Уолтър Скот
Пиратът (14)

ГЛАВА XIII

Пращи трапезата от благина,

във чаши лъскави искрят вина,

ядат и пият всички до пресита.

Когато жаждата и апетита

докрай си утолиха, гостът рече:

„Да ви разказвам дойде време вече“.

„Одисея“^[1]

Изобилието от лакомства на гостоприемната трапеза на Магнус Тройл, големият брой гости, които пируваха в залата, още по-големият брой придружвачи, бедни познати, ратаи и всевъзможни слуги, които се гощаваха навън с множество не толкова заможни и знатни хора, надошли от селцата и чифлиците на двайсет мили наоколо, за да се възползуват от щедростта на великодушния юдалер, смайваха Триптолемус Йелоули и същевременно го караха дълбоко в душата си да се съмнява ще бъде ли благоразумно точно сега, в разгара на веселбата, да предложи на домакина, оглавил такава богата трапеза, коренно изменение на всички обичаи и нрави в страната.

Наистина умният Триптолемус беше дълбоко убеден, че той самият е мъдростта си далеч превъзхожда всички други, събрали се на това пиршество, да не говорим за домакина, чието разточителство в случая беше за Йелоули достатъчно доказателство за безразсъдство. Обаче този Амфитрион,^[2] с когото делеше трапезата, поне засега властвуваше над умовете дори на най-именитите си гости; и макар че угощението преминаваше в добър стил, а вината бяха от подобаващо качество, унизително е да виждаш, че нито изкуството, нито мъдростта, нито дори високото обществено положение са в състояние да придобият естественото си и обичайно превъзходство над дарителя на тия блага, поне докато не поднесат кафето. Триптолемус чувствуваше цялата сила на това временно превъзходство, но много му се искаше да направи не що, с което да оправдае хвалбите си пред своята сестра и пред своя спътник, затова от време на време ги поглеждаше крадешком — да види дали не е уронил достойнството си, отлагайки обещаното слово за чудовищните непорядки в Шетландия.

Но мис Барбара беше изцяло погълната да наблюдава и следи разхищението, съпровождащо това увеселение, каквото може би никога в живота си не бе виждала, и да се чуди на безразличието на домакина и пълното пренебрежение на гостите спрямо ония правила за обноски, на които бе научена от детинство. Пируващите посягаха дори на неначенати блюда, които можеха да почакат до вечерята, и ги опустошаваха до дъно така безцеремонно, като че са ги омели половин дузина гости; и никой — най-малко самият домакин — не следеше да се ядат само ония блюда, които поради естеството си не можеха да се сервират повторно, и да не се атакуват огромните купчини месо, пастети и други лакомства, които според правилата на доброто домакинство са предопределени да издържат на двойна атака, следователно, според схващанията на мис Барбара за благоприличие, гостите не биваше да се нахвърлят веднага върху тях, а да ги оставят за запас, както Полифем запазил в пещерата си Никой^[3], за да го изяде последен. Потънала в размишления, предизвикани от тези нарушения на етикета, и представяйки си мислено колко много студено, месо би събрала за долапа си от тия остатъци от печено, пържено и варено, та да им стигне поне за една година, мис Барбара малко се интересуваше дали брат й ще се справи с ролята, с която възнамеряваше да се нагърби.

Мордонт Мъртън също беше погълнат от мисли, но съвсем различни от тия, които вълнуваха бъдещия изправител на чудовищните шетландски нрави. Той седеше между две весели девойчета на Туле, които, без ни най-малко да се докачат от това, че в други случаи бе давал предпочитание на дъщерите на юдалера, се радваха на представилата им се възможност да бъдат обект на вниманието на такъв личен момък, който като техен съсед по маса по всяка вероятност ще им бъде и кавалер в предстоящите танци. Но докато обсипваше прекрасните си сътрапезнички с всички изисквани от етикета любезности, същевременно Мордонт не преставаше да наблюдава скришом, но внимателно и зорко отчуждилите се от него приятелки, Мина и Бренда. От време на време той насочваше вниманието си и към самия юдалер, но не можеше да забележи у него нищо, освен обичайното сърдечно и малко шумно гостоприемство, с което бе свикнал да оживява трапезата при такива многолюдни празненства. Но в различното изражение на лицата на двете девойки се долавяше нещо, което навяваше тъжни мисли.

