Том Кланси
Реална заплаха (23)

21.
ОБЯСНЕНИЯ

Никога не му се вярваше, че транспортните самолети са най-натоварени в ескадрилата на един самолетоносач. Разбира се, това бе така и той го знаеше, но машинариите на грозния и бавен самолет с витлов двигател не представляваха голям интерес за пилот, „роден“ във „F-4 Фантом-II“ и скоро след това преминал в по-горен клас на „F-14A Томкет“. От няколко седмици не беше летял на изтребител и като крачеше към транспортния самолет, официално наричан „С-2А Грейхаунд“ — това име прилягаше почти напълно, защото самолетът наистина лети тромаво като куче^[1], — реши, че при първа възможност ще се прокрадне до Пакс Ривър за няколко часа летене и въртене с хубав самолет.

— Чувствам нужда — прошепна той усмихнат на себе си. — Нуждата от скоростта.

Транспортният самолет беше разположен за изстрелване от катапулта в лявата част на кърмата и като вървеше към него, видя личния „Интрудър“ на командира на ескадрилата, паркиран до пътеката. От другата страна имаше едно тясно място, наречено Фермата за бомби и използвано за съхраняване и приготовление на боеприпасите. Мястото беше удобно — твърде малко за паркиране на самолети и достатъчно близо до ръба на палубата, за да може при нужда бомбите да бъдат изхвърляни през борда. Бомбите се превозваха на малки, ниски колички и когато се качваше на самолета, видя една със синя „учебна“ бомба, теглена към интрудъра. Тя имаше странните приспособления за насочване с лазерен лъч.

„Значи още едно учение по бомбардировки, а? — За него това беше пореден повод да се усмихне. — Вкарай я точно в целта, Йенсен“ — помисли си Роби. Десет минути по-късно излетяха на път за Панама, откъдето щеше да отиде със самолет на военновъздушните сили до Калифорния.

 

 

Райън летеше над Западна Вирджиния в пътнически самолет „ДЦ-9“ на „Американ Еърлайнс“. Това беше далеч под протокола за много важна личност във военновъздушните сили, но сега нямаше достатъчна причина за официалности. Придружаваше го охрана, с което Джак постепенно свикваше. Офицерът бе ранен по време на дежурство — паднал върху нещо и лошо наранил бедрото си. След възстановяването си вероятно отново ще се върне в Оперативния отдел. Казваше се Роджър Харис, на около тридесет години, и според Джак доста умен.

— Какво правеше, преди да започнеш при нас? — попита той Харис.

— Ами, сър, аз…

— Казвам се Джак. Имам ново служебно звание, но с него не дават и ореол.

— Няма да повярваш. Бях уличен полицай в Нюарк. Реших, че искам да опитам някоя по-безопасна работа, и гледай какво ми се случи — засмя се той.

Само половината места в самолета бяха заети. Райън се огледа и видя, че около тях няма никой, а подслушвателните устройства винаги срещаха проблеми с виенето на двигателите.

— Къде стана това?

— В Полша. Една среща се провали — искам да кажа, че нещо не ми хареса и побягнах. Моят човек се измъкна, а аз тръгнах на другата страна. На две пресечки от посолството се преметнах през една стена. Опитах се. Имаше котка, обикновена улична котка. Настъпих я, без да искам, тя изписка, а аз се спънах, паднах и си счупих шибаната бедрена кост. Като някаква бабичка, която е паднала във ваната си. — На лицето му се появи печална усмивка. — Тези шпионски работи не са като на телевизия, а?

Джак кимна с глава.

— Един ден ще ти разкажа за времето, когато нещо подобно се случи и на мен.

— По време на операция ли? — попита Харис. Знаеше, че Джак е от Отдела за разузнаване, а не от оперативния.

— Адски хубава история. Жалко, че не мога да я разказвам на никого.

— Та какво ще разправяш на Дж. Робърт Фаулър?

— Това е странното. Все неща, които може да разбере от вестниците, но не се считат за официални, ако не ги чуе от нас.

Стюардесата мина покрай тях. Полетът беше твърде кратък, за да се хранят, но Райън поръча две бири.

— Сър, не мога да пия по време на дежурство.

— Ти преди малко бе освободен от дежурството — каза му Райън. — Не обичам да пия сам, а винаги се налага, щом летя.

— Казваха ми, че не ви харесва тук горе — отбеляза Харис.

— Преодолях го — отговори Джак, като почти не лъжеше.

 

 

— Е, какво става? — попита Ескобедо.

— Няколко неща — отговори Кортес бавно, внимателно, замислено, за да покаже на el jefe, че все още не знае, но работи усилено, за да използва забележителния си талант на аналитик за правилния отговор. — Мисля, че американците имат две или три групи наемници в планините. Както знаеш, те нападат някои от преработвателните участъци. Целта им, изглежда, е психологическа. Местните селяни вече проявяват нежелание да ни сътрудничат. Не е трудно такива хора да бъдат изплашени. Ако продължи достатъчно дълго, ще имаме истински проблеми с производството.

— Наемници ли?

— Технически термин, jefe. Както знаеш, наемник е всеки, който извършва някаква услуга срещу заплащане, но терминът почти във всички случаи указва военни услуги. Кои точно са те? Знаем, че говорят испански. Може да са граждани на Колумбия, разочаровани аржентинци — знаеш, че norteamericanos използваха хора от аржентинската армия за обучаване на contras^[2], нали съм прав? Опасни типове от времето на хунтата. Вероятно при всичката бъркотия в собствената си страна са решили да служат на американците на полупостоянна основа. Това е само една от много вероятности. Трябва да разбереш, jefe, че такива операции трябва да дават възможност за правдоподобно отричане. Няма значение откъде идват, но е възможно дори да нямат представа, че работят за американците.

— Не ги зная кои са, но какво смяташ да правиш с тях?

— Ще ги намерим и ще ги избием, разбира се — каза просто Кортес. — Нуждаем се от около двеста въоръжени мъже, но със сигурност можем да съберем толкова. Вече съм изпратил хора да претърсват околността. Искам разрешението ти да събера необходимите сили, за да прочистим планината както трябва.

— Ще го имаш. А какво ще кажеш за атентата срещу Унтиверос?

— Някой е натоварил четиристотин килограма висококачествен експлозив на каросерията на пикапа. Много умна постъпка, jefe. Нямаше да е възможно във всеки друг автомобил, но този пикап…

— Si. Едната му гума тежеше повече. Кой го е направил?

— Не са американците, нито някой от слугите им — уверено отговори Кортес.

— Но…

— Jefe, помисли малко — предложи Феликс. — Кой би могъл да има достъп до камиона?

Ескобедо се замисли за това. Седяха на задната седалка на дълга лимузина „Мерцедес“. Колата беше стар модел 600, поддържана с любов като нова. „Мерцедес Бенц“ е кола, харесвана от хората, които трябва да се тревожат за свирепи врагове. Макар и тежка и с мощен двигател, колата с лекота теглеше повече от четиристотин килограма броня от кевлар, разположена на жизненоважни места, и дебели стъкла от поликарбонат^[3], които можеха да спрат куршум от картечница тридесети калибър. Гумите й бяха пълни с пяна вместо въздух, така че да не могат да спаднат при спукване — или поне не много бързо. В горивния резервоар имаше метална решетка с формата на пчелна пита, която не можеше да спре запалването, но предотвратяваше по-опасни експлозии. Петдесет метра преди и след тях се движеха коли „БМВ М-3“, бързи, мощни, пълни с въоръжени мъже, съвсем като при държавните глави, които имаха водеща и следваща кола за охрана.

