Том Кланси
Реална заплаха (10)

8.
РАЗГРЪЩАНЕ

Чавес си помисли, че всичко мина изненадващо лесно. В края на краищата те бяха сержанти, но човекът, разпоредил всичко това, е бил умен. Нямаше никакви разпределяния по групи, за да се реши кой каква функция ще изпълнява. В неговия взвод имаше един сержант, който помагаше на капитан Рамирес. Имаше и човек от военната здравна служба, доста добър сержант, от Специалните сили, който вече беше преминал оръжейна подготовка. Някога Хулио Вега и Хуан Пискадор са носили картечници и сега получиха „трионите“. Същото важеше и за радиста им. Всеки член на екипа зае удобна позиция в предварително избраното си място. Всички бяха достатъчно добре обучени, за да ценят опита на останалите, а допълнителното съвместно обучение засили това уважение още повече. Трудният режим беше увеличил гордостта, с която всички пристигнаха, и след две седмици екипът работеше като добре смазана машина. Чавес, випускникът на школата за рейнджъри, беше водач и разузнавач. Задачата му беше да разучава пътя напред, да се придвижва тихо от едно прикритие до друго, да наблюдава и да слуша, а след това да докладва забелязаното на капитан Рамирес.

— Окей, къде са? — попита капитанът.

— На двеста метра оттук, зад ъгъла — прошепна в отговор Чавес. — Петима са. Трима спят, а двама са будни. Един е седнал до огъня. Другият носи автомат и се разхожда наоколо.

В планините беше хладно дори и през лятото. Някъде далеч един койот виеше към луната. Елени минаваха през дърветата тихо като шепот и единственият шум, който напомняше за хората, беше далечният рев на реактивни самолети. Ясната нощ позволяваше изненадващо добра видимост дори и без очилата за виждане в условията на ниска осветеност, които обикновено носеха. Звездите в небето над тях не примигваха в редкия планински въздух, а изглеждаха като някакви постоянни и дискретни светещи точки. Друг път Чавес би забелязал такава красота, но тази нощ беше предназначена за работа.

Рамирес и останалите носеха белгийски камуфлажни униформи в четири цвята. Лицата им бяха намазани с подходящи гримове (разбира се, в армията не ги наричат така), за да се сливат със сенките така добре, както невидимият човек на Уелс. И най-важното беше, че в тъмнината се чувстваха съвсем добре. Нощта беше най-добрият и най-силният им приятел. Човек ловува денем. Всичките му възприятия, всичките му инстинкти и изобретения работеха, най-добре на светло. Биоритмите му го правеха по-малко ефективен през нощта — освен ако не положеше големи усилия да ги преодолее, както бяха направили тези войници. Дори американските индиански племена, живели в хармония с природата, се страхували от нощта и почти никога не воювали на тъмно, дори не охранявали лагерите си през нощта — като с това са дали първата полезна доктрина на американската армия за нощни оперативни действия. Нощем човек пали огньове както за светлина, така и за топлина, но с това ограничава видимостта си до няколко метра, а иначе човешкото око да вижда доста добре в тъмното.

— Само петима ли?

— Толкова преброих, сър.

Рамирес кимна и с жест подкани още двама мъже да се приближат. Даде няколко тихи заповеди. Той отиде с другите двама надясно, за да излезе над лагера. Чавес отново тръгна напред. Работата му беше да обезвреди часовия, както и хората, които спяха до огъня. Нощем тихото придвижване е по-трудно и от виждането. Човешкото око е устроено по-добре да забелязва на тъмно движение, отколкото неподвижни обекти. Чавес стъпваше внимателно, като опипваше с крака земята под себе си, за да провери дали няма нещо, което да го подхлъзне или да се счупи и да вдигне шум. Слухът не бива да се подценява. През деня този начин на придвижване би изглеждал смешен, но прокрадването си имаше своята цена. Най-лошото беше, че се придвижваше бавно, а Динг не беше по-търпелив от който и да е друг човек, ненадхвърлил тридесетте. Не се беше преборил съвсем с тази слабост. Ходеше приведен с вдигнато оръжие, готово за защита от изненади, и с наближаването на момента сетивата му се изостриха докрай, сякаш през кожата му протичаше електрически ток. Извърташе глава бавно наляво и надясно, а очите му не се спираха на нищо, тъй като ако човек гледа в един предмет на тъмно, след няколко секунди го губи от погледа си.

Нещо тревожеше Чавес, но той не знаеше какво е то. Спря се за момент, като се огледа и в течение на тридесет секунди търси с всичките си сетива нещо вляво от себе си. Нищо. За първи път тази вечер му се прииска да беше сложил очилата си за нощно виждане. Динг се отърси от това желание. Сигурно е била катерица или друго нощно животно. Със сигурност не е човек. Усмихна се, като си помисли, че в тъмното никой не може да се движи така добре, както един нинджа, и отново се зае със задачата си. Пристигна на мястото си с няколко минути закъснение и клекна зад едно мършаво дръвче. Чавес сне капака на зеления циферблат на часовника си и започна да наблюдава как минутите бавно напредват към определения миг. Часовият стоеше там, движеше се в кръг около огъня, без да се отдалечава повече от три метра от него, и се опитваше да не го гледа, за да не се заслепят очите му. Но светлината, отразена от скалите и боровете, достатъчно му пречеше — два пъти погледна право към Чавес и не го видя.

Време бе.

Чавес вдигна автомата си МП-5 и изстреля един куршум в гърдите на целта. Мъжът се присви от удара, хвана се за удареното място и се строполи на земята с изненадана въздишка. Автоматът издаде само леко металическо тракане, както две малки камъчета, удрящи се едно о друго, но в тихата планинска нощ този шум беше необичаен. Сънливият човек до огъня се обърна, но не беше се извъртял и наполовина, когато и той падна повален. Чавес си помисли, че трябва да кара по списък, и се прицели към един от спящите мъже, когато ясният раздиращ звук от автоматично оръжие от взвода на Хулио ги накара да подскочат в съня си. Преди да успеят да се изправят, и тримата паднаха мъртви.

— Откъде дойде, дяволите да те вземат? — попита „мъртвият“ часови. Мястото на гърдите му, където го беше ударил куршумът, болеше много. Изненадата беше още по-болезнена. Когато се изправи, Рамирес и останалите се намираха в лагера.

— Хлапак, много добре се справяш — каза един глас зад Чавес и нечия ръка го тупна по рамото. Сержантът за малко не подскочи от страх, когато мъжът мина покрай него и влезе в лагера.

Разтърсен, Чавес го последва към огъня. По пътя се зае да чисти оръжието си. Восъчните куршуми могат да причинят големи неприятности на лицето.

— Е, тази акция можем да я отбележим като успешна — каза мъжът. — Петима убити и никаква реакция от страна на лошите. Капитане, вашият човек с автомата се поувлече. Аз бих действал по-кротко. Шумът на автоматичните оръжия се разнася много надалеч. Освен това бих се опитал да се приближа още малко, но… предполагам, че онази скала е най-близкото разстояние, на което може човек да се доближи. Добре, забравете това. Грешката е моя. Не можем винаги да си избираме терена. Хареса ми дисциплинираността ви при приближаването, а влизането ви при целта беше отлично. Този водач е страхотен. За малко не ме усети. — Последните думи изненадаха Чавес и му изглеждаха като бегла похвала.

— А ти кой си, дявол да те вземе! — тихо попита Динг.

— Хлапак, това съм го правил не на игра, когато ти си си играл с пистолетчетата на „Мател“. Освен това шмекерувах. — Кларк вдигна очилата си за нощно виждане. — Избрах маршрута си много внимателно и замръзвах на място всеки път, когато ти се обърнеше. Това, което чу, беше дишането ми. За малко не ме усети. Помислих, че съм провалил учението. Между другото, казвам се Кларк. — Една длан се протегна.

