Уолтър Скот
Пиратът (22)

ГЛАВА XXI

Изчезнаха завинаги заблуди,

умът уби ги, времето погуби.

Не виждам закипяла сред гората

във лунна нощ на елфите играта.

И призракът, що сам съм си създал,

отдавна в гроба вече е заспал.

Краб — „Библиотеката“

Поетът, от чиито поучителни стихове сме заимствували мотото на настоящата глава, е зачекнал тема, която сигурно ще раздвижи неволно някаква чувствителна струна в сърцата на много читатели. Суеверието, когато не ни се явява в страшния си образ, а само докосва нежно с ръка душата, крие обаяние, за което не можем да не съжаляваме, дори в ония стадии от, развитието на обществото, където влиянието му е почти напълно отстранено от светлината на разума и всеобщото просвещение. Що се отнася до някогашните времена на невежество, със своите тайнствени ужаси суеверието е привличало хора, които нямали друг начин да възбуждат въображението си. Това важи особено за ония по-невинни разновидности на суеверни чувства и обреди, които се преплитали в развлеченията от по-непросветените времена и подобно на гаданията срещу празника Всех святих в Шотландия се възприемали и като игра, и като сериозно прорицание. А с такива чувства дори доста образовани хора в наше време посещават уж на шега някоя врачка, ала не винаги се отнасят съвсем скептично към нейните гадания.

Когато сестрите от Бъра-Уестра влязоха в помещението, определено за закуска, впрочем толкова обилна, колкото описаната от нас предната сутрин, и юдалерът ги смъмра шеговито за закъснението им, те завариха гостите, повечето от които бяха вече закусили, увлечени в един стар норвежки обред от рода на тия, за които току-що споменахме.

Той изглежда води началото си от поемите на окалдите, в които героите и героините току ходят да узнаят съдбата си от някоя магьосница или гадателка, която като например в легендата на Грей „Произходът на Один“ с помощта на рунически заклинания събужда орисницата и изтръгва от нея отговори, често твърде двусмислени, но според тогавашните вярвания криещи смътен намек за бъдещите събития.

Ролята на старата вещателка бе възложена на Юфейн Фий, известната ни вече домоуправителка, която бяха настанили в дълбоката ниша на един голям прозорец, грижливо закрита с мечи кожи и разни други драперии, за да заприлича на лапландска колиба, отпред с малък отвор, като прозорче на изповедалня, та намиращата се вътре да може да чува лесно задаваните й въпроси, без да вижда този, който ги задава. Седналата тук волуспа, тоест гадателка, трябваше да изслушва запитванията и да им отговаря импровизирано в стихове. Предназначението на драпериите беше да не вижда питащите, защото ако при тези обстоятелства нарочно или неволно изпуснеше нещо относно лицето, задаващо въпроса, често това предизвикваше смях, а понякога даваше повод и за по-сериозни размишления. Гадателката се избираше обикновено между ония, които умееха да импровизират в духа на древната норвежка поезия — не твърде изключителна дарба, като се има пред вид, че мнозина имаха в главата си цял арсенал от старинни стихове, а и правилата на норвежкото стихосложение са извънредно прости. Въпросите също трябваше да се отправят в стихове, но макар че тази импровизаторска дарба беше свойствена на мнозина, все пак не всички я притежаваха, затова всеки задаващ въпроси имаше право да използува посредник, който го улавяше за ръката, заставаше с него до мястото, отдето оракулът изричаше пророчествата си, и излагаше запитването в стихотворна форма.

В случая единодушно замолиха Клод Холкро да се нагърби с ролята на посредник; и след като поклати глава и измърмори за оправдание, че паметта и поетичните способности вече му изневерявали, което обаче тутакси бе опровергано от самоуверената му усмивка и от настойчивостта на цялата компания, веселият старец пристъпи напред и се приготви да изиграе ролята си в предстоящото зрелище.

Но тъкмо щеше да започва и в разпределението на ролите стана съществена промяна. Норна от Фитфул Хед, която всички, с изключение на двете сестри, смятаха, че е на много мили оттук, неочаквано, без дори да поздрави, влезе в стаята, приближи се тържествено до закритата с мечи кожи ниша и даде знак на седналата там жена да напусне това светилище. Старицата излезе, цялата разтреперана от страх, а и малцина от присъствуващите гледаха напълно спокойно внезапното появяване на всеизвестната Норна, от която всички се бояха.

Тя се поспря за миг пред входа на шатрата и като повдигна провесената там кожа, се обърна с лице към север, сякаш търсеше от тая страна на света някакво вдъхновение; после давайки знак на изумените гости, че могат да се приближават един по един до светилището, в което се готвеше да се настани, влезе в шатрата и изчезна от очите им.