— Смяташ, че е някой от нас? — попита след минута размисъл Ескобедо.

— Възможно е, jefe. — Тонът на Кортес говореше, че е повече от възможно. Внимателно правеше разкритията си, като следеше крайпътните знаци.

— Но кой?

— Ти трябва да отговориш на този въпрос, не е ли така? Аз съм разузнавач, не детектив. — Това, че Кортес се отърва след тази ужасна лъжа, се дължеше на параноята на Ескобедо.

— Ами липсващите самолети?

— Също не е известно — докладва Кортес. — Някой е наблюдавал летищата. Може би американски десантни групи, но е по-вероятно да са същите наемници, които сега се намират в планината. Вероятно са саботирали самолетите по някакъв начин, вероятно със съучастието на охраната. Предполагам, че когато са си тръгнали, са убили пазачите, за да не може никой да докаже какво са правили, след това са минирали горивния резервоар, за да ни заблудят. Много умна операция, но ние можехме да се приспособим към нея, ако не беше онова убийство в Богота.

Кортес дълбоко си пое дъх, преди да продължи:

— Нападението над американеца в Богота беше грешка, jefe. Това е накарало американците да променят глупавата си операция в нещо, което пряко застрашава дейността ни. Подкупили са някого в организацията и реализират своето желание за възмездие чрез амбициите или гнева на някой от старшите ти колеги. — Кортес говореше със същия тих, разсъдлив глас, с който информираше командирите си в Хавана, както учител съветва особено умен ученик. Начинът му на говорене напомняше на хората за лекар и особено ефективно убеждаваше латиноамериканците, които обичат да спорят, но в същото време уважават хората, които могат да контролират страстите си. Като укори Ескобедо за убийството на американците — Ескобедо не обичаше да го укоряват; Кортес го знаеше, а Ескобедо пък знаеше, че Кортес знае, — Феликс просто придаде по-голяма достоверност на думите си. — Самите американци постъпиха глупаво и си признаха, вероятно в несръчен опит да ни объркат, като говореха за „бандитска война“ в организацията. Впрочем американците са изобретили този трик, за да използват истината като отрицание на фактите. Умно е, но са го използвали твърде често. Вероятно смятат, че не знаем този трик, но всички хора, работещи в сферата на разузнаването, го знаят. — Кортес импровизираше и измисли това в момента, но според него звучеше добре. И имаше необходимия ефект. Ескобедо гледаше през дебелите стъкла на колата, като съзнанието му обработваше новата мисъл.

— Чудя се кой…

— Не мога да отговоря сега. Вероятно вие със senor Фуентес ще имате известен напредък по този въпрос довечера. — Кортес срещаше най-голяма трудност да запази сериозно изражение на лицето си. Независимо от всичкия си ум и безсърдечността си, el jefe можеше да бъде манипулиран, ако човек знае как да го побутва.

Пътят следваше дъното на долината. Имаше и железопътна линия, която също следваше коритото, издълбано в скалата от планинската река. Кортес знаеше, че от чисто тактическа гледна точка човек не можеше да се чувства удобно на това място. Въпреки че не бе служил в армията — ако се изключат уроците по военно обучение в кубинската училищна система, — разбираше недостатъци те на низините. Човек можеше да бъде забелязан отдалеч от хора по възвишенията. Сега знаците по шосето добиха по-различно и злокобно значение. Феликс знаеше абсолютно всичко, необходим за колата. Тя беше модифицирана от водещия в света доставчик на бронирани коли и редовно проверявана от техници от фирмата. Стъклата се заменяха два пъти в годината, защото слънчевата светлина променя кристалната структура на поликарбоната — още по-бързо на екватора и при голяма надморска височина. Стъклото спираше куршум 7,62 от натовска картечница, а листата от кевлар на вратите и около двигателя можеха при благоприятни условия да спрат и по-големи куршуми. Въпреки всичко той беше нервен, но си налагаше да не реагира видимо на опасността.

— Кой ли може да е? — попита Ескобедо, когато колата влезе в един рязък завой.

Там имаше пет групи от по двама души, стрелци и подавачи на лентата. Въоръжени бяха със западногермански картечници MG3, които колумбийската армия неотдавна бе приела на въоръжение, защото използваха същите куршуми 7,62, както и стандартното им пехотно оръжие G3, също германска изработка. Тези пет картечници бяха „откраднати“ — всъщност закупени от един алчен сержант снабдител — от армейски склад. Вариант на по-ранното германско оръжие MG-42, прославило се през Втората световна война, MG3 си запазваше цикличната скорострелност от 1 200 куршума в минута — 20 куршума в секунда. Картечниците се намираха на тридесет метра една от друга, като две от тях трябваше да стрелят по следващата кола, две — водещата, но само една трябваше да се цели в мерцедеса. Кортес не се доверяваше чак дотолкова на бронята на колата. Погледна дигиталния си часовник. Движеха се точно навреме. Ескобедо имаше отлични шофьори. Но и Унтиверос имаше отлични слуги.

Цевта на всяка картечница имаше конусообразно удължение, наречено пламъкогасител. Често неправилно разбирано от непосветените хора, то имаше за цел да крие пламъка от стрелеца — да не го заслепят собствените му изстрели. Физически не е възможно пламъкът да се скрие от който и да е друг.

Стрелците откриха огън едновременно и от дясната страна на пътя се появиха пет отделни еднометрови бели пламъка. От всеки пламък изскачаха трасиращи куршуми и очертаваха линия, която позволяваше на стрелците да коригират огъня си и да го насочат право към целта си, без да е необходимо да използват мерниците на оръжията си.

Никой от пътниците в колата не чу звука на картечниците, но всички усетиха ударите на куршумите — или поне онези, които живяха достатъчно дълго.

Тялото на Ескобедо се втвърди като стоманена греда, когато гой видя жълтата линия на трасиращите куршуми, стигаща до първата кола М-3. Тя не беше така добре армирана като неговата. Задните светлини се отклониха наляво, след това надясно. Колата излезе от пътя под ъгъл и се преобърна като една от играчките на сина му. Преди това той и Кортес усетиха ударите на двадесетина куршума върху тяхната кола. Звукът беше като от градушка върху ламаринен покрив. Но това бяха куршуми, а не град, удрящи се в стомана и кевлар, а не в ламарина. Шофьорът му, добре обучен и винаги нащрек, рязко зави с дългия мерцедес, за да избегне намиращото се пред него БМВ, като в същото време натисна газта докрай. Шестлитровият двигател на мерцедеса реагира веднага — той също имаше предпазна броня, — като удвои мощността си и въртящия си момент за една секунда, и захвърли пътниците в седалките им. По това време Ескобедо бе извърнал глава, за да види опасността. Изглеждаше, сякаш трасиращите куршуми летяха право срещу лицето му, а ги спираше някакво чудо в дебелите стъкла — той видя, че то се чупи от ударите.

Кортес се хвърли с цяло тяло върху Ескобедо, като го събори на пода. Нито един от тях не беше имал време да каже нито дума. При изстрелването на първия куршум колата се движеше със сто и двадесет километра в час. Вече достигаше сто и петдесет, като избягваше от опасната зона по-бързо, отколкото стрелците можеха да коригират огъня си, но корпусът на колата прие повече от четиридесет попадения. След две минути Кортес вдигна поглед.

С изненада видя, че два куршума бяха ударили левите прозорци отвътре. Стрелците бяха малко прекалено добри; успели бяха да вкарат последователно куршуми през армираното стъкло. Не се чуваха никакви звуци от водещата и следващата кола. Феликс дълбоко си пое дъх. Току-що спечели най-големия риск в живота си.

