Уолтър Скот
Пиратът (19)

ГЛАВА XVIII

Ей стигнах аз до теб, понесъл

щастливи новини, надежди;

ще те зарадвам и с цените.

Шекспир — „Старият Пистъл“

Орисницата, която понякога, изглежда, страда от угризения на съвестта, дължеше да поправи някои неправди спрямо гостоприемния юдалер, затова възнагради Бъра-Уестра за огорчението, причинено от несполучливия лов на кит, като изпрати там вечерта, същия ден, когато стана въпросното събитие, не друг, а лично амбулантния търговец, или търговския пътник Брайс Снейлсфут, както обичаше да се титулува той; и пристигна с голям блясък, яхнал пони, а вързопът със стоката му, набъбнал почти двойно от обикновените си размери, се кипреше на друго, водено от едно гологлаво и босоного момче.

Тъй като Брайс обяви, че носи много важни новини, тутакси го въведоха в столовата, където (защото в тия диви времена никой не зачиташе човека) му разрешиха да седне на една странична маса и предоставиха щедро всевъзможни лакомства и хубави напитки, а внимателният и гостоприемен Магнус Тройл не му позволи да задава никакви въпроси, докато не утоли глада и жаждата си. След това важно, сякаш бе извършил голямо пътешествие, Брайс съобщи, че вчера тъкмо пристигнал в Лъруик от Къркуол, столицата на Оркнейските острови, и искал да бъде тук още същия ден, но от Фитфул Хед духал много силен вятър.

— Само че при нас нямаше никакъв вятър — забеляза Магнус.

— Значи някоя не е спала — каза амбулантният търговец. — Името й започва с Н. Ала всичко е божия воля.

— Но стига си ме занимавал с някакъв си вятър, Брайс, кажи по-добре какви са новините от Оркнейскнте острови.

— Такива новини — отвърна Брайс — не сте чували от тридесет години… кажи-речи, от времето на Кромуел.

— Да не е станала нова революция, а? — обади се Холкро. — Да не би да сме имали щастието да се върне крал Джеймз, както някога крал Чарли?^[1]

— Моите новини — отвърна търговецът — струват колкото двайсет крале, с още толкова кралства отгоре. Защото какво хубаво сме видели от революциите? А сме ги виждали, смея да кажа, цяла дузина, и големи, и малки.

— Да не би тук, на север, да е дошъл някой кораб на Източно индийската компания? — попита Магнус Тройл.

— Сега сте по-близо до истината, Фоуде — каза амбулантният търговец, — само че не от Източно индийската компания, а голям въоръжен кораб и пращи от стока, а я разпродават толкова евтино, че почтен човек като мен може да снабди цялата страна с такива чудни неща, каквито цял живот не сте виждали, и то почти на безценица. И сами ще се убедите в това, като развържа вързопа си, защото се надявам да го върна оттук доста поолекнал.

— Добре, добре, Брайс — рече юдалерът, — изглежда, хубава сделка си направил, щом продаваш толкова евтино. Но какъв беше тоя кораб?

— Не мога да кажа точно… Говорих само с капитана, но той не е много приказлив. Ала корабът явно идва от Карибско море, защото носи и атлази, и сърма, и тютюн, честна дума, и вино, и захар колкото щете, и разни сребърни и златни дрънкулки, и на всичко отгоре цели торби злато на прах.

— А как изглеждаше този кораб? — попита Кливланд, види се силно заинтригуван от чутото.

— Солиден кораб — отговори странствуващият търговец, — въоръжен като шхуна, казват, че плавал като делфин, има дванайсет оръдия, а амбразурите му са за двайсет.

— Научихте ли името на капитана? — произнесе Кливланд по-тихо от обикновено.

— Казвах му просто „капитане“ — отвърна Брайс Снейлсфут. — У мен е правило никога да не разпитвам много-много хората, с които си имам работа, защото, ще ме извините, капитан Кливланд, ала на много порядъчни капитани не им е приятно да прибавиш към званието и името; а мен, трябва да знаете, не ме интересува с кого имам работа, стига нещата да вървят добре.