Капитан Кливланд седеше между сестрите, като усърдно любезничеше и с двете, а от мястото си Мордонт можеше да вижда всичко и да чува голяма част от това, което ставаше помежду им. Ала личеше, че Кливланд дава особено предпочитание на по-голямата. По-младата изглежда също забелязваше това, защото няколко пъти хвърли поглед към Мордонт, комуто се стори, че вижда в очите й нещо като съжаление за прекъснатата дружба и печален спомен за някогашните по-приятни времена; а Мина беше изцяло погълната от любезностите на своя съсед и това само по себе си учудваше и възмущаваше Мордонт.

Мина, сериозната, благоразумната, сдържаната, чертите и обноските на която показваха толкова възвишен характер — Мина, която обичаше усамотението и ония пътища на познанието, по които хората предпочитат да вървят сами — Мина, която мразеше лекомисленото веселие, обичаше замислената печал и разходките до извори и непроходими клисури — с една дума, тази, която по природа беше неподатлива на самонадеяното, грубо и дръзко ухажване на човек като тоя капитан Кливланд, сега, когато той седеше на масата до нея, бе насочила всецяло очи и уши към него, и то с такъв интерес и благосклонно внимание, които за Мордонт, свикнал да отгатва чувствата й по нейното държане, бяха признак на най-дълбоко влечение. Когато забеляза това, в сърцето му се надигна омраза както към избраника, който го бе изместил, така и към Мина, така безсрамно изменила на собствения си характер.

„Какво друго има у тоя човек — мислеше си той, — освен високомерна и дръзка самомнителност, плод единствено на няколко малки похождения по море и дребнав деспотизъм над екипажа на подчинения му кораб? Самият му език е изпъстрен с повече морска терминология, отколкото би употребявал дори най-висш офицер от английския военен флот; а остроумието, което предизвиква толкова усмивки, ми се струва такова, каквото по-рано Мина не би търпяла нито за миг. Дори Бренда като че ли по-малко се поддава на любезностите му в сравнение с Мина, на която те почти не подхождат.“

Всъщност Мордонт правеше две грешки в тези твърде безпощадни изводи. Първо, гледайки на капитан Кливланд до известна степен с очите на съперник, той осъждаше твърде строго обноските и поведението му. Безспорно те не бяха много изтънчени, но нямаха особено значение в страна, населена от такъв простодушен и невзискателен народ, като едновремешните шетландци. От друга страна, у Кливланд се забелязваше моряшка прямота и непринуденост, голяма естествена съобразителност, умерена доза остроумие, безпределна самоувереност и оная предприемчива дързост, която дори при липса на друго привлекателно качество много често носи успех сред прекрасния пол. Но Мордонт грешеше и когато мислеше, че Кливланд сигурно няма да се хареса на Мина Тройл поради толкова многото сериозни несходства в характерите им. Ако имаше малко по-голям житейски опит, той непременно щеше да забележи, че често бракове се сключват между двойки, които никак не си подхождат нито по лице, нито по фигура, а още по-често между хора, съвсем различни по чувства, вкусове, стремежи и схващания; и може би няма да бъде преувеличено, ако кажем, че две трети от познатите ни брачни съюзи са сключени между лица, които, ако се съди а priori^[4], едва ли биха били привлекателни един за друг.

