Уолтър Скот
Пиратът (7)

ГЛАВА VI

…Ако със твоето изкуство

вълните си разбунил, усмири ги!

Шекспир — „Бурята“

Малко преди Норна да влезе, ураганът бе поусмирил буйството си, иначе пророчицата нямаше да може да стигне дотук в неговия разгар. Но едва се беше присъединила така ненадейно към компанията, която случайността бе събрала в жилището на Триптолемус Йелоули, и бурята изведнъж забушува отново с предишната сила, вилнеейки около къщата с такава ярост, че намиращите се вътре не чувствуваха вече нищо друго освен страх да не би старата постройка да рухне върху главите им.

Мис Бейби даде израз на уплахата си с гръмогласни възклицания:

— Господ да ни е на помощ… май наистина е настъпил денят на страшния съд… що за страна е това — само палячовци и вещици! А ти, глупчо — додаде тя, обръщайки се към брат си (защото във всичките й изблици имаше капка жлъч), — заряза хубавия Мърнз и се довлече тук, където в къщата ти се мъкнат само нахални просяци и нехранимайковци, а навън небето излива гнева си!

— Повярвай ми, сестро Бейби — отвърна оскърбеният агроном… — всичко ще се промени и ще се оправи… с изключение — добави той през зъби — на опърничавия характер на една проклета вещина, способна да направи самата буря още по-люта!

В това време старата слугиня и амбулантният търговец отправяха към Норна някакви страстни молби, от които стопанинът на къщата не разбра нищо, тъй като бяха изказани на норвежки.

Тя ги слушаше с надменен и равнодушен вид и най-после отговори високо на английски:

— Няма да го сторя. Дори ако до сутринта къщата рухне в развалини, кому ще бъдат нужни този смахнат новатор и тази жалка скъперница, които живеят в нея? Те са дошли тук да променят шетландските обичаи, ха да видим сега ще им допадне ли шетландската буря… Които не искат да загинат, да напуснат тази къща!

Амбулантният търговец грабна малката си раница и се залови бързо да я връзва на гърба си, старата слугиня метна пелерината на раменете си и двамата като че ли се готвеха да се махнат по-скоро от къщата.

Триптолемус Йелоули, обезпокоен от тези странни действия попита Мордонт с разтреперан от страх глас мисли ли, че има някаква опасност… толкова голяма опасност?

— Не зная — отвърна младежът, — но май не съм виждал досега такава буря. Норна може по-добре от всеки друг да ни каже кога ще утихне; защото никой на тези острови не познава времето като нея.

— И само на това ли е способна Норна според теб? — попита пророчицата. — Знай, че способностите й не са ограничени в толкова тесни предели. Чуй ме, Мордонт, младежо от чужда страна, но с благо сърце: ще напуснеш ли тази обречена къща заедно с тия, които се готвят сега да бягат от нея?

— Няма… няма да я напусна, Норна — отговори Мордонт. — Не зная по каква причина желаеш да се махна оттук, но тези мъгляви заплахи няма да ме накарат да напусна дома, в който ме посрещнаха тъй любезно в такава буря. Ако стопаните не са свикнали на нашето безгранично гостоприемство, толкова повече трябва да съм им признателен, загдето престъпиха своите обичаи и ми разтвориха вратите си.

— Храбър момък! — каза мис Бейби, чието суеверие засилваше още повече страха й от заплахите на тази, която всички смятаха за магьосница; но въпреки своята сприхавост, тесногръдие н вечно недоволство, тя таеше е душата си, като всички колоритни личности, някакви искрици на по-възвишени чувства, които я караха да цени великодушието, макар и да смяташе, че би й струвало скъпо сама да го прояви. — Храбър момък — повтори тя — и заслужава даже десет гъски; да имах толкова, непременно щях да му ги сваря или опека. Обзалагам се, че е син на джентълмен, а не на скъперник.

— Чуй ме, млади Мордонт — настояваше Норна, — махни се от тази къща. Съдбата ти е отредила голямо бъдеще… не бива да оставаш в този бордей да бъдеш смазан сред жалките му развалини заедно с останките на още по-жалките му обитатели, чийто живот е безполезен за света като бурените, които растат на сламения покрив, но скоро ще бъдат смачкани заедно с обезобразените им тела.

— Аз… аз… аз ще изляза — промълви Йелоули, който макар и да се мъчеше да се държи като учен и умен човек, все пак започваше да се плаши как ще свърши всичко, защото къщата беше стара и стените страшно се клатеха от бурята.