— Брайс Снейлсфут е съобразителен човек — каза юдалерът през смях, — знае, че глупакът може да зададе повече въпроси, отколкото умният би желал да отговори.

— На времето съм имал вземане-даване и с контрабандисти — добави Снейлсфут, — та не мога да разбера защо трябва на устата ти да бъде все името на човека. Но смея да твърдя, че този джентълмен е прекрасен командир… пък и много грижлив: целият екипаж е променен почти като него, даже простите моряци имат копринени шалчета; много дами съм виждал да носят далеч по-лоши, ама се перчат до немай-къде; а пък сребърните копчета, катарами и други лъскави дрънкулки — брой нямат.

— Идиоти! — процеди Кливланд през зъби, а после додаде високо: — Сигурно често слизат на брега да се поперчат пред къркуолските моми?

— Ни най-малко. Капитанът едва ли ще ги пусне да стъпят на брега, ако и боцманът не е в лодката… а такова животно, право да ви кажа, едва ли е газило някога по палуба… по-скоро ще видиш котка без нокти, отколкото него без сабя и два чифта пистолети на пояса; и всички се страхуват от боцмана кажи-речи колкото от капитана.

— Но това трябва да е Хокинс, ако не и самият дявол! — възкликна Кливланд.

— Тихо, капитане — опря го търговецът, — дали е единият или другият, или двамата заедно, във всеки случай знайте, че вие казахте това, а не аз.

— Е, капитан Кливланд — обади се юдалерът, — този е май същият консорт, за който говорихте.

— Тогава трябва да са имали някаква добра слука, откакто се разделихме — каза Кливланд, — щом са се замогнали толкова… Но не споменаха ли, търговецо, че са загубили придружаващия ги кораб?

— Споменала, разбира се — отговори Брайс, — наистина подхвърлиха дума за някакъв си спътник, който отишъл при Дейви Джонс из тия морета.

— А ти разказа ли им каквото знаеше за него? — попита юдалерът.

— Да не съм луд, дявол да го вземе, да им разправям такива работи? — отвърна търговецът. — Нали като разберат какво е станало с кораба, ще ме подхванат за товара му, и ще вкарам в беля тия бедни хорица — цял въоръжен кораб да връхлети върху тях заради някакви си жалки дрипи, изхвърлени от морето на техния бряг?

— Без да броим това, което би могло да се намери във вързопа ти, мошенико! — вметна Магнус Тройл, забележка, която предизвика бурен смях. Волю-неволю и юдалерът се присъедини към смеха, с който бе посрещната шегата му, но тутакси придаде пак строг вид на лицето си и каза с необикновено сериозен тон: — Може да се смеете, приятели, но това е проклятие и позор за нашата страна, и докато не се научим да зачитаме правата на пострадалите от ветровете и вълните, заслужено ще ни газят и тъпчат по-силните чуждоземни, които ни управляват.

Присъствуващите наведоха глави при тоя укор на Магнус Тройл. Може би някои, дори от по-висшите съсловия, се почувствуваха гузни; ала всички съзнаваха, че не винаги обуздаваха достатъчно строго алчността за грабеж на своите арендатори и дори на простолюдието. Но Кливланд отговори весело:

— Ако тези честни хора наистина са моите другари, гарантирам, че няма да безпокоят вашите сънародници за някакви си сандъци, койки и други подобни вехтории от клетото ми корабче, които течението е изхвърлило на брега. Какво значение има за тях дали тоя боклук е отишъл у Брайс Снейлсфут, на дъното или при дявола? Затова, Брайс, развързвай си вързопа и покажи стоката на дамите, да видим дали няма да се намери нещо, което да им хареса.

— Едва ли е консортът — прошушна Бренда на сестра си, — би се радвал повече на идването му.

— Не, сигурно е същият кораб — отвърна Мина, — видях как очите му светнаха при мисълта, че ще се върне пак при тях, с които е делил толкова опасности.

