Уолтър Скот
Пиратът (13)

ГЛАВА XII

…Ето виждаш —

приятел, а сърцето му е хладно.

Когато вехне любовта, Луцилий,

със външен церемониал я гиздят,

но вярата убива се с преструвка.

Шекспир — „Юлий Цезар“

Ако миризмата, която се носеше от комините на Бъра-Уестра към големите възвишения, заобикалящи замъка, би могла, както смяташе мис Барбара, да нахрани гладните, то шумът, който долиташе оттам, би възвърнал слуха на глухите. Той беше смесица от всевъзможни звуци, и всички те предвещаваха радушен прием и веселба. Не по-малко привлекателна беше и гледката, която се разкриваше пред очите.

Отвред прииждаше гъмжило от приятели, и пуснатите им на свобода понита тичаха из степта във всички посоки, за да се върнат колкото се може по-скоро на любимите си пасища — така, както казахме вече, обикновено се разпускаше свиканата за един ден кавалерия. На едно малко, но удобно пристанище, свързано с къщата и със селото, слизаха от лодките си ония гости, които живееха на далечни острови и по крайбрежието, затова предпочитаха да дойдат по море. Мордонт и спътниците му виждаха как групите се спираха от време на време, за да се поздравят взаимно, а после продължаваха полека една след друга към къщата, чиято винаги отворена врата поглъщаше толкова много хора, че сградата, макар и по размери достойна за богатството и гостоприемството на домакина, в случая, изглежда, едва ли щеше да побере толкова гости.

Сред врявата от весели провиквания и приветствия, която се вдигаше при влизането на всяка нова компания, Мордонт като че ли долови гръмогласния смях и сърдечното „добре дошли“ на самия многоуважаем домакин, което още повече засили тревожното му съмнение, дали и на него ще окажат оня сърдечен прием, с който така великодушно удостояваха всички други. Когато се приближиха, тримата пътници чуха импровизираните скрибуцания и игриви рулади на изкусните цигулари, които вече нетърпеливо изтръгваха от лъковете си звуците, предназначени да веселят гостите тази вечер. Чуваха се също крясъците на помощник-готвачите и гръмките ругатни на самия готвач — иначе неблагозвучни, но сега, смесвайки се с други и предизвиквайки някои приятни асоциации, хармонираха сполучливо с останалите партии на хора, който винаги предшествува селска веселба.

Междувременно новодошлите се придвижваха напред, всеки погълнат в собствените си мисли. За мислите на Мордонт вече споменахме. Бейби беше изпаднала в дълбоко отчаяние, изумена от огромното количество провизии, сготвени на един път, за да нахранят всички тези кряскащи около нея гърла — чудовищно прахосничество, което макар и никак да не я засягаше, все пак я хвърляше в ужас, както и най-равкодушният зрител би се стреснал, ако види клане, при все че лично него не го заплашва. С две думи, едва не припадна, като гледаше това излишество, подобно на Брюс абисинеца^[1], когато по заповед на рас Михаил пред очите му насекли на парчета нещастните певци от Гондар. Колкото до брат й, тъй като в момента бяха стигнали едно място, където в обичайното за шотландски хамбар безредие бяха нахвърляни груби и остарели шетландски земеделски сечива, мисълта му тутакси се насочи към недостатъците на ралото с една дръжка, или ту иск ар, с което се изравя тор, към шейната, превозваща различен товар, изобщо към всичко, по което обичаите на островитяните се различават от обичаите на шотландците. Гледайки тези несъвършени уреди, кръвта на Триптолемус Йелоули кипваше като на храбър воин, когато види герба и знамето на врага, с когото ще се бие. Верен на възвишените си пориви, той мислеше не толкова за глада, възбуден от дългия път, макар и да му предстоеше да го утоли с гощавка, каквато рядко се падаше на човек като него, колкото за работата, с която се бе нагърбил — да облагороди нравите и да усъвършенствува земеделието на Шетландсюите острови.

— Jacta est alea^[2] — мърмореше си той; — днешният ден ще покаже достойни ли са шетландците за нашите усилия, или главите им са негодни за обработване като торфени блата. Все пак нека внимаваме, за да налучкаме сгоден момент да се изкажем. От собствен опит зная, че при сегашното положение на плътските нужди трябва да се даде предимство пред духовните потребности. Една хапка от тази говежда пържола, която мирише толкова приятно, би била подходящо встъпление към великия ми план за подобряване породата на добитъка.

