Том Кланси
Реална заплаха (29)

27.
БИТКАТА

Армиите имат навици. Отстрани тези навици често изглеждат странни или направо откачени, но те имат определена цел, научена през четирите хилядолетия, откакто хората воюват организирано помежду си. Много от научените уроци са негативни. Винаги, когато хора бъдат убити без определена причина, армиите се поучават от тази грешка и правят всичко, за да не се повтаря. Разбира се, такива грешки се случват в армията толкова често, колкото във всяка друга професия. Но както и във всеки занаят, добрите професионалисти са онези, които никога не забравят основните неща.

Капитан Рамирес беше един от тези хора. Макар да разбра, че е твърде чувствителен към загубата на един живот, което бе част от професията му, той още помнеше другите уроци. Един от тях, научен доста неприятно неотдавна, напомни особено силно за себе си. Рамирес все още очакваше довечера да го вземат с хеликоптера на военновъздушните сили и се чувстваше сравнително сигурен, че е убягнал от преследвачите на група „Нож“. Но пък и си спомняше всички поуки от миналото, когато войници умираха от неочаквани неща, защото вземаха желаното за действителност.

Основното правило сега беше, че една неподвижна бойна единица винаги е уязвима и за да намали този риск, интелигентният командир изготвя план за отбрана. Рамирес помнеше това и все още наблюдаваше внимателно терена Смяташе, че едва ли някой ще дойде тази нощ за да притеснява бойците му, но вече имаше готовност за такова нещо.

Начинът на разполагане на хората показваше заплахата. Според него имаха насреща много голяма, но сравнително слабо обучена военна сила. А неговите две особени предимства бяха: първо, че всичките му хора имаха радиоапарати, и, второ, разполагаха с три оръжия със заглушители. Рамирес се надяваше, че няма да го навестят тази вечер, но ако го сторят, планираше да им поднесе цяла поредица от неприятни изненади.

Всеки от хората му участваше в двучленна група за взаимна подкрепа. Няма нищо по-страшно от това да си сам в боя, а ефективността на един войник се увеличава многократно само от простия факт, че до себе си има другар. Всяка двойка беше изкопана три дупки, наречени основна, резервна и допълнителна, като част от три отделни защитни вериги. Всички носеха камуфлажна маскировка и бяха внимателно разположени, за да си оказват помощ един на друг. Където имаше възможност, прочистиха полето за стрелба, но винаги под тъп ъгъл, за да може огънят срещу нападателите да е страничен, а не челен. Част от плана беше да накарат противника да се движи в предварително определена посока. Накрая, ако всичко се провалеше, съществуваха три маршрута за бягство и съответни сборни пунктове. Хората му бяха заети през целия ден, копаеха дупките си, приготвяха позициите си, залагаха останалите им мини, а през времето за почивка спяха, не разговаряха. Но самият той не можеше да си намери достатъчно много работа, за да отклони мислите си.

Нещата през деня се влошиха. Радиовръзката не се възстанови и всеки път, когато Рамирес включваше радиотелефона си в определения час, не чуваше нищо. Обясненията му за това ставаха все по-незадоволителни. Вече не можеше да го отдаде на повреда в оборудването или захранването. През целия следобед си казваше, че не е възможно да са отрязани, и дори не обмисляше тази възможност. Обаче дълбоко в съзнанието му дълбаеше мисълта, че са сами, далеч от дома, изправени пред потенциална заплаха и разполагащи само с нещата, които носеха на собствените си гърбове.

 

 

Хеликоптерът кацна на същото летище, от което излетя само преди два дни, като влезе в хангар, чиито врати веднага се затвориха. Самолетът „МС-30“, който ги съпровождаше, се скри по същия път. Райън, изтощен от полета, се движеше с нестабилна походка. Видя очакващия го Кларк. Единственото хубаво нещо беше, че Кътър бе забравил да вземе простата предпазна мярка за среща с командира на базата, защото изобщо не помисли, че заповедите му няма да бъдат изпълнени. В резултат повторната поява на хеликоптера за специални операции се изтълкува като поредната странна случка, а един зелен хеликоптер — на сянка изглеждаше черен — не се различава много от другите.

Джак се върна при хеликоптера, след като се разходи до тоалетната, където изпи около половин литър вода от хладилника. Хората вече се запознаваха и той видя, че полковник Джоунс и Кларк си говореха доста приятелски.

— В трета оперативна група, а?

— Точно така, полковник — каза Кларк. — Аз не можах да стигна до Лаос, но вашите хора спасиха доста от задниците ни. Оттогава работя за ЦРУ… Е, почти през цялото време.

— Аз дори не зная къде да ида. Оня задник от военноморските сили ни накара да унищожим и картите си. Зимър помни някои от радиопозивните, но…

— Аз имам честотите — прекъсна го Кларк.

— Добре, но все пак трябва да ги намерим. Дори и при условие, че имаме подкрепата на самолета-цистерна, аз нямам хора за истинско търсене. Там районите са доста големи, а надморската височина ми съсипва консумацията на гориво. Какво представлява противникът?

— Много хора с автомати „Калашников“. Трябва да ти звучи познато.

ПД направи гримаса.

— Познато ми е. Имам три миниоръдия. Без никаква въздушна подкрепа…

— Правилно се досети. Ти си въздушната подкрепа. Аз бих заложил на миниоръдията. Евакуационните места предварително ли са съгласувани? — попита Кларк.

— Да. По едно първостепенно и две резервни за всяка група. Общо дванадесет.

— Трябва да приемем, че врагът знае за тях. Работата за тази вечер е да ги намерим и да ги откараме на място, за което ние знаем, но те не. След това утре вечерта можеш да идеш, за да ги прибереш.

— А оттам право в… оня човек от ФБР иска да кацнем на малкия кораб. Тайфунът Адел ме тревожи. Според последната прогноза за времето той се движи на север към Куба. Искам да проверя това.

— Аз току-що го сторих — каза Ларсон, като се присъедини към групата. — Адел отново се носи на запад и преди един час се е разраснал в истински ураган. Ветровете в центъра му са със скорост от седемдесет и пет километра.

— О, по дяволите! — каза полковник Джоунс. — С каква скорост се движи?

— Ще бъде наблизо утре, но няма проблеми за полета ни тази вечер.

— Какъв ще бъде този полет?

