Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уолтър Скот. Пиратът. Роман

 

Преводач Борис Миндов, 1979 г.

Редактор Петър Алипиев

Художник Стоимен Стоилов

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Пламен Антонов

Коректори Денка Мутафчиева и Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 25.XII.1978 г. Подписана за печат на 17.IV.1979 г. Излязла от печат на 12.VI.1979 г. Формат 60×90/16. Изд. № 1245. Печ. коли 26,75. Изд. коли 26,75 Цена 2,50 лв. Код 08 95376 25532/6256-4-79

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София, Пор. № 221

 

Walter Scott. The Pirate

J. M. Dent & Sons Ltd. London, 1906

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XLII

Вървете да помолите за милост!

Гей — „Просешка опера“

В това време капитан Уедърпорт вече бе пристигнал лично в Къркуол, посрещнат с голяма радост и благодарност от общинските големци, събрали се за тази цел на съвет. Кметът специално му изказа задоволството си от навременното явяване на „Халцион“, точно когато пиратският кораб не можеше да му се изплъзне. Капитанът го изгледа малко учудено и каза:

— За това, сър, трябва да благодарите на сведението, което лично ми изпратихте.

— Да съм изпратил аз?! — изненада се кметът.

— Да, сър — отговори капитан Уедърпорт, — ако се не лъжа, вие сте Джордж Торф, кмет на Къркуол, подписал това писмо?

Смаяният кмет пое писмото, адресирано до капитан Уедърпорт на „Халцион“, съдържащо сведения за пристигането, въоръжението и други подробности за пиратския кораб, но, добавяше авторът, тъй като пиратите са узнали, че „Халцион“ се навърта край брега, вече са нащрек и се готвят да му се изплъзнат, като минат по плитчините между островите и островчетата, където няма да бъде лесно на фрегатата да ги преследва, но което е най-лошото, пиратите са такива луди глави, че няма да им мигне окото да блъснат шлюпа в брега и да го взривят, а така преследвачите ще загубят много плячка и ценности. Затова в писмото се препоръчваше „Халцион“ да кръстосва два-три дни между Дънкансбей Хед и нос Рот, за да успокои пиратите, разтревожени от близостта му, и да приспи бдителността им, още повече, както било известно на автора на писмото, ако фрегатата се отдалечи от брега, те възнамерявали да се приютят в Стромнеския залив и там да свалят оръдията си на брега за някои наложителни поправки и дори, ако намерят средства, да ремонтират самия кораб. Писмото завършваше с уверение, че ако капитан Уедърпорт вкара фрегатата си в Стромнеския залив сутринта на 24 август, ще пипне голяма плячка от пиратите; ако ли пък подрани, има вероятност да я изпусне.

— Това писмо нито е писано, нито е подписвано от мен, капитан Уедърпорт — заяви кметът, — а и не бих се осмелил да ви съветвам да забавите пристигането си.

Капитанът на свой ред се учуди:

— Зная само, че ми донесоха писмото, когато бях в залива Търсо и че дадох на гребците на лодката пет долара, загдето са прекосили Пентланд Фърт в такова бурно време. Кормчия им беше едно нямо джудже, най-страшният изрод, който съм виждал досега. Моите най-искрени поздравления за точността на сведенията ви, господин кмете.

— Добре, че са точни — промърмори кметът, — все пак се питам дали авторът на писмото не е искал да намерите гнездото празно и птичката хвръкнала.

Като рече това, той подаде писмото на Магнус Тройл, който го върна с усмивка, но без никаква забележка, несъмнено досетил се едновременно със схватливия читател, че Норна е имала свои причини да изчисли точно деня на пристигането на „Халцион“.

Без да си блъска повече главата с това наглед необяснимо обстоятелство, капитанът поиска да започне разпитът на пленниците, така че Кливланд и Алтамонт, който продължаваше да се нарича така, като капитан и помощник-калитан на пиратския кораб, бяха докарани първи. Едва започна разпитът им обаче, след кратко спречкване със стражата при входа в залата се втурна Безил Мъртън е вик:

— Пожертвувайте мен, стареца, вместо този млад човек!… Аз съм Безил Воън, добре известен на Наветрените острови… Вземете моя живот, но пощадете живота на сина ми!

Всички останаха смаяни, а най-вече Магнус Тройл, който побърза да обясни на членовете на общинския съвет и на капитан Уедърпорт, че от години вече този джентълмен живее мирно и почтено на Мейнланд.