В това време новодошлите бяха вече стигнали ниската, но разкошна фасада на резиденцията на Магнус Тройл, очевидно строена на части в различно време, при което огромни неугледни пристройки са били прибавяни набързо към главния корпус, според нуждите, налагани от все по-голямото благосъстояние и по-многочислено семейство на сменящите се един след друг собственици. На голям, широк, но нисък портал, поддържан от две масивни колони, украсени с резба, служили някога за носови украшения на кораби, разбили се в тоя бряг, стоеше самият Магнус и изпълняваше задължението си на гостоприемен домакин да посреща и поздравява многобройните гости, които прииждаха един след друг. На мощната му, внушителна фигура добре отиваше дрехата, в която бе облечен — син кафтан със старинна кройка и алена подплата, със златна везба по шевовете, илиците и широките ръкави. Силните и мъжествени черти на лицето му, румено и загоряло поради честото излагане на суровото време, гъстата и дълга, придаваща му много внушителен вид посребрена коса, вързана небрежно с панделка откъм тила и напираща буйно изпод украсената със златни ширити шапка, показваха едновременно и напредналата му възраст, и пламенния му и все пак уравновесен характер, и здравото му телосложение. Когато нашите пътници се приближиха до него, по лицето му като че премина сянка на недоволство, която прекъсна за миг изблика на непринудено и чистосърдечно радушие, с което бе приемал всички пристигнали досега гости. Пристъпвайки към Триптолемус Йелоули, той се изправи така, че да се покаже не само като сърдечен и гостоприемен домакин, длъжен да посрещне госта любезно, но и като богат юдалер, горд с високото си положение.

— Добре дошли, мистър Йелоули! — обърна се той към иконома, — добре дошли в Уестра… Вятърът ви е довял на суров бряг и ние, тукашните, трябва да бъдем колкото се може по-внимателни към вас. Това е, струва ми се, вашата сестра… мис Барбара Йелоули, позволете ми честта да ви поздравя като съсед, — И със смела и доблестна любезност, която не се среща вече в нашето покварено време, дръзна да поднесе приветствие на повяхналата буза на старата мома, която усмири обичайната си свадливост дотам, че прие тази проява на вежливост с нещо подобно на усмивка. След това домакинът изгледа внимателно Мордонт Мъртън и без да му подаде ръка, с малко пресеклив от подтисканото вълнение глас каза:

— Добре дошли и вие, мистър Мордонт.

— Ако не бях добре дошъл — отвърна Мордонт, с право докачен от студеното отношение на домакина, — нямаше да бъда тук… но още не е късно да се върна.

— Момко — отговори Магнус, — вие най-добре знаете, че никой не може да се върне от тази врата, без да обиди стопанина. Моля ви, не притеснявайте гостите ми с неуместните си подозрения. Когато Магнус Тройл казва „добре дошъл“, всеки, който може да го чуе, е добре дошъл, защото го казва достатъчно високо за всички… Влизайте, влизайте, уважаеми гости, да видим с какво ще ви гощават моите момичета.

Като рече това и се постара да бъде еднакво учтив с всички, за да не помисли Мордонт, че някоя любезност се отнася само за него, или да се обиди, че не му се оказва достатъчно внимание, юдалерът въведе гостите в къщата си, където две големи стаи, изпълняващи в случая ролята на нещо като сегашната гостна, бяха вече пълни с пъстро множество.

Мебелировката тук беше сравнително проста, свойствена за положението на тези острови, заобиколени от бурно море. Всъщност, както повечето големи земевладелци в Шотландия, Магнус Тройл беше много внимателен към всякакви пътници, изпаднали в беда както на суша, така и по море, и много пъти бе използвал цялата си власт, за да защити имуществото и живота на мореплаватели-корабокрушенци; но на този опасен бряг толкова често ставаха корабокрушения и толкова много безстопанствени вещи се изхвърляха постоянно на сушата, че вътрешната подредба на къщата му свидетелствуваше достатъчно за злодеянията на океана и за упражняването на ония права, които юристите наричат „флотсъм и джетсъм“.^[3] Столовете, наредени край стените, бяха от тия, които се използуват в каютите, а и много от тях имаха чуждестранен произход; огледалата и шкафчетата, сложени до тях за украса или за домашни нужди, ако се съди по формата им, са били правени за кораби, а едно-две от шкафчетата бяха от непознато чуждоземно дърво. Дори междинната стена, която делеше двете помещения, очевидно беше скована от преградата на някакъв голям кораб и несръчно пригодена от някой местен дърводелец за сегашното й предназначение. От пръв поглед тези явни белези и символи на човешкото нещастие биха се сторили на чужденец прекалено контрастиращи с картината на веселие, за фон на която служеха в момента; но за местните хора това съчетание беше толкова привично, че нито за миг не нарушаваше веселбата им.

