Уолтър Скот
Пиратът (39)

ГЛАВА XXXVIII

Бягай, бягай, Флинс!

Ти поне спаси се.

Шекспир — „Макбет“

Един от многото начини, чрез които Норна се стремеше да поддържа претенциите си за свръхестествена сила, беше да се запознае отблизо и подробно с всички тайни ходове и скривалища както естествени, така и изкуствени, за които чуваше по някакви предания или по друг начин, и благодарение на това можеше често да върши неща, които иначе изглеждаха необясними. Така например, когато изчезна от шатрата в Бъра-Уестра, това стана, като отмести една подвижна дъска, закриваща таен вход в стената и известна само на нея и на Магнус, комуто вярваше, че няма да я издаде. Освен това щедростта, с която раздаваше значителните си доходи, иначе безполезни за нея, й позволяваше да се сдобива бързо със сведения за всичко, което я интересуваше, и същевременно да си осигури всякаква друга помощ, необходима за изпълнението на плановете й. В случая Кливланд имаше пълно основание да се възхищава както от находчивостта й, така и от средствата, с които си служеше.

Като натисна малко по-силно, тя отвори една врата, скрита под богатата дърворезба на преградата, която делеше източното крило от останалата част на катедралата, и пред нея се разкри тъмен и тесен лъкатушен коридор, в който влезе, като прошепна на Кливланд да я последва и внимателно да затвори вратата подире си. Той покорно тръгна след нея в мрак и тишина, като ту слизаха по някакви стъпала, за броя на които Норна винаги го предупреждаваше, ту се изкачваха и често правеха остри завои. Тук се дишаше по-леко, отколкото бе очаквал, тъй като коридорът се проветряваше на няколко места от незабележими, майсторски устроени отдушници, свързани с външния въздух. Най-после дългият им път свърши, като Норна дръпна някаква подвижна дъска на стената, скрита зад едно дървено легло, или креват-сандък, както му казват в Шотландия, и двамата се озоваха в старинна, но много отблъскваща на вид стая с решетест прозорец и таван с кръстовиден свод. Мебелировката беше много овехтяла и единственото украшение беше окачената на едната стена гирлянда от избелели панделки, каквито често се употребяват за украса на китоловни кораби, а на другата — щит с герба и короната на ярла, обкръжен с обичайните емблеми на смъртта. Кирката и лопатата, захвърлени в единия ъгъл, и фигурата на старец в протъркан чер кафтан и нахлупена шапка, който седеше и четеше на една маса, показваха, че се намират в жилището на църковния клисар и гробар и в присъствието именно на този достоен служител.

Когато шумът от отместената дъска привлече вниманието му, той стана, много почтително, но без ни най-малко да се учуди, свали широкополата шапка от оределите си побелели коси и остана гологлав пред Норна с вид на дълбоко смирение.

— Бъди ми верен — обърна се Норна към стареца — и внимавай да не издадеш на нито един смъртен тайния път до светилището.

Старецът се поклони в знак на покорство и благодарност, защото с тези думи вещателката сложи в ръката му монета. С пресеклив глас той изрази надежда, че тя няма да забрави сина му, заминал за Гренландия, и ще направи така, че да се върне щастливо и благополучно, както миналата година, когато донесъл — старецът посочи към стената — тази гирлянда.

— Ще възвра котела си и ще изрека заклинание за негово здраве — отговори Норна. — Паколет чака ли навън с конете?