Главна причина за тези странни на пръв поглед аномалии сигурно е мъдрата грижа на провидението, щото умът, талантът и други хубави качества да се разпределят но възможност равномерно между хората. Защото какъв щеше да бъде светът, ако умните се женеха само за умни, образованите — за образовани, добрите — за добри и дори красивите — за красиви? Не е ли очевидно, че тогава нисшите касти иа глупците, невежите, грубияните и изродите (представляващи впрочем мнозинството от човечеството), обречени да общуват само помежду си, постепенно ще стигнат физически и духовно до равнището на орангутаните? Ето защо, когато видим брачен съюз между „нежността и грубостта“, може да оплакваме участта на тоя, комуто е писано да страда, но същевременно да се преклонни пред скрития умисъл на мъдрото провидение, което по този начин уравновесява доброто и злото в живота, възнаграждава семейството за лошите качества на единия от родителите с по-добрата и по-благородна кръв па другия и осигурява на потомството нежните грижи и закрилата поне на единия от ония, на които те са естествено задължение. Ако не ставаха често такива женитби и брачни съюзи, колкото и неподходящи да изглеждат те на пръв поглед, светът нямаше да бъде такъв, какъвто го е предопределил мъдрият господ — място, където доброто се преплита със злото, място на изпитания и страдания, където дори най-големите злочестини се смекчават от нещо, което ги прави поносими за смирените и търпеливи души, и където дори в най-големите блага има неизбежно примес на неприятна горчивина.

Но когато се взреме малко по-внимателно в причините за тези така неочаквани и несъобразни брачни съюзи, ще признаем, че те съвсем не се основават на такова пълно несходство или противоположност на характерите на двете страни, както бихме очаквали да открием, когато гледаме само крайния резултат. Мъдрите цели, които провидението навярно си е поставило, когато е допуснало в брака такава смесица от най-различни наклонности, характери и схващания, се постигат не посредством някаква тайнствена подбуда, която въпреки установените закони на природата подтиква мъжа и жената към съюз с хора, които в очите на света съвсем не им подхождат. Както в постъпките на всекидневния живот, така и в нашето нравствено поведение ни е дадена свобода па волята, но често и в първия, и във втория случай тя заблуждава тези, които я притежават. Затова обикновено се случва така, че особено възторжените натури изграждат във въображението си някакъв идеален образ, пред който се прекланят, а често след това се самоизмамват, откривайки далечна прилика у някакво реално съществуващо лице, на което въображението им прибързано и неоснователно приписва всички качества, необходими, за да стане то въплъщение на физическо и духовно съвършенство. Но никой, може би дори в най-щастливия брак с действително обичан човек, не е намирал от личен опит всички очаквани у него качества; в повечето случаи вижда, че го е сполетяло най-горчиво душевно разочарование и че е издигнал въздушния замък на щастието си върху небесна дъга, която дължи съществуването си единствено на особеното състояние на атмосферата.

Ето защо ако Мордонт познаваше по-добре живота и човешките отношения, не би се учудил толкова, че мъж като Кливланд, красив, смел и енергичен — човек, който явно живее сред опасности и говори за тях като за развлечение, е съумял да накара мечтателна натура като Мина да му припише много от ония (качества, с които пламенното й въображение рисуваше образа на героя. При все че прямите и груби обноски на този човек съвсем не можеха да се нарекат изтънчени, поне в тях нямаше притворство; и макар явно да му липсваше светски блясък, той притежаваше достатъчно природен усет и добро възпитание, за да поддържа създадената от него илюзия, поне с външните си прояви. Едва ли е нужно да добавяме, че тези бележки се отнасят единствено за така наречените бракове по любов; защото ако едната страна основава, своята привързаност върху материални блага, например парични доходи или недвижимо имущество па другата страна, тя неминуемо се разочарова, когато ги придобие, и с горчивина разбира, че е надценила щастието, което носят те, или подценила свързаните с тях неприятности.

Тъй като имаме известно пристрастие към изобразената от нас тъмнокоса хубавица, ние с удоволствие й посветихме това отстъпление, за да обясним поведението й, което, трябва да признаем, изглежда твърде неестествено в такова повествование, макар че в обикновения живот се наблюдава много често; става дума да обясним как стана така, че Мина надцени склонностите, дарбите и способностите на един красив млад мъж, който й посвещаваше цялото си време и внимание и чиито любезности я правеха обект на завист за почти всички останали млади жени на това многолюдно пиршество. Може би ако нашите прекрасни читателки сложат ръка на сърцето си, ще признаят, че когато някой мъж прояви изискан вкус, като измежду цял кръг съпернички, готови с охота да приемат неговото ухажване, си избере една за обект на внимание, това му дава право — ако не заради друго, то поне от взаимност — да очаква от избраницата си по-голяма благосклонност и дори пристрастие. Във всеки случай, ако след всичко гореказано поведението на Мина все пак ви се струва нелогично и неестествено, вината не е у нас, защото ние излагаме фактите такива, каквито са, и не претендираме да придаваме по-голяма достоверност на събития, които наглед противоречат на действителността, нито да при писваме постоянство на най-непостоянното нещо на тоя свят — сърцето на красивата и обожавана жена.

