Уолтър Скот
Пиратът (5)

ГЛАВА IV

За път не бива го такова утро —

мъгла обвива ридове, гори, поля,

както вдовица нова — тъмно було;

и, бога ми, макар мекосърдечен,

въздишки и сълзи бих предпочел,

и жалби, и възхвали за мъртвеца,

отколкото гласа на урагана,

когато той вилней над мен.

Флечър и Месинджър —

„Двойната сватба“

Беше късна пролет, когато след цяла седмица развлечения и веселие в Бъра-Уестра Мордонт Мъртън се сбогува със семейството, заявявайки, че трябва да се върне в Ярлсхоф. На намерението му се противопоставиха девойките и най-вече самият Магнус: тон не виждаше причина, която да налага връщането на Мордонт в Ярлсхоф. Ако баща му иска да го види, което впрочем Магнус не вярваше, достатъчно е мистър Мъртън да скочи в лодката на Суейн или да яхне някое пони, в случай че предпочита да пътува по суша, и ще види не само сина си, то покрай него и още двайсет души, на които ще бъде много приятно да се уверят, че не е загубил напълно дар слово но време на дългото си усамотение, „макар че, трябва да призная — додаде славният юдалер, — докато живееше при нас, никой друг не си служеше толкова рядко с този дар“.

Мордонт се съгласи с всичко, което се отнасяше за мълчаливостта и необщителността на баща му, но същевременно изтъкна, че първата от тия черти още повече налага да се върне веднага, тъй като синът е обичайното средство за свръзка между бащата и останалите, а втората потвърждава тази наложителност, защото мистър Мъртън няма с кого другиго да общува, така че се нуждае час по-скоро от присъствието на сина си. Колкото до идването на баща му в Бъра-Уестра, „все едно — каза Мордонт — да чакаш Съмбъра Хед да дойде тук“.

— А от такъв гост ще ни стане бая тясно — рече Магнус. — Но днес ще останете за обед, нали? Чакаме Мюнисови, Куендейлови, Торсливоуви и не знам още кои, а освен тридесетте души, които прекараха в къщата ми тази блажена нощ, ще имаме още толкова, колкото легла могат да се поберат в спалните, беседките, хамбарите и навесите за лодки, пък може да стане нужда да спят и на слама — а ти искаш да пропуснеш всичко това!

— И веселите танци тая вечер — вметна Бренда е полуукорителен, полусърдит тон. — А когато от остров Паба дойдат младежи да изпълняват танца на сабите, кой ще излезе насреща им от наша страна, за да защити честта на Главния Шетланд?

— Изкусни танцьори на Главния Шетланд колкото щеш, Бренда — отвърна Мордонт, — дори и никога вече да не стана да танцувам. А където има добри танцьори. Бренда Тройл винаги ще си намери достоен кавалер. Но аз тази вечер трябва да мина с танцова стъпка пущинаците на Дънроснес.

— Не говори така, Мордонт — каза Мина, която по време на този разговор гледаше загрижено нещо през прозореца; — не минавай поне днес през Дънроснеските пущинаци.

— А защо не днес, Мина — отвърна през смях Мордонт, — защо да бъде утре, а не днес?

— О, утринната мъгла е надвиснала тежко над оная редица островчета и от зори не ни позволява да зърнем нито веднъж Фитфул Хед, високия нос, с който завършва оная величествена планинска верига. Птиците летят към брега, а дивата гъска изглежда през мъглата голяма колкото корморан^[1]. Виж, дори буревестниците и грабливите морелетници гледат да се приютят между скалите.

— А могат да издържат на буря по-добре от кралска фрегата — вметна баща й. — Щом бягат да се крият така, значи може да се очаква лошо време.

— Затова остани у нас — каза Мина на приятеля си; — бурята ще бъде страшна, ала колко красиво ще бъде да я наблюдаваме от Бъра-Уестра, щом никой от близките ни не е изложен на нейния бяс. Усещаш ли, въздухът е тежък и задушен, макар да не е още лято, а денят — толкова тих, че нито една тревичка не помръдва в степта. Остани при нас, Мордонт; бурята, която тези признаци предвещават, ще бъде страховита.

— Значи ще трябва да тръгвам по-скоро — заключи Мордонт, неспособен да отрича признаците, които не бяха отбягнали от зоркото му, наблюдателно око. — Ако ли пък бурята се развилнее много, ще остана да пренощувам в Стърбъра.

— Какво! — провикна се Магнус. — Нима ще ни оставиш, за да гостуваш на изпратения от новия губернатор нов шотландски тексман, който трябва да учи нас, шетландоките диваци, на нови неща? Върви, където искаш, момко, щом ги пееш такива.

— Ами, не — възрази Мордонт; — просто любопитствувах да видя новите сечива, които е донесъл.

— Да, да, глупците винаги зяпват, като видят за пръв път нещо ново. Бих искал да зная ще издържи ли новото му рало на шетландските скали? — отвърна Магнус.

