Том Кланси
Реална заплаха (31)

29.
ДОПЪЛВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА

Нещата започнаха с предупреждението на президента. Адмирал Кътър не беше свикнал да проверява дали заповедите му се изпълняват. По време на кариерата му във военноморските сили заповедите бяха неща, които той дава, а други хора изпълняват, или които той трябва да изпълнява, ако му е наредено отгоре. Обади се до ЦРУ, свърза се с Ритър и зададе въпроса, който по принцип е ненужно обиден. Кътър знаеше, че вече е унижил този човек и не постъпва умно, като продължава да го прави — но ако президентът е прав? Този риск изискваше допълнителни действия. Реакцията на Ритър го разтревожи. Нямаше го раздразнението, което трябваше да се долови в гласа му. Вместо това той отговори както обикновен правителствен бюрократ: да, разбира се, че заповедите се изпълняват. Ритър беше хладен и ефикасно работещ кучи син, но дори и хората като него имат граница, след която на преден план излизат чувствата. Кътър знаеше, че е пресякъл тази точка по отношение на заместник-директора по операциите. Очаквания гняв просто го нямаше у него.

„Нещо не е наред. — Съветникът по въпросите на националната сигурност реши, че трябва да се поотпусне. — Нещо може би не е наред.“ Май Ритър го будалка. Кътър се замисли. Може пък да е разбрал, че това е единствено верният начин на действие, и се е оставил в ръцете на съдбата. В края на краищата Ритър харесваше службата си. Както казваха в правителствените кръгове, там е в свои води. Дори най-важните правителствени служители имаха свои води. Дори и те често пъти не харесваха идеята да напуснат канцеларията си, секретарката, шофьора и титлата, които ги обозначаваха като важни персони въпреки нищожните им заплати. Както в във филмите, да напуснеш правителството означава да навлезеш в реалния свят, а там хората очакват резултати, които да подкрепят докладите за правителството и оценките на националното разузнаване. Колко хора стоят на правителствена служба поради сигурността, облагите и изолацията от този „реален“ свят? Кътър беше сигурен, че хората от този тип са повече, отколкото онези, които се считат за честни слуги на народа си.

Но дори да беше така, не бе съвсем сигурно и се налагаше допълнителна проверка. Затова се обади до Хълбърт Фийлд и поиска да го свържат с отговорника по оперативните въпроси.

— Трябва да разговарям с полковник Джоунс.

— Полковник Джоунс не е тук, сър.

— Трябва да разбера къде е.

— Не разполагам с тази информация, сър.

— Как така не разполагате с тази информация, капитане? — Истинският шеф по оперативните въпроси днес не беше дежурен и един от пилотите на хеликоптери носеше вахтата.

— Искам да кажа, че не зная, сър — отговори капитанът. Щеше му се отговорът на този глупав въпрос да е по-обиден, но обаждането беше по секретната линия и не можеше да знае кой, дяволите да го вземат, е на другия край.

— Кой знае?

— Не мога да ви кажа, сър, но ще се опитам да разбера.

„Това не е ли някакво оплескване по командната верига? — запита се Кътър. — Ами ако не е?“

— Капитане, всичките ви самолети „МС-130“ по местата си ли са? — попита Кътър.

— Три от тях се намират по задачи, сър. Местоположението им е секретно. Искам да кажа, сър, че почти винаги местоположението на нашите самолети е секретно. Освен това ураганът на юг от нас ни кара да готвим за местене много от самолетите си в случай, че тръгне насам.

Кътър би могъл да настои за информацията веднага, но това щеше да означава, че трябва да разкрие кой е. Дори и в този случай щеше да разговаря с някой младши офицер на двадесет и няколко години, който просто може да не му даде информацията, защото са му казали да не го прави. А младшите офицери знаят, че никога няма да бъдат сериозно наказани, задето са поели инициативата и са сторили нещо, което не трябва — или поне не по телефона, независимо дали той е секретен или не. Такова настояване също така би привлякло вниманието върху нещо, което той не искаше да…

— Добре — каза накрая Кътър и затвори телефона. След това се обади в базата „Андрюс“.

 

 

Ларсон, чийто самолет кръжеше над зоната за кацане за група „Особеност“, първи забеляза бедата. Хуардо все още се бореше с болката от раната в крака си и наблюдаваше района с очилата за нощно виждане.

— Ей, братче, виждам някакви камиони там долу вдясно от нас. Към петнадесетина са.

— О, страхотно — каза пилотът и натисна копчето на микрофона си. — „Нокът“, тук „Малки очи“, край.

— „Малки очи“, тук „Нокът“ — отговориха от самолета-цистерна.

— Уведомявам ви за възможни действия на шест километра югоизточно от група „Особеност“. Повтарям, на земята има камиони. Не се виждат хора. Препоръчвам ви да предупредите „Особеност“ и „Цезар“ за натрапници.

— Разбрано.

— Господи, дано тази вечер се забавят — каза Ларсон по разговорната уредба — Спускаме се, за да погледнем.

— Както кажеш.

Ларсон спусна клапите и намали скоростта, доколкото му стискаше. Нямаше почти никаква светлина, а ниското летене над планината нощем не беше най-приятното занимание за Ларсон. Хуардо гледаше надолу с очилата, но гъстите клони на дърветата му пречеха.

— Нищо не виждам.

— Колко ли време са били там тези камиони…

Нещо проблесна ярко на около петстотин метра под върха. Последваха и други проблясъци, по-малки, като искри. Ларсон отново се обади:

— „Нокът“, тук „Малки очи“. Под нас, в зоната за кацане на „Особеност“, изглежда се стреля.

— Разбрано.

 

 

— Разбрано — каза ПД на операторите от самолета „МС-130“. — За екипажа: вероятно има престрелка в следващата зона за кацане. Възможно е да проведем евакуация под обстрел. — В този момент нещо се промени. Хеликоптерът се поуспокои и намали скорост. — Бък, какво е това?

— Загазихме — каза бордовият инженер. — Мисля, че протече клапан ПЗ. Вероятно имаме спад на налягането, може би се дължи на неизправен клапан на двигател номер две. Губим Nf, скорост и Ng. A пък Т3 се качва малко.

На три метра над главата на бордовия инженер се беше счупила пружината на един клапан и той се отваряше повече, отколкото трябва. От него излизаше въздух, който трябваше да рециркулира в турбинен двигател. Това водеше до намаляване на изгарянето в двигателя и се изразяваше в намалена Nf или скорост на свободно движение на турбината, както и на мощността Ng, подавана от газовата турбина и накрая загубата на преминаващия обем въздух водеше до увеличаване на температурата Т3 в изходящата тръба. Джоунс и Уилямс виждаха всичко това от приборите на таблото, но разчитаха на сержант Зимър да им посочи какъв точно е проблемът. Двигателите бяха негова територия.

— Говори ми, Бък — заповяда Джоунс.

— Загубихме двадесет и шест процента от мощността на двигател две, сър. Не мога да го поправя. Развален е клапанът. Не би трябвало да се влоши повече. Температурата в изходящата тръба трябва да се стабилизира малко под максимално допустимата… може би. Все още не сме в състояние на авария, ПД. Ще го наглеждам.

— Добре — изръмжа пилотът. Изръмжаването му бе предназначено за клапана, а не за Зимър. Не беше на хубаво. Тази нощ нещата се развиваха добре — прекалено добре. Както повечето ветерани, Пол Джоунс беше подозрителен човек. В момента разсъждаваше над въпроси, свързани с мощността и теглото. Трябваше да се изкатери над онези проклети планини, за да зареди гориво и да се върне в Панама…

Но най-напред трябваше да евакуира хората.

— Колко време ни остава?

— Четири минути — отговори капитан Уилис. — Ще можем да видим зоната след онзи хребет. Нещата започват да се влошават, сър.

— Да, така е. — Джоунс погледна към приборите. Двигател номер едно работеше със 104 процента от разчетната мощност. Двигател номер две използваше малко повече от 73 процента. Тъй като можеха да изпълнят следващата част от мисията си, независимо от проблема, за момента го изоставиха. ПД вкара още данни за надморската височина в своя автопилот. Изкачването на баирите сега щеше да става по-трудно с по-голямото тегло на корпуса и по-малката мощност за изтеглянето й.

— Това си е истински бой — каза Джоунс една минута по-късно. Системата му за нощно виждане показваше доста активни действия на земята. Натисна копчето на радиотелефона си. — Особеност, тук „Цезар“, край. — Не получи отговор.