— Защо е нужно това? — учуди се сестра му. — Надявам се, че повелителят на ветровете още няма власт над тези, които са създадени по образ и подобие божие, за да събори върху главите ни такава здрава къща само защото някаква си смахната никаквица (тук тя стрелна пророчицата с осмъртителен поглед) ни се перчи с чародейната си сила, сякаш сме кучета и трябва да пълзим от една само нейна дума!

— Ама аз — заоправдава се Триптолемус, засрамен от вълнението си — исках само да погледна дали бурята не е повалила ечемика ми; но ако тази порядъчна жена благоволи да ни почака, чини ми се, по-добре ще бъде да поседнем и да по-траем, докато вятърът утихне и пак стане време за работа.

— Порядъчна жена, а! — повтори Бейби. — Мръсна вещица и крадла!… Измитай се оттук, никаквице такава! — додаде тя, обръщайки се направо към Норна. — Вън от тази почтена къща, докато не съм те подхванала с бухалката!

Норна й хвърли поглед, пълен с най-дълбоко презрение; после пристъпи към прозореца и като че ли се загледа замислено в небето, докато старата слугиня Тронда се приближи колкото се може повече до господарката си и в името на всичко, което е скъпо на мъжа и жената, я замоли:

— Не дразнете Норна от Фитфул Хед! В цяла Шотландия нямате такава жена — да умее да язди облак не по-зле от ездач на шетландско пони.

— Ще доживея аз да я видя да язди пушека на цяла бъчва катран — промърмори мис Бейби, — тъкмо кон за нея!

Норна пак стрелна разярената мис Бейби Йелоули с поглед, изпълнен с неописуемо презрение, което надменните н черти изразяваха така добре; после се приближи до прозореца, обърнат към северозапад, отдето в момента като че ли духаше вятърът, постоя известно време със скръстени ръце, загледана в оловносивото небе, забулено от гъстите облаци, които бурята гонеше на последователни тласъци, като от време на време утихваше за няколко мъчителни и мрачни мига, за да избухне наново.

Норна наблюдаваше тази борба на стихиите, като че ли този двубой й беше познат; и все пак в суровото спокойствие на чертите й имаше отсянка на страхопочитание и едновременно на властност, както заклинател гледа духа, който сам е извикал, и макар да знае как да го покори с магията си, все още е в образ, страшен за същество в плът и кръв. Присъствуващите се държаха различно, всеки според чувствата си. Мордонт, макар и неравнодушен към опасността, на която бяха изложени, беше по-скоро любопитен, отколкото уплашен. Той бе чувал, че уж Норна имала власт над стихиите, и сега чакаше случай да се увери с очите си, че действително е така. Триптолемус Йелоули стоеше объркан от това, което беше извън мисловните му възможности и, откровено казано, почтеният агроном изпитваше повече страх, отколкото любопитство. Сестра му пет пари не даваше за нищо, но трудно можеше да се каже какво се отразяваше повече в пронизителните й очи и тънките стиснати устни — яд или страх. Амбулантният търговец и старата Тронда, убедени, че къщата никога няма да рухне, докато страшната Норна е под нейния покрив, бяха готови да хукнат в същия миг, щом и тя тръгне.

Известно време Норна гледа небето неподвижно и в най-дълбоко мълчание, после изведнъж с бавно и тържествено движение протегна черната си дъбова тояга към оная част от небосвода, отдето вятърът духаше най-ситно, и в момента на най-бесния му порив запя норвежко заклинание, все още запазено на остров Уист под названието „Песен на Рейм-кенара“^[1], макар че някои я наричат „Песен на бурята“. Долу даваме свободен превод, защото е невъзможно да се предадат дословно много елиптични и метафорични изрази, характерни за древноскандинавската поезия:

Свирепи орльо на северозапада далечен,

ти, що в ноктите си мълниите носиш,

ти, що с криле могъщи океана пениш,

ти, що стада погубваш, корабите гониш,

ти, що събаряш кули,

сред крясъка на свойта ярост,

сред плясъка на устремни криле,

макар тоз крясък да е крясък на един народ загиващ,

макар крилете ти да са днес тътена на хиляди вълни,

в гнева и устрема си все пак чуваш

гласа на Рейм-кенара.

 

Ти боровете на Тронхайм си срещал,

до дънера изкоренени, с проснати корони,

ти срещал си скиталеца на океана.

Най-якия и строен кораб на безстрашния пират,

пред теб е свеждал той марсел^[2],

която и пред кралската армада не е свалял,

ти кулата си срещал, вбила в облаците връх —

несъкрушима твърдина на ярловете някогашни,

и камънаците на нейните зъбци

лежат сега на гостоприемното огнище,

но трябва да се преклониш и ти,

о, горди облако-гонителю,

щом чуеш пак гласа на Рейм-кенара.

Има стихове, що спират елена във гората,

макар че черни кучета му тичат по следите,

има стихове, що могат полета на ястреб да прекъснат

както сокол с качулка на главата и вързани крака

покорно вслушва се в свирката на своя господар ловец.

На воплите предсмъртни на моряците се смееш ти,

на трясъка на падаща гора

и на риданията на тълпите коленичили,

когато храмът срутва се над тях посред молитва,

но има звуци, в които трябва да се вслушваш също ти,

щом пее ги гласът на Рейм-кенара.

 

Колко злини си ти изсипал над морето,

вдовици пръстите си кършат на брега,

колко злини си ти изсипал над земята,

орачът скръстил е ръце отчаян.

Достатъчно си махал със криле —

нека утихне океана мрачен;

стига святкал си ти с очи —

стрелите гръмометни да засипят в колчана на Один^[3],

усмири се, казвам ти, невидимий летецо на небесата северозападни,

заспи ти по волята на Норна Рейм-кенара!

Както вече казахме, Мордонт по природа много обичаше романтичната поезия и романтичните положения; ето защо никак не е чудно, че слушаше с интерес страшното заклинание към най-страшния от ветровете, произнасяно с такъв пламенен екстаз. Но макар че в страната, където живееше, му се бе случвало да чува толкова много за руническата поезия и скандинавските заклинания, в случая той не беше толкова лековерен да допусне, че бушувалата доскоро с такава била буря, която сега започваше да утихва, е укротена от магическата песен на Норна. В едно нямаше съмнение: че вихърът като че ли отминаваше и очакваната опасност беше вече далеч; но по всяка вероятност този завършек отдавна бе предвиден от вещателката по признаци, недоловими за хора, които са отскоро в този край или не са се отнесли към природните явления с вниманието на точен и зорък наблюдател. В опитността на Норна той ни най-малко не се съмняваше, а това до голяма степен обясняваше привидната свръхестественост на действията й. Обаче благородните черти на нейното лице, полузакрито от разрешената коса, и величествеността, с която едновременно заплашително и повелително се обръщаше към невидимия дух на бурята, го подтикваха сериозно да повярва в надмощието на окултното изкуство над силите на природата; защото ако действително имаше на земята жена с такава власт над установените закони на вселената, Норна от Фитфул Хед, ако се съди по държането, осанката н чертите на лицето, беше родена тъкмо за тази възвишена роля.

Останалите лесно повярваха в това. Тронда и амбулантният търговец нямаше нужда да бъдат убеждавани; те отдавна вярваха в пълната власт на Норна над стихиите. Триптолемус и сестра му обаче се споглеждаха с недоумение и тревога, особено когато вятърът започна явно да отслабва, което личете най-вече в паузите, които Норна правеше между строфите на своето заклинание. След последната строфа настъпи продължително мълчание, подир което вече с променена, по-мека модулация на гласа и мелодията, Норна запя отново:

Орльо на далечните северозападни води,

ти чу гласа на Рейм-кенара,

по нейна воля сви криле широки

и прилепи ги кротко до телото.

Аз благославям те по пътя ти обратен!

И кога от висините слезеш,

да бъде сладък твоят сън във дълбините тайнствени на океана

и спи, докле съдбата те пробуди пак;

орльо на северозапада, ти чу гласа на Рейм-кенара!

— Хубава песен за жътва — зърното не би се ронило тогава — прошушна агрономът на сестра си. — Трябва да й говорим с по-благи думи, Бейби — за сто шотландски лири може да ни издаде тайната си.

— За сто глупашки чутури! — сопна се Бейби. — По-добре й предложи пет сребърни марки в брой. Всички вещици, които съм познавала досега, са бедни като Йов^[4].

Норна се извърна към тях, сякаш бе отгатнала мислите им; а може и действително да умееше това. Тя ги отмина с поглед, изпълнен с най-гордо презрение, и като се приближи до масата, на която вече бе сложен скромният обед на мисис Барбара, от една глинена кана наля в малка дървена чаша бленд — възкисела напитка, направена от бито мляко. После си отчупи къшей ечемичена питка и като хапна и сръбна, се обърна отново към свидливите домакини:

— Не ви изказвам благодарност за яденето и пиенето — рече тя, — защото не ме поканихте на вашата трапеза; благодарността, отправена към скъперника, е като небесната роса по Фулските скали, която с нищо не може да те подкрепи. Не ви изказвам благодарност — повтори тя и като извади от джоба си една наглед голяма и тежка кожена кесия, добави: — а ви плащам с нещо, което ще оцените по-високо от признателността на цялото население на Хиалтландия^[5]. Да не кажете, че Норна от Фитфул Хед е яла от вашия хляб и пила от вашата чаша и ви е оставила да се вайкате, че ви е ощетила.