— Няма да мина през Стърбъра — каза младежът, съобразявайки се с предубеждението на своя покровител към нововъведенията, — ако всички тия признаци докарат буря; но в случай че само завали дъжд, което е по-вероятно, мисля, че не ще да се стопя, ако се понамокря.

— Няма да се отървем само с дъжд — каза Мина; — погледни как облаците все повече се сгъстяват и оловносивата им маса е нашарена с червеникави и морави ивици — те предвещават буря.

— Всичко виждам — отговори Мордонт; — но те ми показват само че не бива да се бавя повече тук. Сбогом, Мина; ще ти пратя орлови пера, ако на остров Феър Айл или на Фула още могат да се намерят орли. Всичко хубаво и на теб, мила моя Бренда, и мисли за мен, па колкото и добре да танцуват момците от остров Паба.

— Щом си решил да тръгваш, поне се пази — казаха едновременно двете сестри.

Старият Магнус привидно им се скара, загдето допускат, че може да има опасност за един енергичен млад човек от някаква си пролетна буря, била тя по море или по суша; но и той на края предупреди Мордонт да се пази, сериозно го посъветва да отложи пътуването си или поне да се отбие в Стърбъра.

— Защото — каза юдалерът, — както се вика, дваж мери, веднъж режи; а тъй като къщата на тоя шотландец е точно откъм подветрената ти страна, няма как, при буря всеки покрив е пристанище. Но не си въобразявай, че ще намериш вратата му отключена, каквато и буря да вилнее навън; в Шотландия има такива неща като резета и лостове, изглежда и те са от нововъведенията на този човек, но, слава на свети Роналд, тук са непознати освен големия катинар на стария замък Скелоуей, който всички тичат да видят. Но върви, Мордонт, щом си решил да тръгваш. Да беше с три години по-голям, щях да ти дам сега да сръбнеш една чашка за добър път, ала младите не бива да пият никога, освен след като се наобядват. Ще пия вместо теб, този хубав обичай не бива да се престъпва, иначе може лошо да те сполети. Е, на добър път, момчето ми.

И като рече това, гаврътна една висока стъклена чаша толкова спокойно, като че беше изворна вода. Така, обсипан от всички със съжаления и грижовни съвети, Мордонт напусна гостоприемния дом и като погледна удобствата, с които беше заобиколен там, и гъстия пушек, който изскачаше на валма от комините, представи си първо безлюдната и уединена пустота на Ярлсхоф, след това сравни мрачната и унила меланхолия на баща си с топлотата и добросърдечието на тези, с които се разделяше, и мислите, нахлули в главата му, го накараха неволно да въздъхне.

Признаците за буря потвърдиха предсказанията на Мина. Мордонт не бе вървял и три часа, когато вятърът, така мъртвешки затихнал сутринта, започна най-напред да стене и въздиша, сякаш оплакваше предварително злините, които щеше да причини със своя бяс, като луд в състояние на мрачна угнетеност пред припадък на буйство; после, засилвайки се постепенно, зави, забесня и зарева с цялата ярост на северна буря. Той бе съпроводен от проливен дъжд, примесен с градушка, който шибаше с неукротимо настървение хълмовете и скалите, заобикалящи пътника, като отвличаше вниманието му и го затрудняваше, въпреки огромните му усилия, да поддържа правилната посока в местност, където нямаше нито пътища, нито дори едва забележима пътечка, която да води стъпките на странника, комуто на всичко отгоре се изпречваха тук-там потоци, големи локви, езера и лагуни. Всички тези вътрешни води сега се мятаха в бързеи от въртяща се пяна, голяма част от която бесният вихър подхващаше, разбъркваше и отнасяше далеч от коритото й; а соленият вкус на капките, които биеха в лицето на Мордонт, показваше, че струите на вътрешните езера и потоци се смесваха с пръските на далечния океан, разбунен от урагана.

Мордонт Мъртън напредваше неотстъпно сред това страшно развихряне на стихиите като човек, комуто тази тяхна борба е позната и за когото усилията, които полагаше, за да превъзмогне тяхното буйство, бяха белег на решителност и мъжество. Чувствуваше дори, както се случва обикновено с хора, които трябва да преодолеят големи трудности, че надмощието му над тях ще бъде за него нещо като възвисяваща победа. Да вижда и различава пътя си, когато вятърът помиташе добитъка по баирите и сваляше птиците от небето, беше най-убедителното доказателство за собственото му превъзходство.

— Във всеки случай — рече си той — в Бъра-Уестра няма да чуят за мен същото, както за изкуфелия старец Ринган Юънсън, който потънал с лодката си между рейда и рифа. Щом умея да се катеря по скалите, не ме плашат ни огън, ни вода, ни вълни в морето, ни тресавище на сушата.