— Възможно е да са светнали — каза сестра й все тъй шепнешком — при мисълта, че ще може да напусне Шетландия; трудно е да се познае по очите какво чувствува сърцето.

— Само не тълкувай лошо мислите на такъв приятел — каза Мина, — защото дори и да се излъжеш, Бренда, поне съвестта ти ще бъде чиста.

По време на този диалог Брайс Снейлсфут се занимаваше с развързването на цяла плетеница от върви и въженца, с които бе грижливо усукана огромната му торба, съшита от най-малко шест ярда щавени тюленови кожи, за по сигурно допълнени със странна и сложна система от всевъзможни ремъци и закопчалки. Това му занимание бе постоянно прекъсвано от юдалера и други, които го обсипваха с въпроси за тайнствения кораб.

— А често ли слизаха щурманите на брега? И как ги посрещаха къркуолци? — питаше Магнус Тройл.

— По-хубаво не може и да бъде — отговори Брайс Снейлсфут, — а капитанът и още един-двама от хората му бяха дори на някои увеселения и танцови забави, уредени в града; ала по едно време почнаха да се разправят за мита, за кралски данъци и други подобни и някои от големците, дето се представят за съдии или дявол знае какви, се посчепкаха с капитана, който им се солна нещо, тогава взеха да го гледат накриво, а той каза, че ще заобиколи острова и ще закара кораба в Стромнес или в Лангхоуп, защото тук е под дулата на къркуолската батарея. Но според мен въпреки всичко ще остане е Къркуол до края на летния панаир.

— Оркнейските големци — рече Магнус Тройл — есе бързат да стегнат колкото се може по-здраво примката, която шотландците са им метнали на шията. Не стига, че им плащаме скет и уотъл, които бяха единствените държавни данъци при нашите добри някогашни норвежки управници, ами ни искат н кралски данъци, и мита? Дълг на всеки честен човек е да се противопостави на тия неща. Така съм правил аз цял живот, така ще правя и до края.

Гостите нададоха радостни и одобрителни възгласи, защото (поне някои от тях) харесвала повече свободомислието на Магнус Тройл за държавните приходи (съвсем естествено за хора, които живеят така уединено и са принудени да търпят толкова много други тегоби), отколкото строгите му схващания за изхвърленото от морето имущество. Но неопитната и по-пламенна Мина отиде по-далеч от баща си: тя прошепна на Бренда — ала думите й бяха чути от Кливланд, — че хрисимите оркнейци са пропуснали всички възможности, дадени им от последните събития, за да освободят островите си от шотландско иго.

— Защо — каза тя — да не се възползуваме от многото промени, станали през последните години, за да отхвърлим несправедливо натрапената ни зависимост и да се върнем под закрилата на Дания, нашата майка-родина? Дали все още се колебаем да направим това, защото аркнейската аристокрация дотолкова се е оплела е роднински и приятелски връзки с пришълците, че е забравила юнашката норманска кръв, наследена от дедите?

Последната част от тази патриотична реч случайно стигна до ушите на нашия приятел Триптолемус, който, искрено предан на протестантската власт, установена след революцията, бе толкова потресен, че се провикна:

— Я гледай! Личи, че младото петле се е научило да пее като стария петел… моля да ме извините, мис, че бъркам родовете — трябваше да кажа „младата кокошка“. Но все пак щастлива е страната, където бащата се опълчва срещу кралските данъци, а дъщерята срещу кралската власт, щом това не завършва с дърво и въже, каквото според мен се полага.

— Дърветата ни са малко — каза Магнус, — а колкото до въжетата, те са ни нужни за такелаж на корабите и не можем да ги хабим за насапунисани вратовръзки.

— И освен това — допълни капитанът, — който посмее да каже нещо лошо за думите та тази млада лейди, по-добре да си пази ушите и езика за по-безвредни неща.

