Уолтър Скот
Пиратът (12)

ГЛАВА XI

…Привичките ви стари,

обичаи и нрави ще сменя.

И ядене, и пиене, и слово,

походка, мисъл, поглед ще са други

дори местата ви на брачното ви ложе:

жената — в края, мъжът — до стената;

ще преобърна всичко и ще променя

и ще го нарека реформа аз!

„Не се погаждаме“

Денят на празника наближаваше, а все още не идеше покана за оня гост, без когото доскоро не минаваше веселба на острова; от друга страна, до ушите му стигаше мълва за радушния прием, който старият юдалер от Бъра-Уестра оказва на капитан Кливланд. Суърта и рансларът клатеха глави, като слушаха за тези промени, и с намеци и заобикалки напомняха на Мордонт, че сам е виновен за изпадането си в немилост, щом така неблагоразумно е помогнал в спасяването на чужденеца, когато той е лежал под скалата Съмбъра Хед и всеки миг вълните можели да го отнесат обратно.

— Най-добре е човек да не се бърка в работата на солената вода — казваше Суърта; — изпречиш ли й се, ще си имаш беля.

— Право казваш — обади се рансларът, — умните хора оставят на вълните и на въжето каквото им се е паднало — никога не е излизало нещо хубаво от полуудавен или полуобесен. Кой застреля Уил Патерсън край Нос! Май холандецът, когото спаси от удавяне. Може да е християнски да хвърлиш на давещ се дъска или въже, но според мене стой по-далеч от него, ако искаш да си караш кефа и да не те вкара в беля.

— Умен човек си, рансларе, и честен — въздъхна Суърта, — знаеш как и кога да помогнеш на ближния си не по-зле от всеки друг, който умее да хвърля мрежа.

— Така си е — отвърна рансларът, — много съм живял аз и съм чувал какво си разправят старите хора за тая работа; и в цяла Шетландия няма да се намери човек, който като мен да се притече по християнски да помогне някому на твърда земя, ала викне ли „помощ“ от солена вода, вече е друго.

— И представи си, този човек, Кливланд, взел да мъти водата на мистър Мордонт — рече Суърта, — а миналата Троица нашето момче беше за Магнус Тройл гордостта на острова, пък Магнус, ако остане все тъй честен и доблестен, ще бъде почитан като най-умния и най-богатия в цяла Шетландия!

— Това няма да му помогне — отсъди рансларът с много дълбокомъдрен вид. Работата е там, Суърта, че и най-умният от нас (трябва смирено да призная, че не се смятам за такъв) не е по-умен от една чайка и ще прокопса от неблагоразумието си колкото мен, ако прекрача Съмбъра Хед. Веднъж-дваж в живота и аз съм бивал на този хал. Но скоро ще видим каква беля ще излезе от всичко туй, защото добро не може да се очаква.

А Суърта добави със същия дълбокомъдрено-пророчески тон:

— Да, да, много право казваш, добро не може в никой случай да се очаква.

Тези мрачни предсказания, повтаряни от време на време, лека-полека подействуваха на Мордонт. Естествено той не мислеше, че неприятното положение, в което се намираше, е било неизбежна и съдбоносна последица от благородната му постъпка — спасяването на давещ се човек; и все пак чувствуваше като че го оплита някаква магия, естеството и обхватът на която му оставаха неясни; с една дума, че някаква сила, явно враждебна и неподдаваща се на волята му, направлява неговата съдба. Заинтригуван и същевременно силно разтревожен, все пак той беше решен на всяка цена да се яви на предстоящото празненство, твърдо убеден, че непременно ще се случи нещо необикновено, което ще определи бъдещите му планове и по-нататъшния му живот.

Тъй като в това време здравословното състояние на стария Мъртън беше добро, налагаше се синът да му разкрие намерението си да отиде в Бъра-Уестра. А когато стори това, баща му пожела да узнае каква особена причина го кара да ходи там тъкмо сега.

— Сега е време на веселби — отговори младежът — и всички се събират на тях.

— И ти сигурно изгаряш от нетърпение да прибавиш към тях още един глупак. Е, върви… но внимавай, когато крачиш по избрания от теб път — той може да се окаже по-опасен дори от стръмните скали на Фула.