Така той се придвижваше неотстъпно напред, борейки се с бурята, и тъй като нямаше обичайните знаци, по които се води пътникът (защото скалите, планините и носовете бяха обвити в мъгла и мрак), разчиташе на инстинктивната си съобразителност; благодарение на нея и на отдавнашното си познанство с тези диви местности можеше да се ориентира и по най-незначителния предмет, който можеше да му служи при такива обстоятелства за пътеводен знак. Така, повтаряме, се промъкваше той напред, като ту се спираше, ту дори залягаше, когато вятърът станеше неудържим; а щом поутихнеше, се понасяше бързо и смело напред, използувайки дори напора му, или когато това беше невъзможно, се придвижваше подобно на кораб срещу вятъра при къси халсове, без да се отклони нито стъпка от пътя, който с такава мъка бе налучкал.

И все пак, въпреки опитността и решителността на Мордонт, положението му беше доста несигурно и дори опасно; и то не защото моряшката куртка и панталони, обичайното пътно облекло на младите хора из тия острови, бяха съвсем прогизнали — при този влажен климат това би могло да се случи за кратко време в който и да е ден; истинската опасност се криеше в това, че въпреки неимоверните си усилия той се придвижваше много бавно през придошлите потоци, разлели се широко навред, и през мочурищата, набъбнали двойно от проливния дъжд, които правеха обичайните пътища крайно рисковани и често принуждаваха пътника да прави големи, в обикновени случаи ненужни заобиколки. Ето защо Мордонт, който в упорита борба с вятъра, дъжда и умората от дългия път, въпреки младостта и силите си, на няколко пъти сбърка пътя и се почувствува загубен, искрено се зарадва, когато най-после съгледа имението Стърбъра, или Харфра — така наричаха резиденцията на мистър Триптолемус Йелоули, когото губернаторът на Оркнейските и Шетландските острови, твърде амбициозен човек, бе определил за свой представител, с чиято помощ искаше да въведе в Ultima Thule на старите римляни дух на новаторство, който в ония далечни времена едва ли съществуваше дори в самата Шотландия.

Най-подир, след немалко мъчнотии, Мордонт бе стигнал къщата на този достоен земеделец — единственото убежище от неукротимата буря, което можеше да се намери на много мили наоколо; но когато се запъти право към вратата, без ни най-малко да се съмнява, че ще го приемат веднага, доста се учуди, като видя, че тя е затворена не само с резе, което беше оправдано при такова време, но дори и с лост — нещо, както вече бе намекнал Магнус Тройл, почти невиждано в архипелага. И естествено, загубил търпение както от нестихващата буря, така и от срещнатите тъй неочаквани и необикновени пречки, поради които не можеше да влезе веднага, младежът зачука, завика и на края заудря по вратата с тояга и камъни. Но тъй като се наложи дълго да изразява нетърпението си с викане и тропане, без да получи никакъв отговор, ще използуваме тия минути, за да осведомим читателя кой е Триптолемус Йелоули и отде произхожда толкова странното му име.

Старият Джаспър Йелоули, бащата на Триптолемус (макар и роден в подножието на Роузбъри-Топинг), бе подведен от някакъв благороден шотландски граф, който със северняшката си хитрост съумя да убеди недоверчивия йоркширец да вземе под аренда една ферма в Мърнз^[2], където, излишно е да добавяме, намери положението съвсем не такова, каквото бе очаквал. Напразно се запретна смелият фермер да работи мъжки, за да превъзмогне със сръчност и усилен труд мъчнотиите, дължащи се на студената почва и влажния климат. Навярно той щеше да се справи с тях, но поради близостта на Гремпианските планини^[3] беше постоянно изложен на посещения от страна на живеещите в подножието им джентълмени в карирани шотландски костюми и докато благодарение на това младият Норвал^[4] станал воин и герой, същото докара Джаспър Йелоули до просяшка тояга. Наистина той получи известно възмездие с впечатлението, което румените му бузи и яката снага съумяха да направят на мис Барбара Клинкскейл, дъщеря на покойния и сестра на живия тогава Клинкскейл от селището със същото име.

Местните хора смятаха този брачен съюз за ужасен и противоестествен, като се има пред вид, че родът Клинкскейл притежаваше в еднаква степен, ако не и повече, и самолюбието, и свидливостта на шотландците. Но мис Бейби имаше на разположение внушително състояние от две хиляди марки, беше будна жена и при това от цели двайсет години major^[5] и sui juris^[6] (както я уверяваше писарят, който изготвяше брачния договор); затова, нехаейки за възможните последици и сплетни, встъпи в брак с добросърдечния йоркширски йоман^[7]. Нейният брат и по-състоятелните й роднини се отдръпнаха от нея възмутени и едва не се отрекоха от така опозорилата се тяхна близка. Но към рода Клинкскейл спадаха (както към всички други шотландски семейства от онова време) голям брой не толкова придирчиви сродници — десети и шестнайсети братовчеди, които не само признаха своята родственица Бейби след венчавката й с Йелоули, но дори и паднаха дотам да ядат фасул със свинско (при все че на времето шотландците се гнусяха от свинското не по-малко от самите евреи) с нейния съпруг и с радост биха закрепили тази близост с малък заем от негова страна, ако схватливата му жена (която разбираше от такива капани като всяка друга жена в Мърнз) не осуети тази стъпка към сближаване. Тя съумя дори да накара младия Дейлбиликет, стария Дъгалд Берсуърд, лерда на Бендиброл, и други да платят за гостоприемството, което смяташе за неприлично да им откаже, като ги използува за посредници в преговорите си с хитрите селяци, живеещи отвъд Керн^[8]: като видяха, че обектът на досегашните им грабежи се е сродил с „големци, които го поздравяват и на църква, и на пазара“, те се съгласиха срещу умерено годишно обезщетение да престанат да го ограбват.

