Том Кланси
Реална заплаха (14)

12.
ЗАВЕСАТА НА „УВЕСЕЛИТЕЛНА ЛОДКА“

— „Променлива“, тук „Нож“. Пригответе се да приемате. Край. Сигналът от спътниковия канал беше чист като на търговска УКВ-радиостанция. Специалистът по комуникациите угаси цигарата си и натисна бутона на слушалката си.

— „Нож“, тук „Променлива“, сигналът ви е ясен и чист. Готови сме за приемане, край. — Зад него Кларк се завъртя в стола си, за да погледне картата.

— Намираме се на обект „Рено“ и познайте какво има тук — двумоторен самолет и някакви хора го товарят с нещо в кашони. Край.

Кларк се обърна и погледна радиото изненадан. Нима оперативното им разузнаване е толкова добро?

— Можете ли да разчетете номера на опашката, край?

— Не. Намираме се на неподходящо място. Но ще излети точно покрай нас. Намираме се на планираното място. Не се вижда никаква охрана.

— По дяволите — отбеляза един от хората от Оперативния отдел. Вдигна комплект слушалки с микрофон.

— Тук „Променлива“. „Рено“ съобщава за птица в гнездото, час нула три едно шест по Гринуич… Разбрано. Ще бъде предадено. Край. — Обърна се към колегата си: — Нашите хора в Щатите са в готовност.

— Това е чудесно — замислено отговори другият.

 

 

Докато Рамирес и Чавес наблюдаваха през биноклите си, двамата мъже свършиха с товаренето на кашоните в самолета. Решиха, че е „Пайпър Шейен“, средно голям самолет за бизнесмени с нелоша далечина на полета в зависимост от товара и маршрута. Местните работилници можеха да монтират понтонни резервоари, като по този начин удължат полетния му диапазон. Товарът, прекарван в Америка от контрабандистите на наркотици, не беше много тежък или — освен марихуаната — обемист. Ограничаващият фактор бяха парите. Само един самолет можеше да превози достатъчно рафиниран кокаин, който дори и по цени на едро да измете парите на повечето федерални банки.

Пилотите се качиха на борда, след като се ръкуваха с наземните си колеги — на скритите наблюдатели това се стори съвсем нормално, както при всеки друг екипаж. Двигателите се завъртяха и ревът им достигна през просеката до пехотинците.

— Исусе! — развеселено каза Вега. — Мога да гръмна тази птица още тук. По дяволите. — Разбира се, предпазителят на картечницата му беше спуснат.

— Това може да направи живота ни прекалено вълнуващ — отбеляза Чавес. — Да, прав си, Oso. Хората от охраната бяха при самолета. Сега се разпръсват. — Той грабна радиотелефона си: — Капитане…

— Виждам. Дигай чукалата в случай, че трябва да се измъкваме.

Самолетът изрулира до края на пистата, като се движеше като осакатена птица — подскачаше и се накланяше на амортисьорите на колесника си. Пистата беше осветена от няколко малки факли, много по-слабо осветление от нормалното. На всички, които наблюдаваха, това им се стори опасно. Чавес прецени, че ако самолетът се разбие при излитането, някои от членовете на взвода му ще пострадат…

Носът на самолета се наведе, когато пилотът подаде пълна газ на двигателите, за да се подготви за излитане, а след това върна газта, за да се убеди, че двигателите няма да угаснат. Доволен, пилотът отново даде газ, освободи спирачките и самолетът тръгна. Чавес свали бинокъла си, за да гледа. Тежко натоварената с гориво машина прелетя на двадесетина метра над дърветата вдясно от него. Пилотът, който и да е той, беше луда глава. На Чавес му се стори, че това определение е най-подходящо.

— Излетя току-що. Самолетът е „Пайпър Шейен“. — Гласът на Рамирес продиктува номера на опашката. Регистрацията беше американска. — Курс около три-три-нула. — Това означаваше, че отива към канала Юкатан между Куба и Мексико.

Специалистът по комуникациите си записа необходимото.

— Какво можеш да ми разкажеш за „Рено“?

 

 

— Преброявам шест души. Четирима носят пушки, а за останалите не мога да кажа. Един пикап, разбрицан като спътника над нас. Пикапът се движи и мисля, че… да, гасят светлините за пистата. Използват факли и сега просто ги засипват с пясък. Внимание, пикапът се приближава към нас.

Отляво на Рамирес се намираше Вега, който беше поставил картечницата си на двукраката стойка и държеше пикапа под прицел, докато той се движеше на изток към края на пистата. Спираше на всеки сто метра, човекът до шофьора изскачаше и с лопатата слагаше пясък върху пращящите факли.

— „Протегни ръка и докосни някого…“ — промърмори Хулио.

— Спокойно, Oso — предупреди го Динг.

— Няма проблеми. — Палецът на Вега се намираше върху предпазителя, който беше спуснат, а показалецът му лежеше на скобата пред спусъка.

Факлите угасваха една след друга. Пикапът за кратко време се доближи на сто и петдесетина метра от двамата бойци, но не се насочи направо към тях. Те просто се бяха оказали на място, покрай което пикапът трябваше да мине. Картечницата на Вега остана насочена към пикала доста време, след като той зави в обратна посока. Вега отпусна приклада на картечницата на земята и се обърна към другаря си.

— Ех, майка му стара! — прошепна той с нотка на престорено разочарование в гласа.

Чавес трябваше да потисне смеха си. Всичко му се струваше много странно. Ето, намират се на вражеска територия, въоръжени като за лов на мечки, а си играят на игрички, като децата в коледната вечер — крият се и надничат зад ъглите. Знаеха, че играта е адски сериозна, но начинът, по който се развиваше, предизвикваше смях. Знаеха също, че всичко може да се промени за миг. Нищо смешно нямаше в това да насочиш картечница към двама души в пикап. Или има?

Чавес включи очилата си за нощно виждане. В далечния край на пистата хора палеха цигари. Бледите им изображения на дисплея му сега блеснаха в бяло от енергията на топлината. Динг знаеше, че това ще повреди за малко способността им да виждат в тъмното. От начина, по който се шляеха насам-натам, той разбра, че сега убиват времето. Работата им за деня — и за нощта — беше свършена. Пикапът тръгна, като остави двама души. Очевидно това ще бъде охраната на тази писта. Само двама, а и те пушат нощем. Въоръжени или не — изглежда, носеха автомати „Калашников“ АК-47 или близко тяхно копие — те не представляваха сериозен противник.

— Според теб какво пушат? — попита Вега.

— Не съм мислил за това — призна Чавес. — Наистина ли са толкова тъпи, а?

— Ние си нямаме работа с войници, човече. Можехме да се приближим и да очистим тези копелета без никакви проблеми. Щяхме да ги изпозастреляме за десет секунди.

— И все пак трябва да внимаваме — прошепна в отговор Чавес.

— Разбрано — съгласи се Вега. — В това се крие преимуществото.

— „Нож“, тук Шест — обади се Рамирес по радиотелефона. — Връщайте се на сборния пункт.

— Тръгвай. Аз ще те прикривам — каза Чавес на Вега.

Хулио се изправи и метна картечницата на рамото си. Металните части издадоха леко, но дразнещо звънтене. Динг си помисли, че това е от колана с мунициите. „Трябва да го запомня.“ Остана на мястото си още няколко минути, преди да тръгне.

