Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea-Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Корекция
stoyanps (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Рафаел Сабатини. Морският ястреб

Роман, III том

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Христо Жаблянов

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Индекс 11 — 95376/6126–23–87

Английска. Второ издание

Дадена за набор м. I. 1987 г. Подписана за печат ма IV. 1987 г. Излязла от печат м. VI. 1987 г. Формат 166090. Печатни коли 19.5. Издателски коли 19.5. Условно издателски коли 20,62. Цена 2.50 лв.

Издателство „Отечество“, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

Jusautor, Sofia

ISBN: 954-8004-21-6

 

Rafael Sabatini. The Sea-Hawk

Grosset & Dunlap, New York

История

  1. — Добавяне

ЗАБЕЛЕЖКА

Лорд Хенри Гоуд, който, както ще видите, се е познавал със сър Оливър Тресилиън лично, заявява без всякакви заобикалки, че той не бил хубав. Но негова светлост има склонност към резки оценки, а разбиранията му не винаги отговарят на общоприетите. Например той казва за Ана Клийв, че била „най-грозната жена, която съм виждал“. Доколкото можем да схванем от собствените му обемисти писания, изглежда много съмнително дали изобщо е виждал Ана Клийв и ние подозираме, че е бил само послушно ехо на преобладаващото мнение, според което падането на Кромуел се дължало на грозотата на съпругата, избрана от него за този жесток към жените си крал[1]. Пред преобладаващото мнение аз предпочитам документа, излязъл изпод четката на Холбайн, който ни позволява да си съставим собствена представа и ни показва дама, която далеч не е заслужавала жестоката присъда на негова светлост. Също така ми се ще да вярвам, че лорд Хенри не е бил прав в изказването си за сър Оливър, и тази увереност се подсилва у мен от описанието, което ни дава сам той… „Това бе — казва лорд Хенри — висок, здрав мъж, добре сложен, с изключение на това, че ръцете му бяха прекалено дълги, а краката и китките на ръцете прекомерно големи. Имаше мургаво лице, черна коса и черна чаталеста брада; носът му беше голям и извит, а дълбоко хлътналите очи изглеждаха много светли, много жестоки и зловещи под надвисналите вежди. Той имаше (а това е, както винаги съм забелязвал, признак на голяма мъжественост) силен, нисък, груб глас, по-пригоден и без съмнение по-често използуван за моряшки проклятия и псувни, отколкото за прославяне на неговия творец.“

Така твърди лорд Хенри Гоуд и вие забелязвате как допуска стаената неприязън към този човек да се промъкне и в описанието му. Истината е, както сочат многобройните доказателства в плодовитите му съчинения, че негова светлост е бил донякъде човекомразец. Всъщност именно тази омраза към хората го е подтикнала, както е подтиквала и мнозина други, да стане писател. Той поема перото не толкова за да изпълни пряката си цел — да напише хроника на своето време, — колкото да излее насъбралото се у него огорчение от падането му в немилост. Поради това лорд Хенри не намира добра дума за никого и рядко споменава свой съвременник, без да отприщи поток от цветисти ругателства. Въпреки всичко бихме могли да го извиним. Той е бил едновременно човек на мисълта и човек на действието — едно колкото рядко, толкова и жалко съчетание. Човекът на действието у него би могъл да стигне далече, да не беше го погубил още в самото начало човекът на мисълта. Великолепен моряк, той би могъл да стане главнокомандуващ на английската флота, ако нямаше известна склонност към интриги. За негово щастие — защото иначе надали е щял да запази главата си на мястото, отредено от природата — той е бил своевременно засенчен от облака на подозрението. Лордът претърпял несполука в попрището си, но се наложило да му се даде някаква отплата, понеже в края на краищата подозренията останали непотвърдени. Така той бил свален от командната си длъжност и назначен, по милостта на кралицата, за управител на Корнуол — служба, на която, както се е смятало, не би могъл да върши пакости. Там, разочарован от провалянето на честолюбивите си стремежи и заживял сравнително затворен живот, лордът решил, както са решавали и мнозина други, сполетявани от неговата участ, да потърси утеха в перото. Той написал извънредно заядливата, тесногръда и повърхностна „История на лорд Хенри Гоуд и неговото време“, която представлява чудна плетеница от възпоминания, изопачавания, заблуждения и своеобразен правопис. В осемнадесетте огромни фолианта, които е изпълнил с дребния си готически ръкопис, той тълкува по свой собствен начин онова, което нарича свое падение, но след като изчерпва тази тема, въпреки многословието си, още в първите пет от осемнадесетте тома лордът продължава да разглежда историята на своите дни, доколкото е могъл да я наблюдава непосредствено в корнуолското си уединение.

