Уолтър Скот
Пиратът (36)

ГЛАВА XXXV

Ралото захвърлих, морето да браздя!

Дибдин

Когато кметът и Кливланд се върнаха в заседателната зала, първият се уедини още веднъж с неколцина от съветниците си, с които сметна за уместно да размени мисли; и докато разискваха предложението на Кливланд, прислугата донесе на него и на другарите му нещо подкрепително. Кливланд разреши на хората си да хапнат, но същевременно взе най-строги мерки против евентуална изненада — докато едни ядяха, други стояха на стража.

В това време той самият се разхождаше назад-напред из помещението, разговаряйки за това-онова с присъствуващите, като човек, когото нищо не тревожи.

За свое учудване между заобикалящите го забеляза Триптолемус Иелоули, който, намирайки се случайно в Къркуол, бе повикан в общинския съвет като един вид представител на лорд-губернатора, за да участвува в това заседание. Кливланд веднага възобнови запознанството си с него, завързано в Бъра-Уестра, и попита агронома що търси на Оркнейските острови.

— Ами да се погрижа за някои и други мои работи, капитан Кливланд. Уморих се да се боря с дивия ефески звяр^[1], та прескочих насам да видя как се развива овощната ми градина, която засадих лани на три-четири мили от Къркуол, а и пчелите ми — докарах девет кошера за облагородяване на тази страна, да правят от цъфналия пирен восък и мед.

— Е, и сигурно се развиват добре? — рече Кливланд, който проявяваше интерес към тези въпроси дотолкова, колкото да поддържа разговора, да стопи леденото, тягостно мълчание на околните.

— Как се развиват ли? — кипна Триптолемус. — Развиват се като всичко останало в тази страна — с главата надолу!

— Да не би да не полагате достатъчно грижи за тях? — забеляза Кливланд.

— Не, сър, тъкмо напротив — отвърна икономът, — умряха от прекалени грижи, като пилетата на Лъки Кристи… Рекох да видя кошерите и човекът, комуто бях поръчал да ги гледа, даже много се зарадва. „Да бяхте оставили някой друг да се грижи за тях — вика той, — можехте да се любувате сега колкото щете на кошерите си, или как им казвате там, ала ако не си отварях очите на четири, щяхте да видите в тях не мушици, а олуши; пазех ги аз, както трябва, ала една сутрин, още при изгрев, виждам — измъкват се от тия дупчици, и ако не бях ги запушил начаса с малко кал, нямаше да видите нито пчела, нито муха, или как ги наричате там, във вашите кошери, както им викате!“ С една дума, сър, запечатал кошерите ми, сякаш горките твари са чумосани, а моите пчелички измрели, като да са ги опушили — и край на надеждите ми, generando gloria mellis^[2], както е казал Вергилий.

— Значи край и на меда ви? — рече Кливланд. — Но не може ли да си направите ябълково вино? Как се развива овощната ви градина?

— О, капитане, същият този Соломон на Оркнейския Офир — уверен съм, че никой не би търсил там нито златни таланти, нито таланти на разума! — та този мъдрец взел в изблик на нежност да полива младите ябълкови фиданки с гореща вода, и изсъхнали и корените, и клонките им! Но каква полза да скърби човек? По-добре ми кажете що за патърдия са вдигнали тия добри граждани за някакви си пирати и защо са се насъбрали пред заседателната зала тези страшни хора, въоръжени като шотландски планинци? Току-що идвам от другата страна на острова и не мога да разбера що става. Пък като гледам и вас, капитане, чини ми се, че сте се накичили с тия глупави пистолети май повечко, отколкото е нужно на един честен човек в мирно време?

— И аз така мисля — обади се миролюбивият тритон, старият Хааген, комуто се наложило, ще не ще, да служи в армията на храбрия Монтроуз, — да бяхте в Едирахилската долина, когато ни сгащи сър Джон Уори…

— Вие всичко сте изпозабравили, съседе Хааген — прекъсна го икономът, — сър Джон Уори се бил на ваша страна и го пленили заедно с Монтроуз, а после и двамата ги обезглавили.

— Тъй ли?! — учуди се тритонът. — Може и да сте прав, защото толкова пъти минава ту на една, ту на друга страна, че дявол знае за кого е загубил главата си… Но там си беше човекът, и аз бях там… пък какъвто бой падна, да не дава господ да го преживея повторно!

В тоя момент влезе кметът и прекъсна този несвързан разговор.

