Уолтър Скот
Пиратът (21)

ГЛАВА XX

Нима споделянето по сестрински,

и клетвите, и сладките минути,

кога кълняхме времето жестоко,

че ни разделя — о, нима туй свърши?

Шекспир — „Сън в лятна нощ“

Мина беше дълбоко потресена от този страшен разказ, свързващ и обясняващ многото откъслечни намеци за Норна, които бе чувала от баща си и от други близки роднини, и известно време изумлението й, примесено с ужас, беше така силно, че дори не се опитваше да заговори сестра си Бренда. Когато най-после й викна по име, не получи отговор, а като докосна ръката й, усети я студена като лед. Изплашена до смърт, тя дръпна решетката на прозореца, разтвори капаците и пусна в стаята едновременно и свежия въздух, и здрача на северната лятна нощ. Едва тогава забеляза, че сестра й лежи в безсъзнание. Всички мисли за Норна, страшният й разказ и тайнственото й общуване с невидимия свят мигновено изчезнаха от главата на Мина и тя се втурна към стаята на старата домоуправителка да я повика на помощ, без нито за миг да помисли какво може да срещне из дългите, тъмни коридори, през които трябваше да мине.

Старата жена побърза да се притече на помощ на Бренда и веднага да приложи средствата, които, съдейки от опита си, смяташе необходими в случая; но нервната система на клетото момиче беше така разстроена от току-що чутия ужасен разказ, че когато се свести, въпреки усилията си, не можа да се овладее и изпадна в истеричен припадък, който трая доста дълго. Но и той бе превъзмогнат благодарение на опитността на старата Юфейн Фий, добре запозната с всички прости лекове, използувани от шетландците, като даде на болната успокоителна настойка от целебни билки, докато най-после тя заспа. Мина легна до сестра си, целуна я по бузата и на свой ред също се помъчи да заспи; но като че ли колкото по-настойчиво викаше съня, толкова по-далеч бягаше той от клепките й, и макар от време на време да се унасяше, гласът на неволната отцеубийца сякаш отново прозвучаваше в ушите й и я караше да се стряска.

В ранния утринен час, когато сестрите имаха навик да стават, състоянието им съвсем не беше такова, каквото би могло да се очаква. Здравият сън бе възвърнал жизнерадостния блясък в ясните очи на Бренда и розите отново бяха цъфнали на засмените й бузи; временното неразположение от предната нощ беше оставило толкова малко тревожни следи върху лицето й, колкото невероятните ужаси, разказвани от Норна — върху въображението й. Мина, напротив, изглеждаше унила, подтисната и явно отпаднала от безсъние и тревога. Отначало те почти не си продумваха, може би от страх да не зачекнат такава тягостна тема като случилото се предишната нощ. Едва когато си прочетоха молитвата, което обикновено вършеха заедно, Бренда, която се залови да връзва корсета на Мина (те си правеха взаимно тази услуга при тоалета), забеляза колко бледо е лицето на сестра й и като се увери с един поглед в огледалото, че нейното не е така посърнало, целуна Мина по бузата и каза нежно:

— Клод Холкро беше прав, мила сестрице, когато в изблик на поетично вдъхновение ни нарече Вечерница и Зорница.

— Но защо говориш това тъкмо сега? — попита Мина.

— Защото всяка от нас е най-смела във времето, от което произтича прозвището й: нощес аз едва не умрях от страх, като слушах ония неща, които ти изтърпя храбро и твърдо; а сега, посред бял ден, си спомням за тях съвсем спокойно, дока го ти изглеждаш бледа като привидение при среща със зората.

— Щастлива си ти, Бренда — каза сестра й сериозно, — че можеш толкова бързо да забравиш такива чудеса и ужаси.

— Такива ужаси — отвърна Бренда — никога не се забравят. Дано само разстроеното въображение на тази нещастница! което така умело извиква разни видения, да е обременило душата й с въображаемо престъпление.

— Значи ти — рече Мина — не вярваш ни най-малко в срещата й при Камъка на джуджето, това чудно място, за което се разказват толкова много легенди и което от векове се тачи като творение на демон и негово свърталище?

