Том Кланси
Реална заплаха (32)

30.
ЗА ЧЕСТТА НА ПАГОНА

По времето, когато Райън се събуди в койката си в каюткомпанията, бяха излезли от най-лошата част на бурята. Катерът успяваше да поддържа стабилни десет възла в посока на изток и тъй като бурята се движеше на северозапад с петнадесет възла, след шест часа излязоха във води с умерено вълнение. Насочиха се на североизток и „Панаш“ увеличи до около двадесет възла — най-добрата постоянна скорост, на която бе способен.

Бойците бяха разквартирувани при сержантския състав на катера, който ги прие като гостуващи крале. По някакво чудо се намериха бутилки с алкохол — вероятно от каютата на мичмана, но никой не смееше да попита — и съдържанието им бързо изчезна. Униформите им бяха иззети и им дадоха ново облекло от корабните запаси. Мъртвите бяха разположени в хладилните камери и всички разбираха добре, че това е единственото подходящо място. Мъртвите бяха петима, като двама от тях, включително и Зимър, бяха загинали по време на спасителната операция. Осем души бяха ранени, всичките сериозно, но двамата санитари заедно с лекаря на катера успяха да ги стабилизират. По време на краткото плаване бойците преди всичко спаха, ядоха и пак спаха.

Кортес, който беше ранен в ръката, се намираше в ареста. Мъри се грижеше за него. След като Райън се събуди, двамата слязоха долу с телевизионна камера на триножник и старшият офицер от ФБР започна да задава въпроси. Скоро стана ясно, че Кортес нямаше нищо общо с убийството на Емил Джейкъбс, което изненада Мъри, но се разбираше ясно след анализа на информацията. Такова усложнение никой от двамата не беше очаквал, но Райън си помисли, че ще могат да го използват за своя изгода. Той започна да задава въпроси за работата на Кортес в DGI. Кортес през цялото време съдействаше напълно. Беше изменил веднъж на клетвата си и лесно можеше да го прави отново, особено след като Джак обеща, че ако сътрудничи, няма да го съдят. Това обещание щеше да бъде спазено докрай.

 

 

Кътър остана в Панама още един ден. Операцията за издирване и спасяване на потопения хеликоптер бе забавена от атмосферните условия и той не се изненада, че не намериха нищо. Бурята продължи да се носи на северозапад и връхлетя полуостров Юкатан, като накрая предизвика серия вихрушки, които след няколко дни причиниха появата на шест смерча в Тексас. Кътър не остана достатъчно дълго, за да ги види. Веднага след като атмосферните условия позволиха, той отлетя право към Вашингтон, няколко часа след като капитан Монтейн се завърна във военновъздушната база „Еглин“, а екипажът й беше заклет да пази тайна, която командирът им имаше основание да изисква.

 

 

„Панаш“ пристигна във военноморската база Гуантанамо тридесет и шест часа след като прие на борда си хеликоптера. Капитан Вегенер беше се обадил за разрешение да се прибере, като заяви, че има проблеми с двигателите и иска да се махне от пътя на Адел. На няколко мили от брега полковник Джоунс пусна двигателите на хеликоптера си и го закара в базата, където веднага го вкараха в хангара. Катерът пристигна след един час. По него си личаха следите от пораженията на средно силна буря, част от тях — съвсем истински.

Кларк и Ларсон посрещнаха кораба на пристанището. Самолетът им също беше скрит. Райън и Мъри се присъединиха към тях и взвод морски пехотинци се качиха на катера, за да изведат Феликс Кортес. Проведени бяха няколко телефонни разговора, за да се определят следващите действия. Нямаше лесни решения, според които всичко да бъде напълно законно. Бойците бяха изпратени на лечение в болницата на базата, а на другия ден — във Форт Макдил, Флорида. Съшия ден Кларк и Ларсон прибраха самолета във Вашингтон, като спряха за зареждане с гориво на Бахамските острови. Във Вашингтон го върнаха на една малка корпорация, собственост на ЦРУ. Ларсон излезе в отпуск, като се чудеше дали наистина да не се ожени за момичето и да създаде семейство. Беше сигурен в едно: ще напусне ЦРУ.

Както можеше да се очаква, едно от нещата, които се случиха, беше напълно неочаквано и завинаги щеше да остане тайна освен за един човек.