— Ако смея да запитам, сър, от какво искате да ме предпазите? — каза на свой ред Мордонт, нарушавайки сдържаността, която обикновено се съблюдаваше в отношенията между него и чудатия му баща.

— Магнус Тройл — подзе старият Мъртън — има две дъщери, а ти си на възраст, когато мъжете гледат на такива капризни същества с пристрастни очи, за да проклинат след това деня, когато са видели за пръв път небето! Предупреждавам те, пази се от тях, защото както смъртта и грехът са дошли на тоя свят от жената, така и нежните им слова и още по-нежните им погледи неминуемо ще донесат пълно разорение и гибел на всеки, който им повярва.

Наистина понякога Мордонт бе забелязвал у баща си подчертана неприязън към женския пол, но никога досега не бе го чувал да я изразява така открито и остро. Той отговори, че за него дъщерите на Магнус Тройл са като всички други жени на островите.

— За мен дори те имат още по-малко значение — додаде Мордонт, — защото скъсаха дружбата помежду ни, без да ми кажат причината за това.

— А ти отиваш да си я възвърнеш отново? — попита баща му. — Глупава пеперуда, която веднъж е избягнала пламъка на свещта, без да опърли крилата си! Не ти ли стига мракът на тези пущинаци, където нищо не те заплашва, та бързаш да хвръкнеш пак към пламъка, който на края неминуемо ще те изгори? Но защо да хвърлям думите си на вятъра и да те отклонявам от неизбежната ти участ? Върви, където съдбата те зове.

На другия ден, сиреч срещу големия празник, Мордонт тръгна за Бъра-Уестра, като по пътя размишляваше ту върху заръките на Норна, ту върху зловещите думи на баща си, ту върху лошите прокоби на Суърта и ранслара на Ярлсхоф, и всички тези мрачни предсказания му навяваха тъжни, подтискащи мисли.

„Това ми предвещава хладен прием в Бъра-Уестра — рече си той, — но затова и моят престой ще бъде по-кратък. Искам само да разбера дали този пришълец-моряк е успял да ги подмами, или всичко това се дължи чисто и просто на непостоянния характер и на склонността им да сменят компанията си. Ако е вярно първото, аз ще покажа на какво съм способен и нека капитан Кливланд се пази; ако ли пък е второто, тогава сбогом на Бъра-Уестра и на всичките й обитатели.“

Докато обмисляше последната възможност, наранената гордост и избликът на нежност към тия, с които може би щеше да се раздели завинаги, го накараха да се просълзи, но той побърза да обърше сълзите и като ускори крачка, продължи нататък.

Сега времето беше ясно и тихо, затова Мордонт се движеше с лекота, контрастираща рязко с трудностите, които бе срещнал преди по същия път; ала в главата му нахлуваха съвсем не толкова приятни мисли.

„Тогава подложих гърдите си на вятъра — говореше си той, — но сърцето ми беше спокойно и щастливо. Защо не съм сега така безгрижен, дори и ако трябва да се боря за това с най-свирепата буря, бушувала някога над тези пусти хълмове!“

С такива мисли към обед той пристигна в Харфра, където, ако си спомня читателят, живееше изобретателният мистър Йелоули. Сега нашият пътник се бе погрижил да не зависи никак от този дом, прочут по целия остров със скъперничеството и негостоприемството си, затова си носеше малка торбичка с провизии, достатъчни и за по-дълъг път. Обаче от учтивост или по-скоро от желание да се отърси от неспокойните си мисли, Мордонт все пак не пропусна да се отбие в къщата, където завари пълна бъркотия. Самият Триптолемус, обут във високи до над колената ботуши, трополеше нагоре-надолу по стълбите и подвикваше нещо на сестра си и слугинята Тронда, а те му отговаряха с още по-пронизителни и неразбрани крясъци. Най-после се появи и мис Бейби, пременила почтената си особа в така наричания на времето „Йосиф“ — дълга и широка Пелерина за езда, която някога е била зелена, а сега от лекета и кръпки бе заприличала на разноцветната одежда на патриарха, чието име носеше. Премяната й завършваше с висока островърха шапка, купена много отдавна, когато суетността бе надделяла над скъперничеството, и украсена с перо, което бе изтраяло на толкова вятър и дъжд, като че ли е стояло на крилото на чайка; освен това в ръката си държеше старомоден камшик, обкован със сребро. Това облекло, както и решителният вид и пъргавата походка на мис Барбара Йелоули ясно показваха, че тя се е приготвила за път и, както се казва, пет пари не дава какво ще си помислят за това нейно намерение.