— Ларсон и аз ще слезем на земята, за да намерим групите. — Кларк извади едно радио от чантата, оставена от Мъри. — Ще летим нагоре-надолу по долината и ще разговаряме по тези неща. Ако имаме късмет, ще осъществим контакт.

— Ти наистина вярваш в късмета, синко — каза Джоунс.

 

 

О’Дей мислеше, че животът на агента от ФБР не винаги е толкова блестящ, колкото смятат хората. Съществуваше и дребният проблем, че с по-малко от двадесет агенти за случая той не можеше да даде тази отвратителна задача на някой по-младши. Но случаят поначало си беше сложен. Все още не можеха дори да мислят да поискат разрешително за обиск, а нелегалното проникване в къщата му — такива неща ФБР отдавна не правеше — беше невъзможно.

Съпругата на Кътър бе се завърнала и юркаше персонала си като родена господарка. От друга страна, преди няколко години Върховният съд постанови, че за претърсване на боклука не се изисква съдебно разрешение. Този факт позволи на Пат О’Дей да направи най-хубавата гимнастика на тялото си от кръста нагоре от години насам. Сега, след като бе натоварил няколко тона отвратително миришещи торби с боклуци в каросерията на боядисан в бяло камион, той почти не усещаше ръцете си. Това, което търсеше, можеше да се намира в една от няколко кофи. Онази част на Форт Майер, където живееха по-важни персони, все още беше военна зона и дори кофите за боклук трябваше да се разполагат по определен начин. В настоящия случай две семейства използваха една и съща кофа, която също толкова добре организираният боклукчия изхвърляше. О’Дей беше маркирал торбите, преди да ги натовари в камиона, в резултат на което петнадесет чувала попаднаха в една от многото лаборатории на ФБР. Е, тази не беше част от туристическия маршрут, защото ФБР показва само най-доброто от себе си на хората, които минават из сградата на Хувър. Добре, че вентилационната система я биваше и наоколо се намираха няколко туби с обезмирисяващи препарати, за да неутрализират вонята, която преминаваше през хирургическите маски на лаборантите. Самият О’Дей смяташе, че ще бъде преследван от облак сини мухи до края на живота си. Търсенето отне един час. Боклуците биваха преглеждани върху маса с бял плот — имитация на мрамор. Имаше използвано кафе за около четири дни, също толкова наполовина изядеш кроасани, разлагащ се сладкиш и няколко пелени. Те идваха от съседната къща. Офицерът, който живееше до къщата на Кътър, имаше новородена внучка.

— Готово — обади се един лаборант. Вдигна в ръка компютърна дискета. Макар и с ръкавици, човекът я държеше за двата противоположни края и я пусна в дълга найлонова торбичка. О’Дей я взе и се качи на горния етаж, за да снеме отпечатъците.

Тази вечер двама старши лаборанти работиха до късно. Разбира се, малко шмекеруваха. Вече разполагаха с отпечатъците на адмирал Кътър от централния архив, защото всички военни дават отпечатъците си при записването си в армията, а също и цяла торба хитрини, към които се включваше и лазер.

— Какво е имало на нея? — попита един от лаборантите.

— Лежеше върху някакви вестници — отговори О’Дей.

— Аха! Няма допълнителни зацапвания, а освен това хартията е добър изолатор на горещината. Може да имаме шанс.

Лаборантът извади дискетата от прозрачната торбичка и започна работа. Всичко отне десет минути, по време на които О’Дей крачеше из стаята.

— Разполагам с пръстов отпечатък от палец с осем допирни точки в предната част и вероятно от безименен пръст от другата страна, но само с една много добра допирна точка и една почти напълно негодна. Има и един несъвпадащ набор отпечатъци, но са твърде размазани, за да можем да ги определим. Обаче шарката е различна и следователно трябва да е друг човек.

О’Дей прецени, че това е повече, отколкото можеше да очаква при съществуващите обстоятелства. Обикновено за идентифицирането на пръстови отпечатъци бяха необходими десет отделни допирни точки — но тази цифра винаги е различна. Инспекторът бе сигурен, че Кътър е държал дискетата, макар че съдебните заседатели може да не са напълно убедени, ако изобщо се стигне до съд. Сега беше време да се види какво има на дискетата и затова той тръгна към друга лаборатория.

След навлизането на персоналните компютри на пазара използването им за криминални престъпления беше само въпрос на време. За такива разследвания ФБР имаше собствен отдел, но най-полезните хора бяха частните консултанти, чиято истинска работа се състоеше в „разбиване“ на други програми. За тези хора компютрите са най-чудесните играчки, а работата с тях — най-забавната игра. Фактът, че една държавна служба им плаша, за да си играят, се равняваше за тях на кариерата на професионален футболист. Човекът, който чакаше О’Дей, бе от шампионите. Двадесет и пет годишен и все още студент в един местен колеж. Въпреки че почти не се вясваше на занятия, най-ниската му оценка бе пет плюс. Имаше въздълга рижава коса и брада, които се нуждаеха от измиване.

О’Дей му подаде дискетата.

— Това е секретен случай — каза той.

— Много добре — отговори консултантът. — Имаме двустранна микрофлопи дискета с двойна гъстота „Сони MFD-2DD“ със 135 сектора на инч, вероятно форматирана за 800 килобайта. Какво има на нея?

— Не сме сигурни, но вероятно е шифров алгоритъм.

— А! Руски комуникационни системи? Съветите започват да ни създават усложнения, а?

— Не е важно да знаеш това — изтъкна О’Дей.

— Хората като теб не са никак забавни — каза мъжът и вкара дискетата в устройството. То беше свързано с компютър „Епъл Макинтош IIх“, към разширителните слотове на който имаше свързани специални печатни платки, като самият консултант бе разработил две от тях. О’Дей знаеше, че той би работил на компютър от типа „Ай-Би-Ем“ само ако някой опре пистолет до главата му.

Програмите, които използваше за този случай, бяха разработени от негови колеги за възстановяване на данни от повредени дискети. Първата се наричаше „Рескюдата“^[1]. Операцията бе деликатна. Най-напред четящите глави проследиха всяка магнитна зона на диска, като копираха данните в осеммегабайтовата памет на компютъра и създадоха трайно копие върху твърдия диск, а след това направиха и копие върху дискета. Това позволи на консултанта да извади оригиналната дискета, която О’Дей незабавно прибра в пликчето.

