Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Alternative, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

6.

Близо до Успенския мост, който прехвърля Москва-река, се намира ресторант „Руская изба“. Той е построен в стила на руските селски дървени къщи, изградени изцяло от дървени трупи, процепите между които се запълват с речна глина.

Тези къщурки изглеждат на пръв поглед примитивни, каквито и са в санитарно отношение, но всъщност запазват топлината много по-добре от тухлените и от циментовите постройки. А през руските зими това има изключително голямо значение. Ресторант „Руская изба“ е много уютен. Разделен е на дванайсет сепарета, всяко от които може да побере една компания. За разлика от заведенията в центъра на Москва, в „Руская изба“ общата печалба се отразява на заплатите на персонала, поради което ястията са вкусни, а обслужването — добро.

Тук Адам Мънроу бе насрочил следващата си среща с Валентина. Беше събота, четвърти септември. Валентина бе накарала някакъв свой познат да я заведе на вечеря в този ресторант. Мънроу пък бе поканил една секретарка от посолството, като преди това бе запазил маса на нейно, а не на свое име. По книгата, в която се записваха разервациите, нямаше да е възможно да се установи, че той и Валентина са посетили ресторанта тази вечер.

Двамата вечеряха в отделни сепарета. Точно в девет часа се извиниха, всеки на партньора си, и тръгнаха уж към тоалетните. Срещнаха се на паркинга зад заведението. Тъй като колата на Мънроу биеше на очи с дипломатическите си номера, той се прокрадна до жигулито на Валентина. Тя вече го чакаше в колата и нервно пушеше цигара.

Мънроу бе работил със самопредложили се агенти и знаеше, че няколко седмици след първия контакт секретността и напрежението започват да тежат.

— Преди три дена най-сетне успях да снимам стенограмата от юлското заседание. Едва не ме хванаха!

Мънроу се притесни. Убеждението на Валентина, че й имат пълно доверие като на човек от висшия партиен апарат, бе наивно. КГБ не вярва никому. Тя ходеше по ръба на пропаст. Всъщност двамата вървяха заедно. Само дето под него имаше мрежа: дипломатически паспорт.

— Какво стана? — попита я той.

— Един от охраната неочаквано влезе в стаята. Тъкмо бях изключила ксерокса и бях седнала зад пишещата си машина. Той се държа съвсем приятелски, но се облегна на копирната машина, а тя беше още топла. Мисля, че нищо не забеляза, но страшно се уплаших. Прочетох стенограмата чак когато се прибрах вкъщи. Адам, там пише ужасни неща!

Тя отвори жабката извади от нея дебел плик и го подаде на Мънроу. Хората от проследяването обикновено реагират точно в този миг: в момента на предаването на секретната информация. Но този път не се чуха стъпки на бягащи хора, не блеснаха светкавици на фотоапарати, вратата на колата не се отвори и никой не измъкна навън Валентина и Адам.

Мънроу си погледна часовника. Вече бяха минали десет минути, откакто излязоха от ресторанта. Отсъстваха прекалено дълго. Той мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще се опитам да получа разрешение да те измъкна от Съветския съюз — каза й той. — Не може вечно да поемаш такива рискове. След това което извърши и научи, не е възможно да се върнеш спокойно към предишния си живот. Аз също не бих се примирил спокойно с мисълта, че всеки момент могат да те разкрият. Обичаме се и трябва да живеем заедно. През следващия месец ще си взема отпуска. Ще поставя въпроса на моите шефове в Лондон.

Този път Валентина не възрази, което показваше, че душевното й равновесие вече започва да се срива. Нервите й поддаваха.

— Добре — отвърна му тя.

Секунди по-късно изчезна в тъмнината на паркинга. Мънроу я проследи с поглед, докато тя не хлътна в осветения вход на ресторанта. Англичанинът изчака две минути и също се върна при търпеливата си компаньонка.

 

 

Наближаваше три часът сутринта, когато Мънроу дочете плана „Борис“, сценария на маршал Керенски за завладяването на Западна Европа. Наля си пълна чаша коняк и се вторачи в пръснатите върху масата листа. „Милият чичко Николай този път не се шегува“ — помисли си той. През следващите два часа Мънроу разглеждаше картата на Европа и в крайна сметка стигна до извода, че ако война се води с конвенционални средства, планът е осъществим. Но той бе съгласен с мнението на Рудин, който твърдеше, че американците ще отговорят на нападението с ядрена атака. Мънроу също така бе сигурен, че само всеобщото унищожение би убедило твърдолинейните в Политбюро, че американците ще нанесат ответен удар.

Мънроу стана и отиде до прозореца. От изток се развиделяваше. Първите слънчеви лъчи осветиха върховете на кремълските кули. За московчани започваше един обикновен неделен ден. След два часа започваше неделята на лондончани, а пет часа по-късно — тази на нюйоркчани.

Дали в живота на Мънроу щеше да има още много такива обикновени летни недели, зависеше от крехкото равновесие, поддържано между световните суперсили. Равновесие, крепено на страх и на недоверие, но все пак равновесие. Мънроу потрепери от утринния хлад, а донякъде и от мисълта, че листата на масата зад него доказваха, че равновесието е започнало да се руши. Най-големият кошмар на човечеството постепенно се превръщаше в действителност.