— „Особеност“, тук „Цезар“, край. — Направи още два опита.

— „Цезар“, тук „Особеност“. Нападнати сме.

— Разбрано, „Особеност“. Виждам, синко. Предполагам, че се намирате на около триста метра по-надолу от зоната за кацане. Изкачете се по хълма. Ние можем да ви прикриваме. Повтарям, можем да ви прикриваме.

— Водим близък бой, „Цезар“.

— Бягайте. Повтарям, бягайте, ние ще ви прикриваме — спокойно му каза ПД. „Хайде, хлапак. И преди съм бил тук. Зная какво да правя…“ — Незабавно преустановете боя!

— Разбрано. „Особеност“, тук „Шест“, тръгнете към зоната за кацане. Повтарям, веднага тръгнете към зоната за кацане — чуха го да казва всички. ПД натисна копчето на разговорната уредба.

— Бък, влизаме с оръдията. Стрелци, по местата си. Имаме „гореща“ зона за кацане. На земята има приятелски войски. Повтарям, на земята има приятелски войски. Така че нека бъдем адски внимателни с тези шибани оръдия!

Джоунс бе желал стотици пъти да имаше такова оръдие в Лаос. Хеликоптерът „Пейв Лоу“ носеше над четиристотин и петдесет килограма титанова броня, която, разбира се, обхващаше зоната около двигателите, горивните резервоари и трансмисията. Пилотите бяха защитени с по-малко ефективен кевлар. Останалата част от хеликоптера нямаше такова щастие — едно дете би могло да пробие алуминиевата обшивка с отвертка, — но това бе положението. Започна да лети около зоната за кацане, на триста метра над нея и около шестстотин метра встрани, като се движеше по посока на часовниковата стрелка, за да определи състоянието на нещата. Не изглеждаха добре.

— Това не ми харесва, ПД — каза Зимър по разговорната уредба. Сержант Бийн на задното миниоръдие имаше същото усещане, но не каза нищо. Райън, който не беше видял нищо на предишните две зони за кацане, държеше устата си затворена.

— Движат се, Бък.

— Така изглежда.

— Добре. Започвам спираловидно навлизане. Съобщение за екипажа — отиваме да погледнем нещата по-отблизо. Можете да отговаряте на стрелба по нас, но не правете друго, докато не ви кажа. Искам да чуя, че сте ме разбрали.

— Зимър съобщава, че е разбрал.

— Бийн съобщава, че е разбрал.

— Райън съобщава, че е разбрал. „И без това не виждам нищо, по което да стрелям.“

 

 

Нещата бяха по-лоши, отколкото изглеждаха. Нападателите от Картела бяха решили да се приближат към зоната за кацане от неочаквана посока. Така пресякоха резервния евакуационен пункт, избран от „Особеност“, а групата не беше имала време, за да приготви цялостна защитна верига. Но най-лошото от всичко — сред нападателите имаше оцелели след битката срещу „Нож“ и сега бяха понаучили нещо. Например, че понякога стремителната атака е по-безопасна. Знаеха и за хеликоптера, но не достатъчно. Ако имаха представа за въоръжението му, битката можеше да свърши веднага. Но те очакваха спасителният хеликоптер да бъде невъоръжен, защото не бяха виждали друг вид. Както обикновено става в боя, всичко се определяше от намеренията и грешките, от познанието и невежеството. Група „Особеност“ се изтегляше, като оставяше след себе си набързо нагласени мини, но както и преди, жертвите повече разяряваха нападателите, а ветераните на Картела от хълма на нинджите научаваха все повече. Разделиха се на три групи и започнаха да обкръжават зоната за кацане на върха на хълма.

 

 

— Виждам стробоскопна лампа — каза Уилис.

— „Особеност“, тук „Цезар“, потвърдете зоната си за кацане.

— „Цезар“, тук „Особеност“. Виждате ли нашата стробоскопна лампа?

— Да. Идваме. Изведете всичките си хора на открито. Повтарям, изведете всичките си хора така, че да мога да ги виждам.

— Имаме трима убити, които носим със себе си. Опитваме всичко възможно.

— Идваме след тридесет секунди — каза ПД.

— Ще бъдем готови.

Както преди, стрелците дочуха половината разговор, последван от инструкции за тях:

— Съобщение за екипажа. Накарах всички наши войници да излязат на открито. След като ги преброим, искам добре да обстреляте района. Всички хора, които виждате, може би са наши бойци. Искам останалите да бъдат силно притиснати. Райън, това означава, че трябва да стреляш по тях, докато се насерат.

— Разбрано — отговори Джак.

— Петнадесет секунди. Нека внимаваме.

Изстрелите дойдоха без предупреждение. Никой не видя откъде започнаха. Хеликоптерът се движеше по стръмна спирала, но не можеше да не мине над войниците на врага. Шестима от тях чуха приближаването му и видяха черното туловище на фона на облаците. Веднага се прицелиха към небето и започнаха да стрелят. Куршумите с калибър 7,62 преминаваха през пода на хеликоптера. Звуците бяха отчетливи — като дъжд по ламаринен покрив, и всички, които го чуха, се досетиха веднага от какво е. За по-недосетливите един вик потвърди всичко. Някой бе ранен.

— ПД, обстрелват ни — каза Зимър по разговорната уредба. Той насочи оръдието надолу и пусна кратка серия снаряди. Корпусът на хеликоптера отново се разтресе. Линията на трасиращите снаряди показа на всички къде се намира хеликоптерът и повече хора започнаха да го обстрелват.

— Господи! — Куршумите се удряха в предните стъкла. Не преминаваха през тях, но оставяха драскотини и при съприкосновението бляскаха като светулки. Инстинктивно Джоунс зави надясно, встрани от огъня. Това оголи лявата страна на хеликоптера.

Райън беше много уплашен. Струваше му се, че има сто, двеста, хиляда святкащи цеви, до една насочени към него. Искаше да приклекне, но знаеше, че най-безопасното място за него е зад четиристотинкилограмовия лафет на оръдието. То нямаше някакъв особен мерник. Насочи въртящите се цеви към една особено гъста зона на святкания от цеви, и натисна спусъка.

Почувства се, сякаш държи пневматичен пробивен чук, а звукът беше, като че някакъв великан разкъсва брезент на малки парчета. Пред очите му избухна пламък с размери метър на два — толкова голям, че той едва успяваше да види нещо през него, но плътният цилиндър от трасиращите снаряди не можеше да се пропусне и той го насочи право към огънчетата, които все още искряха по земята. Но не за дълго. Райън раздвижи оръдието, като за това му помогнаха движението на хеликоптера и невероятните вибрации на самото оръжие. Линията, описана от трасиращите снаряди, трепна и се раздвижи над обстрелваната зона за няколко секунди. Когато вдигна палците си от спусъка, стрелбата отдолу бе спряла.

„Кучи сине“ — помисли си той, дотолкова изненадан, че за момент забрави за опасността. Не се целеха само по тях. Райън избра друга зона и започна да стреля, като този път пускаше само кратки серии от по стотина снаряда. След това хеликоптерът се завъртя на сто и осемдесет градуса и всички цели изчезнаха от погледа му.

Джоунс и Уилис в пилотската кабина оглеждаха приборите си. Бяха допуснали да ги изненадат. Нямаше някакви критични поражения по хеликоптера. Приборите, също защитени с броня, двигателите, трансмисията и горивните резервоари не можеха да бъдат поразени от куршумите на автомат. Или би трябвало да е така.

— Има няколко ранени тук, отзад — докладва Зимър. — Нека свършваме, ПД.

— Добре, Бък. Чувам. — ПД върна хеликоптера, като влезе в ляв завой. — „Особеност“, тук „Цезар“. Ще направим нов опит. — Дори и неговият глас беше загубил леденото си спокойствие. Боят не се е променил особено много, само той бе остарял.

— Приближават се, размърдайте си задника, мистър! Всички сме тук, всички сме тук.

— Двадесет секунди, синко. Съобщение за екипажа: връщаме се след двадесетина секунди.

Хеликоптерът спря и се завъртя във въздуха, без да продължава величественото си прочистване на терена. Джоунс се надяваше, че хората, които го гледат, няма да са подготвени за това. Завъртя лоста за газта до максимална мощност и наведе носа на хеликоптера за стръмно спускане към зоната за кацане. На двеста метра от нея изправи носа и рязко дръпна лостовете, за да намали скоростта. Маневрираше машината по обичайния си идеален начин. Хеликоптерът загуби скорост точно където трябваше — и падна рязко на земята поради намалената мощност от двигател номер две. Джоунс изтръпна, когато почувства удара. Очакваше да взриви някоя мина, но това не се случи и той се успокои.