За по-младите участници в това пиршество присъствието на Мордонт беше като свежа струя на отрада. Всички го наобиколиха, чудеха се къде се е губил толкова време и го обсипваха с въпроси, от които ясно личеше, че са смятали отсъствието му за напълно доброволно. Този радушен прием смъкна поне един камък от душата на младежа: каквито и предубеждения да имаха обитателите на Бъра-Уестра спрямо него, те си бяха тяхна лична работа; и вече не го измъчваше мисълта, че е паднал в очите на цялото общество — когато му дойде времето, ще трябва да се оправдава само пред едно семейство. Това беше утешително, макар че сърцето му продължаваше да тупа неспокойно при мисълта за предстоящата среща с отчуждилите се от него, но все още любими приятелки. Обяснявайки отсъствието си със здравословното състояние на своя баща, той тръгна от група на група приятели и гости всеки от които като че ли се стремеше да го задържи колкото се може по-дълго, и след като се отърва от спътниците си, които се лепяха като тръни за него, представяйки ги на едно-две по-знатни семейства, най-после стигна вратата на малка стая свързана с една от споменатите вече големи зали и предоставена на Мина и Бренда да подредят по свой вкус и да я смятат за своя.

Мордонт бе допринесъл много с находчивостта и труда си за обзавеждането на тази любима стая и за нейната украса. Разбира се, при последното си пребиваване в Бъра-Уестра той бе имал възможност да влиза и да остава там така свободно, както истинските й стопанки. Но сега положението се беше толкова променливо, че стоеше с пръст на дръжката на вратата и тъкмо се чудеше да си позволи ли волността да я натисне, когато гласът на Бренда произнесе: „Но влезте“ — с тон на човек, обезпокоен от нежелателен посетител, когото ще се постарае да изслуша и да изпрати колкото се може по-бързо.

Като чу тази подкана, Мордонт влезе в чудновато подредената стая на сестрите, която по случай предстоящия празник беше нагиздена с много украшения, между които и някои доста ценни. В момента, когато влезе Мордонт, дъщерите на Магнус бяха седнали да обсъдят оживено нещо, с чужденеца Кливланд и с едно дребно, хилаво старче, в чиито очи още светлееше силата на духа, която му бе помагала да превъзмогне хилядите превратности на променливия и несигурен живот, и макар че сега, на стари години, белите му коси не вдъхваха такова благоговейно уважение, все пак благодарение на този дух привличаше по-силно, отколкото ако имаше по-сериозна и по-прозаична външност и характер. Дръпвайки се за малко настрана, той наблюдаваше срещата между Мордонт и двете прекрасни сестри с поглед, в който любопитството се примесваше с лукава проницателност.

Приемът, с който бе удостоен младежът, общо взето, не се различаваше от приема, оказан му от самия Магнус; но девойките не съумяха да прикрият така добре чувството си, че от последната им среща насам обстоятелствата много са се променили. Когато ставаха, и двете се изчервиха и без да протегнат ръка или да подадат буза — нещо, което не само се допускаше, но и кажи-речи се изискваше от тогавашните обичаи, — поздравиха Мордонт така, както биха поздравили обикновен познат. Но руменината на по-голямата сестра беше един от ония мимолетни признаци на краткотрайно вълнение, които изчезват така бързо, както и предизвикалото ги чувство. След миг тя стоеше пред младежа вече спокойна и студена, отговаряйки със сдържана и предпазлива вежливост на обичайните любезности, които Мордонт с треперлив глас се мъчеше да й изкаже. Вълнението на Бренда беше, поне външно, по-дълбоко и по-прочувствено. Руменина изби във всяка частица на красивата й кожа, която дрехата позволяваше да се види, дори по нежната шия и горния край на изящно изваяните гърди. Тя не се и опита да отговори на плахия поздрав, отправен от Мордонт лично към нея, а вторачи в него очи, в които неудоволствието беше явно примесено със съжаление при спомена за някогашното време. Мордонт моментално се убеди, че приятелското чувство на Мина към него е угаснало, но вероятно все още може да си възвърне приятелството на по-благодушната Бренда; ала човек е толкова променчив, че макар младежът да не правеше досега особена разлика между двете красиви и привлекателни момичета, благосклонността на тази, която му се бе струвала по-равнодушна, сега му се виждаше по-желана.