— В такъв случай — рече капитанът — аз вдигам ръце от този нещастник, защото по силата на две прокламации за помилване той не подлежи вече на преследване, и, честна дума, като гледам как бащата и синът се прегръщат, бих желал да мога да кажа същото и за сина.

— Но как е възможно… как е възможно това? — недоумяваше кметът. — Винаги сме наричали стареца Мъртън, а младия — Кливланд, а сега излиза, че и двамата се казват Воън.

— Воън — рече Магнус — е име, което имам причини да помня; а ако се съди по това, което чух напоследък от братовчедката си Норна, този старец има право да го носи.

— Вярвам, и младият човек също — вметна капитанът, който преглеждаше бележника си. — Послушайте за момент — обърна се той към младия Воън, когото досега наричахме Кливланд. — Слушайте, сър: твърдят, че името ви е Клемънт Воън. Вие ли сте тоя, който още като младеж застанал начело на шайка пирати, които преди осем-девет години оплячкосали испанското село Кемпоа в района на Карибско море с цел да си присвоят някакво съкровище?

— Безполезно е да отричам това — отвърна пленникът.

— Вярно — каза капитан Уедърпорт, — но от ваша полза ще бъде да си признаете… Ала мулетарите избягали със съкровището, докато вие с риск на живота си сте се мъчили да защитите честта на две испански дами от наглостта на вашите съучастници. Спомняте ли си това?

— Как да не го помня — обади се Джек Бънс, — когато за тази благородна постъпка оставиха нашия капитан на пуст остров, а мен едва не наложиха с камшици и със сол, загдето му помагах.

— Щом това бъде доказано — рече капитан Уедърпорт, — Воън е извън всякаква опасност. Жените, които е спасил, са били високопоставени особи, дъщери на губернатора на провинцията, и признателният испанец отдавна се е обърнал към нашето правителство с молба да прояви милост към техния спасител. Така че имах специални нареждания за Клемънт Воън още когато преди шест-седем години ме пратиха да преследвам пиратите в Западна Индия. Но Воън тогава им беше неизвестен като име, макар че за Кливланд чувах много неща. Но както и да е, капитане, Кливланд ли се казвате или Воън, мога да ви уверя, че като герой на Кемпоа ще получите пълно помилване, когато пристигнете в Лондон.

Кливланд се поклони и кръвта нахлу в лицето му. Мъртън падна на колене и отправи благодарност към всевишния. И двамата бяха изведени при съчувствените ридания на присъствуващите.

— А сега, уважаеми господин лейтенант, какво ще кажете за свое оправдание? — обърна се капитан Уедърпорт към ci-devant[1] Росций[2].

— Ами съвсем малко или почти нищо, ваше високоблагородие. Имам само ваше високоблагородие да намери името ми в тази книга за помилванията, която държи в ръката си, защото аз подкрепях капитан Клемънт Воън при онази работа в Кемпоа.

— Вие се казвате Фредрик Алтамонт, така ли? — попита капитан Уедърпорт. — Не виждам тук такова име; дамата е вписала някой си Джон Баунс или Бънс.

— Но това съм аз… лично аз, капитане… мога да го докажа; и предпочитам да живея под името Джек Бънс, макар и да звучи малко плебейски, отколкото да увисна на въжето като Фредрик Алтамонт.

— В такъв случай — рече капитанът — мога да ви дам известна надежда като Джон Бънс.

— Благодаря на ваша височайша светлост! — извика Бънс, после добави с променен тон: — Ех, да бяха всички измислени имена така чудотворни, горкият Дик Флечър можеше да се отърве като Тимъти Тъгмътън; но, да си послужа с неговите думи, както и да е, ама…

— Изведете лейтенанта — заповяда капитанът — я докарайте тук Гоф и останалите; струва ми се, че много от тях ще смажат въжето.

И това предсказание май щеше наистина да се сбъдне, толкова сериозни бяха уликите срещу тях.

Затова „Халцион“ получи нареждане да закара всички пленници в Лондон, закъдето и се отправи след два дни.

Докато нещастният Кливланд се намираше в Къркуол, капитанът на „Халцион“ се отнасяше много внимателно с него, а старият му познат Магнус Тройл, който тайно знаеше колко близко кръвно родство ги свързва, любезно му предлагаше всякакви услуги, много от които Кливланд отказваше да приеме.