 

 

Адмирал Кътър се беше завърнал два дни по-рано и работеше според нормалния си график. Президентът отиде на политическо пътуване, като се опитваше да възстанови позициите си в броя на гласовете преди кампанията, която трябваше да започне след две седмици. Това облекчи много двете тежки седмици за неговия съветник по въпросите на националната сигурност. Кътър реши, че толкова служба му стига. Служил беше на президента добре, правил беше неща, които трябва да бъдат направени, и имаше правото на награда. Помисли си, че флотски адмирал би било подходящо възнаграждение. Предпочиташе да получи командването на Атлантическия флот. Вицеадмирал Пейнтър, настоящият заместник-командващ Атлантическия флот, очакваше този пост, но в края на краищата решението трябваше да вземе президентът и Кътър смяташе, че ще получи всичко, което поиска. Ако президентът бъде преизбран, може би щеше да стане и председател на Съвместното командване на… Това беше въпрос, който може да обмисли по време на закуската. Като никога закуската му беше в цивилизовано късен час. Той дори смяташе да потича след сутрешното информиране от ЦРУ. На вратата се позвъни точно в седем часа и петнадесет минути. Кътър сам отвори.

— Кой сте вие?

— Офицерът, който провежда редовното информиране, е болен, сър. Днес аз изпълнявам задълженията му — каза човекът. Беше около четиридесетгодишен и изглеждаше като жилав стар оперативен офицер.

— Добре, влезте — подкани го с ръка към кабинета си Кътър. Мъжът седна, като с удоволствие забеляза, че адмиралът има телевизор и видео.

— Е, откъде започваме днес? — попита Кътър, след като вратата се затвори.

— От Гуантанамо, сър — отговори мъжът.

— Какво става в Куба?

— Всъщност, сър, имам го на видеозапис. — Оперативният офицер вкара касетата в апарата и натисна бутона за възпроизвеждане.

— Какво е това… — „Господи!“ Лентата се въртя още няколко минути, преди човекът от ЦРУ да я спре.

— Е, и? Това са думите на предател на родината си — каза Кътър в отговор на очакващата усмивка на офицера.

— Имаме и това. — Вдигна една снимка, на която се виждаха двамата заедно. — Лично аз бих предпочел да ви видя във федералния затвор. Това иска ФБР. Ще ви арестуват по-късно през деня. Можете да си представите обвиненията. Заместник-директорът Мъри води случая. Вероятно в момента се среща с главния съдия — не зная какъв точно е механизмът. Лично на мен ми е все едно.

— Тогава защо…

— Обичам филмите. Едно време бях и във военноморския флот. Във филмите в подобен момент винаги дават на човека възможност сам да поправи нещата — обикновено казват, че го правят „за честта на пагона“. На ваше място не бих се опитвал да бягам. Ако не сте забелязали, наблюдава ви един екип от ФБР. Като се има предвид бюрокрацията в този град — колко време е необходимо, за да се свършат тези неща, — предполагам, че няма да се срещнете с тях преди десет или единадесет часа. Ако ги дочакате, адмирале, то Господ да ви е на помощ. Ще ви затворят за цял живот. На мен ми се иска да ви дадат по-лоша присъда, но ще ви затворят за цял живот в килия с някой пандизчия, който ще си завира онази работа в малкия ви, тесен задник, когато наоколо няма охрана. Нямам нищо против да видя и това. Както и да е. — Извади касетата, върна я в куфарчето заедно със снимката, която ФБР не трябваше да му дава. А бяха казали на Райън, че Кларк ще я използва само за да идентифицира Кортес. — Довиждане, сър.

— Но вие…

— Какво направих ли? Никой не ме е карал да се заклевам да пазя тайна за това. Каква тайна разкрих, адмирале? Вие сте били там през цялото време.

— Вие сте Кларк, нали?

— Извинете, кой? — каза той на излизане. После изчезна.

 

 

Половин час по-късно Пат О’Дей видя Кътър да тича надолу по хълма към алеята „Джордж Уошингтън“. „Едно от хубавите неща при отсъствието на президента е — мислеше си инспекторът, — че не трябваше да става в четири и тридесет сутринта, за да посреща този гад.“ Кътър бе излязъл едва от четиридесет минути и доста време прави упражнения за разпускане. О’Дей го остави да мине покрай него, а след това го последва. Лесно поддържаше дистанцията, защото мъжът беше доста по-стар. Но това не беше всичко…

О’Дей го следва в продължение на миля, след това две, докато наближиха Пентагона. Кътър продължи по пътеката за тичане между шосето и реката. Май не се чувстваше добре. Редуваше ходене с тичането. О’Дей си помисли, че може би се опитва да провери дали не го следят, но… След това отново затича.

