Том Кланси
Реална заплаха (5)

3.
ПРОЦЕДУРАТА „ПАНАШ“

Инспекцията на Вегенер пристигна преди обед вместо след това. Нямаше много поводи за забележки. Райли беше минал тук предварително. Нямаше нищо разхвърляно с изключение на няколко кутии боя и четки, които всъщност използваха в момента, защото боядисването на корабите е непрекъснат процес — никога не почва или свършва, то просто си върви постоянно. Корабното оръдие беше правилно насочено и осигурено, както и котвените вериги. Въжетата бяха обтегнати, а люковете — затегнати на място в очакване на вечерната буря. Тук-там няколко свободни от вахта моряци четяха или се печеха на слънце. Те скочиха на крака, когато дочуха гръмовната команда на Райли: „На палубата, мирно!“ Един моряк трети клас четеше списание „Плейбой“. Вегенер му каза весело, че трябва да внимава с тези неща при следващото пътуване, защото след по-малко от две седмици щяха да бъдат включени три жени и нямаше да е добре да обиди чувствените им натури. Това, че „Панаш“ нямаше жени на борда си, беше статистическа аномалия и промяната не тревожеше много капитана, въпреки че старшите офицери бяха, меко казано, скептично настроени. Възникваше и проблемът с тоалетната, тъй като конструкторите на кораба не са очаквали в екипажа му да има жени. Това беше първият повод през този ден, когато Вегенер се усмихна. Жена в морето… и усмивката му отново помръкна, тъй като картините от видеокасетата пак изплаваха в съзнанието му. Онези две жени — не, жена и малко момиче — също бяха излезли в морето, нали…

Тази мисъл просто не го напускаше. Вегенер се огледа и видя как по лицата на мъжете около него започнаха да се изписват учудени гримаси. Шкиперът беше ядосан за нещо. Не знаеха какво е то, но им беше ясно, че не им трябва да са наоколо в такъв момент.

— На мен всичко ми се струва наред, хора. Нека се опитаме да продължим така. — Кимна с глава и се отправи към каютата си. След като отиде там, извика Ореза.

Старшината рулеви дойде след минута. „Панаш“ не беше достатъчно голям, за да забави някого.

— Викали сте ме, капитане.

— Затваряй вратата, Португалецо, и сядай.

Старшината рулеви беше от португалски произход, но имаше акцент като на жител на Нова Англия. И той като Боб Райли беше завършен моряк и подобно на капитана си — даровит инструктор. Цяло поколение офицери от бреговата охрана знаеха как да използват секстант^[1] благодарение на този мургав и пълен професионалист. Всъщност мъже като Мануел Ореза движеха бреговата охрана. Вегенер понякога съжаляваше, че е напуснал редиците им, за да стане офицер. Но той не беше ги изоставил съвсем и насаме Вегенер и Ореза разговаряха на малки имена.

— Видях записа от качването на борда, Ред — каза Ореза, който разбра за какво мисли капитанът. — Трябваше да позволиш на Райли да пречупи малкия задник надве.

— Не би трябвало по този начин да си вършим работата — каза Вегенер неубедително.

— Пиратство, убийство и изнасилване, пък и наркотици за развлечение. — Старшината сви рамене. — Зная какво трябва да правим с такива хора. Проблемът е там, че никой не го прави.

Вегенер разбираше какво иска да каже той. Въпреки новия наказателен закон за смъртните присъди, който трябваше да третира свързаните с наркотици убийства, до него прибягваха много рядко. Проблемът беше там, че всеки арестуван търговец на наркотици познаваше някой, който беше по-примамлива цел — едрите риби никога не се поставяха в положение, където въображаемата дълга ръка на закона може да ги достигне. Федералните служби може и да са всемогъщи в границите на САЩ, а бреговата охрана да има неограничени пълномощия в морето — дори дотолкова, че да се качват и претърсват многобройни кораби с различни флагове по свое желание, — но винаги имаше ограничения. Трябваше да има. Врагът знаеше кои са тези ограничения и беше елементарно да се приспособи към тях. В тази игра правилата важаха само за едната страна, другата имаше свободата да предефинира собствените си правила по своя воля. За акулите в търговията с наркотици беше лесно да стоят на чисто. Винаги имаше дребна риба в изобилие, която рискуваше на опасните места — особено след като заплащането им надвишаваше това на която и да е армия в историята. Тези войници бяха опасни и достатъчно умни, за да направят борбата доста трудна — но дори и когато ги хванеха, те винаги можеха да се възползват от знанията си, за да си осигурят частичен имунитет.

Резултатът беше, че, изглежда, никой не си плащаше докрай. Освен жертвите, разбира се. Мислите на Вегенер бяха прекъснати от нещо още по-лошо.

— Знаеш ли, Ред, тези двамата може да се измъкнат без нищо.

— Чакай, Португалецо, не мога да…

— Най-голямата ми дъщеря учи право, капитане. Искаш ли да научиш истински лошата новина? — мрачно запита старшината.