Но сега играта не беше вече същата, както я бяха замислили първоначално; за повечето от гостите тя стана нещо по-сериозно от обикновена забава, затова никой не бързаше особено да се допитва до оракула. Самият характер и претенциите на Норна се струваха на почти всички присъствуващи твърде сериозни за ролята, с която се бе наела; мъжете си зашепнаха, а жените, както би казал Клод Холкро, представляваха картината, описана от славния Джон Драйдън:

Треперейки от ужас, се сгушиха накуп.

Мълчанието бе прекъснато от мощния, мъжествен глас на юдалера:

— Защо не започвате играта, уважаеми гости? Да не сте се уплашили, че моята роднина ще ни бъде волуспа? Много любезно от нейна страна, че се е нагърбила с роля, която никой на нашите острови не би могъл да изпълни като нея; а играта не бива да спира, защото това ще я направи още по-забавна.

Тъй като компанията продължаваше да мълчи, Магнус Тройл добави:

— Не бива да допуснем да разправят после, че роднината ми е седяла в шатрата, без никой да й продума, сякаш е стара планинска великанка, пред която всички са се смразили от страх. Аз сам ще й заговоря пръв, само че стиховете не се ронят така лесно от езика ми, както преди двайсетина години… Клод Холкро, ела да ми помогнеш.

Уловени ръка за ръка, те се приближиха до светилището на така наречената волуспа и след кратко съвещание Холкро изрече въпроса на своя приятел и покровител. Юдалерът, както много състоятелни хора в Шетландия, за които сър Робърт Сиболд казва, че отрано са се научили на търговия и мореплаване, се интересуваше и от китолова, затова помоли поета да придаде стихотворна форма на въпроса му какви са изгледите за тоя ловен сезон.

 

Клод Холкро

Слязла тук от Фитфул Хед

да помогнеш със съвет,

о, кажи, не ни мъчи —

със всевиждащи очи

погледни на север, там,

в непомръкващ слънчев плам,

сред гренландски ледове

кораб бърз и смел снове —

що го чака, що лови?

Казвай тук, не се бави!

Играта явно ставаше сериозна — всички бяха наострили уши да чуят гласа на Норна, която, без нито за миг да се запъне, отговори от дъното на шатрата, където беше скрита:

 

Норна

Загрижен е старецът все за блага —

за риба, посеви, земя и стада;

Но види ли стока, родитба безчет,

брадата заскубва си старецът клет.

Настъпи кратка пауза, която Триптолемус използува, за да прошепне:

— Ако ще десет вещици и още толкова врачки да ми се закълнат, пак няма да повярвам, че свестен човек ще вземе да си скубе брадата или косата, щом добитъкът и посевите му са добре.

Но гласът от шатрата, прекъсвайки всякакви по-нататъшни забележки, занарежда отново тихо и монотонно:

 

Норна

Със тежък товар е запорил бразди

безстрашният кораб в исландски води;

попътният вятър го носи насам

с гирлянди развети^[1] към нея желан.

Чудовища седем на брой е сразил,

по мачтите челюсти все накачил^[2];

по две Лъруик, Къркоул ще си вземат,

за Бъра-Уестра са трите големи.

 

— О, спасете ни, сили небесни! — провикна се Брайс Снейлсфут. — На коя жена й сече пипето толкова, че да предрича такива чудесии? Срещнах в Северен Роналдшо едни, дето видели хубавия кораб „Олаф“ от Лъурик, в който нашият любезен домакин им)а такъв голям дял, че, може да се каже, му е собственик; та помахали те с метлата^[3] и — самата истина ви казвам, както е истина, че има звезди на небето — от кораба им отговорили: „Седем риби“ — точно, колкото посочи Норна в стиховете си!

— Хм… точно седем риби, а? И си чул това в Северен Роналдшо? — запита капитан Кливланд. — И предполагам, че когато си се върнал, си раздрънкал тази интересна новина?

— Думица не съм обелил, капитане — отвърна амбулантният търговец. — Да знаеш колко сергиджии, пътуващи търговци и други от тоя род съм срещал, дето зарязват стоката си да става зян, за да разнасят насам-натам какви ли не сплетни и клюки, ала с такива работи аз не се занимавам. Откъдето се прехвърлих в Дънроснес, дори на трима души не съм продумал, че „Олаф“ е с пълни трюмове.

— Но ако един от тези трима е разгласил по-нататък тази новина — а залагам две срещу едно, че е станало така, — никак не би било трудно на старата лейди да стъкми своето предсказание.