Тези трескави мисли бяха прекъснати от Кливланд, който пристъпи с прямотата на военен да поздрави своя спасител, след като от учтивост бе почакал гостът и стопанките да си разменят обичайните приветствия. Той се приближи с такъв доброжелателен вид, че макар Мордонт да беше убеден, че е загубил благосклонността на обитателите на Бъра-Уестра, откакто този чуждоземен, се появи на брега и се настани като близък в семейството, не му оставаше нищо друго, освен да отговори на учтивостта му така, както го изисква приличието, да приеме благодарствените му думи с доволен вид и да изрази надежда, че е прекарал приятно времето си от предишната им среща насам.

Кливланд понечи да отговори, но го прекъсна споменатото старче, което се завтече напред, улови Мордонт за ръката и го целуна по челото, а после повтори въпроса му и едновременно отговори:

— Как прекарваме времето си в Бъра-Уестра? Ти ли питаш това, принце на канарите и стръмнините? Как ще минава другояче, освен понесено върху крилете на красотата и веселието?

— И на шегите и песните, добри ми стари приятелю — добави Мордонт полусериозно-полушеговито, стискайки сърдечно ръката на стареца. — Не е възможно те да липсват там, където е Клод Холкро!

— Не ми се смей, Мордонт, мое добро момче — отвърна старчето; — когато краката ти започнат едва да се влачат като моите, остроумието ти замръзне, а гласът ти запее фалшиво…

— Как може да се черните така, добри мой учителю? — възрази Мордонт, готов да се възползува от странностите на стария си приятел, за да завърже нещо като разговор, да разчупи неловкостта на тази странна среща и междувременно да понаблюдава, преди да е поискал обяснения за явно промененото отношение на семейството към него. — Не говорете така — продължи той. — Времето, стари приятелю, е милостиво към барда. Нима сам не казвате, че поетът дели безсмъртието на своите песни? И съм уверен, че великият английски поет, за когото ни разказвахте, е бил по-стар от вас, когато е служел като загребни^[4] на всички лондонски остроумци.

Мордонт намекваше за една случка, която беше за Холкро, както казват французите, „cheval de batlaille“,^[5] и всяко споменаване за нея бе достатъчно, за да го накара да се метне моментално на седлото и да препусне в пълен кариер с любимия си кон.

В смеещите се очи на стареца запламтя нещо като екстаз, който простосмъртните биха нарекли лудост, и се впусна в темата, на която най-много обичаше да говори.

— Уви, уви, драги ми Мордонт Мъртън, среброто си е винаги сребро и не губи лъскавината си от употреба, а оловото си е винаги олово и колкото повече стои, толкова повече потъмнява. Бедният Клод Холкро не е достоен да се мери с безсмъртния Джон Драйдън.^[6] Ала както може би съм ти казвал и преди, истината е, че съм виждал този велик човек, по-право ходех в „Кафенето на талантите“^[7], както го наричаха тогава, и веднъж дори взех щипка емфие от неговата табакера. Трябва да съм ти разказвал тази случка, но капитан Кливланд никога не я е чувал, затуй ще добавя, че тогава живеех на Ръсел стрийт… не ви питам, но сигурно знаете Ръсел стрийт в Ковънт гардън, капитан Кливланд?

— Зная точно къде се намира, мистър Холкро — отвърна капитанът с усмивка, — но, струва ми се, вчера вие споменахте това, а освен туй сега ни предстои важна работа — да изсвирите песента, която ще учим.

— Тя не е подходяща за момента — каза Холкро, — трябва да измислим нещо, в което да участвува и нашият скъп Мордонт, най-добрият глас на острова както в соло, така и ведно с други. И няма да докосна струна, докато Мордонт Мъртън не се включи в нашия концерт… Какво ще кажете, моя прекрасна Вечернице? Какво мислите, моя светла Зорнице? — додаде той, обръщайки се към девойките, на които, както вече споменахме, отдавна бе дал тези алегорични имена.

— Мистър Мордонт Мъртън — проговори Мина — дойде много късно, за да се присъедини към нашия хор… много жалко, но няма как.