— Дискетата е била избърсана — констатира мъжът.

— Какво?

— Била е избърсана, не изтрита или форматирана, а избърсана. Вероятно с малък магнит.

— Мама му стара — каза О’Дей. Достатъчно разбираше от компютри, за да се досети, че данните, съхранени по магнитен начин, могат да бъдат изтрити от магнитни смущения.

— Не се вълнувай.

— А?

— Ако този човек е форматирал дискетата, щяхме да закъсаме. Но той само е размахал магнит отгоре. Част от данните ги няма, но някои може да са тук. Дай ми два часа и вероятно ще мога да ти възстановя някои от тези данни — ето тук има нещо. Записът е в машинен код, но не мога да разпозная формата… прилича ми на алгоритъм с препозициониране. Не зная нищо за тези неща, сър. Доста сложно изглежда. — Огледа се. — Това ще отнеме много време.

— Колко?

— Колко е необходимо да нарисуваш Мона Лиза? Колко време трябва, за да построиш една катедрала? Колко трябва за…

Преди края на третия въпрос О’Дей се намираше извън стаята. Остави дискетата в сейфа на канцеларията си, а след това се отправи към един гимнастически салон, за да се изкъпе и да прекара един час във ваната с джакузи. Душът отстрани вонята и докато водовъртежът във ваната се грижеше за болките му, О’Дей мислеше колко добре се оформя делото срещу кучия син.

 

 

— Сър, тях просто ги няма.

Рамирес върна слушалките и кимна. Този път не можеше да отрече това. Погледна към Гуера — сержанта, отговорен за операциите.

— Мисля, че някой е забравил за нас.

— Е, това е добра новина, капитане. Какво ще правим?

— Следващият час за радиовръзка е точно в един. Ще опитаме още веднъж. Ако нищо не стане, предполагам, че ще трябва да се махнем оттук.

— Накъде, сър?

— Ще тръгнем надолу по планината, ще се опитаме да заемем някакво превозно средство и да… Господи, и аз не знам. Вероятно имаме достатъчно пари, с които да можем да излетим оттук за дома.

— Нямаме паспорти и документи за самоличност.

— Ами ако отидем до посолството в Богота?

— Така ще нарушим към дузина различни заповеди, сър — посочи Гуера.

— За всяко нещо има по един първи път — отбеляза капитан Рамирес. — Накарай хората да изядат последните си дажби и да си починат колкото е възможно по-добре. Заставаме на постовете след два часа и ще останем будни цялата нощ. Искам Чавес и Леон да патрулират надолу по хълма, да речем, на два километра разстояние от нас. — Нямаше нужда Рамирес да казва от какво се опасява. Колкото и малка да изглеждаше вероятността да бъдат нападнати, той и Гуера разсъждаваха за тези неща по еднакъв начин.

— Всичко е наред, капитане — увери го сержантът. — Всичко ще се оправи веднага щом тези радиотехници се стегнат.

 

 

Инструктажът за мисията отне петнадесет минути. Мъжете бяха гневни и неспокойни заради претърпените загуби и не оценяваха пълно намиращата се пред тях опасност. Бяха обзети единствено от яростта си. „Каква смелост — мислеше Кортес, — каква мъжественост! Глупаци.“

Първата цел се намираше само на тридесет километра — по очевидни причини той искаше да се справи най-наред с най-близката група, — като двадесет и два километра щяха да бъдат изминати с камион. Разбира се, трябваше да чакат да се стъмни, но шестнадесет пикапа се отправиха на път. Във всеки се намираха по петнадесетина мъже. Кортес гледаше как тръгват и се отдалечават, бъбрейки си. Разбира се, неговите хора останаха. Досега беше вербувал едва десет души, верни само на него. Разбира се, направи го много внимателно. Нямаше никакви глупави въпроси за родителите или за това, колко истина има в твърденията им, че са убивали. Избра ги заради уменията им. Повечето от тях бяха изгонени от „М-19“ или ФАРК, хора, на които им стигаха пет години, прекарани в игра на партизанска война. Някои бяха обучавани в Куба или Никарагуа и имаха основни воински умения. Това ги поставяше над „войниците“ на Картела, повечето от които нямаха никакво обучение. Хората му бяха наемници. Единственият им интерес към Кортес представляваха парите, които им бе платил, а беше обещал и повече. Нямаше къде да отидат. Колумбийското правителство не се нуждаеше от тях. Картелът не би им се доверил. А бяха се заклели във вярност към двете марксистки групировки, които в политическо отношение бяха фалирали до такава степен, че си позволяваха да работят за Картела. С това единственият работодател оставаше Кортес. Той беше човекът, за когото да убиват. Той не им разкриваше намеренията си, защото все още им нямаше доверие. Но нали всички големи движения бяха започвали с малки групи хора, чиито методи са толкова тъмни, колкото и целите им, и които бяха предани само на един човек. Или поне Кортес бе учил нещата по този начин. Самият той не вярваше напълно на това, но за момента му стигаше. Не си правеше никакви илюзии да оглавява революция. Той просто извършваше… как се казва? Превземане с враждебна цел. Точно така. Кортес се усмихна на себе си, когато влезе в къщата и започна да разглежда картите.

 

 

— Добре, че и двамата не пушим — каза Ларсон, когато колелата се вдигнаха от земята. В кабината зад тях се намираше допълнителен резервоар с гориво. Предстоеше им двучасов полет до патрулната зона и два часа връщане след тричасово чакане на място. — Ще успеем ли според теб?

— Ако не успеем, някой ще трябва да заплати за това — отговори Кларк. — Какво ново за времето?

— Ще се върнем доста преди урагана. Но за утре не искам да се обзалагам.

 

 

Чавес и Леон се намираха на два километра от най-далечния наблюдателен пост на групата. И двамата носеха оръжия със заглушители. Леон не беше водачът на група „Знаме“, но умееше да се движи така добре из гората, че Чавес го хареса. Най-хубавото от всичко беше, че не намериха нищо. Капитан Рамирес им беше разяснил от какво се тревожи. До момента не бяха доловили нищо от това, което зарадва сержантите. Първоначално бяха тръгнали на север, а после бавно се върнаха на юг, като обхванаха район от няколко километра в търсене на следи и ослушване за звуци. Тъкмо се канеха да завият нагоре и да се връщат към зоната за кацане, когато Чавес спря и се обърна.