— Ето на — възрази Триптолемус, — така е, когато човек изрече истината право в очите. Тя е опасна за честните хора, както мократа детелина — за кравата, особено в страна, където всеки хлапак е готов да извади нож, щом някое момиче го погледне накриво. Но какви обноски можеш да очакваш от хора, които наричат палешника маркал?

— Слушайте, мистър Йелоули — произнесе капитанът с усмивка, — надявам се, че моите обноски не са от злините, които сте дошли да оправяте тук; всеки подобен опит може да се окаже опасен.

— И Непосилен — додаде сухо Триптолемус. — Но забележките ми, капитан Кливланд, не бива да ви плашат. Моите усилия са насочени към земята и земеделците, а не към морето и моряците — тъй че вие не сте от моята стихия.

— В такъв случай нека бъдем приятели, стари обичаегонителю — рече капитанът.

— Обичаегонител ли! — повтори агрономът, мъчейки се да си спомни наученото на млади години. — Обичаегонител pro^[2] облакогонител, Νεψεληγερέτα^[3] — graecum est^[4] — при кое от пътуванията си сте научили този израз?

— На времето съм пътувал толкова по страниците на книгите, колкото и по моретата — отговори капитанът, — ала последните ми странствувания бяха от такъв род, че ме накараха да забравя някогашните си скитания из класиката… Но ела тук, Брайс… разплете ли най-после въжетата си?… Елате всички да видим има ли в стоката му нещо достойно за гледане.

С горда и едновременно лукава усмивка хитрият търговец показа асортимент от стоки, далеч превъзхождащи тия, с които обикновено бяха пълни вързопите му; особено впечатление правеха някои тъкани и бродерии, толкова красиви и самобитни, украсени с ресни цветове и изработени така изкусно и изящно, с такива фантастични чуждестранни мотиви, че можеха да смаят и по-изтънчено общество от непретенциозните жители на Тула. Всички взеха да ги разглеждат и да им се възхищават, а мис Бейби Йелоули вдигна ръце към небесата и възкликна, че е грехота даже да се гледа такова великолепие, а да питаш за цената, е все едно да се обречеш на адски мъки.

Други обаче се престрашиха, още повече че лените, искани от търговеца, макар и не чак толкова ниски, че, както заяви сам той, да дава стоката си на безценица или кажи-речи даром, все пак бяха умерени, а това показваше колко лесно се е сдобил с всички тия неща, щом така себеотрицателно бързаше да се отърве от тях. Благодарение на тази евтиния стоката почна буквално да се разграбва, защото в Шетландия, както впрочем и на други места, умните хора купуват не толкова че имат особена нужда от едно или друго, а от благоразумен стремеж да направят изгодна сделка. Лейди Глоуроуръм взе седем долни фусти и цяла дузина корсажи единствено на този принцип, а и останалите присъствуващи матрони не й отстъпваха в тази далновидна пресметливост. Юдалерът също накупи доста неща, но главен купувач на онова, което можеше да хване окото на красивите жени, беше галантният капитан Кливланд, който прерови цялата сергия на амбулантния търговец, за да избере подаръци за дамите от компанията, между които особено внимание оказа на Мина и Бренда Тройл.

— Боя се — каза Магнус Тройл, — че младите дами ще погледнат на тези хубави подаръци като на прощални сувенири и цялата тази щедрост е просто безпогрешен признак, че скоро ще ви загубим?

Този въпрос като че ли смути човека, комуто беше зададен.

— И аз не зная още — отговори той с известна неувереност — дали въпросният кораб е моят консорт или не… Ще трябва да отида до Къркуол да проверя лично, но се надявам след това да се върна пак в Дънроснес, за да се сбогувам с всички.

— В такъв случай — каза юдалерът след кратка пауза — мисля, че ще мога да ви закарам дотам. Трябва непременно да бъда на къркуолския панаир, за да уредя сметките си с търговците, на които дадох да ми продават рибата, а и много пъти съм обещавал на Мина и Бренда да ги заведа да видят панаира. Пък може и вашият консорт или тези чужденци — какви са те, не знам — да имат някаква подходяща за мен стока. Обичам да гледам в склада си толкова много неща, колкото и танцуващи двойки. Ще отидем на Оркнейските острови със собствения ми бриг^[5] и ако искате, мога да ви предложа койка на него.