Тя първа забеляза, че Мордонт е дошъл, и го посрещна някак със смесени чувства.

— О, боже мой! — възкликна тя. — Та това е веселият момък с онова нещо на шията, който излапа гъската ни, без да му мигне окото, като че ли е морска чучулига! — Възхищението от златната верижка, която предишния път й бе направила толкова дълбоко впечатление, се долавяше в първата част на словото й, и споменът за преждевременната кончина на пушената гъска — във втората. — Обзалагам се — додаде тя веднага, — че пътят ни е един и същ.

— Аз отивам в Бъра-Уестра — мис Йелоули отвърна Мордонт. — О, много ни е приятно, че ще си правим компания — продължи тя. — Още е рано за обед, но ако искате ечемичена питка и глътка бленд… макар че е вредно да се пътува с пълен стомах, пък и ще ви убие апетита за гощавката, която ни очаква днес; а там сигурно ще има какви ли не хубави неща.

Мордонт извади провизиите си и като обясни, че не иска този път да им бъде в тежест, ги покани да делят с него това, което можеше да им предложи. Горкият Триптолемус, който рядко виждаше и половината от лакомствата, които гостът му имаше за обед, се нахвърли върху богатото ядене, както Санчо върху „пяната“ от тенджерата на Камачо^[1], и дори самата лейди не можа да устои на изкушението, макар да му се поддаде по-сдържано и дори с известно стеснение.

— Угасихме огъня — обясни тя, — защото ми е жал да хабя дървата в такава студена страна, пък и не ми се готвеше, понеже скоро ни предстоеше път. Но трябва да кажа, че „похапката“ на младия джентълмен никак не изглежда лоша, а освен туй съм любопитна да разбера по същия начин ли пушат тук говеждото, както в Северна Шотландия.

След всички тези заплетени аргументи мис Бейби се залови с голям апетит да опитва лакомствата, предложени й така изневиделица.

Когато свърши тази импровизирана гощавка, икономът заяви, че е време да тръгват; чак сега Мордонт разбра, че любезността, с която го посрещна мис Бейби, не е била съвсем безкористна: нито тя, нито ученият Триптолемус не бяха твърде склонни да се впуснат из дивите пущинаци на Шетландия без помощта на водач и макар че можеха да се възползуват от услугите на някой от ратаите си, все пак пестеливият агроном забеляза, че това би значило да загуби най-малко един работен ден, а сестра му засили още повече опасенията му, като вметна:

— Един работен ден? По-добре кажи двайсет! Защото подушат ли носовете им варено зеле и чуят ли ушите им скрибуцане на цигулка, иди след това, че ги събери, ако можеш!

Пристигането на Мордонт точно когато им трябваше, да не говорим за хубавото ядене, което бе донесъл, сега го правеха толкова желан гост, доколкото това би било възможно в семейство, което обикновено се ужасяваше от мисълта, че изобщо гост може да прекрачи прага му; при това мистър Йелоули никак не беше равнодушен към приятната възможност да разкаже подробно па младия си спътник за своите новаторски планове и да се наслади на нещо, което съдбата рядко му пращаше — компанията на търпелив и внимателен слушател.

Тъй като икономът и сестра му възнамеряваха да пътуват на кон, трябваше да намерят такъв н па своя водач и спътник; а това не беше трудно, защото из просторната степ, която служи за пасище на добитъка от всички околни села, скитат волно безброй космати, набити, късокраки понита. Тук пасат пъстра смесица от шотландски понита, гъски, свине, кози, овце н дребни шетландски крави, често на такива многобройни стада, че едва могат да се изхранят от оскъдната растителност. Разбира се, всяко от тези животни е нечия собственост и на всяко е обгорена или татуирана дамгата на стопанина му; но ако на някой пътник му потрябва пони, той най-безцеремонно хваща първото, което му попадне, слага му оглавник и след като го поязди, колкото му е необходимо, пуска животното само да си намери пътя към къщи — работа, в която понитата проявяват голяма съобразителност.