Този изключителен успех накара Джаспър да се примири с властта, която жена му започна да упражнява над него и която се затвърди още повече, когато се оказа, че мисис Йелоули… момент… как най-деликатно да се изразим… е в положение. По този случай й се присъни знаменателен сън, както става обикновено с бъдещите майки, когато им е писано да родят гениално дете. „Взело, та й се присънило“, както се изрази нейният съпруг, че благополучно се е освободила от бременност, като родила рало, впрегнато с три чифта енгъсширски волове; и тъй като разбираше много от такива поличби, седна с приятелките си да гадае какво може да значи това. След дълго колебание добродушният Джаспър се престраши да изкаже собствено мнение: че това видение било свързано по-скоро с минали, отколкото с бъдещи неща и може би се дължи на лекото нервно разстройство, което претърпяла жена му, когато на път към къщи се сблъскала със собственото му голямо рало с шестте вола, гордост на сърцето му. Но добрите съседки вдигнаха такава олелия срещу това тълкувание, че Джаспър се принуди да си запуши ушите и да избяга от стаята.

— Я какви ги разправя! — възмути се една стара презвитерианка. — Я какви ги разправя! Пък и се кланя на воловете си като на Ветилския телец^[9]! Не, не, не подир земно рало ще се помъкне хубавото момченце — защото ще се роди непременно момченце, — а подир ралото на духа… и вярвам един ден да го видя да ми кима от амвона или, още по-добре — от високо, от някой баир.

— Я остави тия презвитериански галиматии — обади се старата лейди Гленпрозинг. — Защо милото детенце на нашата съседка да клати до побъркване глава като нашия благочестив отец Джеймз Гътри, дето не ви слиза от устата? Не, не, то ще тръгне по-далеч, по верен път, и ще стане добър помощник на енорийския свещеник, а току виж, че стигнало до епископа, та какво лошо има в това?

Ръкавицата, така явно хвърлена от една пророчица, бе подхваната от друга и спорът между презвитерианската и епископалната църква се разпали с такава настървеност и бе огласен с такива крясъци или по-право писъци, че чашката канелен ликьор само наля масло в огъня; едва когато Джаспър влезе отново с дръжката на ралото в ръка, страхът от самото му присъствие и срамът от такова непристойно държане „пред чужд мъж“ накара спорещите да се поукротят.

Не зная дали от нетърпение да роди същество, на което е отредена такава славна, макар и неясна съдба, или пък беше много уплашена от развихрилата се около нея врява, ала изведнъж горката мис Йелоули се поболя; след време дори, противно на общоприетите и употребявани в такива случаи думи, казаха, че била „много по-зле, отколкото се предполагаше“. Тя се възползува от тази благоприятна възможност (тъй като все още беше с бистър ум), за да изтръгне от милозливия си съпруг две обещания: първо, да кръсти детето, чието раждане щеше да й коства може би толкова скъпо, с име, свързано с поличбата, с която провидението я бе ощастливило, и второ, да го подготви за свещеническа служба. Съобразителният йоркширец се съгласи да изпълни всички желания на жена си, смятайки, че поне сега тя има пълно право да налага волята си по такива въпроси. Така, при тези условия, се роди отроче от мъжки пол, но състоянието на майката дълги дни не й позволяваше да запита доколко са изпълнени те. А когато се посъвзе, й съобщиха, че тъй като се наложило детето да бъде кръстено незабавно, сложили му името Триптолемус^[10]; свещеникът, човек с класическо образование, сметна, че това прозвище съдържа красив античен намек за митичното рало, впрегнато с три чифта волове. Мис Йелоули не беше особено очарована от начина, по който бяха изпълнили желал нето й, но тъй като от роптаене имаше толкова малко полза, колкото в известния случай с Тристрам Шенди^[11], тя се примири с това езическо име, то се зарече да предотврати възможното му влияние върху вкусовете и склонностите на кръщелничето, като му даде такова възпитание, че и през ум да не му минава за палешници, ножери, дръжки, отметателни дъски и каквото и да било друго, свързано с робския труд над ралото.