Сборният пункт беше до едно особено високо дърво край потока. Отново хората допълниха манерките си под непрекъснатите настоявания на Оливеро. Оказа се, че един е одраскал лицето си на нисък клон и се нуждаеше от вниманието на лекаря, но останалите бяха непокътнати. Щяха да разположат лагера си на петстотин метра от летището, а на наблюдателния пост — мястото, което Чавес беше запазил за себе си — щяха да се редуват по двама души през цялото време. Динг застана на пост първи, отново заедно с Вега. Щеше да бъде сменен от Гуера и друг сержант, въоръжен с автомат МП-5 със заглушител. На поста винаги щеше да има „трион“ или войник с гранатомет за в случай, че противникът се разлудува. Целта беше, ако се започне престрелка, те да я прекратят възможно най-бързо. Леко въоръжените бойци не ги бива много с танкове и тежко въоръжение, но американският войник разсъждава от гледна точка на огневата мощ, която в края на краищата до голяма степен е американско изобретение.

Чавес се удивяваше колко бързо човек свиква с нещата. Час преди зазоряване той и Вега наблюдаваха пистата от малката могила. Само един от двамата пазачи се движеше. Другият седеше, облегнат на колибата, и пак пушеше. Патрулиращият не се отдалечаваше много.

— Какво има, Динг? — попита Рамирес.

— Чух ви да идвате, сър — отговори Чавес.

— Спънах се, извинявай.

Чавес обясни накратко ситуацията. Рамирес насочи бинокъла си към врага, за да провери нещата сам.

— Предполагам, че местната полиция и армията не ги притесняват — отбеляза капитанът.

— Подкупили ли са ги? — попита Вега.

— Не, просто са обезкуражени. Затова производителите на наркотици са си направили половин дузина и повече летища. Като това. Ще стоим тук известно време. — Замълча. — Всичко се случва…

— Ще ви повикаме веднага, сър — обеща Вега.

— Видяхте ли някоя змия? — попита Рамирес.

— Не, слава богу.

Зъбите на капитана блеснаха в тъмното. Той потупа Чавес по рамото и изчезна в храсталака.

— Какво им е лошото на змиите? — попита Вега.

 

 

Капитан Уинтърс разочаровано гледаше кацащия „Пайпър“. Този му беше втори поред. Големия самолет от снощи вече го нямаше. Къде точно ги откарваха, той не знаеше. Може би отиват в голямото гробище в пустинята. Една птица с бутален двигател повече едва ли ще направи впечатление. От друга страна, човек доста лесно можеше да продаде тези пайпъри.

 

 

Петдесеткалибровата картечница изглеждаше дори още по-внушителна на нивото на очите, макар че с идването на зората светлината на прожекторите не беше толкова съкрушителна. Този път не използваха номера с шпионския самолет. Морските пехотинци се отнасяха с летците също толкова грубо и действията им имаха необходимия ефект. Офицерът от ЦРУ, който контролираше операцията, беше бивш служител на Агенцията за борба с наркотиците и този различен метод на разпитване му доставяше удоволствие. И двамата пилоти бяха колумбийци, а регистрацията на самолета — не. Въпреки мъжествеността си на тях им стигаше само един поглед към Никодим. Да бъдеш смел пред куршумите, а дори и пред звяр, е едно. Да бъдеш смел пред лицето на живо лешоядно чудовище — съвсем различно. Обработиха ги за по-малко от час, а след това ги откараха при кроткия федерален окръжен съдия.

— Колко самолета не успяват да стигнат дотук? — попита сержантът оръжейник Блек, когато ги откарваха.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях изтребителя, сър. И ми се струва, че е казал на оня „Карай насам или…!“ А тук са ни викали повече пъти, отколкото са кацали самолети, така ли е? Искам да кажа, сър, струва ми се, че някои хора не са разбрали намека и момчето, което кара изтребителя, им е показало къде зимуват раците.

— Не е нужно да знаеш това, сержант Блек — изтъкна офицерът от ЦРУ.

— Разбрано. Както и да е, на мен ми е безразлично, сър. Като бях във Виетнам за първи път, видях как очистиха цял взвод, защото някои от хората му бяха дрогирани. Хванах един боклук да продава наркотици в моя взвод, беше през 74-75-а. За малко не го пребих до смърт и си навлякох големи проблеми.

Офицерът от ЦРУ кимна така, сякаш тези думи го изненадваха. Не беше така.

— Не забравяй принципа „да знаем само толкова, колкото е необходимо“, сержант — повтори той.

— Тъй вярно, сър. — Сержант Блек събра хората си и тръгна към чакащия ги хеликоптер.

„Това е проблемът с «черните» операции — помисли си офицерът от ЦРУ, като наблюдаваше отиващите си морски пехотинци. — Човек иска в операцията да участват добри хора, надеждни, умни.“ Но добрите, надеждни и умни хора имаха мозъци и въображение. И за тях съвсем не беше толкова трудно да се досетят за нещата. След като достатъчно хора започнеха да се досещат, „черните“ операции посивяваха. Като зората, която тъкмо започваше да изгрява. Само че светлината не винаги беше приятно нещо.

 

 

Адмирал Кътър се срещна с директорите Мур и Джейкъбс във фоайето на крилото с канцелариите и ги заведе направо в Овалната стая. На пост бяха агентите Конър и Д’Аугостино и по навик огледаха и тримата. Необичайно за Белия дом, тримата влязоха право при Кавгаджията.

— Добър ден, сър — поздравиха един след друг те.

Президентът стана от бюрото си и зае мястото си в един античен стол до камината. Обикновено седеше тук, когато провеждаше „задушевни“ разговори. Президентът съжали, че трябва да го прави. Столът, на който седеше, беше далеч по-неудобен от направения по поръчка зад бюрото му, а и гърбът му се обаждаше. Но дори и президентите, трябва да играят по правилата, както другите очакват.

— Считам, че това, което ще ми кажете сега, е доклад за развитието на нещата. Вие ли ще започнете, господин съдия?

— „Увеселителна лодка“ е в действие. Всъщност имаме голям късмет. Още със самото пристигане наблюдателният ни екип забелязал излитащ самолет. — Мур дари на всички по една усмивка. — Всичко се разви точно според плана. Двамата контрабандисти са задържани във федералния затвор. Чисто и просто късмет, разбира се. Не можем да очакваме това да се случва твърде често, но заловихме деветдесет килограма кокаин, а това е добра работа за една нощ. Всичките четири десантни групи са по местата си. Никой не е забелязан.

— Как работи спътникът?

— Някои неща все още се настройват. Разбира се, това са основно компютърни проблеми. Работата, за която планираме използването на спътника „Риолит“, ще отнеме още седмица-две. Както знаете, този елемент от плана беше оформен доста късно и за момента свирим по слух. Проблемът, ако мога да го нарека така, е в настройката на компютърните програми, а за това ще трябват още два дни.

— Ами Конгресът?

— Сега, следобед — отговори съдията Мур. — Не очаквам да имаме проблеми.

— Това си го казвал и преди — изтъкна Кътър.

Мур се обърна и го изгледа с уморените си очи.

— Свършихме доста подготвителна работа. Не предприемам операции, указани в Правилника за специалните и опасни операции често, но когато съм го правил, не съм имал проблеми с тях.

— Не очаквам активна опозиция, Джим — съгласи се президентът. — И аз свърших някои подготвителни работи. Емил, днес си мълчалив.

— Разглеждали сме този аспект на операцията, господин президент. Нямам опасения относно закона, тъй като за това няма закон. Конституцията ви дава абсолютни пълномощия да използвате военна сила, за да защитите националната ни сигурност, след като бъде установено — от вас, разбира се, — че тя е застрашена. Прецедентите в законодателството съществуват още от времето на президента Джеферсън. Разбира се, политиката е друго нещо, но това не е в сферата на пълномощията ми. Във всеки случай ФБР разкри една очевидно голяма операция по пране на пари и сме готови да влезем в действие.