— Чавес — отговори сержантът и я пое.

— Много те бива, Чавес. Отдавна не съм виждал някой толкова добър. Особено ми хареса как ходиш. Не са много хората с търпение като твоето. Бихме могли да те използваме в Трета група за специални операции. — Това беше най-високата похвала, която Кларк даваше, и то много рядко.

— Какво е това?

Кларк изсумтя, а после се засмя.

— Нещо, което никога не е съществувало. Не се притеснявай.

Кларк отиде да види двамата души, които Чавес беше прострелял. И двамата разтъркваха противокуршумните си жилетки на едно и също място, точно върху сърцето.

— Пък и добре стреляш.

— Всеки може да улучва с това нещо.

Кларк се извърна, за да погледне към младия мъж.

— Запомни, че когато нещата са истински, всичко е по-различно.

Чавес долови правотата на тези думи.

— Какво трябва да правя по-различно, сър?

— Там е трудността — призна Кларк, когато останалите хора от взвода се доближиха до огъня. Говореше като учител на даровит ученик. — Част от теб трябва да се преструва, че всичко е като на учение. Друга част трябва да помни, че вече не можеш да допускаш много грешки. Трябва да знаеш коя част да слушаш, защото с всяка минута нещата се променят. Притежаваш добри инстинкти, хлапе. Доверявай им се. Те ще те опазят жив. Ако ти се струва, че нещата не са както трябва, вероятно е точно така. Не обърквай това нещо със страха.

— А?

— Там ще те е страх, Чавес. Мен винаги ме беше страх. Свикни с мисълта и тя може да ти бъде в полза, а не в твоя вреда. За бога, не се срамувай от това. Половината проблем на хората в Централна Америка е, че се боят да изпитват страх.

— Сър, за какво се обучаваме, по дяволите?

— Не зная, не е моя работа — успя да прикрие чувствата си Кларк. Обучението не беше съвсем в тон с това, което той мислеше, че ще представлява мисията. Ритър вероятно отново страдаше от приливи на мъдрост. За Кларк нямаше нищо по-тревожно от умния шеф.

— Но вие ще работите с нас, нали?

Кларк си помисли, че това беше доста проницателно наблюдение. Той беше искал да дойде тук, но разбираше, че Ритър го е накарал сам да помоли за това. Кларк беше най-добрият човек, с който ЦРУ разполагаше за този тип задачи. Нямаше много мъже на държавна служба с подобен опит и повечето от тях, както и самият Кларк, започваха да остаряват. Това ли е всичко? Кларк не знаеше. Ритър обичаше да пази нещата в тайна, особено когато смята, че е много умен. Но умните понякога изиграват самите себе си, а Ритър не бе имунизиран срещу такова нещо.

— Може би — с нежелание отговори той. Не че имаше нещо против да работи с тези мъже, но се притесняваше от обстоятелствата, които може да го наложат. „Дали все още можеш да се откажеш, Джони, момчето ми?“

 

 

— Е? — попита директорът Джейкъбс. Бил Шоу също присъстваше.

— Той го е направил, няма съмнение — отговори Мъри, като протегна ръка към кафето си. — Но ако заведем дело, нещата ще станат грозни. Човекът е умен, а и хората му го подкрепиха. Ако прочетете досието му, ще разберете защо. Той е офицер и половина. В деня, когато отидох да се срещна с него, беше спасил екипажа на горяща рибарска лодка — страхотно синхронизиране. По корпуса на кораба му имаше белези от обгаряния, толкова близко са били. О, разбира се, бихме могли да ги разделим и да ги разпитваме един по един, но след като знаем кой е въвлечен, е ясно, че нещата ще бъдат трудни. Не ми е приятно да го казвам, но вероятно не си струва притеснението, особено след като сенаторът стои зад гърба му. А вероятно и местният прокурор няма да се запали от идеята. Брайт също не беше много въодушевен, но го поуспокоих. Между другото, той е свестен.

— Ами какво ще кажеш за зашитата на онези двамата? — попита Джейкъбс.

— Слаба работа. Обвиненията срещу тях са доста стабилни. От отдела по балистика са сравнили куршума, който са извадили от палубата в Мобайл, с пистолета, на който има пръстови отпечатъци и на двамата мъже — това е истинско щастие. Кръвта около мястото, където е намерен куршумът, е от група АБ-положителна, което съвпада с кръвната група на съпругата. Едно петно на килима на метър оттам свидетелства, че е била в менструален период, което заедно с няколко петна от семенна течност намеква много силно за изнасилване. В момента долу правят пробите на дезоксирибонуклеиновите киселини от пробите семенна течност, намерени на килима — иска ли някой тук да се обзаложи, че пробата няма да се окаже положителна? Открихме половин дузина кървави пръстови отпечатъци, които съвпадат с тези на подсъдимите, и само те стигат. Има и много добри фактически доказателства. Повече от достатъчни са за присъда — уверено каза Мъри, — а момчетата от лабораторията все още не са обработили и половината от материалите. Прокурорът ще иска смъртно наказание. Мисля, че ще го получи. Единственият въпрос е дали да им разрешим да ни дадат информация срещу по-лека присъда? Но този случай не е мой.

Това накара директора да се усмихне на Мъри.

— Преструвай се, че е твой — нареди Джейкъбс.

— След седмица-две ще знаем дали могат да ни кажат нещо важно. Инстинктите ми подсказват, че няма да чуем кой знае какво. Трябва да разберем за кого е работила жертвата. Вероятно това е човекът, заповядал убийството — но все още не знаем защо го е разпоредил. Едва ли и обвиняемите знаят. Мисля, че имаме двама sicario, които са се надявали да използват това убийство ката начин да се вредят сред продавачите. Аз смятам, че те са боклуци. Ако това е вярно, те не знаят нищо, за което да не можем сами да се досетим. Предполагам, че трябва да им дадем възможност, но не бих препоръчал това да стане срещу намаляване на присъдата. Четири убийства — отвратителни при това. Имаме закон за смъртните присъди, а тези носят и наркотици. Смятам, че електрическият стол ще им пасне чудесно.

— Ставаш гаден на стари години, а? — попита Шоу. Това беше още една от техните шеги. Бил Шоу бе един от водещите интелекти на ФБР. Поста си беше заслужил, като разбиваше местните терористични групи и внимателно преправи процедурите на ФБР за събиране на информация и анализ. Този сух мъж, шахматист от най-чист вид, тих и организиран, беше и бивш оперативен агент, който поддържаше смъртното наказание по тих, организиран и добре обоснован начин. По отношение на смъртното наказание полицията навсякъде имаше едно и също мнение. За да разбере човек необходимостта от смъртната присъда, трябва да види злокобната сцена на престъплението.

— Прокурорът е съгласен, Дан — каза директорът Джейкъбс. — Тези двама търгаши на наркотици са извън бизнеса завинаги.

„Сякаш това има някакво значение“ — помисли си Мъри. Донякъде утешително беше, че двама убийци ще заплатят цената. Тъй-като на яхтата бяха намерени достатъчно големи количества наркотици, правителството може да се позове на закона, позволяващ смъртна присъда за убийства, свързани с наркотици. В този случай връзката между наркотиците и убийствата беше малко хлабава, но за тримата мъже в стаята това нямаше значение. Самото убийство — брутално и предумишлено — стигаше. Но да се каже, както те и прокурорът на Съединените щати за южния щат Алабама щяха да заявят пред телевизионните камери, че това е борба срещу търговията с наркотици, бе цинична лъжа.