Хитрият йоркширец Джаспър се подсмихваше под мустак, като виждаше, че крушата няма да падне по-далеч от дървото и че малкият Трипи ще се метне по-скоро на баща си този весел йоркширски йоман, отколкото на благородната, но малко кисела жилка на рода Клинкскейл. Със скрито задоволство забелязваше той, че най-любимата люлчина песен на младенеца беше „Свирката на орача“, а първите думи, които се научи да срича, бяха имената на воловете; нещо повече, „хлапето“ предпочиташе домашното пиво пред двупенсовото шотландско и особено му беше неприятно да изпуща половницата, когато Джаспър с помощта на някакъв способ, на който само той му знаеше цаката, съумееше при варенето на бирата да увеличи количеството на малца два пъти над допустимото и от най-волната рецепта, позволена в дома на пестеливата му съпруга. Бащата забелязваше също, че когато нищо друго не беше в състояние да спре детския плач, щом подрънчеше до ухото му оглавник, Трип обезателно млъкваше. Всички тия признаци го караха скришом да си дава дума, че момчето ще стане истински йоркширец и ще наследи съвсем малко от чертите на майка си и на нейния род.

Междувременно, почти една година след раждането на Триптолемус, мисис Йелоули се сдоби с момиче, което кръстиха ла майка му, Барбара; още от ранно детство то правеше впечатление със заострения нос и тънките устни, с които семейство Клинкскейл се отличаваше сред жителите на Мърнз; и колкото повече растеше, поривът, с който грабеше, и упоритостта, с която отказваше да върне играчките на Триптолемус, заедно със склонността да хапе, да щипе и да драще при най-малък повод и дори без повод, бяха преценени от внимателните наблюдатели като доказателства, че мис Бейби е „цяла майчичка“. Завистниците не се сдържаха дори да подхвърлят, че в случая заядливостта на рода Клинкскейл не е нито охладена, нито смекчена от кръвта на Стара Англия; че младият Дейлбиликет се върти много около къщата и прави странно впечатление, че мисис Йелоули, която, както е известно на всички, не дава нищо току-така, с такова изключително внимание пълни чашата и чинията на този безделник, мошеник и нехранимайко. Ала достатъчно беше поне веднъж да погледнат строгото и рядко добродетелно лице на мисис Йелоули, за да признаят, че тя има безупречно поведение, а Дейлбиликет — изискан вкус.

В това време младият Триптолемус, след като придоби известни знания, доколкото беше IB състояние да му ги даде свещеникът (защото макар че мисис Йелоули принадлежеше към останките от преследваното презвитерианство, нейният весел съпруг, възпитан сред черни раса и молитвеници, продължаваше да се придържа към установената от закона църква), когато му дойде времето, бе изпратен в колежа „Сент Ендрюз“ да продължи образованието си. Отиде той там, ала с едно око все попоглеждаше назад към бащиното рало, бащините палачинки и бащиното пиво, на което слабото пиво в колежа, наричано обикновено „помия“, беше жалък заместител — и всичко това му навяваше тъжни спомени. Обаче напредваше в учението, проявявайки особена склонност към такива антични автори, предмет на чиито изследвания е усъвършенствуването на земеделието. Той четеше търпеливо „Буколиките“ на Вергилий, знаеше наизуст „Георгиките“, ала „Енеида“ ле можеше никак да понася; особено критично се отнасяше към известния стих, в който се описва кавалерийска атака, защото, доколкото разбираше думата putrem^[12], излизаше, че конниците, увлечени в боен плам, по невнимание препускат през току-що разорана и наторена нива. Катон, римският цензор, му беше любимец между античните герои и философи, но не заради строгата си етичност, а за трактата „De rerustica“^[13]. От устата му не слизаше изразът на Цицерон „Jam neminem antepones Catoni“^[14]. Ценеше високо Паладий^[15] и Теренций Варон^[16], а с Колумела^[17] нито за миг не се разделяше. Към тези древни знаменитости прибавяше и по-съвременните Тъсър^[18], и Хартлиб^[19] и други автори ла трудове по селско стопанство, като не забравяше И премъдростите на „Овчарят от Солсбърийската долина“^[20], и някои от по-осведомените филомати^[21], които, вместо да тъпчат алманасите си е празни пророчества за политически събития, предричаха кои семена ще покълнат и кои не и насочваха вниманието на читателите си към ония култури, от които с положителност може да се очаква добър урожай; изобщо скромни мъдреци, които безразлични към възходите и паденията на империите, се задоволяват да дават напътствия кога е най-подходящо за жътва и сеитба, да гадаят какво време може да се очаква всеки месец; ако например рече бог през януари ще имаме сняг, а колкото за юли, авторът залага честта си, че почти целият този месец ще бъде слънчев. И все пак, макар че ректорът на колежа „Сент Ендрюз“ беше, общо взето много доволен от спокойния, трудолюбив и прилежен Триптолемус Йелоули и го смяташе, поне засега, достоен за име от четири срички с латинско окончание, той никак не харесваше изключителното му внимание към любимите автори. Непрекъснато да ровиш ума си в земята, наторена или ненаторена, казваше той, намирисва на пръст, ако не и на нещо по-лошо; й напразно се мъчеше да го убеди да се залови с по-възвишени предмети — история, поезия и богословие. Триптолемус Йелоули следваше упорито своите наклонности: не мислеше, че от битката при Фарсала^[22] е зависела свободата на света, а промишляваше колко ли богат урожай са дали ематийските поля^[23] на другата година. Колкото до родната поезия, едва ли някой беше в състояние да убеди Триптолемус да прочете поне един-единствен куплет; изключение правеше само гореспоменатият Тъсър, чиито „Сто съвета за добрия селски стопанин“ знаеше наизуст, а също и „Видението на Петър орача“^[24], която книга, примамен от заглавието, жадно купи от един амбулантен книжар, но като прочете първите две страници, я запрати в огъня като безсрамен и неточно озаглавен политически пасквил. Колкото до богословието, той сложи точка и на този въпрос, като напоили на своите преподаватели, че след грехопадението на човека му е съдено да обработва земята и да изкарва хляба си с труда на тялото и потта на челото си и че лично той е решен да: върши според ситите си тази толкова необходима за съществуването работа, като остави на други да гадаят колкото си щат по-отвлечените тайни на теологията.