— Вярвам — отговори Бренда, — че нашата нещастна роднина не е измамница, затова вярвам, че е била при Камъка на джуджето по време на гръмотевична буря, че е потърсила убежище в него и че когато е припаднала или може би заспала, сънувала нещо, внушено от народните поверия, които са й били толкова познати, но нищо повече не мога да повярвам.

— И все пак последвалите събития — каза Мина — потвърждават зловещите предсказания на привидението.

— Прости ми — рече Бренда, — но според мен съновидението е нямало да й се яви в такъв образ и може би изобщо да се запази в паметта й, ако не са били тези събития. Тя сама ни каза, че почти забравила видението и си го спомнила едва след ужасната смърт на баща си… а и кой може да се закълне, че това, което впоследствие уж си спомнила, не е до голяма степен плод на въображението й, и без това разстроено от страшното нещастие? Ако наистина е видяла джудже-магьосник и е разговаряла с него, едва ли щеше да запомни задълго този разговор… виж, аз бих го запомнила.

— Бренда — отвърна Мина, — не може да не си чувала думите на добрия свещеник в църквата „Свети кръст“, че човешката мъдрост е по-лоша и от безумие, когато се прилага към тайни, недостижими за разума, и че ако не вярваме в недостижимото, не трябва да вярваме и на чувствата си, които на всяка крачка ни сблъскват с колкото действителни, толкова и непознаваеми явления.

— Ти самата си достатъчно образована, сестрице — възрази Бренда, — за да нямаш нужда от поученията на добрия свещеник от „Свети кръст“. Според мен тази негова мисъл важи само за тайнствата на нашата религия, които сме длъжни да приемаме без умуване и съмнение… Що се отнася до обикновения живот, тъй като бог ни е надарил с разум, не е грях да си служим там с него. Но ти, скъпа Мина, имаш по-буйно въображение от мен, затова си склонна да приемаш всички тези невероятни истории за истина, обичаш да си фантазираш за магьосници, джуджета и русалки и много би искала да си имаш винаги на разположение някой малък трау, или елф, както им викат шотландците, със зелено наметало и чифт лъскави крила, преливащи в багри като шийката на скореца.

— Е, така поне ще ти спестя труда да ми връзваш корсета — каза Мина, — и то накриво; защото докато се беше разпалила да ме убеждаваш, си пропуснала два илика.

— Ей сега ще поправя грешката — рече Бренда, — а после, както би се изразил един наш приятел, ще опъна и вържа здраво въжетата. Но ти въздишаш така тежко, че мъчно ще стане тая работа.

— Само въздъхнах при мисълта — отвърна Мина с известно смущение — колко скоро започна да се подиграваш и смееш с нещастията на тази необикновена жена.

— О, бог ми е свидетел, че не се подигравам! — възкликна Бренда малко докачено. — Ти, Мина, преиначаваш в лош и непристоен смисъл всичко, което кажа искрено и чистосърдечно. За мен Норна е жена с изключителни способности, които много често се преплитат с подчертани белези на лудост; но признавам, че няма друга като нея на Шетландските острови, която така безпогрешно да предсказва времето. А що се отнася до това, че имала Някаква власт над стихиите, аз го вярвам не повече, отколкого в детските приказки за крал Ерик, който карал вятъра ла духа оттам, накъдето кривнел шапката си.

Мина, малко раздразнена от упоритото невернс на сестра си, отвърна рязко:

— И все пак, Бренда, именно от тази жена — полупобъркана и явна измамница според теб търсиш съвет за това, което сега ти тежи на сърцето!

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рече Бренда, като се изчерви силно и се дръпна от сестра си. Но тъй като сега на свой ред бе подложена на церемонията по връзването, не беше трудно на сестра й да я задържи за копринения ширит, с конто затягаше корсета, а когато я потупа по врата, тръпките, пробягнали изведнъж по него, и руменината, която го заля, издадоха внезапното смущение на Бренда, нарочно предизвикано от сестра й.

— Не е ли странно, Бренда — продължи Мина вече по-меко, — че след като чужденецът Мордонт Мъртън постъпи така с нас и на всичко отгоре има наглостта да дойде неканен в дом, където присъствието му е нежелателно, ти все още се държиш благосклонно към него? Това, струва ми се, само по себе си би трябвало да те убеди, че тук съществуват такива неща като магии и че самата ти си под тяхното влияние. Не току тъй Мордонт носи верижка от чародейно злато… помисли си върху това, Бренда, и се опомни, докато не е станало късно.

