Уолтър Скот
Пиратът (32)

ГЛАВА XXXI

Кълна се в ръката си, че ти ме смяташ за такъв закоравял и непоправим слуга на дявола като себе си и Фалстаф. Но времето ще покаже какъв съм… Все пак мога да ти заявя (защото по липса на нещо по-добро съм готов да те нарека приятел), че съм тъжен, много тъжен.

Шекспир — „Хенри IV“, част II

Нека прехвърлим сега мястото на действието от Шетландските на Оркнейските острови и да помолим читателите да ни придружат до развалините на една много стара, но изящна постройка, наричана Ярловия дворец. Тези останки, макар и в много разнебитено състояние, все още могат да се видят близо до масивния и величествен храм, който набожните норвежци са посветили на свети мъченик Магнус, а тъй като в съседство се намира и епископският дворец, също в развалини, цялото това място напомня внушително за промените, конте църквата и държавата са претърпели на Оркнейските острови, макар и по-слабо в сравнение с други страни, подложени на такива сътресения. Някои части от тези порутени сгради биха могли да послужат (с подходящи изменения) като образец на пример за жилище в готически стил, при условие че архитектите се ограничат да подражават на това, което е наистина красиво в такива постройки, а не да правят някаква смесица, както и хрумне, от военния, църковния и гражданския стил на всички епохи, добавяйки разни свои фантастични приумици и комбинации, „все родени в мозъка на строителя“.

Ярловият дворец представлява продълговат четириъгълник с две странични крила и дори като развалина е запазил вида си на изящна внушителна сграда, съчетаваща, като у всички резиденции на едновремешните феодали, характерните черти и на твореца, и на замъка. Голямата банкетна зала, съединена с няколко големи изпъкнали кули, използувани за покои, и с по една огромна камина от двете страни, свидетелствува за норманското гостоприемство на старите оркнейски ярдове: както става обикновено в сегашните постройки, тази зала е свързана с галерия, или приемна, със съответните размери и също с изпъкнали кули. По широка, разкошна каменна стълба и с три площадки се стига до парадната зала, осветена от издълбан в стената красив готически прозорец с каменна стреловидна решетка. Външните орнаменти и пропорции на старата сграда също са много красиви; но тъй като са съвсем занемарени, тези останки от разкоша и величието на някогашните ярлове, които си присвоявали правата и титлата на малки местни суверени, бързо се рушат, и от епохата, изобразена в нашата повест, доста са пострадали.

Със скръстени ръце и обронена глава крачеше бавно пиратът Кливланд из току-що описаната полуразрушена зала — място за уединение, което бе избрал навярно поради отдалечеността от шум и многолюдие. Облеклото му доста се различаваше от това, което носеше обикновено в Шетландия — нещо като униформа с безброй галони и богата бродерия; а шапката с перо и късата сабя с великолепна дръжка, в тия времена постоянна спътница на всеки, който се смяташе за благородник, показваха, че и той претендираше за такова звание. Но макар че в това отношение външността му беше променена в положителен смисъл, не можеше да се каже същото за неговото здраве и настроение. Той беше блед, очите му бяха загубили пламъка си, походката — пъргавостта си и целият му вид показваше душевна болка или телесно страдание, или, съчетание от двете злини.

Докато Кливланд крачеше така из тези стари развалини, един висок и слаб младеж се изкачи с лека стъпка по стълбата и влезе в залата. Той беше елегантно и прилежно облечен, макар че костюмът му показваше повече екстравагантност, отколкото вкус и чувство за мярка, в държането му проличаваше напереното маниерничене на празните и разпуснати безделници от онова време, а във веселото изражение на лицето му прозираше известна дързост. Той се представи на Кливланд, който само му кимна и като прихлупи още по-ниско шапката си, продължи своята самотна и мрачна разходка.

Новодошлият също намести шапката си и кимна, с вид на petit maître^[1] взе от една разкошно гравирана златна табакера щипка емфие, предложи я на току-що минаващия край него Кливланд, но когато той хладно я отблъсна, прибра табакерата в джоба си, на свой ред скръсти ръце и като застана неподвижен, започна да следи внимателно всяко движение на човека, чието усамотение бе нарушил. Най-после Кливланд се спря внезапно, сякаш му беше омръзнало да бъде обект на наблюдение, и каза рязко:

— Не може ли да ме оставиш на спокойствие поне половин час и какво искаш изобщо, дявол да те вземе?