Дочу метален звън. Махна с ръка на Леон да замре и завъртя глава с надеждата… „За какво?“ — запита се той. Надяваше се, че наистина е дочул нещо? Или се надяваше, че така му се е сторило? Включи очилата си и огледа склона. Там някъде имаше път. Ако ще имат гости, те ще дойдат от тази посока.

Отначало не можеше да се познае. Горската покривка над главите им беше гъста и относителната липса на светлина го накара да завърти копчето за яркостта докрай. От това картината стана неясна, както предаване от далечен град преди въвеждането на кабелна телевизия, а това, което търсеше, се намираше далеч — най-малко на петстотин метра, доколкото можеше да се види в оредяла гора. Напрежението изостри вниманието му, но и въображението му заработи по-усилено. Трябваше да се предпази от виждането на несъществуващи неща.

Но там имаше нещо. Усети го още преди звукът да се повтори. Вече не се дочуваха метални звуци, но се долови… прекалено силният шепот на листа, след което нощта в подножието на планината отново стана тиха. Чавес погледна Леон, който също си беше сложил очилата, и гледаше в тази посока. На очилата се виждаше само като зелено изображение. Скритото зад очилата лице се обърна към Чавес и кимна. Жестът му не съдържаше никакви чувства, а само предаваше по най-професионален начин една неприятна мисъл. Чавес клекна и включи радиотелефона си.

— „Шест“, тук „Водач“ — обади се Динг.

— Тук, „Шест“.

— Намираме се в мястото за връщане. Забелязахме движение на около половин километър по-надолу от нас. Ще изчакаме.

— Разбрано. Внимавай, сержант — каза Рамирес.

— Добре. Край на връзката.

Леон дойде при него.

— Как искаш да изиграем това? — попита Берто.

— Нека не се отдалечаваме, докато разберем какво са намислили.

— Готово. По-добре е да се прикрием на петдесет метра нагоре.

— Тръгвай. Идвам след теб. — Чавес погледна още веднъж надолу, преди да последва другаря си до едно място с гъсти дървета. Все още не можеше да различи нищо на неясния екран. Две минути по-късно и той се намираше на новото място.

Берто първи забеляза идващите хора и посочи с ръка надолу по една пътека. Движещите се точки сега бяха по-големи. Глави. На четири или петстотин метра. Изкачваха се право нагоре по хълма.

„Добре — помисли и Чавес. — Я да ги преброя.“ Усети как се отпуска. Нещата ставаха по-сериозни. Всичко това го бе правил и преди. Вече нямаше неизвестни. Ще се бият. А той знаеше как.

— „Шест“, тук „Водач“. Група с големина на рота се приближава към вас.

— Друго?

— Движат се бавно, внимателно.

— Колко време можеш да останеш на място?

— Около две минути.

— Остани толкова дълго, колкото позволява безопасността, а след това тръгвай. Опитвай се да се движиш наравно с тях още около километър. Искаме да хванем в капана колкото е възможно повече.

— Разбрано.

— Много са, а това намирисва на лошо — прошепна Леон.

— А ние трябва да ги поокастрим, преди да избягаме, нали? — Чавес обърна поглед към приближаващия се противник. Не забелязваше да се движат в някакъв очевиден ред. Не бързаха, бавно се изкачваха нагоре по хълма, въпреки че той вече лесно можеше да ги чуе. Движеха се по трима или четирима, вероятно групи приятели, както правеха уличните банди. Човек има нужда от приятел зад себе си.

„Улична банда“ — помисли си той. Не си правеха труда да се обличат в еднакви цветове, както в неговия квартал, само дето носеха тези проклети автомати „Калашников“. Без истински план, без огневи и маневрени групи. Зачуди се дали имат радиотелефони, за да координират действията си. Вероятно не. С малко закъснение разбра, че те знаят къде отиват. Неизвестно откъде, но всичко означаваше само, че са тръгнали към адски лоша засада. Обаче бяха много. Адски много.

— Време е да тръгваме — каза Чавес на Берто.

Затичаха нагоре или тръгнаха толкова бързо, колкото позволяваше обучението им, като избираха една или друга удобна точка за наблюдение и уведомяваха Рамирес за своето местонахождение и това на врага. Горе над тях взводът имаше почти два часа, за да се предислоцира и да приготви засадата. Чавес и Леон слушаха разговорите им на собствените си радиотелефони. Взводът се изтегляше напред, за да посрещне нападателите много преди линията за първоначална защита. Тя беше разположена между две особено стръмни възвишения. На тях се намираха картечниците и покриваха прохода с ширина от около триста метра. Ако врагът бе достатъчно глупав, за да премине оттам, то това си бе негов проблем. До момента преследвачите бяха се движили направо към зоната за кацане. Чавес си помисли, че може би някой им е съобщил местонахождението на „Нож“. Но реши, че не е сигурно, докато с Леон избираха мястото си под една от картечниците.

— „Шест“, тук „Водач“. Заехме позиция. Врагът се намира на триста метра под нас.

В отговор дочу почукване на бутона.

— Виждам ги — обади се друг глас по радиомрежата. — Гранатомет, „Едно“ ги вижда.

— „Лекар“ ги вижда.

— Картечница „Едно“ ги вижда.

— Гранатомет „Две“, виждаме ги.

— „Нож“, тук „Шест“. Не се вълнувайте — спокойно каза Рамирес. — Изглежда, идват право към парадната врата. Не забравяйте сигнала, момчета…

Изминаха още десет минути. Чавес изключи очилата си, за да пести енергия и да могат очите му да привикнат към обстановката. Съзнанието му обработваше отново и отново огневия план на взвода. Двамата с Леон отговаряха за конкретни зони. Всеки боец трябваше да ограничава стрелбата си в определена индивидуална дъга. Дъгите се преплитаха донякъде, но всеки трябваше да стреля в собствената си малка зона и да не обсипва с куршуми целия район. Дори и двете картечници имаха такива ограничения. Третата се намираше далеч зад огневата линия заедно с малката резервна група, готова да окаже подкрепа на взвода при изтеглянето му или да реагира на неочаквани събития.

Сега преследвачите се намираха на стотина метра от огневата линия. Предната им редица се състоеше от около осемнадесет-двадесет души. Останалите се стараеха да не изостават от тях. Движеха се бавно, внимаваха къде стъпват, а преметнатите през гърдите им оръжия сочеха наляво. Чавес преброи трима души в зоната, за която отговаряше. Леон продължи да наблюдава какво става надолу по хълма и вдигна оръжието си.