Кливланд прие предложението с такава радост, че след като обсипа домакина с благодарности, явно реши да ознаменуваме това събитие, като щедро раздаде на присъствуващите всички съкровища на Брайс Снейлсфут. Съдържанието на цяла кесия злато премина у амбулантния търговец е такава лекота и безразличие от страна на досегашния й притежател, че те показваха или крайна разточителност, или самочувствие, дължащо се на огромно и неизчерпаемо богатство. Това накара Бейби да прошушне на брат си: „Щом може да си позволи да пилее така пари, сигурно един рейс с разнебитено корито му е докарал повече, ОТКОЛКОТО са изкарали всички шкипери на Дънди със солидните си кораби за цяла година.“

Но злобата, с която направи тази забележка, чувствително се смекчи, когато Кливланд, който тази вечер, изглежда, си бе поставил за цел да спечели сърцата на всички, се приближи до нея с някаква дреха, която приличаше на шотландско наметало, но изтъкана от такава мека вълна, че на пипане напомняше пух от гага.

— Това — каза той — е част от костюма на испанска лейди и се нарича мантия, а тъй като ще бъде точно по мяра на мис Бейби Йелоули и е много подходяща за мъглявия климат на Шетландия, моля ви да я носите за спомен от мен.

С благосклонна любезност, доколкото беше способно да я изрази лицето й, дамата не само се съгласи да приеме този знак на галантност, но и позволи на дарителя да наметне мантията на ръбестите й костеливи рамене, на които тя, както се изрази Клод Холкро, „увисна досущ като на закачалка“.

Докато капитанът проявяваше по този начин кавалерството си, за голямо удоволствие на присъствуващите, което, изглежда, беше всъщност и главната му цел още от самото начало, Мордонт Мъртън купи една малка златна огърлица с тайното намерение при първа възможност да я подари на Бренда. Цената бе уговорена и покупката оставена настрана. Клод Холкро пък пожела да се сдобие с една старинна сребърна табакера, за да си слага емфието, което изразходваше в големи количества. Но бардът рядко носеше у себе си пари, пък и при скитнишкия му живот те почти не му трябваха; а Брайс, от друга страна, понеже досега бе въртял търговията си в брой, възрази, че поради извънредно скромната си печалба от такава рядка и първокачествена стока не може да си позволи да продава на кредит. Мордонт разбра за какво става дума от начина, по който си шепнеха: бардът сочеше въпросната табакера с жест, който изразяваше страстен копнеж, а предпазливият търговец я притискаше с цялата си длан, сякаш го беше страх, че може да й поникнат крила и да хвръкне в джоба на Клод Холкро. Тогава Мордонт Мъртън, в желанието си да направи удоволствие на своя стар приятел, сложи парите за табакерата на масата и заяви, че няма да позволи на мистър Холкро да купи тази табакера, понеже е решил да му я подари.

— Ех, окъпи ми млади приятелю — възрази поетът, — не искам да влизаш така в разноски заради мен. Но, трябва да си призная, тази табакера ми напомня изумително за табакерата на славния Джон, от която имах честта да взема щипка емфие в „Кафенето на талантите“, затова уважавам много повече палеца и показалеца на дясната си ръка, от която и да било друга част на тялото си. Само че ми позволи да ти се издължа, когато треската ми от Ъркастър отиде на пазара.

— Е, уреждайте си сметките, както щете — каза амбулантният търговец, като взе парите на Мордонт, — табакерата е платена и значи купена.

— Как смееш да продаваш повторно нещо, което вече си продал на мен? — намеси се неочаквано капитан Кливланд.

Всички се сепнаха от този гневен вик, нададен от Кливланд, когато, отдръпвайки се от мис Бейби, изведнъж с явно вълнение забеляза какво продава Брайс Снейлсфут. На този рязък и сърдит въпрос амбулантният търговец, боейки се да спори с такъв клиент, отговори със заекване:

— Бог ми е свидетел, че не съм и помислил да ви обиждам.