Всичко сякаш траеше цяла вечност. Възбудените мозъци и тела имат собствено време, пред което тиктакането на часовниците спира. Райън си мислеше, че вижда с периферното зрение всяка перка над главата си. Искаше му се да погледне назад, за да види дали всички са се качили, но зоната, за която отговаряше, се намираше пред вратата на левия стрелец. Веднага се досети, че не му плащат, за да връща у дома снаряди. Щом се увери, че пред него няма свои, натисна спусъка и започна да обстрелва дървесната линия, като прочистваше всичко на тридесетима сантиметра над земята в широка дъга. Зимър от другата страна правеше същото.

Кларк, който се намираше в задната част на хеликоптера, гледаше през вратата. На миниоръдието стоеше Бийн, но не можеше да стреля. Там се намираха своите и те тичаха към хеликоптера, краката им се вдигаха и спускаха в бяг, който изглеждаше като движение в забавен кадър. В този момент от дърветата започна стрелба.

Райън се удиви, че някой може да е жив в района, който току-що обстреля, но така си беше. Видя някаква искра на рамката на вратата и осъзна, че това е куршум, предназначен за него, но не трепна. Нямаше къде да се крие, а разбираше, че хеликоптерът получава много лоши пробойни по тази страна. Отдели един миг, за да види откъде се стреля, после насочи оръдието натам и отново натисна бутоните. Стори му се, че тласъкът на оръдието отблъсква хеликоптера настрани. Пламъците от оръдието пробиваха дупка през прахта, която се вдигаше от въртящия се ротор, но все още от дърветата се виждаха пламъчета на стрелящи автомати.

Кларк дочу виковете над бученето на миниоръдията. Долови ударите на куршумите отстрани на хеликоптера, а след това видя и как двама души паднаха при опашната перка на хеликоптера, докато останалите продължиха да бягат напред.

— По дяволите! — Скочи на крака и изтича през вратата, придружен от Чавес и Вега. Кларк вдигна един от падналите войници и започна да го тегли към рампата. Чавес и Вега се заеха с другия. Около краката им се вдигаше прах от куршумите. Вега падна на метър от рампата, като събори и товара си. Кларк метна войника, когото носеше, в ръцете на членовете на групата му и се обърна, за да помага. Най-напред пое другия войник. Когато отново се обърна, видя Чавес, който се бореше с Вега. Кларк го хвана за раменете и го дръпна назад, като падна на рампата. Динг хвана Oso за краката и ги извъртя рязко настрани, а след това ги прескочи, за да се хване за оръдието, тъй като хеликоптерът започна да се вдига. Стрелбата се насочи право към вратата, но сега Бийн имаше поле за обстрел и започна да прочиства терена.

Излитането беше бавно. Хеликоптерът пое няколко тона допълнителен товар, намираше се на повече от хиляда и петстотин метра надморска височина и се опитваше да лети с намалена мощност. ПД псуваше тромавата машина. Хеликоптерът с усилие се издигна на няколко метра, все още под обстрел.

Нападателите на земята бяха разярени, че хората, които искаха да убият, им се измъкват, и направиха последен опит да ги спрат. Гледаха на хеликоптера като на трофей, някакво привидение, отнело им успеха и живота на другарите им. Повече от сто автомата бяха насочени към него, докато той се колебаеше между земята и небето.

Райън почувства как няколко куршума просвистяха право през вратата. Предназначени бяха за него, но дявол знае къде отидоха. Вече беше забравил страха. Местата, от които се виждаха огънчета от стрелбата, бяха точки за прицел и той започна да прави точно това. Избираше целите си една по една, докосваше спусъка, после бързо преместваше оръдието към следващата цел. Безопасността, ако имаше такава, се криеше в елиминирането на заплахата. Нямаше къде да бягат и знаеше, че способността му да реагира е лукс, който всеки от хората на борда искаше, но само трима го притежаваха. Не можеше да ги подведе. Местеше оръдието наляво и надясно по за няколко секунди, които му се струваха часове. Сякаш чуваше как оръдието изхвърля всеки отделен снаряд. Главата му отскочи назад, когато нещо удари шлема му, но той я изправи и натисна спусъка за непрекъсната стрелба. После изведнъж разбра, че трябва да наведе цевите надолу, тъй като целите му започнаха да потъват. За кратък, противоречив миг му се стори, че те, а не той се измъкват. После всичко спря. За момент не можа да освободи ръцете си от ръкохватките. Опита се да отстъпи, но ръцете му не му позволяваха, докато не си наложи да пусне оръдието. Сетне ръцете му увиснаха отстрани. Райън разклати глава, за да я проясни. Минаха няколко секунди, преди да чуе силните стонове на ранените бойци. Огледа се — в хеликоптера се стелеше стипчивият дим на барута от оръдията, но бързо ускоряващият се поток въздух отпред започна да го прочиства. Очите му все още виждаха пламъците на оръдието, а краката му затрепериха от внезапната умора, характерна за възбудата след опасност. Искаше му се да седне, да заспи и да се събуди на друго място.

Един от стенещите се чуваше наблизо. Това беше Зимър, само на няколко крачки от него. Лежеше по гръб и се търкаляше наоколо с ръце на гърдите. Райън отиде при него, за да види какво е станало.

Три куршума бяха попаднали в гърдите му. Бълваше кръв. Тя избухваше в тънко облаче през устата и носа му. Един куршум бе раздробил дясното му рамо, но сериозните рани се намираха в дробовете. Райън веднага разбра, че човекът умира от кръвоизлив пред очите му. Имаше ли тук лекар? И можеше ли да помогне?

— Говори Райън — каза той по линията за вътрешна комуникация. — Сержант Зимър е улучен доста лошо…

— Бък! — веднага реагира ПД. — Бък! Добре ли си?

Зимър се опита да отговори, но не успя. Микрофонът му беше откъснат. Изхърка нещо, което Райън не можа да разбере. Джак се обърна и извика с всичка сила към останалите, които, изглежда, не се интересуваха или не знаеха какво става.

— Лекар! Медик! — добави той, като не знаеше коя точно дума използват в пехотата. Кларк го чу и тръгна към него.

— Хайде, Зимър, ще се оправиш — каза му Джак. Помнеше това от краткия си престой в морската пехота. Хората трябва да имат причина да живеят. — Ще те оправим, всичко ще е наред. Не се предавай, сержант… Боли, но ще мине.

Кларк дойде при него след миг. Свали бронираната жилетка на бордовия механик, без да обръща внимание на виковете от болката, която причиняваше на разбитото му рамо. За Кларк това също представляваше връщане към минали години и полуизтрити спомени. Забравил беше колко страшно, колко ужасно е това. И въпреки че се съвземаше по-бързо от другите, ужасът, че е безсилен под обстрела, както и последиците почти го съсипваха. А сега не можеше да помогне на Зимър. Виждаше го по раните. Кларк вдигна поглед към Райън и поклати глава.

— Децата ми! — извика Зимър. Сержантът имаше причина да живее, но само тя не стигаше.

— Разкажи ми за децата си — каза Райън. — Говори ми за децата си.

— Седем… имам седем деца… трябва… не мога да умра! Децата ми… децата ми се нуждаят от мен.

— Дръж се, сержант, ще те измъкнем оттук. Ще издържиш — каза Райън, като в очите му напираха сълзи от срам, че трябва да лъже умиращ човек.

— Те имат нужда от мен! — Сега гласът му беше по-слаб, тъй като гърлото и дробовете му се запълваха с кръв.

Райън погледна Кларк с надеждата, че може да каже нещо. Да даде някаква надежда. Нещо. Кларк просто гледаше в лицето на Джак. После отново погледна към Зимър и хвана ръката му — здравата ръка.

— Седем деца ли? — попита Джак.

— Те имат нужда от мен — изхлипа Зимър. Вече знаеше, че няма да бъде при тях, няма да види как растат и се женят и как отглеждат свои деца. Няма да бъде при тях, за да ги напътства и да ги закриля. Не беше успял да направи това, което се очаква от един баща.

— Ще ти кажа нещо за твоите деца, Зимър. Нещо, което не знаеш — каза Райън на умиращия.