Макар че това общо ползуване на личната собственост беше едно от чудовищните беззакония, които икономът си бе поставил за цел своевременно да премахне, все пак като умен човек той не се свенеше в същото време да се възползува от тази общоразпространена практика и снизходително признаваше, че е особено удобна за хора като него — без свои понита, с които да си услужат съседите им за отплата. Ето защо докараха от хълма три шетландски понита — дребни космати животни, които приличаха по-скоро на мечки, отколкото на потомци на конското племе, но достатъчно силни и тялом, и дугом, за да търпят умора и всякакви теглила, като всички живи същества на земята.

Две от тези кончета бяха вече подготвени и напълно екипирани за път. Едното, определено да носи прекрасната особа на мис Бейби, се кипреше с огромно дамско седло и на доста почтена възраст — грамада от възглавнички и подложки, от двете страни на която висеше чул от старинна тъкан, имитация на гоблен; предназначен първоначално за кон с нормален ръст, той покриваше миниатюрното пони, на което беше наметнат сега, от ушите до опашката и от плешките до глезените, оставяйки да се вижда само главата, която се зъбеше свирепо изпод всички тия дипли, като хералдичен лъв, надзъртащ иззад храсталак. Мордонт повдигна галантно прелестната мис Йелоули и с не особени усилия я разположи на върха на това хълмоподобно седло. Може би, чувствувайки се така любезно обслужвана от кавалер и изпитвайки отдавна непознатото усещане, че е облечена в най-хубавата си премяна, мис Бейби се отдаде на някои непривични размишления, които за миг освежиха обичайните мисли за пестеливост, представляващи ежедневната й всепоглъщаща грижа. Тя погледна избелелия си „йосиф“ и дългия чул, увиснал от седлото, и с усмивка подхвърли на Мордонт, че „пътуването е приятна работа при хубаво време и забавна компания“, ако, додаде тя, поглеждайки едно място, където бродерията се беше протрила и поокъсала, „амуницията не се износваше толкова бързо“.

В това време брат й яхна смело своето конче и тъй като въпреки ясното време реши да наметне върху другото си облекло и една дълга червена пелерина, понито му се загуби още повече в гънки от кончето на сестра му. Нещо повече, то се случи добиче с много буен и опърничав нрав: под тежестта на Триптолемус заподскача и се заизвива с живост, която въпреки йоркширското потекло на ездача го караше да се чувствува доста неудобно на седлото; а тъй като самото пони се забелязваше само при внимателно вглеждане, от близко разстояние тези подскоци приличаха на доброволни движения на загърнатия с пелерина ездач, извършвани без помощта на каквито и да било други крака, освен дадените му от природата, и контрастът между сериозното и дори страдалческо изражение на Триптолемус и енергичните скокове, с които се движеше през степта, би разсмял всеки, който го видеше в това положение.

Мордонт придружаваше тази славна двойка на първото попаднало им пони, което според простите обичаи на времето и на страната бяха успели да набавят за него и което нямаше други принадлежности за езда освен оглавника; а мистър Йелоули, много доволен, че можа толкова лесно да снабди водача си с кон, в душата си реши, че тази варварска традиция, по силата на която пътниците можеха да си вземат коне без разрешението на притежателя, не бива да се премахва в Шетландия, докато не се сдобие сам със собствено стадо понита и не започне да изпитва на свой гръб този обичай.

По отношение на други местни порядки и непорядки обаче Триптолемус не беше толкова толерантен. Той завърза дълъг и отегчителен разговор с Мордонт, или по-право му изнесе цяла лекция за промените, които ще донесе идването му на тези острови. Неопитен в съвременното изкуство, с помощта на което едно имение може да се усъвършенствува до такава степен, че изобщо да се изплъзне от ръцете на своя собственик, все пак Триптолемус притежаваше енергията, ако не и знанията на цяло агрономическо дружество, и никой от последователите му не го надминаваше по благонравието му презрение към необходимостта да се балансират приходите и разходите и по възвишен порив да преобрази коренно лицето на земята; славата, която ще му донесе успехът в това поприще, като всяка добродетел, ще бъде награда за него.