Нуждата, майка на всички изкуства, може да научи също на притворство, и Мордонт, макар и нов неин ученик, не пропусна да приложи уроците й. Нямаше съмнение, че за да следи поведението на тези, към които беше насочено цялото му внимание, той трябваше да крие собствените си чувства и поне да си дава вид, че е толкова увлечен от прекрасните си сътрапезнички, щото Мина и Бренда да помислят, че всичко друго му е безразлично. Тези весели и непринудени девойки, Меди и Клара Гроутсетър, смятани за най-добрите кандидатки за женитба на острова, които в момента се чувствуваха много щастливи, че са седнали далеч от бдителното око на своята леля, достопочтената стара лейди Глоуроуръм, с радост посрещнаха опитите на Мордонт да бъде любезен и забавен и му отговориха с взаимност. Скоро между тях се завърза оживен разговор, за който кавалерът, както става обикновено в такива случаи, допринасяше с остроумието си или с усилията си да бъде остроумен, а дамите се смееха и възхищаваха от все сърце на всичко. Обаче сред това показно веселие Мордонт не пропускаше от време на време да наблюдава по възможност скришом държането на двете дъщери на Магнус; и пак му се стори, че по-голямата, увлечена в разговор с Кливланд, не се интересуваше ни най-малко от околните, докато Бренда, разбрала, че вече не й обръщат внимание, сега по-неприкрито поглеждаше с изражение на тревога и печал към компанията, в която се намираше Мордонт. Той се почувствува трогнат от смущението и безпокойството, изписани, както му се струваше, на лицето й, и мълчаливо реши още същата вечер да й поиска по-изчерпателно обяснение. Доколкото си спомняше, Норна бе казала, че тези две мили девойки са в опасност, естеството на която премълча, но Мордонт подозираше, че тя се криеше в заблуждението им относно истинския характер на този дързък и самонадеян чужденец, и тайно реши да направи всичко възможно, за да демаскира Кливланд и да спаси приятелките си от детинство.

Погълнат от тези мисли, постепенно той започна да обръща все по-малко внимание на сестри Гроутсетър и може би съвсем щеше да забрави, че трябва да се преструва на равнодушен зрител, ако в тоя момент не бе даден знак на дамите да се оттеглят от трапезата. Мина с присъщата си грация и малко тържествено наведе глава, за да се поклони на всички, при което хвърли към Кливланд твърде многозначителен и благосклонен поглед. Бренда, изчервена както винаги, когато усетеше, че и най-малкото й движение се следи от околните, побърза да направи същия тоя прощален поклон със смущение, почти неловкост, които обаче поради младостта и свенливостта й изглеждаха едновременно и естествени, и забавни. На Мордонт отново му се стори, че сред цялото това множество очите й са приковани единствено в пето. За пръв път той се осмели да срещне тоя поглед и да му отвърне; а като забелязва това, Бренда се изчерви още повече, и във вълнението й беше примесено известно недоволство.

Когато дамите се оттеглиха, мъжете се заловиха да пият сериозно и с увлечение, което според тогавашните обичаи предшествуваше вечерните танци. Сам старият Магнус с думи и с личен пример ги подканяше „да се възползуват добре от тази възможност, защото скоро дамите ще ги поканят да се пор аз тъп чат“. Същевременно той даде знак на един беловлас слуга, в облекло на данцигски шкипер, който стоеше зад него и освен многото си други задължения изпълняваше и длъжността виночерпец.

— Ерик Скамбестър — запита господарят му, — натоварен ли е вече хубавият кораб „Веселият кантонски моряк“?

— Даже претъпкан — отговори Ганимед^[5] на Бъра-Уестра — с добър нанц, ямайска захар и португалски лимони, да не говорим за мускатовите орехчета, сухарите и водата, налята направо от Шеликотския извор.