— Аз нямам нищо общо с Мордонт Мъртън — тросна се Бренда — и нито зная, нито ме е грижа какво носи на шията си той или който и да е друг младеж. Мога спокойно да гледам всички златни верижки на всички общински съветници на Единбург, които не слизат от устата на лейди Глоуроуръм, без да се влюбя в нито един от тях.

И след като си послужи по този начин с женското правило да се оправдае, като подмени частното с общото, тя веднага продължи, но вече с по-друг тон:

— Откровено казано, Мина, мисля, че ти и всички други много прибързано съдите този наш млад приятел, който толкова време ни беше най-близък. Разбери, за мен Мордонт Мъртън не е нещо повече, отколкото за теб… ти най-добре знаеш, че той почти не правеше разлика между нас и че независимо дали има, или няма златна верижка, се погаждаше с нас като брат със сестри; и как можеш изведнъж да се отвърнеш от него само защото някакъв си скитник-моряк, за когото не знаем нищо, и един амбулантен търговец, за когото знаем, че е крадец, мошеник и лъжец, разправят какви ли не сплетни за него. Не вярвам да е казвал, че може да си избира която и да е от нас и че само чака да види на коя ще се паднат Бъра-Уестра и Бреднес-воу… не вярвам да е способен на такива думи и дори през ум да му мине да избира между нас.

— Може би — произнесе Мина хладно — си имала основание да смяташ, че изборът му вече е направен.

— Няма да допусна такива думи! — извика Бренда в изблик на вродената си пламенност и се отскубна от ръцете на сестра си; после се обърна с лице към нея и руменината, от която пламнаха бузите й, се разля още по-ярко по шията и гърдите, доколкото можеха да се видят през горницата на недовързания й корсет. — Няма да допусна такива думи дори от теб, Мина! — додаде тя. — Ти знаеш, че цял живот съм казвала истината, че обичам истината и те уверявам, че Мордонт Мъртън никога не е правил разлика между нас до момента, когато…

Тук тя се спря внезапно, сякаш си спомни нещо, и сестра й попита с усмивка:

— Докога, Бренда? Струва ми се, че твоята любов към истината се задави в думите, които бяха на устата ги.

— До момента, когато ти престана да се отнасяш към него със справедливостта, която заслужава — отговори Бренда троснато. — Това е, щом искаш истината. Ни най-малко не се съмнявам, че той скоро ще те лиши от дружбата си, щом толкова малко я цениш.

— Каквото ще да става — каза Мина, — тогава можеш да си спокойна, че не ще ти бъда съперница нито в дружбата, нито в любовта. Но помисли добре, Бренда… Кливланд няма вина за това… Кливланд не е способен да злослови… не е виновен и Брайс Снейлсфут с лъжите си… Всички наши приятели и познати твърдят, че из целия остров се носела мълва — уж дъщерите на Магнус Тройл търпеливо чакали избора на безименния и безроден чужденец Мордонт Мъртън. Как може да се говори така за нас, потомки на норвежки ярл и дъщери на първия юдалер на Шетландия? Дори да бяхме най-прости селски момичета, дето вдигат ведра с мляко, пак щеше да бъде недостойно за нашата скромност и моминска чест да оставим това току-така.

— Не бива да слушаме какво плещят глупаците — отвърна Бренда разпалено. — Аз лично никога няма да променя мнението си за един добър приятел заради клюкарките на острова, които са способни да изтълкуват превратно дори най-невинни постъпки.

— Но ти чуй какво говорят нашите приятелки — настояваше Мина, — чуй лейди Глоуроуръм, чуй дори Меди и Клара Гроутсетър.

— Да слушам какво говори лейди Глоуроуръм — отвърна Бренда рязко, — значи да слушам най-злия език в цяла Шетландия; а колкото до Меди и Клара Гроутсетър, те се чувствуваха просто на седмото небе, че Мордонт бе седнал помежду им на онзиденшната вечеря, както сама би могла да забележиш; ако не беше наострила уши към по-достоен кавалер.

— А твоите очи, Бренда, съвсем нямаха по-достойна гледка — възрази по-голямата сестра, — защото ги беше вторачила в един младеж, който според всички други, само не и теб, е говорил за нас с най-дръзка самонадеяност; и дори обвиненията към него да са несправедливи, нескромно и дори неприлично е, както казва лейди Глоуроуръм, да гледаш натам, където е седнал, като знаеш, че така ще потвърдиш сплетните.