Всяка педя от дивата и планинска местност, през която го водеше Мордонт, подсказваше на пламенното въображение на агронома някаква възможност за подобрение и промяна. Ще прокара път през тази почти непроходима клисура, по която сега можеха да се движат безопасно само четирикраките същества, на които яздеха. Ще замени с по-хубави къщи тези скио, или колиби, построени само от камъни без спойка, където обитателите пушеха или консервираха рибата си — ще варят хубаво пиво вместо бленд, ще садят гори там, където никога дърво не е расло, и ще търсят подземни богатства в страна, където датският шилинг се смяташе за монета с много голяма стойност. Почтеният агроном, твърдо решен да извърши всички тези и много други промени, говореше с пълна увереност в подкрепата и помощта, които очакваше от по-висшите съсловия и особено от Магнус Тройл.

— Само след няколко часа — казваше той — ще изложа пред този клетник някои от идеите си и ще видите колко признателен ще ми бъде, като на учен, който му носи знания, по-ценни от всякакво богатство.

— Според мен не бива да разчитате много на това — предупреди го Мордонт. — Трудно можеш да насочиш лодката на Магнус Тройл в желаната от теб посока — той обича да се придържа към навиците си и към обичаите на страната, и по-скоро ще научиш понито си да се гмурка като тюлен, отколкото да накараш Магнус да замени някакъв норвежки обичай с шотландски; и все пак, макар и да се придържа много към старите традиции, като всеки човек и той може да бъде променлив в отношенията със старите си приятели.

— Heus, tu inepte!^[2] — произнесе възпитаникът на „Сент Ендрюз“. — Постоянен или променлив, какво значение може да има това? Не съм ли аз облечен тук с пълно доверие и с пълна власт, та някакъв си фоуд, с което варварско звание продължава да се кичи този Магнус Тройл, ще дръзне да оспорва възгледите и доводите ми, когато съм достоен представител на самия губернатор на Оркнейските и Шетландските острови?

— И все пак — възрази Мордонт — бих ви посъветвал да не осъждате прибързано неговите предразсъдъци. Магнус Тройл от рождение до ден днешен винаги се е смятал за по-високостоящ от всички други, а е трудно да сложиш юзда на стар кон още от първия път. Освен това той никога в живота си не е слушал търпеливо дълги обяснения, тъй че по всяка вероятност ще възрази против предлаганата от вас реформа, преди още да сте го убедили в нейните предимства.

— Какво говорите, момко! — възкликна икономът. — Има ли на тия острови човек, който да е толкова сляп, че да не вижда всички техни злощастни недостатъци? Възможно ли е човек — додаде той, разпалвайки се все повече, — възможно ли е дори животно да гледа онова нещо там, което имат наглостта да наричат мелница, без да потрепера при мисълта, че трябва да повери зърното на такава жалка таратайка? И тези нещастници са принудени да поддържат най-малко по петдесет такива във всяка енория, и всяка върти своя мизерен воденичен камък под сламен покрив, не по-голям от пчелен кошер, вместо да имат една голяма и прилична мелница, собственост на някой барон, та тракането й да се чува из цялата околност и брашното да се сипе от жлеба на цели форпити.^[3]

— Ех, ех, братко — обади се сестра му, — голям си умник, брей! Според теб колкото по-скъпо е едно нещо, толкова е по-хубаво. Как не може да проумее умната ти глава, човече, че всеки тук сам си мели брашното и не иска да си има главоболия с баронски мелници, с причисляване към мелници, с мелнични такси и други подобни! Колко пъти съм те чувала да се разправяш със стария Еди Недърстейн, воденичаря от Грайндълбърн, пък и с помощника му, какъв трябвало да бъде уемът в града и на село — на колко мливо да се плаща, колко да се дава на помощниците и какво ли не още; а сега искаш да тръснеш всички тези неприятности на главата на тия нещастници, всеки от които си е построил по една такава мелничка!