В миналото са го правели със залпов огън. Пехотинците на Наполеон са се строявали рамо до рамо в редици от по двама или четирима, вдигали са мускетите си по команда и са изстрелвали едни срещу други страховити мощни залпове от сачми. Целта е била шокиране. Все още е такава. Шок, който да стресне враговете, имали достатъчно късмет, за да се спасят от мигновена смърт. Шок, за да разберат, че това не е мястото, на което биха искали да се намират, да ги обърка, да ги спре, да ги смути. Това вече не се прави с масирани залпове от мускети. Сега на врага се позволява да се приближи много, много близо, но въздействието си остава колкото психическо, толкова и физическо.

Дочуха се три сигнала по радиотелефона. Рамирес заповядваше да имат готовност. Хората по отбранителната линия притиснаха прикладите до раменете си. Картечниците се повдигнаха на стойките си. Предпазителите бяха свалени. Капитанът, в центъра на линията, стисна ръка около една комуникационна жица. Тя беше дълга около петдесет метра и на единия й край имаше консервна кутия с няколко камъчета. Бавно и внимателно той опъна жицата. След това рязко я дръпна.

Внезапният шум замрази мига. Сякаш всичко спря за момент, който изглеждаше дълъг няколко часа. Хората пред леките пехотинци инстинктивно се обърнаха към звука, встрани от неизвестната заплаха и от пръстите, които тъкмо започваха да натискат спусъците.

Моментът приключи с появата на белите огньове от дулата на взвода. Първите петнадесет нападатели паднаха веднага. Зад тях още петима бяха убити или ранени, преди да успеят да отговорят на огъня. След това стрелбата отгоре спря. Нападателите реагираха със закъснение. Много от тях изпразниха цели пълнители нагоре по хълма, но бойците се намираха в окопите си, като не оставяха никакви цели за нападателите.

— Кой стреля? Кой стреля? Какво става тук? — Това беше гласът на сержант Оливеро, който имаше отличен акцент.

Смутът е съюзник на подготвения. Още хора изтичаха в зоната за убиване, за да видят какво става, чудейки се кой е стрелял и по кого. Чавес и останалите преброиха до десет, преди отново да се изправят. В своята зона Динг имаше двама души. Когато преброи до десет, той повали единия и рани втория със залп от три куршума. Може би сега долу имаше още дванадесет души.

Дочуха се пет сигнала по радиотелефоните.

— Всички тръгваме — повика Рамирес.

По цялата линия хората направиха едно и също. Един човек от всяка двойка тръгна веднага, като изтича на петдесет метра нагоре до предварително избрано място. Картечниците, които до този момент бяха стреляли само кратки поредици, сякаш са обикновени автомати, започнаха да пускат дълги серии, за да прикриват изтеглянето. В разстояние на минута „Нож“ се отдалечи от зоната, която сега биваше обсипвана със закъсняла и неточна стрелба. Един от хората получи драскотина от заблуден куршум, но не му обърна внимание. Както винаги, Чавес тръгна последен и се движеше най-бавно, като избираше пътя си от едно дебело дърво до следващото, тъй като ответният огън се усили. Отново включи очилата си, за да види какво става. В зоната за убиване имаше към тридесетина души, но само някои от тях се движеха. С голямо закъснение врагът заобикаляше от южната страна в опит да обхване вече изоставената позиция.

Чавес видя как стигнаха до мястото, където само преди няколко минути бяха се намирали той и Леон, й как стояха объркани и несигурни какво точно се е случило. Чуха се писъците на ранените, а след това започнаха и ругатните. Вулгарни, силни ругатни на разгневени мъже, свикнали да причиняват смърт, а не да я получават. Нови гласове надделяха над шумотевицата от безразборна стрелба, ругатни и писъци. Сигурно бяха водачите, които даваха шумни заповеди на език, разбираем за всички войници. Чавес тъкмо смяташе, че лесно ще спечелят тази битка, когато погледна за последен път.

— О, по дяволите! — Натисна бутона на радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“. Това е повече от рота, сър. Повтарям, повече от рота. За момента загубите на врага са тридесет души. Отново тръгват. Тридесетима тръгват на юг. Някой им казва да се опитат да ни заобиколят.

— Разбрано, Динг. Тръгвай нагоре.

— Тръгвам. — Чавес затича с всички сили, като прескочи мястото на Леон.

 

 

— Мистър Кларк, карате ме да вярвам в чудеса — каза Ларсон, който управляваше самолета „Бийчкрафт“. Бяха влезли във връзка с група „Поличба“ на третия опит и им наредиха да се отдалечат пет километра встрани на място, където хеликоптерът „Пейв Лоу“ едва можеше да кацне. Следващият опит им отне повече време, около четиридесет минути. Сега търсеха „Знаме“. „Или остатъка от него“ — спомни си Кларк. Не знаеше, че оцелелите от взвода са се присъединили към „Нож“, която бе последната група в списъка му.

 

 

Втората отбранителна позиция беше по необходимост по-разпръсната от първата и Рамирес започваше да се тревожи. Хората му така добре се справиха с първата засада, че някой от пехотното училище може да напише статия, но един от ненарушимите закони на военните операции е, че успешните трикове рядко могат да бъдат повторени. Нищо не дава по-добър урок от смъртта. Врагът сега ще маневрира, ще се разпростре в опит да действа координирано или най-малкото да се възползва по-добре от числеността си. А противникът постъпваше умно. Движеше се по-бързо. Сега, след като знаеха, че имат истински враг с остри зъби, инстинктивно разбираха, че най-добре е да натискат, да поемат инициативата и да наложат развитието на бойните действия. Рамирес не можеше да избегне това. Но и той държеше козове.

Неговите хора по фланга го информираха за придвижването на врага. Сега имаше към три групи от по четиридесет души всяка. Рамирес не можеше да се справи и с трите, но би могъл да ги ужили една след друга. Освен това разполагаше с три огневи групи, всяка от по петима души. Едната — оцелелите от „Знаме“ — остави в центъра с един разузнавач отляво, за да следи движенията на третата вражеска група, докато той изтегли основната част от силите на юг и ги разположи в засада нагоре и надолу по склона, като образуваха почти Г-образна линия. В горната част на склона се намираха двете картечници.