— Радвам се, че заговори пръв — отвърна непознатият небрежно. — Исках да разбера дали си Клемънт Кливланд или призракът на Кливланд, но казват, че призраците никога не вземали първи думата, затова мисля, че си именно ти в плът и кръв; и хубава развалина си си намерил за убежище — по пладне ще се криеш тук като бухал, а нощем като призрак, „ще бродиш пак под лъчите бледи на луната“, както казва божественият Шекспир.^[2]

— Добре де, добре — сряза го Кливланд, — след като си подхвърли шегата, хайде сега да поговорим сериозно.

— Е, нека бъде сериозно, капитан Кливланд — отвърна събеседникът му. — Струва ми се, знаеш, че съм ти приятел.

— Да предположим, че е така — каза Кливланд.

— Не само по предположение — възрази младежът, — аз вече го доказах — доказах го и тук, и другаде.

— Добре, добре — отвърна Кливланд, — признавам, че винаги си ми бил приятел — а после?

— „Добре, добре, а после?“ — повтори другият. — Много кратък е този израз на благодарност. Слушай, капитане, и аз, и Бенсън, и Барлоу, и Дик Флечър, и още неколцина други, които ти желаем доброто, накарахме стария ти другар капитан Гоф да те търси из тия води, когато и той, и Хокинс, и повечето хора от екипажа на кораба на драго сърце биха се върнали в Карибско море, за да започнат пак стария занаят.

— Най-добре би било всички да си гледате работата отвърна Кливланд, — а мен да оставите на съдбата ми!

— Което значи да те предадат и обесят, капитане, щом те зърне някой от тия мошеници — холандци и англичани, които си отървал от товара им; а около тези острови има най-голяма вероятност да срещнеш такива мореплаватели. Но напразно си губихме времето тук, за да те предпазим от такава опасност, докато най-после местните хора започнаха да ни гледат с подозрение, а когато не ни останат нито пари, нито стока да им запушваме устата, ще сложат ръка и на кораба.

— Тогава защо не отплавате без мен? — тросна се Кливланд. — Подялбата беше справедлива, всеки си получи своето — нека сега всеки прави каквото си иска. Аз загубих кораба си, но след като веднъж вече съм бил капитан, за нищо на света няма да тръгна по море под командуването на Гоф или някой друг. Освен това ти знаеш много добре, че и Хокинс, и той ми имат зъб, загдето не ги оставих да потопят испанския бриг с ония нещастни, негри.

— Какви дяволи са те прихванали? — провикна се събеседникът му. — Ти, Клемънт Кливланд, нашият добър и верен Клем от Клисурата, признаваш, че те е страх от хокинсовци, гофовци и тям подобни, когато имаш зад гърба си и мен, и Барлоу, и Дик Флечър? Кога не сме били с теб било в съвет, било в бой, та да те е страх да не ти изменим сега? А колкото до това, че може да се наложи Гоф да те командува, мисля, че не е нещо ново за джентълмените на слуката, за каквито се смятаме, да си сменят от време на време капитана? Остави на нас тази работа — ще те направим капитан; защото да пукна, ако позволя да ме командува тоя мръсен копой Гоф!… Не, не, благодаря… човекът, който ще ме командува, трябва да има поне капка джентълменство. Пък и сам знаеш, че ти пръв натопи ръцете ми в мътна вода и от странствуващ артист, който броди по земята, ме направи пират — скитник по морето.

— Уви, клети Бънс! — каза Кливланд. — Не би трябвало да ми благодариш за тази услуга.

— Зависи как гледаш на нещата — отвърна Бънс; — аз лично не виждам нищо лошо в този, нито в друг начин за вземане на дан от населението. Ала искам да забравиш това име Бънс и да ме наричаш Алтамонт, както често съм ти напомнял. Мисля, че джентълмен от пиратската професия има не по-малко право от един странствуващ артист да си избере псевдоним, а аз никога не съм излизал на сцената с друго име освен с Алтамонт.