 

 

Неделното утро завари Ендрю Дрейк във ведро настроение. Предната вечер той бе свършил добра работа.

Всяка професионална общност има своите величия и плебеи. Всички те се събират на определени места, за да си поговорят, да обменят информация или просто да поклюкарстват.

Търговското корабоплаване в източното Средиземноморие не е тема, върху която се защитават докторати, но за безработните моряци тя определено представлява интерес. А Ендрю Дрейк се правеше именно на безработен моряк. Информация за движението на корабите в тази част от света можеше най-лесно да се получи в един малък хотел, наречен „Каво д’Оро“, който се намираше над пристанището за яхти в Пирея.

Дрейк вече бе огледал от улицата кантората на агентите, които вероятно бяха и собственици на „Салоника лайн“. Но изобщо нямаше намерение да я посещава. Вместо това си нае стая в „Каво д’Оро“ и отиде в бара на хотела, където капитани, помощник-капитани, боцмани, корабни агенти, пристанищни клюкари и безработни моряци разменяха новости. В събота вечерта Дрейк откри един боцман, който някога бе плавал на корабите на „Салоника лайн“. Срещу бутилка рацина англичанинът получи информацията, която го интересуваше.

— От двата кораба по-често до Одеса плава „Санадрия“ — рече боцманът. — Старо корито. Мисля, че в момента е тук. Никос Танос му е капитан.

„Санадрия“ наистина беше в пристанището и Дрейк я откри още преди обяд на следващия ден. Това бе ръждясал товарен кораб с водоизместимост пет хиляди тона. Изглеждаше доста трагично, но ако следващият му курс беше към Одеса, Дрейк с удоволствие би се повозил на него, дори корабът да се разпадне по пътя.

До вечерта успя да разучи къде да намери капитана. Казаха му, че капитан Танос и неговите помощници са родом от остров Хиос. Това е нещо обичайно за гръцките кораби. Капитаните подбират командния състав измежду своите роднини или познати. Дрейк не говореше гръцки, но слава Богу английският е международен език за всички моряци. Дори в Пирея човек може да се разбере на него.

След работа северноевропейците бързат да се приберат при семействата си. Хората от Юга отиват в кафенето да се видят с приятели и да поклюкарстват. В Пирея улицата на кафенетата е крайбрежната „Акти Миаули“. На нея има само кантори на корабни агенти и кафенета.

Местните жители и честите посетители на пристанището си имат всеки свое предпочитано заведение. Капитан Танос ходеше в „Микис“. Дрейк го намери на една масичка на тротоара. Танос сръбваше турско кафе, а до него на масата имаше и традиционните две чаши — със студена вода и с узо.

Той беше нисък, набит и мургав. Къдравата му коса бе гарвановочерна, а брадата — на няколко дни.

— Вие ли сте капитан Танос? — попита Дрейк.

Гръкът го изгледа с подозрение и кимна.

— Никос Танос от „Санадрия“?

Морският вълк кимна отново. Тримата му приятели също не пророниха нито дума. Дрейк се усмихна.

— Казвам се Ендрю Дрейк. Може ли да ви почерпя едно питие?

Капитан Танос посочи с пръст чашата си, както и тези на своите авери.

Дрейк повика келнера и поръча пет питиета. Танос го покани с жест да седне на свободния стол. Дрейк знаеше, че за да постигне целта си, му трябва време. Може би много време. Но той не бързаше. Най-сетне бе стигнал до кораба, който му трябваше.

 

 

Съвещанието, което се състоя пет дни по-късно в Овалния кабинет, не бе непринудено и спокойно като запознанството на Дрейк с Танос. Присъстваха и седемте члена на работната група към Съвета за национална сигурност. Заседанието се ръководеше от президента Матюс. Всеки от тях бе прекарал нощта над стенограмата от заседанието на Политбюро, на което маршал Керенски бе представил плана си за нападение на Западна Европа, а Вишнаев бе започнал своята битка за върховна власт. Осемте мъже бяха потресени от прочетеното. Всички гледаха към председателя на Съвета на началник-щабовете, генерал Мартин Крейг.

— Генерале, въпросът е дали планът е осъществим — попита Матюс.

— Ако се използуват само конвенционални средства и тактическо ядрено оръжие, мисля, че руснаците могат да прегазят Европа от Желязната завеса до Ламанша, както са намислили. Да, господин президент, планът е осъществим.

— А западните държави могат ли до пролетта да повишат отбранителната си мощ дотолкова, че да провалят замисъла на руснаците?

— Труден въпрос, господин президент. Ние естествено бихме могли да прехвърлим в Европа войски и техника, но това ще послужи за оправдание на руснаците и те отсега ще струпат войски в Източна Германия. Ако, разбира се, изобщо търсят оправдание. Що се отнася до западноевропейските ни съюзници, те нямат резерви. От десетина години намаляват въоръжението и състава на армиите си и снижават нивото на подготовка на личния състав. В това отношение изоставането на НАТО спрямо Варшавския договор не може да се навакса за девет месеца. Дори при една всеобща мобилизация на запасняци пак ще е необходимо много време за усвояване на новите оръжия. Девет месеца не са достатъчни.

