Серия
Уейвърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
vens (2010)
Основна корекция
NomaD (2010)

Издание:

Уолтър Скот. Ричард Лъвското сърце

Редактор: Кирил Гончев

Художник: Момчил Митев

Техн. редактор: Снежина Хинова

Коректор: Пепа Старчева

ISBN 954-408-014-7


Първа глава

Те потеглиха

за пустинята дива с оръжие в ръце.

Дж. Милтън, „Възвърнатият Рай“

Жежкото сирийско слънце още не бе достигнало най-високата точка на хоризонта, когато рицарят на Червения кръст, напуснал своята далечна северна родина, и с войските на кръстоносците за Палестина, бавно яздеше през пясъчната пустиня, обграждаща Мъртво море, или както още го наричат, Асфалтовото езеро. Беше близо до мястото, където водите на Йордан се вливат във вътрешното езеро, което не се оттича.

През цялото ранно утро войнственият пътник се промъкваше между ридове и пропасти; най-сетне успя да се измъкне от тези отвесни и опасни стръмнини и пое през обширна равнина, където в старо време прокълнатите от Бога градове си бяха навлекли страшната мъст на Всемогъщия.

Умората, жаждата, опасностите из пътя — всичко беше забравено, когато пътникът си припомни ужасната катастрофа, превърнала прекрасната и плодородна Сидимска равнина в суха и мрачна пустиня. Някога това е бил земен рай, напояван от многобройни потоци, а сега на същото място се ширеше изгорен от слънцето безводен пущинак, обречен на вечно безплодие.

Докато съзерцаваше тъмната маса на леко набраздените води, пътешественикът се прекръсти и трепна: спомни си, че под тези бавни вълни лежат гордите градове[1], поразени от гръм небесен или от подземен огън. Останките им са били скрити от това море, което не дава живот на нито една риба, не носи на повърхността си нито една лодка и за разлика от другите езера не излива в океана нито една своя речица, сякаш страшното му ложе е единственото подходящо място за навъсените му води. Цялата околна местност, както и през дните на Мойсей, беше „сяра и сол; не я засяват, тя не отглежда нито плодове, нито треви“.

Слънцето осветяваше този безжизнен пейзаж с почти непоносима светлина и всичко живо сякаш се беше изпокрило от лъчите му освен самотната фигура, бавно движеща се през пясъците. Тази фигура изглеждаше единственото одушевено същество из цялата обширна равнина. Облеклото на конника и сбруята на коня не изглеждаха особено подходящи за пътешествие през тази страна. Бронята с дълги ръкави, стоманените ръкавици и стоманените наколенници явно не изглеждаха достатъчно сигурна защита, защото от шията на конника се провесваше и триъгълен щит, а стоманеният шлем със забрало имаше и яка от стоманени халки, които закриваха раменете и гърлото на рицаря, изпълваха пространството между бронята и шлема. Прасците, коленете, както и цялото му тяло, бяха закрити от броня, а нозете му — обути в стоманени обувки, направени от стоманени пластинки, от които се състояха и ръкавиците. Освен дългия, широк, прав и двуостър меч с дръжка във формата на кръст, на другия си хълбок рицарят имаше и голяма кама. За седлото бе прикрепена дълга пика със стоманен накрайник. По време на път това оръжие се отместваше назад и закрепеното на него малко знаменце ту се развяваше от слабия вятър, ту увисваше в тихо време. Цялото това тежко снаряжение бе прикрито от вехто наметало, което защищаваше бронята от изгарящите слънчеви лъчи. Без това наметало бронята щеше да се нажежи и да стане непоносима. На няколко места върху наметалото беше избродиран гербът на конника, който впрочем мъчно можеше да се схване напълно. Само можеше да се предполага, че бе изобразен легнал леопард с девиза: „Спя, не ме буди“. Същата рисунка се виждаше и върху щита на конника, макар и доста изтрита от многобройните удари. Плоският връх на тежкия му цилиндричен шлем не беше украсен с пера. Като запазваха напълно тромавото си защитно снаряжение, северните кръстоносци сякаш хвърляха предизвикателство и на климата, и на страната, в която бяха дошли да се сражават.

