Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уолтър Скот. Пиратът. Роман

 

Преводач Борис Миндов, 1979 г.

Редактор Петър Алипиев

Художник Стоимен Стоилов

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Пламен Антонов

Коректори Денка Мутафчиева и Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 25.XII.1978 г. Подписана за печат на 17.IV.1979 г. Излязла от печат на 12.VI.1979 г. Формат 60×90/16. Изд. № 1245. Печ. коли 26,75. Изд. коли 26,75 Цена 2,50 лв. Код 08 95376 25532/6256-4-79

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София, Пор. № 221

 

Walter Scott. The Pirate

J. M. Dent & Sons Ltd. London, 1906

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА III

О, Беси Бел и Мери Грей,

девойки нежни, мили,

що в къщичка, где ручей пей,

глави сте подслонили.

 

Залюбих Беси аз без свян,

не можех ден без нея…

Но Мери стана моя блян —

за нея днес копнея.

Шотландска песен

Вече споменахме за Мина и Бренда, дъщерите на Магнус Тройл. Майка им беше умряла преди много години и сега те бяха хубави девойки, по-голямата — едва осемнайсетгодишна, тоест с една-две години по-малка от Мордонт Мъртън, а втората не бе навършила седемнайсет. Те бяха радост за сърцето на баща си и светлина за старческите му очи; и макар да ги глезеше дотолкова, че можеше да навлече неприятности и на себе си, и на самите тях, те му се отплащаха за нежността с такава обич, че дори сляпото угаждане не пораждаше ни най-малка непочтителност или женски каприз. Разликата в характерите и външността им бе просто изумителна, макар и както винаги съчетана с известна семейна прилика.

Майката на тези девойки беше шотландска лейди от планинските краища на Съдърланд, дъщеря на знатен вожд, който, прогонен от родината си при междуособиците от седемнайсети век, намерил убежище на тези мирни острови, които въпреки бедността и уединеността си имали поне това предимство, че оставали недокоснати от вражди и неопетнени от граждански размирици. Бащата (името му било Сент Клер) тъгувал за родната долина, за феодалния си замък, за хората от своя клан, за загубената власт и умрял скоро след пристигането си на Шетландските острови. Красотата на осиротялата му дъщеря, въпреки шотландското й потекло, смекчила коравото сърце на Магнус Тройл. Той започнал да я ухажва, чувствата му намерили отклик и тя станала негова жена; но умряла на петата година от брачния им живот и го оставила да жалее за краткотрайното семейно щастие.

От майка си Мина бе наследила величавата осанка и тъмните очи, гарвановочерните къдрици и изящно очертаните вежди, които показваха, че поне по майчина линия няма кръвта на Туле. Бузите й —

О, нежни ги наричай, бледи — не![1]

бяха обагрени с такава лека и нежна руменина, че мнозина смятаха преобладаването на кремавия цвят на лилиите за неестествено. Но в това първенство на бледото цвете нямаше нищо болезнено или безжизнено; то беше истинският, естественият цвят на здравето и особено хармонираше на чертите, като че ли сътворени да отразяват съзерцателен и благороден характер. Ала чуеше ли разказ за неволя или неправда, кръвта обливаше бузите на Мина, показвайки ясно колко горещо тупти сърцето й, макар че обикновено изразът на лицето и държането показваха сериозен, сдържан и затворен характер. Ако ли пък понякога на външни хора им се стореше, че тези изящни черти са помрачени от тъга, за която възрастта и положението едва ли биха дали основание, като я опознаеха по-добре, те скоро се убеждаваха, че истинската причина за нейната сериозност беше кроткият й, благ и тих нрав и душевната сила, които я караха да не обръща внимание на банални, нищожни събития. И когато разберяха, че меланхолията не се дължи на действителна мъка, а само на влечението на душата й към нещо по-възвишено от това, което я заобикаляше, мнозина бяха склонни да й пожелаят повече щастие, но едва ли да промени държането си така, че да стане по-весела, толкова очарователна беше със своята естествена, непресторена сериозност. С една дума, въпреки желанието ни да избегнем изтърканото сравнение с ангел, не можем да не признаем, че в хладната й външна красота, в отмерената, но грациозна лекота на движенията, в музиката на гласа й и във ведрата чистота на погледа имаше нещо, което показваше, че Мина Тройл естествено принадлежи към някакъв по-висш и по-добър свят и е просто случайна гостенка в този свят, недостоен за нея.