— Ще гледам накъдето си искам — тросна се Бренда, която кипваше все повече, — няма да допусна лейди Глоуроуръм да ми заповядва какво да мисля, какво да говоря и какво да гледам. Според мен Мордонт Мъртън е невинен… и ще продължавам да го смятам за невинен… и ще говоря за него като за невинен; и ако не му говорех и не се отнасях с него както преди, то е за да изпълня желанието на баща си, а не заради това, какво мислят лейди Глоуроуръм и племенничките й, ако ще да са двайсет, а не две, колкото и да смигат, да клатят глави и да дрънкат за нещо, което не им влиза в работата.

— Уви, Бренда — отвърна Мина спокойно, — с такава разпаленост не се защищава обикновен приятел! Пази се… Човекът, който завинаги отнел спокойствието на Норна, бил чужденец, комуто позволила да я ухажва против волята на баща си.

— Чужденец е бил — отговори Бренда натъртено, — но не само по произход, а и по възпитание. Тя не е отрасла от малка с него… не е познавала в резултат от дългогодишната близост добротата и чистосърдечността му. Той наистина е бил чужденец — по характер, по темперамент, по рождение, по обноски и по морал… може би някакъв скитник-авантюрист, изхвърлен от случайността или бурята на нашите острови, който умеел да крие притворно сърце под маската на чистосърдечието. Добра ми сестро, пази се сама. В Бъра-Уестра има и други чужденци освен този нещастник Мордонт Мъртън.

За миг Мина като че беше зашеметена от бързината, с която сестра й отхвърли нейните подозрения и предупреждения. Но присъщата гордост й помогна да отвърне с привидно спокойствие:

— Ако бях се отнасяла към теб, Бренда, със същото недоверие, което проявяваш към мен, би трябвало да ти отговоря, че за мен Кливланд не е нищо повече от Мордонт или младия Суортастър, или Лорънс Ериксън, или който и да е друг любим гост на нашия баща. Но смятам, че е под достойнството ми да те мамя или да крия мислите си — аз обичам Клемънт Кливланд.

— О, не говори така, мила ми сестро — възкликна Бренда, като изведнъж смени хапливия тон, с който бе разговаряла досега, с най-дълбока нежност и ласкаво обви с ръце шията на своята сестра, — не говори така, умолявам те! Аз ще се откажа от Мордонт Мъртън… ще се закълна никога да не му проговоря вече, само не повтаряй, че обичаш тоя Кливланд!

— А защо да не го повтарям — възрази Мина, като се освободи внимателно от прегръдките на сестра си, — щом се гордея с това чувство? Смелостта, силата и енергията на този човек, конто е свикнал да заповядва и не знае що е страх — тези именно качества, които те карат да се боиш за мен, ще ме направят щастлива. Спомни си, Бренда, когато ти обичаше да се разхождаш лете по мекия пясък край притихналото море, аз предпочитах да се любувам на беснеещите вълни от ръба на пропастта.

— Точно от това ме е страх — каза Бренда, — от тази склонност към опасното, която сега те тласка към ръба на най-страшната пропаст, в чието дъно са се разбивали вълни. Този човек — не се мръщи, няма да кажа лоша дума за него — дори според твоята пристрастна преценка е суров и властен, свикнал, както казваш ти, да заповядва; и именно по тази причина заповядва там, където няма право да върши това, и командува тоя, комуто би трябвало да се подчинява, хвърля се в опасности не за нещо друго, а заради самата опасност. Така ли е? Е, как можеш тогава да се свързваш с човек с такава буйна и променчива натура, чийто живот е преминал досега в кръвопролития и опасности и който дори когато седи до теб, не може ла скрие нетърпението си да се впусне отново в тях? Според мен за този, който обича истински, любимата трябва да бъде по-скъпа и от собствения му живот; а твоят, драга Мина, предпочита удоволствието да причинява смърт на другите.