— Е, тогава, Джек Алтамонт — съгласи се Кливланд, — щом предпочиташ Алтамонт…

— Да, капитане, нека бъде Алтамонт, макар че Джек не ми харесва. Джек Алтамонт? Та това е като кадифен жакет с книжни дантели… По-добре да бъде Фредрик, капитане, Фредрик Алтамонт — това вече подхожда едно на друго.

— Тогава нека бъде Фредрик, от все сърце подкрепям — каза Кливланд, — но те моля да ми кажеш кое от имената ти ще стои най-добре в заглавието „Прощална реч, изповед и последни думи на Джон Бънс, наричан още Фредрик Алтамонт, обесен тази сутрин в лондонското пристанище за пиратство в открито море“?

— Откровено казано, не мога да отговоря на този въпрос, докато не обърна още една чаша грог, капитане; тъй че ако дойдеш с мен в кръчмата на Бет Холдейн на кея, ще обмислим тази работа с помощта на лула хубав тринидадски тютюн. Ще поръчаме цял галон от най-хубавия грог, който си кусвал, а пък аз познавам няколко весели девойчета, които ще ни помогнат да го пресушим. Но ти клатиш глава… не ти е по вкуса, а? Е, тогава оставам с теб; да ми отрежат ръката, Клем, ако се отървеш занапред от мене. Само че ще те измъкна от тази плесенясала каменна дупка на слънце и чист въздух… Къде да отидем, а?

— Където искаш — каза Кливланд, — само да бъдем по-далеч от нашите нехранимайковци, пък и от всички други.

— Е, тогава — отвърна Бънс, — ще отидем на Уитфърдския хълм, от който се вижда градът, и ще се разхождаме там сериозно и почтително като адвокати с голяма клиентела.

Когато тръгнаха да излизат от порутения замък, Бънс се обърна да го погледне още веднъж и каза на другаря си:

— Слушай, капитане, знаеш ли кой е последният обитател на тоя стар кокошарник?

— Казват, някакъв оркнейски ярл — отговори Кливланд.

— А известно ли ти е от какво е умрял? — попита Бънс. — Защото съм чувал, че било от много стегната яка, конопена треска или как му казват още.

— Тукашните хора разправят — отвърна Кливланд, — че негова светлост имал нещастието преди няколкостотин години да се запознае с примката и скока във въздуха.

— Ех, просто да му завидиш! — възкликна Бънс. — Голяма чест е било да те обесят тогава, и то сред такова отбрано общество. А с какво е заслужил негова светлост такова повишение?

— Казват, че грабел поданиците на негово величество — отвърна Кливланд, — убивал ги и ги осакатявал, стрелял срещу кралското знаме и тъй нататък.

— Значи нещо като близък роднина на джентълмените-пирати — провикна се Бънс с театрален поклон към старата сграда, — затова, всемогъщи, достопочтени и високоуважаеми синьор ярл, моля за разрешение да ви наричам свой скъп братовчед и най-сърдечно да се сбогувам с вас. Оставям ви в добрата компания на плъховете, мишките и тъй нататък и отвеждам със себе си един почтен джентълмен, който напоследък е станал плашлив като мишка, та желае сега да избяга като плъх от професията и другарите си, затова би бил най-подходящият обитател за двореца на ваша светлост.

— Бих те посъветвал да не викаш толкова, добри ми приятелю Фредрик Алтамонт, или Джан Бънс — предупреди го Кливланд; — когато си на сцената, можеш да крещиш, колкото си искаш; но при сегашната си професия, в която си толкова влюбен, трябва да имаш пред вид реята и примката, когато говориш.