— Същата ситуация като през трийсет и девета — мрачно констатира държавният секретар.

— А ядреният вариант? — тихо попита Бил Матюс.

Генерал Крейг вдигна рамене.

— Ако руснаците нападнат Европа с цялата си мощ, можем да ги спрем само с ответен ядрен удар. Вярно, че няма да ни заварят неподготвени. Отсега знаем замисъла им. Но в днешно време програмите за въоръжаване и за подготовка на личния състав отнемат твърде много време. Ако отсега започнем да се готвим, в най-добрия случай ще забавим настъплението им. Няма да стигнат до Ламанша за сто часа, но дали ще успеем да ги спрем с конвенционални средства, ще знаем чак след няколко месеца, а тогава ще е твърде късно. Което означава, че сме принудени да нанесем ядрен удар. Освен, разбира се, ако не оставим Европа и тристата хиляди наши военнослужещи на произвола на съдбата.

— Дейвид, какво е твоето мнение? — попита президентът.

Държавният секретар Дейвид Лорънс почука с пръст по папката пред себе си.

— За пръв път през живота си съм съгласен с Дмитрий Риков. Под въпрос е не само съществуването на Западна Европа. Ако тя падне, скоро ще я последват страните от Западното Средиземноморие, Турция, Иран и арабските държави. Преди десет години внасяхме пет процента от нужния ни нефт. Сега внасяме шейсет и два процента, а потреблението продължава да се увеличава. Залежите на двата американски континента взети заедно, не могат да осигурят дори петдесет и пет процента от нуждите ни. Не можем да съществуваме без арабския нефт. Ако той секне, с нас е свършено, и то без руснаците да дадат нито един изстрел.

— Някакви предложения, господа? — попита президентът.

— „Славея“ е много ценна придобивка, но ако се наложи, можем да го жертваме — каза Стан Поклевски. — Защо да не се срещнем с Рудин и да не открием картите си. Ще му обясним, че знаем за плана „Борис“ и че ще направим всичко възможно да го осуетим. Когато Рудин съобщи за това на Политбюро, те ще осъзнаят, че нападението няма да е изненадващо и ще се откажат от агресивните си намерения. Е, ще се наложи да разкрием „Славея“, но пък ще предотвратим плана „Борис“.

Боб Бенсън от ЦРУ енергично заклати глава в несъгласие.

— Не мисля, че нещата са толкова прости, господин президент. Съдейки по стенограмите, въпросът не се състои в това да убедим Рудин или Риков. В Политбюро се развихря ожесточена фракционна борба. Залогът е поста на Рудин. А гладът е политическо оръжие в тази схватка. Вишнаев и Керенски предлагат военни действия, ограничени на територията на Европа, за да заграбят хранителните запаси на западноевропейските страни и да наложат военновременна дисциплина на съветските народи. Ако разкрием пред Рудин, че знаем за плановете им, това няма да ги спре. Най-много по този начин да допринесем за свалянето на Рудин. После Вишнаев и хората му ще вземат властта в свои ръце. Те изобщо не познават Запада и не могат да проумеят, че ние ще им нанесем ядрен удар, ако нападнат съюзниците ни. Дори и без елемента на изненада може да започнат войната.

— Съгласен съм с Боб — намеси се Дейвид Лорънс. — По подобен начин се развиха нещата в Япония преди четиридесет години. Нефтеното ембарго причини падането от власт на умерената фракция на Коноя, на негово място дойде генерал Тоджо и нападна Пърл Харбър. Ако Максим Рудин загуби битката в Политбюро, поста му ще заеме Ефрем Вишнаев, което, съдейки по тези стенограми, би означавало война.

— В такъв случай не трябва да допуснем снемането на Максим Рудин! — заяви президентът Матюс.

— Господин президент, протестирам! — яростно възрази Поклевски. — Излиза, че Съединените щати спасяват кожата на Максим Рудин! Забравихте ли кой е той? Колко хора бяха ликвидирани, за да оцелее режимът му и да запази той поста си?

— Извинявай, Стан, но преди месец аз отказах да продам зърно на руснаците. Исках да изчакам, докато разбера какво би предизвикал гладът. Не мога повече да провеждам тази враждебна политика. Вече знаем в общи линии до какво би могло да доведе подобно бедствие в Съветския съюз. Господа, довечера ще напиша лично писмо до президента Рудин, в което ще му предложа Дейвид Лорънс и Дмитрий Риков да се срещнат на неутрална територия, за да обсъдят предстоящите преговори за САЛТ 4 и „други въпроси от взаимен интерес“!

 

 

След втората си среща с капитан Танос Ендрю Дрейк се върна в „Каво д’Оро“. Телефонистката му предаде, че се е обаждал един негов приятел. Азамат Крим и Камински се бяха настанили в предварително определения хотел.

След час Дрейк бе при тях. Никой митничар не си бе направил труда да провери обстойно микробуса, който безпрепятствено бе преминал цяла Европа.