— Няма, защо да приказваме за уеми и за възнаграждения на помощници! — тросна се ядосаният агроном. — По-добре дай половината мливо на воденичаря, та да знаеш, че останалото ще ти се смели по християнски, отколкото да изсипеш хубавото си зърно в такава въртележка. Погледни я само, Бейби… Мирувай, говедо проклето! — Това възклицание се отнасяше за понито, което, щом ездачът го спря, за да покаже недостатъците на шетландската мелничка, започна силно да нервничи. — Погледни, ти казвам: мели кажи-речи колкото една ръчна воденичка… няма нито водно, нито зъбчато колело, нито мелничен кош… мирувай, дяволе такъв… за четвърт час не може да ти смели и едно ведро брашно, а и то ще мяза повече на конска ярма, Отколкото на човешко брашно. Ето защо… мирувай, ти казвам… ето защо… като че дяволът е влязъл под кожата на това животно, та не мога да се оправя с него!

Едва изрече последните думи, и понито, което от доста време подскачаше и се въртеше нетърпеливо, изведнъж наведе глава, хвърли къч и мигновено запрати ездача си в малката речица, която въртеше презряното съоръжение — обект на досегашните му наблюдения; после, като се измъкна изпод диплите на наметалото, побягна обратно към родната си степ, цвилейки презрително и мятайки чифтета на всеки пет ярда.

Смеейки се от все сърце на тази злополука, Мордонт помогна на стария човек да стане, докато сестра му го ноздра ви иронично, загдето е имал късмет да падне в плитка шетландска речица, а не в дълбок шотландски воденичен вир. Триптолемус обаче не благоволи да отговори на този сарказъм, а щом се изправи на крака, отърси се и видя, че гънките на наметалото му са го спасили от по-сериозно намокряне в малкото поточе, викна с все гърло:

— Ще докарам жребци чак от Ленъркшир и разплодни кобили от Еършир, но няма да оставя на островите нито един от тези проклети изроди да чупят главите на добрите хора… Чуваш ли, Бейби, аз ще отърва страната от тях!

— Я по-добре си изстискай наметалото, Триптолемус — отвърна Бейби.

В това време Мордонт се мъчеше да хване друго пони от стадото, което се навърташе недалеч от тях, и като изплете оглавник от папур, настани обезсърчения агроном на по-кротко, макар и не толкова пъргаво животно, на което можеше да се чувствува по-спокоен, отколкото на предишното.

Ала падането на мистър Йелоули бе подействувало като силно успокоително на душата му и цели пет мили той почти не пророни дума, давайки пълна воля на печалните въздихания и ридания на сестра си Бейби за стария оглавник, който понито бе отмъкнало в бягството си и който, забеляза тя, на Света Троица щеше да навърши осемнайсет години полезна служба, а вече може да се смята за загубен. Като видя, че сега има свободно поле за действие, старата лейди се впусна да чете лекция за пестеливостта, според нея добродетел, състояща се от цяла система лишения, които, макар и в случая да имаха за единствена цел пестене на пари, биха се смятали за висше достойнство на всеки набожен аскет, ако се основаваха на други принципи.

Мордонт почти не я прекъсваше, тъй като при мисълта, че вече наближават Бъра-Уестра, се интересуваше повече как ще го посрещнат там двете прекрасни девойки, отколкото досадното бъбрене на една старица, колкото и дълбокомъдрено да се мъчеше да го убеди, че слабата бира е по-полезна за здравето от силната и че ако при падането брат й бе контузил глезена си, камфор и масло ще го оправят по-бързо от церовете на всички лекари в света.

Но пустата блатиста степ, по която бе минавал пътят им досега, се смени с по-приятна гледка: пред очите им се разкри едно солено езеро, или по-право морски ръкав, врязан дълбоко навътре в сушата и заобиколен от плодородна равнина с посеви, каквито опитното око на Триптолемус Йелоули не бе виждало досега в Шетландия. Сред тази земя Гошен^[4] се издигаше замъкът Бъра-Уестра, защитен на север и изток от верига обрасли с пиреи хълмове, извисяващи се зад него, а отпред се разкриваше прекрасна гледка към езерото и съединения с него океан, както и към съседните острови и далечните планини. Над самия замък, както и почти над всяка къщурка в близкото село, се издигаше гъст облак дим и пара, който показваше, че не само в жилището на самия Магнус, но и в цялата околност се готвеха за празника.

— Бога ми — възкликна мисис Бейби Йелоули, — ще помислиш, че цялото село гори! Чак склоновете на хълмовете са се пропили с миризмите на разточителството, и гладен човек подържи ли ечемичената питка в пушека, дето изскача от всички тия комини, не му трябва друг катък.^[5]