Конят не беше в по-добро положение. Той носеше тежко седло, обковано със стомана, допълвано отпред с нещо като ризница, а отзад — със стоманен похлупак, закриващ тялото на животното. От седлото висеше боздуган; към юздата бе прикрепена стоманена верижка; стоманена пластинка защищаваше главата на коня, в нея имаше отвори за очите и ноздрите, отгоре тя бе снабдена с конус, който стърчеше като рога на легендарния еднорог.

Рицарят и благородният му кон бяха свикнали с този тежък товар, станал нещо естествено за тях. Наистина мнозина западни рицари, пристигнали в Палестина, умираха, защото не можеха да свикнат със знойния климат; за други обаче климатът се оказваше безвреден и дори полезен.

Сред тези щастливци беше и самотният конник, който яздеше покрай брега на Мъртво море.

Природата, дала необикновена сила на тялото му, благодарение на което той носеше толкова леко своята броня, сякаш тя бе направена от паяжина, го бе дарила със също толкова крепко здраве. Той леко понасяше климатичните промени, умората и всякакви лишения. Характерът му донякъде отразяваше особеностите на натурата му: както тялото му се отличаваше с мощна сила, с издръжливост, така и характерът му, на пръв поглед спокоен и невъзмутим, таеше в себе си доста пламенна и възторжена любов към славата — една черта, която правеше прочутите нормански рицари господари във всички кътчета на Европа, където те изваждаха своите мечове.

Щастието обаче не се усмихваше еднакво на всички. По време на двегодишното си пребиваване в Палестина самотният рицар бе си спечелил само мирска слава и освен това, както го уверяваха, духовни блага. За сметка на това, малкото му пари отдавна се бяха свършили, защото не прибягваше към обичайните методи, с които участниците в „кръстоносните“ походи си пълнеха кесиите: не можеше да си иска „подаръци“ от местните жители, за да опазва имуществото им, и не се мъчеше да забогатее от откупи за взетите в плен мюсюлмани. Малката свита, която го бе последвала от родната му страна, се беше стапяла заедно с намаляващите средства за нейната издръжка, единственият останал му оръженосец сега беше болен и не можеше да придружи своя господар, затова на рицаря се наложи да пътешества самотен. Впрочем това не го вълнуваше особено — беше свикнал да смята меча за най-сигурната си защита, а благочестивите размишления — за най-добри свои спътници.

Въпреки търпеливостта и желязното си здраве рицарят на Спящия леопард трябваше да отстъпи пред природата, която настояваше той да си отпочине и да се подкрепи. Когато по пладне отляво се показа Мъртво море и в далечината се очертаха няколко палми, пораснали близо до извор и отбелязващи мястото за почивка, той не удържа радостния си възглас. Хубавият му кон, който крачеше със същото невъзмутимо спокойствие, присъщо и на господаря му, вдигна глава, подуши въздуха и ускори крачка, усетил течаща вода. На това място и него го очакваха почивка и храна. Но преди конят и ездачът да стигнат до желаната цел, се наложи да се потрудят и да преживеят още опасности.

Щом се вгледа внимателно в далечната група палми, рицарят забеляза, че сред тях нещо се движи. Този неопределен предмет се отдели от дърветата, които отчасти го закриваха и бързо пое срещу рицаря. Скоро стана ясно, че е въоръжен конник. Чалмата, дългата пика, развяващото се зелено наметало издаваха, че е сарацински воин. Източната поговорка гласи: „В пустинята няма да срещнеш приятел“. Кръстоносецът не си блъскаше главата дали този неверник му е приятел или враг; сарацинът се бе устремил срещу него като орел на бързия си кон. Рицарят беше смел човек и предпочиташе конникът да се окаже враг. Като извади копието от стремето, той го стисна с дясната си ръка, а с лявата хвана по-изкъсо поводите, сетне пришпори коня и се приготви да посрещне непознатия със спокойната увереност на победител.