При такъв тесен кръгозор, ограничен до въпросите на селския живот, съмнително беше дали напредъкът на Триптолемус в учението и предполагаемото му приложение щеше да задоволи поне донякъде честолюбивите надежди на любещата му майка. Наистина нямаше нищо против да се посвети на свещеническа служба, напълно подходяща за присъщата му леност, която е характерна понякога за хората с умозрителни наклонности. Откровено казано, той си бе наумил (дано намерението му да беше сериозно) шест дни седмично да обработва земята, а на седмия, както му е редно, да държи проповед, после да обядва с някой охранен земевладелец от средна ръка или селски лерд, след обеда да изпуши с тях една лула, да сръбне някоя чашка и да си поприказват насаме на неизчерпаемата тема

Quid faciat laetas segetes^[25]

Впрочем за осъществяването на този план беше нужна, както се казваше тогава, не само „здрава основа“, но и свещеническа къща, а за да се сдобиеш с такава къща, трябваше да признаеш епископалната църква и да се примириш с много други ужасни неща, характерни за това време. Съществуваше известно съмнение доколко притежаването на къща, земя и свещеническа заплата в пари и натура може да превъзмогне предразположението на добрата лейди към презвитерианството; но не стана нужда привързаността й да бъде подложена на изпитание. Тя умря преди синът й да завърши образованието си, оставяйки опечаления си съпруг толкова неутешим, колкото и можеше да се очаква. Първият акт на безразделната власт на стария Джаспър беше да прибере сина си от „Сент Ендрюз“, за да му помага в домашната работа. И тук именно би могло да се очаква, че нашият Триптолемус, повикан да приложи на практика това, което така старателно бе учил на теория, ще се почувствува — да си послужим с едно сравнение, което той лично би намерил за много сполучливо — като крава, влязла в детелинена нива. Уви, колко погрешни са сметките и измамни надеждите на човечеството!

Един смеещ се философ, Демокрит^[26] на нашето време, веднъж, мъдрувайки върху нравите, сравняваше човешкия живот с дъска, нашарена с дупки, за всяка от които има шипче, което пасва тъкмо за нея, но тъй като шипчетата се запъхват набързо и безразборно, случайността води неминуемо до много неприятни грешки. „Защото колко често виждаме — завърши прочувствено ораторът, — колко често, повтарям, виждаме закръглен човек да се пъха в триъгълна дупка!“ Тази нова илюстрация на прищевките на съдбата накара всички присъствуващи да се превият от смях, с изключение на един дебел общински съветник, който изглежда помисли, че това се отнася за него, и забеляза, че тук няма нищо смешно. Тава много сполучливо сравнение показва ясно като бял ден, че Триптолемус Йелоули е излязъл от утробата на майка си най-малко сто години преждевременно. Ако се бе появил на сцената в наше време, сиреч ако бе живял и творил когато и да е през последните тридесет-четиридесет години, той непременно щеше да заеме поста подпредседател на някое бележито земеделско дружество и да върши цялата тази работа под покровителството на някой благороден херцог или лорд, който, в зависимост от случая, би могъл да знае, а може и да не знае разликата между кон и кола. Той непременно би се издигнал до такова високо положение, защото беше изключително добре запознат с всички ония тънкости, които, макар и абсолютно безполезни на практика, несъмнено помагат много на човека да си изгради име като познавач във всяка област и особено в земеделието. Но уви! Както вече споменахме, Триптолемус Йелоули се бе появил на тоя свят най-малко с един век преждевременно; защото вместо да седи на кресло и с чукче в ръка и чаша портвайн пред себе си да вдига наздравица „за скотовъдството във всичките му отрасли“, баща му го принуди да застане между ръчките на ралото и да кара воловете, чиято красота в наше време би възпявал, и нямаше да ги мушка в бутовете с остен, а с вилица на трапезата. Старият Джаспър се оплакваше, че макар никой да не говори така увлекателно за общинското и частното, за пшеница и рапица, за угар и пасбища, както неговият начетен син (когото винаги наричаше Толимус), все пак, „дявол да го вземе — добавяше този нов Сенека^[27], — за нищо не го бива, ех, за нищо не го бива!“ Нещата се влошиха още повече, когато след няколко години състарилият се и грохнал Джаспър бе принуден, както се случва обикновено, лека-полека да предаде юздите на управлението на своя учен, но неопитен син.