Преди тридесет години Мъри бе получил класическо образование в бостънския колеж. Все още можеше да рецитира пасажи от „Енеидата“ на Вергилий, от речта на Цицерон срещу Катилина^[1]. Гръцки беше учил само от преводи. За Мъри езиците представляваха едно; различните азбуки — съвсем друго, — но си спомни легендата за хидрата, митическото същество, което имаше седем или осем глави. Всеки път, когато отрежеш една глава, на нейно място израстват две нови. Така беше и с търговията с наркотици. Просто ставаше дума за твърде много пари. Пари, надхвърлящи границите на алчността. Пари, с които може да се купи всичко, което един прост човек — а повечето бяха точно такива — би могъл да желае. Само една сделка може да направи човек богаташ за цял живот и имаше много хора, които охотно и съзнателно рискуваха живота си. А щом са решили да заложат своя живот на карта, то колко струва за тях чуждият? Отговорът беше очевиден. И те убиваха така небрежно и с такава бруталност, както детето стъпква с крак някой мравуняк. Убиваха конкурентите си, защото не искаха да имат съперници. Избиваха семействата им, защото не искаха някой гневен син да се появи след пет, десет или двадесет години с мисълта за вендета, а и защото, както е при държавите с ядрено оръжие, в сила влизаше и принципът на възпирането. Дори човек, решил да заложи живота си, може да се поколебае пред перспективата да рискува и този на децата си.

Та в този случай щяха да откъснат две от главите на хидрата. След около два месеца правителството щеше да представи обвинението за разглеждане във федералния окръжен съд. Вероятно делото ще трае около седмица. Защитата ще положи всички усилия, но ако ФБР внимава с фактите, ще спечелят. Защитата ще се опита да дискредитира бреговата охрана, но не беше трудно да се види на какво се надява прокурорът: съдебните заседатели ще погледнат капитан Вегенер и ще видят един герой, след това ще погледнат към подсъдимите и ще видят измет. Единствената тактика на защитата със сигурност щеше да бъде непродуктивна. След това съдията щеше да произнесе правилната присъда. Тук, в Юга, дори и от съдиите се очакваше да имат чиста и ясна представа за правосъдието. След като се докаже, че обвиняемите са виновни, съдебното дело ще влезе в наказателната си фаза и отново това беше Югът, където хората четат Библията. Съдебните заседатели ще слушат утежняващите вината обстоятелства: масово убийство на семейство, вероятно изнасилване, убийство на деца и наркотици. Но защитата ще парира с факта, че на борда има един милион долара. Главната жертва е била въвлечена в търговията с наркотици. Прокурорът ще запита смирено за доказателството, а също и за децата и съпругата. Съдебните заседатели ще слушат тихо, трезво, почти със страхопочитание, ще получат съвет от съдията, който им е казал предварително, че обвиняемите са виновни. Ще умуват достатъчно дълго, като се правят, че обмислят всичко изчерпателно, за да вземат решение, което е взето преди няколко дни, и ще отсъдят: смърт. Престъпниците, които вече не са обвиняеми, ще бъдат задържани в затвора. Делото автоматично ще бъде обжалвано, но няма вероятност за някакъв обрат, ако съдията не допусне сериозни грешки, което пък не беше вероятно поради наличието на веществените доказателства. Ще бъдат нужни години за обжалване. Хората се противопоставят на смъртната присъда от философски подбуди — Мъри не беше съгласен с това, но уважаваше чуждите възгледи. Рано или късно Върховният съд ще трябва да вземе решение, но Върховните, както ги наричаха в полицията, знаеха, че независимо от предишните решения против смъртната присъда конституцията ясно постановява смъртното наказание, а волята на хората, изразена чрез Конгреса, е за смъртно наказание в някои случаи, свързани с наркотици, както точно и ясно бе формулирано мнението на мнозинството. Така че след около пет години, след като всички обжалвания бъдат разгледани и отхвърлени, двамата мъже ще бъдат завързани в дървени столове и ще бъде включен електрическият прекъсвач.

За Мъри това бе справедливо. Независимо от опита и изтънчеността си той си оставаше полицай. Беше далеч по-зрял от годините, когато завърши академията на ФБР. Тогава той и съучениците му — повечето от които сега бяха пенсионери — смятаха, че ще променят света. Според статистиката бяха постигнали това в много отношения. Но статистиката е твърде суха, твърде абстрактна, твърде нечовешка. За Мъри войната с престъпността представляваше безкрайна поредица от малки битки. Жертвите бяха обирани, отвличани или убивани поотделно, бяха индивиди, за които трябваше да отмъстят жреците-воини на ФБР. И тук вижданията му бяха оформени според ценностите на католическото образование, а ФБР си оставаше бастион на ирландско-католическата Америка. Е, той не можа да промени света, но беше спасявал живота на хора и отмъщавал за смъртта им. Щеше да има нови престъпления, както е било винаги, но неговите битки до една бяха завършвали с победа и трябваше най-после да повярва, че в неговото общество ще има разлика, положителна разлика. Вярваше така чисто, както в Бога, че всеки заловен престъпник означава един спасен живот.

В този случай беше помогнал още веднъж.

Но за наркобизнеса това няма да означава абсолютно нищо. Новият му пост го водеше към друго виждане, което обикновените агенти обмисляха само на чашка след работа. Мъри знаеше, че сега, когато тези двамата са обезвредени, на Хидрата са й пораснали две нови ръце, а може би и повече. Грешката му беше, че не е прочел мита докрай, нещо, което други вероятно сега правеха. Херакъл е убил Хидрата, като е сменил тактиката си. Един от хората, които помнеха този факт, присъстваше в стаята. Но Мъри все още не беше научил, че на равнището, на което се вземат решения, перспективата постепенно променя възгледите на хората.

 

 

Кортес също харесваше гледката, независимо от донякъде по-редкия въздух на тази височина. Новият му шеф знаеше външните белези на властта. Бюрото му беше с гръб към широкия прозорец, поради което на намиращите се срещу него хора им беше трудно да четат изражението му. Говореше със спокойния, тих глас на човек, притежаващ огромна сила. Жестовете му бяха икономични, думите му — меки. Кортес знаеше, Че всъщност той е брутален човек и независимо от образованието си, по-малко изтънчен, отколкото се считаше, но също разбираше, че точно за това е нает. Бившият полковник, обучен в центъра в Москва, насочи погледа си към долината, за да разгледа зелената шир. Позволяваше на Ескобедо да си играе на погледи. Той беше ги играл с далеч по-опасни хора.

— Е?

— Вербувал съм двама души — отговори Кортес. — Единият ще ни подава информация от парични съображения. Вторият ще го прави по друга причина. Изследвах и други две потенциални възможности, но ги изоставих като неподходящи.

— Кои са те… кои са онези, които ще използваш?

— Не — поклати глава Кортес. — Казах ти, че самоличността на моите агенти трябва да остане тайна. Това е принцип при разузнавателните операции. В организацията си имате „уши“, а неконтролираните приказки ще компрометират възможността ни да събираме информацията, която ти е необходима, jefe^[2] — каза раболепно той. — Jefe, наел си ме заради уменията и опита ми. Трябва да ми позволиш да върша работата си както трябва. Ще разбереш качеството на източниците ми от информацията, която ти давам. Разбирам как се чувстваш. Това е нормално. Самият Кастро ми е задавал този въпрос и аз му отговорих по същия начин. Така трябва да бъде.

С тези думи Кортес си изкара едно изсумтяване. Ескобедо обичаше да бъде сравняван с държавен глава, особено такъв, който така успешно се е противопоставял на американците цяло едно поколение. Феликс знаеше, че на красивото лице сега ще има доволна усмивка, без да си дава труд да проверява. Отговорът му представляваше лъжа по две причини: Кастро никога не беше задавал този въпрос и нито Феликс, нито който и да е друг на острова би посмял да му откаже.

— Е, какво си научил?