— А? Какво? — Изглеждаше объркан. Потърси отговора на големия житейски въпрос в лицето на Райън. Джак не го знаеше, но му каза каквото можеше:

— Те всичките отиват да учат в колеж, човече. — Райън стисна ръката му колкото можа по-силно. — Имаш думата ми, Зимър, всичките ти деца ще учат в колеж. Аз ще се погрижа за това вместо теб. Заклевам се в Бога, че ще го направя.

Лицето на сержанта се промени при тези думи, но преди Райън да успее да реши какво издава то, изражението трепна и от него изчезнаха всички чувства. Райън натисна бутона на разговорната уредба.

— Зимър е мъртъв, полковник.

— Разбрано.

Райън се почувства обиден от студенината на отговора му. Но не чуваше какво мисли Джоунс: „Господи, Господи. Какво ще кажа на Карол и на децата?“

Райън държеше главата на Зимър на коленете си. После бавно се отдръпна и постави главата му върху металния под на хеликоптера. Кларк прегърна по-младия мъж с възлестите си ръце.

— Ще го направя — каза му задавено Джак. — Това не е някаква шибана лъжа. Ще го направя!

— Зная. И той го знаеше. Наистина.

— Сигурен ли си? — Сълзите му започнаха да текат и за Джак беше трудно да повтори най-трудния въпрос в живота си: — Наистина ли си сигурен?

— Той разбра какво му каза, Джак, и ти повярва. Ти направи нещо много хубаво, докторе. — Кларк прегърна Райън така, както мъжете прегръщат жените си, децата си и хората, с които заедно са заставали пред лицето на смъртта.

Намиращият се в предното дясно кресло полковник Джоунс скъта тъгата си на място, откъдето щеше да я извлече по-късно, за да я изпита докрай. Но сега му предстоеше да изпълнява мисия. Бък със сигурност би го разбрал.

 

 

Реактивният самолет на Кътър пристигна в Хълбърт Фийлд по тъмно. Посрещна го кола, която го закара до щаба на ескадрилата. Беше пристигнал без предупреждение и влезе в отдела като някакъв зъл дух.

— Кой, по дяволите, е командирът тук?

Сержантът на бюрото незабавно позна президентския съветник по въпросите на националната сигурност, защото го беше виждал по телевизията.

— Намира се зад онази врата, сър.

Кътър намери един млад капитан, който дремеше на въртящия стол. Очите му се бяха отворили в момента, когато се блъсна вратата, и двадесет и девет годишният офицер скочи на крака доста несигурно.

— Искам да знам къде се намира полковник Джоунс — тихо му каза вицеадмирал Кътър.

— Сър, това е информация, която не мога да…

— По дяволите, знаеш кой съм, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Опитваш се да ми откажеш ли, капитане?

— Сър, имам заповед.

— Капитане, отменям всичките ви заповеди. Сега отговорете на въпроса ми, веднага. — Гласът на Кътър вече звучеше с няколко децибела по-силно.

— Сър, не зная къде…

— В такъв случай намери някой, който знае, и го доведи тук.

Капитанът беше достатъчно уплашен, за да поеме по пътя на най-малкото съпротивление. Обади се на един майор, който живееше в поделението и дойде за по-малко от осем минути.

— Какво става тук, по дяволите? — запита майорът, като влезе през вратата.

— Майоре, аз съм това, което става тук — каза му Кътър. — Искам да знам къде се намира полковник Джоунс. Той е командирът на това поделение, нали?

— Тъй вярно, сър! — „Какво става, по дяволите…“

— Искате ли да ми кажете, че хората тук не знаят къде се намира командирът им? — Кътър беше дотолкова удивен от факта, че личността му не доведе до незабавно подчинение, че си позволи да отклони гнева в друга насока.

— Сър, ние в специалните операции не…

— Това някакъв шибан бойскаутски лагер ли е или военно поделение? — извика адмиралът.

— Сър, това е бойна част — отговори майорът. — Полковник Джоунс временно е на друго място. Имам заповеди, сър, да не обсъждам мисията му и мястото й с никого без съответните пълномощия. Вие не фигурирате в списъка на упълномощените лица, сър. Това са заповедите ми, адмирале.

Кътър бе поразен и това само го разгневи още повече.

— Знаете ли какво работя и за кого? — Не му се беше случвало младши офицер така да разговаря с него вече повече от десет години. А тогава прекърши кариерата на онзи като кибритена клечка.

— Сър, по този въпрос имам писмена заповед. Президентът също не фигурира в списъка, сър — каза майорът, като стоеше „мирно“. „Шибан лодкар, ще нарича Военновъздушните сили на САЩ бойскаутски лагер! Е, да го начукам на теб и на самолета, с който се домъкна тук, адмирале.“ Лицето му успя доста ясно да предаде тези мисли.

Кътър трябваше да омекоти гласа си. Трябваше да овладее чувствата си. Можеше да се погрижи за този нагъл боклук друг път. Но за момента се нуждаеше от информацията. Затова започна с извинение. Заговори като мъж с мъж, така да се каже:

— Майоре, трябва да ме извините. Това е изключително важна работа и не мога да ви обясня защо е така или какви въпроси възникват около нея. Мога да кажа, че ситуацията съвсем реално изисква вземане на решение на живот и смърт. Вашият полковник Джоунс може да се намира на място, където да се нуждае от помощ. Операцията около него може би се проваля и аз наистина трябва да знам това. Лоялността ви към командира е похвална, отдадеността ви на дълга е за пример, но офицерите трябва да могат да правят и преценки. Сега трябва да направите това, майоре. Казвам ви, че се нуждая от тази информация, и то веднага.

Рационалното обяснение успя там, където караницата не можа.

— Адмирале, полковникът се върна в Панама с един от нашите самолети-цистерни „МС-130“. Не зная защо, нито какво нравят. В ескадрила за специални операции такова нещо е нормално, сър. Почти всичко, което правим, е секретно, а в този случай нещата са по-секретни от нормалното. Знам само това, което ви казах преди малко, сър.

— Къде точно е отишъл?

— В базата „Хауърд“.

— Много добре. Как мога да се свържа с тях?

— Сър, те са извън обсега на мрежата. Нямам тази информация. Те могат да се свържат с нас, но ние с тях — не.

— Това е ненормално — възпротиви се Кътър.

— Не е така, адмирале. Постоянно правим такива неща. След като самолетът „МС-130“ ги придружава, те са самостоятелно звено. „Херкулесът“ вози персонала по поддръжката и подкрепата, за да обезпечава операцията, и ако не ни се обадят за нещо, са напълно независими от тази база. В случай на нещо спешно в семействата, можем да се опитаме да се свържем чрез оперативния отдел на базата „Хауърд“, но засега не се е налагало. Мога да се опитам да осъществя тази връзка за вас, обаче това може да отнеме няколко часа.

— Благодаря, но за няколко часа мога да отида дотам.

— Времето в този район се разваля, сър — предупреди го майорът.

— Няма значение. — Кътър излезе от стаята и се върна в колата. Самолетът му вече беше презареден с гориво и след десет минути замина за Панама.

 

 

Сега Джоунс следвате по-лесен маршрут на североизток по голямата долина под Андите, която образува гръбнака на Колумбия. Полетът вървеше гладко, но той се тревожеше за три неща. Първо, нямаше нужната мощност, за да преодолее планините с настоящото тегло на хеликоптера си. Второ, трябваше да дозареди с гориво след по-малко от час. Трето, времето се влошаваше с всяка минута.

— „Цезар“, тук „Нокът“, край.

— Разбрано, „Нокът“.

— Кога ще зареждаме, сър? — попита капитан Монтейн.

— Искам най-напред да се приближа до брега и ако успеем да изхарчим още малко гориво, ще тръгна на запад, за да повторим всичко.

— Разбрано, но знайте, че засичам излъчвания от радари и някой просто може да ни забележи. Това са радари за въздушното движение, но този „Херкулес“ е достатъчно голям, за да се изпише на екрана с всичките подробности.

„По дяволите!“ Джоунс някак си беше допуснал да забрави това.

— Имаме проблеми — каза ПД на Уилис.

— Да. На двадесет минути път пред нас има проход, който може и да не преодолеем.

— Колко е висок?

— На картата пише две хиляди четиристотин шестдесет и седем метра. По-нататък спада много, но проблемът със засичането… пък и времето. Не зная, полковник.

— Нека видим колко високо можем да се изкачим — каза Джоунс. През последния половин час беше опитвал да не товари двигателите. Но не и сега. Трябваше да разбере какво може да направи. ПД усили газта докрай, като наблюдаваше прибора на двигател номер две. Този път стрелката не достигна дори и седемдесет процента.