Двамата другари излязоха мълчаливо от малкото градче Къркуол и заизкачваха Уитфърдския хълм, издигаш северно от стария град на свети Магнус увенчаното си с тъмен пирен чело, неосквернено от огради или каквито и да било посеви. Равнината в подножието на хълма вече гъмжеше от народ, зает с приготовления за панаира на свети Ола, който се откриваше на другия ден; на него се събират хора от всички съседни Оркнейски острови, дори мнозина от по-отдалечения Шетландски архипелаг. Според думите на обявлението, това е „свободен пазар и панаир, състоящ се в добрия град Къркуол на трети август, сиреч в деня на свети Ола“, след тази дата той продължава още неопределено време — от три дни до една седмица и дори повече. Панаирът води началото си от много старо време и носи името на Олаус, Олаф или Олау, прославения норвежки крал, който повече е острието на меча си, отколкото с някакво по-меко средство е въвел християнството на тези острови и известно време е бил тачен като патрон на Къркуол, преди да си подели тази чест със свети мъченик Магнус.

Кливланд нямаше никакво намерение да се смесва е това гъмжило, а като свърна с другаря си наляво, скоро се изкачи нависоко, където нищо не нарушаваше усамотението им, ако не се смятат шотландските яребици, които се вдигаха на ята изпод нозете им (може би никъде друга те н Британската империя няма толкова много яребици, както на Оркнейските острови)^[3]. Двамата продължиха да се изкачват, докато почти стигнаха върха на конусовидния хълм и се обърнаха, сякаш по взаимно съгласие, да се полюбуват на разкриващата се под тях панорама.

Веселата навалица, която гъмжеше между подножието на хълма и прада, оживяваше и разнообразяваше гледката от тази страна; по-нататък се виждаше самият Къркуол, над който като грамада, засенчваща цялото градче, се извисяваше старата катедрала „Свети Магнус“ в тежък готически стил, но величествена, тържествена и грандиозна, творение на далечна епоха и на майсторска ръка. Кеят с корабите придаваше още по-голяма живост на картината; и не само целият красив залив между носовете Инганес и Куонтърнес, в дъното на който е разположен Къркуол, но и цялото море, докъдето поглед стига, и особено целият пролив между островите Шапинша и Помена, или Мейнланд, бяха покрити и оживени от най-различни кораби и по-малки плавателни съдове, превозващи пътници или стока от далечни острови за панаира на свети Ола.

Когато стигнаха мястото, откъдето най-добре се откриваше тази чудна, жизнерадостна картина, всеки от двамата чужденци по моряшки навик прибягна до далекогледа си, за да помогне на обикновеното око да види по-добре Къркуолския залив и многобройните кораби, които сновяха из него във всички посоки. Но вниманието на двамата другари очевидно беше насочено към различни обекти. Бънс, или Алтамонт, както предпочиташе да го наричат, наблюдаваше един военен шлюп, който веднага биеше в очи с хоризонталните си рей и дълги напречни греди, а също и е предвидливо вдигнатото английско знаме; той се отличаваше от търговските кораби, сред които беше закотвен със своя стегнат и спретнат вид, както дисциплиниран войник от тълпа селяци.

— Ето го — каза Бънс. — Ех, как ми се иска да бъдем сега с него в Хондураския залив — ти, капитане, на шканците^[4], аз — твой помощник, Флечър — старши-кормчия и петдесет юнаци под наша команда. Не ми се гледат вече тези проклети храсталаци и канари!… Но ти скоро ще бъдеш капитан. Това дърто говедо Гоф всеки ден се натрясква като свиня, па като започне да се перчи, да вади пистолет и нож на всички от екипажа; а с местните хора така се и изпокарал, че току виж престанали да ни снабдяват с вода и провизии и всеки момент може да се разбунтуват открито.

Като не получи отговор, Бънс се обърна рязко към другаря си, но видя, че вниманието му е насочено другаде.

— Какво става с теб, дявол да те вземе? — възкликна той — Какво си зазяпал онези разхлопани ладийки, натоварени само с треска, морска щука, пушени гъски и качета с масло, по-лошо и от лой? Всичкият този товар не заслужава дори един пистолетен изстрел… Не, не, дай ми ти такава плячка, дето може да се види от марса^[5] край остров Тринидад. Например някой испанец, дето пляска тежко из водата като делфин, натоварен чак до планшира^[6] с ром, захар и бали тютюн, а плюс това с кюлчета, мойдори^[7] и злато на прах; опъни тогава платната, опразни палубата, всички готови за бой, вдигни Веселия Роджър^[8]… ето, приближаваме го вече… личи, че има голям екипаж и добро въоръжение…

— Двайсет оръдия на долната палуба — вметна Кливланд.