— Но именно затова го обичам — отвърна Мина. — Аз съм щерка на древните нормани, които с усмивка изпращали любимите си на бой и ги убивали със собствените си ръце, ако се върнели опозорени. Моят любим би трябвало да се отнася с презрение към мнимите подвизи, с които се стреми да се отличи нашето изродено поколение, или в краен случай да прибягва до тях само за развлечение при липса на по-благородни и по-опасни начинания. Не ми трябва мен китоловец или търсач на птичи гнезда; моят любим трябва да бъде викинг или човек, който в наше време да може да се равнява с него.

— Уви, сестрице! — каза Бренда. — Сега вече сериозно започвам да вярвам в силата на магиите и заклинанията. Спомняш ли си, четох някога една испанска повест, но ти ми я взе понеже казвах, че с възхищението си от древните скандинавски рицари съперничиш дори на смахнатия герой… Аха, изчерви се, а това показва, Мина, че съвестта те гризе и много добре помниш за коя книга става дума… Кое е по-благоразумно според теб: да сметнеш вятърна мелница за великан или капитана на един жалък пиратски кораб — за викинг?

Сега Мина наистина почервеня цялата, разгневена от този намек, в който чувствуваше може би известна доза истина.

— Имаш право да ме обиждаш — каза тя, — след като знаеш тайната ми.

Доброто сърце на Бренда не можеше да понесе този упрек; тя замоли сестра си да й прости за грубостта, и благата по природа Мина не можа да устои на молбите й.

— Колко сме нещастни — рече тя, бършейки сълзите на сестра си, — че не гледаме с едни и същи очи на нещата; нека да не се правим още по-нещастни, като се обиждаме и нагрубяваме взаимно. Ти вече знаеш тайната ми… а тя може да не остане дълго тайна, защото щом някои обстоятелства ми позволят, непременно ще я споделя с татко, които има право на това. И тъй, повтарям, ти знаеш тайната ми, а ми се струва, че и аз зная твоята, макар че не искаш да я признаеш.

— Но как, Мина — възкликна Бренда, — да ти призная, че изпитвам към някого чувствата, за които намекваш, преди да ми е казал поне една думица, която да оправдае такова признание?

— Разбира се, не, ала скритият огън може да се познае не само по пламъка, но и по горещината.

— Ти разбираш тези признаци, Мина — рече Бренда, като наведе глава и напразно се мъчеше да превъзмогне изкушението да отговори хапливо на забележката на сестра си. — Мога да кажа само, че ако някога залюбя, това ще стане една след като най-малко веднъж-дваж ми се признаят в същите чувства, което досега не ми се е случвало. Но нека да не се караме повече, по-добре да помислим защо Норна ни разказа тази ужасна история и какво цели с нея.

— Може да е било предупреждение — отвърна Мина, — предупреждение, което нашето положение и, не отричам, особено моето, изглежда, я е принудило да направи… Но аз се чувствувам силна, защото съм невинна, а Кливланд — честен.

Бренда искаше да възрази, че не е толкова уверена в последното, колкото в първото, ала от предпазливост и в стремежа си да не разпалва наново предишния мъчителен спор отговори само:

— Чудно, че Норна не каза нищо повече за своя възлюблен. Невъзможно е той да я е изоставил в жалкото състояние, до което я е докарал.

— Има страдания — каза Мина, като помисли, — когато душата е толкова покрусена, че престава да откликва дори на ония чувства, от които е била завладяна по-рано, така че ужасът и отчаянието може да са задушили мъката на Норна за нейния любим.

— Или той да е избягал от Шетландските острови, страхувайки се от отмъщението на нашия баща — вметна Бренда.

— Ако от страх или малодушие — каза Мина, вдигнала очи към небето — е бил способен да избяга от злината, която сам е причинил, дано отдавна да е понесъл наказанието, отредено от бога за най-долните и най-подлите изменници и страхливци… Но хайде, сестро, сигурно отдавна пи чакат за закуска.

И като се уловиха за ръце, двете сестри излязоха, изпълнени с такова взаимно доверие, каквото отдавна не бе имало между тях, малката им препирня бе изиграла ролята на нещо като bourrasque, или внезапна буря, която разпръсва мъглите и облаците и оставя след себе си ведро небе.

На път за помещението, където ставаше закуската, те решиха, че е не само ненужно, но и неблагоразумие да разказват на баща си всички подробности за нощното посещение или да му дадат да разбере, че сега тъжната история за Норна им е по-добре известна от преди.