— Колко голяма? — попита адмирал Кътър, което подразни президента, защото и той искаше да зададе същия въпрос.

— Установихме общо петстотин и осемдесет и осем милиона долара, свързани с наркотици и разпределени между двадесет и две банки от Лихтенщайн до Калифорния. Парите са инвестирани в няколко спекулативни сделки с недвижими имоти, като всички се провеждат тук, в Съединените щати. Вече цяла седмица наш екип работи по въпроса.

— Каква е сумата? — успя да попита първи президентът. Не само той искаше да чуе сумата отново.

— Почти шестстотин милиона — повтори директорът на ФБР. — Преди два дни сумата беше по-голяма, но една част беше прехвърлена в сряда. Изглежда, става дума за обикновен трансфер, но ние наглеждаме въпросните сметки.

— И какво ще правите?

— До довечера ще разполагаме с пълната документация за всички сметки. От утре нашите аташета във всичките ни посолства, а също и оперативните ни служби, отговарящи за банките в страната, ще замразят сметките и…

— Швейцарците и европейците ще ни сътрудничат ли? — прекъсна го Кътър.

— Да. Тайнствеността около номерираните банкови сметки е преувеличена, както разбра преди няколко години президентът Маркос. Ако съумеем да докажем, че вноските са резултат от криминални операции, въпросното правителство ще замрази сметките. В Швейцария например парите отиват в националното правителство или правителството на кантона за вътрешни цели. Ако оставим моралните проблеми настрани, всичко останало е основано просто на егоистичен интерес, а за тези неща си имаме договорености. На швейцарската икономика едва ли ще й се отрази зле, ако държим парите в швейцарски банки. Ако успеем, в което не се съмнявам, общата стойност на брутната загуба за Картела ще бъде около един милиард долара. Тази цифра е само наша преценка, в която са включени загубата на собствен капитал, както и печалби от прехвърлянето. Но, от друга страна, сумата от петстотин осемдесет и осем милиона е сигурна. Нарекохме операцията „Тарпон“. Законът е изцяло на наша страна и за всеки ще бъде много трудно да освободи парите, колкото и внимателно да търси начин. Отвъд океана правните процедури са малко по-объркани, но смятам, че можем да очакваме добро съдействие. Европейските правителства започват да виждат проблеми в собствените си страни и се отнасят със спорните положения на законите по… мисля, че се казва по-прагматично — завърши с усмивка Джейкъбс. — Предполагам, че ще желаете министърът на правосъдието да направи изявление.

Искрите в очите на президента се виждаха ясно. Съобщението за пресата щеше да бъде дадено в залата за пресконференции на Белия дом. Разбира се, той ще остави всичко в ръцете на Министерството на правосъдието, но конференцията ще се проведе в Белия дом, за да могат журналистите да бъдат насочени в правилна посока. „Добро утро, дами и господа. Преди малко информирах президента, че сме направили сериозен пробив в непрекъснатата война с…“

— Много лошо ли ще им се отрази това? — попита президентът.

— Сър, точната сума на парите, с които разполагат, винаги е била предмет на догадки от наша страна. Интересното в цялата история е, че операцията за пране на пари може би е предназначена да ги легализира, след като влязат в Колумбия. Трудно е да разберем, но, изглежда, Картелът желае да намери по-малко криминален начин да проникне в икономиката на собствената си страна. Тъй като от гледна точка на икономиката това не е крайно необходимо, предполагаемата цел на операцията е може би политическа. Като отговор на въпроса ви мога да кажа, че ще бъдат ужилени доста зле от загубата на тези пари, но не и осакатени. Разбира се, евентуалната изгода от политическите последствия за момента не може да бъде оценена.

— Един милиард долара — замислен каза президентът. — Това наистина е нещо, с което можеш да се похвалиш на колумбийците, нали?

— Мисля, че няма да се разочароват. Политическите недоволства и слухове от страна на Картела доста ги безпокоят.

— Но не достатъчно, за да предприемат нещо — отбеляза Кътър.

На Джейкъбс това никак не му хареса.

— Адмирале, министърът на правосъдието ми е приятел. Той се движи с охрана, два пъти по-голяма от тази на президента, и е изправен пред такава заплаха за сигурността си, че повечето хора биха прикляквали всеки път, когато гръмне ауспухът на някоя кола. Колумбия се опитва с неимоверни усилия да въдвори истинска демокрация в район, в който демократичните страни са голяма рядкост — а по една случайност историческата вина за това е наша, ако не сте забравили. Какво очаквате да направят? Да разсипят съществуващите институции, да направят като Аржентина? За бога, ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, взети заедно, нямат достатъчно хора, за да се справят с известните ни мрежи за производство на наркотици, а имаме хилядократно повече пари от тях. Е, какво очаквате, по дяволите? Отново да се превърнат във фашисти и да тръгнат да избиват наркобароните, защото това ни харесва, така ли? Повече от сто години очаквахме това и си го получихме, но вижте докъде ни докара! — „Тоя клоун би трябвало да е експерт по Латинска Америка — въздържа се да каже Джейкъбс. — Кой си ти бе? Обзалагам се, че и лодка не можеш да управляваш!“

„Изводът е, че Емил не харесва операцията“ — помисли си съдията Мур. От друга страна, думите на Джейкъбс накараха Кътър да се размърда в стола си. Джейкъбс беше дребен човек, но достойнството и моралът му се измерваха в мегатонове.

— Какво се опитваш да ни кажеш, Емил? — леко попита президентът. — Кажи го.

— Прекратете цялата операция — отговори директорът на ФБР. — Прекратете я, преди нещата да са отишли твърде далеч. Дайте ми нужните хора и мога да постигна повече тук, у дома, и съвсем в рамките на закона, а не с подобни десантни глупости. „Тарпон“ е доказателството. С добра полицейска работа постигнахме най-големия си успех досега.

— Което се случи благодарение на факта, че един шкипер от бреговата охрана поизлезе от пълномощията си — отбеляза съдията Мур. — Ако той не беше нарушил правилата, това дело сега щеше да бъде за обикновено пиратство и убийство. Не го забравяй, Емил.

— Такова нещо не се случва за първи път и разликата, Артър, е, че то не е планирано от никого във Вашингтон.

— Този капитан няма да бъде наказан, нали? — попита президентът.

— Не, сър. Вече сме се погрижили за това — увери го Джейкъбс.

— Добре. Нека бъде така. Емил, уважавам гледната ти точка — каза президентът, — но трябва да опитаме нещо по-различно. Не мога да накарам Конгреса да одобри удвояване на средствата за ФБР или Агенцията за борба с наркотиците. Знаеш го.

„Не сте се опитали“ — поиска да каже Джейкъбс. Вместо това кимна в знак на подчинение.

— А аз мислех, че си съгласен с операцията.

— Можете и сега да мислите така, господин президент. „Как се забърках в тази каша?“ — запита се Джейкъбс. Този път, както и много други, беше покрит с добри намерения. Нещата, които вършеха, не бяха съвсем законни по същия начин, по който скачането с парашут не е съвсем опасно — ако всичко мине нормално.

— И кога отиваш в Богота?

— Идната седмица. Изпратил съм писмо до аташето и той ще го достави лично на министъра на правосъдието. За срещата ще бъде осигурена добра охрана.

— Добре. Искам да внимаваш, Емил. Имам нужда от теб. Особено необходими са ми съветите ти — меко каза президентът. — Дори и ако не винаги ги приемам.