— Изтичането от клапана се влошава, шефе — каза Уилис.

— Виждам.

Опитваха се да получат максималната подемна сила от ротора. Но макар и да не знаеха, той също беше повреден и не можеше да осигури това, което трябваше. Хеликоптерът бавно се издигаше нагоре. Достигна две хиляди триста четиридесет и пет метра, но спря там, а след това започна да се спуска, като се бореше за всеки сантиметър и постепенно губеше височина.

— Ако изхарчим повече гориво… — каза с надежда Уилис.

— Не разчитай на това. — ПД натисна бутона на радиото. — „Нокът“, тук „Цезар“. Не можем да преодолеем планината.

— В такъв случай ние идваме при вас.

— Не. Много е рано. Трябва да заредим близо до брега.

— „Цезар“, тук „Малки очи“. Разбирам проблема ви. Какво гориво ви трябва за това чудовище? — попита Ларсон. В съответствие с плана той бе следил хеликоптера от евакуацията насам.

— Синко, точно сега бих горил и пикня, ако имах достатъчно.

— Можете ли да стигнете до брега?

— Да. Би трябвало.

— Ще ви избера едно летище на една нула нула мили от брега, където има необходимото авиационно гориво. Освен това с мен се вози ранен, който се нуждае от медицинска помощ.

Джон и Уилис се спогледаха.

— Къде е мястото?

— При тази скорост е на четиридесет минути оттук. Ел Пиндо. Малко летище за частни самолети. По това време на нощта би трябвало да няма никой. Имат десетина тона под земята. Търгуват с „Шел“ на консигнация и аз съм кацал и излитал оттам няколко пъти.

— Надморска височина?

— Под сто и петдесет метра. Хубав и гъст въздух за перките, полковник.

— Давай тогава — каза Уилис.

— „Нокът“, чу ли това? — попита Джоунс.

— Да.

— Ще се опитаме да го направим. Отклонете се на запад. Не се отдалечавайте, за да поддържаме радиовръзка, но гледайте да избегнете радарите.

— Разбрано, тръгвам на запад — отговори Монтейн.

Райън стоеше до миниоръдието си. В хеликоптера имаше осем ранени мъже, но с тях се занимаваха двама санитари. Райън не можеше да помогне с нищо. Кларк се присъедини към него.

— Е, какво ще правим с Кортес и Ескобедо?

— Кортес ни трябва, а другият… По дяволите, не знам. Как ще обясним отвличането му.

— Ти какво мислиш, че ще правим с него? В съда ли да го водим? — надви рева на двигателите и вятъра Кларк.

— Всичко останало е умишлено убийство. Сега той е пленник, нали?

„Ще спазваме законите, а?“ — помисли си Кларк, но знаеше, че Райън е прав. Убиването на пленниците противоречеше на закона.

— Значи ще го върнем обратно?

— Това ще разкрие операцията ни — отговори Райън. Знаеше, че говори твърде високо за тема като тази. Трябваше да мълчи и да мисли, но обкръжението и събитията от вечерта не му позволяваха. — Господи, не знам какво да правя.

— Къде отиваме… Искам да кажа къде отива този хеликоптер?

— Не знам. — Райън натисна бутона на разговорната уредба, за да пита. Отговорът го изненада и той предаде всичко на Кларк.

— Виж какво, нека аз се заема с това. Имам една идея. Ще го махна оттук, когато кацнем. Ларсон и аз ще оправим тази работа. Мисля, че знам как.

— Но…

— Нали не искаш да чуеш какво ще правим?

— Не можеш да го убиеш! — настоя Джак.

— Няма да го убивам — каза Кларк.

Райън не знаеше как да разбира този отговор. Но в него се предлагаше изход и той го прие.

 

 

Ларсон стигна първи. Летището беше зле осветено. Виждаха се само няколко светлини, но той успя да приземи самолета си, остави сигналните си светлини включени и тръгна към зоната за зареждане с гориво. Спря точно когато хеликоптерът кацна на петдесетина метра встрани.

Ларсон остана смаян. На слабата синя светлина видя многобройни дупки в корпуса на хеликоптера. Един човек в летателен костюм изтича към него. Ларсон го посрещна и го отведе до горивния шланг. Шлангът беше дълъг, с диаметър от около два сантиметра и половина и се използваше за зареждане на частни самолети. Захранването на помпите беше изключено, но Ларсон знаеше къде е таблото и стреля в бравата на вратата Никога не беше правил такова нещо, но точно както във филмите, пет куршума стигнаха, за да избият месинговия механизъм от дървената рамка на вратата. След минута сержант Бийн пъхна шланга в един от извънбордовите резервоари. В този момент се появиха Кларк и Ескобедо. Един боец държеше пушката си до главата на наркошефа, докато хората от ЦРУ разговаряха.

— Връщаме се — каза Кларк на пилота.

— Какво? — Ларсон се обърна и видя как двама войници изведоха Хуардо от самолета и го понесоха към хеликоптера.

— Ще върнем приятелчето в Меделин. Но преди това трябва да направим някои неща.

— О, страхотно! — Ларсон се върна до самолета и се качи на крилото му, за да отвори капачките на резервоарите. Трябваше да чака петнадесет минути. Обикновено хеликоптерът поемаше гориво през много по-широк шланг. Когато човекът от екипажа върна шланга на мястото му, роторът на хеликоптера отново започна да се върти. Скоро след това се вдигна и изчезна в нощта. На север проблесна една светкавица и Ларсон се почувства щастлив, че не лети там. Остави Кларк да се занимава с дозареждането, а той отиде до телефона. Смешното беше, че той дори щеше да спечели пари от това обаждане. Само дето нямаше нищо за веселба досега.

— Добре — каза ПД по разговорната система. — Това е последната спирка и след това тръгваме за дома.

— Температурите на двигателите не са много високи — каза Уилис. Двигателите „Т-64-GЕ-77“ бяха проектирани за работа с авиационен керосин, а не по-летливия и опасен бензин, който използваха частните самолети. В гаранцията на производителя пишеше, че такова гориво може да се използва в продължение на тридесет часа, преди горивните камери да се превърнат на пепел, но не се казваше нищо за неизправните пружини на клапан П3.

— Струва ми се, че ще ги охладим много хубаво — каза полковникът, като кимна с глава към бурята пред тях.

— Отново мислим позитивно, а, полковник? — каза Уилис толкова спокойно, колкото можеше. Намираха се не просто пред буря, а пред ураган, който преграждаше пътя им към Панама. Общо взето, това беше по-страшно, отколкото ако ги обстрелваха. Човек не може да отвръща на бурята със стрелба.

— „Нокът“, тук „Цезар“, край — обади се по радиото Джоунс.

— Чувам ви, „Цезар“.

— Как е времето напред?

— Лошо, сър. Препоръчваме ви да тръгнете на запад, да намерите място за прехвърляне и да се опитате да се приближите откъм Тихия океан.

Уилис погледна таблото с уредите за навигация.

— О!

— „Нокът“, току-що се сдобихме с още петстотин килограма тегло. Изглежда, ще ни трябва друг маршрут.

— Сър, бурята се движи на запад със скорост петнадесет възла и вашият курс към Панама ще ви изведе в квадранта долу вляво.

„Насрещен вятър през цялото време“ — помисли си ПД.

— Дай ми цифри.

— Очакваните максимални ветрове по вашия курс са седем нула възла.

— Страхотно! — отбеляза Уилис. — Това поставя шансовете ни да стигнем до Панама съвсем малко над нулата, сър. Съвсем малко.

Джоунс кимна Ветровете бяха достатъчно лоши. Дъждът с тях в голяма степен ще намали ефективността на двигателите. Полетният му обхват трябва да е поне половината от нормалния… В никакъв случай няма да може да зареди във въздуха в тази буря… Най-умно щеше да бъде намирането на място за кацане, където да изчака, но и това не можеше да направи… Джоунс отново натисна копчето на радиото.

— „Нокът“, тук „Цезар“. Тръгваме към „Резервна позиция едно“.

— Да не си откачил? — отговори Франсис Монтейн.

— Това не ми харесва, сър — каза Уилис.

— Чудесно. Един ден ще можеш да го заявиш в съда. Мястото е само на сто мили от брега и ако не успеем, ще използваме ветровете да ни върнат насам. „Нокът“, искам да провериш местоположението на „Резервна позиция едно“.

 

 

— Откачено копеле — въздъхна Монтейн. За своите специалисти по комуникациите каза: — Обадете се на „Резервна позиция едно“. Необходима ми е проверка на местонахождението. Веднага.