— Нещо се готви — отговори той с небрежен, почти подигравателен глас. В края на краищата трябваше да оправдава заплатата си. — Американското правителство готви нова програма за разширяване на усилията им за възбрана. Моите източници все още нямат специфични данни, но това, което са чули, идва от различни места и вероятно е вярно. Другият ми източник ще може да потвърждава информацията, която получавам от първия. — Феликс знаеше, че напразно изнася тази лекция на Ескобедо. Вербуването на двама допълващи се агенти само в една мисия би му изкарало обсипано с цветя похвално писмо от която и да е разузнавателна служба.

— Какво ще ни струва информацията?

„Пари. Винаги за него всичко опира до парите“ — помисли си Кортес със затаена въздишка. Не е чудно, че се нуждае от професионалист за операциите по сигурността. Само един глупак може да мисли, че всичко се купува. От друга страна, имаше моменти, когато парите помагаха и макар да не знаеше, Ескобедо плащаше повече пари на американските си наемници и предатели, отколкото цялата комунистическа разузнавателна мрежа.

— По-добре е да изхарчим повече пари за един човек на високо държавно ниво, отколкото да ги пропилеем за много дребни функционери. Четвърт милион долара биха свършили отлична работа, за да вземем информацията, от която се нуждаем. — Разбира се, Кортес щеше да задържи по-голямата част от тези пари. Той имаше собствени разходи.

— Това ли е всичко? — попита с невярващ глас Ескобедо. — Аз плащам повече за…

— Защото хората ти никога не са използвали правилния подход, jefe. Плащаш на хората си заради поста, който заемат, а не за това какво знаят. Не си разработил систематичен подход за работа с враговете си. С подходяща информация можеш да използваш парите си много по-ефективно. Можеш да действаш стратегически вместо тактически — завърши Кортес, като натисна болното място.

— Да! Те трябва да разберат, че сме сила, с която трябва да се съобразяват.

Феликс си помисли не за първи път, че главната му цел е да вземе парите и да избяга… Може би една къща в Испания… Или пък да измести този самовлюбен шут. Това беше идея… Но не сега. Ескобедо може да е влюбен в себе си, но е умен, способен на бързи действия. Една от разликите между този човек и хората, които ръководеха бившата му служба, беше, че той не се боеше да вземе решение, и то бързо. Тук нямаше бюрокрация, нямаше многобройни бюра, през които трябваше да преминават съобщенията. Затова уважаваше el jefe. Той поне знаеше как да вземе решение. Вероятно КГБ са били такива някога, може би дори и американските разузнавателни организации, но вече не.

 

 

— Още една седмица — каза Ритър на съветника по националната сигурност.

— Радвам се да чуя, че нещата се придвижват — отговори адмиралът. — И какво ще стане след това?

— Защо ти не ми кажеш? Просто за да бъдат нещата ясни — предложи заместник-директорът по оперативните въпроси. Допълни предложението си с едно напомняне: — В края на краищата идеята за операцията беше твоя.

— Е, аз накарах директора Джейкъбс да я хареса — отговори Кътър, като се усмихна на собствената си хитрост. — Когато имаме готовност да продължим, искам да кажа, да натиснем бутона, Джейкъбс ще долети дотук, за да се срещне с главния прокурор. Посланикът казва, че колумбийците са съгласни с почти всичко. Те са по-отчаяни дори от нас и…

— Ти не си му…

— Не, Боб, посланикът не знае. Нали разбираш? — Очите му казваха: „Аз не съм идиотът, за когото ме вземаш.“ — Ако Джейкъбс може да им пробута тази идея, ние ще внедрим екипите си колкото може по-бързо. Искам да направя една промяна.

— Каква промяна?

— Въздушната страна на операцията. В твоя доклад пише, че вече се провеждат практически задачи за прехващане на цели.

— Отчасти — призна си Ритър. — Два или три пъти седмично.

— Необходимите средства вече са налице. Защо не задействаме тази част от операцията? Искам да кажа, че това може да ни помогне да разпознаем областите, в които искаме да пратим групите, да разработим оперативно разузнаване, такива работи.

— Бих предпочел да изчакам — предпазливо каза Ритър.

— Защо? Ако можем да идентифицираме най-често използваните зони, се намалява обикалянето, което се налага да правят групите. Това е най-големият оперативен риск, нали? Ето начин да разработим информация, която разширява цялата концепция на операцията.

Ритър си помисли, че проблемът на Кътър е, че копелето знае опасно много за операциите. По-лошото беше, че има властта да наложи волята си — а и спомени от неотдавнашното минало на Оперативния отдел. Какво беше казал преди няколко месеца? „Вашите най-добри операции през последните две години бяха от отдела на Гриър…“ С което искаше да каже — на Джак Райън, ярката изгряваща звезда на адмирала — и, както изглежда, вероятно новия заместник-директор по разузнаването. Това беше много лошо. Ритър истински ценеше колегата си от Разузнавателния отдел, но не обичаше чак толкова прекалено любезното протеже на Гриър. Но независимо от всичко беше вярно, че двата най-добри „преврата“ в ЦРУ бяха започнали в отделите, в които не би трябвало. Налагаше се Оперативният отдел отново да защити съществуването си. Ритър се чудеше дали Кътър не използва съзнателно този факт, за да го подтикне към действие. Реши, че навярно не е така. Кътър все още не знаеше достатъчно за вътрешните борби. Не че нямаше да го научи, разбира се.

— Твърде ранното започване е класическа грешка при полевите операции — неубедително каза заместник-директорът по оперативните въпроси.

— Но ние не започваме, нали? По същество това не са ли две отделни операции? — запита Кътър. — Въздушната част от операцията може да се провежда самостоятелно от онази в страната. Признавам, че ще бъде по-малко ефективна, но все още може да се проведе. Това не ни ли дава възможност да проверим по-малко рискованата част на плана, преди да започнем истински опасната? Не ни ли дава нещо, което да представим на колумбийците и да им покажем, че наистина сме сериозни.

„Твърде рано е“ — чу в главата си настойчив глас Ритър, но на лицето му се изписа нерешителност.

— Виж какво, искаш ли да повдигна въпроса пред президента? — попита Кътър.

— Той къде е днес? В Калифорния ли?

— На пътуване с политическа цел. Бих предпочел да не го притеснявам с такива неща, но…

Заместник-директорът по оперативните въпроси си помисли, че ситуацията е любопитна. Беше подценил Кътър, докато съветникът по въпросите на националната сигурност, изглежда, притежаваше голяма способност да се надценява. — Окей, печелиш. „Окото на орела“ започва вдругиден. Толкова време трябва, за да задвижим всички.

— А „Увеселителна лодка“?

— Още една седмица, за да приготвим групите. Четири дни, за да ги прехвърлим в Панама, да се срещнем с въздушните сили, да проверим системите за комуникация и така нататък.

Кътър се усмихна и протегна ръка към кафето си. Помисли си, че е време да заглади накърнената си гордост.

— Господи, колко хубаво е да се работи с истински професионалисти. Гледай на нещата откъм светлата им страна, Боб. Ще имаме на разположение две пълни седмици, за да разгледаме всяко нещо по въздушното трасе, и групите за внедряване ще имат по-добра представа къде има нужда от тях.