За целите на английската история записките му са съвършено безпредметни, поради което и са останали необнародвани и забравени. Ала за изследователя, който прави опит да проучи живота на този необикновен човек — сър Оливър Тресилиън, — те са действително неоценими. А тъй като съм си поставил за непосредствена задача този животопис, трябва тука, в самото начало, да изкажа крайната си признателност на тези записки. Без тях наистина не би било възможно да се възстанови животът на този корнуолски благородник, който става вероотстъпник и варварски корсар[2], а е могъл да стане и паша на Алжир (или Арджир, както го нарича негова светлост), ако не са попречили известни обстоятелства, които ще изложа по-нататък.

Лорд Хенри е писал със знания и тежест, а онова, което е имал да разкаже, е завършено и изпълнено с ценни подробности. Сам той е бил очевидец на голяма част от случилото се, търсил е лично познанство с мнозина от хората, свързани с деянията на сър Оливър, та да може да разшири записките си, и е смятал достойна за отбелязване и най-незначителната клюка, до която е могъл да се добере по тези места. Подозирам също, че е бил доста подпомогнат от Джаспър Ли по отношение на събитията, станали извън Англия, които, както ми се струва, представляват най-интересната част от неговия разказ.

ЧАСТ ПЪРВА
СЪР ОЛИВЪР ТРЕСИЛИЪН

ГЛАВА ПЪРВА
ТЪРГАШЪТ

Сър Оливър Тресилиън се беше разположил във величествената трапезария на хубавата къща в Пенароу, която дължеше, на предприемчивостта на своя оплакван и оставил плачевен спомен баща, както и на изкуството и въображението на един италиански строител на има Баньоло, дошъл в Англия преди половин век като един от помощниците на прочутия Ториджани.

Този дом, тъй удивителен със своето необикновено италианско изящество за такова отдалечено кътче в Корнуол, както и историята на изграждането му заслужават една-две думи.

Италианецът Баньоло, който наред със забележителната си художническа дарба притежавал свадлив и избухлив нрав, имал нещастието да убие човек при скарване в една кръчма в Саутуорк. Поради това той избягал от града и не се спрял в главоломното бягство от последиците на престъпното си деяние, докато не стигнал, кажи-речи, до крайните предели на Англия. При какви обстоятелства се запознал той с Тресилиън-баща, не зная. Положително е обаче, че срещата била навременна и за двамата. Ралф Тресилиън, който, изглежда, се отличавал със закореняла страст към обществото на всевъзможни негодници, подслонил беглеца, а Баньоло се отплатил за услугата, като предложил да построи на мястото на изгнилата полудървена постройка на Пенароу нова сграда. Като се заел с тази задача, той й се посветил с целия жар на истински художник и издигнал за покровителя си жилище, което представлявало чудо на изяществото в онзи непросветен век и в тоя затънтен край. Под ръководството на даровития строител, достоен сътрудник на господин Ториджани, се издигнала прекрасна двуетажна сграда от светлочервени тухли, заливана от светлина и слънчев блясък през необичайно високите многокрили прозорци, врязани почти от основите до върха във всяка поддържана от колони фасада. Главният вход бе изграден в издадено напред крило и увенчан от тежък балкон, а над всичко се извисяваше изключително прелестен фронтон с колони, който сега бе отчасти покрит със зеления плащ на пълзящи растения. Над печените червени керемиди на покрива с величествено великолепие се устремяваха към небето тежки вити комини.

Ала истинската красота на Пенароу — на новия Пенароу, създаден от плодовития мозък на Баньоло — се криеше в градина, разработена в изоставения пущинак около старата къща, която увенчавала някога височините над нос Пенароу. Времето и природата бяха присъединили усилията си към усилията на Баньоло. Италианецът бе прорязал привлекателните площадки, издигнал бе прелестните балюстради, които заграждаха трите тераси, и изящните стълби между тях; сам той беше проектирал водоскока и собственоръчно изваял издигащия се над него гранитен фавн и десетина други статуи на нимфи и горски божества от мрамор, които блестяха с бяло сияние сред тъмната зеленина. А времето и природата бяха придали кадифена гладкост на поляните, сгъстили бяха хубавите живи плетове от чимшир и бяха извисили черните копиеобразни тополи, които завършваха италианския вид на това корнуолско имение.