 

 

Мъри се чувстваше отвратително. Въпреки че Адел не бе силен ураган, според Вегенер надминаваше очакваното. Вълните достигаха десет метра и макар „Панаш“ да изглеждаше канара от бяла стомана до пристанището, сега се люшкаше като детско корабче в леген. Агентът от ФБР беше сложил скополаминова лепенка под ухото си, за да се бори с морската болест, но в момента не се справяше добре. А Вегенер просто си седеше на стола и пушеше лулата си като дядото от „Старецът и морето“, докато Мъри се държеше здраво за перилото над главата си и се чувстваше като цирков акробат на трапец.

Не се намираха където трябва. Вегенер беше обяснил на госта си, че има само едно място, където могат да бъдат. То се местеше, но те трябваше да идат там. Мъри изпитваше слаба благодарност, че вълнението вече не е толкова силно, колкото преди. Добра се до вратата и погледна към огромните цилиндрични облаци.

— „Панаш“, тук „Нокът“, край — каза глас от високоговорителя. Вегенер стана за да поеме микрофона.

— „Нокът“, тук „Панаш“. Сигналът ви е слаб, но се разбира край.

— Потвърдете местонахождението си.

Вегенер го каза на пилота. Стори му се, че е момиче. „Господи — помисли си той, — вече са навсякъде.“

— „Цезар“ е на път към вас.

— Разбрано. Моля, информирайте „Цезар“, че условията са под изискванията. Повтарям, в момента тук не е добре.

— Разбрано. Не прекъсвайте връзката. — Гласът се обади отново след две минути: — „Панаш“, тук „Нокът“. „Цезар“ каза, че иска да опита. Ако не може да го направи, планира за аварийно кацане. Можете ли да се справите? Край.

— Да, поне ще опитаме. Дайте ми приблизителното време на пристигане, край.

— Около шест нула минути.

— Разбрано. Ще имаме готовност. Дръжте ни в течение. Край на връзката. — Вегенер погледна към другия край на мостика. — Мис Уолтърс, аз ще поема управлението. Искам старшините Ореза и Райли да дойдат веднага на мостика.

— Капитанът поема управлението — каза мичман Уолтърс. Разочарована беше. Тъкмо се намираше посред една проклета тропическа буря и страхотно се забавляваше. Дори не се чувстваше зле за разлика от много хора от екипажа. В такъв случай защо капитанът не й позволи да управлява, по дяволите?

— Руля наляво — заповяда Вегенер. — Поемаме по нов курс три-три-пет. Пълен напред с две трети мощност.

— Руля наляво, сър. Курс три-три-пет. — Рулевият завъртя щурвала, след това протегна ръка към газта. — Две трети мощност, сър.

— Много добре. Как си, Обреки? — попита капитанът.

— Адски големи вълни, сър. Чудя се дали ще спре. — Младокът се усмихна, но не отдели очи от компаса.

— Справяш се отлично. Ако се умориш, обади ми се.

— Слушам, сър.

Ореза и Райли се появиха след минутка.

— Какво има? — попита Ореза.

— След тридесет минути заставаме в позиция за приемане на хеликоптер — каза им капитанът.

— О, мамицата му! — възкликна Райли. — Извинявай, Ред, но… мама му стара!

— Добре, старшина. Сега, след като уредихме това, искам да ви кажа, че разчитам на вас да се справим — твърдо каза Вегенер.

Райли прие упрека като истински професионалист, какъвто беше.

— Извинявай, капитане. Ще положа всички усилия. Да пратя ли заместника ви в кулата?

Вегенер кимна Заместникът му беше най-подходящият човек, който може да ръководи нещата от позицията за приемане на хеликоптер.

— Иди да го намериш. — Райли тръгна, а Вегенер се обърна към старшината кормчия: — Португалец, искам да си на руля, когато тръгнем към „Хотел «Корпин»“. Аз ще управлявам оттук.

— Сър, няма такъв хотел.

— Ето защо ти ще си на кормилото. Смени Обреки след тридесет минути и почувствай кораба. Трябва да им предоставим възможно най-добро място за кацане.

— Господи! — Ореза погледна през прозореца. — Готово, Ред.

 

 

Джоунс летеше ниско, на около стотина метра от земята. Изключи автоматичните уреди за управление. Сега разчиташе повече на умението и инстинкта си, остави газта на Уилис и концентрира вниманието си върху приборите. Започна се мигновено. Една секунда летяха в чист въздух, следващата дъжд шибаше хеликоптера.

— Не е толкова лошо — излъга ужасно по разговорната уредба Джоунс.

— Дори ни плащат, за да го правим — добави Уилис иронично.

ПД провери навигаторския дисплей. В момента ветровете идваха от северозапад и до известна степен забавяха хеликоптера, но това щеше да се промени. Очите му се местеха от скоростомера към друг прибор, който работеше с доплеров индикатор, насочен към земята. Спътниковите и инерционни системи за навигация показваха на компютърния дисплей местоположението им и една червена точка — мястото, където искаха да отидат. Друг екран даваше сигналите на радарната система, която изследваше бурята пред тях и показваше в червено най-лошите участъци. Ще се опита да ги избегне, но и жълтите зони, през които трябваше да премине, бяха достатъчно лоши.

— По дяволите! — извика Уилис. Двамата пилоти дръпнаха колективния лост за управление и завъртяха газта на максимална мощност. Бяха попаднали във въздушна яма. Очите и на двамата гледаха в прибора за вертикалната скорост. За миг летяха надолу със скорост над триста метра в минута — по-малко от тридесет секунди живот за хеликоптер на височина сто и петдесет метра над земята. Но такива микровъздушни дупки са локално явление. Хеликоптерът изравни при шестдесет метра и започна бавно да се катери нагоре. ПД реши, че за момента безопасната височина е двеста метра. Каза само едно:

— На косъм.

Уилис се усмихна в отговор.

Отзад хората седяха вързани с колани към пода. Райън също се беше вързал и се държеше за лафета на миниоръдието, сякаш това щеше да има някакво значение. През отворената врата гледаше към… нищото. Просто една маса от сива тъма, понякога прорязвана от светкавица. Хеликоптерът подскачаше нагоре-надолу като детско хвърчило, подхвърляно от движещите се въздушни маси. Само че машината тежеше двадесет и три тона. Но не можеше да направи нищо. Съдбата му се намираше в ръцете на други и каквото и да прави или знае, то сега нямаше значение. Дори повръщането не го облекчи, въпреки че и други го правеха. Джак само искаше всичко да свърши и подсъзнателно усещаше, че не му е безразлично как.

Друсането продължи, но ветровете се изместиха, когато хеликоптерът навлезе в бурята. Бяха започнали от североизток, но сега се завъртяха доста бързо по посока на часовниковата стрелка и скоро започнаха да духат в дясната задна част на хеликоптера. По този начин нарасна скоростта им спрямо земята. При въздушна скорост от сто и петдесет възла скоростта им спрямо земята достигна сто и деветдесет, като продължи да расте.

— Това се отразява чудесно на икономията на гориво — каза Джоунс.

— Петдесет мили — отговори Уилис.

— „Цезар“, тук „Нокът“, край.

— Разбрано, „Нокът“, намираме се на пет нула мили от „Резервна позиция едно“ и при нас малко друса. — „Малко ли? Друг път“ — помисли си капитан Монтейн, докато летеше нагоре-надолу като на пързалка за увеселителни влакчета в по-спокойна обстановка на около стотина мили от тях.

— Иначе всичко е наред — докладва Джоунс. — Ако не можем да изпълним кацането, смятам, че трябва да се опитаме да отлетим за Панама. — Джоунс се намръщи, когато още вода започна да плиска стъклото. В същото време част от нея влезе в двигателите.

— Откъсване на пламъка! Двигател номер две не работи.

— Пусни го отново — каза Джоунс, като все още се опитваше да запази спокойствие. Наведе носа надолу и почна да губи височина за сметка на скоростта, за да излезе от тежкия дъжд. Това също трябваше да е локално явление. Трябваше.

— Опитвам се — изръмжа Уилис.

— Губим мощност от двигател номер едно — каза Джоунс. Завъртя газта докрай и успя да възстанови донякъде мощността. Двумоторният му хеликоптер в момента работеше с осемдесет процента от мощността на един двигател. — Хайде да запалим двигател номер две, капитане. В момента се спускаме със сто фута за минута.