— Завий по първото отклонение! — извика той на шофьора.

— Не! — след миг извика Ескобедо. — Право към…

— Глупак! — Кортес обърна el jefe. — Искаш да се натъкнем на друга засада! Откъде, мислиш, са знаели, че ще минем оттук, за да ни убият! Завий по първото отклонение! — отново извика на шофьора той.

Шофьорът, който добре разбираше тактиката на засадите, натисна спирачката и зави по следващата отбивка. Шосето беше право и водеше към мрежа от малки пътища, обслужващи местните ферми за кафе.

— Намери тихо място за спиране — заповяда Кортес.

— Но…

— Те ще очакват от нас да избягаме, а не да мислим. Те ще очакват да правим това, което пише във всички наръчници по антитероризъм. Само постъпките на глупаците могат да се предвидят — каза Кортес, като чистеше парчетата поликарбонат от косата си. Пистолетът му беше изваден, но сега той демонстративно го постави обратно в раменния си кобур.

— Хосе, ти караш великолепно.

— И двете коли са загубени — докладва шофьорът.

— Това не ме изненадва — отговори съвсем искрено Кортес. — Jesus Maria! За малко да ни…

Ескобедо беше всичко друго, но не и страхливец. Той също видя повредата на стъклото на няколко инча от мястото, където се намираше главата му. Два куршума бяха проникнали в колата — наполовина заседнали в стъклото. El jefe измъкна един и го разтърси дланта си. Все още беше топъл.

— Трябва да говорим с хората, които правят стъклата — спокойно отбеляза Ескобедо. Разбираше, че Кортес спаси живота му.

Странно, но това беше вярно. Кортес се изненадваше повече от факта, че рефлексите му — дори и след като бе предупреден, то реагира със забележителна бързина — спасиха и собствения му живот. Отдавна мина времето, когато трябваше да държи изпит за физическа подготовка, изискван от DGI. Моменти като този караха дори и най-благоразумните хора да се чувстват непобедими.

— Кой е знаел, че ще ходим при Фуентес? — попита той.

— Аз трябва да… — Ескобедо вдигна телефонната слушалка и започна да набира някакъв номер. Кортес внимателно го взе от ръцете му и го върна в калъфа му.

— Това може да е сериозна грешка, jefe — тихо каза той. — Позволи ми да се справя с тази ситуация. Работата тук е за професионалисти.

Ескобедо никога досега не беше така впечатляван от Кортес, колкото в този момент.

— Ще бъдеш възнаграден — каза той на верния си подчинен. Ескобедо се укори за това, че от време на време не се е отнасял както трябва с него и което е по-лошо, понякога не обръщаше внимание на мъдрите съвети на Кортес. — Какво трябва да правим?

— Хосе — каза на шофьора Кортес, — намери някое високо място, откъдето да видим къщата на Фуентес.

След минутка шофьорът намери отклонение от пътя, от което се виждаше долината. Отби колата и тримата излязоха от нея. Хосе разгледа повредите. За щастие нито гумите, нито двигателят бяха засегнати. Въпреки че купето трябваше да се преработва изцяло, мерцедесът можеше спокойно да се движи и маневрира. Хосе истински обичаше тази кола и въпреки че тъгуваше за съсипаната й външност, щеше да се пръсне от гордост, че с нея и със собствените си умения беше спасил живота на всички.

В багажника имаше няколко пушки — германски G3 като онези на армията, но купени законно — и бинокъл. Кортес остави пушките за другите. Той пое бинокъла и го насочи към добре осветения дом на Луис Фуентес, на около шест мили разстояние.

— Какво търсиш? — попита Ескобедо.

— Jefe, ако той има пръст в засадата, сега ще разбере, че може би тя не е успяла, и ще се раздвижат. Ако не знае това, няма да видим никакво раздвижване.

— Ами хората, които стреляха по нас?

— Мислите ли, че знаят, къде сме? — Кортес поклати глава. — Не. Те няма да бъдат сигурни и най-напред ще се опитат да докажат, че са успели, а колата ни бавно се е отдалечила малко — значи най-напред ще се опитат да ни намерят. Хосе, колко завоя направи, преди да ни доведеш тук?

— Шест, senor, но има много пътища — отговори шофьорът. Изглеждаше доста страшен с пушката на рамото си.

— Разбираш ли проблема, jefe? Ако нямат много хора, пътищата за проверка ще са им твърде много. Ние си нямаме работа с полиция или военни. Ако имаше такова нещо, все още щяхме да се движим. Такива засади… не, jefe, провалят ли се веднъж, провалят се напълно. Вземи. — Той подаде бинокъла. Време беше за малко мъжество. Отвори вратата на колата и извади няколко бутилки „Перие“ — Ескобедо я обичаше. Отвори ги, като заклещваше капачките в дупките от куршумите по капака на багажника и навеждаше бутилките. Дори Хосе изгрухтя смаян от тази гледка, а Ескобедо беше човек, който се възхищаваше на такова перчене.

— Опасността ме кара да ожаднявам — обясни Кортес, като им подаде бутилките.

— Вълнуваща вечер беше — съгласи се Ескобедо, като отпи дълга глътка.

 

 

Но не и за подполковник Йенсен и неговия бомбардировач-навигатор. Първата задача, както всяко първо нещо, представляваше специално събитие, но вече беше нещо рутинно. Проблемът се криеше в простия факт, че всичко бе адски лесно. На двадесетгодишна възраст Йенсен се бореше с ракетите земя-въздух и зенитни снаряди с радарно насочване, като изпитваше куража и уменията си спрямо опита и хитростта на виетнамските стрелци. А тази мисия беше толкова вълнуваща, колкото пътуване до пощенската кутия, но си спомни, че по пощата често се изпращаха важни неща. Мисията вървеше точно по план. Компютърът изстреля бомбата точно навреме и бомбардировачът-навигатор насочи мерника на своя уред за разпознаване и нападение към целта. Този път Йенсен позволи на дясното си око да поглежда към телевизионния екран.

 

 

— Чудя се какво ли е забавило Ескобедо? — попита Ларсон.

— Може би е пристигнал рано — отговори Кларк, като не отместваше поглед от целеуказателя.

— Може би — съгласи се другият оперативен офицер. — Забелязваш ли как този път никакви коли не са паркирани близо до къщата?

— Да. Е, тази е нагласена да избухне със закъснение една стотна от секундата — каза му Кларк. — Трябва да гръмне, когато стигне до масата за преговори.

 

 

Кортес си помисли, че отдалеч гледката беше още по-впечатляваща. Не видя бомбата и не чу самолета, който я пусна — това му се стори доста странно, — но забеляза огъня далеч преди звукът да достигне до него. „Американците и техните играчки — помисли си той. — Те могат да бъдат опасни.“ Най-опасното от всичко бе, че източникът им на разузнавателна информация е много, много добър, а Феликс нямаше и представа за него. Това не му даваше мира.

— Изглежда, че Фуентес няма пръст — отбеляза Кортес още преди шумът да достигне до тях.

— Ние можехме да сме там!

— Да, но не сме. Мисля, че трябва да тръгваме, jefe.

 

 

— Какво е това? — попита Ларсон. Две светлини от автомобилни фарове се появиха на хълма на три мили от тях. Никой от двамата мъже не беше забелязал как мерцедесът дойде на мястото за наблюдение. Тогава концентрираха вниманието си върху целта, но Кларк се укори, че не е проверил още веднъж какво става наоколо. Такива грешки често пъти имаха фатален резултат, а той си позволи да го забрави.