Сър Оливър почиваше в трапезарията си, размишляваше за всичко, което се простираше пред него в меката септемврийска слънчева светлина, и го намираше много приятно за окото, а живота — много приятен да се живее. Но още не се е родил човекът, който да има подобно отношение към живота, без някаква друга непосредствена причина за своя оптимизъм, освен заобикалящата го обстановка. Сър Оливър имаше няколко причини. Първата от тях, при все че надали дори я подозираше, беше съвкупността от неговата младост, богатство и добро храносмилане; втората бе — че си беше спечелил почит и известност и в испански води, и в неотдавнашното разгромяване на Непобедимата армада[3] — или може би по-подходящо би било да се каже: в разгромяването на бившата Непобедима армада — и че с това беше заслужил в двадесет и петата година на живота си честта на рицарското звание от Девствената кралица[4]; третият и последен извор на приятното му настроение — а аз го запазих за края, понеже смятам, че това място е най-подходящо за най-важната първопричина — бе господин Купидон[5], който този път сякаш бе целият изтъкан от човеколюбие и беше успял да нагласи всичко така, че ухажването на госпожица Розамунд Годолфин от сър Оливър да върви съвсем гладко и безупречно.

И тъй, сър Оливър се беше разположил във високия си, украсен с резба стол, с разкопчана дреха, с протегнати напред дълги крака, със замислена усмивка на решителните устни, заградени засега само с тънката черна черта на мустачките (описанието, което намираме у лорд Хенри, е било направено много по-късно). Бе пладне и въпросният господин се беше току-що нахранил, за което свидетелствуваха чиниите, нарязаното печено и полупразната бутилка на масата до него. Той задълбочено смучеше дълга лула, понеже беше усвоил това нововъведение — да пуши тютюн, — мечтаеше за своята любима и изпитваше сърдечна благодарност към съдбата, че е била тъй благосклонна към него и му беше дала възможността да сложи в скута на Розамунд благородническо звание и известен дял слава.

По природа сър Оливър бе хитър човек („коварен като двадесет дявола“ — казва лорд Хенри), а притежаваше и значително образование. Но изглежда, нито природният му ум, нито придобитите познания го бяха научили, че сред всички богове, които управляват съдбините на човечеството, няма по-насмешлив и по-злорад от същия този господин Купидон, в чиято чест кадеше сега тамян със своята лула. Древните са знаели, че това момче с невинен вид е жесток и пакостен измамник, и му нямали вяра. Сър Оливър или не знаеше, или не желаеше да знае тази основателна древна мъдрост. Било му писано да я узнае чрез тежки изпитания и още докато светлите му замислени очи се усмихваха на слънчевите лъчи, залели терасата отвъд високия многокрил прозорец, върху нея падна някаква сянка, за която сър Оливър не можеше дори да подозре, че е предзнаменование на сянката, която се спускаше и върху слънчевата светлина на неговия живот.

Подир сянката се появи и причинителят й — висок и нагизден, с широка черна испанска шапка, украсена с кървавочервени пера. Размахала дълго бастунче с вързана на него панделка, фигурата мина край прозорците с отмерените стъпки на съдбата.

Усмивката изчезна от устните на сър Оливър. Мургавото му лице стана замислено, черните вежди се сключиха така, че между тях остана една-единствена дълбока бръчка. После усмивката бавно се появи наново, ала не предишната нежна и тъжна усмивка. Тя се преобрази в усмивка на решителност, и твърда воля — усмивка, която сгърчи устните, въпреки че веждите се бяха отпуснали, а в загрижените му очи заискри присмех, лукавство и дори озлобление.

Влезе слугата му Никълъс и съобщи за идването на мастър Питър Годолфин, а непосредствено по стъпките на лакея влезе и самият мастър Годолфин, като се подпираше на своето украсено с панделки бастунче и с широкополата си испанска шапка в ръка. Беше висок, слаб господин с бръснато хубаво лице с високомерно изражение; подобно на сър Оливър той имаше извит, дързък нос, а на възраст бе по-млад с две-три години. Червеникавата му коса бе доста по-дълга от установената по онова време мода, обаче дрехите не бяха по-контешки, отколкото бе търпимо за един благородник на неговите години.