Не трябваше да чакат много дълго време. Врагът се движеше по-бързо, отколкото Рамирес се надяваше, и хората му почти нямаха време да изберат добри позиции за стрелба, но за свое нещастие нападателите отново идваха по предсказуем маршрут. Чавес се намираше в долния край и даде предупреждение, когато онези се приближиха. И този път им позволиха да се доближат на петдесет метра. Чавес и Леон бяха на няколко метра един от друг и търсеха водачите. Задачата им беше тихо да отстранят всеки, който направи опит да координира и води нападателите. Имаше един, който жестикулираше към останалите. Чавес се прицели и изстреля един куршум, но не улучи. Въпреки заглушетеля шумът от превключването на механизма бе достатъчно силен, за да привлече един изстрел, след което целият взвод откри огън. Още петима нападатели паднаха. Останалите отвърнаха на огъня, този път по-точно, и се групираха, за да нападнат позициите на отбраняващата се група, но огънят от цевите на автоматите им ги издаде и двете картечници започнаха да ги обстрелват.

Театърът на бойните действия беше ужасна и очарователна гледка. След като хората започнаха да стрелят, очите им загубиха нагласата си да виждат на тъмно. Чавес се опита да запази своята нагласа, като държеше едното си око затворено, както го бяха учили, но установи, че не става нищо. Гората грееше от ярки цилиндрични огнени езици, някои от които се превръщаха в малки светлинни глобуси и осветяваха движещите се хора като поредица от стробоскопни мигания. Трасиращите куршуми от картечниците насочваха огъня към живи хора. Трасиращите серии на автоматчиците означаваха друго. Последните три патрона от пълнителите бяха трасиращи, за да ги подсетят, че е време да слагат нови пълнители. Шумът се различаваше от всичко, което Чавес бе чувал до този момент: забързаното тракане на техните автомати М-16 и по-бавното бучене на автоматите „Калашников“. Чуваха се заповеди и викове на гняв и болка и отчаяна смърт.

— Бягайте! — Това беше гласът на капитан Рамирес, който викаше на испански. Отново се разделиха на двойки. Или се опитаха да го сторят. Двама от взвода паднаха при размяната на изстрели. Чавес се препъна в единия, който се опитваше да изпълзи встрани. Метна го на раменете си и затича нагоре по хълма, като се опитваше да забрави болката в краката си. Мъжът — Ингелес — издъхна при сборния пункт. Нямаше време за печал и пълнителите, които не беше успял да използва, се разпределиха между останалите автоматчици. Докато капитан Рамирес се опитваше отново да въведе ред в нещата, отдолу се чуха още изстрели и ругатни. Само един човек се добра до сборния пункт. Група „Нож“ имаше още двама убити и един сериозно ранен. Оливеро се зае с него и го поведе нагоре по хълма към сборния пункт за ранените, близо до зоната за кацане. Необходими им бяха още петнадесет минути, за да причинят още двадесет жертви на врага си за сметка на тридесет процента от силите си. Ако капитан Рамирес имаше време да помисли, щеше да разбере, че губи играта. Но време нямаше.

Бойците от „Знаме“ обезкуражиха още една група нападатели с няколко залпа, но загубиха един човек, когато се изтегляха по хълма. Следващата отбранителна линия се намираше на четиристотин метра. Хората трябваше да застанат по-близо един до друг. Тя беше неприятно близо до последната отбранителна позиция. Време беше да изиграят и последния си коз.

Врагът отново обгради празен терен и все още не знаеше какви загуби е причинил на злите духове, които се появяваха, убиваха и изчезваха като в някакъв кошмарен сън. Двама от водачите им ги нямаше. Единият падна убит, а другият — сериозно ранен и сега спряха, за да се прегрупират, докато оцелелите им водачи се съветваха.

За войниците ситуацията беше до голяма степен същата. Веднага, след идентифицирането на жертвите, Рамирес прегрупира хората си, за да компенсира загубите. Благодарен беше, че няма време да тъгува за загиналите свои бойци, че обучението му наистина го караше да концентрира вниманието си върху належащия проблем. Хеликоптерът нямаше да пристигне навреме. А може би ще дойде? И дали това има значение? Какво ли има значение?

Трябваше още да намали силите на врага, за да може опитът им за бягство да има изгледи за успех. Щяха да бягат, но преди това да убият още хора. Рамирес пазеше експлозивите в резерв. Никой от хората му все още не беше изстрелвал или хвърлял граната, а тази позиция се охраняваше и от заложените мини, като всяка от тях пазеше окоп на автоматчик.

— Какво чакате, а? — извика Рамирес към подножието на хълма. — Хайде, все още не сме свършили с вас! Най-напред ще ви избием, а след това ще чукаме жените ви!

— Те нямат жени — извика Вега. — Правят го един с друг. Елате, педерасти, време е да умрете!

И те дойдоха. Като боксьор, който безмилостно набутва противника си в ъгъла на ринга, все още движени от гнева си, почти без да обръщат внимание на загубите си. Гласовете ги привлякоха и ги накараха да ругаят.

Но този път внимаваха повече — научили се бяха на някои неща. Придвижваха се от дърво на дърво, като се прикриваха един друг. Стреляха пред себе си, за да карат хората отсреща да залягат.

 

 

— Нещо става там, на юг. Виждаш ли блясъците? — попита Ларсон. — Вдясно от нас, по склона на планината.

— Виждам. — Прекарали бяха повече от час в опита да намерят „Знаме“, като прелетяха над три места за евакуация и не получиха отговор. Кларк не харесваше идеята да напуснат района, но нямаше богат избор. Ако това е, каквото смята той, значи трябва да се приближат. Дори при ясна видимост тези малки радиоапарати вършеха работа на по-малко от десет мили.

— Карай натам колкото е възможно по-бързо — каза на пилота той. Ларсон прибра клапите на крилата и премести лоста за газта напред.

 

 

Наричаха го огневи чувал — термин, заимстван от съветската армия, който напълно отразяваше функцията му. Взводът се бе разпръснал в широка дъга. Всеки боец се намираше в своя окоп, въпреки че четири шанеца бяха заети от по един вместо от двама души, а в някои изобщо нямаше никой. Пред всеки от окопите имаше по една-две мини, разположени с изпъкналата си страна към врага. Позицията се намираше в една горичка и пред нея имаше малко свлачище, широко около осемдесет метра, което гледаше към няколкото повалени дървета и млади фиданки. Шумът и огньовете от дулата на врага се приближиха до тази линия и спряха, макар стрелбата да не намаля.