Старият клисар кимна утвърдително и заклинателката, заповядвайки на Кливланд да я последва, през задната врата на помещението излезе в малка градинка, занемарена като жилището, което току-що бяха напуснали. Ниската и порутена стена им позволи лесно да минат в друга, по-голяма градина, не по-добре поддържана от първата, а после през една портичка, затворена с резе — в дълга и криволичеща уличка — единствената опасна част от пътя им — прошепна Норна на своя спътник, — по която закрачиха бързо. Беше вече почти тъмно и обитателите на бедните къщурки от двете страни се бяха прибрали по домовете си. Видяха само една жена, която надникна от вратата си, но се прекръсти и побърза да се скрие вътре, като съзря високата фигура на Норна, минаваща край нея с широки крачки. Уличката ги изведе извън града, където нямото джудже, скрито зад стената на един изоставен сайвант, чакаше с три коня. Норна възседна незабавно единия от тях, Кливланд яхна втория и следвани от Паколет на третия препуснаха стремително в мрака, защото пъргавите и издръжливи добичета, на които яздеха, бяха по-едри по порода от шетландските понита.

След повече от час усилена езда, при която Норна им служеше за водачка, спряха пред някаква колиба, толкова жалка на вид, че приличаше по-скоро на обор, отколкото на човешко жилище.

— Трябва да останеш тук де зори, когато от кораба ще могат да видят сигнала ти — рече Норна, като предаде конете на Паколет и въведе Кливланд в мизерната колибка, където веднага запали малкия железен светилник, който обикновено носеше със себе си.

— Бедно, но сигурно убежище — каза тя, — защото, ако ни настигнат тук, земята ще зейне и ще ни скрие в недрата си, преди да успеят да те хванат. Знай, че това място е посветено на боговете на древната Валхала… А сега кажи, човече, опетнен от злодеяния и кръв, приятел ли си или враг на Норна, единствената жрица на тези отречени днес божества?

— Как мога да ти бъда враг? — възкликна Кливланд, — Дори от най-обикновена благодарност…

— Обикновена благодарност! — прекъсна го Норна. — Много слаба е тази дума, а думите са обичайната дан, която глупците приемат от хитреците; Норна иска отплата с дела… с жертви.

— Добре, майко, кажи какво желаеш.

— Никога да не се опитваш да се срещаш отново с Мина Тройл и до двайсет и четири часа да напуснеш този бряг — отговори Норна.

— Това е невъзможно — каза разбойникът, — не ще успея толкова бързо да запася шлюпа с необходимите му припаси.

— Ще успееш. Аз ще се погрижа да ви снабдят с всичко, а и Кейтнес и Хебридските острови не са далеч… Можете да тръгнете, когато пожелаете.

— Но защо да тръгвам — възрази Кливланд, — щом не желая?

— Защото ако останеш, поставяш в опасност други — каза Норна — и ще навлечеш собствената си гибел. Изслушай ме внимателно. Още от първия миг, когато те видях проснат в несвяст на пясъка под скалите на Съмбъра, прочетох по чертите на лицето ти, че съдбата ти е свързана с мен и с тия, които са ми скъпи, ала за добро ли, или за зло това беше скрито от очите ми. Аз помогнах да спасят живота ти и да запазят имуществото ти. В това отношение помагах на същия младеж, комуто ти после навреди, като нарани най-съкровените му чувства… навреди с доносничество и клевети.

— Аз да съм клеветил Мъртън! — възкликна Кливланд. — Кълна се в бога, почти не съм споменавал името му в Бъра-Уестра, ако това имаш пред вид. Оня странствуващ търговец, Брайс, изглежда, в желанието си да ме спечели за приятел, защото се е надявал да измъкне нещо от мен, както подочух, е подшушнал това-онова на стария — лъжа или истина, не зная, ала се разнесло след това из целия остров. А що се отнася до мен, аз не го смятах за съперник, иначе щях да намеря по-почтен път да се отърва от него.

— Нима острието на твоята кама, насочено към гърдите на невъоръжен човек, целеше да прокара този по-почтен път? — попита Норна строго.

Жегнатият дълбоко в душата си Кливланд помълча за миг, преди да отговори:

— Наистина тук сгреших, но, слава богу, той оздравя и съм готов да му дам почтено удовлетворение.