— Решихме, капитане — обяви той, — вашият кораб да отиде в Стромнес или в Скапа-Флоу и там да вземе нужните му припаси, за да няма повече спречквания между панаирджиите и моряците ви. А тъй като желаете да останете на брега да видите панаира, намислили сме да пратим на кораба ви някой уважаван джентълмен за лоцман, който да ви преведе около Мейнланд, тъй като корабоплаването тук е трудно.

— Вие говорите като миролюбив и умен сановник, господин кмете — каза Кливланд, — всъщност така и очаквах… Но кой джентълмен ще направи чест на нашите шканци в мое отсъствие?

— И това сме решили, капитан Кливланд — отвърна кметът. — Можете да бъдете уверени, че всеки от нас с удоволствие би извършил това тъй приятно пътуване, и то в такава добра компания; но понеже имаме панаир, почти всички сме заети с някаква работа около него: аз лично поради длъжността си не мога да отсъствувам, жената на главния общински съветник ражда, на ковчежника не му понася море, двама от съветниците имат подагра, други двама отсъствуват от града, а останалите петнайсет членове на общинския съвет са натоварени все със специални задачи.

— Вижте какво ще ви кажа, господин кмете — подзе Кливланд, повишавайки глас, — аз очаквах…

— Минутка търпение, ако обичате, капитане — прекъсна го кметът. — Взехме решение нашият високоуважаем мистър Триптолемус Йелоули като иконом на лорд-губернатора на тези острови поради официалното си положение да има честта и удоволствието да ви придружава.

— Аз ли?! — възкликна смаяният Триптолемус. — Но за какъв дявол ми е потрябвало да пътувам по море, щом работата ми е на сушата!

— Джентълмените имат нужда от лоцман — прошепна му кметът, — а не можем да им откажем.

— Сигурно много им се иска да се блъснат в брега? — рече икономът. — Как да им бъда лоцман, дявол да го вземе, когато в живота си не съм пипвал кормило?

— Ш-шт, ш-шт, мълчете! — спря го кметът. — Ако нашите граждани чуят такива думи, и възможността да принасяте полза, и уважението към вас, и званието ви, и всичко друго ще отиде по дяволите! За нас, островитяните, човек, който не умее да свива и връзва платна и да върти кормило, не е човек. Пък и това е обикновена формалност; ще пратим и стария Пейт Синклер да ви помага. Няма да има нужда да правите нищо, освен цял ден да ядете, да пиете и да се веселите.

— Да ям и да пия! — повтори икономът, който още не можеше да разбере точно с каква цел бързаха да му натрапят това задължение, а беше неспособен нито да се противи, нито да се измъкне от клопката, поставена му от хитрия кмет. — Да ям и да пия ли? Всичко това е много хубаво; но, право да си кажа, и на мен като на ковчежника не ми понася морето; пък и на твърда земя имам по-голям ищах за ядене и пиене.

— Ш-шт, ш-шт, ш-шт! — прошепна пак кметът със сериозен и умолителен тон. — Да не искате да загубите окончателно репутацията си? Как може икономът на негово превъзходителство лорд-губернатора на Оркнейските и Шетландските острови да не обича морето! Все едно да сте шотландски планинец и да кажете, че не обичате уиски!

— Разберете се някак, джентълмени — обади се капитан Кливланд, — защото време е да вдигаме котва… Е, мистър Триптолемус Йелоули, ще имаме ли честта да ни правите компания?

— Откровено казано, капитан Кливланд — запелтечи икономът, — не бих имал нищо против да отида където и да било с вас… само че…

— Няма нищо против — повтори кметът, който долови началото на изречението, но не дочака края му.

— Няма нищо против — извика ковчежникът.

— Няма нищо против — пропяха едновременно четиримата градски съдии; и петнайсетте общински съветници, доловили същия израз на съгласие, го повториха в хор, добавяйки от себе си: „прекрасен човек“… „какво чувство за обществен дълг“… „благороден джентълмен“… „градът ще му бъде вечно признателен“… „къде ще намерите такъв достоен иконом?“ — и тъй нататък.