Точно в началото на северната част на паркинга Кътър излезе от пътеката и се отправи към шосето, сякаш за да го пресече. Инспекторът сега се беше приближил на петдесет метра от него. Нещо не беше наред. Не знаеше какво. Вероятно му се струваше така от… начина, по който оня гледаше към колите. О’Дей твърде късно осъзна, че не търси пролука. Един автобус се движеше на север, транзитен автобус за Вашингтон, който тъкмо беше излязъл от моста на Четиринадесета улица и…

— Внимавай!

Но мъжът не се нуждаеше от предупреждения.

Изскърцаха спирачки. Автобусът се опита да избегне мъжа, като се блъсна в друга кола, след това още пет коли се нанизаха в купчината. О’Дей се приближи, защото беше полицай, а от полицаите се очакваше да вършат такива неща. Вицеадмирал Джеймс А. Кътър младши от Военноморския флот на САЩ лежеше на пътя, отхвърлен на петдесет метра от удара.

„Искал е да изглежда като нещастен случай — помисли си О’Дей, — но не стана така.“ Агентът не забеляза един зрител в евтина държавна кола, която спря в другия край на паркинга. Човекът зяпаше към сцената на произшествието като другите, но в погледа му се четеше задоволство вместо ужас от гледката.

 

 

Райън чакаше в Белия дом. Президентът беше долетял заради смъртта на съветника си, но щом заместник-директорът по разузнаването искаше да се срещнат, то значи бе за нещо важно. Президентът с изненада видя, че Райън е придружен от Ал Трент и Сам Фелоус, съпредседатели на комисията за контрол над разузнаването.

— Влизайте — каза той, като с царствен жест ги насочи към Овалният кабинет. — Какво е толкова важно?

— Господин президент, става въпрос за някои тайни операции, особено за една, наречена „Увеселителна лодка“.

— Какво значи това? — предпазливо попита президентът.

Райън обясни в продължение на минута.

— О, това ли? Добре. „Увеселителна лодка“ беше предоставена на тези двама души лично от съдията Мур по силата на правилото за опасните операции.

— Доктор Райън ни каза, че има и други неща, за които трябва да знаем. Други операции, свързани с „Увеселителна лодка“ — каза конгресменът Фелоус.

— Не зная нищо за такива операции.

— Знаете, господин президент — тихо каза Райън. — Вие ги разрешихте. Мое задължение е според закона да докладвам по тези въпроси пред Конгреса. Преди да го сторя, счетох за необходимо да ви известя. Помолих двамата присъстващи конгресмени да свидетелстват за това.

— Мистър Трент, мистър Фелоус, извинете ме за момент. Има някои неща, за които не зная. Ще разрешите ли да задам някои въпроси на мистър Райън насаме за момент?

„Кажете не!“ — помисли си Райън, но човек не може да откаже такова настояване на президента и след миг той остана насаме с него.

— Какво криете, Райън? — попита президентът. — Знам, че криете някои неща.

— Да, сър. Крия нещо и ще продължавам да крия. Самоличностите на някои хора от ЦРУ и армията, които действаха по силата на нещо, което според тях е облечено с необходимите пълномощия. — Райън продължи да обяснява, като се питаше колко от това знае президентът. Сигурен беше, че никога нямаше да разбере. Повечето от наистина важните тайни Кътър беше занесъл със себе си в гроба. Райън подозираше какво може да се е случило… но беше решил да не закача този лъв, когато спи. „Възможно ли е да е бил свързан с нещо такова — зачуди се той — и да не е корумпиран!“

— Това, което Кътър е направил… Което вие казвате, че е направил, не ми е известно. Съжалявам. Особено за онези войници.

— Измъкнахме едва половината от тях, сър. Аз бях там. Това е, което не мога да простя. Кътър нарочно ги отряза, за да ви даде политическо…

— Никога не съм давал пълномощия за такова нещо! — почти изкрещя той.

— Вие допуснахте то да се случи, сър. — Райън се опита да го погледне в очите. В момента, когато щеше да отвърне поглед, президентът го стори първи. — Господи, сър. Как можахте да го направите?

— Хората искат да спрем наплива на наркотици.

— Тогава спрете го. Направете това, което се опитвахте, но в рамките на закона.

— Така няма да стане.

— Защо? — попита Райън. — Американският народ противил ли се е някога, когато сме използвали сила, за да защитим интересите си?