Норна, чието предразположение към нещастния пленник беше още по-голямо, в това време не можеше да даде израз на чувствата си. Клисарят я намери паднала в несвяст на плочите на храма, а когато се съвзе, разсъдъкът й беше разстроен, че се наложи известно време да бъде поставена под зоркото наблюдение на болногледачки.

За сестрите от Бъра-Уестра Кливланд чу само, че още не са се оправили от преживяната уплаха, и едва вечерта преди отплаването на „Халцион“ получи по таен път следната бележка:

„Сбогом, Кливланд. Разделяме се завинаги, така ни е писано. Бъди чистонравен и щастлив. Илюзиите, насадени у мен от уединеното възпитание и ограниченото познанство със съвременния свят, са мъртви и разсеяни завинаги. Но в теб, уверена съм, никога досега не съм се лъгала: ти си човек, за когото доброто винаги е било по-привлекателно от злото и когото само необходимостта, примерът и навикът са тласнали напоследък по такъв път. Смятай, че аз вече не съществувам, освен ако не заслужиш всеобща похвала така, както сега заслужаваш всеобщо порицание — тогава знай, че ще се радвам на възстановеното ти добро име, макар и да не мога вече да те видя!“

Бележката беше подписана М. Т. и Кливланд с дълбоко вълнение, което се изрази дори в сълзи, я чете и препречете сто пъти, след което я скри под ризата си.

Мордонт Мъртън също получи писмо от баща си, но от съвсем друго естество. Безил се сбогуваше завинаги с него и го освобождаваше занапред от синовните му задължения, тъй като въпреки дългогодишните си усилия не бе могъл да го дари с бащинска обич. Авторът на писмото съобщаваше също, че на тайно място в стария замък Ярлсхоф е скрил значителна сума в пари и скъпоценности и изказваше желание Мордонт да ги употреби, както сметне за добре.

„Не бой се — казваше се в писмото, — че те задължавам с нещо или че участвуваш в подялба на пиратска плячка. Това, което ти давам, принадлежи почти изцяло на твоята покойна майка Луиса Гонсаго и имаш пълно право върху него. Нека си простим взаимно — завършваше писмото, — като хора, които няма вече да се видят.“

И наистина никога вече не се видяха, защото старият Мъртън, срещу когото не бе отправено никакво обвинение, изчезна, след като се реши съдбата на Кливланд, и всички смятаха, че се е оттеглил в манастир някъде извън страната.

Съдбата на Кливланд може най-кратко да бъде описана с писмото, което Мина получи два месеца след като „Халцион“ напусна Къркуол. Тогава цялото семейство се бе събрало в Бъра-Уестра и Мордонт беше вече негов член, защото добрият юдалер смяташе, че никога не ще бъде в състояние да се отплати напълно за усилията му да защити неговите дъщери. Норна, започнала да се оправя след временното си душевно разстройство, също гостуваше на семейството, и Мина, която полагаше неуморни грижи за тази нещастна жертва на трагични заблуди, седеше до нея и следеше всеки признак на избистрящ се разум, когато й връчиха гореспоменатото писмо.

„Мина — гласеше то, — скъпа Мина! Сбогом, сбогом навеки! Повярвай ми, аз никога не съм ти мислил злото, никога. От момента, когато те опознах, реших да скъсам с омразните си другари и кроях хиляди планове, които заслужено не се сбъднаха, защото за какво и по какъв начин тази, която е тъй прекрасна, чиста и невинна, трябва да свързва съдбата си с един престъпник?… За тези мечти няма да говоря повече. Горчивата действителност, която ме заобикаля, не е толкова сурова, колкото очаквах или заслужавах; и малкото добро, което съм извършил, за почтените и милостиви съдии натежа над злините и престъпленията, за които съм виновен. Те не само ме спасиха от позорна смърт, на която бяха осъдени някои от сподвижниците ми, но и капитан Уедърпорт, който се готви да отплава наново за Карибско море поради очакваната неизбежна война с Испания, великодушно измоли и получи разрешение да ме вземе заедно с двама-трима от не толкова провинените ми другари — мярка, която дължа на благородните му симпатии към мен, а също и на други, които се надяват, че ще можем да използуваме в служба на родината познанията си за крайбрежието и местните условия, независимо по какъв начин сме ги придобила. Мина, или ще чуеш да произнасят името ми с уважение, или изобщо няма вече да го чуеш. Ако добродетелта може да осигури щастие, не е нужно да ти го пожелавам, защото ти вече го имаш… Сбогом Мина.“

Мина плака така горчиво над това писмо, че привлече вниманието на оздравяващата Норна. Тя го грабна от ръката на своята сродница и го прочете, отначало объркана, сякаш не разбираше смисъла му, после като че ли си спомни нещо и на края я обзе такава радост, примесена е мъка, че писмото падна от ръката й. Мина го вдигна бързо и се оттегли със съкровището си в своята стая.