Бренда, която по хубост почти не отстъпваше на Мина, мила и невинна като нея, толкова се различаваше от сестра си по външност, колкото бяха различни по характер, по вкусове и по държане. Буйните й къдрици имаха оня светлокестеняв цвят, на който случайно попаднал слънчев лъч придава златист блясък, но отмине ли лъчът, отново потъмняват. Очите, устата, красивият низ от зъби, който в изблик на непринудена веселост тя често показваше, свежият и здрав, но не прекалено бляскав тен, който придаваше на кожата отсянка на пресен сняг, говореха за действителния й скандинавски произход. Кръшна снага, малко по-ниска от Мина, но изваяна по-изящно и хармонично, безгрижна и почти детински лека походка, поглед, който поради естествената, ведра веселост на характера като че ли се взираше с наслада във всичко, будеха възхищението на всеки дори повече от достойнствата на сестра й, макар че възхищението, което предизвикваше Мина, беше може би по-силно и по-благоговейно.

Склонностите на тези прекрасни сестри бяха различни като външността им. Що се отнася до нежните чувства, може да се каже, че едната не стоеше по-долу от другата, толкова силна беше привързаността им към техния баща и една към друга. Но веселостта на Бренда се проявяваше във всекидневния живот и изглеждаше неизтощима и безгранична. А не толкова жизнерадостната й сестра като че ли не виждаше в обществото нищо, което да я заинтересува и да й достави удоволствие; тя предпочиташе да се оставя покорно да бъде повлечена от потока на веселието и развлеченията, без да положи ни най-малко усилие да му даде тласък. Мина по-скоро понасяше веселбата, отколкото да се забавлява, и най-голямото удоволствие й правеха по-сериозните и по-уединени занимания. Познанията, които могат да се почерпят от книгите, й бяха недостъпни. Шетландия предлагаше по онова време малко възможности да се научат мъдростите, предавани

От мъртвите на живите;

а и Магнус Тройл, така както го описахме, не беше човек, в чийто дом биха могли да се намерят средства за придобиване на такива знания. Но пред Мина стоеше книгата на природата — най-чудната книга, която винаги буди удивление и възхищение, дори когато не можем да я разберем. Растителността на тези диви краища, раковините по бреговете и многобройните птици, които обитават техните скали и пещери, бяха известни на Мина Тройл като на най-опитните птицеловци. Наблюдателността й просто смайваше и рядко се смущаваше от други чувства. А знанията, които придобиваше благодарение на неотклонното си и търпеливо внимание, се запечатваха незаличимо в природно силната й памет. При това величието на заобикалящата я дива и мрачна природа я вълнуваше дълбоко. Океанът с цялото си великолепно и страховито многообразие, стръмните скали, които ехтяха от непрестанния грохот на вълните и крясъка на морските птици, криеха за Мина очарование почти във всеки облик, който им придаваха сменящите се годишни времена. Пропита с възторженост, присъща на романтичните предци, от които произхождаше майка й, любовта към природата беше за нея страст, способна не само да увлича, но и да вълнува душата й. Картини, които сестра й наблюдаваше с мимолетно, бързо изчезващо страхопочитание или вълнение, продължаваха дълго да поглъщат въображението на Мина, и не само в усамотение или в тишината на нощта, но и в компания. Така че понякога, когато седеше в семеен кръг като красива статуя, мислите й не бяха там, а се рееха надалеч, към дивия морски бряг и още по-дивите планини на родните ь острови. Ала когато се опомнеше и се включеше с интерес в разговора, малцина имаха като нея дарбата да го направят приятен за околните; и при все че понякога в държането й имаше нещо, което вдъхваше и уважение (макар и още много млада), и симпатия, все пак веселата й, очарователна и мила сестра беше всеобща любимка не по-малко от затворената и замислена Мина.

Всъщност двете прекрасни сестри бяха не само отрада за приятелите си, но и гордост за тези острови, където хората от определено съсловие поради откъснатостта от останалия свят и присъщото си гостоприемство се чувствуваха слети в дружна общност. Един странствуващ поет и музикант-любител, който след много премеждия се бе върнал да прекара края на живота си на родните острови, възпя дъщерите на Магнус с поема, която озаглави „Вечерница и Зорница“; и описвайки там Мина, като че ли бе предугадил, макар и в груба форма, прекрасните стихове на лорд Байрън:

Пленителна като нощта

под ясни звездни небеса,

тя в хубостта си съчета

от ден лице, от мрак коса

и поглед, пълен с бистрота,

като разискрена роса.[2]

Бащата обичаше дъщерите си толкова силно, че трудно можеше да се каже коя от двете повече; все пак при разходка навън му се нравеше може би по-сериозната, а край огнището — веселата; искаше да бъде с Мина, когато му беше тъжно, а с Бренда — когато беше весел; с други думи, предпочиташе Мина сутрин, а Бренда — вечер, когато чашата е обиколила трапезата.