Сър Оливър се изправи и го посрещна с поклон от височината на огромния си ръст. Ала вълна от тютюнев дим задави изящния му посетител и го накара да се закашля и да изкриви лице.

— Виждам, че и вие сте придобили тоя мръсен навик — задавено продума той.

— Известни ми са и още по-мръсни — сдържано отвърна сър Оливър.

— Не се и съмнявам — продължи мастър Годолфин, като не закъсня да подчертае своето настроение и целта на посещението си.

Сър Оливър се въздържа от отговора, който щеше да улесни неговия гост да постигне целта си, понеже това не влизаше в сметките на нашия благородник.

— Поради това — насмешливо рече той — надявам се, че ще проявите търпение към недостатъците ми. Ник, дай стол за мастър Годолфин и още една чаша. Бъдете добре дошли в Пенароу.

По бялото лице на младия мъж премина присмех.

— Вие ми оказвате любезност, сър, с каквато май не бих искал да ви отговоря.

— За това ще имате достатъчно време, когато дойда да го потърся — каза сър Оливър с непринудено, макар и престорено благоразположение.

— Когато дойдете да го потърсите ли?

— Гостоприемството на вашия дом — обясни сър Оливър.

— Дошъл съм да поприказвам с вас именно по този въпрос.

— Заповядайте, седнете — покани го сър Оливър и протегна ръка към стола, сложен от Никълъс. Със същото движение даде знак на слугата да се оттегли.

Мастър Годолфин не обърна внимание на поканата.

— Както разбрах, били сте в Годолфин Корт едва вчера — рече той и замълча. Тъй като сър Оливър не се опита да го отрече, гостенинът сухо добави: — Аз дойдох, сър, да ви известя, че честта на вашите посещения е нещо, от което ще бъдем щастливи да се лишим.

В усилието да запази самообладанието си пред такова безспорно оскърбление сър Оливър леко побледня под своята мургавина.

— Трябва да разберете, Питър, преди да добавите още нещо — бавно отвърна той, — че вече сте казали твърде много. — Той замълча и за миг се загледа в посетителя си. — Не зная дали Розамунд е споделила с вас, че вчера ми е оказала честта да се съгласи да стане моя съпруга…

— Тя е дете, което не знае какво върши! — прекъсна го мастър Годолфин.

— Нима ви е известна някаква основателна причина, която би я накарала да промени решението си? — запита сър Оливър с лек признак на предизвикателство.

Мастър Годолфин седна, прехвърли крак връз крак и сложи шапката на коляното си.

— Известни ми са десетина — отговори той. — Но няма защо да ви ги изреждам. Достатъчно е да ви припомня, че Розамунд е едва седемнадесетгодишна и се намира под мое настойничество и под настойничеството на сър Джон Килигрю. Нито сър Джон, нито аз можем да одобрим този годеж.

— И таз хубава! — избухна сър Оливър. — Че кой ви моли за одобрение вас или сър Джон? С божията воля сестра ви скоро ще стане пълнолетна и господарка на своята съдба. Не съм чак толкова забързал да се оженя, а по природа, както може би забелязвате, аз съм удивително търпелив човек. Съгласен съм дори да чакам. — И той засмука лулата си.

— В случая чакането не ще ви помогне, сър Оливър. Най-добре е да разберете. Въпросът е решен от сър Джон и мене.

— Тъй ли? Боже господи! Пратете сър Джон при мене да ми каже за своите решения, а аз ще му разправя нещичко за моите. Кажете му от мое име, мастър Годолфин, че ако си направи труда да се разходи до Пенароу, аз ще направя за него това, което отдавна е трябвало да направи палачът. Ще откъсна ушите на този сводник ей с тази ръка!

— А междувременно — предизвикателно подхвърли мастър Годолфин — не ще ли приложите разбойническите си заложби върху мене?

— Върху вас? — повтори сър Оливър и го изгледа с добродушно презрение. — Аз не коля незаякнали петлета, моето момче. Освен това вие сте брат на сестра си и нямам намерение да умножавам съществуващите вече препятствия на моя път. — Изведнъж тонът му се промени. Той се наведе през масата: — Хайде кажете, Питър! Какво се крие зад всичко това? Не можем ли да изгладим разногласията, които според вас съществуват? Изложете ги. Това не засяга сър Джон. Той е негодник, който не значи нищо за мене. Обаче вие, това е нещо друго. Вие сте неин брат. Изложете оплакванията си. Да говорим откровено и приятелски.