— Не, Кливланд! — произнесе гадателката. — Злият дух, който те използува като оръдие, е могъщ, но мен не може да надвие. Ти си човек с такъв темперамент, който силите на мрака с радост биха използували за своите цели — смел, високомерен и безстрашен, невъзпиран от никакви закони, ръководен само от стихийно чувство на неукротима гордост, която хора като теб наричат чест. Такъв си ти и такъв е пътят ти в живота — неудържимо напред, през кръв и бури. Но аз ще те усмиря — заключи тя, като протегна своя жезъл, сякаш да потвърди непреклонната си воля, — да, дори и демонът, който те направлява, да се яви в тоя миг с целия си ужас.

Кливланд се засмя презрително.

— Добра майко — каза той, — запази този език за прости моряк, който те умолява да го дариш с попътен вятър, или за бедния рибар, който проси успешен улов. Аз отдавна съм недосегаем от страх и суеверие. Призови твоя демон, ако действително го имаш под властта си, и го изправи пред мен. Човек, който е прекарал толкова години сред дяволи в плът и кръв, едва ли ще трепне пред безтелесен дух.

В безгрижната и мрачна горчивина на тези думи имаше такава сила, че разклати издъно дори илюзиите, вкоренени дълбоко в разстроения разсъдък на Норна, и тя с глух и треперещ глас попита Кливланд:

— За каква ме мислиш тогава, щом отричаш силата, за която съм платила толкова скъпо?

— Ти си самата мъдрост, майко — отвърна Кливланд. — Владееш едно изкуство, а изкуството е сила. За мен ти си жела, която умее да плава по течението на събитията, но отричам способността ти да ги направляваш. Ето защо не си пилей напразно думите, като ми разправяш за ужаси, пред които съм безчувствен, а ми кажи направо: защо искаш да си замина?

— Защото не искам да се срещаш повече с Мина — отговори Норна. — Защото Мина е отредена за жена на този, когото наричат Мордонт Мъртън… Защото ако не се махнеш оттук до двайсет и четири часа, чака те сигурна гибел. В тези прости и ясни думи няма никакъв скрит смисъл. Затуй и ти ми отговори ясно.

— Тогава, казано просто и ясно — отвърна Кливланд, — няма да напусна тези острови… поне докато не видя още веднъж Мина Тройл и докато съм жив, тя никога няма да принадлежи на твоя Мордонт.

— Я го гледай! — възкликна Норна. — Смъртен да се противи, когато му предлагат начин да продължи живота си! Грешник… голям грешник да отказва да се възползува от времето, което съдбата му дава, за да се покае и да спаси безсмъртната си душа! Я го гледай как се е изправил, горд и уверен в младежката си сила и смелост! Очите, несвикнали на сълзи — дори очите ми, които имат толкова малко причини да плачат за него, се замъгляват от мъка при мисълта какво ще стане с такъв прекрасен човек, преди слънцето да залезе два пътя!

— Майко — произнесе Кливланд твърдо, но с тъжна нотка в гласа, — разбирам донякъде заплахите ти. Ти по-добре от нас знаеш пътя на „Халцион“ — може би имаш средства (защото признавам, че показа изумително умение да се справяш с такива работи) да го насочиш по следите ни. Но дори и да е така, тази опасност няма да ме отклони от целта ми. Ако фрегатата дойде насам, ние все още имаме възможност да минем плитчина, където ще бъдем недосегаеми; а и едва ли ще могат да ни откъснат с лодки от брега и да ни хванат като испанска шебека^[1]. Ето защо съм решил да вдигна отново знамето, под което съм плавал до днес, да се възползуваме от хилядите възможности, които са ни помагали досега и в по-опасно положение, и в най-лошия случай да се съпротивяваме докрай, а когато простосмъртен не може да направи нищо повече, достатъчен е един пистолетен изстрел в барутния погреб и ще умрем така, както сме живели.