— Но нещата, които трябваше да вършим тук, не биха могли да се публикуват.

— В този случай, сър, трябваше само да уведомите Конгреса по съответния начин, и да го сторите тайно. Ако сте получили частично одобрение за операцията, политиката не би била въвлечена в играта, но като нарушихте правилата, вие сте превърнали проблема на националната сигурност в политически въпрос.

— Райън, вие сте умен и интелигентен. Бива ви за работата, която вършите, но сте наивен.

Джак не беше толкова наивен.

— Какво искате от мен, сър?

— Всъщност доколко трябва да знае Конгресът?

— Искате да лъжа вместо вас, сър? Нарекохте ме наивен, господин президент. Преди два дни в ръцете ми умря един мъж, сержант от военновъздушните сили, който остави след себе си седем деца. Кажете ми, сър, наивен ли съм, щом не искам това да тежи на съвестта ми?

— Не можете да ми говорите така.

— И на мен не ми е приятно, сър. Но няма да лъжа заради вас.

— Но вие искате да скриете самоличността на хората, които…

— Които се подчиниха на заповедите ви доброволно. Да, господин президент Това искам.

— Какво става със страната ни, Джак?

— Съгласен съм с вас, че не се нуждаем от нов скандал, но това е политически въпрос. По него трябва да разговаряте с хората отвън. Моята функция е да давам информация на правителството и да изпълнявам някои задачи за него. Аз съм политическо оръдие. Такива бяха и хората, които загинаха за страната си, сър. Те имаха право да очакват животът им да има по-голяма стойност за правителството, на което служат. Това бяха хора, господин президент, в по-голямата си част младежи, които заминаха да изпълняват задача, защото страната им — вие, сър, — сметна, че е важно те да постъпят така. Но не са знаели, че във Вашингтон имат врагове. Не са подозирали такова нещо и затова повечето от тях загинаха. Сър, клетвата, която нашите хора полагат при обличането на униформата, изисква от тях да бъдат „истински верни и предани“ на страната си. Не е ли записано някъде, че страната им дължи същото? Такова нещо не се случва за първи път, но преди не съм участвал и сега няма да лъжа, сър. Не и за да защитя вас или някой друг.

— Не знаех това, Джак. Честна дума, не знаех.

— Господин президент, вярвам, че сте почтен човек. Това, което току-що казахте, дали е истинско извинение? — Джак замълча и отговорът на въпроса му дойде под формата на мълчание.

— Искате ли да се срещнете с конгресмените, преди да ги информирам, сър?

— Да. Би ли ни изчакал отвън?

— Благодаря, господин президент.

Джак прекара един час в неудобно чакане, преди Трент и Фелоус отново да се появят. Отидоха с него до Ленгли, без да говорят, и тримата влязоха в канцеларията на директора на централното разузнаване.

— Съдия — каза Трент. — Това може да е най-голямата услуга, която сте правили на страната си.

— При дадените обстоятелства какво друго можех?

— Можехте да ги оставите да умрат и да предупредите врага, че идваме — каза Джак. — В този случай нямаше да съм тук. А за това, съдия, съм ви задължен. Можехте да продължите с лъжата.

— И да живея по този начин? — Мур се усмихна много странно и поклати глава.

— А операциите? — попита Райън. Не знаеше какво точно са обсъждали в Овалната стая и реши да не прави предположения.

— Никога не е имало такова нещо — каза Фелоус. — По силата на инструкцията за опасните операции ти направи каквото трябваше — разбира се, с малко закъснение, но сме уведомени. Не се нуждаем от друг скандал като този и така, както вървят нещата, ситуацията ще се стабилизира сама. В политическо отношение тя е нестабилна, но в правно отношение всичко е наред.

— Най-шантавото е, че операцията почти успя — отбеляза Трент. — Операция „Лудория“ беше отлична и считам, че ще бъде продължена.

— Да. Цялата операция свърши работа — обади се за първи път Ритър. — Наистина. Започнахме война в Картела, а убийството на Ескобедо беше последното действие — или може би не, ако войната продължи. Може би след като толкова много от водачите ги няма, колумбийците ще успеят да се справят по-добре. Нуждаем се от тези свои възможности и не можем да си позволим да бъдат иззети от нас.

— Съгласен съм — каза Райън. — Но така не може да се прави обществена политика, по дяволите.

— Джак, кажи ми кое е право и кое не? — помоли Мур. — Струва ми се, че днес ти си експертът по този въпрос — добави без особена ирония.

