Уолтър Скот
Пиратът (10)

ГЛАВА IX

Вежлив, внимателен търговец той е

и не те подлъгва като Автолик^[1]

с шеги безвкусни и закачки плоски,

а стоката си вещо украсява

с съвети умни, както гъска тлъста

с какула и със розмарин подправят.

Старинна пиеса

На другата сутрин Мордонт в отговор на въпросите на баща си започна да му разказва за корабокрушенеца, когото бе спасил от вълните. Но едва пристъпи към подробностите, съобщени му от Кливланд, и мистър Мъртън стана някак неспокоен — скочи бързо и като прекоси два-три пъти стаята, се оттегли във вътрешното помещение, където обикновено се уединяваше, когато усетеше пристъп на душевното си страдание. Вечерта той се появи отново без ни най-малък признак на неразположение, но, разбира се, синът избягваше да зачеква въпроса, който толкова го бе развълнувал.

Така че на Мордонт Мъртън бе предоставено без ничия помощ полека-лека да си състави мнение за своя нов познайник, изпратен му от морето; и на края за голямо свое учудване стигна до заключение, общо взето по-неблагоприятно за чужденеца, отколкото можеше да се очаква. Мордонт намираше нещо отблъскващо у този човек. Вярно, той беше красив мъж, с непринудено и предразполагащо държане, но същевременно се долавяше някакво високомерие, което не се харесваше твърде на Мордонт. Макар че като запален ловец младежът се радваше много на подарената му испанска пушка и я разглобяваше и сглобяваше наново с голямо увлечение, разглеждайки внимателно и най-малките части на спускателния механизъм и украшенията, все пак в края на краищата изпитваше известно угризение от начина, по който се бе сдобил с нея.

„Не биваше да я приемам — мислеше си той; — капитан Кливланд ми я даде може би като отплата за дребната услуга, която му направих; ала щеше да бъде неприлично да откажа на толкова любезно предложение. Във всеки случай не ми се вижда човек, комуто бих желал да бъда задължен.“

Но след цял ден успешен лов той се примири с подаръка и подобно на повечето млади ловци при такива обстоятелства заключи, че всички други пушки са детски играчки в сравнение с тази. Ала му се струваше скучно и унизително да се задоволи да стреля чайки и тюлени, когато може да стреля французи и испанци… да се хвърля на абордаж срещу кораби и да убива кормчии. Баща му бе намекнал за възможността да напусне скоро тези острови, но неопитният младеж не можеше да си представи каква друга професия може да залови, освен тая, свързана с морето, което познаваше още от детинство. Отначало той нямаше по-голяма амбиция от това, да дели с моряците трудностите и опасностите на една риболовна експедиция до Гренландия, защото именно там шетландските моряци срещаха най-страшни изпитания. Но сега, когато отново бушуваше война, а подвизите на сър Франсис Дрейк^[2], на капитан Морган^[3] и на други смели авантюристи, за които бе чел в една книжка, купена от Брайс Снейлсфут, му бяха направили толкова дълбоко впечатление, че често си спомняше за предложението на капитан Кливланд да го вземе на море, макар че привлекателността на такова начинание се помрачаваше донякъде от съмнение, дали на края няма да се разочарова от бъдещия си командир. Той вече се бе убедил, че Кливланд е прекалено самоуверен, а може да се окаже и тиранин и тъй като дори в любезността му се долавяше надменност и високомерие, при гневните му изблици това неприятно качество можеше да се прояви по-брутално, отколкото би било по вкуса на плаващите под негово командуване. И все пак, ако въпреки всички тези рискове успееше да изтръгне съгласието на баща си, с каква радост, мислеше си Мордонт, щеше да се впусне към непознати страни и невероятни приключения, при които се надяваше да извърши такива подвизи, че да му служат за неизчерпаема тема пред прекрасните сестри от Бъра-Уестра; а когато го слушат, Мина ще плаче, Бренда ще се усмихва, но и двете ще се прехласват! И това ще бъде наградата за делата му и за преживените опасности; защото домашното огнище на Магнус Тройл привличаше като магнит мислите му и в каквито и мечтателни висини да витаеха те, на края винаги слизаха там.

Понякога на Мордонт му хрумваше да отвори дума пред баща си за разговора, който бе водил с капитан Кливланд, и за предложението на моряка; но когато съвсем накратко и с общи думи разказа историята на този човек още на другата сутрин, след като той напусна селото, това подействува така лошо върху душевното състояние на мистър Мъртън, че после избягваше дори да зачеква този въпрос. Все ще успея, мислеше си той, да му загатна някак за предложението на капитан Кливланд, когато пристигне консортът му и той повтори предложението си вече по-официално. А това, смяташе Мордонт, вероятно щеше скоро да стане.

Но дните ставаха седмици, седмиците — месеци, а нямаше никаква вест от Кливланд; успя само при едно от посещенията на Брайс Снейлсфут да узнае, че капитанът се е настанил в Бъра-Уестра като член на семейството. Това донякъде учуди Мордонт, макар че по силата на безграничното гостоприемство на островитяните, което Магнус Тройл поради богатството и нрава си довеждаше до крайност, беше може би съвсем естествено странникът да остане у семейството, докато сметне за нужно. Все пак чудно, че не е отишъл да търси своя консорт на някой от северните острови или не се е настанил в Лъруик, където рибарските кораби често носят новини от бреговете и пристанищата на Шотландия и Холандия. А и защо не праща човек да вземе сандъка, оставен в Ярлсхоф? Пък и в края на краищата, помисли си Мордонт, редно би било поне от учтивост да му прати някакво съобщение, с което да покаже, че не го е забравил.

Тези мисли се преплитаха и с една друга, още по-неприятна и по-трудно обяснима. Преди да дойде този човек, не минаваше и седмица, без Мордонт да получи някакво любезно приветствие или знак, че не го забравят в Бъра-Уестра; не липсваха и поводи за поддържане на тази постоянна връзка: ту на Мина й трябваха думите на някаква норвежка балада, ту се нуждаеше от пера или яйца, или раковини, или образци на редки морски водорасли за различните и колекции; ту Бренда пращаше някаква гатанка за разгадаване или песен за заучаване; ту почтеният стар юдалер с грозно надраскана бележчица, която човек би помислил за древен рунически надпис, пращаше сърдечни поздрави на добрия си млад приятел ведно с нещо за похапване и настойчива молба да дойде колкото се може по-скоро в Бъра-Уестра и да остане там колкото е възможно по-дълго. Тези любезни знаци на внимание често се пращаха със специален куриер, а освен него всеки, който пътуваше от единия до другия замък било по суша, било по море, носеше на Мордонт някакво приятелско приветствие от юдалера и неговото семейство. Напоследък обаче това общуване ставаше все по-рядко и от няколко седмици никой не бе идвал да донесе вест от Бъра-Уестра. Мордонт забеляза и почувствува тази промяна и мисълта за нея не излизаше от главата му, когато разпитваше Брайс, доколкото му позволяваше гордостта и предпазливостта, за да разбере причината на този обрат. Но докато подпитваше амбулантния търговец няма ли никакви местни новини, той се мъчеше да изглежда равнодушен.

— О, големи новини — отвърна търговецът, — и то с лопата да ги ринеш! Този смахнат човек, новият иконом, си е наумил да смени бисмарите и лиспундите^[4]; а пък нашият славен фоуд, Магнус Тройл, се е заклел, че по-скоро ще хвърли иконома Йелоули от връх Браса Крейг, отколкото да ги замени с кантар или нещо друго.

— Това ли е всичко? — попита Мордонт без особен интерес.

— Дали е всичко? Повече и не е нужно според мен — отвърна амбулантният търговец. — Че как ще купуват и продават хората, като им се сменят теглилките?

— Много правилно — съгласи се Мордонт; — но я ми кажи не си ли чувал да се навъртат край брега чуждестранни кораби?

— Шест холандски риболовни кораба край Браса и, както подочух, един галиот^[5] с висока кърма и гафелен грот, закотвен в залива Скелоуей. Сигурно е от Норвегия.

— А военни кораби или шлюпове^[6] нямаше ли?

— Нито един — отговори търговецът, — куриерският кораб „Сокол“ отплава с насила взети моряци. Ех, да нямаше на него нашенци, щях да река: да го прати господ на морското дъно!

— А нещо ново от Бъра-Уестра?… Добре ли са всички в семейството?

— Много са добре… даже, струва ми се, прекалено много: па веселба, па смях, па танци всяка вечер — и все с тоя капитан, разправят, с чужденеца, дето живее у тях… дето недавна го намерихте на брега при Съмбъра Хед… ала тогава никак не му беше до смях.

— Значи веселба и танци всяка вечер! възкликна Мордонт, не особено зарадван от това. — А с коя танцува капитан Кливланд?

— Предполагам, с която му скимне — отвърна амбулантният търговец; — във всеки случай всички там му играят по свирката. Ала не е моя работа да им се бъркам, нямам даже ищах да гледам лудориите и магариите им. Знайте само едно: че животът е изтъкан от гнила прежда.

— Ги, Брайс, защо продаваш такава калпава стока, за да не забравят хората тази ценна истина — забеляза Мордонт, възмутен както от тона на отговора, така и от притворството на отговарящия.

— Аз пък не забравям, че и вие, мистър Мордонт, обичате да танцувате и да се веселите; но съм стар човек и не мога да си кривя душата. Ала се обзалагам, че непременно ще бъдете на бала, който ще се състои в Бъра-Уестра срещу Ивановден (свети Йоан, както му казват заслепените простосмъртни), и сигурно ще се нуждаете от нещо по-хубаво — панталони, жилетки и тем подобни? А аз имам такава стока от Фландрия… — Като рече това, търговецът сложи подвижния си магазин на масата и се залови да го разопакова.

— Бал! — повтори Мордонт. — Бал срещу Ивановден?… Да не би да са те накарали да ме поканиш на него, Брайс?

— Не… но вие и без това знаете, че и с покана, и без покана ще сте добре дошъл там. Този капитан — как се казваше? — ще бъде церемониалмайстор, както се казва официално, сиреч нещо като пръв в компанията.

— Дявол да го вземе! — не се сдържа неприятно изненаданият Мордонт.

— Всяко нещо с времето си — отвърна амбулантният търговец, — не бързайте да подкарвате чуждо стадо… дяволът ще си вземе своето, уверявам ви, ще намери каквото му трябва. Не ме гледайте като дива котка — всичко, каквото казвам, е истина. А тоя капитан — как му беше името? — купи от мен жилетка, ей сега ще ви покажа — пурпурна, със златни кантове и богата бродерия; аз имам за вас също такава, само че на зелен фон; ако искате да бъдете като капитана, непременно си я купете, защото на сегашните момичета окото им е все в златото. Ето, погледнете — додаде той, показвайки стоката си от всички страни, — вижте я първо на светло, а после светлината да минава през нея, по посока на косъма и обратно — все е първо качество, доставил съм я от Антверпен, струва четири долара; тоя капитан толкова я хареса, че ми хвърли жълтица и каза да не му връщам рестото и да вървя на м… си! Лекомислен сквернословец, но ми е жал за него.

Без да разпитва много-много за какво му е жал за житейската волност или за религиозните заблуди на капитан Кливланд, Мордонт обърна гръб на търговеца, скръсти ръце и се заразхожда из стаята, като си мърмореше:

— Не съм поканен… Чужд човек да бъде разпоредник на празненството! — думи, които той си повтаряше с такава разпаленост, че Брайс долови отчасти смисъла им.

— Колкото до поканата, мога почти смело да кажа, че ще ви покапят, мистър Мордонт.

— Значи споменаха името ми? зарадва се Мордонт.

— Не мога да ви гарантирам — отвърна Брайс Снейлсфут, — само че не извръщайте глава с такава кисела гримаса, като тюлен, когато напуща брега; защото, трябва да ви кажа, с ушите си чух, че там ще бъдат всички нашенски веселяци и е немислимо да пропуснат вас, отдавнашен добър приятел и най-добрия танцьор на такива веселби (дай боже да можете след време да се похвалите с нещо по-пристойно!), оттук до Ънст^[7] няма човек, способен да ви надиграе, щом засвири цигулката. Според мен можете да се смятате за поканен… тъй че не е зле да си купите жилетка, защото всички там ще бъдат издокарани от главата до петите — да бъде милостив господ към тях!

При това търговецът следеше с изцъклените си зелени очи всяко движение на младия Мордонт Мъртън, който крачеше назад-напред из стаята в дълбок размисъл, а Брайс изглежда тълкуваше съвсем погрешно това, мислейки като Клавдио^[8], че ако човек е угрижен, причината е, че сигурно няма пари. Ето защо Брайс, след като помълча, се обърна към него със следните думи:

— Не му берете грижата, мистър Мордонт. От капитана взех колкото се полага, ала с вас ще се разберем по приятелски — нали сте ми добър приятел и клиент, ще ви взема, както се казва, според кесията… а мога да почакам и до Мартинов ден^[9], даже до Петдесетница^[10]. Аз съм деликатен човек, мистър Мордонт — пази боже да препирам някого, още повече приятел, който винаги ми е плащал в брой. Съгласен съм дори да Яъ дадете за дрехата пера, или кожи на морска видра, или някакви други кожи — никой по-добре от вас не знае как да си набави такава стока; нали аз, струва ми се, ви доставих най-доброкачествен барут. Не си спомням дали ви казах, че тон беше от сандъка на капитан Плънкет, дето загина преди шест години при Ско ъв Ънст с въоръжената бригантина „Мери“. Той също беше отличен птицеловец и за мой късмет сандъкът му бе изхвърлен на брега сухичък. Аз продавам от него само на добри стрелци. Та, както казах, ако имате такава стока, за да я заменим за жилетката, ще можем да се спазарим с вас, защото непременно ще бъдете желан в Бъра-Уестра срещу Ивановден, а не бива да изглеждате по-лошо от капитана… ще бъде неприлично.

— Във всеки случай ще отида там, все едно дали съм желан или не — отвърна Мордонт, като се спря изведнъж и измъкна жилетката от ръцете на търговеца, — и, както казвате, няма да се посрамя.

— По-внимателно, по-внимателно, мистър Мордонт — възкликна амбулантният търговец; — хващате я като че е топ груб уодмел… ще я направите на парцали… зер нежна ми е стоката… пък и не забравяйте, че струва четири долара… Да ви ги впиша ли в книгата?

— Не — побърза да отговори Мордонт и като извади кесията си, захвърли парите.

— Е, със здраве да носите тая дреха — каза весело търговецът, — а аз да вкарам парите ви в добра работа; и да ни пази господ от земна суета и земна лакомия; и да ви праща бели ленени ризи, които са за предпочитане пред всякакви там муселини, батисти и коприни, дето ги носят простосмъртните; а на мен да прати таланти, които струват повече от хубавите испански златни песети и холандски долари… и… но, боже господи, какво му става на тоя момък, та мачка такава безценна коприна като шепа сено?

В тоя момент влезе старата домоуправителка Суърта, на която Мордонт подхвърли покупката си с безразлична пренебрежителност, сякаш искаше час по-скоро да се отърве от нея; и като й заповяда да я прибере, грабна пушката си, която стоеше в ъгъла, взе ловните си принадлежности и без да забелязва опитите на Брайс да завърже разговор за „чудесната тюленова кожа, мека като чорт“, от която бяха направени ремъкът и калъфът на пушката му, излезе бързо от стаята.

Амбулантният търговец с облещените си зелени алчни зъркели, търсещи непрекъснато келепир, известно време остана загледан подир клиента, който се бе отнесъл с такова неуважение към стоката му.

Суърта също гледаше малко учудено след младия си господар.

— Това момче не е на себе си — промърмори тя.

— Не е на себе си, а? — повтори търговецът. — И той ще откачи като баща си! Да се отнася така със стока, която му струваше четири долара!… Завеян като файфец^[11], както казват рибарите от източните краища.

— Четири долара за този зелен парцал! — възмути се Суърта, като чу неволно изтръгналите се от устата на търговеца думи. — Добре се е подредил! И си мисля: дали той е голям ахмак, или ти, Брайс Снейлсфут, си голяма лисица.

— Ама аз не казах, че му струва баш четири долара — поправи се Снейлсфут; — пък и дори да струва толкова, момчето си има свои пари и може да разполага с тях както си иска, зер не е вече малък. Санким и стоката си струва парите, и дори повече.

— Санким — повтори хладно Суърта — да видим какво мисли баща му по тоя въпрос.

— Не вярвам да сте толкова лоша, мисис Суърта — каза търговецът; — това ще бъде черна неблагодарност за хубавото шалче, което съм ви донесъл чак от Лъруик.

— А кой знае колко ще ме оскубеш за него — рече Суърта, — защото така завършват винаги добрите ти дела.

— Кажи ти колко ще ми дадеш; а може и да почакам, докато дойдеш да купуваш нещо за домакинството или за твоя господар, тогава ще го впишем в общата сметка.

— Право казваш, Брайс Снейлсфут, тъкмо си мислех, че скоро ще ни трябват покривки и кърпи за маса — кой ще ти вземе тук да преде и тъй нататък; като няма къщата стопанка, нищо не можем да направим.

— Ето това значи според мен да живееш по светото писание — каза амбулантният търговец. — „Вървете при ония, що купуват и продават.“ Много полезни думи!

— Просто е удоволствие да имаш работа с разумен човек, който умее от всичко да извлече полза — рече Суърта. — Сега, като гледам по-внимателно жилетката на този глупчо, мисля, че наистина си заслужава четирите долара.