— Как? Какво? — възкликна Холкро живо. — Как така много късно? Нали досега все заедно сте се занимавали? Честна дума, мили мои момичета, старите песни са най-хубави, а старите приятели — най-верни. Трябва да признаем, мистър Кливланд има отличен бас, но според мен за първия номер трябва да разчитате на ефекта, който ще направи една от двайсетте чудесни песни, в които тенорът на Мордонт хармонира така добре е вашите очарователни гласчета… ето, струва ми се, моята прекрасна Зорница дълбоко в душата си приема тази промяна в програмата.

— Никога в живота си не си се мамил така жестоко, дядо Холкро — отвърна Бренда, чиито бузи отново поруменяха, ала този път като че ли по-скоро от раздразнение, отколкото от смущение.

— Но как така? — учуди се старецът, като помълча и погледна първо едната, а после другата сестра. — Днес май Вечерницата изгрява на мрачно небе, а Зорницата — на кървав небосклон? А това предвещава лошо време… Какво ви става, момичета? На кого сте сърдити? Боя се, че на мен: защото, когато млади като вас се скарат, винаги старите излизат виновни.

— Не си виновен ти, дядо Холкро — отвърна Мина, като стана и улови сестра си подръка, — ако изобщо има някой виновен.

— Тогава, Мина — обади се Мордонт, стараейки се да смекчи гласа си така, че да звучи безразлично и шеговито, — излиза, че ви е обидил този, който дойде последен.

— Когато не се обръща внимание на обидата — отговори Мина с присъщата си сериозност, — няма значение кой е виновен за нея.

— Възможно ли е, Мина — възкликна Мордонт, — ти да ми говориш така?… И ти ли, Бренда, си готова да ме съдиш тъй жестоко, без да ми позволиш дори минута честно и откровено обяснение?

— Хора, които знаят по-добре от нас — отговори Бренда с тих, но решителен глас, — казаха волята си и тя трябва да се изпълни… Сестрице, мисля, че много се задържахме тук и ще ни чакат другаде… Мистър Мъртън да прощава, но днес сме много заети.

Двете сестри се уловиха подръка. Напразно се мъчеше Холкро да ги спре, провиквайки се с театрален жест:

О, Ден и Нощ, това е много странно!

После се обърна към Мордонт Мъртън и добави:

— Момичетата са в състояние на неустойчивост, което означава, както е казал много право нашият велик поет Спенсър, че

Непостоянство властвува весден

сред живите създания навред.

— Капитан Кливланд — продължи той, — не знаете ли случайно какво е разстроило тези две млади грации?

— Ако вземеш да дириш защо вятърът мени посоката си или жената настроението си — отговори Кливланд, — съвсем Ще объркаш сметките. Да бях на мястото на мистър Мордонт, нямаше да разпитвам повече тези горди хубавици.

— Няма що, приятелски съвет, капитан Кливланд — каза Мордонт, — и макар че не съм ви го искал, ще се вслушам в него. Но позволете ми да запитам: дали самият вие сте толкова безразличен към мнението на вашите приятелки, колкото бихте искали да бъда аз?

— Кой, аз ли? — попита капитанът е вид на пълно равнодушие. — Аз никога не съм се замислял за такива неща. Не съм виждал досега жена, за която да заслужава да си спомням, когато съм вдигнал котва. На брега е друго: там мога да се смея, да пея, да танцувам и да се любя, ако ми харесва, с двайсет момичета, дори и по-грозни от тия, които са ни зарязали, и няма да им се разсърдя, ако променят курса си, щом чуят боцманската свирка. Обзалагам се, че рано или късно и аз, и те ще завием обратно.

Болният рядко се радва, когато го утешават, че болестта, от която се оплаква, не е толкова сериозна; така и Мордонт се чувствуваше обиден от капитан Кливланд, първо, загдето забелязваше смущението му, и второ, за това, че се мъчеше да му натрапи собствените си схващания; ето защо отговори малко рязко, че „като капитан Кливланд могат да мислят само хора, владеещи изкуството да стават всеобщи любимци, където и да ги захвърли съдбата, и за които няма значение, че някъде ще загубят, защото са сигурни, че другаде ще го наваксат със заслугите си“.