Замаян и смутен от похвалите, с които го обсипваха отвред, и неспособен да разбере естеството на сключваната сделка, агрономът беше толкова поразен и объркан, че не можа да се възпротиви на толкова коварно натрапваната му роля на къркуолски Курций^[3], и капитан Кливланд го предаде на своите хора с най-строга заръка да се отнасят с уважение и внимание към него. Гоф и другарите му поведоха агронома навън, изпращан с овации от всички насъбрали се тук, както в старо време приветствували с възторжени възгласи накичената с гирлянди жертва, за да я предадат на жреците, които я закарвали на олтара и с удар по главата я пожертвували за общото благо. И докато го водеха така и почти насила го измъкнаха от заседателната зала, клетият Триптолемус, разтревожен, че Кливланд, в когото имаше такова доверие, няма да дойде с другарите си, се опита на излизане от вратата да протестира:

— О, не, кмете, капитане, съдии, ковчежнико, съветници! Ако капитан Кливланд не дойде на кораба да ме пази, работата се разваля и аз няма да отида, ако ще и с юзди да ме дърпат!

Протестът му обаче се удави в единодушния хор на общинските чиновници и съветници, които му благодаряха за гражданското съзнание, пожелаваха му добър път и отправяха към небето молитви за скорошно и благополучно завръщане. Замаян и объркан, мислейки си, ако изобщо беше способен да мисли разумно, че възраженията са напразни, щом и приятели, и съвсем чужди хора са решили да му се наложат, без да се противи повече, Триптолемус се остави да го изведат на улицата, където екипажът на пиратската лодка го наобиколи и закрачи бавно към кея. Много граждани ги последваха от любопитство, но без да се опитват да им пречат или да ги закачат; защото мирното споразумение, постигнато така умело от първенеца на града, се одобряваше от всички като по-добро средство за уреждане на споровете им с чужденците, отколкото прибягването до оръжие, което би имало твърде съмнителен резултат.

Докато се движеха бавно, Триптолемус имаше време да огледа обстойно външността, лицата и облеклото на тия, в чиито ръце бе предаден по тоя начин, и започна да му се струва, че в погледите им долавя не само присъщия израз на такива главорези, но и някакви зловещи помисли, насочени изрично срещу него. Особено го безпокоеше кръвнишкият поглед на Гоф, който притискайки го под мишница с нежността на ковашко менгеме, току го стрелкаше накриво с ъгълчетата на очите си, както орлица поглежда стиснатата в ноктите си жертва, преди да почне да я оскубва, според техническия термин. Най-подир страхът на Йелоули дотолкова надви стеснителността му, че той направо попита страшния си водач с плачлив шепот:

— Нима ще ме убиете, капитане, въпреки божиите и човешките закони?

— Мълчи, ако имаш мозък в главата си — сряза го Гоф, който искаше да сплаши още повече своя пленник. — От три месеца вече не сме убивали никого, защо ни навяваш такива мисли?

— Надявам се, че само се шегувате, добри ми, високоуважаеми капитане! — отвърна Триптолемус. — Иначе това би било по-страшно от всички вещици, джуджета, пробождания на китове и прекатурвания на лодки, взети заедно! Дори по-лоша жътва, отколкото може да се очаква! Какво ще спечелите, за бога, като ме убиете?

— Поне ще се позабавляваме — отвърна Гоф. — Погледнете физиономиите на тези приятели: виждате ли поне един, който да не може да убие човек?… Но за това ще поговорим повече, когато опиташ прангите… освен ако, разбира се, не решиш да се откупиш с шепа испански долари.

— Останал съм само на хляб, капитане — отговори икономът, — онова копеле джуджето ми отмъкна целия рог със среброто!

— Камшикът с девет върви ще те накара да го намериш наново — изръмжа Гоф, — боят с разтривка от сол или оцет помага много добре на човека да си спомни къде му е богатството, а и стягането на черепа с тетива, докато ти изхвръкнат очите, е също много добро средство за възстановяване на паметта.

— Капитане — отвърна Йелоули решително, — аз нямам пари… а и рядко се намира такова нещо у реформатори. Ние превръщаме пасищата в орна земя, ечемика — в овес, пиреновите пущинаци — в зелени морави, а неплодородната ярфа, както тукашните неуки хора наричат торфените си блата — в тучни пасища; но рядко се случва да влезе нещо от това в собствената ни кесия. Селяците и конете вършат всичко, а после изпояждат всичко, даже за дявола не остава нищо!

— Добре, добре — каза Гоф, — щом наистина си толкова беден, както твърдиш, тогава можеш да разчиташ на мен като приятел, — после, като наведе глава, за да стигне ухото на иконома, който от страх се повдигна на пръсти, додаде: — Ако ти е скъп животът, не се качвай с нас на лодката.

— Но как да избягам от вас, като ме държите тъй здраво за ръката, та не мога да се измъкна, ако ще да се похаби цялата реколта на Шотландия?