С тия думи се обърна Кливланд към Магнус Тройл, който го изслуша не твърде одобрително. Любовта на юдалера към родината обхващаше и нейните суеверия, а оттук произтичаше и вниманието му към неговата нещастна сродница. И макар че никога не бе подкрепял категорично претенциите й за свръхестествена сила, все пак не търпеше да ги оспорват.

— Норна, моята братовчедка — произнесе той, наблягайки на последната дума, — не поддържа никакви връзки нито с Брайс Снейлсфут, нито с негови познати. Не мога да обясня как се е сдобила с тези сведения, но винаги съм забелязвал, когато шотландци и изобщо чужденци дойдат в Шетландия, все намират обяснение на неща, които остават твърде неясни дори за нас, чиито деди са живели тук от памтивека.

Капитан Кливланд разбра намека и се поклони, без да се опитва да защити скептичните си съждения.

— А сега да продължаваме, приятели славни — каза юдалерът, — и дано всекиму се случат хубави новини като на мен! От три кита могат да излязат… чакайте да пресметна колко бъчви мас…

Гостите обаче явно нямаха желание да го последват и да се обърнат към гадателката в шатрата.

— Някои се радват на хубави новини, дори от устата на дявола — обърна се мис Бейби Йелоули към лейди Глоуроуръм, с която я бе сближило известно сходство в характерите — а тук, милейди, твърде много ми намирисва на магьосничество, което добри християнки като нас, милейди, не могат да допуснат.

— Може донякъде да сте права, мадам — отвърна достопочтената лейди Глоуроуръм, — само че ние, хиалтландците, сме особени хора. А дори тази жена да е вещица, все пак тя е приятелка и близка сродница на нашия фоуд, затуй ще бъде неприлично да отказваме да ни гадаят бъдещето като всички — останали; тъй че няма да е зле и моите племеннички да си минат по реда. Пък ако има нещо лошо, ще могат и да се покаят, когато му дойде времето, мис Йелоули.

Тъй като другите продължаваха да се боят и колебаят, Холкро, който по сбърчените вежди на стария юдалер и по нетърпеливото помръдване на десния му крак — сякаш едва се сдържаше да не тропне — разбра, че търпението на домакина се изчерпва, смело заяви, че не като посредник на други, а лично от свое име ще зададе на гадателката следващия въпрос. Той помълча една минута, за да подбере римите си, и се обърна към нея със следните думи:

 

Клод Холкро

Слязла тук от Фитфулд Хед

да помогнеш със съвет,

знаеш стихове безчет,

преживели век след век,

о, кажи, не ме мъчи,

виж със своите очи:

като Хакон Златоуст

ще ли бъда аз прочут

хиалтландски бард достоен

като Джон със стих упоен?

Гласът на вещателката тутакси прозвуча от светилището:

 

Норна

Детето с кукли си играе,

а старец друго си мечтае.

Ръка различно дърпа струна

и всеки има си фортуна.

Орелът хвърка в небесата,

гмурецът гази в плитчината,

където кротките тюлени

го слушат как крещи и стене.

Холкро прехапа устна, повдигна рамене, но веднага пак възвърна доброто си настроение и придобитата по силата на отдавнашен навик способност да импровизира бързо, макар и доста посредствено, па смело отвърна:

 

Клод Холкро

Гмурец да съм, не е беда

да газя в плитката вода,

но в пещери, между скали

куршум не виждам, ни стрели.

А моят глас, макар и див,

неблагозвучен, некрасив,

с вълните северни се смесва

и пътник морен го харесва,

защото хубаво звучи,

кога с морето заечи!

Щом малкият бард се отдръпна с бодра стъпка и доволен вид, всички му изръкопляскаха, загдето така мъжествено бе приел участта си, в която беше сведен до положението на обикновен гмурец. Но въпреки смирената му и безстрашна самопожертвователност никой друг не се осмели да се допита до страшната Норна.

— Жалки страхливци! — възкликна юдалерът. — И вие ли се боите, капитан Кливланд, да говорите с една стара жена?… Хайде, запитайте я поне нещо… запитайте например не е ли вашият консорт дванайсеторъдейният шлюп, дето се намира в Къркоул?

Кливланд погледна Мина и навярно като разбра, че тя чакаше с тревога какво ще отговори на баща й, след кратко колебание се престраши.

— Аз никога не съм се страхувал нито от мъж, нито от жена… Мистър Холкро, вие чухте въпроса, който нашият домакин желае да задам — кажете го от мое име с ваши думи, защото трябва да призная, че отбирам от поезия толкова, колкото и от врачуване.