— Добре, хора — каза Рамирес. — Щом дам заповед, се махаме по дяволите, към зоната за кацане, а оттам към маршрут Х2. Но преди това трябва да ги поокастрим.

Другата страна също разговаряше, този път по-интелигентно. Говореха за имена вместо за места, което донякъде закодираше намеренията им, въпреки че отново бяха си позволили да следват особеностите на терена, вместо да ги пресичат. Рамирес си помисли, че каквито и да са, не бяха от плашливите. Ако имаха само малко обучение и един-двама подобри командири, битката вече щеше да е приключила.

Чавес мислеше за други неща. Оръжието му освен безшумно стреляше и без пламък от цевта и нинджата използваше очилата си за нощно виждане, за да избира отделни цели. Поваляше ги без никаква жалост. Простреля един, който се държеше като предводител. Всичко ставаше твърде лесно. Тракането на стрелбата от линията на врага криеше звуците на неговото оръжие. Но той провери патроните си и установи, че има само два пълнителя и още шестдесет патрона освен заредените в автомата. Капитан Рамирес играеше хитро, но и доста рисковано.

Зад едно дърво се появи главата на някакъв човек, а след това и ръка, която жестикулираше към друг. Динг се прицели и стреля. Улучи мъжа в гърлото, но това предизвика задавен писък. Чавес не знаеше, но този човек беше главатарят на групата и това само разпали хората му. Навсякъде от ивицата гора нападателите започнаха да стрелят и се втурнаха с викове напред.

Рамирес ги остави да преодолеят половината разстояние и изстреля една граната от гранатомета си. Тя беше фосфорна и предизвика появата на ярък фонтан от бяла светлина. Веднага останалите взривиха мините.

 

 

— О, по дяволите! Това е „Нож“. Взривяват мини. — Кларк извади антената през прозореца на самолета.

— „Нож“, тук „Променлива“. Обади се, край!

Избра възможно най-лошия момент в опита си да им помогне.

 

 

Още тридесет мъже паднаха мъртви и десет ранени от покосяващите осколки на мините. След това срещу дърветата излетяха гранати, включително и запалителни, за да предизвикат огън. Някои хора, които се намираха достатъчно далеч, за да избягнат незабавна смърт, бяха достатъчно близо, за да ги достигне огънят. Сипещите се като дъжд парчета фосфор ги запалваха и виковете им допълниха нощната какофония. Войниците хвърлиха и ръчни гранати, които покосиха още нападатели. След това Рамирес отново натисна бутона на радиопредавателя си.

— Измъквайте се, измъквайте се вече!

Но този път не се получи.

Когато група „Нож“ се изтегли от позициите си, бе пометена от автоматичния огън на мъже, стрелящи просто по рефлекс. Бойците, които имаха димни и сълзотворни гранати, ги хвърлиха, за да прикрият оттеглянето си, но искренето на зарядите просто даде на противника възможност за прицел и всеки боец привлече към себе си огъня от дузина автомати. Като пряк резултат от това, което бяха обучени да правят, двама паднаха убити и други двама — ранени. До този момент Рамирес бе успял по отличен начин да удържи контрола над групата, но сега го загуби. Радиослушалките му започнаха да пращят и в тях се чу непознат глас:

— Тук „Нож“ — каза изправилият се Рамирес. — „Променлива“, къде си, по дяволите?

— Над вас. Над вас. Какво е положението, край.

— Сериозно сме загазили и сега отстъпваме към зоната за кацане. Слезте тук, слезте тук веднага!

Рамирес се разкрещя на хората си:

— Веднага отидете в зоната за кацане. Идват да ни вземат.

— Не, „Нож“, не можем да кацнем сега. Трябва да се измъкнете, трябва да се измъкнете. Повторете! — каза по радиото Кларк. Не получи отговор. Повтори инструкциите си, но отново не последва отговор.

 

 

Оцеляха само осем от двадесет и двамата души. Рамирес носеше на рамо един ранен и докато бягаше към зоната за изтегляне на двеста метра нагоре по хълма, където щеше да кацне хеликоптерът, за да ги вземе, слушалките му бяха паднали.

Но хеликоптерът не дойде. Рамирес сложи ранения на земята и започна да гледа към небето. Постави очилата за нощно виждане, но нямаше нито хеликоптер, нито мигане от стробоскопни лампи, а в нощното небе не се виждаше светлината на турбовитлови двигатели. Капитанът дръпна слушалката на радиотелефона си и изкрещя в нея:

— „Променлива“, къде си, по дяволите?

— „Нож“, тук е „Променлива“. Ние кръжим над вас в самолет. Не можем да извършим евакуиране до утре вечерта. Вие трябва да се измъкнете на чисто. Трябва да се измъкнете на чисто. Повторете!

— Останахме само осем души… — Рамирес спря да говори, в него отново се върна човекът, за последен, смъртоносен път. — О, Господи.

Осъзна, че повечето от хората му ги нямаше, а той, техният командир, бе отговорен за тях. Никога нямаше да разбере, че всъщност не беше точно така.

Сега врагът се приближаваше. От три страни. Имаше само един начин за бягство. Маршрутът бе предварително планиран, но Рамирес гледаше към човека, когото донесе дотук. Гледаше го как умира. Вдигна очи към хората си и не можа да реши какво да направи. Нямаше време да се досети за ученията, в които бе участвал. От последните дървета на стотина метра разстояние се появи първият от нападателите и започна да стреля. Хората му отвърнаха на огъня, но онези бяха твърде много, а и войниците вече нямаха достатъчно пълнители.

Чавес видя всичко. Беше се върнал назад при Вега и Леон, за да помогне на един мъж, ранен лошо в крака. Забеляза как една редица мъже започнаха да прочистват зоната за кацане. Видя как Рамирес се хвърли на земята, като стреляше към наближаващия враг, но Динг и приятелите му не можеха да направят нищо, и тръгнаха по маршрута за оттегляне. Не погледнаха назад. Не беше нужно. Звуците говореха достатъчно. Тракането на автоматите М-16 се смесваше с по-силния шум да руските „Калашников“. Избухнаха още няколко гранати. Няколко мъже изкрещяха и започнаха да ругаят на испански. След това започна да се чува стрелба само от АК-47. Битката за хълма бе свършила.