От тоя ден нататък Норна сякаш се промени. Облече се по-просто и непретенциозно. Освободи джуджето, като го възнаградя достатъчно богато, за да живее без лишения. Не проявяваше никакво желание да се върне към предишния си скиталчески живот и заповяда да се събори обсерваторията й, както бихме могли да я наречем, на Фитфул Хед. Отрече се от името Норна и искаше да я наричат само с истинското й име Ула Тройл. Но за най-важната промяна още не сме споменали. По-рано, под страшното въздействие на душевното отчаяние, в което бе изпаднала след смъртта на баща си, тя се смяташе недостойна за божието благоволение; освен това, увлечена в лъжовните окултни науки, в които се считаше веща, тя приличаше на оня Чосъров лекар[3], който „не се погаждал твърде с библията“. Сега тя почти не се разделяше с тази свещена книга, а на невежите нещастници, които идваха както преди да я молят да използва силата си срещу стихиите, отговаряше само: „Ветровете са в ръцете божии.“ Приказките й не бяха твърде разумни — пречеше й може би душевното състояние, нарушено от такова стечение на страшни събития. Но думите и изглеждаха искрени и всичко това несъмнено беше полезно за нея. Очевидно тя се разкайваше дълбоко за някогашните си самонадеяни опити да се меси в хода на събитията в човешкия живот, предопределян от по-висша сила, и горчиво съжаляваше, когато й напомняха по някакъв начин за предишните и претенции. Тя беше все тъй внимателна към Мордонт, макар и може би най-вече по навик; а и не се знаеше доколко помнеше сложните събития, в които бе замесена. Когато умря, което стана около четири години след описаните от нас събития се разкри, че по изрично настояване на Мина Тройл е оставила значителното си състояние на Бренда. Нейното завещание съдържаше специално поръчение всички книги, лаборатории уреди и други неща, свързани с някогашните й занимания, да бъдат изгорени.

Около две години преди смъртта на Норна Бренда се омъжи за Мордонт Мъртън. Трябваше да мине доста време, докато старият Магнус Тройл, въпреки цялата обич към своята дъщеря и симпатиите към Мордонт, можа от сърце да се примири с този брачен съюз. Но качествата на Мордонт много допадаха на юдалера, а и старецът съзнаваше, че никой друг не е достоен да заеме мястото му в семейството, така че на крак норвежката му гордост отстъпи пред естествените чувства на сърцето. И като се оглеждаше и виждаше това, което според него беше нахълтване на шотландското дворянство в страната (така с умиление наричат местните жители Шетландия), се утешаваше с мисълта, че „по-добре дъщеря му да е омъжена за син на английски пират, отколкото на шотландски крадец“ — презрителен намек за ония семейства от планинските и пограничните райони на Шотландия, които са дали на Шетландските острови много порядъчни земевладелци, чиито предци обаче по всеобщо признание са се славели повече със стария си род и голямата си храброст, отколкото с добросъвестно отношение към такива дреболии като разликата между meum и tuum[4]. Жизнерадостният юдалер доживя до дълбока старост, щастлив, че след него остава многобройното потомство на малката му дъщеря. На трапезата ту го развеселяваше с песните си Клод Холкро, ту го просвещаваше с лекциите си мистър Триптолемус Йелоули, който, като се отказа от големите си претенции и се запозна по-добре с обичаите на островитяните и помнейки разните несполуки, съпровождали преждевременните му опити за преобразования, стана добросъвестен и полезен представител на своя началник и се чувствуваше най-щастлив, когато успееше да избяга от оскъдната паша на сестра си Барбара и да отиде на богатата трапеза на юдалера. Характерът на Барбара също доста се смекчи след ненадейното връщане на рога със сребърните монети, собственост на Норна, която го бе скрила в старата къща при Стърбъра с кой знае каква цел, ала сега го даде обратно на онези, които случайно са го намерили, като намекна обаче, че пак ще го загубят, ако не използват поне скромна част от него за домашни нужди — предупреждение, на което Тронда Дронсдотър (навярно помощничка на Норна) дължеше спасяването си от бавна и изтощителна гладна смърт.