Кларк си сложи „ноктрона“ веднага, след като светлините завиха настрани. Това беше голяма…

— Каква кола има Ескобедо?

— Избирай си една от многото — отговори Ларсон. — Сякаш говорим за колекция от коне в Чърчил Даунс. — Поршета, ролс-ройс, мерцедеси…

— Е, това приличаше на голяма лимузина, вероятно е мерцедес. Странно място за такъв автомобил, а? Хайде да се махаме, по дяволите. Смятам, че два пъти с този номер са достатъчни. Отказваме се от бизнеса с бомбите.

Осемдесет минути по-късно джипът им „Субару“ трябваше да забави скорост. На банкета имаше паркирана цяла колекция от линейки и полицейски коли, а мъже в униформа се появяваха и изчезваха в розовата светлина на предупредителните светлини. Две черни БМВ лежаха преобърнати извън пътя. Кларк видя, че някой не ги е харесвал, независимо кой е бил господарят им. Нямаше много Голямо движение, но както навсякъде по света, шофьорите забавяха, за да ги огледат.

— Някой ги е пръснал — отбеляза Ларсон. Оценката на Кларк беше по-професионална.

— Тридесети калибър. Тежки картечници от близко разстояние. Много добра засада. Тези БМВ са М-3.

— Големите, бързите коли ли? Значи някой с много пари. Не смяташ ли, че…

— В този бизнес човек не може много често да смята. Колко бързо можеш да разбереш какво е станало тука?

— Два часа, след като се върнем.

— Добре. — Полицаите разглеждаха преминаващите автомобили, но не ги претърсваха. Един от тях светна с фенерчето си в заднатата част на колата им. Имаше някакви любопитни неща, но нямаха съответните размери и форми, за да представляват картечница. Махна им с ръка да тръгват. Кларк се подчини и започна да предполага. Дали войната, която се надяваше да предизвика, е започнала?

 

 

Роби Джексън имаше двучасов престой, преди да се качи на самолета на военновъздушните сили „С-141В“, който приличаше доста на голяма зелена змия с насочени назад криле. Освен това на борда имаше шестдесет войници с пълно снаряжение. Летецът-изтребител ги погледна развеселен. И малкият му брат като тях си изкарваше хляба. До него седна един майор, след като поиска разрешение — Роби беше по-старши от него с две звания.

— От коя дивизия сте?

— Седма лекопехотна. — Майорът се облегна, като се опита да се настани възможно най-удобно. Каската лежеше в скута му. Роби я вдигна. Оформена беше като германските каски от Втората световна война, но изработена от кевлар. Покрита бе с камуфлажен плат, придържан на мястото си от зелена ластична лента и покрита с малки зелени вързани на възли платнени лентички като медуза.

— Знаете ли, брат ми носи такава каска. Доста тежка е. Има ли полза от нея, по дяволите?

— Каската-зелка? — Майорът се усмихна и очите му се затвориха. — Е, кевларът би трябвало да не позволява да ти пръснат черепа, а парцалът около нея нарушава целостта на силуета. По-трудно е да ви видят в гората, сър. Казвате, че брат ви е при нас?

— Новак е — предполагам, че му казвате втори лейтенант — в ъ, нинджа не знам какво си.

— Три седемнадесет. Първа бригада. Аз съм в разузнаването на втора бригада. Вие какво правите?

— Ще служа две-три години в Пентагона. Когато не управлявам бюро, карам изтребители.

— Трябва да е приятно човек да върши всичката си работа седнал — отбеляза майорът.

— Не — засмя се Роби. — Най-хубавото от всичко е, че много бързо мога да се измъкна от пукотевицата, ако се наложи.

— Разбирам, полковник. Какво ви носи към Панама?

— Имаме една група на самолетоносач в океана. Отидох, за да наблюдавам. А вие?

— Редовна учебна смяна на един от батальоните ни. Ние работим в джунглата и в местности с трудни условия. Крием се доста — обясни майорът.

— Партизански истории?

— Приблизително такава е тактиката ни. Сегашното учение беше главно за разузнаване. Опитваме се да влезем във вътрешността, за да съберем информация, да проведем няколко нападения, такива работи…

— Как мина?

Майорът изсумтя.

— Не така добре, както се надявахме. Загубихме някои важни хора във важни места — при вас е същото, нали? Хората се сменят и е нужно малко време, за да влязат новите в ритъма. Както и да е, разузнавателните групи загубиха някои от добрите си хора и това ни струва много. Затова ходим на учения — завърши майорът. — Никога не спира.

— При нас е различно. Ние се разгръщаме като единица и обикновено не губим никого, докато се върнем обратно.

— Винаги съм смятал, че хората във военноморските сили са умни, сър.

— Толкова ли е лошо при вас? Брат ми каза, че е загубил един истински добър… водач на взвод ли се казва? Както и да е, това много лошо ли е?

— Може да бъде. Имах човек на име Муньос. Наистина го биваше да се движи из гората и да открива разни неща. Един ден просто изчезна някъде по време на някакви специални операции. Така ми казаха. Човекът, който сега заема мястото му, не е толкова добър. Случва се. Трябва да свикваме с тези неща.

Джексън си спомни името Муньос, но не се досещаше откъде.

— Как мога да се придвижа до Монтерей?

— По дяволите, та това е съвсем близо. Искате ли да дойдете с нас, полковник? Разбира се, ние не разполагаме с всичките удобства на военноморските сили.

— Ние понякога също живеем при по-тежки условия, майоре. По дяволите, веднъж цели три дни не си бях сменял чаршафите. През същата тази седмица ни караха да ядем хот-дог за вечеря — никога няма да го забравя. Беше наистина гадно. Предполагам, че джиповете ви имат климатици? — Двамата мъже се спогледаха и се разсмяха.

 

 

Райън беше настанен в апартамент на един етаж по-горе от придружителите на губернатора. За тях плащаха със средства за кампанията, а това го изненада много. Оправданието беше, че така сигурността му се осигуряваше по-лесно. Сега Фаулър имаше охрана от секретните служби и тя щеше да остане с него до ноември, а ако има успех, още четири години след това. Хотелът беше много хубав, съвременен, с дебели бетонни подове, но шумът от партито на долния етаж достигаше дотук.

На вратата се почука точно когато Джак излизаше от банята. Имаше халат с монограма на хотела. Райън го наметна, за да отвори. Пред вратата стоеше жена на около четиридесет години, облечена по последна мода — в червено, което беше поредният „силен“ цвят. Тъй като не разбираше от женска мода, той се зачуди как цветът на дрехите на един човек не му придава нищо друго освен видимост.

— Вие ли сте доктор Райън? — попита тя. На Джак никак не му хареса начинът, по който тя зададе въпроса. Сякаш той бе заразно болен.

— Да, а вие коя сте?

— Аз съм Елизабет Елиът — отговори тя.

— Мисис Елиът — каза Джак. Изглеждаше му като миз^[4]. — Поставяте ме в неизгодно положение. Не зная коя сте вие.

— Аз съм помощник-съветник по външната политика.

— О, добре. Влезте. — Райън отвори вратата докрай и я покани да влезе. Трябваше да си спомни. „Е.Е.“, професор по политическите науки в Бенингтън, чиито геополитически виждания караха Ленин да изглежда като Теодор Рузвелт. Направи няколко крачки, преди да разбере, че тя не го следва. — Няма ли да влезете?

— В този вид? — Тя остана на мястото си още десет секунди, преди да проговори. Джак продължи да бърше косата си с хавлията, като най-вече изпитваше любопитство.

— Аз зная кой сте вие — каза предизвикателно тя. Джак не знаеше какво цели тя. Във всеки случай Райън беше прекарал дълъг ден и все още страдаше от смяната на часовите пояси след пътуването си до Европа, като на всичко отгоре имаше и още един час поради смяната на времето в централната времева зона. Това отчасти обясняваше отговора му.

— Вижте какво, докторе, вие сте тази, която ме завари на излизане от банята. Имам две деца и съпруга, която между другото също е завършила в Бенингтън. Не съм Джеймс Бонд и не си губя времето. Ако искате да ми кажете нещо, бъдете достатъчно любезна и ми го кажете. В движение съм вече цяла седмица, изморен съм и се нуждая от сън.

— Винаги ли сте толкова неучтив?

„Господи!“

— Доктор Елиът, ако искате да играете с големите във Вашингтон, знайте, че първият урок е „Бизнесът си е бизнес“. Ако искате да ме питате нещо, питайте ме.

— Какво, по дяволите, правите в Колумбия — сопна му се тя.

— За какво говорите? — попита с по-умерен тон Джак.

— Знаете за какво говоря. Сигурна съм.

— В такъв случай бихте ли опреснили паметта ми?

— Още един от наркобароните е взривен — каза тя, като нервно погледна нагоре и надолу по коридора, сякаш някой би си помислил, че се пазари за нещо. Случваше се често по време на политически кампании, а Е.Е. не беше физически непривлекателна.

— Не зная нищо за такава операция, провеждана от американското правителство или от някой друг. Искам да кажа, че по този въпрос информацията е равна на нула. Повярвайте ми, дори ако човек стане служител на ЦРУ, не научавате автоматично всичко, което се случва на всяка скала, локва или хълм по света. Какво казват по новините?

— Но вие трябва да знаете — възрази Елизабет Елиът. Сега изглеждаше объркана.

— Доктор Елиът, преди две години написахте книга за това колко всепроникващи сме ние. Тя ми напомни за една стара еврейска история. Един стар евреин в царска Русия, който имал две кокошки и грохнал кон, четял вестника на антисемитите — нали се сещате, жидовете правят това, жидовете правят онова. Негов съсед го запитал защо е взел вестника, а старецът отговорил, че е приятно да види колко е силен. Такава беше и книгата ви, моля да ме извините, но имаше един процент факти и деветдесет и девет процента нападки. Ако наистина искате да знаете какво можем да правим и какво не, аз съм в състояние да ви кажа някои неща, без да навлизаме в сферата на секретното. Обещавам ви, че ще останете толкова разочарована, колкото редовно се чувствам и аз. Ще ми се да имахме половината от силите, които вие мислите, че имаме.

— Но вие сте убивли хора.

— Искате да кажете лично аз ли?

— Да!

„Това може би обяснява поведението й“ — помисли си Джак.

— Да, убивал съм хора. Някой ден ще ви разкажа и за кошмарите си. — Райън замълча. — Дали се гордея с това? Не. Дали се радвам, че го сторих? Да, радвам се. Ще попитате защо. Моят живот, животът на жена ми и на дъщеря ми, както и на други невинни хора бяха застрашени по онова време. Направих каквото трябваше, за да защитя себе си и другите. Помните обстоятелствата, нали?

Елиът не прояви интерес.

— Губернаторът Фаулър иска да се срещне с вас в осем и петнадесет.

„Шест часа сън“ — означаваше това за Райън.

— Ще бъда там.

— Той ще ви разпитва за Колумбия.

— В такъв случай може да наберете малко точки пред шефа си, като малко по-рано му дадете отговора: Не зная.

— Ако той спечели, доктор Райън, вие сте…

— Вън ли? — мило й се усмихна Джак. — Знаете ли, това е като в лош филм, доктор Елиът. Ако вашият човек спечели изборите, може би ще имате властта да ме уволните. Нека ви обясня какво ще означава за мен това. Ще имате властта да ми откажете общо два часа и половина, прекарвани всеки работен ден в колата, властта да ме уволните от една трудна, изпълнена със стресови ситуации работа, която ме държи настрани от семейството ми много повече време, отколкото бих искал. Ще имате властта да ме накарате да живея живот, съизмерим с парите, които спечелих преди десетина години, властта да ме накарате да се върна към писането на исторически книги или може би към преподаването, заради което си взех и доктората. Доктор Елиът, виждал съм заредени автомати, насочени към жена ми и дъщеря ми, и успях да се справя. Ако желаете да ме заплашите по сериозен начин, ще ви трябва нещо по-добро от уволнението ми. Предполагам, че ще се видим утре сутринта, но трябва да знаете, че информацията е само за губернатора Фаулър. Имам заповед, според която никой друг не трябва да се намира в стаята.

Джак затвори вратата, заключи я и постави верижката. Знаеше, че в самолета беше изпил твърде много бира, но досега никой не го бе вбесявал до такава степен.

Доктор Елиът слезе по стълбите, вместо да използва асансьора. За разлика от повечето хора в антуража главният съветник на губернатора Фаулър беше напълно трезвен — пък и той рядко пиеше — и вече работеше по плана за кампания, която да започне след една седмица вместо обичайното чакане до празника на труда.

— Е? — попита той Е.Е.

— Казва, че не знае. Мисля, че лъже.

— Друго? — попита Арнолд Ван Дам.

— Той е арогантен, нахален и склонен да обижда.

— Ти също си такава, Бет. — Двамата се засмяха. Не се харесваха, но политическите кампании събират най-странни двойки. Управителят по кампаниите четеше сведения за Райън от конгресмена Алън Трент, новия председател на комисията за контрол над разузнаването. Е.Е. не го беше виждала. Тя му бе казала, въпреки че вече и той знаеше (макар никой от двамата да не бе наясно какво точно е ставало тогава), че Райън се е противопоставил на Трент на един прием във Вашингтон и публично го е нарекъл педераст. През целия си живот Трент не беше забравил или простил нито една обида. Не даваше и незаслужена похвала. Но в доклада на Трент за Райън се използваха думи като умен, смел и честен. Ван Дам се чудеше какво ли, по дяволите, означава това.

 

 

Предстоеше им третата нощ без нападение, Чавес беше сигурен в това. Тръгнаха след залез-слънце и преди малко минаха през втория заподозрян участък за преработване — имаше всички признаци. Обезцветяването на почвата от разливания на киселина, утъпкана земя, боклуци, всичко, от което се виждаше, че предишните две нощи тук е имало хора. Динг знаеше, че трябва да очаква такова нещо. Всички упътвания, всички лекции по време на кариерата му подчертаваха факта, че бойните операции са някаква смахната смесица от скука и ужас. Скука, защото през по-голямата част от времето не се случваше нищо. Ужас, защото „то“ можеше да се стане всеки миг. Сега разбра защо хората стават немарливи на бойното поле. На учения човек винаги знае какво… е, винаги знае, че нещо ще се случи. Армията рядко прахосваше пари за учения без бой. Времето за учение струваше твърде скъпо. И така, той беше изправен пред дразнещия факт, че истинските бойни операции са по-малко вълнуващи от ученията, но безкрайно по-опасни. Тази двойственост беше достатъчна, за да причини главоболие на младия човек.