— Опитвам се — повтори Уилис. Дъждът намаля малко и двигател номер две се завъртя и заработи, но само с четиридесет процента мощност. — Мисля, че загубата на въздух от клапана П3 се увеличи. Кофти ситуация, полковник. Четиридесет мили. Сега трябва да кацнем на „Резервна позиция едно“.

— Е, поне имаме избор. Аз никога не съм могъл да плувам. — Дланите на ПД се изпотиха. Усещаше, че се въртят свободно в ръчно направените ръкавици. Време беше да се обади на хората си:

— За екипажа: намираме се на петнадесетина минути път от зоната за кацане — каза той. — Една пет минути.

 

 

Райли събра група от десет опитни моряци. До един носеха въжета около кръста си, а Райли лично провери всеки възел и катарама. Въпреки че всички имаха спасителни жилетки, щеше да бъде истинско чудо да не изхвърчи някой извън борда в такива условия. Чудо, извършено от някой особено любещ бог, но Райли смяташе, че Господ си има достатъчно грижи тази вечер. Събраха и поставиха на съответните места вериги и още двуинчово въже, а където бе възможно, ги завързаха за палубата. Заведе палубния екипаж в предната част и ги строи срещу задната страна на надстройката.

— Всички сме готови — обади се той по разговорната уредба от контролната рубка на полетната палуба. На своите хора каза: — Ако някой от вас се оплеска и падне през борда, аз ще скоча след него и лично ще го удуша, мамицата му!

 

 

Летяха във вихрушка. Според навигационния дисплей се намираха на север от целта си и скоростта им беше почти двеста и петдесет възла. Тласъците сега бяха най-лоши. Едно низходящо въздушно течение ги запрати надолу към черните вълни и Джоунс успя да овладее машината едва на тридесет метра от водата. Щеше му се да повърне. Не беше летял в такива условия, а те бяха далеч по-лоши, отколкото пишеше в наръчниците.

— Колко ни остава?

— Вече би трябвало да сме там, сър — каза Уилис. — Право на юг.

— Добре. — Джоунс премести лоста наляво. От рязката промяна на посоката спрямо вятъра му се стори, че хеликоптерът ще се прекърши надве, но той го задържа така и бавно пое по новия курс. След две минути излязоха на чисто.

— „Панаш“, тук „Цезар“, къде сте, по дяволите?

 

 

— Включете всички светлини, веднага! — извика Вегенер, когато чу повикването. След миг „Панаш“ грейна като коледна елха.

— Дяволите да ме вземат, ако не изглеждате красиво там долу! — каза един глас след няколко секунди.

Адел беше малък, слаб, неорганизиран ураган, който сега отново се връщаше към състоянието си на тропическа буря поради обърканите атмосферни условия. По тази причина ветровете в урагана бяха по-слаби, отколкото всички се опасяваха, но и окото му бе малко и неорганизирано, а сега се нуждаеха точно от него.

Всеобщо схващане е, че окото на урагана е спокойно. Не е така, въпреки че след като премине през мощните ветрове и стената от облаци, наблюдателят няма да забележи вятър със скорост петнадесет възла. Но вятърът е непостоянен и мени посоката си, а вълните в окото, макар и не така големи, както наоколо, също са объркани и непостоянни. Вегенер беше спрял кораба на около миля от северозападния край на окото, което беше едва четири мили широко. Бурята се движеше с около петнадесет възла. Имаха петнадесет минути да приемат хеликоптера. Единственото добро нещо беше ясният въздух. Не валеше дъжд и екипажът в пилотната кабина можеше да вижда вълните и да се съобразява с тях.

Назад, в контролната рубка на полетната палуба, офицерът нахлузи шлема си и започна да говори:

— „Цезар“, тук „Панаш“. Аз съм офицерът, командващ полетната палуба, и ще насочвам приближаването ви. Вятърът е променлив с петнадесет възла. Корабът ни се люлее във вълни с височина пет метра. Имаме десет или петнадесет минути, така че няма нужда да бързаме. — Последното изречение трябваше да накара екипажа на хеликоптера да се чувства по-добре. Чудеше се дали изобщо някой би могъл да го направи.

— Капитане, дай ми още малко скорост и ще мога да държа кораба по-стабилно — докладва Португалеца от руля.

— Не можем да излизаме от окото.

— Знам, сър, но ми трябва още малко скорост.

Вегенер излезе, за да види какво става. Хеликоптерът вече се забелязваше, светлините му мигаха в тъмнината, докато той обикаляше над кораба, за да може пилотът да определи размерите му. „Ако нещата се объркат, то ще е заради страничното вълнение“ — помисли си Вегенер. Португалеца беше прав.

— Две трети — извика той, като влезе в рубката.

 

 

— Господи, какъв малък кораб — въздъхна Уилис.

— Добре, че няма весла да ни се пречкат. — ПД снижи хеликоптера, като направи последен кръг и се насочи право към кърмата. Изравни на тридесет метра и откри, че не може да удържа хеликоптера стабилно. Нямаше мощност и машината се отклоняваше наляво и надясно.

— Дръжте тая проклета лодка по-стабилно! — каза той по радиото.

— Опитваме се, сър — отговори офицерът. — В момента духа вятър отдясно. Препоръчвам ви да се приближите отдясно и да останете под ъгъл спрямо палубата.

— Ясно, разбирам. — Джоунс отново коригира мощността си и се насочи.

— Добре, тръгвайте — каза Райли на хората си. Те се разделиха на три екипа — по един за всяко колело на хеликоптера.

 

 

Джоунс видя, че палубата не е достатъчно голяма за кацане откъм носа или кърмата, но ако се насочи под ъгъл, можеше да постави всичките си шест колела върху черната повърхност. Приближи се бавно, с петнадесет възла по-бързо от кораба, намали скоростта си, когато наближи, но вятърът смени посоката си и го завъртя. Джоунс изруга и направи цял кръг, за да опита отново.

— Съжалявам — каза той. — Имам проблеми с мощността.

— Разбрано. Не бързайте, сър — отговори офицерът от палубата.

ПД се насочи отново от хиляда метра. Този път приближаването мина добре. Снижи хеликоптера на сто метра от кърмата, за да намали излишната скорост, след това изравни хеликоптера хоризонтално и тръгна напред. Основните му колела докоснаха палубата точно където трябваше, но корабът се залюля силно и отхвърли хеликоптера наляво. Инстинктивно ПД подаде газ и дръпна лостовете, за да се отдели от палубата В същия момент разбра че не трябваше да го прави.

— Трудно е — каза той по радиото, като успя да не напсува, и завъртя хеликоптера.

— Жалко, че няма още време за упражняване — съгласи се офицерът от бреговата охрана. — Приближаването беше плавно и добро. Просто корабът се залюля много лошо. Опитайте се още веднъж и ще успеете.

— Добре, още веднъж. — ПД отново се приближи.

Въпреки стабилизаторите и киловете на трюма си корабът се люлееше с по двадесет градуса надясно и наляво, но Джоунс закова очите си в центъра на палубата, която не се люлееше, а представляваше фиксирана точка в пространството. Помисли си, че това е трикът — да се подбере точка, която не се движи. Отново спусна хеликоптера, за да намали скоростта, и бавно се приближи. В момента, когато стигна до палубата, очите му се преместиха към точката, в която трябваше да попадне носовото колело, и той бутна надолу лостовете за управление. Изпита усещане за катастрофа, но хеликоптерът се задържа на място.

Райли се изправи първи и се изтърколи под хеликоптера към носовите колела. Друг помощник-боцман го последва с веригите за връзване. Боцманът намери подходящо място на палубата и закачи веригите, а след това вдигна ръка и сви дланта си в юмрук. Двама мъже в другия край на веригите ги опънаха, старшината се претърколи наляво, за да отиде при основните стойки. Всичко отне няколко минути. Хеликоптерът се мръдна два пъти, преди да успеят да го закрепят, но не след дълго успяха да завържат и двуинчовото въже. Когато Райли привърши с връзването, щяха да бъдат необходими експлозиви, за да се отдели хеликоптерът от палубата. Палубният екипаж влезе в хеликоптера през задната рампа и започна да извежда пътниците му. Райли преброи петнадесет души. Бяха му казали, че ще са повече. След Това видя телата и хората, които се мъчеха с тях.

Отпред, в пилотската кабина, Джоунс и Уилис изключиха двигателите.

— „Нокът“, „Цезар“ кацна. Връщайте се в базата. — Джоунс твърде бързо свали шлема си и не чу отговора си, но Уилис го долови.

— Разбрано. Край на връзката.