— Казвай.

— Ще закараме тези типове на пристанището — е, хеликоптерът ще ги закара утре, и двамата веднага ще си поискат адвокат. Всеки, който гледа американска телевизия, знае това. Да кажем, че дотогава ще си затварят устата. След това техният адвокат ще каже, че вчера сутринта клиентите му са видели яхта, носеща се свободно в морето, и са се качили на нея. Лодката, на която са се возели, е отплавала обратно, откъдето е дошла, а те решили да откарат яхтата до брега, за да използват правото си да получат спасеното имущество. Не са се обадили по радиото, защото не са знаели как да го включат — това се вижда и от записа. Радиото е от онези с компютърно управление и упътване от сто страници — а нашите приятели „не може много чете английски“. Някой от рибарската лодка ще потвърди част от тази история. Това е ужасно недоразумение, разбираш ли? Затова нашият прокурор в Мобайл ще реши, че може да загуби случая, и приятелчетата се уреждат с по-ниска присъда. Така стават тези неща — каза той и замълча.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Няма тела. Няма свидетели. На борда има оръжия, но можеш ли да кажеш кой е стрелял с тях? Това е косвена улика. — Ореза се усмихна мрачно. — Дъщерята ми изнесе добра лекция как стават тези неща. Ще извикат някой да подкрепи версията им за това как са се качили на борда — някой чист, без криминално досие, — изведнъж ще се окаже, че всички свидетели са от другата страна, а ние нямаме нищо сериозно, Ред. Ще се споразумеят за някоя мъничка пиклива присъда и толкова.

— Но ако са невинни, защо не…

— Защото не говорят много ли? О, по дяволите, това е лесната част. Боен кораб с чуждестранен флаг се приближава до тях й праща въоръжен екип. Хората, качили се на борда, насочват цял куп оръжия към тях, понапляскват ги и те се изплашват толкова много, че не казват нищо — това ще обясни адвокатът. Можеш да се обзаложиш. О, вероятно няма да ги оставят без присъда, но прокурорът толкова много ще се бои да не му се провали делото, че ще му намери цаката. Приятелчетата ще прекарат година-две в нашите затвори, а след това ще получат безплатен билет за дома.

— Но те са убийци.

— Това е съвсем сигурно — съгласи се Португалеца. — За да се измъкнат, на тях им е необходимо само да бъдат умни убийци. А може и да има и някои други неща, които ще кажат. Това, на което ме научи дъщеря ми, Ред, е, че нещата никога не са така прости, както изглеждат. Както ти казах, трябваше да оставиш Боб да се разправи с тях. Момчетата щяха да те подкрепят, капитане. Трябва да чуеш какво имат да кажат тези двамата.

Капитан Вегенер замълча за момент. Това бяха разумни думи. Моряците не се променяха много през годините, нали? На плажа правеха всичко възможно, за да се напъхат във всеки чифт дамски гащи наоколо, но по въпроса с убийствата и изнасилванията „хлапетата“ чувстваха така, както старите вълци. В края на краищата времената не бяха се променили чак толкова. Мъжете си оставаха мъже. Знаеха що е правосъдие за разлика от адвокатите и съдилищата.

Ред мисли за това в продължение на няколко секунди. След това стана и отиде до лавицата за книги. До екземпляра на „Кодекс за военно правосъдие“ и „Упътване за военните съдилища“ се намираше една много по-стара книга, позната с неофициалното заглавие „Скали и плитчини“. Това бе старият справочник за правилниците, които водеха началото си от осемнадесети век и които бяха заменени от кодекса за военното правосъдие скоро след Втората световна война. Копието на Вегенер беше антикварна рядкост. Намери го преди петнадесетина години — намираше се в една картонена кутия и събираше праха в старата корабна база на калифорнийския бряг. Този екземпляр е бил издаден през 1879 година, когато правилата са били много различни. Капитанът си помисли, че тогава светът е бил по-безопасен. Не беше трудно да се разбере защо. Трябваше само веднъж да прочете човек тогавашните правилници…

— Благодаря, Португалецо. Имам да свърша малко работа. Искам ти и Райли да дойдете тук в петнадесет часа.

Ореза се изправи.

— Тъй вярно, сър.

Старшината се зачуди за момент за какво му благодари капитанът. Умееше да отгатва мислите му, но сега не се досети. Знаеше, че в главата му се върти нещо. Но какво? Можеше да почака до петнадесет часа.

Вегенер обядва с офицерите няколко минути по-късно. Седеше тихо на края на масата и четеше някакви телеграми. Офицерите му бяха млади и се държаха неофициално. Както винаги разговорът на масата беше много оживен. Днес темата беше очевидна и Вегенер ги остави да си говорят, докато прелистваше жълтите страници от корабния принтер. Мисълта, която му хрумна в каютата, сега се оформяше. Тихо преценяваше плюсовете и минусите. Какво могат да му направят наистина? Прецени, че не много. Дали хората му ще го подкрепят?