Човек би помислил, че природата му правеше напук, та му се падна ферма на най-калпавите и трудно обработваеми земи в Мърнз, място, което като че ли раждаше всичко друго, само не и каквото желаеше земеделецът: и изобилие от магарешки тръни, което показваше, че почвата е суха, и цели гъсталаци от папрат — признак на влажна почва, и коприва — белег, че тук е торено с вар, и дълбоки бразди на най-неподходящи места, което означава, че в старо време, според народните предания, е бил обработвана от пиктите^[28]. Имаше и предостатъчно камъни, които според убеждението на едни фермери топлят земята, и безброй извори, които пък според други я охлаждат и овлажняват. Напразно се мъчеше горкият Триптолемус, вслушвайки се в съветите ту на едните, ту на другите, да извлече нещо от предполагаемите свойства на почвата. Не можеше да изкара дори бучица масълце, за да го бие и да си намаже хляба; на същия хал е бил впрочем и злочестият Тъсър, чиито „Сто съвета за добрия селски стопанин“, толкова полезни за други негови съвременници, на самия него не донесли и сто пенса доход.^[29]

Всъщност, с изключение на някакви си сто акра орна земя, до която старият Джаспър отколе бе сметнал за благоразумно да ограничи усилията си, нито педя от останалото не го биваше за нищо друго, освен да къса хамутите и да измъчва добитъка. А колкото до оная част, обработването на която действително носеше някакъв доход, разходите около фермерските начинания на Триптолемус и склонността му към експериментиране скоро заличиха всякаква полза от тази работа. „Хората и добитъкът — признаваше той с въздишка, когато говореше за ратаите и конете си, — вършат всичко, ала и всичко изпояждат“ — равносметка, с която вероятно завършват счетоводните книги на много благородници-фермери.

В наше време това положение бързо би опропастило Триптолемус: ще получи банков кредит, ще вземе да прави различни комбинации с полици без покритие и скоро ще види реколтата и инвентара си конфискувани от шерифа; но в ония времена не беше толкова лесно да се разори човек. Стопанствата на шотландските арендатори бяха на такова еднакво мизерно равнище, че извънредно трудно можеше да се намери някаква удобна точка, та като се изкачи човек до нея, да падне така, че наистина да успее да си счупи главата. Те бяха кажи-речи в положението на хора, които, абсолютно лишени от възможността да сключват заеми, може да стигнат до сиромашия, но в никой случай до банкрут. Впрочем, въпреки че всички начинания на Триптолемус се проваляха, свързаните с тях разходи се покриваха със спестяванията на извънредно икономичната му сестра Барбара; а старанията й в това отношение бяха наистина смайващи. Единствено тя беше в състояние, ако това бе изобщо възможно, да осъществи идеите на учения философ, който обявявал спането за прищявка, а яденето — чисто и просто за навик и си давал вид пред всички, че се е отказал и от едното, и от другото, докато за нещастие не се разкрило, че имал интимни връзки с готвачката па семейството, която като възмездие за лишенията го пускала тайно да влиза в кухненския килер и да дели леглото й. Но Барбара Йелоули не си служеше с такива хитрости. Тя ставаше рано, лягаше си късно и нейните измъчени от изтощително бодърствуване и работа слугини смятаха, че като котка не спи по цели нощи. Колкото до яденето, въздухът като че ли беше най-апетитното й блюдо и на драго сърце би го направила такъв и за всички около себе си. Брат й обаче, не само мързелив по природа, но и голям чревоугодник, с удоволствие би кусвал сегиз-тогиз мръвка месо, макар и само за да разбере доколко угоени са овцете му; но такава мисъл би шокирала мис Барбара толкова, колкото, ако предложиш за ядене дете; и понеже беше по характер отстъпчив и сговорлив, Триптолемус се примири с необходимостта вечно да пости и се смяташе за безкрайно щастлив, ако успееше да измъкне малко масълце за овесената си питка или (тъй като живееха на брега на Еск) да избегне неотменната необходимост да яде сьомга през шест от седемте дни на седмицата, независимо от годишното време.