— Как така, сър, не сте помисляли да ме обиждате, щом продавате моя собственост? — възкликна морякът и протегна ръка едновременно към табакерата и към огърлицата. — Върнете парите на младия джентълмен и се научете занапред да плавате по меридиана на честността.

Смутеният търговец извади неохотно кожената си кесии да върне на Мордонт парите, които току-що бе прибрал там, но младежът не се предаваше така лесно.

— Тези неща — каза той — са вече платени и купени… такива бяха думите ти, Брайс Снейлсфут, мистър Холкро също ги чу, и няма да позволя на теб, нито на който и да било друг да ми отнема моя собственост.

— Ваша собственост ли, младежо? — произнесе Кливланд. — Тя е моя… малко преди да се дръпна от масата, вече се бях спазарил с Брайс за тях.

— Аз… аз… аз не чух много ясно това — запелтечи Брайс, който явно не искаше да обижда нито едната, нито другата страна.

— Хайде, хайде — намеси се юдалерът, — не се карайте за такива дреболии; ей сега ще ни повикат в такелажната — така наричаше той помещението, което служеше за танцувална зала, — а всички трябва да отидем там в добро настроение. Тази вечер тия неща ще останат у Брайс, а утре аз лично ще реша въпроса кому трябва да принадлежат.

Разпорежданията на юдалера в собствената му къща бяха неотменими като законите на мидяните^[6]. Затова двамата млади мъже, измервайки се с очи, в които се четеше мрачна враждебност, се оттеглиха в различни посоки.

Рядко се случва вторият ден на продължително празненство да бъде като първия. И душата, и тялото бяха уморени и не можеха вече да издържат на веселието и напрежението както по-рано, затова танците на Бъра-Уестра преминаваха повяло от предишната вечер. До полунощ имаше още цял час, но дори неуморният Магнус Тройл, след като изказа съжаление, че в тия упадъчни времена не може да вдъхне на сегашната шетландска младеж поне част от жизнеността, която и до днес трепеше собствената му плът, се видя принуден да даде знак за всеобщо оттегляне на почивка.

Точно в тоя момент Холкро дръпна Мордонт Мъртън малко настрана и му каза, че има да му предаде съобщение от капитан Кливланд.

— Съобщение ли? — рече Мордонт и сърцето МУ затуптя силно. — Да не би да е покана за дуел?

— Каква ти покана за дуел! — възкликна Холкро. — Де се е чуло и видяло на нашите мирни острови да се отправя такава покана? Нима приличам на разносвач на такива покани, и то не за друг, а за тебе? Не съм аз от тия празноглави побойници, както ги нарича славният Джон, и не исках да ти предам съобщение, а просто да ти кажа следното: чини ми се, че този капитан Кливланд е хвърлил голям мерак на нещата, харесани от теб.

— Кълна ти се, че няма да бъдат негови — отвърна Мордонт Мъртън.

— Не, изслушай ме — каза Холкро. — Изглежда, по знаците или гербовете, които са на тях, е разбрал, че някога са били негови. Затуй, ако ми подариш табакерата, която ми обеща, откровено казано, ще я върна на действителния й собственик.

„И Бренда може да направи същото“ — помисли си Мордонт и тутакси отговори гласно:

— Размислих, приятелю. Капитан Кливланд ще получи дрънкулките, на които толкова държи, но при едно условие.

— Ех, ще развалиш всичко с твоите условия — възрази Холкро, — защото, както казва славният Джон, условията не са нищо друго, освен…

— Моля те, изслушай ме търпеливо. Условието ми е да си вземе дрънкулките в замяна на ловната пушка, която приех от него. Така никой никому няма да бъде задължен.