Болките са нещо, на което той се беше наситил. Сега гълташе по две таблетки тиленол на всеки четири часа поради болки в мускулите и незначителни навяхвания — и просто от напрежение и стрес. Младият мъж научаваше, че съчетанието от изнурително движение и истинско умствено напрежение състарява бързо. Всъщност той не беше изморен повече, отколкото един служител в канцелария след дълъг ден зад бюрото си, но мисията и обкръжението засилваха всичко, което чувстваше. Радост или тъга, въодушевление или депресия, страх или непобедимост — всички тези неща тук се чувстваха много по-силно. С една дума, бойните операции не бяха забавни. Но в такъв случай той защо… не че ги харесва, но… какво? Чавес се отърси от тази мисъл. Пречеше му да се концентрира.

И въпреки че не го знаеше, това беше отговорът. Динг Чавес бе роден боец. Както хирургът не изпитва удоволствие от гледката на разкъсаните тела на жертви на катастрофа, Чавес спокойно би предпочел да седи в някой бар до красиво момиче или да гледа футбол с приятели. Но лекарят знае, че уменията му до масата са решаващи за живота на неговите пациенти. Чавес бе сигурен, че уменията му на водач са решаващи за мисията. Тук е мястото му. Всичко във връзка с мисията беше толкова ясно — освен случаите, които го объркваха, а дори и това беше ясно по различен, много странен начин. Сетивата му претърсваха гората като радар, отделяха като филтър цвъртенето на птиците и тихото шумолене на животните — освен ако в това шумолене не се долавяше нещо особено. В съзнанието му съществуваше пълно равновесие между параноята и увереността. Той представляваше оръжие на страната си. Можеше да разбере дотолкова нещата и макар да се боеше, макар да се бореше с досадата, мъчеше се да остане нащрек заради другарите си, Чавес сега се превърна в дишаща, мислеща машина с единствената цел да унищожава враговете на страната си. Трудна работа, но точно той бе човекът за нея.

Но и тази вечер нямаше да намерят нищо. Следите бяха стари. Участъците за преработване — празни. Чавес спря на предварителния сборен пункт и изчака останалите от взвода да го настигнат. Изключи очилата си за нощно виждане — във всеки случай човек ги използва само през една трета от цялото време — и си отпи глътка вода. Поне водата тук я биваше, защото идваше от чисти планински потоци.

— Едно голямо нищо, капитане — каза той на Рамирес, когато офицерът стигна до него. — Нищо не чух, нищо не видях.

— Следи?

— Нищо по-прясно от два или три дни.

Рамирес знаеше как да определи възрастта на една следа, но не можеше да го прави така добре, както сержант Чавес. Въздъхна почти с облекчение.

— Добре. Започваме да се придвижваме назад. Почини си още няколко минути, а след това тръгвай.

— Разбрано. Сър?

— Да, Динг?

— Този район се изчерпва.

— Може да си прав, но ние ще почакаме още няколко дни, за да сме сигурни — каза Рамирес. Част от него се радваше, че след смъртта на Роча не бяха влизали в бой, и тази част сега заглушаваше предупредителните сигнали, които трябваше да получи. Чувствата му го успокояваха, докато разумът и разузнавателната информация би трябвало да го предупредят, че не е така.

Чавес също не схвана добре какво става. В съзнанието си дочуваше далечен тътен, подобен на странната тишина преди земетресение или първия намек за облаци на ясния хоризонт. Твърде млад и неопитен, Динг не можеше да забележи. Имаше талант. Беше необходимият човек на необходимото място, но не бе стоял на него достатъчно дълго. Той не знаеше и това.

Но имаха работа. Пет минути по-късно поведе групата, като се заизкачва обратно по склона на планината, избягвайки всички следи и избирайки пътеки, различни от онези, по които дойдоха дотук. Внимаваше за всяка реална опасност, но не виждаше далечната, също толкова ясна заплаха.

 

 

Роби си помисли, че самолетът „С-141В“ кацна твърдо, въпреки че войниците, изглежда, не го забелязаха. Всъщност повечето от тях спяха и трябваше да бъдат събуждани. Джексън рядко спеше в самолет. Според него този бе лош навик за един летец. Транспортният самолет забави ход и започна да кръжи наоколо тромаво, като изтребител, движещ се по тясната палуба на самолетоносач, докато накрая подобният на мидена черупка люк в задната част се отвори.

— Елате с мен, полковник — каза майорът. Изправи се и метна раницата на рамо. Изглеждаше тежка. — Накарах жена ми да докара личната ми кола.

— Тя как се е прибрала до дома?

— С колата на някой от колегите — обясни майорът. — Така аз и батальонният командир можем да обсъждаме учението по пътя до Орд. Ще ви оставим в Монтерей.

— Можете ли да ме закарате във форта? Ще изненадам малкия си брат.

— Може да е на учение.

— В петък вечер? Ще рискувам. — Истинската причина за Роби се криеше във факта, че майорът беше първият армейски офицер, с когото разговаряше от години насам. Сега бе полковник, а следващата стъпка — да стане флотски командир. Ако го искаше наистина — а Роби беше толкова уверен, колкото всеки летец-изтребител, макар крачката от полковник към командир на самолетоносач да е най-опасната във военноморските сили, — малко по-широкият спектър на познанията няма да му навреди.

— Добре.

Двучасовият преход от базата „Травис“ на военновъздушните сили до Форт Орд, където имаше само малко летище, недостатъчно за големите транспортни самолети — беше интересен и Роби има късмет. След два часа, прекарани в размяна на морски разкази срещу пехотни истории, за които не знаеше нищо, намери Тим, който се връщаше след дълга нощ в града. По-големият брат откри, че го интересува единствено канапето. Разбира се, не беше свикнал на такова нещо, но реши, че не е зле да поживее в по-сурови условия.

 

 

Джак и охраната му пристигнаха в апартамента на губернатора точно навреме. Не познаваше никого от охраната, но те бяха предупредени да го чакат, а и той все още носеше пропуска си от ЦРУ. Пластмасовият му личен пропуск с размерите на карта за игра обикновено висеше на врата му на верижка като някакъв религиозен талисман. Този път го показа на агентите и го скри в джоба на сакото си.

Информирането щеше да се проведе по най-предпочитания от политическите институции начин — работна закуска. Без да имат такова светско значение, както обедите и още по-малко вечерите, закуските по една или друга причина се смятаха за много важни. Закуските бяха сериозно нещо.

Почитаемият Дж. (от Джонатан, което той не харесваше) Робърт (наричайте ме Боб) Фаулър, губернатор на Охайо, беше човек на около петдесет и пет години. Както сегашният президент, Фаулър бе бивш щатски прокурор с впечатляващо досие. Ползваше се с авторитета на човек, прочистил Кливланд за шест мандата на служба в Долната камара на САЩ. Но оттам не се стигаше до Белия дом, а и местата в сената за неговия щат бяха твърде сигурни. Преди шест години бе станал губернатор и според всички сведения доста го биваше. Крайната му политическа цел съществуваше отпреди двадесет години и сега той се доближаваше до финала.

Той беше строен човек, висок метър и осемдесет, с кафяви очи и коса, показваща първите признаци на посивяване над ушите. Беше и предпазлив. Америка изисква много от своите кандидати за президенти. В сравнение с това първоначалното обучение в морската пехота представляваше дреболия. Райън седеше срещу човек, по-възрастен от него с почти двадесет години, живял през последните шест месеца с твърде много кафе и лоша храна на политическите обеди, но все пак намирал начин да се усмихва на лошите шеги на хора, които не харесва, и най-забележително от всичко, да прави така, че реч, произнасяна най-малко четири пъти на ден, да звучи по нов, свеж и вълнуващ начин на всеки слушател. Райън си помисли, че също така Фаулър разбира от външна политика толкова, колкото Райън от общата теория за относителността на Айнщайн, а той не знаеше много за нея.

— Предполагам, че вие сте доктор Джак Райън. — Фаулър вдигна поглед от сутрешния си вестник.

— Да, сър.

— Извинете ме, че не ставам. Миналата седмица си навехнах глезена и ме боли ужасно много. — Фаулър махна с ръка към бастуна зад себе си. Джак не го видя на сутрешните новини. Този човек произнесе встъпителната си реч и танцува по сцената… с отекъл глезен. Имаше воля. Джак се приближи, за да се ръкува е него.

— Чувам, че сте временен заместник-директор по въпросите на разузнаването.

— Извинете ме, губернаторе, но званието е заместник-директор по разузнаването. Това означава, че за момента ръководя един от главните отдели на ЦРУ. Останалите са Оперативен, Научен, Технологичен и Административен. Казват му „админ“. Хората от Оперативния събират данни по старомодния начин, те са истинските шпиони от бойните полета. Момчетата от Научния и Технологичния отдел провеждат спътниковите програми, както и други научни неща. Хората от разузнаването се опитват да разберат какво ни дават Оперативният, Научният и Технологичният отдел. Това се опитвам да правя аз. Истинският заместник-директор е адмирал Гриър, а той е…

— Чух за това. Много лошо. Разбрах, че е много хубав човек. Дори враговете му твърдят, че е честен. Това може би е най-добрият комплимент, който може да получи човек. Какво ще кажете за една закуска? — Фаулър изпълни първото изискване за политическия живот. Беше приятен. Беше очарователен.

— Звучи ми добре, сър. Мога ли да ви помогна?

— Не. Ще се справя сам. — Фаулър използва бастуна, за да изправи. — Вие сте бивш морски пехотинец, бивш борсов посредник, бивш преподавател по история. Зная за историята с терористите отпреди няколко години. Моите хора, би трябвало да кажа моите информатори — добави с усмивка той, — ми казват, че много бързо сте се изкачили по стълбата на ЦРУ, но не ми казват защо. Това го няма и в пресата. И ме озадачава.

— Ние пазим някои тайни, сър. Нямам правото да разисквам всички неща, които може да искате да знаете. В случая трябва да разчитате на други да ви говорят за мен. Аз не съм обективен.

Губернаторът поклати любезно глава.

— Вие и Ал Трент сте се сдърпали много кофти преди известно време, но той разказва за вас неща, които ще ви накарат да се изчервите. Как става това?

— Ще трябва да питате мистър Трент, сър.

— Питах го. Не казва нищо. Но той не ви харесва много.

— Нямам право да обсъждам този въпрос. Съжалявам, сър. Ако спечелите изборите през ноември, ще можете да разберете това. — Как да обясни, че Ал Трент беше помогнал на ЦРУ да уреди бягството на един директор от КГБ, за да бъде квит с хората, които бяха вкарали много близък негов приятел от Русия в трудов лагер. Дори ако можеше да разкаже тази история, кой ли щеше да му повярва?

— И наистина разгневихте Бет Елиът снощи.

— Сър, искате ли да говорите с мен като с политик, какъвто не съм, или като с такъв, какъвто съм.

— Казвай направо, синко. Това е едно от най-редките удоволствия, които може да има човек в моето положение. — Райън напълно пропусна сигнала.

— Според мен доктор Елиът е арогантна и нахална. Не съм свикнал да ме дразнят така. Може би й дължа извинение, но може би и тя трябва да ми се извини.

— Тя иска задника ти, а кампанията дори не е започнала. — Тази забележка бе изказана през смях.

— Той принадлежи на друг, губернаторе. Може би тя ще има възможност да го рита, но не може да го има.

— Никога не се кандидатирайте за обществена служба, доктор Райън.

— Не ме разбирайте неправилно, сър, но няма начин някога да се подложа на това, което понасят хората като вас.

— Харесва ли ви да работите за правителството? Това е въпрос, а не заплаха — обясни Фаулър.

— Сър, работя това, защото смятам, че е важно, както и защото мисля, че ме бива.

— Страната ли се нуждае от вас? — леко попита кандидатът за президент.

Въпросът накара действащия заместник-директор да се отпусне в стола си.

— Това е труден отговор, нали? Ако кажете не, тогава не трябва да заемате длъжността, защото някой друг може да я върши по-добре. Ако кажете да, значи сте арогантен кучи син, който си мисли, че е по-добър от всички останали. Поучете се от това, доктор Райън. Това е урокът ми за днес. Сега нека чуя вашия. Разкажете ми за света — искам да кажа вашата версия на света.

Джак извади записките си, говори почти час и изпи две чаши кафе. Фаулър умееше да слуша. Въпросите му бяха насочени.

— Ако ви разбирам правилно, вие не знаете какво са наумили руснаците. Срещали сте се с генералния секретар, нали?

— Да… — Райън внезапно замлъкна. — Сър, не мога… искам да кажа, ръкувал съм се с него два пъти по време на дипломатически приеми.

— Срещали сте се за повече от едно ръкостискане, но не можете да говорите за това? Много интересно. Вие не сте политик, доктор Райън. Казвате истината, преди да помислите да излъжете. Изглежда, смятате, че светът в момента е в доста добра форма.

— Помня времето, когато формата му беше далеч по-лоша — каза Джак, благодарен, че не го закачаха повече.

— В такъв случай защо не се отпуснете? Защо не съкратите оръжията, както предлагам аз?

— Смятам, че е твърде рано.

— Аз не мисля така.

— Значи мненията ни се разминават, губернаторе.

— Какво става в Южна Америка?

— Не зная.

— Не знаете какво правим или не знаете дали изобщо правим нещо, или пък знаете, но имате заповед да не го обсъждате?

„Наистина говори като адвокат.“

— Както казах на мис Елиът снощи, не зная нищо по този въпрос. Това е истината. Вече съм указал областите, които нямам позволение да обсъждам.

— Според мен това е много странно, като се вземе предвид постът ви.

— Бях в Европа за среща на разузнавателните служби на НАТО, когато започна всичко това, пък и аз съм специалист по Европа и Съветския съюз.

— Според вас какво трябва да направим във връзка с убийството на директора Джейкъбс.

— В абстрактен план ние би трябвало да реагираме със сила на убийството на всеки от нашите граждани, особено в случай като този. Но аз съм от Отдела за разузнаване, а не за операциите.

— Включително и предумишлено убийство? — продължи натиска си Фаулър.

— Ако правителството реши, че убиването на хора е правилният начин на действие за защитата на националните ни интереси, то такива убийства не се вместват в правната дефиниция за убийство, нали?

— Интересна позиция. Продължавайте.

— Поради начина на работа на нашето правителство такива решения трябва да се вземат… трябва да отразяват начина, по който американският народ иска да бъдат нещата или би искал да бъдат, ако имаше знанията на хората, натоварени с вземане на решенията. Затова тайните ни операции се наблюдават от Конгреса, за да е сигурно, че са уместни и без политическа насоченост.

— Значи според вас става дума за добре обмислено решение, взето от разумни хора — решението да се извърши убийство.

— Това е доста опростено, но да.

— Аз не съм съгласен. Американският народ поддържа смъртното наказание. Това не е правилно. Ние уронваме достойнството си и изменяме на идеалите на страната си, когато вършим такива неща. Какво мислите за това?

— Мисля, че грешите, губернаторе, но аз не създавам правителствената политика. Аз осигурявам информация на онези, които я правят.

Гласът на Боб Фаулър доби нотки, които Джак все още не беше чул тази сутрин:

— Просто да знам на какви позиции сме. Вие сте такъв, какъвто ви описват, доктор Райън. Разбира се, честен сте, но въпреки младостта ви трябва да ви кажа, че вашите възгледи са отражение на минали времена. Хората като вас правят политиката на правителството, като пращат анализите си в посоки, избрани от самите вас… спрете! — Фаулър вдигна ръка. — Не подлагам на съмнение почтеността ви. Не се съмнявам, че влагате всички усилия в работата си, но е отявлена глупост да ми казвате, че хората като вас не правят правителствената политика.

При тези думи Райън почувства, че почервенява, и се опита да се контролира, но се провали напълно. Фаулър не подлагаше на съмнение почтеността на Райън, а втората най-ярка звезда в съзвездието на личните му качества — интелигентността му. Искаше да се сопне и да отговори какво мисли, но не можеше.

— Сега ще ми кажете, че ако знаех това, което знаете вие, щях да мисля по друг начин, така ли? — попита Фаулър.

— Не, сър. Не използвам този аргумент. Той звучи и намирисва на куп лайна Вие или ми вярвате, или не. Аз мога само да излагам доводи, но не и да ви убедя. Може би понякога греша — призна Джак, като се поуспокои. — Само мога да ви дам най-доброто, с което разполагам. Може ли и аз да ви дам един урок, сър?

— Казвайте.

— Светът не винаги е такъв, какъвто искаме да бъде, но желанията не го променят.

Фаулър се развесели.

— Значи трябва да ви слушам дори когато грешите? Ами ако зная, че грешите?

Можеше да последва прекрасна философска дискусия, но Райън знаеше кога е победен. Току-що беше загубил деветдесет минути. Може би трябва да направи последен опит.

— Губернаторе, по света има тигри. Веднъж видях дъщеря си близо до смъртта в болницата, защото един човек, който ме мразеше, се опита да я убие. Това не ми харесваше, опитах се да отстраня всичко с пожелания, но не стана. Може би съм научил един неприятен урок. Надявам се, че никога няма да ви се наложи и вие така да се учите.

— Благодаря ви. Желая ви приятен ден, доктор Райън.

Райън събра документите си и излезе. Всичко му се струваше като нещо, смътно запомнено от Библията. Срещнаха се и не се познаха с човека, който може да бъде следващият президент на страната му. В по-голяма степен беше смутен от реакцията си на това: „Майната му.“ Потвърдил бе наблюденията на Фаулър. Що за тъпа мисъл.

 

 

— Отпусни му края, големи братко! — каза Тим Джексън. Роби отвори едното си око и видя Тими, облечен в шарената си униформа и с обувки. — Време е за сутрешното ни тичане.

— Помня как ти сменях пелените.

— Първо трябва да ме хванеш. Хайде, имаш пет минути за подготовка.

Полковник Джексън се усмихна на брат си. Беше в много добра форма, а освен това и майстор по кендо.

— Ще ти набия задника в земята.

„Гордостта предшествува погибелта^[5]“ — помисли си капитан Джексън. Щеше му се да падне. Така може би щеше да има възможност да си почине няколко секунди. Когато той започна вече да залита, Тими забави крачка.

— Печелиш — изпъшка Роби. — Вече няма да ти сменям пелените.

— Хей, ние изминахме едва две мили.

— Един самолетоносач е дълъг само триста метра!

— Да, и предполагам, че стоманената палуба се отразява зле и на коленете. Хайде, върнете се и пригответе закуската, сър. Аз имам още две мили.

— Слушам, сър. — „Къде ли са ми прътите за кендо? — помисли си Роби. — Все още мога да му нашаря задника на кендо!“

Изминаха пет минути, докато Роби намери пътя до ергенската квартира на брат си. Мина покрай няколко офицери, които се връщаха или отиваха да тичат, и за първи път в живота си Роби се почувства остарял. Не беше честно. Той е един от най-младите полковници във военноморския флот и все още адски добър летец. А знаеше и как да приготвя закуска. Всичко се намираше на масата, когато Тими се върна.

— Не се притеснявай, Роб. Аз с това си изкарвам прехраната. Не мога да карам самолети.

— Млъквай и си пий сока.

— Къде, по дяволите, каза, че си сега?

— На „Рейнджър“ — това е самолетоносач, момче. Наблюдавам операциите край брега на Панама. Днес следобед шефът ми пристига в Монтерей и аз трябва да се срещна там с него.

— Там, където избухват бомбите — каза Тими, като мажеше масло на филията си.

— Имаше ли нова бомба снощи? — попита Роби. Е, в това имаше смисъл.

— Изглежда, сме очистили още един пласьор на наркотици. Приятно е да се види, че най-после ЦРУ или някой друг е добил малко смелост. С радост бих научил как вкарват бомбите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роби. Нещо не беше наред.

— Роб, аз зная какво става. Там долу има от нашите хора.

— Тим, объркваш ме.

Младши лейтенант Тимоти Джексън от пехотата се наведе през масата по характерния за младите офицери заговорнически начин.

— Виж какво, зная, че това е тайна, но, по дяволите, колко умен трябва да е човек? Един от моите хора сега е там. Досети се, човече. Един от най-добрите ми хора изчезва, не се явява където трябва — където армията смята, че трябва да бъде, за бога. Говори испански. Също такива са и другите, които изчезнаха по особен начин. Муньос от разузнавателния батальон, Леон и още двама, за които чух. Всички говорят испански, нали? След това изведнъж се започна сериозно трепане долу в страната на бананите. Хей, колко умен трябва да е човек?

— Разговарял ли си с някого за това?

— Защо да казвам на някого? Малко се тревожа за Чавес — той е един от моите хора и се притеснявам за него, но е адски добър войник. Що се отнася до мен, той може да трепе колкото си иска наркобарони. Аз само искам да зная как са вкарали бомбите. Един ден това може да ми влезе в работа. Мисля да се заема със специални операции.

„Военноморският флот хвърли бомбите, Тими“ — мислено извика Роби.

— Много ли се говори за това?

— За първата бомбардировка всеки мислеше, че е доста добра, но да се говори, че наши хора са взели участие? Не. Може би някои мислят като мен, но за такива неща не се дрънка. Секретност, нали?

— Точно така, Тим.

— Ти познаваш един старши служител на ЦРУ, нали?

— Донякъде. Кръстник съм на сина му.

— Предай му да убие всичките.

— Ще му кажа — тихо отговори Роби. Това трябваше да е операция на ЦРУ. Много потайна операция на ЦРУ, но съвсем не толкова, колкото биха искали. Щом един новобранец, току-що излязъл от академията, може да се досети… Оръжейниците на „Рейнджър“, кадровите офицери и срочнослужещите в цялата армия трябва вече да са загрели. Не всички, които са чули да се говори, ще застанат на страната на добрите.

— Нека ти дам един съвет. Ако чуеш за това, кажи на хората да мълчат. Дрънкаш ли за операция като тази, започват да изчезват хора.

— Хей, Роб, ако някой иска да стори нещо на Чавес и Муньос, и…

— Слушай, момче! Аз съм бил там. Стреляли са по мен с картечници, а и моят „Томкет“ веднъж изяде една ракета, за малко не уби най-добрия втори пилот, който някога съм имал. Там е опасно и думите убиват хора. Запомни го. Вече не си в колежа, Тим.

Тим се замисли за момент. Брат му имаше право. Също така брат му се чудеше какво да направи по този въпрос. Роб просто мислеше да не предприема нищо, но той караше „Томкет“, беше човек на действието, а не от хората, които си траят. Реши, ако не друго, поне да предупреди Джак, че сигурността по операцията не е, както би трябвало.