Всичко това бе казано твърде иронично; но трябва да се признае, че, както личеше, капитанът разбираше по-добре светските работи и съзнаваше поне външните си качества, а това правеше намесата му двойно по-неприятна. Както казва сър Лъшъс О’Тригър,^[8] капитан Кливланд имаше такъв вид на победител, че явно дразнеше. Той беше млад, красив и самоуверен, с малко пруби обноски на моряк, но те му подхождаха, изглеждаха естествени и може би прилягаха особено на простите нрави на далечната страна, в която се намираше сега и където дори в най-знатните семейства една по-голяма изтънченост би го направила не толкова желателен събеседник. В случая капитанът се задоволи да се усмихне добродушно на явното недоволство на Мордонт Мъртън и да отвърне:

— Вие ми се сърдите, добри приятелю, но не можете да ме накарате и аз да ви се разсърдя. Прелестните ръчички на всички хубавици, които съм видял в живота си, никога нямаше да ме измъкнат от Руст ъв Съмбъра. Затова ви моля да не се препирате с мен, защото мистър Холкро ми е свидетел тук, че съм свил и знамето, и марсела, и ако ми дадете бордов залп, няма да ви отговоря с нито един изстрел.

— Да, да, Мордонт — намеси се Холкро, — трябва да станете приятели с капитан Кливланд. Не се карай никога с приятел заради женски капризи. Я си представи, драги, щяхме ли да пишем толкова много песни за тях, дявол да ги вземе, ако не бяха така променчиви? Даже славният Драйдън, добрият старец Джон, не би могъл да напише кажи-речи нищо за момиче, което е винаги еднакво — все едно да съчинява стихове за воденичен вир. Нали именно приборите, теченията и водовъртежите, приливите и отливите, които ту настъпват, ту се дръпват, ту налитат, ту отлитат (о, господи, щом си помисля за тях, започвам да говоря в рими!), ту ми се усмихват, ту беснеят, ту ни галят, ту ни гълтат, носят ту разтуха, ту разруха, и тъй нататък и тъй нататък — именно те дават истинска душа на поезията. Никога ли не си чувал моето „Прощаване с девойката от Нортмейвън“?… Тази нещастница се казваше всъщност Бет Стимбистър, но аз за благозвучие я нарекох Мери, а себе си — Хакон, по подобие на великия ми предтеча Хакон Голдмунд, или Хако Златоустия, който дошъл на този остров с Харолд Харфейгър и бил негов главен склад… Но за какво ставаше дума?… Ах, да — за горката Бет Стимбистър: та заради нея (и отчасти заради някакви си там борчове) напуснах Хиалтландските острови (колко по-добре звучи това от Шетландски и даже Зетландски) и запраших по широкия свят. И оттогава доста съм скитал насам-натам… пробивал съм си път, капитане, като всеки простосмъртен, комуто е леко в главата, леко в кесията и затова леко на сърцето, пробивал съм си път и съм плащал за това — кога с пари, кога с остроумие, виждал съм как сменят и свалят крале, както човек би изгонил арендатор от земята си, познавал съм всички велики умове на епохата и най-вече славния Джон Драйдън — кой на тия острови може да се похвали с такива неща, освен ако не излъже? — вземал съм си емфие от табакерата му… ей сега ще ти разправя как ми се падна тази чест…

— А песента, мистър Холкро? — подсети го капитан Кливланд.

— Песента ли? — повтори Холкро, като улови капитана за копчето, защото толкова често бе виждал как публиката бяга по време на разказите му, че имаше навик предварително да взема всички мерки, за да я задържи. — Песента ли? Аз я дадох в ръкопис, заедно с петнайсет други, на безсмъртния Джон. Но ще я чуете… ще ги чуете всички, ако потраете малко, и ти, Мордонт Мъртън, мое мило момче; от половин година вече кажи-речи не си ми продумвал, а сега искаш да бягаш от мен. — Като рече това, той го улови с другата си ръка.

— Е, щом е взел и двамата ни на буксир — каза морякът, — не ни остава нищо друго, освен да го изслушаме, макар че усуква приказките си като стар военен моряк на нощна вахта.