„Президентът трябва да е световен шампион по успокояване на хората“ — помисли си Мур. Но част от всичко се дължеше на Емил Джейкъбс. Той беше участвал в правителствените операции, откакто започна работа в канцеларията на окръжния прокурор в Чикаго преди тридесет години.

— Друго има ли?

— Направих Джак Райън действащ заместник-директор по въпросите на разузнаването — каза Мур. — Джеймс го препоръча и смятам, че е готов за поста.

— Той ще узнае ли за „Увеселителна лодка“? — веднага попита Кътър.

— Не е толкова готов, нали, Артър? — предположи президентът.

— Не, сър. Нареждането ви беше тази операция да се пази в тайна.

— Има ли някаква промяна при Гриър?

— Нещата не изглеждат много добре, господин президент — отговори Мур.

— Проклета работа. Идната седмица трябва да ида до Бетесда, за да си премеря кръвното налягане. Ще се отбия да го видя.

— Това ще бъде много любезно, сър.

 

 

Райън забелязваше, че всички му помагат адски много. Чувстваше се като натрапник в тази канцелария, но Нанси Къмингс — секретарка на заместник-директора по разузнаването дълго преди Гриър да дойде тук — не се отнасяше с него като с чужд човек, а хората от охраната, на която сега имаше право, го наричаха „сър“, макар че един от тях беше по-възрастен от Джак. Не осъзнаваше, докато някой не му каза, че истински хубавото нещо сега е, че му се полага и шофьор. Осигуряваха му кола просто защото шофьорът й беше офицер от охраната и носеше под лявата си мишница автоматичен пистолет „Берета“, модел 92-F (под арматурното табло се криеше нещо още по-впечатляващо). За Райън това означаваше, че вече няма да бъде сам по време на петдесет и осем минутното пътуване. Отсега нататък той ще бъде една от онези важни персони, които седят на задната седалка на бързата кола и разговарят по секретния телефон или четат важни документи, или, което е и по-вероятно, преглеждат вестника на път за работата си. Официалната му кола ще бъде паркирана в подземния гараж на ЦРУ на запазено място до асансьора за изпълнителните директори, който ще го качва директно на седмия етаж, без да се налага да преминава през обичайната процедура на пропуска, която беше голяма глупост. Ще се храни в стола на изпълнителните директори с махагоновите мебели и дискретно елегантните сребърни прибори.

Повишението на заплатата също беше значително или щеше да бъде такова, ако отговаряше на заплатата, която изкарваше жена му Кати от хирургическите операции в допълнение към поста на доцент в болницата „Джон Хопкинс“. Нямаше дори една правителствена заплата, дори заплатата на президента, която да се равнява на заплатата на добър хирург. Също така Райън притежаваше звание, еквивалентно на званието генерал или адмирал с три звезди, въпреки че засега трябваше само да „играе ролята“.

Първата му задача за деня, след като затвори вратата, бе да отвори сейфа на заместник-директора по разузнаването. В него нямаше нищо. Райън отново си припомни комбинацията, като отбеляза, че шифърът на директора по оперативните въпроси е написан на същия лист хартия. Канцеларията му имаше едно от най-прекрасните качества на правителствените учреждения: лична тоалетна и баня, телевизионен екран с висока разрешителна способност, на който да гледа предавания от спътници, без да се налага да ходи в залата в новото северно крило на сградата. Също и охраняван компютърен терминал, чрез който може да комуникира с други канцеларии, но по клавишите му имаше прах: Гриър почти никога не го използваше. И най-важното — имаше място. Можеше да стане и да се разхожда, ако му се иска. Работата му позволяваше неограничен достъп до директора. Когато директорът отсъства — а дори и да не отсъства, — Райън можеше да се обади в Белия дом за незабавна среща с президента. По принцип трябваше да минава през завеждащия канцеларията на президента, като, ако му се иска, може да заобиколи Кътър. Но ако Райън кажеше „Трябва да се видя с президента веднага!“, щеше да получи исканата среща незабавно. Разбира се, за такова нещо се иска доста добро основание.

Джак седна в стола с висока облегалка с гръб към прозореца от дебело стъкло и осъзна, че е стигнал на върха. Беше очаквал, че може да се издигне в ЦРУ до този пост. Все още нямаше четиридесет години. Натрупа пари от брокерство и сега те се увеличаваха. Заплатата от ЦРУ му беше толкова необходима, колкото и трета обувка. Защити докторската си степен, написа книги, преподаваше история, намери си нова и интересна кариера и стигна до върха. Все още нямаше четиридесет. Би възнаградил себе си с лека, доволна усмивка, ако то нямаше онзи бащински настроен джентълмен в медицинския център на военноморските сили в Бетесда, приближаващ се към бавната и мъчителна смърт, която постави Райън на този стол, в тази канцелария, на този пост.

„Не си струва. По дяволите, не си струва“ — помисли си Джак. Беше загубил родителите си при самолетна катастрофа в Чикаго и си спомняше внезапната болезнена загуба, сблъсъка, дошъл като удар с юмрук. Но съдбата прояви милосърдие и направи така, че всичко дойде бързо. Не го беше осъзнал преди, но сега го разбра. Райън ходеше при Гриър три пъти седмично. Виждаше как тялото му се смалява, как черпи от себе си като съхнещо растение, виждаше прорязаните от болката все по-дълбоки бръчки върху гордото лице на човека, който храбро воюваше в битка, за която знаеше, че е безнадеждна. Пощаден беше от изпитанието да гледа гаснещите си родители, но Гриър се бе превърнал в негов втори баща и сега Райън полагаше синовни грижи за него.

Вече разбираше защо жена му беше избрала очна хирургия. Работата беше трудна, изискваше технически умения и при нея едно подхлъзване можеше да причини слепота, но Кати не трябваше да гледа умиращи хора. Има ли нещо по-трудно поносимо? Райън знаеше отговора на този въпрос. Виждал беше дъщеря си на косъм от смъртта, спасена от късмета и от няколко изключително добри хирурзи.

„Откъде ли намират смелост?“ — запита се Райън. Едно е да се биеш с хора. Райън го беше правил. Но да се бориш със самата Смърт, като знаеш, че накрая ще загубиш, и въпреки всичко да се бориш! Такава е професията на лекаря.

„Господи, тази сутрин си отвратителен кучи син.“

„Какво би казал адмиралът?“

„Ще каже, че трябва да се захващам за проклетата работа.“

Същността на живота е човек да не се предава, да прави всичко по силите си, за да стане светът по-хубаво място. Разбира се, Джак признаваше, че за някои ЦРУ може да изглежда изключително неподходящо място за това. Но не и за Райън, който беше свършил тук някои много странни, но доста полезни неща.

Вниманието му беше привлечено от някаква миризма. Обърна се и видя, че кафе-машината на шкафчето зад него е включена. Осъзна, че Нанси трябва да го е направила. Но чашите на адмирал Гриър ги нямаше, на сребърния поднос видя няколко „служебни“ чаши с надпис „ЦРУ“. В този момент на вратата се почука. Нанси подаде глава.

— Събранието с началниците на отделите започва след две минути, доктор Райън.

— Благодаря ви, мисис Къмингс. Кой направи кафето тази сутрин? — попита Джак.

— Адмиралът се обади по телефона. Каза, че ще имате нужда от кафе през първия си работен ден.

— О, ще му благодаря довечера, когато отида на свиждане.

— Звучеше малко по-добре — каза с надежда в гласа Нанси.

— Надявам се, че си права.