— Приятелски? — присмя му се отново Питър. — Нашите бащи са ни дали пример в това отношение.

— Има ли значение какво са вършили нашите бащи? Толкова по-срамно за тях, щом не са могли да бъдат приятели, като са били съседи! Нима ще последваме такъв жалък пример?

— Да не искате да припишете грешката на моя баща? — възкликна Годолфин в явен пристъп на гняв.

— Аз нищо не приписвам, момчето ми. Аз укорявам и двамата.

— По дяволите! — изруга мастър Питър. — Значи вие черните покойници?

— Дори и да ги черня, черня и двамата. Но не го правя. Само осъждам една грешка, която и двамата биха признали, да можеха да оживеят.

— Тогава, сър, ограничете вашето осъждане до собствения си баща, с когото никой почтен човек не е могъл да живее в мир.

— Полека, полека, мили мой…

— Няма защо да се въздържам. Ралф Тресилиън бе позор, скандал за целия ни край. Няма селце оттука до Труроу или оттука до Хелстън, което да не гъмжи от големи тресилиъновски носове като вашия за спомен от разюздания ви баща.

Очите на сър Оливър се присвиха; той се усмихна.

— Интересно, откъде ли сте взели вашия нос? — учуди се той. Мастър Годолфин разярено скочи на крака и столът се сгромоляса зад него.

— Сър! — кресна той. — Вие оскърбявате паметта на майка ми!

Сър Оливър се изсмя.

— Може и да попрекалявам малко в отговор на вашите шеги по отношение на баща ми.

Мастър Годолфин се втренчи в него с безмълвна ярост, после се поддаде на гнева си, наведе се през масата, вдигна дългия си бастун и рязко удари сър Оливър по рамото.

Сторил това, той се запъти величествено към вратата. На половин път се спря.

— Ще чакам да се срещна с приятелите ви и с вашата сабя — каза той.

Сър Оливър повторно се изсмя:

— Струва ми се, че няма да си направя труда да ги изпратя. Мастър Годолфин се завъртя и застана пак с лице към него.

— Какво? Ще претърпите удара? Сър Оливър сви рамене.

— Никой не го е видял — отвърна той.

— Но аз ще разглася навред, че съм ви бил с бастун.

— Ако го направите, ще обявите себе си за лъжец, защото никой не ще ви повярва. — След това сър Оливър още веднъж промени тона си: — Хайде, Питър, ние не се държим достойно. Колкото за удара, признавам, че съм го заслужил. Майката е по-свята за всекиго от бащата. Тъй че можем да смятаме този въпрос за уреден. Не можем ли да уредим и всичко друго? Какво ще спечелим, като поддържаме тази стара кавга, възникнала между нашите бащи?

— Нас ни дели много повече от това — отговори мастър Годолфин. — Няма да позволя на сестра си да се омъжи за пират.

— Пират ли? Боже мой! Радвам се, че няма кой да ви чуе, защото, след като нейно величество ме е посветила в рицар заради морските ми подвизи, думите ви звучат като предателство. Положително, моето момче, онова, което се одобрява от кралицата, може да бъде одобрено от мастър Питър Годолфин, а дори и от вашия наставник сър Джон Килигрю. Вие сте се вслушали в него. Той ви е изпратил тука!

— Аз не съм ничий слуга! — разпалено възрази младежът, ядосан от обвинението, а още повече ядосан от правдивостта му.

— Да ме наречете пират, значи да кажете глупост. Хокинз, с когото съм плавал, също получи благородническо звание и всеки, който ни нарече пирати, оскърбява самата кралица. Като оставим настрана това, което, както виждате, е несъстоятелно обвинение, какво друго имате против мене? Струва ми се, че не съм по-лош от всеки друг тука в Корнуол; Розамунд ме почете с любовта си, аз съм богат, а ще стана и още по-богат, преди да звъннат сватбените камбани.

— Богат с придобитото от морски грабежи, богат със съкровищата на потопени кораби и със стойността на робите, пленени в Африка и продадени на плантациите, богат, както е преситен вампирът: с кръвта на мъртъвци!

— Сър Джон ли казва това? — запита сър Оливър с тих, неумолим глас.

— Казвам го аз!