— Ако ще и четиридесет да са! — тросна се Бънс. — Ние пък имаме само десет… но това няма значение. Испанецът стреля непрекъснато… ала и това няма значение. Хайде, юнаци, борд до борд! А сега — на абордаж! На работа с гранати, саби, алебарди и пистолети!… Ето и испанецът моли за милост, а ние си делим товара, без дори да кажем: co licencio, seignior^[9].

— Ей богу — възкликна Кливланд, — така присърце вземаш занаята си, че всеки би си помислил: хем пират, хем не се е покварил!… Но все пак за нищо на света не би ме накарал да продължа с теб по този дяволски път; защото сам знаеш, че каквато спечелиш с помощта на дявола, бързо изчезва. След една седмица, най-много един месец, няма да има и помен от ром и захар, балите памук ще станат на дим, мойдорите, кюлчетата и златото на прах ще преминат от ръцете ни в ръцете на мирните, честни, добросъвестни жители на Порт Роял или някой друг град, които си затварят очите пред нашата професия, докато имаме пари, но нито минута повече. След това почват да ни гледат накриво, а може и да подхвърлят някоя и друга дума на шерифа; защото когато в джобовете ни няма нищо, нашите добри приятели няма да си поплюят да спечелят нещо срещу главите ни. После — висока бесилка и степната примка — такава смърт го чака джентълмена-пират. Уверявам те: ще се откажа от този занаят; като местя далекогледа си от лодка на лодка и от ладия на ладия, си мисля: по-добре цял живот да бъда гребец на най-калпавата от тях, отколкото да продължавам, както досега. За тези бедняци морето е средство за честно препитание и за приятелско общуване между един и друг бряг от обща полза за жителите; а ние сме го направили път на разруха за другите и за собствената си гибел тук и във вечността… Така че съм решил да стана честен човек и да сложа край на досегашния си живот!

— А къде, ако мога да зная, смята да се приюти твоята честност? — попита Бънс. — Ти си нарушил законите на всички страни и където и да намериш убежище, ръката на закона ще те издири и смаже, Кливланд говоря ти сериозно като никога. Аз също съм се вдълбочавал в размисъл; а мислите ми, макар и краткотрайни — само за няколко минути, бяха толкова горчиви, че разваляха настроението ми за цели седмици. Но — там е цялата работа — какво можем да направим, освен да продължаваме като досега, ако не сме си поставили за непосредствена цел да украсим реята?

— Можем да се възползуваме от прокламацията за помилване на такива като нас, които се явят да се предадат — каза Кливланд.

— Пфу — изсумтя презрително другарят му, а срокът на тази амнистия отдавна изтече и могат или да те накажат, или да те помилват, зависи какво ще им хрумне. Аз на твое място не бих си изложил шията на такъв риск.

— Но някои бяха помилвани съвсем наскоро, защо да не бъда и аз между тях? — рече Кливланд.

— Да — съгласи се приятелят му. — Хари Глазби и други наистина получиха помилване; но Глазби им направи, както се казва, добра услуга: предаде другарите си и помогна за залавянето на „Веселата фортуна“; а ти, предполагам, не би паднал дотам, дори и само за да отмъстиш на този звяр Гоф.

— По-добре хиляди пъти да умра! — отвърна Кливланд.

— Вярвам на клетвата ти — каза Бънс. — А всички останали са били обикновени моряци, крадци и мошеници на дребно, за които едва ли си е струвало да си хабят въжето, с което са ги обесили. Но твоето име е твърде известно между джентълмените на слуката, за да се отървеш така лесно. Ти си водачът на стадото, затова ще ти окажат подобаващо внимание.

— Но защо, моля ти се? — попита Кливланд. — Ти, Джек, много добре знаещ моите стремления.

— Фредрик, ако обичаш — поправи го Бънс.

— Стига с твоите щуротии! Умолявам те да престанеш с шегите си и поне за малко да бъдем сериозни.

— За малко може — съгласи се Бънс; — но усещам как ме овладява неудържимо духът на Алтамонт: вече десет минути бях сериозен.