Мордонт и Бренда бяха щастливи, доколкото им позволява положението на простосмъртни. Те се уважаваха и обичаха, живееха охолно, изпълняваха вярно задълженията си и с чиста съвест и леко сърце се смееха, пееха, танцуваха, без да ги е грижа за външния свят и без да се месят в работите му.

Но Мина — Мина с възвишената душа на пламенното въображение, надарена с такава дълбочина на чувствата и възторзите, ала обречена да ги види попарени толкова рано, тъй като поради неопитността на една романтична, но непознаваща живота натура бе изградила замъка на щастието си върху подвижни пясъци вместо върху камък — беше ли тя, можеше ли тя да бъде щастлива? Да, читателю, щастлива беше, защото колкото и да отричат това скептиците и песимистите, всеки изпълнен дълг носи душевно спокойствие и дълбоко удовлетворение от благородните ни усилия, съответно на трудността на това, което сме свършили. Отмората, която тялото изпитва след напрегнат и прилежен труд, е нищо в сравнение с отдиха, на който се наслаждава душата при такива случаи. Примирението й обаче и постоянното внимание, което проявяваше към баща си, болната Норна и всички, към които се чувствуваше задължена, не бяха нито единственото, нито най-ценното й утешение. И тя като Норна, но вече при по-здрав разсъдък, замени възторжените, фантастични блянове, конто бяха водили въображението й по неверен път, е по-правилно и по-естествено отношение към света, недостъпен за нас, в сравнение е онова, на което можеха да я научат сагите на езическите барди или фантазиите на по-сетнешните стихотворни. В това тя намери опора, благодарение на която, след като чу много слухове за почтени и геройски дела на Кливланд, с примирение и дори с известно облекчение, примесено с болка, посрещна вестта, че най-после е паднал в честен и доблестен бой, успешно завършен от другарите му, на които отворил пътя е безпримерната си храброст. Бънс, неговият ексцентричен спътник по добрия друм, както по-рано по лошия, съобщи на Мина за това печално събитие с думи, които показваха, че макар и нещо да не е наред в главата му, все пак сърцето му не е съвсем покварено от разюздания живот, който бе водил известно време, или най-малкото не се е променило, откакто се бе отказал от него; тъй че отличаването му в този бой и повишаването му след това като че ли не са от такова значение за него, както загубата, която е претърпял със смъртта на своя бивш капитан и другар[5]. Мина прочете това писмо и макар че от очите й, вдигнати към небето, се лееха сълзи, отправи благодарност към всевишния, че Кливланд е паднал на полето на честта; в благодарствената молитва има дори смелостта да изкаже радостта си, че смъртта го е грабнала, преди изкушенията да са надделели над възвърнатата му добродетелност; и това чувство беше толкова силно, че когато премина първата болка от това събитие, животът й изглеждаше не само спокоен, но дори и по-радостен от преди. В мислите си обаче тя беше далеч от този свят и се връщаше в него, подобно на ангел-пазител, само когато се налагаше да се погрижи за близките си, е които живееше в любов, или за бедните, които подкрепяше и утешаваше. Така мина нейният живот — обичана и уважавана от всички, които я заобикаляха, и когато дойде време близките й да оплакват нейната кончина, която настъпи в дълбока старост, те се утешаваха със съкровената мисъл, че плътта, която легна в земята, е единственото, което я поставя, по думите на писанието, „малко по-ниско от ангелите“.

Бележки

[1] Бившият (фр.). Б. пр.

[2] Росций (130–62 пр.н.е.) — прочут римски комичен актьор. Б. пр.

[3] Става дума за един от героите на „Кентърберийските разкази“ на Джефри Чосър. Б. пр.

[4] Мое и твое (лат.). Б. пр.

[5] Не можахме да научим нищо достоверно за по-нататъшната съдба на Бънс, но нашият приятел д-р Драйъсдъст (измислен от Скот автор на някои от предговорите към романите му — б. пр.) смята, че той е същият стар джентълмен, който в началото на царуването на Джордж I редовно посещавал „Кафенето на розата“, всяка вечер ходел на театър, разказвал безкрайно дълги истории за Карибско море, проверявал сметките, ругаел прислужниците и бил известен на всички под името капитан Баунс. Б. а.

Край
Читателите на „Пиратът“ са прочели и: