Уолтър Скот
Пиратът (28)

ГЛАВА XXVII

Трикратно в мрачна пещера

гласът й проехтя:

„Прекрасна дъще, о, ела,

кажи си тук скръбта!“

Мийкъл

Макар че никой, освен шетландец-кореняк, свикнал цял живот да гледа какви ли не скали, не би намерил нищо смешно в разположението на жилището на Норна, все пак Магнус Тройл твърде сполучливо го бе сравнил с гнездо на рибеяд или морски орел. То беше много малко, стъкмено от една от ония пещери, които на Шетландските острови се наричат бъра, или жилище на пиктите, а във вътрешна Шотландия и на Хебридските острови — дън; тези, изглежда, са първичните наченки на архитектура — съединително звено между лисичата дупка, образувана от само себе си между естествено натрупани камъни, и опита да се построи човешко жилище от същите тези камъни без помощта на вар или каквато и да било друга спойка и както може да се види от останките им, без никакъв дървен материал и без помен от свод или стълба. Каквито и да са обаче тези многобройни останки от подобни жилища — защото такива може да се намерят на всеки нос, островче или възвишение, което би осигурявало на местните жители изгодна позиция за отбрана, — всички те доказват, че хората, които са строили едно време тези бъра, са представлявали многоброен народ и че тогава на островите е имало много по-голямо население, отколкото би могло да се предположи, ако се изхожда от други обстоятелства.

Бърата, за която става дума тук, в по-късно време е била преустроена и ремонтирана вероятно от някой местен деспот или морски разбойник, който, подмамен от изгодното й положение, тъй като заемала цялата вдадена в морето скала и била отделена от сушата с доста дълбока цепнатина или падина, направил известни нововъведения в най-грубия стил на готическата отбранителна архитектура: измазал отвътре с вар и глина, пробил прозорци, за да влиза светлина и въздух, на края сложил покрив и я разделил на етажи, като използувал греди от разбити кораби, и превърнал всичко това в кула, прилична на пирамидален гълъбарник, с двойна стена, в която и до днес се бяха запазили кръгли галерии във вид на концентрични пръстени, характерни за примитивните укрепления от онова далечно време, изглежда единственото убежище за зъзнещите им обитатели, за които са били предназначени по начало.

Това необикновено жилище, изградено от търкалящи се навред камъни и от векове изложено на произвола на стихиите, беше сиво, проядено от времето и голо като скалата, служеща му за основа, от която трудно можеше да се различи, толкова й приличаше по цвят и с правилните си очертания така много наподобяваше връх или част от скалата.

Обичайното равнодушие на Мина към всичко наоколо, обхванало я напоследък, за миг се разколеба, като видя обиталището, което в друго, по-щастливо време от живота й веднага би възбудило любопитство и възхищение. Дори сега тя като чели разглеждаше с интерес това странно убежище, където й се струваше, че цари мъката и може би лудостта, съчетани с власт над стихиите и способност за общуване с отвъдния свят, както твърдеше самата му обитателка и както вярваше Мина.

— Нашата роднина — промълви тя — добре си е избрала жилището на това късче земя, където само морска птица може да стъпи, а наоколо бушуват бури и кипят вълни. Едва ли би могло да има по-подходящо убежище за отчаянието и магическата сила.

А Бренда потрепера, като погледна жилището, към което се приближаваха по трудна, опасна и несигурна пътека, която тук-там, за голям неин ужас, вървеше по самия ръб на пропастта. И макар да беше истинска шетландка и знаеше, че може да разчита напълно на издръжливостта, съобразителността и уверената крачка на своето пони, все пак от време на време й се завиваше свят; така стана особено на едно място, където, движейки се начело на групата, завиваше край един остър ъгъл на скалата и краката й, които стърчаха от хълбоците на понито, за миг увиснаха над бездната, така че само празно пространство делеше подметките на обувките й от белите гребени на разбунения океан, който блъскаше, ревеше и се пенеше на петстотин стъпки под нея. Ала това, което би довело момиче от друга страна до лудост, причини на Бренда само мимолетно смущение, което тутакси се стопи в надеждата, че дълбокият отпечатък, който тази гледка навярно оставяше във въображението на нейната сестра, може да й помогне да оздравее.

Бренда се обърна неволно да види как Мина ще премине опасното място, което самата тя току-що бе заобиколила, и чу мощния глас на юдалера; за него такива стръмни пътеки бяха като гладък морски бряг, но все пак извика тревожно: „Внимавай, ярто^[1]!“, когато Мина с пламтящ поглед изведнъж пусна юздата, протегна ръце и издаде дори тялото си напред, над пропастта, като див лебед, който с леко полюшване разперва широките си криле, за да политне от скалата в обятията на ветровете. В този момент Бренда почувствува неописуем ужас, който дълго време я държа, макар че само след миг с облекчение видя, че сестра й се опомни и се изправи на седлото възможността и изкушението (ако наистина ги бе почувствувала) бяха минали, — а в това време невъзмутимото уверено добиче, което бе яхнала, заобиколи издатината и със спокойна и твърда крачка започна да се отдалечава от края на бездната.

Бяха стигнали вече по-равно и открито пространство — плоското било на скалист провлак, който постепенно се стесняваше и завършваше с пропастта, която делеше малкия връх, или стек, с жилището на Норна от главния хребет. Този естествен ров, дълбок, тъмен и ръбест, сякаш създаден от някаква конвулсия на природата, надолу се стесняваше дотолкова, че дъното му едва се виждаше, а горе беше най-широк, така че скалата с постройката изглеждаше полуоткъсната от провлака, чийто завършек беше; това впечатление се усилваше още повече от наклона на скалата, която сякаш се отдръпваше от земята и надвисваше над морето ведно с постройката на върха й.

Ъгълът на този наклон беше толкова голям, че неволно се създаваше впечатление, като че скалата, наведена до такава степен, всеки миг ще се сгромоляса в морето заедно със старата кула, затова страхлив човек би се побоял да стъпи на нея, да не би с незначителната допълнителна тежест на своето тяло да ускори катастрофата, която и без това изглеждаше неизбежна.

Несмущаван обаче от такива фантазии, юдалерът се приближи до кулата, където слезе с дъщерите си от понитата и ги повери на един от слугите, като му заръча да ги разтовари и да ги пусне да починат и попасат на най-близката поляна. След това пристъпиха към портата, която, изглежда, някога е била съединена със земята посредством груб подвижен мост, част от останките на който още се виждаха. Но останалото отдавна беше разрушено и заменено с постоянен много тесен пешеходен мост без перила, сглобен от дъги на бъчва, покрити с трева и поддържани от нещо като арка от челюсти на кит. По този „мост на ужаса“ юдалерът пое с обичайната си тромава и величествена походка, която застраши не само целостта на моста, но и неговата собствена цялост; дъщерите му закрачиха с по-лека и по-безопасна стъпка и след малко и тримата застанаха пред ниската и тежка врата на жилището на Норна.

— Ами ако наистина я няма? — каза Магнус и черната дъбова порта закънтя под ударите му. — В такъв случай поне ще си починем един ден, докато я чакаме, а за това забавяне ще глобим Ник Стръмифър е бленд и бренди.

Още не се бе доизказал, вратата се отвори и пред уплашената Бренда и смаяната Мина се показа едно набито, плещесто джудже, високо не повече от четири фута и пет инча^[2], с изумително голяма глава и съответствуващи й черти на лицето огромна уста, грамаден вирнат нос с големи черни ноздри, невероятно дебели, издути устни и едри изпъкнали очи, които най-напред вторачи страшно в юдалера, а после ги опули смешно, започна да ги върти и да се хили на юдалера като на стар познат, без да проговори нито дума. Девойките не можеха да повярват, че пред тях не е съшият оня демон Тролд, конто бе изиграл такава забележителна роля в историята на Норна. Баща мм се обърна към това чудато видение с тон на снизходително дружелюбие, с който висшестоящите говорят на нискостоящите, когато искат с някаква непосредствена цел да ги приласкаят и да спечелят благоразположението им — тен, който впрочем поради своята фамилиарност обикновено е толкова обиден, колкото високомерното, господарско държане.

— Охо-о, Ник, скъпи Ник! — провикна се юдалерът. — Ето те и теб, хубавец и юначага, досущ като съименника си свети Никола, издялан с брадва за носово украшение на холандски риболовен кораб. Как си, Ник, или, ако искаш, ще ти викам Паколет? Никълъс, това са двете ми дъщери, по красота май не ти отстъпват.