— Чух Ореза да казва, че в онези дни са знаели какво да правят с копелета като тези — отбеляза един младши лейтенант в другия край на масата. Отвсякъде се дочуха утвърдителни възклицания.

— Прогресът е кофти нещо, нали? — попита друг. Двадесет и четири годишният офицер не знаеше, че току-що помогна на командира си да вземе решение.

„Ще стане“ — реши Вегенер. Вдигна поглед от листовете и огледа лицата на офицерите. Помисли си, че ги е обучил добре. Бяха при него вече десет месеца и работеха така добре, както можеше да иска всеки капитан. Когато той пристигна на дока, те представляваха жалка, отчаяна тълпа, но сега блестяха от ентусиазъм. Двама си бяха пуснали мустаци, за да изглеждат като истински моряци, каквито бяха станали. Всички седяха изправено на твърдите си столове и излъчваха компетентност. Гордееха се с кораба си и с капитана. Ще го подкрепят. Ред се присъедини към разговора само за да е сигурен, просто за да опипа почвата, да реши кой ще играе с него и кой не.

Приключи с обяда си и се върна в каютата. Писмената работа все още го очакваше и той я свърши по най-бързия начин, а след това отвори „Скали и плитчини“. Ореза и Райли дойдоха в петнадесет часа и той им описа плана си. Двамата старшини отначало се изненадаха, но бързо влязоха в стила му.

— Райли, искам да занесеш това на гостите ни. Някой от тях го е изпуснал на мостика. — Вегенер извади пакета цигари от джоба си. — Там има водоотводна тръба, нали?

— Точно така, капитане — отговори боцманът с известна изненада. Не знаеше за цигарите „Калверт“.

— Започваме в двадесет и един часа — каза капитанът.

— Тогава се очаква да започне и бурята — отбеляза Ореза.

— Точно така, Ред, много трябва да внимаваш как…

— Знам, Португалецо. Какво е животът, ако няма малко рискове? — попита той с усмивка.

Първи излезе Райли. Слезе две палуби по-долу, а след това тръгна към кърмата и отиде до карцера. Двамата бяха там, в квадратната триметрова клетка. Лежаха на койките. Може и да бяха разговаряли, но спряха, когато вратата се отвори. Боцманът си мислеше, че нямаше да е зле някой да инсталира микрофон в карцера, но районният военен юрист му беше обяснил, че това е нарушение на конституционните права, или нарушение на правото за обиск и конфискация или някакви подобни законни глупости.

— Хей, глупак — каза той. Оня на по-долната койка, когото той просна на перилото на мостика, обърна глава, за да види кой е. Очите му се разшириха. — Обядвахте ли?

— Да.

Старшината рулеви долови някакъв много особен акцент.

— Изпуснал си цигарите си на мостика. — Райли подхвърли пакета през решетките. Паднаха на палубата и Пабло — старшината реши, че му прилича на човек, който се казва Пабло — ги грабна с изненадан поглед.

— Благодаря — каза той.

— О, няма нищо. Не вършете нищо, без да ми се обаждате. — Райли се усмихна и си отиде. Това си беше истински карцер. Старшината реши, че конструкторите са направили тази част на кораба както трябва. Дори имаше собствена тоалетна. Райли се почувства засегнат от това. Затворническа килия в катер на бреговата охрана. Хм. Но това пък означаваше, че не трябва да отделя двама души да охраняват ония бунаци. „Или поне не още — усмихна се Райли. — Момчета, каква изненада ви очаква.“

 

 

Лошото време в морето е винаги впечатляващо. Вероятно изглежда такова и когато се носи през разнообразна повърхност, но човешкото съзнание просто знае, че бурите в морето имат сила, която им липсва на сушата. Тази вечер имаше три четвърти луна, която позволяваше на Вегенер да наблюдава шкваловете, които се носеха към тях със скорост от двадесет възла. Вятърът духаше с двадесет и пет възла, а имаше и пориви с два пъти по-висока скорост. От опит знаеше, че нежните еднометрови гребени, върху които „Панаш“ се носеше, скоро ще се превърнат в маниакално блъскащи поредици от вълни и пръски вода. Не кой знае какво, но пък достатъчно, за да накара катера му да се люлее силно. Някои от по-младите членове на екипажа очевидно щяха да съжаляват, че са вечеряли. Е, това е урок за морето, който трябва да се научи: то не обича хората да преяждат.

Вегенер се радваше на бурята. Освен че създаваше желаната от него атмосфера, тя му даваше и възможност да промени патрулния си курс. Мичман втори ранг О’Нййл още не беше управлявал кораба в силно вълнение и тази вечер щеше да има възможност да го стори.

— Има ли проблеми? — попита той младшия офицер.

— Не, сър.

— Добре. Не забравяй, че ако стане нещо, аз съм в каюткомпанията. — Една от неотменимите заповеди на Вегенер гласеше: „Никой няма да бъде упрекнат за това, че вика капитана на мостика. Дори ако само искате да проверите колко е часът, ОБАДЕТЕ МИ СЕ!“ Това беше хипербола. Такива неща трябваше да бъдат казвани за в случай, че младшият офицер толкова се притеснява да повика капитана, че пазейки съня му, може да се блъсне в някой танкер. Вегенер непрекъснато повтаряше на младоците: отличителна черта на добрите офицери е признанието, че все още има какво да научат.

О’Нийл кимна. И двамата знаеха, че няма защо да се притесняват. Работата беше там, че хлапакът просто не беше научил от първа ръка, че корабът се управлява малко по-различно, когато го блъскат странични вълни и вятър. Освен това до него стоеше и старшина Оуенс. Вегенер отиде към кърмата и помощник-боцманът на вахта обяви:

— Капитанът напуска мостика.

Срочнослужещите гледаха видео в столовата за екипажа. Това беше нова касета с обозначение „XXX“ на кутията. Райли се беше погрижил за това. Доста цицки и задници, за да привлекат вниманието им. Филмът можеше да бъде гледан и на телевизора в каюткомпанията: младите офицери имаха същите сексуални пориви, но те нямаше да могат да ги упражняват тази вечер.

Настъпващата буря щеше да държи хората далеч от откритите палуби, а и шумът от нея нямаше да пречи. Вегенер се усмихна, когато отвори вратата на каюткомпанията. Не беше възможно да се измисли по-добре.

— Готови ли сме? — попита капитанът.

Първоначалният ентусиазъм от замисленото беше изчезнал. Реалността на нещата беше вникнала в мозъците. Това можеше да се очаква. Младоците вече бяха трезви, но не отстъпваха. Трябваше само да им кажеш нещо и те го правеха.

— Готови сме, сър — каза Ореза от стола си в далечния край на масата. Всички офицери кимнаха в знак на съгласие. Ред отиде до мястото си в центъра на масата. Погледна Райли.

— Доведи ги тук.

Боцманът напусна стаята и тръгна към ареста. Когато за втори път отвори вратата на ареста, долови парлива воня, която отначало го накара да си помисли, че има пожар, но след миг прозря истината.

— По дяволите! — изръмжа той. „На кораба ми!“ — Ставай, глупако! — прогърмя гласът му — И двамата!

Оня от долната койка метна фаса в тоалетната и бавно стана, като на лицето му играеше арогантна усмивка. Райли отговори на усмивката му и извади ключ. Това промени изражението на лицето на Пабло, но не изтри усмивката му.

— Деца, ще се поразходим малко. — Боцманът извади и чифт белезници. Смяташе, че лесно може да се справи с двамата, особено след като са надрусани с марихуана, но капитанът беше съвсем ясен в инструкциите си. Райли протегна ръце през решетките, за да дръпне един от тях към себе си. Грубо му нареди да се обърне и оня се подчини и позволи да му сложат белезниците. Също и другият. Липсата на съпротива учуди боцмана. След това Райли отключи вратата на ареста и им махна с ръка да излизат. Когато „Пабло“ излизаше през вратата, Райли извади пакета от джоба му и го хвърли на долната койка, защото нямаше къде другаде.

— Хайде. — Хвана ги за лактите и ги поведе напред. Ходеха нестабилно — засиленото клатене на кораба никак не им помагаше, но имаше и друга причина. Нужни им бяха три-четири минути, за да стигнат до каюткомпанията.

— Затворниците да седнат — обяви Вегенер, когато пристигнаха. — Призовавам съда към ред.

И двамата се смразиха, като чуха това, а то означаваше много. След малко Райли ги отведе до местата им на масата на обвиняемите. Трудно е за човек да издържа на погледите на себеподобните си, особено ако знае, че нещо става, но не му е ясно какво точно. След около минута високият наруши тишината:

— Какво става?

— Сър — отговори с равен глас Вегенер, — провеждаме дисциплинарен военен съд. — Спечели си само един любопитен поглед и продължи: — Прокурорът по делото ще прочете обвиненията.

— Господин председател, обвиняемите са обвинени по член единадесет от военния кодекс в пиратство, изнасилване и убийство. Всяко от тези деяния е углавно престъпление. Подробности по случая: на или около четиринадесето число на настоящия месец обвиняемите са се качили на борда на яхтата „Емпайър билдър“ и намирайки се там, са убили четиримата души на борда, а именно: собственика и капитана, съпругата му и двете им непълнолетни деца. По време на това деяние обвиняемите са изнасилили съпругата и дъщерята на собственика и капитана; освен това обвиняемите са разчленили и изхвърлили телата преди нашето качване на борда на плавателния съд на петнадесети сутринта. Обвинението ще докаже, че тези деяния са били извършени по времето на операция по контрабандно превозване на наркотици. Убийство, свързано с операции по пласиране на наркотици, е углавно престъпление по силата на кодекса на Съединените щати. Убийство при пиратски деяния, както и изнасилване при пиратски деяния са углавни престъпления по силата на военновременния кодекс. Както е известно на съда, пиратството е престъпление по силата на доктрината за jus gentium^[2] и попада под юрисдикцията на всеки заинтересован военен кораб. И както казах, убийството по време на пиратско деяние е углавно престъпление. Въпреки че като кораб на бреговата охрана на Съединените щати ние имаме de jure^[3] пълномощия да се качваме на всеки кораб и да арестуваме всеки съд с американско знаме, такива пълномощия не са необходими в случай от този вид. Следователно настоящият съд има пълното право да съди и при необходимост да екзекутира затворниците. С настоящото обвинението обявява намерението си да поиска смъртна присъда по случая.

— Благодаря ви — каза Вегенер, като се обърна към масата на обвиняемите. — Разбирате ли обвинението?

— А?

— Това, което обвинителят току-що каза, означава, че ви съдим за пиратство, изнасилване и убийство. Ако се докаже вината ви, съдът ще реши дали да ви екзекутира или не. Имате право на адвокатска защита. Лейтенант Алисън, който седи на масата до вас, е вашият офицер-защитник. Разбирате ли? — Нужни бяха още няколко секунди, за да могат нещата да стигнат до мозъка му, но оня взе да загрява. — Защитата отрича ли обвиненията и подробностите?

— Да, господин председател. Сър, защитата се произнася за индивидуално разглеждане на случая и моли съда да разреши защитата да проведе разговори с клиентите си.

— Сър, обвинението е против разделянето на случая.

— Какви са аргументите ви? — попита капитанът. — Давам думата най-напред на защитата.

— Сър, тъй като прокурорът ни каза, че съдът ще разглежда углавно престъпление, моля съда да ми разреши да защитавам клиентите си възможно най-добре при съществуващите обстоятелства и…

Вегенер го прекъсна с махване на ръка.

— Защитата правилно изтъкна, че след като става дума за углавно престъпление, е обичайно да й бъде предоставено най-много време. Съдът смята това за убедителен аргумент и подкрепя предложението. Също така съдът разрешава пет минути на защитата за разговор с клиентите си. Съдът предлага защитата да обясни на клиентите си, че трябва да се идентифицират, както подобава, пред съда.

Лейтенантът заведе двамата, все още в белезници, в ъгъла на стаята и започна тихо да разговаря с тях.

— Вижте какво, казвам се лейтенант Алисън и ми натресоха задължението да ви опазя живи, типове такива. Като начало е най-добре да ми кажете веднага кои, по дяволите, сте вие!

— Какви са тези глупости? — попита високият.

— Тези глупости са военен съд. Намирате се в открито море, господине, и в случай, че никой не ви е казвал, капитанът на американски кораб може да прави каквото си поиска. Не трябваше да го ядосвате.

— Е, та?

— Е, та това е съд, заднико! Сещаш ли се, съдия, съдебни заседатели. Могат да ви осъдят на смърт и могат да го сторят направо тук на кораба.

— Глупости!

— Как се казваш, за бога?

— Като майка ти — презрително каза високият. Другият изглеждаше по-малко уверен в себе си. Лейтенантът се почеса по главата. Стоящият на пет метра от тях капитан Вегенер забеляза това.

— Какво, по дяволите, правихте на оная яхта?

— Искам истински адвокат.

— Господинчо, аз съм единственият адвокат, който ще ти дадат — каза лейтенантът. — Не си ли го разбрал вече?

Човекът не му повярва, което беше точно според очакванията на всички. Офицерът-защитник отведе клиентите си до масата на обвиняемите.

— Съдът отново се събира на заседание — обяви капитан Вегенер. — Имаме ли изявление от страна на защитата?

— Уважаеми съдии, обвиняемите отказват да разкрият самоличността си.

— Това не се харесва на съда, но трябва да приемем фактите такива, каквито са. За целите на делото ще определим клиентите ви като Джон Доу и Джеймс Доу. — Вегенер посочи с ръка, за да покаже кой какво име ще носи. — Съдът решава най-напред да съди Джон Доу. Има ли възражения? Много добре. Прокурорът ще представи случая.

Той направи точно това през следващите двадесет минути, като призова само един свидетел, боцман Райли, който преразказа качването на борда и коментира записа на видеокасетата, като представи цветисто нещата.

— Каза ли нещо обвиняемият?

— Не, сър.

— Можете ли да обясните съдържанието на плика с веществени доказателства? — попита прокурорът.

— Сър, мисля, че се нарича тампон. Изглежда, е използван — каза Райли с известно смущение. — Намерих го под масичката за кафе в главната зала на яхтата в съседство с едно кърваво петно — всъщност до тези петна на снимката. Разбирате, че самият аз не използвам такива неща, но от опит зная, че жените не ги оставят по пода. От друга страна, ако някой има намерение да изнасили жена, това нещо няма да го спре и той просто може да го махне и да го захвърли настрани, за да може да върши каквото е решил. Ако видите мястото, откъдето го взех, и мястото, на което се намират кървавите петна, ще разберете какво точно се е случило, сър.

— Нямам повече въпроси. Обвинението е удовлетворено.

— Много добре. Сега съдът ще разговаря направо с обвиняемия. — Вегенер премести поглед и леко се наведе напред в стола си. — В името на собствената си защита, сър, имате правото да правите едно от следните три неща. Първо, можете да не правите никакво изявление. В този случай съдът няма да направи никакви заключения от постъпката ви. Второ, имате право да направите изказване, без да се заклевате и без да сте длъжен да се съгласите на кръстосан разпит. Трето, можете да направите изказване под клетва и да се съгласите на кръстосан разпит от съдията по делото. Разбирате ли тези свои права, сър?

„Джон Доу“, който беше гледал през изминалия час развеселен, се изправи тромаво. Тъй като ръцете му бяха завързани зад гърба, той леко се приведе напред. Поради вече силното люлеене на катера доста трудно се задържа на крака.

— Какви са тези глупости? — запита той, като отново накара хората да се зачудят на акцента му. — Искам да се върна в килията си и да чакам, докато ми пратят шибан адвокат.

— Мистър Доу — отговори му Вегенер, — ако все още не сте разбрали, вие сте изправени пред съд по обвинение в пиратство, изнасилване и убийство. В тази книга — капитанът вдигна своя екземпляр на „Скали и плитчини“ — пише, че мога да ви съдя тук и сега. В нея пише, че ако ви намерим за виновни, можем да ви обесим на нока^[4]. В бреговата охрана такова нещо не е вършено в продължение на петдесет години, но мога да го сторя, ако поискам! Никой не си е направил труда да промени закона. Значи нещата са по-различни от това, което очаквахте, нали? Искате адвокат — имате до себе си мистър Алисън. Искате ли да се защитавате? Имате тази възможност. Но, мистър Доу, от този съд не очаквайте възможност за обжалване и ви съветвам да помислите здраво и много бързо по въпроса.

— Мисля, че всичко това е глупост. Вървете на майната си!

— Съдът няма да записва изказването на обвиняемия — каза Вегенер, като се опитваше да запази суровото и трезво изражение на лицето си, както подобава на председателстващия офицер при разглеждане на углавно престъпление.

Защитата говори в продължение на петнадесет минути, като направи храбър, но напразен опит да обори уликите, вече представени от съдията. Резюметата на случаите отнеха по пет минути. Дойде ред на капитан Вегенер да говори отново.

— След като изслушаха сведенията, членовете на съда ще гласуват за присъдата. Гласуването ще бъде тайно и в писмен вид. Прокурорът ще раздава и събира бюлетините.

Това отне по-малко от минута. Прокурорът раздаде на всеки от петте членове по парче хартия. Всички членове на съда поглеждаха обвиняемия, преди да гласуват. След това прокурорът събра бюлетините и след като ги разбърка с ловкостта, с която петгодишно дете разбърква картите си за Черен Петър, ги подаде на капитана. Вегенер разгъна бюлетините и ги постави на масата пред себе си. Записа си нещо в бележника, преди да започне да говори.

— Обвиняемият да се изправи и да застане с лице към съда. Мистър Доу, имате ли да кажете нещо преди прочитането на присъдата?

Нямаше. На лицето му играеше невярваща, развеселена и надменна усмивка.

— Добре. Съдът, след като гласува и след като установи, че две трети от членовете му са дали своя глас, реши, че обвиняемият е виновен и го осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата да бъде изпълнена веднага. Нека Господ се смили над душата ви. Съдът се разпуска.

— Съжалявам, сър — каза защитникът на клиента си, — не ми дадохте много материал за работа.

— А сега ми намерете адвокат! — изръмжа мистър Доу.

— Сър, точно сега не ви е необходим адвокат. Имате нужда от свещеник. — Сякаш за да наблегне на този факт, старшина Райли го хвана за лакътя.

— Хайде, миличък. Имаш среща с едно въже. — Изведе го от стаята.

Другият затворник, наречен Джеймс Доу, гледаше с нямо недоверие. Всички виждаха, че то все още се чете по лицето му, но то беше по-скоро недоверието на човек, оказал се пред връхлитащ го влак.

— Вие разбирате ли какво става тук? — попита лейтенантът.

— Това не може да бъде истина, човече — каза затворникът, чийто глас не съдържаше убедеността, която може би щеше да има допреди около час.

— Хей, я се събуди. Не са ли ти казвали, че някой от твоя сой е изчезнал тук някъде? Това го правим вече шест месеца. Затворите са претъпкани и на съдиите просто не им пука. Ако хванем някого и ако имаме всички улики, ни разрешават да оправим, нещата в открито море. Никой ли не ти е казвал, че правилата малко са се променили?

— Не можете да направите това! — почти изкрещя в отговор той.

— Така ли мислиш? Виж какво ще ти кажа. След десетина минути ще те изведа на горната палуба и ще можеш да гледаш. Казвам ти, че ако не ни сътрудничиш, няма да се церемоним с приятеля ти. Писнало ни е. Защо просто не седнеш кротко и не премислиш всичко, а като дойде времето, ще ти позволя да видиш колко сме сериозни. — Лейтенантът си наля чашка кафе, за да мине времето, без повече да разговаря с клиента си. Когато го изпи, вратата се отвори.

— Всички на палубата за освидетелстване на наказанието — обяви старшина Ореза.

— Хайде, мистър Доу. По-добре ще е да видиш това. — Лейтенантът го хвана за лакътя и го поведе. Точно пред вратата на каюткомпанията имаше стълба, която извеждаше нагоре. В горния й край се намираше тясна пътека и двамата мъже се отправиха по нея към празната палуба за хеликоптери.

Лейтенантът се казваше Рик Алисън. Алисън, чернокожо „хлапе“ от Олбъни, Ню Йорк, и навигатор на кораба, всяка вечер благодареше на Бога за това, че служи при Ред Вегенер, най-добрия командир, когото беше срещал някога. Няколко пъти беше мислил да напуска армията, но сега смяташе да остане колкото е възможно по-дълго. Поведе мистър Доу към кърмата, на десетина метра от тържествената церемония.

Сега вълнението беше истински силно, отбеляза Алисън. Прецени, че скоростта на вятъра е над тридесет възла, а вълните са високи около три до четири метра. „Панаш“ се клатеше с отклонение вляво и дясно около двадесет и пет градуса от вертикалата, като рязко се мяташе напред-назад подобно на детска люлка. Алисън си спомни, че О’Нийл е на руля, и се надяваше, че старшина Оуенс го наглежда. Новият мичман втори ранг беше достатъчно добро хлапе, но все още имаше да учи много за управлението на кораби. Така мислеше навигаторът, който сам беше едва с шест години по-голям. От време на време отдясно проблясваха светкавици и озаряваха морето. Валеше като из ведро, капките прелитаха над палубата под остър ъгъл и вятърът, ги носеше достатъчно силно, че да причиняват болка на бузите. Общо взето, това беше нощ, от която на Едгар Алан По можеха да му потекат лигите, като си помисли за предлаганите от нея възможности. Нямаше никакви светлини, въпреки че белите линии на катера им очертаваха призрачен силует. Алисън се чудеше дали Вегенер е решил да прави това сега заради времето, или просто е щастливо съвпадение.

„Капитане, правил си някои откачени работи, откакто си на борда, но това наистина обира точките.“

Въжето беше там. Някой беше го прехвърлил над края на радио-радарната мачта на катера. Трябва да е било много забавно. Боцман Райли го е направил. Кой друг би бил толкова откачен, за да опита?

След това се появи затворникът. Ръцете му все още се намираха зад гърба. Капитанът и заместникът му също присъстваха. Вегенер говореше нещо официално, но не можеха да го чуят. Вятърът свистеше през палубата и мачтите с многото сигнални фалове^[5] — „О, ето какво е направил Райли“ — досети се Алисън. Беше използвал един от фаловете като водещо въже, за да прокара двусантиметровото конопено въже през макарата. Дори Райли не беше достатъчно откачен, за да се катери до върха на мачтата в това време.

Включиха се светлини. Това бяха палубните прожектори, които използваха за насочване на хеликоптери. Ефектът от тях беше главно, че осветиха дъжда, но осигуриха и малко по-ясна картина на това, което ставаше. Вегенер каза още нещо на затворника, чието лице продължаваше да бъде арогантно. Алисън си мислеше, че той все още не вярва, но изведнъж всичко стана много по-сериозно. На единия край на въжето се събраха петима души. Алисън за малко не се изсмя. Знаеше, че така са правели тези неща, но не вярваше, че шкиперът ще иде толкова далеч…

Последната подробност беше черната качулка. Райли обърна затворника с лице назад, към Алисън и приятеля му — за това имаше и друга причина, преди да го изненадат с нея. Най-накрая мистър Доу схвана какво става.

— Нееее! — Викът му беше идеален, призрачен и отговаряше на времето и вятъра по-добре, отколкото можеше да се надява човек. Коленете му се подгънаха точно както се очакваше, и мъжете на свободния край на въжето се напънаха и затичаха назад. Краката на затворника се отделиха от черната палуба с покритие, което предотвратяваше хлъзгането, и тялото започна да се издига на тласъци към небето. Краката ритнаха няколко пъти, а след това увиснаха неподвижно, като в същото време мъжете вързаха въжето за един прът.

— Е, това е то — каза Алисън. Хвана другия мистър Доу за лакътя и го поведе напред. — Сега е твой ред, приятел.

Една светкавица блесна наблизо, когато стигнаха до вратата, през която се минаваше към надстройката. Затворникът се смръзна на място, като погледна нагоре за последен път. Приятелят му беше там, на мачтата, с отпуснато тяло, разклатен като махало на часовник и мъртъв в дъжда.

— Вярваш ли ми сега? — попита навигаторът, като го дръпна навътре. Панталоните на мистър Доу бяха подгизнали от дъжда, но и по друга причина.

Първата задача беше да се изсушат. Когато съдът се събра отново, всички бяха облечени в сухи дрехи. Джеймс Доу сега носеше син работен комбинезон на бреговата охрана. Белезниците му бяха свалени и той намери на масата на обвиняемите чаша горещо кафе. Пропусна да забележи, че в момента старшина Ореза не присъстваше на масата на заседателите, нито и че боцманът Райли не е в стаята. Атмосферата сега беше по-отпусната, отколкото преди, но затворникът не го забелязваше. Джеймс Доу беше всичко друго, но не и спокоен.

— Мистър Алисън — напевно каза капитанът. — Бих предложил да поговорите с клиента си.

— Сега ще бъде много просто, приятел — каза Алисън. — Можеш да говориш или да увиснеш. На капитана хич не му пука какво ще стане. Като за начало как се казваш?

Хесус започна да говори. Един от офицерите от съда взе видеокамера, всъщност тя беше същата, която използваха при качването на борда, и го помоли да започне отново.

— Добре, нали разбираш, че имаш право да не казваш нищо? — попита някой. Затворникът не обърна внимание и въпросът беше повторен.

— Да, точно така, разбирам, ясно ли е? — отговори той, без да обръща глава. — Вижте, кажете какво искате да знаете.

Разбира се, въпросите вече бяха написани. Алисън, който беше и офицерът-юрист на катера, прочете листа колкото можа по-бавно пред видеокамерата. Основният му проблем се състоеше в това да забавя достатъчно въпросите, за да може да бъде разбираем. Разпитът продължи около пет минути. Затворникът говореше бързо, но с прости думи и не забелязваше погледите, които получаваше от слушателите си.

— Благодаря ви за сътрудничеството — каза Вегенер, след като нещата приключиха. — Разбира се, няма да можем да направим много за колегата ви. Разбирате, нали?

— Предполагам, че това си беше негов проблем — отговори мъжът и всички в стаята започнаха да дишат по-леко.

— Ще разговаряме с американския прокурор — обеща капитанът. — Лейтенант, можете да върнете затворника в карцера.

— Слушам, сър. — Алисън изведе затворника, а камерата ги следеше. Но като стигна до стълбата, която водеше надолу, затворникът се препъна. Не видя ръката, която го направи, и не му остана време да се огледа, защото друга невидима ръка се стовари върху врата му. След това старшина Райли счупи ръката на изпадналия в безсъзнание мъж, а старшина Ореза затисна устата му с парче марля, напоена с етер. Двамата го занесоха в лазарета, където лекарят на катера постави шина на ръката му. Това просто беше пукване на костта като при децата и не изискваше специална помощ. Завързаха здравата му ръка за койката и го оставиха да спи там.

Затворникът спа до късно. Донесоха му закуска от каюткомпанията и му позволиха да се почисти, преди да дойде хеликоптерът. Ореза дойде, за да го вземе, отново го изведе на горната палуба и назад към хеликоптерната площадка, където старшина Райли водеше другия затворник към хеликоптера. Това, което на Джеймс Доу — истинското му име се оказа Хесус Кастильо — се стори забележително, беше, че Джон Доу — Рамон Хосе Капати — е жив. Двамата агенти от Агенцията за борба с наркотиците ги поставиха да седнат колкото е възможно по-далеч един от друг. Такива бяха инструкциите им. Капитанът обясни, че единият задържан беше си признал и другият може да не остане много доволен от това. Кастильо не можеше да свали очи от Капати. Удивлението в очите му приличаше дотолкова на страх според агентите, които обичаха признанията при углавните престъпления, че решиха да ги държат колкото е възможно по-далеч един от друг. Отнесоха със себе си и всички физически веществени доказателства и няколко видеокасети. Вегенер проследи как хеликоптерът на бреговата охрана „Делфин“ се издига и се зачуди как ли ще реагират хората на сушата. Фазата на отрезвяване, която винаги следва някое леко откачено деяние, беше дошла, но Вегенер бе предвидил и това. Всъщност сметна, че е предвидил всичко. Само осем членове на екипажа знаеха какво е станало и какво се иска да кажат. Изпълнителният офицер се появи до Вегенер.

— Нещата никога не са съвсем такива, каквито изглеждат, нали?

— Предполагам, че си прав, защото са загинали само трима невинни. Вместо четирима.

„Съвсем сигурно е, че собственикът не е бия ангел — помисли си капитанът. — Но трябваше ли да убиват и жената и децата му?“ — Вегенер се загледа в неподвижното море, без да знае колко много хора ще загинат заради това, което той беше започнал.