— Слушай, глупчо — рече Гоф, — щом стигнем до водата, и момчетата ни скочат в лодката и грабнат веслата, направи бързо ляв завой — в това време аз ще ти пусна ръката, — а после бягай, колкото ти сили държат!

Така и стори Триптолемус, когато Гоф, както бе обещал, му пусна ръката, агрономът отскочи като футболна топка, получила силен удар от крака на някой от играчите, и се понесе през Къркуол със скорост, която изуми не само него, но и всички очевидци. Отстъплението му беше така стремително, сякаш пръстите на пирата още бяха разтворени, за да го грабнат, и не спря, докато не прекоси целия град и стигна открито пространство от другия му край. Които го видяха тоя ден — без шапка и перука, загубени при първия внезапен скок, с изкривена вратовръзка и разкопчана жилетка — и имаха възможност да сравнят закръгленото му туловище и късите крака със страхотната скорост, с която префуча по улицата, с основание биха казали, че ако гневът дава оръжие, то от страха поникват крила. Самият му начин на бягане напомняше походката на поверените на грижите му рунести същества, защото като овен от време на време бежешком подскачаше високо, сякаш да се засили, макар че не срещаше пречки по пътя си.

Никой не подгони агронома и макар че един-двама пирати насочиха мускетите си с намерение да пратят подире му оловен бързоходец, Гоф, превръщайки се за пръв път в живота си в миротворец, представи така преувеличено опасностите, които биха произтекли от нарушаването на примирието с къркуолци, че успя да убеди екипажа на лодката да се въздържа от каквито и да било враждебни действия и я подкара с пълна скорост към кораба.

Гражданите, които гледаха на бягството на Триптолемус като на своя победа, изпратиха лодката с трикратно подигравателно „ура“, докато градските първенци, напротив, се отнесоха с голямо безпокойствие към вероятните последици от това нарушаване на споразумението между тях и пиратите; да можеха тихомълком да уловят беглеца, вместо да го възнаградят с официален банкет за проявената от него ловкост, положително щяха да предадат избягалия заложник отново в ръцете на враговете му. Но не смееха да прибягнат открито до такова насилие, затова се ограничиха да следят зорко Кливланд, когото решиха да държат отговорен за всяко нападение, което пиратите биха се опитали да предприемат. Кливланд от своя страна веднага се сети, че Гоф е оставил заложника да избяга, за да прехвърли върху капитана отговорността за всички последици, и тъй като разчиташе преди всичко на верността и съобразителността на своя приятел и сподвижник Фредрик Алтамонт, или Джек Бънс, чакаше с голяма тревога какво ще стане по-нататък, защото макар че градските първенци продължаваха да се отнасят учтиво с него, все пак му дадоха ясно да разбере, че по-нататъшното им отношение ще зависи от поведението на екипажа, макар че той вече нямаше власт над него.

Обаче Кливланд не току-тъй разчиташе на неизменната вярност на Бънс: щом преданият му съратник научи от Гоф и от екипажа на лодката за бягството на Триптолемус, веднага разбра, че то е нагласено от бившия капитан, тъй че като екзекутират или осъдят Кливланд на доживотен затвор, Гоф да може да стане отново командир на кораба.

— Ала ако този дърт пияница не удари на камък — каза Бънс на съюзника си Флечър, — готов съм да се откажа от името Алтамонт и до края на живота ми да ме наричате Джек Бънс ли, Джек Дънс ли — както предпочитате.

Впускайки се след това в своеобразно моряшко красноречие, което враговете му наричаха „развързване на ченето“, Бънс описа много живо какъв позор е за всички, че са оставили капитана си, както благоволи да се изрази той, в капана, без заложник, който да отговаря за живота му; и така успя не само да настрои почти целия екипаж против Гоф, но и го подтикна към решението да завладее първия срещнат по-сносен кораб и да обяви, че и с него, и с екипажа, и с товара му ще се отнесе така, както се отнасят към Кливланд на брега. Същевременно сметнаха за уместно да изпитат добросъвестността на оркнейци, като напуснат Къркуол, заобиколят острова и хвърлят котва при Стромнес, където по силата на договора между кмета Торф и капитан Кливланд трябваше да попълнят припасите на своя шлюп. Решиха междувременно да поверят командуването на кораба на съвет, съставен от Гоф, боцмана и самия Бънс, докато Кливланд бъде в състояние да поеме отново поста си.

След като обсъдиха и приеха тези решения, вдигнаха котва, опънаха платна и отплаваха, без да срещнат пречка или противодействие от страна на батареята, и така се избавиха от една много сериозна опасност, застрашаваща положението им.