През нощта тримата пренесоха оръжията в хотелската стая на Дрейк. Той заключи вратата и заведе двамата си приятели на вечеря. На следващата сутрин Крим отлетя обратно за Лондон, където щеше да се настани в жилището на Дрейк и да чака той да му телефонира. Камински получи малко пари, с които трябваше да преживее известно време в някой долнопробен хотел в Пирея. Нямаше да е много комфортно, но затова пък анонимността му бе гарантирана.

 

 

По време на деловата вечеря американският държавен секретар и ирландският посланик във Вашингтон бяха потънали в сериозен разговор.

— За да постигна нещо на срещата с Риков, ми е необходимо двамата с него да се уединим, необезпокоявани от никого — каза Дейвид Лорънс. — Нужна е пълна дискретност. Рейкявик не е подходящ, защото в Исландия има наша военновъздушна база. А срещата трябва да се проведе на неутрална територия. Хелзинки пък е твърде близо до СССР във всяко отношение. В Женева е пълно с любопитни очи. Същото важи и за Стокхолм и Виена. Ирландия се намира на еднакво разстояние от САЩ и от Съветския съюз. Вашите сънародници уважават спокойствието на другите и не обичат да се натрапват.

Същата нощ Вашингтон и Дъблин размениха шифровани радиограми. Двадесет и четири часа по-късно ирландското правителство даде съгласие да бъде домакин на срещата. Няколко часа след това личното писмо от президента Матюс до генералния секретар на КПСС Рудин отпътува за американското посолство в Москва.

 

 

При третия си опит Ендрю Дрейк успя да остане насаме с капитан Танос. Гръкът отдавна се досещаше, че младият англичанин иска нещо от него, но не проявяваше интерес. Дрейк го почерпи с обичайното кафе и узо.

— Капитане — каза той, — имам един проблем и мисля, че вие можете да ми помогнете.

Танос вдигна едната си вежда и се загледа в кафето си.

— В края на този месец „Санадрия“ ще отплава от пристанище Пирея и ще вземе курс към Истанбул и Черно море. Предполагам, че ще спрете и в Одеса.

Танос кимна.

— Трябва да отплаваме на тридесети — отвърна му той. — Ще караме малко товар и за Одеса.

— Искам да ида в Одеса — рече Дрейк. — Трябва да стигна до Одеса!

— Ти си англичанин — каза Танос. — Можеш да се запишеш във всяка екскурзия дотам. Има самолети, туристически кораби…

Дрейк поклати глава.

— Не е толкова лесно — отговори му Дрейк. — Капитан Танос, руснаците няма да ми дадат виза.

— Защо толкова искаш да отидеш в Одеса — в гласа на капитана се долавяше подозрение.

— Имам приятелка там — каза англичанинът. — Годеница. Искам да я измъкна от Съветския съюз.

Капитан Танос категорично поклати глава. От Омирови времена неговите предци се занимаваха с контрабанда. Той добре знаеше, че тази дейност процъфтява в пристанището на Одеса. Хората от екипажа му също си докарваха малко странични доходи, като снабдяваха украинския черен пазар с дамски чорапогащи, парфюми и кожени якета. Но контрабандата с хора бе нещо съвсем различно и той не искаше да се замесва с подобни истории.

— Не ме разбрахте правилно — продължи Дрейк. — Нямам намерение тайно да я качвам на борда на „Санадрия“. Позволете ми да ви обясня…

Той извади от джоба си снимка, на която някакво момиче го бе прегърнало на фона на Потемкиновското стълбище в Одеса. Танос погледна снимката с интерес, впечатлен от красотата на девойчето.

— Завършил съм руска филология в Братфорд — каза Дрейк. — Миналата година прекарах шест месеца в Одеса по линия на студентския обмен между университетите на двата града. Срещнах Лариса. Влюбих се в нея. Искаме да се оженим.

Като всеки истински грък Никос Танос се имаше за романтик. Думите на Дрейк му прозвучаха напълно убедително.

— Защо не го сторихте? — попита капитанът.

— Съветските власти не ни позволиха — сподели Дрейк. — Исках да заведа Лариса в Англия, да се оженим и да живеем в моя дом. Но не й разрешиха да замине. Писах многократно до съветското посолство в Лондон, но резултатът бе същият. През юли направих това, което вие ми препоръчахте: записах се в групова екскурзия до Украйна. Обиколихме Киев, Тернопол и Лвов.

Той разлисти паспорта си и показа на гърка печатите от Киевското летище.

— Тя дойде в Киев да се видим. Любихме се. Сега ми пише, че е бременна. Трябва да се оженя за нея!

От столетия в обществото, в което бе израсъл капитан Танос, честните хора постъпваха така. Той отново погледна фотографията. Не подозираше, че момичето е лондончанка, а фонът — увеличение на плакат, взет от бюрото на „Интурист“. Снимката бе направена в едно фотостудио близо до гара „Чаринг крос“.

— И как ще я измъкнеш?

— След месец от порт Одеса на борда на съветския пътнически кораб „Литва“ ще отплава група комсомолци на екскурзионно-образователно летуване из Средиземноморието.

Танос кимна. Много пъти бе виждал „Литва“.