Началниците на отделите се явиха точно навреме. Наля си чашка кафе, предложи и на гостите си и след минутка започнаха работа. Както винаги първият доклад за деня се отнасяше за Съветския съюз, последван от другите, отразяващи интересите на ЦРУ по земното кълбо. Джак беше присъствал редовно на тези събрания в продължение на години, но сега той беше човекът зад бюрото. Знаеше как трябва да се провеждат съвещанията и не нарушаваше установения ред. Работата си беше работа. Адмиралът не би приел нищо друго.

 

 

С одобрението на президента нещата се движеха бързо напред. Както винаги презокеанските комуникации се извършваха от Агенцията за национална сигурност и единствено часовите разлики създаваха неудобства. До аташетата в посолствата в няколко европейски страни беше изпратен сигнал „горе главите!“. На по-ранен етап и в определеното време, най-напред в Берн, телетипните машини, които получаваха закодирани сигнали от спътници, започнаха да перфорират ленти хартия. Техниците, отговарящи за комуникациите в посолствата на САЩ, си отбелязаха, че използваните канали за подаване на съобщението са от възможно най-секретните. Първото, или регистрационното, съобщение подготвяше операторите, че предстои последователно излъчване на еднократни сигнали и трябва да извадят от сейфовете шифровите кодове.

За особено секретни данни от типа, с който например може да се съобщава, че започва война — обикновените цифрови машини просто не бяха достатъчно надеждни. Шпионската мрежа „Уокър-Уитуърт“ се беше погрижила за това. Тези откровения наложиха бързи и радикални промени в американската шифрова система. Всяко посолство имаше собствен сейф — всъщност сейф в друга, по-голяма каса, — който съдържаше няколко обикновени на вид касети. Всяка касета беше обвита в прозрачна пластмасова вакуумирана обвивка в различни цветове. Всяка касета имаше два номера. Единият, в случая 342, представляваше регистрационният номер на касетата. Другият — за посолството в Берн — беше 68, обозначаваше индивидуалната касета в серията 342. В случай, че се реши, че пластмасовата обвивка на някоя касета, където и да е в света, е разкъсана, одраскана или дори изкривена, всички касети от серията с този номер незабавно биваха изгаряни, тъй като се предполагаше, че може да са били компрометирани.

В настоящия случай операторът извади касетата от кутията, провери цифрите и накара контрольора да удостовери, че това е необходимият номер:

— Номерът, както го виждам, е три-четири-две.

— Съвпада — потвърди контрольорът на смяната. — Три-четири-две.

— Отварям касетата — каза техникът, като поклати глава, замислен за тържествеността на събитието.

Пластмасовата опаковка падна в обикновеното правоъгълно кошче за отпадъци до бюрото му и операторът вкара касетата в обикновен на вид, но скъп касетофон, свързан по електронен път с друга телетипна машина на три метра от него.

Операторът постави оригиналната разпечатка на папката до машината си и започна да печата.

Съобщението, вече закодирано на касетата 342 в щаба на НАСА във Форт Мийд, Мериленд, беше допълнително закодирано за излъчване чрез спътник според действащия сега максимално секретен шифър на Държавния департамент, наречен „Страйп“. Дори някой да намереше правилния ключ, за да разчете „Страйп“, щеше да получи съобщение „DEERAMO WERAC KEWRJT“ и т.н., поради суперзакодирането от системата на касетата. То най-малкото щеше да раздразни оня, който реши, че е успял да разгадае американската комуникационна система. Със сигурност то дразнеше оператора, който трябваше да се концентрира възможно най-пълно, за да напише неща като DEERAMO WERAC KEWRJT, вместо да пише истински думи, които имат някакъв смисъл.

Всяка буква преминаваше през касетофона, който я възприемаше и третираше като число от 1 (А) до 26 (Z), а след това добавяше номера на касетата. Така ако 1 (А) от оригиналния текст съответства на друго 1 (А) на касетата, се добавят 1 и 1 и на чистия текст излиза 2 (Б). Промените на касетата бяха напълно произволни, тъй като са генерирани от атмосферен радиошум от компютър във Форт Мийд. Системата за закодиране беше напълно непробиваема, известна като еднократен сигнал. Терминът „произволен“ доказваше, че няма начин за подреждане или предвиждане на произволното поведение. Ако касетите не са компрометирани, никой не може да разгадае кодовата им система. Единствената причина, поради която тази система, наречена „Тапданс“, не се използваше при всяка комуникация, се криеше в неудобството при направата, експедирането, осигуряването на безопасност и следене на хилядите необходими касети, но това щеше да се улесни от замяната на касетите с лазерни дискове. Професията на разшифровчиците съществува от времето на кралица Елизабет и тази техническа разработка заплашваше да я направи толкова излишна, колкото логаритмичната линийка.

Операторът тракаше по клавишите, като се стараеше да се концентрира, и мърмореше нещо за оставането след работно време. Трябваше да е напуснал работа в шест и очакваше хубава вечеря в малко приятно ресторантче на няколко пресечки от посолството. Разбира се, не можеше да види ясния текст на съобщението, който излизаше на три метра от него, но пък и му беше напълно безразлично. От девет години се занимаваше с такива неща и единствената причина все още да е на тази работа, беше възможността за пътуване. Берн беше третият задокеански град, където го изпращаха. Не беше толкова забавно, колкото в Банкок, но далеч по-интересно от родния му дом в Итака, Ню Йорк.

Съобщението се състоеше от седемнадесет хиляди знака, което според оператора отговаряше приблизително на две хиляди и петстотин думи. Напечата съобщението колкото можа по-бързо.

— Добре ли е? — попита, когато приключи той. Последната дума беше ERYTPESM.

— Да — отговори аташето.

— Чудесно. — Техникът взе телексната разпечатка, от която преписваше, и я пъхна в машината за унищожаване на хартия. Листът излезе от машината във вид на юфка. След това извади касетата от касетофона и щом контрольорът му кимна с глава, я отнесе в ъгъла на стаята. Тук, вързан с кабел, — всъщност това беше спирално навит телефонен кабел — се намираше голям магнит с формата на подкова. Прокара го напред-назад над касетата, за да унищожи записа на лентата в нея. След това касетата замина в чувала за изгаряне. Към полунощ някой морски пехотинец от охраната, контролиран от друг, ще занесе чувала в пещта за горене на смет, където и двамата ще наблюдават как хартия, на която е свършена работа за цял ден, и други важни боклуци изгарят и се превръщат в пепел.

Мистър Бернарди разгледа съобщението и вдигна поглед.

— Ех, ще ми се и секретарката ми да може да печата така бързо, Чарли. Мога да преброя две — само две! — грешки. Съжалявам, че те забавихме толкова време. — Аташето му подаде десетдоларова банкнота. — Изпий две бири от мен.

— Благодаря ви, мистър Бернарди.

Чък Бернарди беше старши агент на ФБР, чийто ранг се равняваше на бригаден генерал от армията на САЩ, където бе служил като пехотен офицер преди много време и много далеч оттук. На това място му оставаха още два месеца служба, след което щеше да се завърне у дома в централата на ФБР, където го очакваше длъжност, отговаряща на командващ средно голяма оперативна дивизия. Той беше специалист от Отдела по организираната престъпност на ФБР, с което се обясняваше и изпращането му в Швейцария. Чък Бернарди бе експерт по проследяване на мръсни пари, а много от тях намираха пътя си през швейцарската банкова система. Работата му, наполовина полицейска, наполовина дипломатическа, му позволяваше контакти с висшите служители на швейцарската полиция, с които беше установил близки и приятелски делови взаимоотношения. Замисли се за местните полицаи, които бяха умни, професионалисти и адски ефективни. Една дребна стара жена може спокойно да се разхожда по улиците на Берн с пазарска чанта, пълна с пари, и да се чувства в пълна безопасност. И вероятно стариците се чувстваха точно така.