Когато Кливланд млъкна, настъпи гробна тишина. Той я прекъсна, като заговори вече с по-мек тон:

— Ти чу отговора ми, майко, нека да не спорим повече, а да се разделим с мир и любов. Искам да ти оставя нещо за спомен — да не забравяш един нещастник, комуто направи голямо добро и който се разделя с теб без лоши чувства, колкото и да се противиш на най-съкровените му желания… Не, не ми отказвай този скромен подарък — рече той, пъхайки насила в ръката на Норна малката инкрустирана сребърна табакера, за която някога се бе скарал с Мъртън, — не заради метала, зная, че той няма стойност за теб, а просто като спомен за срещата ти с тоя, за когото дълго още ще се разказват чудни легенди из моретата, по които е бродил.

— Приемам подаръка ти — рече Норна — в знак на това, че ако дори имам донякъде пръст в твоята съдба, то е било като неволна и печална изпълнителка на нейните повели. Правилно каза ти, че не сме способни да направляваме течението на събитията, което ни носи устремно напред и прави дори най-ревностните ни усилия напразни; така уелите на Тъфтилоу^[2] въртят и най-тежкия кораб въпреки всички платна и кормила. — Паколет! — извика тя високо, — Хей, Паколет!

При тези думи един голям камък, търкулнат до стената на колибата, се отмести и за учудване на Кливланд, който даже се поуплаши, се показа уродливата фигура на джуджето, което като чудовищно влечуго изпълзя от някакво подземно скривалище, чийто вход камъкът скриваше.

Норна, на която, изглежда, бяха направили впечатление думите на Кливланд за свръхестествените й способности, не само не се опита да се възползува от тази възможност да ги потвърди, но и побърза да обясни явлението, на което той беше свидетел.

— На нашите острови — каза тя — често се срещат такива подземни галерии с грижливо скрит вход; в тези убежища тукашните хора са търсели някога спасение от гнева на норманите, тогавашните пирати. Доведох те тук, за да го използуваш в случай на нужда. Забележиш ли, че са тръгнали по следите ти, можеш или да се скриеш в земните недра, докато потерята отмине, или да избягаш, ако искаш, през другия изход, край езерото, отдето дойде Паколет… А сега — на добър път! Размисли върху това, което ти казах; защото както се движиш и дишаш сега като жив човек, така и съдбата ти те бъде написана и подпечатана, ако до двайсет и четири часа не заобиколиш нос Бъра Хед.

— Сбогом, майко! — отвърна Кливланд, когато тя си тръгна, хвърляйки му поглед, в който при пламъка на светилника можа да долови и тъга, и гняв.

Завършилият по такъв начин разговор остави дълбок отпечатък дори в съзнанието на човек като Кливланд, свикнал да бъде постоянно в опасност и на косъм от смъртта. Напразно се мъчеше да се отърси от впечатлението, което му бяха направили думите на Норна, още по-силно поради това, че в тях почти не се долавяше обичайният тайнствен тон, който му беше противен. Хиляди пъти той съжали, че все отлагаше отдавна взетото решение да се откаже от страшния си и опасен занаят; и хиляди пъти се заричаше, ако успее да види Мина Тройл; поне още веднъж, макар и за последно сбогом, да напусне шлюпа, щом другарите му се измъкнат от критичното положение, да се помъчи да получи помилване от краля и да се отличи, ако е възможно, в по-достойни бойни подвизи.

Това решение, което няколко пъти се заклеваше тържествено да изпълни, накрая подействува успокоително на смутената му душа и като се загърна в пелерината си, за известно време се отдаде на оня не напълно отморителен сън, който изтощеното човешко тяло изисква като дан дори от ония, над; които е надвиснала неминуема опасност. Но ако престъпникът! може да успокои душата си и да притъпи угризенията на съвестта с такова условно покаяние, бихме могли да запитаме; няма ли да бъде това в очите на всевишния по-скоро отегчаваща вината му самонадеяност, отколкото изкупление на греховете му?