„Вече спечели, кучи сине. Трябва ли да слагаш сол в раната?“ — искаше да попита Ритър, Питаше се какво ли щеше да стане, ако се беше противопоставил на Кътър. Какво би казал президентът? Ритър се намираше в уязвимо положение. Беше мърморил достатъчно дълго и високо из обществото на разузнавачите, че ЦРУ не е провеждало сериозни полеви операции от… петнадесет години? Всичко зависеше от това, какво наричаш сериозно, нали така? Сега му даваха възможността и онова, което беше приятна тема за разговор на почивките за кафе по време на правителствените конференции на високо ниво, вече представляваше камъни в собствената му градина. Подобни полеви операции бяха опасни. Опасни за участващите. Опасни за хората, които даваха заповедите. Опасни за правителството, което ги спонсорираше. Често го беше казвал на Кътър, но както и много други, съветникът по въпросите на националната сигурност се хипнотизираше от блясъка на полевите операции. В бизнеса това беше известно под името Синдром на невъзможната мисия. Дори професионалисти могат да сбъркат някоя телевизионна драма с реалността. Всички в правителството чуваха само това, което им харесва, и игнорираха неприятните неща. Но за Ритър беше донякъде късно да изказва предупрежденията си. В края на краищата той беше настоявал в продължение на години, че такава мисия е възможна, а и е желателен атрибут на международната политика. Фактът, че трябваше да вербува оперативни агенти от армията и военновъздушните сили, беше минал незабелязано. Едно време ЦРУ са имали свой реактивен флот и своя частна армия… и ако тази операция успее, вероятно онези времена отново ще се върнат. Ритър си помисли, че това е възможност, от която ЦРУ и страната се нуждаят. Може би тук е шансът му да постигне всичко. Ако цената за това е да търпи аматьори, продавачи на сила, като Кътър, ще трябва да я заплати.

— Добре. Ще задвижа нещата.

— Аз ще кажа на шефа. Кога смяташ, че можем да очакваме резултати…

— Невъзможно е да се каже.

— Но преди ноември — леко предложи Кътър.

— Да, вероятно по това време. — Разбира се, налагаше се Ритър да бъде и политик. Всъщност това беше силата, която кара нещата да вървят по определен ред.

 

 

Първа ескадрила за специални операции беше базирана в Хълбърт фийлд, западно от военноморската база в Еглин, Флорида. То беше уникално като всяко поделение, в чието име влизаше думата „специално“. Това прилагателно се използваше във всякакъв смисъл. „Специални“ често пъти означаваше ядрени оръжия, а думата се използваше, за да не се дразнят онези, за които това означаваше радиоактивни облаци и мегасмърт. Сякаш смяната на думите може да промени смисъла. Но това е обща черта на правителствата по целия свят. От друга страна, „специални операции“ означаваше нещо различно. По принцип предполагаше тайни операции, пращане на хора по места, където не трябва да бъдат, подкрепянето им, докато са там, и измъкването им, след като са свършили работата, която не е трябвало да вършат още от самото начало. Това, както и някои други неща, беше задачата на първа ескадрила.

Полковник Пол Джоунс — ПД — не знаеше за всичко, с което се занимаваше ескадрилата. Това поделение беше доста странно образувание, където длъжностите не винаги съвпадаха със званията, където хората оказваха подкрепа на самолети и екипажи, без винаги да знаят защо го правят, където идваха и отлитаха самолети с нередовно разписание, а персоналът не беше окуражаван да мисли и да задава много въпроси. Ескадрилата беше разделена на отделни групи, които при нужда си взаимодействаха. Групата на ПД притежаваше няколко хеликоптера „MH-153J Пейв Лоу III“. Джоунс служеше тук от доста време и някак си беше успял да прекара почти цялата си кариера във въздуха. Следваше път, който му гарантираше удовлетворителна, вълнуваща кариера и нулев шанс някога да сложи генералски звезди. Но това не го интересуваше особено. Записал се беше във военновъздушните сили, за да лети, а генералите не го правят много често. Това беше сделка, при която и той, и армията бяха отстоявали своята част, а такива споразумения не се срещаха особено често. Преди Джоунс се въздържаше да лети на бързи самолети с фиксирани крила, самолетите, които пускаха бомби или сваляха други самолети. Човек, който през целия си живот мислеше за другите, Джоунс беше започнал при „Веселите зелени великани“, спасителните хеликоптери „ХХ-53“, чиято слава се носеше още от Виетнам, след това се прехвърли на „Супервеселите ХХ-53“, част от въздушната спасителна служба. Като нахакан млад капитан беше летял по време на нападението над Сонг Тай. Беше втори пилот на самолет, който нарочно се блъсна в затворническия лагер на двадесет мили западно от Ханой като част от усилията да бъдат спасени хора, които, както се оказа, бяха преместени малко преди това. Това беше един от малкото неуспехи в живота му. Полковник Джоунс не беше свикнал с такива неща. Ако паднеш, ПД ще дойде да те спаси. Той беше третият най-добър специалист на военновъздушните сили по спасяване във всякакви условия. Сегашният началник-щаб и двама други офицери от генералския състав бяха рискували престой в ханойския хотел „Хилтън“ заради него и екипажите му. ПД бе от хората, които рядко си купуваха напитките, а генералите го поздравяваха първи. По традиция така се отнасяха към хората с почетни медали.

Както повечето герои, той беше съвсем обикновен. Висок само метър и седемдесет и с тегло шестдесет килограма, той изглеждаше като обикновен мъж на средна възраст, тръгнал за самун хляб в магазина на базата. Очилата за четене, които сега трябваше да носи, му придаваха вид на дружелюбен тесногръд банкер, а и той много рядко повишаваше глас. Сам косеше тревата в градината си, когато имаше време, но обикновено беше зает и това правеше жена му. Колата му беше един икономичен „Плимут Хорайзън“. Синът му учеше инженерство в политехниката на Джорджия, а дъщеря му спечели стипендия за „Принстън“. Двамата с жена му останаха сами в тихата къща да съзерцават перспективите на пенсионерския живот.

Но не и сега. Седеше в лявата седалка на хеликоптера „Пейв Лоу“ и изпитваше един млад капитан, който според всички беше готов да стане главен пилот. Хеликоптерът, струващ няколко милиона долара, се плъзгаше на косъм от върховете на дърветата със скорост двеста възла. Нощта над тясната долина, част от комплекса Еглин във Флорида, беше облачна, а и тази част на военната база не бе осветена, но това нямаше значение. И той, и капитанът носеха специални шлемове с вградени очила за нощно виждане, които не се различаваха много от онези на Дарт Вейдър в „Междузвездни войни“. Само че тези очила работеха и превръщаха тъмнината пред тях в зеленикавосиво изображение. ПД постоянно местеше погледа си и караше и капитана да прави същото. Една от опасностите на оборудването за нощно виждане беше, че възприемането в дълбочина — а това е въпрос на живот и смърт за нисколетящия пилот — се влошаваше от изкуствената картина, генерирана от маските. Може би една трета от загубите на персонал в ескадрилата бяха причинени от тази конкретна опасност, а техническите магьосници все още не бяха измислили свястно подобрение. Един от проблемите на хеликоптерите „Пейв Лоу“ беше сравнително високата степен на загубите по време на операции и учения. Това беше цената на мисията, за която се готвеха, и нямаше друг отговор освен още обучение.