След като се озова в канцеларията си, Бернарди включи лампата си за четене и протегна ръка, за да си вземе една пура. Още не беше тръснал пепелта, когато се облегна на стола си и се загледа в тавана.

— Кучи син! — Протегна ръка и телефонира на най-старшия офицер, когото познаваше.

— Обажда се Чък Бернарди. Мога ли да разговарям с доктор Ланг? Благодаря ви… Здравей, Карл. Чък е на телефона. Трябва да се видим… веднага, ако е възможно… Много важно е, Карл, честна дума… По-добре ще е в твоята канцелария. Не по телефона, Карл, моля те… Добре, благодаря ти, приятелю. Материалът си струва, повярвай ми. Ще бъда при теб след петнадесет минути.

Остави слушалката. След това отиде до ксерокса и откопира документа, като се подписа, че той е използвал машината, и отбеляза броя на направените копия. Преди да тръгне, сложи оригинала в личния си сейф и пъхна копието в джоба на сакото си. Помисли си, че Карл може да е много ядосан заради изпуснатата вечеря, но не се случваше всеки ден някой да обогати икономиката на страната ти с двеста милиона долара. Швейцарците ще замразят сметката. Това означава, че по закон шест от банките им ще задържат цялата натрупана лихва — а може би и главницата, тъй като самоличността на правителството, което има правото на тези пари, може никога да не бъде изяснена, което ще „насили“ швейцарците да задържат парите и накрая да ги прехвърлят на управата на кантоните. А хората се чудят защо Швейцария е толкова богата, спокойна, очарователна малка страна. Причината не се криеше само в карането на ски и в шоколада.

В разстояние на час шест посолства получиха съобщението и докато слънцето се носеше над земята, шестима агенти на ФБР посетиха официалните приемни на няколко американски търговски банки за „всякакви услуги“. Те предадоха идентификационните номера на няколко сметки, чиито значителни суми щяха незабавно да бъдат замразени просто чрез блокиране от компютъра. Във всичките банки това стана без много шум. Никой не трябваше да знае, а важността на тайната беше разяснена на директорите на банките в Америка и навсякъде другаде по много пряк начин от сериозни висши правителствени служители, които имаха силно желание да сътрудничат. В края на краищата парите не са техни. Полицейските служители разбраха, че почти всичките сметки не са особено активни, като средно извършват две до три сделки на месец, разбира се, винаги големи. В сметките щяха да продължат да се приемат влогове и един белгийски служител намекна, че ако ФБР има информация за всички останали сметки от подобен характер, прехвърлянията от една проследена сметка в друга, разбира се, в границите на Швейцария, както беше допълнил белгийският служител, трябва да не се спират, за да не се усетят вложителите. Беше казал, че в края на краищата наркотиците са общият враг на всички цивилизовани хора и най-вече на всички полицаи. Директорът Джейкъбс незабавно одобри предложението, като го съгласува с министъра на правосъдието. Дори и холандците съдействаха, независимо от факта, че самото холандско правителство продаваше наркотици в определени магазини за своите по-изтормозени млади граждани. Случаят беше ясен пример за капитализъм в действие. Имаше мръсни пари, които са спечелени по уж правдоподобен начин, а правителствата не одобряваха такива пари. По тази причина ги конфискуваха, за да ги използват за свои цели. Що се отнася до банките, тайната, в която се бяха заклели, се пазеше така свещено, както и самоличността на вложителите.

Всичко приключи към края на работното време в петък. Компютърната система на банките остана включена. Хората на закона сега разполагаха с още два пълни дни, за да проследят допълнително следите на парите. Ако откриеха още средства, които са във връзка с вече конфискуваните сметки, те също щяха да бъдат блокирани и както беше случаят в европейските банки, конфискувани.

Първият удар беше в Люксембург. Въпреки че швейцарските банки са известни по света със законите си за поверителността, единствената разлика между начина им на работа и този на банките от повечето европейски страни се криеше във факта, че например Белгия не е заобиколена от Алпите и че Швейцария не беше прегазвана от чужди армии така неотдавна, както съседите й. Но почтеността на банките беше също толкова голяма и всъщност банкерите от другите страни ненавиждаха Алпите за това, че даваха на швейцарските им братя такова допълнително и неочаквано предимство в бизнеса. Но в този случай правилото изискваше международно сътрудничество. До вечерта в неделя бяха открити още шест „мръсни“ сметки и компютрите блокираха нови сто и тридесет и пет милиона долара.

 

 

Във Вашингтон директорът Джейкъбс, заместникът му Мъри, специалистите от службата по организираната престъпност и тези от Министерството на правосъдието напуснаха канцелариите си, за да отидат на съвсем заслужена вечеря в ресторанта „Жокей клуб“. Докато охраната на директора наблюдаваше, десетте човека започнаха да се хранят за сметка на правителството. Може би някой минаващ репортер или щатен служител на списанието „Обща кауза“ би възразил, но тази вечеря беше напълно заслужена. Операция „Тарпон“ представляваше най-големият успех в борбата с наркотиците. Споразумяха се, че към края на седмицата ще я оповестят.

— Господа — каза Дан Мъри, като се изправи с чашата си. Вече не си спомняше колко чаши бяха придружили тази вечеря с риба, разбира се. — Давам думата на бреговата охрана на Съединените щати!

Всички се изправиха със смях, който смути останалите клиенти в ресторанта. „Бреговата охрана на Съединените щати!“ Един прокурор от Министерството на правосъдието отбеляза, че е жалко, дето не знаят думите на песента „Semper Paratus“^[1].

Групата се разотиде към десет часа. Агентите от охраната на директора се спогледаха. Емил не носеше пиене и на следващия ден щеше да има махмурлук и да бъде кисел като разгневен мечок — но щеше да се извини на всички още преди обеда.

— Ще пътуваме за Богота в петък следобед — съобщи той в неприкосновената вътрешност на колата си, един „Олдсмобил“. — Планирайте нещата си, но не казвайте на военновъздушните сили до сряда. Не искам да изтича никаква информация по този въпрос.

— Слушам, сър — отговори шефът на охраната. Не се зарадва от тази задача. Особено сега. Наркобароните щяха да бъдат гневни. Но това посещение би трябвало да ги изненада. Щяха да съобщят по новините, че Джейкъбс остава във, Вашингтон, за да работи по случая, и никой нямаше да очаква появата му в Колумбия. Но дори и в този случай охраната му щеше да бъде сериозна. Той и хората му трябва да прекарат малко повече време на стрелбището в сградата на Хувър, където да поизострят уменията си с автоматичните пистолети и автоматите. Не можеха да позволят да се случи нещо с Емил.

 

 

Мойра разбра във вторник сутринта. Естествено, сега тя знаеше всичко и за „Тарпон“. Разбра, че пътуването трябва да бъде пазено в тайна, и не се съмняваше, че ще бъде опасно. Нямаше да се обажда на Хуан до четвъртък вечерта. В края на краищата трябваше да бъде внимателна. Прекара останалата част от седмицата в мисли за неговото специално място някъде в Сините планини.