— Тъй като последния път вдигнах голям шум около Лариса, сега властите няма да ми дадат входна виза, а на Лариса няма да разрешат да замине с групата. Но един местен началник от паспортния отдел на МВР обича да живее добре. Ще я пусне на кораба, а аз ще я чакам във Венеция. За услугата този началник иска десет хиляди долара. Нося ги с мен, но трябва по някакъв начин да ги предам на Лариса.

Капитан Танос не се учуди. По черноморския бряг на Украйна, Крим и Грузия корупцията винаги бе процъфтявала. И преди, и по време на комунистическия режим. Съвсем обичайно явление бе някой чиновник да „оправи“ паспорта някому срещу твърда валута.

Час по-късно двамата се разбраха. Срещу пет хиляди долара капитанът се съгласи да вземе на борда Дрейк, който да помага на матросите по време на курса.

— Отплаваме на тридесети — рече морският вълк. — В Одеса ще пристигнем на девети или на десети. В шест вечерта на тридесети ела на пристана. Изчакай, докато не си тръгне помощник-корабният агент, и се качи на борда малко преди да дойдат митничарите.

Четири часа по-късно Дрейк се обади по телефона в Лондон на Азамат Крим и му каза на коя дата Мишкин и Лазарев да бъдат в Одеса.

 

 

На двадесети същия месец президентът Матюс получи отговора на Максим Рудин. И той пристигна под формата на лично писмо. Рудин беше съгласен срещата между Риков и Лорънс да се състои на двадесет и четвърти в Ирландия.

Президентът Матюс остави писмото на бюрото си.

— Не иска да губи време — отбеляза той.

— Той няма време за губене — отвърна му държавният секретар. — Всичко е готово. Изпратил съм двама от моите хора в Дъблин да проверят как върви подготовката. Нашият посланик в Дъблин утре ще се срещне със съветския си колега, за да обсъдят подробностите.

— Действай, Дейвид, ти си знаеш работата — рече американският президент.

 

 

Задачата на Азамат Крим бе да пусне писмо или пощенска картичка на Мишкин от територията на Съветския съюз. Писмото трябваше да е написано на руски, с руски печати и руски марки. Но Крим нямаше време да чака съветска виза, което понякога отнемаше месец. С помощта на Дрейк той намери изход.

Преди 1980 година главното московско летище „Шереметиево“ бе малко и неугледно. Но заради олимпийските игри съветското правителство бе поръчало на негово място да бъде построен голям модерен летищен комплекс. Дрейк бе проучил детайлно този обект.

Летището разполагаше с всякакви удобства. От него излитаха всички самолети, пътуващи по международни линии. Както и самолетите, обслужващи по-далечните вътрешни линии. Навред в салоните му имаше надписи, възхваляващи постиженията на съветските технологии. Но никъде не пишеше, че летището е построено от немска фирма, защото никоя съветска не би го завършила в срок и качествено. Германците получиха добри пари за работата си, но договорът с тях съдържаше клаузи за строги наказателни неустойки, в случай че не изпълнят поръчката в срок — преди започването на игрите. Затова германците решиха да използват възможно най-малко руски материали. В крайна сметка използваха само два: пясък и вода. Всичко останало донесоха от Германия, за да си нямат проблеми с доставките.

В голямата чакалня за излитащи и транзитни пътници имаше пощенски кутии, поставени за хората, сетили се в последния момент да изпратят картичка от Москва. КГБ проверява всички писма, пратки, телекси и телефонни разговори, излизащи извън територията на Съветския съюз. Това е огромна работа, но така или иначе тя се извършва. Новите чакални на „Шереметиево“ са общи за далечните полети в пределите на СССР и за международните линии.

Крим си купи съветска пощенска картичка от бюрото на „Аерофлот“ в Лондон. Съвременни съветски пощенски марки свободно се продаваха в „Стенли Гибънс“, най-големия филателистки магазин в английската столица. На картичката, изобразяваща самолет „Ту 144“, пишеше на руски:

 

„Заминавам с няколко колеги от института на експедиция в Хабаровск. Много е вълнуващо! Едва не забравих да ти пиша. Отсега ти желая всичко най-хубаво за предстоящия ти рожден ден на десети! Братовчед ти Иван.“

 

Самолетите до далечния сибирски град Хабаровск излитаха от летище „Шереметиево“.

Картичката бе адресирана до Давид Мишкин в Лвов.

Азамат Крим взе самолет на „Аерофлот“ от Лондон до Москва. Там се прекачи на друг полет до летище „Нарита“ в Токио. Наложи се да почака два часа в транзитния салон на „Шереметиево“. Пусна картичката и отпътува за Япония. Там се качи на „Джапан Еър“ и отлетя за Лондон.

Картичката попадна в ръцете на шереметиевското отделение на КГБ за проверка на кореспонденцията. Служителката реши, че тя е изпратена от руснак на братовчед му, който живее в Украйна, и я пропусна. След три дена картичката пристигна в Лвов.

 

 

Докато измореният от смяната на часовите пояси и от дългите полети кримски татарин летеше към Лондон, малък самолет на норвежката авиокомпания „Браатенс“, която обслужва предимно вътрешни линии, направи плавен завой над рибарското градче Алесунд и започна да се спуска към местното летище, разположено на голям равен остров в средата на заливчето. Тор Ларсен погледна надолу през илюминатора и се развълнува. Винаги, когато се връщаше у дома при хората, сред които бе израсъл, той изпитваше вълнение.