Шестлопатъчният ротор се въртеше над главите им, задвижван от два турбинни двигателя. „Пейв Лоу“ бяха толкова големи, колкото е възможно за един хеликоптер с пълен боен екипаж от шест души и място за повече от четиридесет пътници, екипирани за бой. Носът му се издуваше на разни места, където се намираше радарното и инфрачервеното оборудване и някои други прибори — резултатът беше, че машината приличаше на насекомо от друга планета. На вратите от двете страни се намираха стойки за роторни миниоръдия, и още една при товарната врата в задния край, тъй като първостепенната задача на тези хеликоптери — тайно внедряване и поддръжка на силите за специални операции — беше опасна, колкото и второстепенната им мисия, за която се упражняваха тази нощ: търсене и спасяване в бойни условия. По време на престоя си в Югоизточна Азия ПД бе работил с щурмовия бомбардировач „А-1 Скайрейдър“, последния щурмови самолет на военновъздушните сили с бутален двигател, който наричаха „Санди“. Не се знаеше точно кой щеше да ги подкрепя днес. За самозащита освен оръдията хеликоптерът носеше горящи шушулки^[3] и контейнери с метални стружки за радиосмущения, оборудване за смущаване и потискане на инфрачервените лъчи… плюс екипаж от ненормални. Джоунс се усмихна в шлема си. Това беше истинско летене, а сега не правеха много такива неща. Имаха възможността да летят с помощта на автопилотна радарно-компютърна система, която автоматично прескачаше препятствията, но тази вечер симулираха повреда на системата. Независимо дали има автопилот или не, пилотът отговаряше за машината и Уилис правеше всичко възможно, за да държи хеликоптера ниско над дърветата. От време на време Джоунс си налагаше да не трепва при вида на някой клон, който беше съвсем сигурно, че ще удари долната страна на хеликоптера, но капитан Уилис беше компетентен млад мъж, който държеше хеликоптера ниско, но не съвсем. Освен това ПД знаеше от дългогодишен опит, че клоните по върховете на дърветата са тънки, крехки пръчици, които само одраскваха боята. Неведнъж беше връщал хеликоптер, чието дъно имаше зелени петна като по джинсите на малко момче.

— Разстояние? — попита Уилис.

Полковник Джоунс провери навигаторския дисплей. Можеше да избира между доплерова^[4], спътникова или жироскопна система, както и старомодната планшетна дъска, която той използваше все още и настояваше хората му да се научат да я ползват.

— Две мили, нула-четири-осем.

— Разбрано. — Уилис отпусна лоста за газта.

За тази тренировъчна мисия един пилот-изтребител беше се съгласил да го откарат в гората, където друг хеликоптер беше хвърлил парашут над едно дърво, за да симулира истински свален пилот, и беше включил истински спасителен радиомаяк. Един от новите трикове беше, че парашутът е покрит с химикал, който дава луминесцентна светлина при ултравиолетово облъчване. Джоунс изпълни задължението на втория пилот да включи маломощния ултравиолетов лазерен прибор, който сканираше местността пред тях, и започна да търси ответния сигнал. ПД си помисли, че който се е досетил за това, заслужава медал. Най-лошата, най-страшната и, изглежда, винаги най-дългата част от спасителната операция беше да видиш спасявания. Защото ония типове на земята, които също са на лов, чуваха звука на ротора и решаваха, че не е зле да свалят и втори летателен апарат в един и същи ден… Почетния си медал Джоунс получи при подобна мисия над Източен Лаос, когато екипажът на един самолет „Ф-105 Уайлд Уизъл“ беше привлякъл взвод от северновиетнамската армия. Независимо от агресивната поддръжка на екипа на самолета „Санди“, свалените летци на самолета не бяха посмели да разкрият мястото си. Но Джоунс беше взел невъзмутимото решение да не се връща празен хеликоптерът му беше поел двеста куршума по време на престрелката, преди да измъкне двамата пилоти. Джоунс често пъти се чудеше дали би имал куража — лудостта — отново да опита такова нещо.

— Виждам парашут вдясно от нас.

— Рентгенов Лъч, тук е Папа Лима; виждаме твоя парашут. Можеш ли да обозначиш местоположението си?

— Да. Маркирам с дим, зелен дим.

Спасяваният следваше правилната процедура и казваше на екипажа на хеликоптера каква димна граната използва, но в тъмното цветът не се различаваше. От друга страна, топлината на пиротехническото устройство грееше като маяк на инфрачервения дисплей и те виждаха своя човек.

— Видя ли го?

— Да — отговори Уилис и след това каза на старшината на екипажа: — Пригответе се, видяхме го.

— Готови сме, сър. — Старшина Бък Зимър — той и полковникът работеха заедно от много години — задейства лостовете за макарата в задната част на хеликоптера. В края на стоманеното въже се намираше тежко съоръжение, наречено проникващо устройство. Достатъчно тежко, за да пробие плетеницата на която и да е гора, дъното му се разширяваше подобно листата на цвете, като осигуряваше седалка за спасявания човек, когото изтегляха обратно през клоните. Това, колкото и странно да звучи, не беше причинило смъртта на никого. В случай, че спасяваният човек е ранен, старшина Зимър или някой лекар трябваше да слезе, да закачи човека за проникващото устройство и сам да се качи обратно. Често пъти това означаваше физическо търсене на жертвата, нерядко под обстрел. По тази причина хората, които караха спасителните хеликоптери, се отнасяха с голямо уважение към членовете на екипажа си. Нищо не може да ужаси един пилот толкова, колкото идеята да се намира на земята, където да стрелят по него.

Но не и този път. Тъй като действията им не бяха военновременни, правилата за безопасността важаха и, учение или не, вдигането на пилота се извършваше от просека в гората. Зимър боравеше с лостовете на макарата. Пилотът разтвори дъното-седалка и се закачи надеждно, защото знаеше какво ще последва. Старшината започна да навива въжето, убеди се, че пилотът се е закрепил добре, и уведоми за това екипажа на хеликоптера.

Напред в кабината капитан Уилис незабавно премести лоста за газта докрай и се вдигнаха нагоре. След петнадесет секунди „спасеният“ пилот-изтребител се намираше на тридесет метра над земята, увиснал на шестмилиметрово стоманено въже, и се чудеше защо, по дяволите, беше такъв идиот и се съгласи доброволно на това. Пет секунди по-късно едрата ръка на старшина Зимър го дръпна в хеликоптера.

— Спасяването завършено — докладва Зимър.

Капитан Уилис наведе лостовете за управление надолу, като спусна хеликоптера към земята. При изваждането беше се вдигнал твърде високо, знаеше това, и се опита да го компенсира, като покаже на полковник Джоунс, че много бързо може да се спусне към безопасността над върховете на дърветата. Успя, но усещаше погледа на командира си. Беше сгрешил. Джоунс не търпеше грешки. Полковникът му казваше всеки проклет ден, че от грешки се загива, а на него му е писнало да умират хора.

— Можеш ли да поемеш управлението за минутка? — попита Уилис.

— Поемам — каза Джоунс, като хвана лоста за управление и спусна хеликоптера „Сикорски“ още тридесетина сантиметра по-надолу. — Не е необходимо да се изкачваш толкова нависоко, за да измъкнеш някого, особено когато долу може да има ракети „земя-въздух“.

— Нощем по-скоро могат да се очакват оръдия, отколкото ракети „земя-въздух“. — Уилис имаше известно право. Трудна беше тази професия. Знаеше какъв отговор ще последва.

— Защитени сме от малокалибрени оръдия. Големите са толкова опасни, колкото и ракетите. Следващия път се придържай по-близо до земята, капитане.

— Слушам, сър.

— Но другото беше добре. Ръката ти малко схваната ли е?

— Да, сър.

— Може би е от ръкавиците. Ако пръстите ти не пасват точно, се оказва, че стискаш лоста твърде силно, а това се връща след малко в китката и горе до над лакътя. Ръката ти се схваща, движенията стават спънати и управлението на машината е лошо. Вземи си хубави ръкавици. Моята жена ми прави специални ръкавици. Може не винаги да имаш втори пилот, който да поеме управлението, а е достатъчно тежко, за да не желаеш друго да те разсейва повече.

— Да, сър.

— Между другото, издържа.

Капитан Уилис знаеше, че няма защо да благодари на полковника. Направи другото най-добро нещо, за което можеше да се досети, след като в продължение на минута беше раздвижвал ръката си.

— Поемам управлението.

ПД свали ръка от лоста.

— Управлението предадено на главния пилот — каза той. — Впрочем…

— Да, сър?

— Има една специална работа за идната седмица или по-нататък. Интересува ли те?

— Какво ще правя?

— Не трябва да задаваш този въпрос — отговори му полковникът. — Малка командировка. Не много далеч оттук. Ще летим там с тази птица. Наречи го специална операция.