— Тогава бъди такъв още малко — каза Кливланд. — Зная, Джек, че искрено ме обичаш, и тъй като разговорът ни стигна толкова далеч, ще ти се доверя напълно. Кажи ми сега: защо да не ми дадат помилването, обещано от тази великодушна прокламация? Наглед може да съм груб, но знаеш, че при нужда съм способен да докажа на колцина съм спасил живота и на колцина съм върнал принадлежащото им имущество, което без моята намеса щеше да бъде безсмислено унищожено. С една дума, Бънс, аз мога да докажа…

— Че си бил благороден разбойник като самия Робин Худ — допълни Бънс; — и по тази причина аз, Флечър и още неколцина от най-добрите ни другари те обичаме като човек, който пази името ми като джентълмени-пирати от пълно опозоряване… Но да предположим, че те помилват, какво ще правиш след тава? Кое обществено съсловие ще те приеме? С кого ще дружиш? Вярно, по време на кралица Бес^[10], бог да я прости, славният Дрейк грабел Перу и Мексико без нито ред разрешение за това, а когато се върнал, бил посветен в рицарско звание. А в по-близко до нас време, при царуването на веселия крал Чарлз, уелсецът Хел Морган докарал цялата плячка у дома си, създал си имение, построил там голяма къща, а и само той ли? Но сега вече не е така — щом си пират, оставаш завинаги отрити ат. Такъв нещастник може да отиде да живее, избягван и презиран от всички, в някое залутано пристанищно градче, като се препитава е частта от престъпните си доходи, която придворните и чиновниците му оставят — защото опрощение не се подпечатва безвъзмездно, — а когато излезе да се поразходи по кея и някой чужденец запита кой е този загорял човек с тъжно наведена глава, от когото всички странят като от чумав, ще му отговорят, че е еди-кой си, помилваният пират! Нито един порядъчен човек няма да му заговори, нито една благонравна жена няма да му даде ръката си.

— Картината ти е в много мрачни краски, Джек — прекъсна го внезапно Кливланд; — има жени — поне една, която ще остане вярна на любимия си, дори и да е такъв, какъвто го описа.

Известно време Бънс помълча, вторачен в приятеля си.

— Честна дума — произнесе той най-после, — започвам да си мисля, че аз самият съм магьосник. Колкото и невероятно да ми се струваше, още отначало подозирах, че тук има пръст жена. Но тогава ти си по-зле от влюбения принц Волсций^[11], ха-ха-ха!

— Смей се, колкото си щеш — отвърна Кливланд, — но това е истината: все пак има момиче, способно да ме обикне, при все че съм пират; и откровено ще ти призная, Джек, че макар понякога да намразвах нашия разбойнически живот, а и себе си, загдето му се бях отдал, съмнявам се дали щях да имам смелост да скъсам е него, както съм решил сега, ако не беше тя.

— Но тогава, боже мой — възкликна Бънс, — няма смисъл да говоря с луд; защото за човек с нашата професия, капитане, любовта е кажи-речи лудост. Това момиче трябва да е рядко същество, за да рискува един умен човек да отиде на бесилката заради него. Но слушай: да не би и тя да е нещо не съвсем в ред като теб? И може би това ви е сближило? Сигурно не е като всеизвестните ни кокетки, а момиче с добро възпитание и характер.

— И едното, и другото е вярно, но тя е и най-прекрасното и очарователно създание, виждано досега на земята — отговори Кливланд.

— И те обича, след като знае, че ти, благородни капитане, си главатар на тези джентълмени на слуката, които простолюдието нарича пирати?

— Въпреки това… аз съм уверен в чувствата й — каза Кливланд.

— Но тогава — рече Бънс — или тя е наистина луда, както казах преди малко, или пък не знае що е пират.

— По отношение на последното си прав — отвърна Кливланд. — Тя е възпитана в такова уединение и простота и пълно непознаване на злото, че ни приравнява със старите нормани, които кръстосвали из морета и спохождали пристанища със своите победоносни галери, основавали колонии, завладявали страни и се наричали крале на моретата, или викинги.

— Това звучи по-добре, отколкото пират, при все че, откровено казано, е едно и също — рече Бънс. — Но твоето момиче трябва да е с мъжко сърце! Защо не я вземеш на кораба? Макар че, за съжаление, може да я разочароваме.