 

 

— Това значи ли каквото си мисля? — попита Ларсон.

— Това значи, че някой ЗОТ ще умре — тихо отговори Кларк.

В очите му имаше сълзи. Виждал бе такова нещо и преди, когато хеликоптерът му излетя навреме, а другият не можа. Тогава, а и дълго време след това се срамуваше, че той оцеля, а другите не можаха. „По дяволите!“ Тръсна глава и се овладя.

— „Нож“, тук „Променлива“. Чувате ли ме, край? Отговорете и си кажете името. Повтарям, отговорете и си кажете името.

 

 

— Чакай малко — каза Чавес. — Говори Чавес. Кой е на този радиоканал?

— Слушай какво ще ти кажа, защото каналът е открит. Говори Кларк. Срещали сме се преди. Движи се в същата посока, както през нощта на учението, спомняш ли си?

— Разбрано. Помня посоката, в която се движихме тогава. Мога да го направя.

— Ще се върна, за да ви взема утре. Дръж се, хлапак. Нещата още не са приключили. Повтарям: ще се върна да ви взема утре. А сега разкарай задника си оттам. Край на връзката.

— Какво означава всичко това? — попита Вега.

— Тръгваме на изток, надолу по хълма, после на север, а след това ще завием на изток.

— После какво? — настоя Oso.

— Откъде да знам, мамицата му!

 

 

— Връщай се на север — нареди Кларк.

— Какво е ЗОТ? — запита Ларсон, когато влезе в завоя. Кларк отговори толкова тихо, че почти не се чу какво каза:

— ЗОТ е задник от тила. Някое от онези негодни за нищо копелета, които правят така, че ние, оперативните агенти, да умираме. И един от тях ще си плати за това, Ларсон. А сега млъквай и карай.

Продължиха напразно да търсят „Знаме“, а после се върнаха към Панама. Полетът продължи два часа и петнадесет минути. През това време Кларк не каза нищо, а Ларсон се боеше да говори. Пилотът вкара самолета право в хангара с хеликоптера „Пейв Лоу“ и вратите се затвориха зад него. Райън и Джоунс ги очакваха.

— Е? — попита Джак.

— Влязохме във връзка с „Поличба“ и „Особеност“ — каза Кларк. — Елате. — Заведе ги в стая с маса, върху която разтвори географската си карта.

— Ами другите? — попита Джак. Полковник Джоунс нямаше нужда да пита. Той разбираше част от нещата по лицето на Кларк.

— „Поличба“ ще се намира тук утре вечер. „Особеност“ ще бъде тук — каза Кларк, като посочи две местоположения, отбелязани на картата.

— Добре. Можем да го направим — каза Джоунс.

— По дяволите! — изръмжа Райън. — Какво става е другите?

— Не можахме да осъществим връзка със „Знаме“. Видяхме как лошите прегазиха „Нож“. Повечето от тях — коригира се Кларк. — Най-малко един човек се е измъкнал. Аз ще ида да го взема. По суша. — Кларк се обърна към пилота: — Ларсон, ти по-добре се наспи. Искам да си свеж и бодър в шест часа.

— Какво е времето? — попита той ПД.

— Онази шибана буря се мята натам-насам като ракета с топлинна глава след самолет. Никой не знае накъде ще отиде, дяволите да я вземат, но все още не е пристигнала тук, а аз и преди съм летял в лошо време — отговори полковник Джоунс.

— Добре. — Пилотът се отдалечи. В съседната стая имаше няколко легла. Той се тръшна на едно от тях и след минутка заспа.

— Ще идеш по суша? — попита Райън.

— Какво очакваш да направя — да ги оставя там ли? Нима не го направихме вече? — Кларк извърна поглед. Очите му бяха зачервени и само ПД се досети, че това не се дължи само на напрежение и недоспиване. — Извинявай, Джак. Там има още хора. Трябва да се опитам. Те биха го направили заради мен. Всичко е наред. Знам какво да направя.

— Как? — попита ПД.

— Ларсон и аз ще отлетим в страната утре по обед, ще наемем кола и ще отидем натам. Казах на Чавес — това е хлапакът, с когото разговарях — да заобиколи онези и да се отправи на изток, към планините. Ще се опитаме да ги посрещнем, да ги откараме до летището и просто да ги качим на самолет за дома.

— Толкова лесно ли е? — попита с недоверие Райън.

— Разбира се. Защо не?

— Има разлика между това да си смел и да си идиот — каза Райън.

— На кой му пука дали съм смел? Това ми е работата. — Кларк излезе от стаята, за да поспи.

— Знаеш ли от какво се боиш? — попита Джоунс, след като Кларк излезе. — Боиш се от спомена за времето, когато си можел да направиш такова нещо, но не си го сторил. Аз мога да ти разкажа с най-големи подробности за всеки свой провал от двадесет и няколко години насам. — Полковникът носеше синята си риза с командирски крилца и лентички. Имаше доста от тях.

Очите на Джак се спряха на една от тях, бледосиня с пет бели звезди.

— Но ти…

— Приятно е да носи човек такова нещо. Много ми е хубаво да ме поздравяват генерали с четири звезди, сякаш съм нещо специално. Но знаеш ли кое има значение? Двамата, които измъкнах. Сега един от тях е генерал. Другият е пилот в „Делта“. И двамата имат семейства. Това има значение, мистър Райън. Онези, които не успях да измъкна, също имат значение. Някои от тях все още се намират там, защото не бях достатъчно добър или достатъчно бърз, или пък достатъчно късметлия. Или пък те не бяха такива. Или имаше друга причина. Трябваше да ги измъкна. Такава ми е работата — тихо каза Джоунс. — С това си вадя хляба.

„Ние ги изпратихме там — помисли си Джак. — Моето управление ги изпрати там. Сега някои са мъртви, а ние позволяваме на някой си да ни нарежда да не правим нищо по този въпрос. А аз трябва да съм…“

— Може да е опасно да влизаме тази вечер.

— Възможно е. Така изглежда.

— Ти имаш три миниоръдия на хеликоптера си — каза Райън след миг. — Видях само двама стрелци.

— Не можах да намеря друг толкова бързо и…

— Аз стрелям доста добре — прекъсна го Джак.