Капитан Ларсен се бе появил на този свят през 1935 година в къщата на един рибар, която се намираше в старинния квартал Бухолмен. Тази част от града отдавна бе разрушена, за да даде път на новата магистрала. Преди войната Бухолмен бе рибарски квартал от дървени къщурки, боядисани в сиво, синьо и охра. Повечето къщи имаха тесен дълъг заден двор, който стигаше до брега. Както повечето рибари, и баща му имаше неголяма лодка, която вечер завързваше за собственото си дървено и вечно скърцащо пристанче. Ларсен добре помнеше миризмите на своето детство. Миризми на катран, смола, боя, сол и риба.

Като малък той обичаше да седи на татковия си пристан, да гледа големите кораби, които плаваха към Сторнеская, и да мечтае, че и той някой ден ще посети далечни градове отвъд морето. Когато стана на седем години, вече можеше сам да стига е малка лодка до отдалечения на неколкостотин метра отсрещен бряг на фиорда, там, където високият хълм Сула хвърляше сянка върху гладката водна повърхност.

— От това момче ще излезе моряк — гордо казваше баща му, докато го наблюдаваше от брега. — Не рибар като мен, а истински моряк!

Когато едрите, облечени със сиви шинели и обути в тежки ботуши, мъже, наречени германци, дойдоха в Алесунд, малкият Тор тъкмо бе навършил пет години. Но чак на седемгодишна възраст разбра какво означава войната. Беше лято и баща му го бе взел със себе си на риболов. Моторницата на татко му, заедно с цялата рибарска флотилия на градчето, навлезе навътре в открито море. Охраняваше ги германски торпеден катер. През нощта Тор се събуди от приглушени мъжки гласове. На запад разпозна силуета на английски боен кораб.

До тяхната моторница се поклащаше лодка с гребла. Пред смаяния поглед на детето баща му размести касите с херинга и изпод тях излезе млад мъж с изморен вид. Качи се на лодката и тя изчезна в тъмнината. Поредният радист от съпротивата заминаваше в Англия на обучение. Малкият Тор се закле пред баща си, че никому няма да каже за това, на което бе станал свидетел. Седмица по-късно в Алесунд се чуха изстрели. Майка му шепнешком му каза да се моли за спасението на душата на убития директор на училището.

Когато стана на четиринайсет години, Тор започна да расте толкова бързо, че майка му не смогваше да му отпуска дрехите. По това време той стана запален радиолюбител и две години по-късно сам си направи приемател и предавател. Баща му гледаше устройството с удивление. По Коледа на 1951 година шестнайсетгодишният Тор улови сигнал „SOS“, излъчван от кораба „Флаинг Ентърпрайз“, който се бореше с бурята, силно наклонен от изместения си товар.

В продължение на шестнайсет дни целият свят и младежът от малкото норвежко градче следяха със затаен дъх одисеята на „Флаинг Ентърпрайз“ и слушаха по ефира как американският капитан от датски произход Кнут Карлсен отказва да напусне потъващия си кораб и се опитва да го придвижи на изток, към брега на Южна Англия. В таванското помещение Тор седеше часове наред със слушалки на ушите, гледаше през прозорчето към необятния океан и стискаше палци на смелия капитан. На десети януари 1952 година „Флаинг Ентърпрайз“ потъна само на петдесет и седем мили от пристанище Фалмут.

Тор Ларсен чу как корабът потъна и разбра от разговорите в ефира, че капитанът е спасен. После свали слушалките и слезе долу при родителите си.

— Реших какъв искам да стана — заяви им той. — Капитан далечно плаване.

След месец той постъпи в търговския флот.

Самолетът се приземи и спря пред малкото китно летище, до което имаше красиво езерце с диви гъски. Пред сградата чакаха съпругата на Ларсен Лиза, шестнайсетгодишната му дъщеря Кристина и четиринайсетгодишният му син Курт. Докато пътуваха с колата към пристана на ферибота, децата не спряха да дърдорят. Продължиха да чуруликат от задната седалка и през целия път до голямата къща на семейство Ларсен в престижния квартал Богнесет.

Тор бе щастлив, че отново е в къщи. Възнамеряваше да вземе Курт на риболов из фиорда Боргунд. Там, където неговият баща го бе водил навремето. Щяха да обиколят с малката яхта красивите, покрити със зеленина острови в залива и да се порадват на последните дни на лятото. Господин Венерстрьом му бе дал три седмици отпуск, след което Тор трябваше да замине за Япония и през февруари да застане на мостика на най-големия кораб в света. Доста път бе изминал потомъкът на викингите Тор Ларсен от схлупената дървена къщурка в Бухолмен до капитанството на супертанкера. Но Алесунд завинаги щеше да си остане негов дом.