Холкро не чака ла го молят повторно, а като улови капитан Кливланд за ръката според реда, предписан от играта, изложи въпроса, подсказан на чужденеца от юдалера, със следните думи:

 

Клод Холкро

Слязла тук от Фитфул Хед

да помогнеш със съвет,

гледай: кораб отдалеч

е дошъл със топ и меч,

всеки там е пременен

във коприна и сатен,

а товар — неоценим;

стока, злато и рубин.

Има ли морякът смел

там другари, дял и цел?

Този път мълчанието трая повечко от обикновено и когато най-после вещателката отговори, гласът й беше по-тих, макар и твърд както преди:

Норна

Сякаш е слънце — злато блести

и ручей от кърви шурти.

Във залива зърнах сокол настървен

към жертвата своя със злост устремен

и, грабнал я, литна в червено облян,

за кръв зажъднял, от жестокост пиян.

Ръката си виж: ако тя червенее,

и ти си моряко, от тези злодеи.

С презрителна усмивка Кливланд протегна ръка:

— Едва ли някой е имал работа с Guardia Costas^[4] така често като мен, когато съм плавал из Карибско море; но никога не съм имал на ръката си петно, което да не може да се избърше с мокра кърпа.

Тук юдалерът се намеси с мощния си глас:

— Не може да се погоди човек с тия испанци отвъд екватора — сто пъти съм чувал това от капитан Трагендек и от достопочтения стар комодор Рюмелар, а двамата са били и в Хондураския залив, и навред по тия места… Аз лично мразя всички испанци, откакто идвали тук в 1588 година и ограбили жителите на остров Феър Айл до последната трошица^[5]. Чувал съм дядо си да разправя това, и някъде из къщата се намира една стара история на Холандия, от която се вижда какви поразии са вършили едно време в Холандия и Белгия. Нито човещина, нито съвест има у тях.

— Вярно… вярно, стари приятелю — каза Кливланд, те пазят владенията си в Западна Индия така ревниво, както старец младата си жена; и ако успеят ла ви издебнат и завладеят, до края на живота си ще се бъхтите в техните мини… затова и се бием с тях, заковали знамето си с гвоздеи на мачтата.

— И добре правите! — провикна се юдалерът. — Старото английско знаме не бива никога да се смъква! Като си представя английския флот, почти се чувствувам англичанин, само че така ще замязам много на нашите шотландски съседи… Но моля ви, без докачение, джентълмени… нали всички тук сме добри приятели, всички сте ми скъпи гости… Хайде, Бренда, ти ще продължиш играта… твой ред е да вземеш думата, всеизвестно е, че знаеш сума норвежки стихове.

— Но нито един не подхожда за нашата игра, татко — отвърна Бренда, отдръпвайки се.

— Глупости! — каза баща й, като я побутна напред, а Холкро я хвана почти насила за ръката. — Ненавременната скромност разваля всяка веселба… Ти говори вместо Бренда, Холкро… нали работата ти е да отгатваш моминските мисли.

Поетът се поклони на красивата девойка с благоговението на поет и галантността на светски човек и след като и прошепна, че няма да носи ни най-малка отговорност за глупостите, които той може да наговори, помълча, вдигна очи към небето, усмихна се самодоволно, като че му бе дошло някакво внезапно озарение, и най-после изля следните стихове:

 

Клод Холкро

Слязла тук от Фитфул Хед

да помогнеш със съвет,

знаеш, че мома красива

диша в думите свенлива.

Та речта си подслади,

злато и седеф вплети

и кажи на Бренда мила:

ще ли бъде тя щастлива?

Пророчицата отговори почти незабавно иззад своята завеса:

 

Норна

Сърцето й е чисто, нежно

като на Рона чело снежно,

издигнала в небето ясно

изящна гръд, тело прекрасно.

Но щом я слънцето целуне,

потокът звънне водни струни,

през ниви, долове се мята,

обсипе с цвят и плод земята,

дари орачи и овчари

с хамбари пълни и кошари.

— Хубаво предсказание, а и сполучливо изразено — каза юдалерът, улавяйки поруменялата Бренда, която искаше да избяга. — Тук няма нищо срамно, момичето ми. Да бъдеш стопанка в къщата на честен човек и продължителка на стар норвежки род, отрада за съседите си, подкрепа за бедните и разтуха за странниците е най-завидната; участ за една млада жена и от все сърце я пожелавам на всички тук… Е, чий ред е сега? Ще се наричат избраници на сърцето… Хайде, Меди Гроутсетър, и ти, хубава Клара, елате, и на вас ще се падне нещо.