Когато Кливланд се събуди, сивкавата зора вече се смесваше със здрача на оркнейската нощ. Той видя, че се намира на брега на прекрасна водна шир, която близо до мястото, където почиваше, беше почти разполовена от две ивици суша, вдадени една срещу друга от противоположните страни на езерото и съединени от Бройзгарския мост — дълъг яз с отвори за пропускане на приливните и отливните вълни. Зад Кливланд и точно пред моста се извисяваше оня забележителен полукръг от огромни изправени камъни, който няма равен на себе си в Британия, като се изключи неподражаемият паметник при Стоунхендж. Тези грамадни каменни блокове, високи над дванайсет, а някои — и четиринайсет-петнайсет стъпки, се възправяха около пирата в сивкавата светлина на зората като призрачни силуети на допотопни гиганти, които, загърнати в мъртвешки савани, са дошли да споходят отново при тази бледа светлина земята, която са измъчвали със своя гнет и осквернявали с греховете си, докато най-после са си навлекли гнева на безкрайно търпеливото небе.

Кливланд се интересуваше не толкова от този странен паметник на древността, колкото от Стромнес, който все още едва се забелязваше в далечината. Без да губи време, с помощта на един от пистолетите си той получи искра, с която запали малко влажна папрат — достатъчно гориво за огъня, с който щеше да даде уговорения сигнал. А това се чакаше с нетърпение на шлюпа, защото от ден на ден некадърността на Гоф ставаше все по-очебийна и дори най-отявлените му привърженици признаваха, че най-добре ще бъде да се подчинят на Кливланд, докато се върнат в Западна Индия.

Бънс, който дойде с лодката да вземе любимия си командир, танцуваше, ругаеше, крещеше и декламираше от радост, че го вижда отново свободен.

— Вече сме натоварили доста провизии на шлюпа — каза той — и можехме да бъдем почти готови, ако не беше този закоравял пияница Гоф, който е непрекъснато „мокър“.

Екипажът на лодката, обзет от същия възторг, гребеше така юнашки, че въпреки неблагоприятното течение и безветрието, скоро стовари отново Кливланд на шканците на кораба, който той имаше нещастието да командува.

Първият акт на капитанската му власт беше да уведоми Магнус Тройл, че е напълно свободен да замине, че са готови според възможностите си да го обезщетят за забавянето му по пътя за Къркуол и че капитан Кливланд желае, ако това е приятно на мистър Тройл, да го удостои с посещението си на борда на брига, за да му благодари за предишната благосклонност и да се извини за обстоятелствата, свързани със задържането му.

На Бънс, комуто като най-възпитан от целия екипаж Кливланд възложи да предаде това послание, старият добродушен юдалер отговори следното:

— Кажете на вашия капитан, че бих пожелал всеки, когото спре в открито море, да пострада толкова малко, колкото пострадах аз. Кажете също, че ако иска да останем приятели, най-добре да се държим на разстояние, защото съскането на гюлетата от оръдията му по море ми е толкова неприятно колкото за него свистенето на куршума от моята ловна пушка по суша. С една дума, кажете, че за съжаление съм се излъгал в него и че по-добре да удостои испанците с „вниманието“, с което се отнася към своите сънародници.

— Значи такъв е отговорът ти, заядливо старче! — произнесе Бънс. — Ех, да ми се пукне джигерът, ама много ми се ще да ти натикам думите обратно в устата и да те науча как се уважават джентълмените на слуката! Но няма да сторя това най-вече заради двете ти хубави щерки и заради стария ми приятел Клод Холкро, чийто лик ми напомня хубавото старо време — как сменяхме декорите и секнехме свещите. Така че много ти здраве, тюленова капо, казахме си каквото беше нужно.

Едва лодката с пиратите се отблъсна от брига и потегли към своя кораб и Магнус, който не хващаше твърде вяра на тези джентълмени на слуката, както сами се наричаха, побърза да потегли със своя бриг; а тъй като вятърът задуха в благоприятна посока и с изгрева на слънцето все повече се засилваше, нареди да вдигнат всички платна и да се насочат към Скапа-Флоу; там възнамеряваше да слезе и да стигне по суша до Къркуол, където се надяваше да намери дъщерите си и своя приятел Клод Холкро.