 

 

През нощта на двадесет и трети септември един самолет „Груман Гълфстрийм“ с опознавателни знаци на голяма частна корпорация излетя от военновъздушната база „Андрюс“ и взе курс през Атлантика към летище „Шанън“ в Ирландия. Самолетът бе снабден с допълнителни резервоари, за да не се налага да зарежда гориво по пътя. Пред ирландските авиодиспечери полетът бе обявен като частен чартър. Когато „Гълфстрийм“ кацна на летище „Шанън“, той бе насочен да изрулира встрани от международния терминал. Моторите заглъхнаха и самолетът бе обкръжен от пет черни лимузини със спуснати перденца.

На пистата американският посланик в Ирландия посрещна държавния секретар Дейвид Лорънс и шестимата му придружители. Групата се качи на лимузините, които тихо се измъкнаха през един страничен портал и се отправиха на североизток към областта Мийт.

Същата нощ един „Ту 134“ на „Аерофлот“ дозареди гориво в източноберлинското летище „Шьонефелд“, прелетя над Западна Германия, над страните от Бенелюкса и над Англия. Когато самолетът напусна въздушното пространство на Уелс, британските авиодиспечери предадоха полета със съветската търговска делегация на ирландските си колеги. В Ирландия полетът бе поет от военните диспечери и след два часа самолетът с „делегацията“ кацна в базата на ирландските ВВС „Балдонел“ край Дъблин.

Съветската машина паркира между два хангара, далеч от главната сграда на военното летище. Посрещнаха я съветският посланик, един ирландски заместник-министър на външните работи и шест лимузини. Външният министър Риков и екипът му се качиха в автомобилите, които незабавно напуснаха базата.

Високо над брега на река Бойн, недалеч от градчето Слейн, сред изключително красивата природа на областта Мийт се издига замъкът Слейк на графовете Конингам. Ирландското правителство бе помолило младия граф да прекара заедно с очарователната си съпруга една седмица на държавни разноски в един луксозен хотел и да предостави замъка си на властите. Той се бе съгласил. Ресторантът, разположен в едно от крилата на замъка, бе затворен уж поради ремонт. Персоналът бе пуснат в едноседмичен отпуск. Замъкът бе обкръжен от ирландски полицаи, облечени в цивилни дрехи. Двете кавалкади от лимузини влязоха в двора на замъка през страничния му вход. Местните жители бяха достатъчно дискретни да не забележат всичко това.

Двамата държавници седнаха да закусят пред мраморната камина в старинната трапезария.

— Радвам се да те видя отново, Дмитрий — каза Дейвид Лорънс.

Риков му се усмихна топло. После огледа сребърните сервизи, подарени от Джордж IV, и портретите на графовете Конингам.

— Добре си живеете вие, капиталистите — каза той.

Лорънс избухна в смях.

— Де да живеех в такъв замък!

В единадесет часа двамата мъже, придружени всеки от своите помощници, седнаха да преговарят в красивата, овална, готическа библиотека, проектирана от известния архитект и декоратор Джонстън. Бяха приключили с любезностите.

— Господин външен министър — започна Лорънс, — всеки от нас си има свои проблеми. Надпреварата във въоръжаването между нашите две страни ни тревожи повече от всичко друго. Вие пък си имате грижи с реколтата. Надявам се да намерим начин взаимно да си помогнем.

— Аз също, господин държавен секретар — предпазливо му отвърна Риков. — Какво по-точно имате предвид?

 

 

От Атина до Истанбул има само един директен полет седмично. Всеки вторник по това трасе лети „Сабена“. Самолетът излита от летище „Еленикон“ в четиринадесет часа и каца в Истанбул в шестнадесет и четиридесет и пет. На двадесет и осми септември, вторник, Мирослав Камински се качи на него, за да купи в Турция кожени якета за черния пазар в Одеса.

 

 

Същия следобед в Овалния кабинет държавният секретар Лорънс завърши доклада си пред работната група към Съвета за национална сигурност.

— Господин президент, господа, мисля, че постигнахме целта си. Стига Максим Рудин да се удържи на поста си и да осигури съгласието на повечето членове на Политбюро. С Риков се разбрахме всяка от двете страни да изпрати по два екипа, които да възобновят преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия. Предлагаме това да стане пак в Ирландия. Ирландското правителство се съгласи да осигури подходяща зала и място, където да се настанят делегациите. Чакат само потвърждение от нас и от руснаците. Едната двойка екипи ще преговаря за ограничения на оръжията. И което е най-важно: Дмитрий Риков даде съгласие разговорите да се разпрострат върху термоядрените, стратегическите, космическите и тактическите оръжия, както и върху конвенционалните средства. Съгласи се преговорите да включват и прилагането на инспекции на място!

Сред останалите седем мъже се разнесе шепот на изненада и одобрение.

На нито една от досегашните американо-съветски срещи по проблемите на разоръжаването не бе обсъждан такъв широк кръг проблеми. Ако във всички тези области се постигнеше разбирателство, преговорите биха могли да завършат с подписване на мирен договор!

— За тези преговори ще узнае светът. Журналистите ще получават редовно бюлетини за развитието им — продължи Лорънс. — Успоредно с тях, тайно, другите два екипа ще преговарят за това, да продадем на СССР петдесет и пет милиона тона зърно, технологични линии за производство на потребителски стоки, компютри и технологии за нефтодобивната промишленост. Цената на зърното тепърва ще се договаря, но поех ангажимент, ако всичко върви добре, тя да е по-ниска от средната на световните пазари. Между преговарящите за оръжията и за зърното непрекъснато ще се поддържа връзка. Щом руснаците направят отстъпка в разоръжаването, ние ще правим отстъпка и в количествата стоки.