— А да не мислиш — отвърна Кливланд, — че душата ми е дотолкова в плен на зъл дух, та съм способен да се възползувам от възторженото й заблуждение и да обрека един ангел на красотата и невинността на оня ад, който цари на нашия дяволски кораб? Уверявам те, приятелю, дори всичките ми предишни грехове да са двойно по-тежки и по-черни, такова злодейство би било несравнимо по-тежко и по-черно от тях.

— Но тогава, капитан Кливланд — каза довереникът му, — струва ми се, много неблагоразумие си постъпил, че изобщо си дошъл тук. Защото някой ден може да се разнесе слух, че прочутият пират капитан Кливланд е прекрасния си кораб „Мъст“ и целия си екипаж е загинал край Главния остров на Шетландия; така ти би могъл да останеш скрит и от приятели, и от врагове, да се ожениш за твоята прекрасна шетландка, да замениш кърпата и шарфа си с риболовна мрежа, а сабята — с харпун и да почнеш да кръстосваш моретата за риба вместо за флорини.

— Така и бях решил — рече капитанът, — но един амбулантен търговец, интригант, подлец и крадец, донесе в Шетландия новината, че сте закотвени тук, и се принудих да дойда, за да разбера дали сте консортът, за когото разправях на новите си познайници, дълго преди да бях намислил да се откажа от пиратския занаят.

— Да — каза Бънс, — добре си постъпил. Защото както ти ся чул, че сме в Къркуол, така и те бързо щяхме да научим, че си в Шетландия; и тогава едни от приятелски чувства, други от омраза, а трети от страх да не им погодиш нещо като Хари Глазби, щяха да дойдат тук, за да те върнат отново сред нас.

— Така и подозирах — отвърна капитанът, — затова се принудих да отхвърля любезното предложение на един приятел да ме докара тука тъкмо сега. Освен това, Джек, спомних си, както каза ти, че помилването ми няма да бъде подпечатано без пари, а моите вече се топяха — в това няма нищо чудно, защото знаеш, че никога не съм бил стиснат, — та затова…

— Затова дойде за пая си от пиастрите? — допълни приятелят му. — И умно си постъпил; поделихме си ги честно и почтено — Гоф, трябва да му се признае, се придържаше строго към правилата. Но пази в пълна тайна намерението си да го напуснеш, защото ме е страх да не ти погоди нещо: той е абсолютно уверен, че ще си присвои и твоя дял, и едва ли ще ти прости, ако се явиш жив и здрав, за да му го отнемеш.

— Не ме е страх от него — отвърна Кливланд, — и той много добре знае това. Бих искал да избягна последиците от досегашната дружба между нас, както и възможните последици от злобата му. Но тук може да ми попречи едно друго злополучно обстоятелство: при нелепо спречкване точно сутринта, когато напущах Шетландия, раних един младеж, който напоследък ми мътеше водата.

— А умря ли? — попита Бънс. — Тук се отнасят много по-сериозно към такива работи, отколкото например на Големия Кайман^[12] или на Бахамеките острови, където може посред бял ден да застрелят двоица като теб и никой да не чуе и да не запита вече за тях, като да са чифт диви гълъби. Но тук е друго; затова дано не си пратил приятеля си на оня свят.

— Надявам се, че не — отговори капитанът, — макар че гневът ми е бивал смъртоносен дори за хора, които не са ме предизвиквали така. Право да ти кажа, въпреки всичко жал ми е за това момче, особено като си помисля, че се принудих да го оставя на грижите на една луда.

— На грижите на една луда ли? — учуди се Бънс. — Но какво искаш да кажеш с това?

— Ей сега ще разбереш — отговори приятелят му. — Най-напред трябва да знаеш, че този младеж изскочи изневиделица тъкмо когато се опитвах да убедя Мина да се срещнем насаме, преди да отплавам, за да й изложа намеренията си. И точно в тоя момент да те прекъсне най-нахално този противен младеж…

— За тази намеса — възкликна Бънс — по всички закони на любовта и честта е заслужавал смърт!