— Предполага се, че живеем в демократична страна. Позволяваме на хората да знаят нещо или поне казваме на тях — махна с ръка към конгресмените той. — Когато правителството реши да премахне хора, които застрашават интересите на страната, това не трябва да бъде убийство. Не винаги. Аз просто не съм сигурен къде е разделителната линия. Други хора трябва да могат да ни кажат това.

— Е, като дойде януари, тези хора няма да сме ние — каза Мур. — Значи се разбрахме? Всичко остава тук. Никакви политически циркове?

Трент и Фелоус едва ли биха могли да се намират по-далеч по отношение на политическите си разбирания: хомосексуалистът от Нова Англия и непоколебимият мормон от Аризона. И двамата кимнаха в знак на съгласие.

— Никакви игри — каза Трент.

— Това само би навредило на страната — съгласи се Фелоус.

— А това, което ние току-що направихме… — промърмори Райън. „Каквото и да е то, по дяволите…“

— Ти не си го направил — каза Трент. — Ние го направихме.

— Точно така — изсумтя Райън. — Е, и мен скоро няма да ме има.

— Така ли мислиш? — попита Фелоус.

— Не е така, доктор Райън. Не знаем кого ще назначи Фаулър, вероятно някой политиканстващ юрист, когото той харесва. Знам имената в списъка му — добави Трент.

— Съвсем сигурно е, че няма да бъда аз. Той не ме харесва — каза Райън.

— Той не трябва да те харесва и ти няма да бъдеш директор, но си в списъка — каза Трент. „Може би ще останеш заместник-директор“ — помисли си конгресменът.

— Ще видим — обади се Фелоус. — Ами ако нещата се развият по друг начин през ноември? Фаулър все още може да се оплеска.

— Повярвай ми, Сам — отговори Трент, — ако нещо има да става, то става.

— И все пак има една неизвестна — изтъкна Ритър.

— Вече съм обсъдил това с Бил Шоу — каза Мур. — Смешно е, но единственият закон, който Кортес е нарушил, е незаконно влизане в страната. Нищо от данните, които е извлякъл от нея, не е секретно. Удивително, нали?

Райън поклати глава и си тръгна рано от работа. Имаше среща с адвоката си, който скоро щеше да уреди стипендия за обучението на седем деца, които живееха във Флорида.

 

 

Пехотинците преминаха през центъра за специални операции във Форт Макдил. Казаха им, че операцията им е била успешна, заклеха ги да пазят тайна, получиха повишенията си и заминаха на новите си назначения. Освен един човек.

— Чавес? — повика един глас.

— Здравей, мистър Кларк.

— Искаш ли да те черпя една вечеря?

— Има ли добър мексикански ресторант наоколо?

— Може би ще се намери.

— Какъв е поводът?

— Ще поговорим служебно — каза Кларк. — Има едно свободно място, където работя аз. Плащат по-добре, отколкото на сегашната та работа. Но ще трябва отново да ходиш на училище за две години.

— Мислил съм за това — отговори Чавес. Той смяташе, че от него може да излезе офицер. Ако той беше на мястото на Рамирес, може би… или може би не. Но искаше да разбере.

— Ти си добър, хлапако. Искам да работиш с мен.

Чавес помисли по въпроса. Ако не друго, щеше да изкара една безплатна вечеря.

 

 

Капитан Бронко Уинтърс бе изпратен в ескадрила изтребители „Ф-15“ в Германия, където се отличи и бързо стана командир. Сега беше по-спокоен млад мъж. Беше прогонил демоните от смъртта на майка си. Уинтърс никога не би погледнал назад. Трябваше да свърши определена работа и направи точно това.

 

 

Есента беше студена и неприветлива след горещото и задушно лято във Вашингтон. Столицата се опразни за президентските избори, които този ноември се провеждаха заедно с изборите за всички места в Белия дом и една трета от креслата в Сената, както и стотици други назначения на политически фигури на ръководни позиции. В началото на есента ФБР разби няколко кубински шпионски мрежи, но някак си странно беше, че това нямаше политически оттенък. Макар арестуването на пласьорска мрежа за наркотици да се считаше за политически успех, арестуването на шпионите се смяташе за провал поради това, че бе допуснато съществуването им. Нямаше никаква политическа изгода от това освен сред кубинската емиграция, чиито гласове може вече да са били спечелени, тъй като Фаулър говореше за „диалог“ с Куба, която те бяха напуснали. Президентът си възстанови гласовете, след като конвенцията на собствената му партия проведе слаба изборна кампания, и уволни двама от ключовите си политически съветници. Явно идваше време за промяна и въпреки че тя беше наблизо, Дж. Робърт Фаулър спечели изборите само с някакви два процента предимство. Някои го наричаха сигурен мандат, други лигава кампания. След като всичко премина, Райън реши, че последното е по-близо до истината.