Но макар че мис Барбара неизменно прибавяше към общия капитал всички спестявания, които неимоверната й способност да икономисва успяваше да скъта, и при все че постепенно похарчиха за спешни нужди цялото или почти цялото майчино наследство, наближаваше времето, когато може би нямаше да бъдат в състояние да устоят повече на злощастната звезда на Триптолемус, както се изразяваше самият той, или на естествените резултати от неразумните му начинания, както пък се изразяваха другите. За щастие в този тягостен и критичен момент ненадейно им се притече иа помощ някакъв бог. Казано на ясен английски език, благородният лорд, собственик на тяхната ферма, пристигна в намиращия се в съседство свой замък е екипажа си, впрегнат с шест коня, с придружаващите го лакеи — сиреч с цялото великолепие на седемнайсети век.

Тази знатна личност, син на благородника, който бе докарал стария Джаспър от Йоркшир в тоя край, беше като баща си човек много предприемчив т с голямо въображение. Въпреки превратностите на онова време той бе съумял да уреди много добре собственото си положение, получавайки за няколко години управлението на далечните Оркнейски и Шетландоки острови^[30] срещу определен наем, с право в качеството си на губернатор да взема каквото може от имотите или доходите на държавата в тези области. А сега негово превъзходителство си бе втълпил в главата мисълта, сама по себе си много правилна, че може да извлече далеч по-голяма полза от дадените му права, ако усъвършенствува обработването на държавните земи както на Оркнейските, така и на Шетландските острови; и тъй като знаеше това-онова за нашия приятел Триптолемус, заключи (може би за зла чест), че този човек би могъл да му помогне да изпълни плановете си. Той прати да го повикат в големия му замък и беше толкова възхитен от вещината, с която нашият приятел разглеждаше всеки въпрос, свързан със селското стопанство, че незабавно си осигури сътрудничеството на такъв ценен помощник, като най-напред го избави от сегашната му недоходна ферма.

Това стана почти изцяло според условията, поставени от Триптолемус, който от дългогодишен опит скришом си бе извлякъл една печална поука: че без ни най-малко да подценява или да се съмнява в способностите си, все пак е по-добре да остави главоболията и рисковете преди всичко на своя работодател. Ала той обрисува пред покровителя си такива бляскави възможности за доходи, че лорд-губернаторът се отказа от всякаква мисъл да даде на своя подвластен дял от очакваните печалби; защото колкото и примитивни да бяха методите в селското стопанство на Шотландия, те далеч превъзхождаха тия, които се знаеха и прилагаха в областите на Туле, а Триптолемус Йелоули смяташе, че владее тези тайни далеч по-добре от всичко, което се знаеше и прилагаше дори в самия Мърнз. Така че от предлаганите подобрения можеше да се очаква двойна полза: губернаторът щеше да взема целия доход, от който ще отделя прилично възнаграждение за своя иконом Йелоули, като му предостави освен това къща и фамилна ферма за издръжка на семейството му. Радост обзе сърцето на мисис Барбара, като научи за щастливия завършек на тази работа, която можеше да приключи така злополучно, както даването на фермата им Колдейкърз под аренда.

— Ако не можем да свързваме двата края сега, когато всичко ще влиза и нищо няма да излиза от къщи — рече тя, — значи сме по-лоши и от езичници!

Известно време Триптолемус беше улисан в много трескава дейност: пухтеше и пъшкаше, ядеше и пиеше във всяка попаднала му крайпътна кръчма и едновременно поръчваше и трупаше земеделски сечива, необходими за жителите на тези обречени острови, чиито съдбини бяха застрашени от тази коренна промяна. Странни биха изглеждали тези сечива, ако се представеха на някое съвременно земеделско дружество; но всичко е относително и тромавото, грубо оръдие от дърво, наричано старо шотландско рало, би се сторило на днешния шотландски фермер не по-малко чудновато, отколкото броните и шлемовете на воините на Кортес^[31] — на полк от съвременната ни армия. Обаче воините на Кортес завладели Мексико, а въвеждането на шотландското рало несъмнено би подобрило извънредно много състоянието на селското стопанство в Туле.

Не ни е ясно още защо Триптолемус предпочете да се установи на местожителство на Шетландските, а не на Оркнейските острови. Може би смиташе, че от двата сродни народа жителите на първия архипелаг са по-скромни и по-хрисими; или може би разположението на предоставената му къща и ферма (действително задоволително) му се струваше за предпочитане пред това, което имаше възможност да получи на Помена (така се нарича главният остров на Оркнейския архипелаг). В Харфра, или Стърбъра, както я наричали някога по останките от една пиктска крепост, разположена почти до чифлика, икономът се настани с всички надлежни нрава, решен да оправдае името, което носеше, като се постарае както с наставления, така и с личен пример да просвети шетландците и да разшири твърде ограничените им знания за основните сфери на човешката дейност.