Но още по-странното е, че чувствата на Мордонт Мъртън към двете сестри като че ли се уравновесяваха със същата безпристрастност, както тия на баща им. Още от детинство, както отбелязахме, той биваше чест гост в жилището на Магнус в Бъра-Уестра, макар че то отстоеше на около двайсет мили от Ярлсхоф. Непроходимата местност между тези две резиденции, покрита с хълмове и блата, където походката е неустойчива и кракът затъва, и тук-там пресечена от морски заливи или ръкави, врязващи се от двете страни на острова, както и от сладководни реки и езера, правеше пътуването трудно и дори опасно зиме; ала щом душевното състояние на баща му подскажеше, че е за предпочитане да го няма, можете да бъдете сигурни, че на другия ден ще намерите Мордонт в Бъра-Уестра, където, пренебрегнал всички опасности и трудности, пристигаше за по-малко време и от най-бързоходния островитянин.

Разбира се, шетландците бяха убедени, че ухажва една от дъщерите на Магнус; а като имаха пред вид голямата слабост на стария юдалер към младежа, никой не се съмняваше, че Мордонт се домогва до ръката на някоя от тия знатни хубавици, която като зестра, полагаща се на любимо дете, ще му донесе обширни земи на островчетата, из каменистите блата и по крайбрежието, където гъмжи от риба, с надежда в бъдеще да минат в негово владение и половината от имотите на стария род на Тройловци, когато сегашният им собственик не бъде вече между живите. Всичко това изглеждаше напълно логично предположение и поне на теория по-солидно обосновано от много други, които се разпространяват из тоя свят като безспорни истини. Но уви! Въпреки че поведението на двете страни беше обект на зорко наблюдение, никой не можеше да определи главното, а именно — към коя от младите девойки клоняха чувствата на Мордонт. Наглед той се отнасяше към тях обикновено както любещ и предан брат би се отнасял с двете си сестри, които дотолкова му бяха еднакво скъпи, че един дъх би наклонил везните на привързаността. Ако пък понякога, както често се случваше, едната девойка станеше предпочитан обект на неговото внимание, очевидно това беше така, защото обстоятелствата даваха повод да се проявят по-особено и непосредствено присъщите й дарби и наклонности.

И двете сестри бяха отлични изпълнителки на простичките мелодии на Севера и Мордонт, който им беше помощник и понякога съветник, когато се занимаваха с това прекрасно изкуство, помагаше на Мина да усвои ония сурови, тържествени и прости песни, с които едновремешните скалди и арфисти възпявали подвизите на герои, а скоро се залови със същото усърдие да учи Бренда на по-живата и по-сложна музика, които любещият баща набавяше на дъщерите си от английската или шотландската столица. И докато разговаряше с тях, Мордонт, чиято дълбока и пламенна възторженост се съчетаваше с веселите и неудържими пориви на младостта, с еднаква готовност се вслушваше и в пламенните и поетични фантазии на Мина, и в живото и често остроумно бъбрене на по-веселата й сестра. С една дума, до такава степен се пазеше да не покаже предпочитание към едната или другата девойка, че понякога го чуваха да казва: Мина му изглеждала най-очарователна, когато безгрижната й сестра я карала, поне временно, да забрави обичайната си сериозност, а Бренда — най-привлекателна, когато седяла и слушала кротко сестра си Мина, споделяйки пламенните й възторзи.

Ето защо обществото на главния остров, да си послужим с израза на ловците, загуби дирята в умозаключенията си и след като дълго се колеба между двете девойки, най-после реши, че младият човек непременно ще се ожени за една от тях, ала за коя от двете, ще стане ясно едва когато настъпващото възмъжаване или намесата на безцеремонния стар Магнус накарат мистър Мордонт Мъртън да определи най-после към коя клонят чувствата му.

„Ама че работа — говореха често, — не е тукашен, доколкото се знае, няма пукнат грош, а взел да се назлъндисва, като че ли само да пожелае и може да вземе една от двете най-знатни хубавици на Шетландия! Да бях на мястото на Магнус Тройл, щях на бърза ръка да оправя цялата работа…“ — и тъй нататък. Ала всички тези забележки се правеха шепнешком, защото в сприхавия характер на юдалера още имаше от оня плам на старите норвежци, който правеше рискована всяка своеволна намеса в семейните му работи. Такива бяха отношенията на Мордонт Мъртън със семейството на мистър Тройл от Бъра-Уестра по време на долуописаните събития.

Бележки

[1] Стих из поемата „Кристабел“ на английския романтик Самюел Коулридж (1772–1834). Б. пр.

[2] Преводът е на Любен Любенов и Григор Ланков.