По целия град и околностите му служителите, нанесли се тук, се приготвяха да се връщат по домовете си, където и да се намираха те, или да се преместят на работа в юридически кантори, за да останат да живеят в този район. Конгресът не се беше променил особено много, но пък и в него рядко ставаха промени. Райън остана в канцеларията си, като се чудеше дали ще бъде утвърден за следващ заместник-директор по разузнаването. Беше твърде рано да се каже. Знаеше със сигурност едно — президентът все още е президент и почитан човек, независимо от грешките, които бе допуснал. Преди да си тръгне, щеше да се извини на когото трябва. Всичко ще се запише, но не се очакваше някой да го забележи. А след като нещата бъдат обяснени на хората на Фаулър — Трент щеше да се погрижи за това, — се смяташе, че никой повече няма да се рови.

В събота след изборите Дан Мъри закара Мойра Улф до военновъздушната база „Андрюс“, където ги очакваше един реактивен самолет. Изминаха малко повече от три часа, преди да кацнат в базата в Гуантанамо. Останала от испано-американската война, Гитмо, както я наричат, е единствената американска военна база на комунистическа земя, един трън в очите на Кастро, който го дразнеше толкова, колкото той дразнеше и съседите си от другата страна на Флоридския пролив.

Мойра имаше добра работа в Министерството на земеделието, беше секретарка на един от директорите. Сега беше по-слаба, но Мъри не се тревожеше за това. Започнала бе тренировки с ходене и се оправяше добре на психологическите сеанси. Тя беше последната жертва и той се надяваше, че пътуването ще й помогне.

 

 

Кортес си помисли, че това е големият ден. Изненада се и се разочарова от съдбата си, но се примири с нея. Беше играл с големи залози и загуби много. Боеше се от съдбата си, но беше решил да не го показва. Не и на американците. Натовариха го на задната седалка на една лимузина и го откараха към портала. Видя друга кола пред тяхната, но не й обърна особено внимание.

Най-после я видя — високата ограда от бодлива тел, охранявана от една страна от американските морски пехотинци в своите шарени униформи — наричаха ги „здраво ушити дрехи“, както бе научил Кортес — и от другата страна — от кубинци в бойни униформи. Кортес си помисли, че може би… може би ще успее да се измъкне от това положение. Колата спря на петдесет метра от портала. Ефрейторът отляво го издърпа навън и отключи белезниците му, сякаш за да не ги отнесе от другата страна и да обогати с тях една комунистическа страна. „Каква глупост“ — помисли си Кортес.

— Хайде, Панчо — каза му чернокожият ефрейтор. — Време е да си идеш у дома.

Въпреки че не носеше белезници, двамата морски пехотинци го хванаха под мишниците, за да му помогнат да се придвижи към родината си. Видя, че на портала го очакват двама офицери, засега съвсем безстрастно. Вероятно ще го прегърнат, когато премине портала, което нямаше да означава нищо. Каквото и да става, Кортес беше решил да приеме съдбата си като мъж. Изправи гръб и се усмихна на хората, които го чакаха, сякаш са му роднини, които го посрещат след дълго пътуване.

— Кортес — повика го един мъжки глас.

Те излязоха от колибката на охраната до портала. Не познаваше мъжа, но жената…

Феликс спря и двамата морски пехотинци за малко не го събориха. Тя стоеше на място и го гледаше. Не каза нищо, а и Кортес не знаеше какво да каже. Усмивката изчезна от устните му. Погледът в очите й го накара да се свие вътрешно. Никога не беше искал да й причини болка. Да я използва — да, но никога да…

— Хайде, Панчо — подкани го ефрейторът, като го бутна напред. — Добре дошъл у дома, заднико. — Изпрати го с един последен тласък.

— Добре дошли у дома, полковник — каза по-старшият от двамата кубинци. Прегърна бившия си другар и прошепна: — Има да отговаряш за много неща!

Но преди да го отмъкнат, Феликс се обърна още един последен път, за да попие с очи Мойра, която просто стоеше там до непознатия мъж. И последната му мисъл беше, че тя отново го разбра: тишината издава най-голямата страст.