— За кога с запланувано началото на преговорите? — попита Поклевски.

— Доста ще се изненадате! — рече Лорънс. — Знаете, че руснаците обикновено действат бавно. А сега явно времето ги притиска. Искат да започнем преговорите след две седмици.

— Господи! Няма да успеем да се подготвим дотогава! — възкликна министърът на отбраната.

— Трябва да успеем! — отсече президентът. — Никога няма да имаме друг такъв шанс. Освен това екипите ни от предния кръг на преговорите САЛТ са сформирани и подготвени. Бързо трябва да изберем подходящи специалисти от министерствата на земеделието и на търговията за втората маса на преговорите, на която ще се обсъжда продажбата на зърно и технологии. Господа, незабавно се заемете с тази задача!

 

 

На следващия ден Максим Рудин не представи нещата по същия начин пред Политбюро.

— Хванаха се на въдицата — каза той, когато всички насядаха около голямата маса. — Щом те отстъпят по въпроса за зърното и за технологиите в едната зала за преговори, ние ще направим минимална отстъпка в другата заседателна зала. Ще получим нужната ни пшеница, другари! Ще нахраним народа, без това да ни струва почти нищо. В края на краищата американците никога досега не са успявали да ни надхитрят на масата за преговори!

Разнесе се одобрителен шепот.

— Какви отстъпки ще направим? — изсъска Вишнаев. — И с колко те ще отдалечат повсеместната победа на марксизма-ленинизма?

— Отговорът на първия въпрос ще научим чак когато започнем преговорите — отвърна му Рудин. — А що се отнася до втория, сигурен съм, че гладът при всички случаи ще забави развитието на нашето общество. Искам да изясня две неща, преди да решим дали да преговаряме или не. Първо: Политбюро ще е непрестанно в течение на преговорите. Ако видим, че американците искат прекалено много за зърното си, ще преминем към плана на другаря Вишнаев за война през пролетта. Второ: след като веднъж получим зърното, не е необходимо повече да спазваме поетите от нас ангажименти.

Неколцина от присъстващите се усмихнаха доволно. Такава политика прилягаше повече на членовете на Политбюро. С подобни хитрости те бяха успели да превърнат договора от Хелзинки във фарс.

— Добре — каза Вишнаев. — Но мисля, че трябва поне да очертаем точно пълномощията на нашата делегация.

— Нямам възражения по този въпрос — рече Рудин.

Заседанието продължи още час и половина. Членовете на Политбюро обсъдиха въпроса детайлно. Накрая отново със седем срещу шест гласа Рудин прокара решението за преговори.

 

 

Беше последният ден на септември. Ендрю Дрейк стоеше в сянката на един пристанищен кран и гледаше „Санадрия“. На борда й имаше машини, предназначени за Одеса, които приличаха на огромни прахосмукачки. Те служеха за изсмукване на зърно от трюмовете на корабите и изсипването му направо в чакащите на кея камиони или контейнери. „Съветският съюз явно обновява своя парк от машини за пристанищно разтоварване“ — помисли си Дрейк, без да подозира причината за това. Освен това „Санадрия“ караше мотокари за Истанбул и селскостопански машини за Варна. Товарът й представляваше част от една голяма доставка, пристигнала от Америка в Пирея.

Дрейк видя как помощник-корабният агент се ръкува за довиждане с капитан Танос и слиза от кораба. Танос огледа пристана и забеляза фигурата на англичанина, който, преметнал чанта през рамо и с куфар в ръка, бързаше към него.

Когато се качи на борда, Дрейк връчи на капитана паспорта и удостоверението си за ваксинации. После в капитанската каюта подписа, че е запознат с правилника на кораба и с това стана член на екипажа. Малко преди гръцкият митничар да се качи на борда, Танос добави името на Дрейк в списъка на моряците. След това капитанът и държавният служител, както винаги, седнаха да пийнат по едно.

— Имам един нов член на екипажа — каза Танос уж между другото.

Митничарят хвърли едно око на купчината паспорти и моряшки книжки. Повечето бяха гръцки, но имаше и шест от други държави. Британският паспорт на Дрейк се открояваше сред тях. Митничарят го прелисти. Измежду страниците изпадна петдесетдоларова банкнота.

— Безработен — добави Танос. — Иска да стигне до Турция, а оттам — в Близкия изток. Предполагам, че нашите гранични власти ще са доволни да се отърват от него.

Пет минути по-късно капитанът прибра паспортите на екипажа в една дървена кутия, митничарят подписа и подпечата корабните документи и си отиде. Свечеряваше се, когато „Санадрия“ се оттласна от кея и пое на юг, за да завие по-късно на североизток към Дарданелите.

Под палубата екипажът се събра около мазната маса в общото помещение. Един негов член се надяваше никой да не погледне под дюшека му, където бе скрита пушката „Сако“. В Москва човекът, който трябваше да бъде убит, тъкмо сядаше да вечеря на маса, отрупана с разкошни ястия.