— Чух, но сега ви питам къде сте научили този хубав урок. Сър Джон ли е ваш наставник? Той е, той е! Няма защо да ми го казвате. Аз ще се справя с него. А засега да ви открия чистия и безпристрастен източник на неговото озлобление. Ще видите колко прям и честен благородник е сър Джон, който е бил приятел на баща ви и ваш настойник.

— Не желая да слушам какво ще ми кажете за него.

— О, не, ще ме изслушате в замяна на това, че ме накарахте да чуя какво казва той за мене. Сър Джон иска да получи разрешително да строи в устието на Фал. Той се надява там, на пристанището, в сянката на собственото му имение Аруинак, да изникне град. Показва се безпристрастен и много загрижен за добруването на този край, но пропуска да спомене, че земята принадлежи на него и че с това се мъчи да осигури собственото и на семейството си благоденствие. По щастливо съвпадение ние се срещнахме в Лондон, когато сър Джон ходи в двореца заради тази работа. Случайно аз също имам интереси в Труроу и Пенрин, ала противно на сър Джон аз се държа честно по този въпрос и не го крия. Ако селището при Смитик започне да се разраства, то поради по-благоприятното му положение Труроу и Пенрин ще трябва да пострадат, а това е толкова неизгодно за мене, колкото обратното — за сър Джон. Казах му го, понеже умея да бъда прям, и го изложих и на кралицата в една молба, насрещна на молбата на сър Джон. — Той сви рамене. — Моментът бе благоприятен за мене. Аз бях един от моряците, помогнали в победата над Непобедимата армада на крал Филип. Следователно на мене не можеше да се откаже и сър Джон се върна у дома си с празни ръце, както и беше дошъл в двореца. Чудно ли ви е, че ме мрази? Като го знаете какво представлява, чудно ли ви е, че ме нарича пират и още не знам какво? Напълно естествено е той да изопачи дейността ми по моретата, понеже именно благодарение на тази си дейност можах да му разваля сметката. Той е избрал за оръжие в тази борба клеветата, но аз не си служа с такива оръжия и ще му го докажа още днес. Ако не вярвате на думите ми, елате с мен, за да присъствувате на малкия разговор, който се надявам да имам с този негодник.

— Вие забравяте — каза мастър Годолфин, — че и аз имам интереси в околностите на Смитик и че вие накърнявате и тях.

— Аха! — възкликна сър Оливър. — Най-сетне слънцето на истината надзърна иззад този облак на справедливо възмущение срещу лошата ми тресилиъновска кръв и пиратските ми похвати! И вие не сте друго освен печалбар. Какъв глупак съм бил да вярвам във вашата искреност, да стоя тук и разговарям с вас като с честен човек! — Гласът му се издигна, а устните презрително се свиха, което подействува на другия като плесница. — Кълна се, че не бих си хабил думите за вас, ако знаех, че сте толкова подла и жалка личност.

— Тези думи… — започна мастър Годолфин, като се изправи вдървено.

— …са доста по-малко, отколкото заслужавате! — прекъсна го сър Оливър и високо извика: — Ник!

— Вие ще отговаряте за тези думи! — рязко заяви посетителят.

— Отговарям ви сега — бе суровият отговор. — Да дойдете тука и да ми дрънкате за развратността на баща ми и за някаква стара кавга между него и вашия баща, да ми блеете за измислени мои пиратски деяния и личния ми начин на живот като основателна причина да не мога да се оженя за сестра ви, докато истинското съображение, което имате на ум, истинският подтик за вашата враждебност не е нищо друго освен въпроса за няколко жалки лири годишен доход, който ви преча да си присвоите! За бога, махнете се!

В този миг влезе Ник.

— Вие ще чуете за мене пак, сър Оливър! — рече гостът, пребледнял от гняв. — Вие ще ми платите за тези думи!

— Аз не се бия със… търгаши — остро отвърна сър Оливър.

— Нима се осмелявате да ме наречете така?

— Наистина това хвърля петно върху едно почтено съсловие, признавам го. Ник, посочи вратата на мастър Годолфин.

Бележки

[1] Чарлз I — английски крал, участвувал в Гражданската война, съден и екзекутиран.

[2] Варвария по онова време са наричали мохамеданските държавици в Северна Африка.

[3] Непобедимата армада — голяма флота, изпратена от испанския крал Филип II срещу Англия в 1588 г.

[4] Девствената кралица — кралица Елисавета (1558–1603 г.)

[5] Купидон — римският бог на любовта.