Лейди Глоуроуръм поклати глава и промърмори, че „не може да одобри това…“

— Добре де, добре — отвърна Магнус, — никого не караме насила: но играта трябва да продължи, докато ни омръзне. Ела тук, Мина… ти си под мое разпореждане. Мръдни напред момичето ми… има много по-срамни неща на тоя свят от тази старомодна н невинна занимавка… Ела, аз сам ще говоря за теб… макар че не съм уверен дали ще мога да си спомня подходящи стихове.

По лицето на Мина премина бързо лека руменина, но тя веднага се овладя и се изправи гордо до баща си, сякаш да покаже, че стои над всяка дребна шега, която положението й би могло да предизвика.

След като с продължителни разтривки на челото и други механични манипулации се помъчи да опресни паметта си, най-после баща й успя да сглоби няколко фрази, за да зададе следния въпрос, макар и не в такава изящна поетична форма, както стиховете на Холкро:

 

Магнус Тройл

Майко, виж, девойка лична

търси тук душа обична.

А съдбата що е отредила —

мъка ли или венчило?

Дълбока въздишка се изтръгна от дъното на нишата, сякаш гадателката съжаляваше тази, за чиято съдба трябваше да изрече пророчество. Но после, както преди, отговори:

 

Норна

Сърцето й е чисто, нежно

като на Рона чело снежно,

по-ведро даже от небето,

създадено за чувство свето.

Но както мартенската буря

помита всичко, прекатуря,

води разлива и премята

и гибел сее по полята,

така страстта злина разлива

и радост, и живот разбива.

Като чу този отговор, юдалерът кипна.

— Кълна се в костите на мъченика — кресна той и гордото му лице изведнъж почервеня, — това значи да злоупотребяват с гостоприемството ми! И ако не ти, а някой друг бе дръзнал да произнесе с името на дъщеря ми и думата „гибел“, по-добре да не бе отварял уста. Но излизай от шатрата, дърта вещице — додаде той вече с усмивка, — ей богу, трябваше да съобразя, че не можеш да изтраеш дълго на каквато и да било забава! — Но тъй като никой не се отзова на подканата му, той почака малко и заговори отново: — Е, не ми се сърди, братовчедке, че те нагрубих с такива думи… знаеш, че към никого нямам лоши чувства, а най-малко към теб… така че излез и да си стиснем ръцете… Да беше предрекла беда с мой кораб и лодки или лош улов на селда, нямаше дума да обеля, ала за Мина и Бренда, знаеш, душата си давам. Хайде, излез де, да си стиснем ръцете и да турим пепел на всичко.

Норна не отговори и на тази повторна подкана и гостите започнаха да се споглеждат малко учудени; тогава юдалерът повдигна кожата, която закриваше входа на шатрата, и видя, че вътре няма никого. Всички бяха изумени и дори поуплашени, защото им се струваше невъзможно Норна да се измъкне по какъвто и да било начин от нишата, където бе затворена, без да я забележат. И все пак беше изчезнала, и след като се позамисли, юдалерът спусна отново кожената завеса над входа на шатрата.

— Приятели — произнесе той с весел вид, — всички отдавна познаваме моята сродница и знаем, че не е като обикновените хора на тоя свят. Но тя желае само доброто на Хиалтландия и сестрински обича мен и семейството ми; така че нека никой от гостите ми да не се страхува от нея и да не се обижда. Дори съм уверен, че на обед пак ще бъде между нас.

— О, пази боже! — възкликна мис Бейби Йелоули. — Защото, драга моя лейди Глоуроуръм, ще кажа откровено на ваша светлост; не са ми по вкуса такива, дето долитат и изчезват като слънчев лъч или префучават като вятър.

— Говорете по-тихо, по-тихо — отвърна лейди Глоуроуръм, — да бъдем благодарни, че тази дърта вещица не отмъкна и стените на къщата. Такива като нея са способни на още по-големи дяволии, само че тя умее да ги изпилва по-хитро.

Такива приказки се говореха и между останалите гости, докато най-после юдалерът загърмя с властен глас и накара всички да млъкнат, като ги покани, или по-право им заповяда да дойдат с него да погледнат как лодките ще излязат на хааф, или дълбоководен риболов.

— След изгрев имаше силен вятър — каза той. — та задържаше лодките в залива; но сега е попътен и ще могат да отплават незабавно.

Тази внезапна промяна на времето предизвика многобройни кимвания и подмигания между гостите, които побързаха да я свържат с ненадейното изчезване на Норна; но тъй като не можеха да си позволят неприятни за домакина забележки, те последваха крачещия величествено към брега Магнус като стадо елени водача си, стараейки се с цялото си държане да покажат почтителна смиреност.