— Хайде, помълчете сега, не говорете, дайте думата на мен — тросна се поетът; Кливланд и Мордонт се спогледаха с комично изражение на покорност пред съдбата си и зачакаха смирено всеизвестния и неизбежен разказ. — Ще ви разправя всичко — продължи Холкро. — Та залашках се аз по света като много други млади хора, залавях се ту за едно, ту за друго, ту за трето, за да преживявам, защото слава богу, каквото похванех, все ми идеше отръки… ала си оставах верен на музите, макар че тези неблагородни развратници не благоволяваха да ми се отплатят, като на толкова много дръвници със собствена карета, впрегната с шесторка. Ала карах криво-ляво, докато старият ми братовчед. Лорънс Линклетър, взе, че умря и ми остави ей онова островче, макар че Кълтмалинди му беше всъщност толкова близък роднина, колкото му бях и аз, но Лорънс ценеше ума, при все че го нямаше твърде. Та му остави той това малко островче… голо като Парнас. Ала оттогава си имам пари и за разходи, и за черни дни, и за сиромасите… та и легло, и бутилка за приятели, в което ще се убедите, момчета, ако дойдете с мен, когато свърши тази веселба… Но докъде бях стигнал?

— Дано да сме близо до пристанището — промърмори Кливланд, но и този недвусмислен намек не беше в състояние да прекъсне вдъхновен разказвач като Холкро.

— А, да — продължи той със самодоволния вид на човек, който е хванал отново нишката на разказа. — Тогава живеех на Ръсел стрийт, у стария Тимъти Тимбълтуейт, на времето най-прочутия шивач на Лондон. Той обличаше и най-умните хора в града, и най-тъпите галеници на съдбата, и караше вторите да плащат за първите. На умен човек никога не отказваше кредит, освен на шега или срещу духовит отговор: и си кореспондираше с най-известните таланти на столицата. Пазеше писма от Краун^[9], Тейт^[10], Прайър^[11], Том Браун^[12] и всички други знаменитости на онова време, и в тях имаше такива бисери на остроумието, че като ги четеш, просто да си умреш от смях, и всички завършваха с молба за отсрочка.

— Такива шеги май никак не са изглеждали смешни па шивача — забеляза Мордонт.

— Напротив, напротив! — възрази панегиристът на шивача. — Тим Тимбълтуейт (той беше родом от Къмбърланд) имаше душа на принц… и впрочем умря богат като принц. И тежко на затлъстелия от плюскане общински съветник, ако попаднеше под „ютията“ на Тим, след като получеше такова писмо — ей богу, с лихва плащаше за всичко! Впрочем смятат, че Тимбълтуейт е прототипът ма малкия Том Бибър в комедията на великия Джон „Вироглавият франт“, и зная, че шиеше на Джон на кредит и отгоре на това му даваше заеми от собствения си джоб, докато всички негови благовъзпитани дворцови приятели му обръщаха гръб. На мен също ми имаше доверие и по едно време цели два месеца не му бях плащал наем за таванската стая. Разбира се, и аз се отплащах както можех — естествено, не умеех нито да кроя, нито да шия, това не би подхождало на джентълмен от знатно коляно, но… хм, хм… правех сметките… водех му тефтерите…

Разнасяхте дрехи по къщите на разни таланти и общински съветници и получавахте подслон за тази работа? — прекъсна го Кливланд.

— О, не, не, дявол да го вземе — отвърна Холкро, — нищо подобно!… Ех, че ме объркахте… докъде бях стигнал?

— Нека дяволът да ви определя сега ширината — тросна се капитанът, като издърпа копчето си от здраво стисналите го палец и показалец ш неумолимия бард, — защото сега нямам време да се занимавам с такива наблюдения. — И като рече това, изхвръкна от стаята.

— Тъп, недодялан, надут дръвник — произнесе Холкро, гледайки подире му; — и възпитанието му е толкова, колкото умът в празната му чутура. Чудя се какво хубаво намират в него Магнус и тези глупави момиченца — непрекъснато им разправя разни ужасни, отегчителни истории за приключенията си и за морски битки, и съм твърдо убеден, че всяка втора дума е лъжа. Мордонт, мое мило момче, нека този човек ти служи за пример, по-право за предупреждение: никога не разправяй безконечни истории за себе си. Ти обичаш понякога да се увличаш в приказки за премеждията си по канари, рифове и тъй нататък, а това само утежнява разговора и пречи на другите да се изкажат. Но виждам, че гориш от нетърпение да чуеш по-нататък… Чакай, докъде бях стигнал?

— Май ще трябва да го отложим за след обеда, мистър Холкро — каза Мордонт, който също мислеше как да избяга, макар че искаше да направи това с по-голяма деликатност спрямо стария си познайник, отколкото капитан Кливланд бе сметнал за нужно да прояви.