 

 

Вече нямаше никакво значение, че униформата е в цвят каки, а не камуфлажна бойна окраска. С петната от пот и мръсотия членовете на взвода бяха добили цвета на земята, върху която се криеха. Бяха се мили веднъж в потока, от който вземаха и водата си, но никой не беше използвал сапун от страх, че пяната или миризмата, или нещо друго може да накара някой надолу по течението да се замисли. В тези условия миенето без сапун не струваше нищо. Бяха се поохладили и за Чавес споменът беше особено приятен. В продължение на… колко?… десет прекрасни минути беше се чувствал комфортно. Десет минути, след които отново бе се изпотил. Климатът беше отвратителен. През един безоблачен следобед температурите достигнаха четиридесет и четири градуса. Чавес се питаше, ако това е проклетата джунгла, защо, по дяволите, не вали дъжд? Хубавото на жегата беше, че не се налагаше да се движат много. Двамата тъпаци, които охраняваха пистата, прекарваха повечето от времето си в сън или в пушене — според Чавес марихуана — и, общо взето, си губеха времето. Веднъж го изплашиха, като започнаха да стрелят с оръжията си по тенекиени кутии, които бяха поставили на пистата. Стрелбата можеше да представлява опасност, но не се целеха към наблюдателния пост и Чавес се възползва от възможността да прецени стрелковите умения на противника. Веднага беше казал на Вега, че са калпави. Сега отново стреляха. Нагласиха три кутии от боб — от големите — на около стотина метра от колибата и започнаха да стрелят, като държаха оръжията си ниско като филмови актьори.

— Господи, какви нещастници! — отбеляза той, като наблюдаваше през бинокъла си.

— Дай да видя. — Вега погледна през бинокъла точно когато единият успя да събори кутията от третия път. — По дяволите, та аз мога да уцеля проклетите кутии оттук…

— „Наблюдател“, обажда се Шест, какво става, мамицата му? — изпращя след миг радиото. Вега отговори:

— Шест, тук „Наблюдател“. Нашите приятели отново стрелят. Посоката на огъня им е встрани от нас. Пробиват дупки в едни тенекиени кутии. Изобщо не ги бива, капитане.

— Идвам.

— Разбрано. — Динг постави радиотелефона на земята. — Капитанът идва. Предполагам, че стрелбата го е обезпокоила.

— Много се тревожи — отбеляза Вега.

— За това им плащат на офицерите, нали?

Рамирес се появи след три минути. Чавес понечи да му подаде бинокъла си, но капитанът носеше своя. Легна и видя как и втората кутия падна.

— О.

— Две кутии, два цели пълнителя — обясни Чавес. — Обичат да стрелят. Предполагам, че тук патроните са евтини.

И двамата от охраната все още пушеха. Капитанът и сержантът гледаха как се смеят и шегуват, като стреляха. „Навярно — помисли си Чавес — са толкова отегчени, колкото и ние.“ След първия самолет тук в „Рено“ нямаше никаква дейност, а войниците мразят скуката дори повече от обикновените граждани. Единият от двамата — трудно беше да се каже точно кой, тъй като носеха еднакви дрехи и си приличаха на ръст — постави още един пълнител в своя АК-47 и започна да стреля на залпове от по десетина куршума. Малките фонтанчета пръст се приближаваха към кутията, но не можаха да стигнат съвсем близо до нея.

— Не предполагах, че ще бъде толкова лесно, сър — отбеляза Вега иззад оптическия мерник на картечницата си. — Какви шибани нещастници!

— Ако мислиш по този начин, самият ти ще станеш такъв, Oso — сериозно каза Рамирес.

— Разбрано, капитане, но казвам каквото виждам.

Рамирес смекчи укора си с усмивка.

— Предполагам, че си прав.

Най-после и третата кутия падна. Средно имаха по тридесет патрона на цел. След това охраната започна да стреля по кутиите, за да ги мести по пистата.

— Знаеш ли — каза след малко Вега, — че още не съм ги видял да чистят оръжията си? — За взвода почистването на оръжията беше процедура, която спазваха така редовно, както свещениците спазват сутрешната и вечерната молитва.

— Автоматите „Калашников“ са много издръжливи на лошо ползване. Бива ги за това — изтъкна Рамирес.

— Да, сър.

Най-после двамата от охраната се отегчиха. Един от тях взе кутиите. В този миг се появи един камион. Чавес с изненада установи, че нямаше никакво предупреждение. Вятърът духаше в неправилна посока, но на него и през ума не беше му минало, че няма да предупредят поне минута-две, преди да пристигнат. Трябваше да запомни това. В камиона имаше трима души, единият от които се возеше отзад. Шофьорът слезе и отиде при двамата пазачи. След миг започна да крещи и да сочи към земята — чуваха гласа му от петстотин метра разстояние, макар да не бяха усетили камиона, което наистина изглеждаше странно.

— Какво има? — попита Вега.

Капитан Рамирес се засмя тихо.

— ПЧТ. Ядосан е от евентуална ПЧТ.

— А? — попита Вега.

— Повреда от чуждо тяло. Ако една такава гилза бъде всмукната от самолетен двигател, например турбинен двигател, тя ще го строши. Да, събират гилзите.

Чавес отново насочи бинокъла към камиона.

— Сър, виждам някакви сандъци. Може би тази вечер ще излитат с пратка. Как става така, че няма горивни резервоари… да! Капитане, последния път, когато бяхме тук, не заредиха самолета с гориво, нали?

— Полетът започва от нормално летище на двадесет мили оттук — обясни Рамирес. — Може би не се налага да доливат… Странно е, нали?

— Дали нямат варели с гориво в колибата? — зачуди се Вега.

Капитан Рамирес изсумтя. Искаше да прати двама от хората си, за да проверят околността, но получените заповеди не му позволяваха да го направи. Единственото патрулиране се състоеше в проверка на летището за допълнителна охрана. Не се приближаваха на повече от четиристотин метра от просеката и винаги го правеха, без да изпускат двамата пазачи от погледа си. Заповедта му гласеше, че не трябва да поема дори най-малък риск за евентуален контакт с противника. Затова не трябваше да патрулират наоколо, макар че така щяха да научат за противника повече, отколкото вече знаеха — неща, които може да им бъдат полезни. Смяташе, че това би било добра бойна практика, а заповедта, която я забраняваше, бе тъпа, тъй като тя носеше толкова рискове, колкото предотвратяваше, а дори и повече. Но заповедите си бяха заповеди. Който ги е измислил, не е разбирал достатъчно от войнишка служба. Рамирес за първи път срещаше това явление, тъй като и той не беше достатъчно стар, за да си спомня Виетнам.

— Ще бъдат тук цял ден — каза Чавес. Струваше му се, че шофьорът на камионетката кара двамата да броят гилзите, а проклетите неща се намираха много трудно. Вега провери часовника си.

— До залеза остават два часа. Иска ли някой да се хване на бас, че довечера ще бъдем заети? Залагам сто песос, че тук ще кацне самолет преди десет часа вечерта.

— Няма какво да се басираме — обади се Рамирес. — Дългият, до камиона, тъкмо отваря една кутия с факли.

Капитанът ги напусна. Трябваше да се обажда по радиотелефона.

 

 

Бяха минали два спокойни дни в Корезал. Кларк тъкмо беше се върнал от късния обяд в офицерския клуб във Форт Амадор — любопитен беше фактът, че командващият армията на Панама имаше квартира в същата сграда, въпреки че в момента не беше на почит сред американски военни. После подремна за малко. Реши, че местните обичаи са хубаво нещо. Особено ако става дума за спане през най-горещите часове на деня. Студеният въздух на климатичната инсталация на фургона, предназначен предимно да предпазва електронното оборудване от влагата, му даде необходимия тласък, за да се събуди напълно.