— Виждам аз накъде биеш… досущ като Себастиян и Доракс^[7]. Е, добре, кажи тогава на търговеца да предаде тия неща на Кливланд — той май ще полудее, ако не си ги получи обратно, — а аз ще съобщя на капитана поставените условия, иначе добрият Брайс ще прибере парите и на двама ви, което, мисля, ни най-малко няма да му тежи на съвестта.

С тези думи Холкро тръгна да търси Кливланд, докато Мордонт, забелязвайки Снейлсфут, който като един вид привилегирована личност се бе размесил с навалицата в дъното на танцувалната зала, отиде при него и му нареди при първа възможност да предаде на капитана оспорваните предмети.

— Добре правите, мистър Мордонт — каза амбулантният търговец, — вие сте умен и разсъдлив момък… блага дума желязна врата отваря… Колкото до мен, аз съм готов да ви помогна според скромните си възможности даже в най-дребната работа, защото попаднеш ли между юдалера на Бъра-Уестра и капитан Кливланд, все едно си между дявола и морската бездна; но ми се чини, че в края на краищата юдалерът щеше да застане на ваша страна в тоя спор, понеже е човек, който обича правдата.

— За която, изглежда, вие, мистър Снейлсфут, не давате пукнат грош — каза Мордонт, — иначе нямаше изобщо да има никакъв спор, тъй като правдата явно беше на моя страна, ако бяхте си направили труда да потвърдите истината.

— Мистър Мордонт — подзе търговецът, — трябва да призная, че правдата беше кажи-речи на ваша страна. Но единствената правда, на която държа, е правдата в търговията, например аршинът ми да е дълъг колкото трябва — а той се по-изтърква от толкова дълъг и труден път, — и като купувам и продавам, да бъде точно по мярка и тегло — по двайсет и четири мерка на лиспунд. Ала не е моя работа да съдя хората кой е прав и кой крив, защото не съм нито фоуд, нито съдия при едновремешния лотинг.

— Никой не ти е искал това, а само да свидетелствуваш според съвестта си — отвърна Мордонт, не много доволен нито от ролята, която търговецът бе играл при спора, нито от тълкуването, което даваше на подбудите за отстъплението на Мордонт.

Но този отговор не се хареса на Брайс Снейлсфут.

— Съвестта ми, мистър Мордонт — каза той, — е чиста като на всеки търговец; само че малко плашлива по природа, не може да търпи свадливи хора и се спотайва, когато избухне някаква кавга. Откровено казано, гласът й винаги е бил тих и боязлив.

— А ти нямаш навик да се вслушваш много в него — забеляза Мордонт.

— Ала на гърдите ви има нещо, което доказва противното — каза Брайс решително.

— В гърдите ми ли? — запита Мордонт малко раздразнено. — Какво имаш пред вид?

— Казах на гърдите ви, мистър Мордонт, а не в гърдите. Сверен съм, че всеки, който погледне тази жилетка на юнашките ви гърди, веднага ще каже, че търговецът, който е продал такова нещо за четири долара, има не само съвест и чувство за справедливост, но е и благоразположен към своя клиент, затуй не бива да ми се сърдите, че си държах езика зад зъбите, когато се карахте така глупаво.

— Аз да ти се сърдя! — възкликна Мордонт. — Я не говори глупости! Аз нямам за какво да се карам с теб.

— Това ме радва — каза амбулантният търговец, — аз с никого не искам да се карам… още по-малко със стар клиент, и ако послушате съвета ми, няма да се карате и с капитан Кливланд. Той е като ония побойници и главорези, дето са се домъкнали в Къркуол: на тях им е така лесно да заколят човек, както на нас — да одерем кит; занаятът им е да се бият, от него се и прехранват; и като нищо ще видят сметката на такъв като теб, дето грабваш оръжие само за развлечение и от безделие.

В това време гостите почти се бяха разотишли и Мордонт, като се позасмя на предупреждението на търговеца, му пожела лека нощ и се прибра на почивка в стаичката, определена за него от Ерик Скамбестър (който изпълняваше едновременно ролята на камериер и на виночерпец) — нещо като килерче в една от пристройките, обзаведено за случая с висяща койка.