Като изрече това, тя сложи на масата малка старинна златна монета с грубо, полуизтрито изображение на някакъв древен скандинавски крал.

Триптолемус и сестра му се възпротивиха енергично на тази щедрост: първият запротестира, че тук не е кръчма, а втората възкликна:

— Тая вещица май се е побъркала? Где се е чуло и видяло някой от почтеното семейство Клинкскейл да взема пари за ядене!

— Или в знак на добри чувства — промърмори брат й; — дръж на своето сестрице.

— Ти пък какви ги дрънкаш, кютюк такъв! — смъмри го добрата му сестрица, която се сещаше какво значи това мърморене. — Върни дрънкулката на тази вещица и се радвай, че можеш така лесно да се отървеш от нея — току-виж, че утре станала на камък, ако не и на нещо още по-лошо.

Почтеният иконом взе монетата, за да я върне, но неволно се сепна, като погледна образа на нея, и с разтреперана ръка я подаде на сестра си.

— Да — заговори отново вещателката, сякаш четеше мислите на учудената двойка, — вече сте виждали такава монета. Но внимавайте, когато я харчите! Користолюбивите и скъперниците няма да видят добро от нея — тя е спечелена в благородна борба и трябва да бъде похарчена с благородна щедрост. Имането, скрито под студено огнище, подобно на скритата дарба, един ден ще свидетелствува против скъперничеството на своите притежатели.

Този двусмислен намек, изглежда, разтревожи и учуди много мис Бейби и нейния брат. Последният се опита със заекване да каже нещо, което звучеше като покана към Норна да остане цяла нощ у тях или поне да дели „вечерята“ им, както се изрази най-напред; но като огледа околните и си спомни ограниченото съдържание на тенджерата, се поправи, изказвайки надежда, че тя ще опита поне мъничко от „леката закуска, която ще бъде на трапезата, преди човек да свари да разпрегне ралото“.

— Не, не ми прилича да ям тук… не ми прилича да спя тук — отвърна Норна; — аз ще ви избавя не само от присъствието си, но ще отведа и нежелания ви гост. Мордонт — додаде тя, обръщайки се към младия Мъртън, — „черният час“ е вече минал и баща ти те чака тази вечер.

— И ти ли отиваш натам? — попита Мордонт. — В такъв случай ще хапна само един залък, а след това ще ти помогна из пътя, добра майко. Потопите трябва да са придошли и е опасно да се върви.

— Нашите пътища се разделят — отвърна пророчицата, — пък и Норна няма нужда от ръка на смъртен да я подкрепя. Мен ме викат далеч на изток хора, които знаят как да облекчат стъпките ми… А ти, Брайс Снейлсфут — продължи тя, обръщайки се към амбулантния търговец, — върви бързо в Съмбъра. Рустът ще те дари с богата жътва, заслужава да я прибереш. Много ценна стока ще чака занапред нов стопанин, а усърдният шкипер ще си спи спокойно в морските дълбини и нима да го е грижа, че вързопи и сандъци се блъскат о брега.

— Не, не, добра майко — възрази Снейлсфут, — не желая аз лични облаги с цената на човешки живот, а съм признателен на всевишния, че дарява с благословията си моята скромна търговийка. Но не ще и дума — когато един губи, друг печели; а тъй като тези бури разсипват много нещо на земята, редно е да ни пращат туй-онуй и от морето. Тъй че ще си позволя като теб, майчице, да си взема къшей ечемичен хляб и да сръбна глътка бренди, ще кажа „останете със здраве“ и „сполай ви“ на този добър джентълмен и на тази лейди и ще поема към Ярлсхоф, както ме съветваш.

— Да — отвърна вещателката, — където има кръвопролитие, се събират орлите; а където има корабни останки на брега, търговецът бърза да разпродаде плячката, както акулата — да се нагости с мърша.

Това порицание — ако наистина беше порицание — изглежда остана непонятно за пътуващия търговец, който, петимен за печалба, взе раницата и аршина си и попита Мордонт с фамилиарността, допустима в такава дива страна, ще се съгласи ли да му прави компания.

— Аз ще поостана да обядвам с мистър Йелоули и мис Бейби — отговори младежът — и ще тръгна след половин час.