— Добре — каза Уилис. — Брой ме в екипажа. Кой друг?

— Просто казано, никой. Вземаме само Зимър, Чайлдс и Бийн, както и поддържащ екипаж. Доколкото е известно на всички, ни ще бъдем на някакво учение по калифорнийския бряг. Засега трябва да знаеш само толкова.

Веждите на Уилис се повдигнаха под шлема му. Зимър беше работил с ПД още от Тайланд по времето на „Веселите зелени великани“ и бе един от малкото останали старшини с боен опит. Сержант Бийн беше сред най-добрите стрелци в ескадрилата. Чайлдс го следваше. Каквато и да е тази командировка, тя не беше шега Това означаваше, че Уилис ще остане втори пилот още малко, но той нямаше нищо против. Винаги беше добре да летиш с шампиона на операциите по издирване и спасяване в бойни условия. Оттам беше получил и позивната си C-SAR^[5], която звучеше като Цезар устата на ПД.

 

 

Чавес размени погледи с Хулио Вега: „Jesucristo!“^[6]

— Имате ли въпроси? — попита инструкторът.

— Да, сър — отговори един радиооператор. — Какво ще стане, след като се обадим?

— Самолетът ще бъде прехванат.

— Имате предвид наистина ли, сър?

— Това зависи от екипажа на самолета Ако не сторят това, което им бъде наредено, ще идат да плуват. Мога да кажа само толкова Господа, всичко, което чухте, е тайна. Никой — искам да кажа никой! — не може да чуе това, което току-що казах. Ако лошите някога научат, много хора ще пострадат. Целта на тази мисия е да обърка пътя, по който пренасят наркотици в Съединените щати. Може да стане малко напечено.

— Време е, мамицата му — тихо отбеляза един глас.

— Добре. Сега знаете. Повтарям, господа. Мисията ще бъде опасна. Ще предоставим малко време на всеки от вас да помисли. Ако не желаете да ходите, ще ви разберем. Имаме си работа с някои доста кофти хора. Разбира се — мъжът се усмихна и след миг продължи, — тук също има доста кофти хора.

— Вярно е, майка му стара! — обади се друг глас.

— Както и да е, остава ви една нощ за размисъл. Тръгваме утре сутринта в осем часа. Някой да не е разбрал? Добре. Засега това е всичко.

— Мирррно! — рязко каза капитан Рамирес. Всички в стаята скочиха и се изпънаха при излизането на инструктора. Дойде ред на капитана да говори: — Добре. Чухте какво каза човекът. Помислете много добре, хора. Искам да дойдете с мен на тази операция — по дяволите, нужни сте ми до един, — но ако идеята не ви харесва, не ви искам. Имате ли въпроси към мен? — Нямаше. — Добре. Някои от вас познават хора, които са загинали заради наркотици. Може би приятели, роднини. Не зная. Но имаме шанса да станем квит. Онези копелета са навлезли в страната ни и е време да им дадем малък урок. Помислете си. Ако някой има проблем, искам да го чуя веднага. Ако някой желае да се откаже, няма проблем. — Лицето и тонът му казваха нещо напълно различно. Всеки, който желаеше да се откаже, щеше да бъде смятан от офицерите си за нещо по-низше от мъж, а това щеше да боли двойно по-силно, тъй като Рамирес беше водил хората си, беше споделял всяка трудност и се беше потил заедно с тях през всеки етап на обучението. Обърна се и излезе.

— По дяволите — каза накрая Чавес. — Предполагах, че това ще бъде странна работа, но чак такова нещо… по дяволите.

— Един мой приятел умря от свръхдоза — каза Вега. — Той не беше редовен наркоман, просто си играеше, но предполагам, че онова е било гадна работа. Изплаши ме до смърт. Никога не съм го докосвал отново. Много бях ядосан, когато се случи. Томас беше приятел, mano^[7]. Едно копеле му продаде ония лайна и не бих имал нищо против да го представя на моя „трион“.

Чавес кимна с глава толкова замислено, колкото позволяваха възрастта и образованието му. Припомни си бандите от детството, които бяха достатъчно свирепи, но като се замислеше, онези неща изглеждаха по-скоро игра. Сега битките на игрището няма да бъдат за това кой къде да играе. Сега се воюваше за място на пазара. Играеха сериозни пари, повече от достатъчни за убийство. Това беше нещото, превърнало бившия му квартал от бедно гето в зона на открити бойни действия. Знаеше, че някои хора се бояха да ходят по улиците си поради страха от други хора с наркотици и пистолети. Заблудени куршуми влизаха през прозорците и убиваха хора пред телевизорите им, а полицаите често пъти се бояха да посещават тези места, освен ако не идват в количества и с оръжия, достатъчни за цяла армия… И все заради наркотиците. А хората, които причиняваха всичко това, живееха на спокойствие, на хиляда и петстотин мили…

Чавес не можа да проумее колко умело той и хората с него — дори и капитан Рамирес — бяха манипулирани. Всички те бяха войници, които непрекъснато се обучаваха да отбраняват страна си срещу врагове, бяха продукти на една система, която взе младостта им и й даде насока, която възнаграждаваше трудната работа с чувство за успех и гордост, която преди всичко осмисляше безграничната им енергия, а в замяна искаше само вярност. Тъй като сержантите идваха най-вече от по-бедните слоеве на обществото, всички те бяха научили, че принадлежността към малцинството няма значение. Армията награждаваше, без да се съобразява с цвета или акцента на хората. Всички тези мъже бяха много добре запознати с проблемите, които предизвикваха наркотиците, и бяха част от една субкултура, която не ги понасяше. Опитът на военните изчистят наркоманите от редиците си беше болезнен, но успя. 3 хората, които останаха, използването на наркотици беше извън рамките на благоприличието. Те бяха онези, които постигаха нещо в кварталите си. Те бяха хората на успеха. Те бяха авантюристично настроените, смели и дисциплинирани випускници на мрачните улици, за които препятствията представляваха нещо за преодоляване, и те инстинктивно желаеха да помогнат и на другите да сторят същото.

Това беше мисията, за която всички мислеха. Имаха възможност да защитят не само страната си, но и бордеите, от които всички те бяха избягали. Вече белязани като хора, умеещи да постигат необходимото в най-трудните части на армията, а след това обучени допълнително, за да станат още по-горди, те не можеха да откажат участие в мисията, както не можеха да се откажат от мъжествеността си. Всички тук бяха мечтали поне веднъж да застрелят някой търговец на наркотици. А армията сега ги караше да направят нещо дори по-добро. Разбира се, че ще го сторят.

— Нека взривят гадовете в небето! — обади се радиооператорът на групата. — Да му начукат ракета „Скрудрайвър“ право в задника! Имаш правото да си умреш, заднико!

— Да — съгласи се Вега. — Искам да видя как става това. По дяволите, нямам нищо против да ида, където живеят големите клечки! Смяташ ли, че ще можем да ги спипаме, Динг?

Чавес се усмихна.

— Майтап ли си правиш с мен, Хулио? Да не смяташ, че за тях работят войници? По дяволите. Разни боклуци с автомати и вероятно дори не ги почистват. На нас ли ще се опънат? По дяволите. Може да се опънат на каквото има там, но на нас? Нямат шансове, човече. Говоря за мъртъвци. Аз само трябва да се доближа, да гътна часовите тихо и чисто с моя „Хеклер и Кох“ и да ви оставя вас, смотаняците, да свършите лесната работа.

— Още една от глупостите на нинджите — каза един стрелец.

Динг извади от джоба на ризата си един шокен и го заби в рамката на вратата на пет метра от себе си.

— Смей се сега де! — ухили се Чавес.