Дълго и гръмогласно се смяха гостите на тази установена по традиция постоянна шега между юдалера и неговия виночерпец, която служеше винаги като встъпление към внасянето на една купа за пунш с огромни размери — подарък от капитана на един от корабите на почтената Източноиндийска компания, който на път от Китай за родината бе отнесен от вълнението на север, в Лъруикския залив, където успя да се отърве от част от товара си, без да се съобрази много добросъвестно с правилника на кралските митници.

Магнус Тройл, който беше не само един от главните клиенти на капитан Кули, но и му бе направил много услуги, при отплаването на кораба получи за отплата този великолепен пиршески съд, който със самия си вид, когато старият Ерик Скамбестър влезе, превит под тежестта му, предизвика ропот на одобрение сред множеството. След това с пълни догоре чаши бяха вдигнати хубавите традиционни наздравици за благополучието на Шетландия, „Смърт на главите, на които никога не растат коси!“ — беше пожеланието за успех в риболова, произнесено гръмогласно от юдалера. При всеобщи аплодисменти Клод Холкро предложи: „Наздраве за уважаемия домакин, за милите сестрици стопанки; наздраве за човешкия род, смърт на рибите, голям берекет!“ Същото пожелание бе изказано по-изразително от един беловлас връстник на Магнус с думите: „Да отвори бог устата на сивата риба и да простре ръката си над посевите!“

На всички бе дадена пълна възможност да подкрепят тези интересни тостове. Тези, които бяха най-близо до побиращата цялото Средиземно море купа, получаваха полагаемите им се порции лично от юдалера, който със собствената си щедра ръка ги разпределяше в големи високи чаши, а тия, конто седяха по-надалеч, пълнеха чашите си от една разкошна сребърна гарафа, наричана шеговито „лодката“: пълнена от време на време с пунш от голямата купа, тя служеше за прехвърляне на скъпоценното й течно съдържание до най-отдалечените краища на масата, предизвиквайки с честите си пътешествия шеги и закачки Търговските отношения на шетландцнте с чуждестранни кораби, както и с тези, които се връщаха от Антилските острови, бяха спомогнали отдавна да се разпространи у тях вкусът към силната напитка, с която беше натоварен „Веселият кантонски моряк“, и из целия Тулски архипелаг нямаше човек, който да смесва чудните й съставки така изкусно, както старият Ерик Скамбестър, заради което беше известен надлъж и нашир из островите с прякора Пунш-майстора, по примера на старите норвежци, които давали на Роло Бързоногия^[6] и други герои на техните балади прозвища, изразяващи изключителната им сила или ловкост, с която превъзхождали всички останали.

Добрата напитка не закъсня да прояви развеселяващите си свойства и когато настроението на пируващите се приповдигна достатъчно, неколцина от тях изпълниха много сполучливо няколко стари норвежки гуляйджийски песни, с което искаха да покажат, че макар поради липса на възможности сегашните шетландци да не могат да проявяват бойните качества на своите предци, все пак още умеят дейно и усърдно да вкусват от сладостите на Валхала, които се състоят в поглъщане на океани от медовина и тъмно пиво, обещани от Один на ония, които заслужат да отидат в неговия скандинавски рай. На края, разпалени от безброй чаши и песни, стеснителните се престрашиха, а мълчаливите се разбъбраха — на всички им се развързаха езиците, а никой не искаше да слуша — всеки бе яхнал своето конче и подканяше настойчиво съседите си да станат свидетели на неговата ловкост. Между другите беше и малкият бард, който, приседнал до нашия приятел Мордонт Мъртън, изразяваше твърдата си решителност да подхване и завърши във всичките му ширини и дължини разказа за запознаването си със славния Джон Драйдън, а въодушевилият се Триптолемус Йелоули се отърси от неволната плахост, предизвикана от заобикалящото го изобилие и от уважението, оказвано на Магнус Тройл от насъбралите се гости, и се залови да излага пред учудения и малко оскърбен юдалер някои от проектите си за подобрения на островите, с които се бе хвалил пред спътниците си по време на тазсутрешното пътуване.

Но за нововъведенията, които предлагаше, и за отношението на Магнус Тройл към тях ще разкажем в следващата глава.