— О, не, милото ми момче — възкликна Холкро, като видя, че всички ще то изоставят, — не ме напущай поне ти: никога не се води от такъв лош пример на неучтиво отношение към стар познат, Мордонт. На времето съм скитал по какви ли не изнурителни пътища, но винаги ги чувствувах по-леки, когато можех да се опра на ръката на стар приятел като теб.

С тези думи той пусна жилетката на младежа и като го улови внимателно подръка, още по-здраво го сграбчи; Мордонт се примири, тъй като беше трогнат от намека на поета за неучтивото отношение към стари познати, което току-що самият той бе изпитал. Но когато Холкро повтори ужасяващия си въпрос: „Докъде бях стигнал?“, Мордонт, който предпочиташе поезията пред прозата му, напомни на стареца за песента, която според думите му бил съчинил, когато за пръв път напущал Шетландия — песен, която всъщност не беше нещо ново за младежа, но тъй като положително е неизвестна на читателя, ще я приведем тук като красноречиво доказателство за поетичния талант на този твърде музикален потомък на Хако Златоустия; защото според мнението на много меродавни съдници той заемаше почтено място сред тогавашните съчинители на мадригали и умееше не по-лошо от столичните автори на нежни или остроумни сонети да увековечи в стихове хубавиците от своите планини и долини. При това беше добър музикант и сега, пущайки жертвата си, взе нещо подобно на лютня и почна да я настройва за акомпанимент, като същевременно говореше, за да не губи време:

— Учих се да свиря на лютня — казваше той — при същия човек, който е учил и достопочтения Шедуел^[13] — Дебелия Том му викаха… славният Джон така жестоко го е осмял, ако си спомняш, Мордонт… ей сега ще ти припомня:

Тъй както нови Арион^[14] те виждам аз

да дрънкаш с нокът лютнята в захлас,

понесен по вълните, а над тях

е ревнал бас, дискант пищи от страх.

Е, лютнята е горе-долу вече настроена… какво да ти изпея, а? Аха, сетих се — баладата за девойката от Нортмейвън, бедната Бет Стимбистър! В стиховете я наричам Мери. Бетси по подхожда за английска песен, а Мери по върви за нашите краища.

Като рече това и след кратка прелюдия, той запя с доста приятен глас и подобаващо чувство следните куплети:

МЕРИ

Сбогом, о, Нортмейвън,

мрачен Килсуик —

вятър тих и нежен

носи моя вик.

Сбогом на прибоя,

на блажен покой.

Ни си вече моя,

нито аз съм твой!

 

Сбогом на скалите,

на бурни вълни,

где Хакон е скитал

във далечни дни.

Там ме чакай, Мери,

на брега седни тъжна,

с поглед вперен

в мрачни далнини.

 

Клетвите неверни,

що повярвах аз,

във водите черни

захвърли завчас.

Морските сирени

ще ги грабнат там,

ала те за мене

огън са без плам.

 

О, да бих намерил

остров на честта,

бих се там преселил,

но мечта е то, мечта!

В редом виждам.

Мери, подлости безброй,

зад небесни двери

срещнал бих покой.

— Виждам, че се разнежи, млади приятелю — каза Холкро, когато свърши песента; — така става почти с всеки, който чуе тези куплети. Думите и музиката са мои; и без да смятаме това, че всичко е много добре стъкмено, тук има… хм, как да кажа… простота и непринуденост, а това допада на всяко човешко сърце. Дори баща ти не може да устои — а неговото сърце е така неуязвимо от поезия и музика, че и Аполон не би могъл да го прониже със стрелата си. Но на времето той зле пострада от жени, затова сега ги гледа така накриво… Да, да, такъв е женският чар… всички рано или късно сме му опитали горчилката. Но хайде, милото ми момче, в салона вече се събират кавалери и дами — голяма напаст са това жените, ала не можем без тях, — само че преди да отидем там, чуй още веднъж края:

зад небесни двери,

значи там, а не на въображаемия остров, какъвто не е имало и никога няма да има —

има сал покой.

Както виждаш, добри момко, няма ги тук непристойните излияния, с които Рочестър^[15] Етъридж и други циници като тях труфят стиховете си. Свещеник спокойно би могъл да пее песента ми, а псалтът да му приглася… Ала ето бие проклетото звънче… време е да вървим… но нищо — тази вечер ще се уединим в някое тихо кътче и ще довърша разказа си.