— Хей, Динг, можеш ли да ме научиш на това? — попита стрелецът. Вече не обмисляха опасностите на мисията, а нейните възможности.

 

 

Наричаха го Бронко^[8]. Истинското му име беше Джеф Уинтърс и беше един наскоро произведен капитан от военновъздушните сили на Съединените щати, но тъй като работата му беше да кара изтребители, трябваше да има специално име, известно като позивна. Прякорът му идваше от почти забравено парти в Колорадо — той беше випускник на военновъздушната академия, — на което беше паднал от един толкова кротък кон, че животното за малко не умря от страх. Пакетът от шест кутийки бира „Куърс“ допринесе за падането, както и смехът, с който го посрещнаха развеселените му състуденти. Един от тях — Уинтърс с усмивка си спомни, че задникът сега кара боклукчийски самолети — му лепна прякора на самото място. Тази нощ Бронко си каза, че неговият съученик можеше да язди коне, но не успя да защити квалификация за управление на самолет „Ф-15“. Светът не преливаше от справедливост, но все пак се намираше по малко.

Което беше и целта на тази специална мисия.

Уинтърс беше дребен млад мъж. По-точно той беше двадесет и седем годишен и вече имаше седемстотин часа нальот на изтребителите на „Макдонъл Дъглас“. Както някои хора са родени, за да играят бейзбол или за да бъдат актьори, или да карат състезателни коли, Бронко Уинтърс беше дошъл на света с единствената цел да кара самолет-изтребител. Той имаше такова зрение, от което специалистите по очни болести могат да се отчаят, координация, комбинираща най-добрите качества на пианиста и човека от летящ трапец, както и много по-рядкото качество, познато в тясно свързаното му общество като СС — ситуационно съзнание. Уинтърс винаги знаеше какво става около него. Самолетът му беше дотолкова част от него, колкото бяха и мускулите в ръката му. Той предаваше желанията си на самолета, който се подчиняваше незабавно, като точно копираше, образа в съзнанието на пилота. Накъдето тръгнеше съзнанието му, натам отиваше и самолетът.

В момента се носеше на двеста мили от брега на Флорида. Преди четиридесет минути беше излетял от военновъздушната база Еглин, дозареди се от един самолет-цистерна „КЦ-135“ и сега борда си имаше достатъчно гориво да лети цели пет часа, ако кара спокойно, както и мислеше да прави. Отстрани на самолета му бяха закачени меки резервоари от типа „ФАСТ“. Обикновено тези резервоари биваха закачени заедно с ракети — „Ф-15“ може да носи до осем, — но за тазвечерната мисия единственото въоръжение борда бяха патроните на двадесетмилиметровото му ротативно оръдие, а те винаги стояха в самолета, защото теглото им беше удобно за баланса при полета на самолета.

Летеше като на състезателна писта с двигатели, работещи почти на празен ход. Тъмните, остри очи на Бронко се движеха наляво-надясно в търсене на светлините от друг самолет, но не намираха никого между звездите. Не изпитваше никаква скука. По-скоро тих възторг от факта, че данъкоплатците на собствената му страна са достатъчно наивни да му дават над тридесет хиляди долара годишно, за да върши нещо, за което с благодарност би давал пари. „Е — помисли си той, — тази вечер, изглежда; правя точно това.“

— Две-шест-Алфа, тук Осем-три-Квебек, чуваш ли, край? пропука радиото му. Бронко натисна копчето на лоста за управление.

— Осем-три-Квебек, тук Две-шест-Алфа, чувам те ясно, край. — Радиоканалът беше закодиран. Само двата самолета използваха уникалния алгоритъм за тази вечер. Ако някой направеше опит да подслушва, би дочул само прашене от статични смущения.

— Имаме цел, насочена към едно-девет-шест, диапазон две-едно-нула от твоето място. Ангели две. Курс нула-едно-осем. Скорост две-шест-пет, край. — Тази информация не беше съпроводена от команда. Независимо от сигурната радиоапаратура разговорите бяха сведени до минимум.

— Разбрано. Край.

Капитан Уинтърс премести лоста наляво. Правилният курс и скорост за прехващането изскочиха в съзнанието му без усилия. Самолетът промени посоката си и се насочи на юг. Уинтърс наведе леко носа на самолета, като го насочи на курс от сто и осемдесет градуса и увеличи мощността съвсем малко, за да вдигне скоростта. Изглеждаше, сякаш злоупотребяваше със самолета, като го караше с такава ниска скорост, но всъщност нещата бяха по-различни.

Капитан Уинтърс видя, че целта е двумоторен „Бийч“, най-често използваният самолет от контрабандистите на наркотици. Това означаваше кокаин, а не по-обемистата марихуана, което беше добре, тъй като, изглежда, някой надрусан с кокаин тип беше убил майка му. Изравни самолета си зад другия на около половин миля разстояние.

За осми път прехващаше превозвач на наркотици, но за първи път му разрешаваха да направи нещо. При предишните прехващания дори не му бяха разрешили да се обади на хората от митническите служби. Бронко провери курса на целта — за пилотите-изтребители всяко нещо освен приятелските самолети представлява цел и провери системите си. Радиоизлъчвателят с насочено излъчване, монтиран в аеродинамичния контейнер под тялото на самолета, се фокусира към двумоторния самолет, който можеше да проследява радари. Направи първото си предупреждение по радиото и включи светлините за приземяване, като прикова самолета в нощта. Той незабавно се гмурна надолу към върховете на вълните, а изтребителят го последва. Отново даде заповедта си, но не получи отговор. Премести бутона в горната част на лоста за управление в позиция за стрелба с оръдието. Следващото обаждане беше придружено от залп от оръдието. Това накара витловия самолет да започне серия от резки маневри за убягване. Уинтърс реши, че целта няма да направи това, което й се казваше.

Добре.

Обикновен пилот може да се изплаши от светлините и да завие, за да избегне челен удар, но и той не би направил това, което правеха контрабандистите. Малкият самолет се сниши към вълните, намали мощността и спусна клапите си, за да намали до скоростта за кацане, при която изтребителят не можеше да се движи и би паднал. Тази маневра често пъти караше самолетите на Агенцията за борба с наркотиците и бреговата охрана да прекратяват контакта. Но задачата на Бронко не беше да следва нарушителя при влизането му в страната. Когато самолетът зави на запад, за да се насочи към мексиканския бряг, капитан Уинтърс изключи светлините си, подаде газ и рязко се издигна на хиляда и петстотин метра. Там изпълни ловък завой и се понесе с насочен надолу нос, като радарът му следеше повърхността на Морето. Ето го: насочил се е право на запад, движи се със скорост 85 възла и само на няколко метра над водата. Бронко си помисли, че пилотът е смел, след като кара толкова ниско и толкова бавно, почти на границата на минимално възможната скорост. Не че това имаше някакво значение.

Уинтърс разтвори въздушните спирачки и клапите на самолета като започна да се спуска. Опипа селектора, за да провери дали в още е в позиция за стрелба с оръдието, като наблюдаваше дисплея насочи мигащата светлинка върху целта и я задържа така. Щеше да бъде по-трудно, ако самолетът беше запазил скоростта си и опитваше да маневрира, но едва ли би имало съществено значение. Просто Бронко беше прекалено добър в работата си и почти неуязвим в своя самолет. Когато се доближи на около четиристотин метра, пръстът му натисна спусъка за част от секундата. Зелена линия от трасиращи патрони проряза небето. Няколко патрона, изглежда, пропуснаха предницата на самолета, но останалите попаднаха точно в областта на кабината. Не чу никакъв звук от удара. Видя само кратък блясък, последван от фосфоресциращия плисък на бялата пяна при удара на самолета във водата.

Уинтърс се замисли за миг, че е убил един човек, а може би двама. Това нямаше значеше. На никого няма да липсват.