— Тогава ще си взема пая — каза търговецът. И като измънка под нос някаква молитва, без да се церемони повече, си отчупи, както се привидя на свидливата мис Бейби, две трети от хляба, смукна продължително от каната с бленда, грабна цяла шепа от малките рибета, наричани силок, които слугинята тъкмо слагаше на масата, и спокойно си излезе от стаята.

— Ей богу — възкликна ограбената мис Бейби, — право дума народът: рече ли странствуващият търговец, че е жаден, знай, че е гладен^[6]! Ех, де да се прилагаха законите против скитниците в тая страна… Ала на почтени хора не бих затворила вратата — додаде тя, поглеждайки Мордонт, — особено в такова време, като че е настъпило второто пришествие. Но виждам, че гъската е вече по чиниите, горката.

Тя изрече това с тон на съжаление за пушената гъска, която макар и висяла дълго като безжизнен труп над огнището й, беше много по-привлекателна за мис Бейби в този си вид, отколкото когато бе крякала сред облаците. Мордонт се засмя и зае мястото си, после се обърна да погледне Норна, но по време на разговора с търговеца тя се бе измъкнала от стаята.

— Слава богу, че се махна тази нацупена вещица — каза мис Бейби, — макар че остави тая златна монета да ни черпи во веки веков.

— Ш-шт, господарке, мълчете, за бога! — предупреди я Тронда Дронсдотър. — Кой знае къде е сега! Отде да знаем дали не ни подслушва, макар и да не можем да я видим.

Мис Бейби се озърна уплашено, по тутакси се оборави, защото по природа беше колкото сприхава, толкова и храбра, и рече:

— Както я гонех преди, така я гоня и сега, пък ако ще да ме вижда и чува или да се върти някъде… А ти, ти, тъпако — обърна се тя към клетия Йелоули, — какво си се облещил? Уж си бил студент в „Сент Ендрюз“, учил си наука и латински, както сам разправяш, а се уплаши от бръщолевенията на някаква си смахната баба! Хайде, драги, прочети най-хубавата молитва, дето си научил в колежа, все едно дали има тук вещица, или няма — нека си обядваме и пет пари да не даваме за нея. А колкото до златната й монета, няма да позволя да кажат, че съм й я задигнала. Ще я дам на някой сиромах… Сиреч ще му я завещая след смъртта си, а дотогава ще я пазя в кесията си и няма да я харча. Прочети най-хубавата си молитва от колежа, драги, пък след това да хапнем и пийнем.

— Май по-добре да прочетете oramus^[7] на свети Роналд и да хвърлите шест пенса през лявото си рамо, господарю — обади се Тронда^[8].

— Та да я отмъкнеш, а, шмекерка такава! — сряза я неумолимата мис Бейби. — Бая има да се трепеш, докато спечелиш толкова пари… Седни, Триптолемус, и избий от главата си небивалиците на онази полуумна…

— Полуумна или умна — отвърна Йелоули, който вече не знаеше какво да прави, — ама знае много повече от мен. А страшно беше, като гледаш как вятър утихва от гласа на смъртна като нас… пък какво рече там за плочата на огнището… просто не зная що да мисля…

— Като не знаеш що да мислиш — тросна се мис Бейби, — поне си дръж езика!

Агрономът не отговори нищо, а седна на скромната трапеза и я подели необикновено сърдечно с новия си познайник, който пръв бе нахълтал тук като неканен гост и последен щеше да си отиде. Рибетата изчезнаха бързо, а пушената гъска с всичките си подправки изхвръкна така светкавично, че за Тронда, на която се полагаше да оглозга кокалите, не остана никаква или почти никаква работа. След обеда домакинът извади бутилката си с бренди, но Мордонт, който по принцип беше въздържател почти като баща си, удостои с много малко внимание тази необичайна проява на гостоприемство.

По време на обеда домакините научиха толкова много за младия Мордонт и за баща му, че дори Бейби се възпротиви на желанието му да си облече пак мокрите дрехи и настоя (с риск към всички разходи за тоя ден да прибави и скъпа вечеря) да остане у тях до сутринта. Но казаното от Норна бе засилило още повече желанието на младежа да се прибере у дома си, а и колкото и радушно гостоприемство да му се оказваше в Стърбъра, нищо в тази къща не го привличаше да остане повече тук. Затова той се съгласи да си услужи с дрехите на иконома, като обеща да ги върне и да поръча да му донесат неговите; след това се сбогува любезно с домакина и с мис Бейби, която, колкото и да скърбеше за загубената си гъска, все пак сметна, че такъв красив и весел момък заслужава тия разноски (тъй като те и без това бяха неизбежни).