Сарацинът се приближаваше в бърз галоп. Почти не използваше поводите, спокойно увиснали в лявата му ръка, и насочваше коня с краката си, като от време на време им помагаше с движения на тялото. Това му даваше възможност да действа с кръглия щит от кожа на носорог, украсен със сребро. Конникът го размахваше, сякаш бе готов да го изпречи пред вражеско копие. Не бе хванал още дългото си копие, както бе сторил противникът му; когато се приближи, го измъкна и го размаха над главата си. Сарацинският воин напредваше бързо; явно очакваше, че и противникът му ще се устреми срещу него в галоп. Но християнинът, който добре познаваше похватите на източните бойци, не искаше да изморява коня си; вместо да препуска напред, той спря, сигурен, че тежестта на доспехите и бронята на коня са достатъчно стабилни и ще удържи с тях устремния натиск на врага. Сарацинският воин разбра напълно каква опасност има пред себе си. Щом се приближи до християнина на дължина две копия, той неподражаемо сръчно изви коня си вляво и описа два кръга около неподвижния противник. Кръстоносецът се обръщаше към него, без да сменя мястото, като всеки път се озоваваше лице в лице с врага си и по този начин не се оставяше да го изненадат. Най-сетне сарацинът обърна коня и се дръпна на стотина крачки. Сетне като сокол, връхлитащ чапла, мюсюлманинът възобнови нападението и отново бе принуден да отстъпи, без да влезе в ръкопашен бой. И трети път повтори този похват.

Християнският рицар, който предпочиташе да приключи по-бързо двубоя, защото силите му можеха да се изтощят от непрекъснатите действия на нападателя, изведнъж грабна боздугана и го запрати със силен замах към главата на противника. Емирът (по-късно се оказа, че сарацинът носи именно тази титла) навреме забеляза опасността и успя да прикрие главата си с лекия щит; силата на удара се оказа такава, че щитът притисна чалмата му и мюсюлманинът изхвърча от седлото. Но преди рицарят да се възползва от това негово нещастие, пъргавият му противник скочи от земята, повика коня, който веднага се втурна към него, метна се на седлото, без да докосне стремената и отново се озова в предишното си удобно положение. Обаче рицарят успя да си върне боздугана и източният боец забелязал с каква сила и ловкост врагът му си служи с това оръжие, побърза да се дръпне на значително разстояние, като явно реши да използва своето метално оръжие. Той заби дългото си копие в пясъка на известно разстояние от мястото на двубоя, а сетне светкавично опъна лъка, който дотогава бе на гърба му и като пришпори коня в галоп, описа около рицаря два-три широки кръга и прати шест стрели по него. Стреляше толкова точно, че само яката броня спаси кръстоносеца. Седмата стрела улучи явно по-слабо защитено място и християнинът тежко се стовари от коня. Но колко се учуди сарацинът, когато, скочил на земята, за да огледа поваления си враг, изведнъж се оказа стиснат в обятията на рицаря, прибягнал към тази хитрост, за да се вкопчи в ръкопашна схватка с врага. Но дори и в тази смъртоносна прегръдка бързината и сръчността спасиха сарацина. Той откопча колана на меча, за който се бе вкопчил рицарят и като се изплъзна от желязната му хватка, се метна върху коня, който с вниманието на човек следеше всяко движение на господаря си. После бързо се отдалечи, но остави в ръцете на врага меча и колчана със стрелите си, тъй като и те бяха прикрепени към същия колан, който бе трябвало да хвърли. И тъй като чалмата му също бе паднала по време на битката, това го накара да поиска примирие. Той се приближи към християнина и му подаде дясната си ръка. Този път жестът му не издаваше никаква закана.

— Съгласен съм — отвърна рицарят на Спящия леопард. — Но къде е гаранцията, че ще спазиш примирието?

— Последователите на пророка не нарушават думата си — отвърна емирът. — Ако не бях сигурен, че измяната рядко е спътник на мъжеството, щях да поискам гаранция от теб, назаретянино.

Доверието на мюсюлманина накара кръстоносеца да се засрами от съмненията си.

— Кълна се в кръста на своя меч — каза той, като положи ръка върху дръжката, — аз ще ти бъда верен спътник, сарацине, докато съдбата пожелае да останем заедно.

— Кълна се в Мохамед, Божия пророк и в Аллах, Бога на пророка — рече доскорошният му противник, — в сърцето ми не се таи измяна. Да потеглим сега към извора, защото настъпи времето за почивка, а аз тъкмо се бях навел над водата, когато твоята поява ме извика на битка.

Рицарят на Спящия леопард побърза учтиво да се съгласи и доскорошните врагове, без да разменят дори гневни погледи и без да проявят недоверие дори с жест, потеглиха един до друг към малката китка дървета.

Бележки

[1] Имат се предвид градовете Содом и Гомора, наказани според Библията от Бога заради нечестивостта на гражданите. — Б.пр.