Джоунс се огледа. Сега не се чувстваше като пилот. Хеликоптерът му беше приземен. Намираше се в безопасност. Време бе да излезе и да направи още нещо. Не можеше да слезе от вратата си, без да рискува да падне през борда, а и… забрави за Бък Зимър. Тази врата в съзнанието му сега се отвори. „Е — помисли той, — Бък ще разбере.“ Полковникът слезе по стълбичката на бордовия инженер. Райън все още стоеше там, полетният му костюм бе опръскан от повърнатото. Джоунс коленичи до сержанта. Бяха служили заедно над двадесет години.

— Каза ми, че има седем деца — каза Райън.

Гласът на Джоунс беше твърде уморен, за да се доловят в него някакви чувства. Говореше като човек на хиляда години, уморен от живота, уморен от летенето, уморен от всичко:

— Да, много са умни. Жена му е от Лаос. Казва се Карол. О, Господи, Бък, защо сега?

— Ще ти помогна — каза Джак. Джоунс хвана тялото под мишниците. Райън вдигна краката. Трябваше да чакат на опашка. Имаше други тела за изнасяне, някои мъртви, други ранени, а те имаха приоритет. Джак видя, че бойците носят своите хора, подпомогнати от сержант Бийн. Моряците от бреговата охрана предложиха помощ но тя бе отказана — не грубо, и те разбраха защо. Райън и Джоунс също отказаха помощта — полковникът поради годините, прекарани заедно с приятеля му, а офицерът от ЦРУ — поради самоналожен дълг. Райли и хората му изостанаха, за да съберат раниците и оръжието. После и те слязоха.

За момента телата останаха в каюткомпанията. Ранените бяха занесени в салета на екипажа. Райън и летците влязоха в каюткомпанията. Там намериха човека, който беше започнал всичко това преди няколко месеца, макар че никой от тях нямаше да разбере как точно се случи. Джак разпозна още едно лице.

— Здрасти, Дан.

— Зле ли си? — попита служителят от ФБР.

Джак подмина този въпрос.

— Пипнахме Кортес. Мисля, че е ранен. Вероятно е в лазарета и двама войници го пазят.

— Какво те е ударило? — попита Мъри. Посочи към шлема на Джак.

Райън го свали и видя вдлъбнатина на мястото, където един куршум с калибър 7,62 мм беше ожулил около сантиметър от фибростъклото на шлема му. Джак знаеше, че трябва да реагира, но сега тази част от живота му се намираше на четиристотин мили назад. Вместо това той седна и се загледа мълчаливо в палубата. След две минути Мъри го премести на една койка и го зави с одеяло.

 

 

Капитан Монтейн трябваше да се бори през последните две мили със силните ветрове, но тя беше особено добър пилот, а и „Локхийд Херкулес“ са много здрави самолети. Приземи се малко твърдо, но не съвсем зле, и последва водещия джип до своя хангар. Там я чакаше един мъж в цивилни дрехи заедно с няколко униформени офицери. Когато спря двигателите, тя излезе, за да се запознае с тях. Накара ги да чакат, докато отиде до тоалетната, и се усмихна уморено, защото знаеше, че няма мъж, който да не позволи това на една дама. Летателният й костюм миришеше ужасно, а в огледалото видя, че косата й изглеждаше отвратително. Чакаха я пред вратата.

— Капитане, искам да ми кажете какво правихте тази вечер — попита цивилният… Но той не беше цивилен, разбра тя миг по-късно, макар че тоя козел не заслужава да бъде друго. Монтейн не знаеше всичко около тази история, но все пак се досещаше за някои неща.

— Току-що летях на една много дълга мисия, сър. Екипажът ми и аз сме адски изморени.

— Искам да говоря с всички вас за това, което сте вършили.

— Сър, това е моят екипаж. Ако искате да говорите, то ще е само с мен! — сопна се в отговор тя.

— Какво правихте? — запита Кътър. Опита се да се престори, че не разговаря с момиче. Не знаеше, че тя не се преструва, че не говори с мъж.

— Полковник Джоунс отиде, за да спаси бойци от специална операция. — Тя разтърка с две ръце врата си. — Спасихме… той спаси повечето от тях.

— А къде е той?

Монтейн го погледна право в очите.

— Сър, той имаше проблеми с двигателите. Не можа да се изкачи при нас — да прехвърли планината. Навлезе в бурята. Не излезе от нея, сър. Има ли друго, което искате да знаете? Искам да се изкъпя, да изпия едно кафе и да обмисля операция по издирване и спасяване.

— Базата е закрита — каза командирът. — Никой няма да излита оттук в продължение на десет часа. Мисля, че се нуждаете от почивка, капитане.

— Май сте прав, сър. Извинете ме: Трябва да се видя с екипажа си. След няколко минути ще ви представя координатите за операцията по издирване и спасяване. Някой трябва да се опита — каза тя.

— Генерале, аз искам… — поде Кътър.

— Вижте какво, мистър, оставете този екипаж на мира — прекъсна го генералът с една звезда, който и без това скоро щеше да се пенсионира.

 

 

Ларсон кацна на гражданското летище в Меделин по същото време, когато самолетът „МС-130“ приближаваше Панама. Нощта беше отвратителна. Кларк седеше отзад с Ескобедо, чиито ръце бяха вързани зад гърба му, и с пистолет, опрян в ребрата му. По време на полета се чуха много обещания за смърт. Смърт за Кларк, за Ларсон и неговата приятелка, която работеше в „Авианика“, смърт за много хора. Кларк само се усмихваше през цялото време.

— Е, какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли? — попита Ескобедо, когато колесникът се заключи в долно положение.

Най-после Кларк отговори:

— Аз предложих да ти дадем урок по летене през задната рампа на хеликоптера, но не ми позволиха. Изглежда, ще трябва да те пуснем.

Ескобедо не знаеше как да отговори. Самохвалкото в него не можеше да приеме факта, че не искат да го убият. Сигурно си мислеше, че нямат куража да го сторят.

— Накарах Ларсон да се обади за пристигането ти — каза той.

— Ларсон, предател такъв, да не мислиш, че ще оцелееш?

Кларк заби пистолета в ребрата на Ескобедо.

— По-добре не притеснявай човека, който кара самолета. Ако бях на твое място, аз щях да се чувствам много доволен, че се прибирам у дома. Дори уреждаме да те посрещнат на летището.

— Кой да ме посрещне?

— Някои от приятелите ти — каза Кларк, когато колелата изпищяха по асфалта. Ларсон промени стъпката на витлата, за да намали скоростта на самолета. — Някои твои колеги от управителния съвет.

В този момент Ескобедо усети заплахата.

— Какво им каза?

— Истината — отговори Ларсон. — Че летиш извън страната в много особени обстоятелства, като се има предвид бурята и всичко останало. А пък и като помисли човек за странните събития от последните няколко седмици, реших, че е някакво съвпадение, дето…

— Но аз ще им кажа…

— Какво? Че рискуваме живота си, за да те върнем обратно у дома? Че всичко това е трик? Разбира се, можеш да им го кажеш.

Самолетът спря, но двигателите продължиха да работят. Кларк завърза устата на Ескобедо. След това разкопча коланите на седалката му и го бутна към вратата. Една кола вече се намираше при тях. Кларк слезе от самолета, автоматичният му пистолет опираше в гърба на Ескобедо.

— Ти не си Ларсон — каза човекът с автомата.

— Аз съм негов приятел. Той управлява. Ето го вашия човек. Трябва да имате нещо за нас.

— Не е нужно да си отивате — каза мъжът с куфарчето.

— Този човек има твърде много приятели. Смятам, че е най-добре да си идем.

— Както желаете — отговори вторият мъж. — Но няма защо да се боите от нас. — Той подаде куфарчето.

— Gracias, jefe — благодари Кларк. Знаеше, че обичат да бъдат наричани така. Бутна Ескобедо към тях.

— Би трябвало да знаеш, че не трябва да предаваш приятелите си — каза вторият мъж, когато Кларк се качваше в самолета. Забележката беше отправена към завързания Ескобедо, чиито очи сега бяха много, много широко отворени, докато гледаше към Кларк, който затваряше вратата зад себе си.

— Да се махаме оттук.

— Следващата спирка е Венецуела — каза Ларсон и рязко подаде газ.

— След това базата в Гуантанамо. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ще ми трябва малко кафе, но тук го правят добре.

Самолетът се вдигна и Кларк си помисли: „Господи, колко добре е, че всичко това е зад нас.“ То беше вярно за него, но не за всички останали.