Група „Нож“ беше записала един самолет още през първата си вечер. Два от другите взводове също бяха реализирали удари, но един от самолетите беше стигнал до целта си, защото изтребителят F-15 загуби радара си за всеобщо раздразнение. Но тези проблеми трябваше да се очакват при операция, която е толкова лишена от материална база. Два самолета за три вечери не беше толкова зле, особено ако се има предвид положението само преди месец, когато хората от митниците се считаха за щастливци, ако хванеха по един самолет месечно. Освен това един от взводовете не беше забелязал абсолютно никакви самолети. Тяхното летище изглеждаше напълно изоставено, напук на данните от разузнаването, които бяха изглеждали толкова обещаващи само преди седмица. Това също беше една от опасностите на операциите в реалния свят.

— „Променлива“, тук „Нож“, край — обади се високоговорителят без никакви встъпителни думи.

— „Нож“, тук „Променлива“. Чуваме ви ясно и високо. Готови сме да приемаме, край.

— В „Рено“ има раздвижване. Вероятно довечера ще излита пратка. Ще ви информираме. Край.

— Разбрано. Ще чакаме. Край.

Един от хората от Оперативния отдел вдигна слушалките за друг радиоканал.

— „Орлово гнездо“, тук „Променлива“… Имайте готовност… Разбрано. Ще ви държим в течение. Край. — Върна слушалката на мястото й и се обърна. — Ще задействат всички. Изтребителят отново е на мястото си. Изглежда, радарът е трябвало да бъде ремонтиран или да му се смени някаква част. Сега е готов и военновъздушните сили поднасят извиненията си.

— Има защо — измърмори другият човек от Оперативния отдел.

— Момчета, мислили ли сте някога, че някоя операция може да се развива прекалено добре? — попита от мястото си в ъгъла Кларк.

Почувства, че по-старшият от двамата искаше да отговори нещо гадно, но не беше толкова глупав.

— Ония сигурно се досещат, че има нещо нередно. Не трябва нещата да бъдат съвсем очевидни — обясни Кларк на другия човек.

След това се облегна и затвори очи. Май е по-добре да поспи още малко този следобед, защото нощта може да се окаже дълга.

 

 

Чавес получи това, което желаеше, малко след залез. Започна леко да вали, а приближаващите се от север облаци обещаваха още по-тежък дъжд. Персоналът на летището разположи факлите — сега имаше много повече, отколкото предишния път — и скоро след това самолетът кацна.

Дъждът създаваше проблеми с видимостта. На Чавес му се стори, че някой извади шланг за гориво от колибата. Може би вътре имаше варели и ръчна помпа, но възможността му да вижда какво става там, на около пет или шестстотин метра от него, се подобряваше и влошаваше от променящия се дъжд. Случи се още нещо. Камионът отиде в средата на пистата и шофьорът хвърли още десет факли, за да маркира централната линия. Самолетът излетя двадесет минути след това и Рамирес вече разговаряше по спътниковия радиотелефон.

— Можа ли да видиш номера на опашката? — попита „Променлива“.

— Не — отговори капитанът. — Дъждът е доста силен. Видимостта не струва нищо. Но той излетя в посока двадесет-петдесет-едно, към Лима, и се отправи на северозапад.

— Разбрано. Край.

Рамирес не харесваше въздействието на намалената видимост през тази нощ върху взвода му. Прати още двама войници на наблюдателния пост, но се оказа излишно. Този път охраната не си направи труда да угаси факлите, като остави дъжда да ги намокри. Камионът замина малко след като самолетът излетя, и двамата наказани пазачи на пистата се оттеглиха на сушина в колибата.

 

 

На Бронко също му беше скучно. Не че имаше нещо против онова, което вършеше, но липсваше предизвикателството. А освен това се задържа само на четири свалени самолета, а му трябваше и пети, за да стане ас. Пилотът на изтребителя знаеше, че мисията е по-добре изпълнена, когато имат живи затворници, но, по дяволите, да убиеш тези кучи синове е по-приятно, въпреки че нямаше много предизвикателство в тази работа. Той караше самолет, проектиран да се мери с най-добрите изтребители, които произвеждаха руснаците. Да свалиш един двумоторен „Бийч“ беше толкова трудно, колкото да отидеш с колата си до офицерския клуб, за да изпиеш две бири. Може би тази вечер ще опита нещо по-различно… но какво?

Това беше повод да се замисли, докато кръжеше на север от канала Юкатан, малко зад самолета-цистерна Е-2С и, разбира се, извън трасетата за полети на пътнически лайнери. Влязоха във връзка с него по обичайното време. Зави на юг, за да стигне до целта, за което му бяха нужни малко повече от десет минути.

— „Дръж!“ — обади се той. — Виждам целта.

Още един двумоторен самолет, контрабандист на наркотици.

Капитан Уинтърс още се гневеше за онази вечер. Някой беше забравил да провери графика за поддръжката на неговия „Ийгъл“ и проклетата дрънкулка отказа точно когато производителят казваше, че ще откаже след петстотин и три часа работа. Удивително беше, че можеха да познаят с такава точност. Удивително е, че един изтребител за милиони долари опъна колесника заради някаква петдоларова дрънкулка или диод, или чип, или каквото е онова нещо. Струваше пет долара. Знаеше, защото сержантът му каза.

Е, ето го. Двумоторен, приличаше на „Бийч Кинг Еър“. Нямаше светлини и летеше много по-ниско, отколкото беше ефективната височина на летене със средна скорост на изтребителя.

„Окей“ — помисли си Бронко, като намали скоростта на самолета си, освети другия и направи първото си обаждане по радиото.

Наркотрафикант беше. Направи същата глупост, както всички други. Намали мощността на двигателя, спусна клапите и се сниши към водата. Уинтърс никога не беше стигал на повече от четвърто ниво на играта „Донки Конг“, но да гръмнеш един истински самолет в тези условия беше далеч по-лесно, отколкото в играта, а и не трябва да пускаш монети в машината… Но на него му беше скучно.

„Окей, нека опитаме нещо по-различно.“

Остави самолета да се снижи, като поддържаше собствената си височина и мощност, за да мине много пред него. Провери дали светлините на самолета му са изключени, а след това направи рязък завой наляво. Това доведе радара на линия с целта и видя двумоторния „Кинг Еър“ на инфрачервения си скенер, който беше свързан към видеокасетофон по същия начин, както и оръдията му.

„Мислиш, че си ме изгубил, нали?“

А сега идва интересното. Тази нощ беше истински тъмна. Ийгълът имаше синьосивкава окраска, която трябваше да го слива с небето, а нощем не се забелязваше повече от самолетите с матовочерно покритие. Беше невидим. Знаеше, че екипажът на самолета го търси навсякъде. Навсякъде, само не и право напред.

Летяха на петнадесет метра над водата и капитан Уинтърс видя на екрана, че въздушната струя след витлата им вдигаше пяна от вълните, които, изглежда, бяха високи около метър и петдесет. Намираха се на малко повече от една миля от него. На разстояние една миля от целта отново включи светлините.

Всичко беше толкова предсказуемо. Контрабандистът видя приближаващите светлини, ярки като слънца, насочени право към него, и инстинктивно направи точно това, което би направил всеки друг пилот. Зави рязко надясно и се снижи — точно на петнадесет метра, — като се заби красиво в морето. „Вероятно не е имал време дори да разбере къде е сбъркал“ — помисли си Бронко, а после се засмя с глас, дръпна към себе си лоста за управление и се наклони, за да го погледне за последен път. „Това си беше класическо поражение“ — каза си капитан Уинтърс и зави към дома. Хората от ЦРУ ще го харесат. А най-хубаво от всичко беше, че сега е ас. Не беше нужно да стреляш по тях, за да се брои. Просто трябваше да ти се припише сваленият самолет.