— Стига с твоите театрални пози, Джек, ами послушай още малко… Когато му заповядах да се маха, този млад нахалник има дързостта да ми възрази. Аз, както знаеш, не съм много търпелив и подкрепих заповедта си е удар, на който той ми отговори със същото. Тогава вече почна истински бой и изведнъж ми се прииска страшно да се отърва на всяка цена от него, а това можеше да стане само е помощта на камата ми, която, както знаеш, по стар навик винаги нося със себе си. Но едва сторих това и тутакси се разкаях; ала нямаше време да мисля за друго, освен да избягам и да се скрия, защото ако събудех цялата къща, свършено беше с мен: опърничавият старец, глава на това семейство, щеше да ме накаже жестоко, дори н да му бях роден брат. Затова метнах бързо тялото на гръб с намерение да го занеса до морския бряг и да го хвърля в някоя ри в а — така наричат тук дълбоките пропасти, — където няма скоро да го намерят. След това смятах да скоча в чакащата ме там лодка и да отплавам за Къркуол. Но докато бързах о товара си към брега, нещастният младеж заохка и разбрах, че раната не е смъртоносна. В това време вече се бях скрил добре между скалите и тъй като не исках да отида в престъплението си докрай, сложих младежа на земята и се мъчех, доколкото ми е възможно, да спра кръвта, когато внезапно пред мен изскочи една стара жена. Често съм виждал тази особа, откакто съм в Шетландия, и зная, че се слави като магьосница, или както казват негрите, жена-оби. Тя поиска да й дам ранения, а тъй като нямах време за губене, без да му мисля много, се съгласих. Тя понечи да ми каже още нещо, но в този момент чухме гласа на един завеян дядка, близък на семейството, който пееше някъде наблизо. Тогава старицата сложи пръст на устата си — знак да пазя тайна, подсвирна тихо и тутакси се яви едно грозно, уродливо джудже и с негова помощ пренесоха ранения в една от многобройните пещери, които се срещат по тия места, а аз се качих на лодката си и побързах да изляза колкото се може по-скоро в открито море. Ако тази стара вещица, както разправят, наистина има нещо общо с Повелителя на ветровете, мога да кажа, че оная сутрин тя ми скрои една достойна за нея шега: даже западноиндийските урагани, които сме изтърпявали с теб, не са беснеели толкова лудешки, както бурята, която ме отнесе така далеч от пътя ми, че ако не беше джобният компас, който случайно носех със себе си, никога нямаше да се добера до Феър Айл, накъдето се бях насочил, и там намерих брига, който ме докара тук. Не зная дали старата жена ми желаеше доброто или злото, но на края пристигнахме благополучно и ето ме тук, обзет от съмнения и изправен пред неизброими трудности.

— Ох, пуста да опустее тази Съмбъра Хед или как й викаха там на скалата, в която ти разби нашата мила, хубавичка „Мъст“! — възкликна Бънс.

— Нямаш право да казваш, че аз съм я разбил в скалата — възрази Кливланд, — сто пъти съм ти повтарял, че ако тези страхливци не бяха се втурнали към лодката, макар че им посочих опасността и ги предупредих, че всички ще се издавят, както и стана, щом отвързаха фалината^[13], нашата „Мъст“ и досега щеше да се носи по вълните. Да не бяха изоставили и мен, и кораба, щяха да си спасят живота; ако пък аз бях ги последвал, щях да загубя своя — макар че кое е по-добре, господ знае!

— Е — каза приятелят му, — сега вече зная истината, а така по-леано ще мога да ти помогна и да ти дам съвет. Аз ще ти остана верен, Клемънт, както острието — на дръжката; но не мога да повярвам, че ти ще ни напуснеш. Както се казва в една стара шотландска песен: „Боли ме сърцето за нашта разлъка“… Но обещаваш поне днес да дойдеш на кораба при нас, нали?

— Аз нямам друго убежище — въздъхна Кливланд.

И като обгърна още веднъж е поглед залива, насочвайки далекогледа си тук към един, ту към друг кораб, които браздяха неговата повърхност, навярно с надежда да открие кораба на Магнус Тройл, той последва мълчаливо другаря си по нанадолнището.