Ник се ухили и в знак на приветствие направи несръчен поклон, но тромавото му, уродливо туловище продължаваше да прегражда неотстъпно вратата.

— Щерки мои — продължи юдалерът, който, изглежда, си имаше причини да разговаря любезно с този цербер, защото само така смяташе да го умилостиви, — това е Ник Стръмпфър, девойки; господарката му го нарича Паколет, защото е, както виждате, пъргаво джудже, като онова, дето хвъркало като чайка с дървеното си конче, както се разправя в старата приказка за Валентин и Орсон, която ти Мина, обичаше да четеш, когато беше малка. И мога да ви уверя, че Ник умее да мълчи за господарката си и не е издавал досега нито една нейна тайна, ха-ха-ха!

Страшното джудже се ухили този път десетократно по-широко и поясни смисъла на шегата на юдалера, като разтвори огромните си челюсти, отметна глава назад и показа в бездънната си уста малък сбръчкан остатък от език, способен може би да му помага да гълта храната си, но негоден да произнася членоразделни звуци. Дали този орган беше отрязан от жестокост или пострадал от някаква болест, не можеше да се каже, но запазеният слух показваше, че този нещастник не се е родил ням. След тази потресаваща демонстрация той отговори на закачките на юдалера с гръмогласен, вледеняващ, хрипкав смях, който изглеждаше още по-страшен поради това, че бе предизвикан от собствената му злочестина. Уплашените сестри се спогледаха мълчаливо и дори юдалерът като че ли се смути.

— Е, кажи сега — продължи той след кратка пауза — откога не си си плакнал с чашка бренди гърлото, широко комай колкото Пентланд-Фърт? Ех, Ник! Да знаеш, момчето ми, каква царска напитка съм донесъл, а!

Джуджето присви надвисналите си вежди, поклати своята уродлива глава и отговори с бърз многозначителен жест, като вдигна дясната си ръка до рамото и посочи с палец назад.

— — Какво! — възкликна юдалерът, разбрал този знак. Моята роднина ще се кара? Е, тогава, стари приятелю, когато я няма, ще ти дам цяла манерка да си сръбнеш; нали устните и гърлото могат да гълтат, какво от това, че не могат да говорят.

Паколет се ухили тъжно в знак на съгласие.

— А сега — рече юдалерът — дръпни се, Паколет, да заведа дъщерите си да се видят със своята родственица. Кълна се в костите на свети Магнус, няма нищо нередно в това! Е-е, какво си заклатил глава, драги: щом господарката ти си е в къщи, непременно ще я видим.

Джуджето отново ту със знаци, ту с някакви неестествени и крайно неприятни звуци, даде да се разбере, че не може да ги пусне, и юдалерът взе да се ядосва.

Хайде, хайде, драги! — сопна се той. — Стига вече с тези твои галиматии, дръпни се, пък ако стане нещо, аз отговарям.

Като рече това, Магнус Тройл улови с коравата си ръка непокорното джудже за яката на синята вълнена куртка, енергично, но внимателно го отстрани от вратата и влезе, следван от двете си дъщери, които, уплашени от всичко, което бяха видели и чули тук, гледаха да не се отделят от него. Лъкатушният и тъмен коридор, през който Магнус ги поведе, беше осветен слабо от бойница, свързана с вътрешността на постройката и вероятно предназначена първоначално за аркебуза или оръдието, които са пазели входа. Когато се приближиха с бавна и предпазлива стъпка, и без това слабата светлина внезапно помръкна; а когато погледна нагоре да разбере причината за това, Бренда се сепна, виждайки бледото, едва забележимо в тъмнината лице на Норна, която ги гледаше безмълвно отгоре. Всъщност в това нямаше нищо чудно, защото съвсем естествено беше стопанката на къщата да пожелае да погледне какви са тези гости, така неочаквано и безцеремонно нахълтали в нейния дом. Но обичайната бледост на лицето й, подсилвана още повече от околния полумрак, неподвижната суровост на погледа, в който нямаше следа нито от дружелюбие, нито от най-обикновена учтивост, полагаща се пред гостите, мъртвото мълчание и странният вид на всичко в нейното свърталище засилиха още повече ужаса, обхванал Бренда. Магнус Тройл и Мина обаче продължиха бавно напред, без да забележат появяването на странната стопанка.