Том Кланси
Реална заплаха (22)

20.
ОТКРИТИЯ

Това беше удивително, но и вярно. Кортес прекара там повече от час. С него имаше шестима въоръжени мъже и едно куче, което душеше, за да намери следи от хората, нападнали преработвателния участък. Празните гилзи бяха предимно от калибър 5,56 мм, използвани в повечето от страните на НАТО и от представителите им по целия свят и които водеха началото си от спортния патрон калибър 223 за „Ремингтън“. Имаше и няколко деветмилиметрови гилзи и една празна голяма гилза от 40-милиметров гранатомет. Някой от нападателите е бил улучен, вероятно сериозно. Използвали са класическия метод на нападение, една огнева група откъм склона и една щурмова на същото ниво, но от север. Напуснали са мястото бързо, без да минират телата, както се беше случило на два пъти. Кортес реши, че вероятно са го сторили заради ранения. А също защото знаеха — или подозираха? Не, вероятно знаеха, че двамата мъже са се измъкнали, за да потърсят помощ.

Съвсем ясно бе, че повече от един екип броди из планината. Може би три или четири, ако се съди по броя и местоположението на досега нападаните участъци. Следователно, че „М-19“ отпадат. Нямаше достатъчно обучени хора в организацията им, за да направят нещо такова… не и без той да чуе, поправи се Кортес. Картелът не само беше укротил местните партизански фракции. Плащаше на информатори във всяка група, нещо, което колумбийското правителство не бе успяло да стори.

„Значи — помисли си той — вероятно американски групи за тайни операции работят из планината. Кои и какви са те? Сигурно войници или наемници от много високо качество. По-вероятно е да са войници.“ Международното общество на наемниците не беше същото както преди — а и всъщност никога не е било особено ефективно. Кортес бе ходил в Ангола и видя какво представляват африканските войници. Наемниците не трябваше да са чак толкова ефективни, за да ги победят, въпреки че сега, както и всичко в този свят, и това се променяше.

Които и да са те, сега се намират далеч — достатъчно далеч, за да не се чувства напрегнат. Така или иначе други щяха да ги гонят. Кортес беше разузнавач и не си правеше илюзии за воинските си способности. В момента събираше веществените доказателства почти като полицай. Видя, че гилзите от автоматите и картечниците са от един и същ производител. Не помнеше такава информация, но забеляза, че деветмилиметровите гилзи имаха същите номера на партидите — щамповани на основата, — както онези от едно летище по северното крайбрежие на Колумбия. Помисли си, че вероятността това да е съвпадение изглежда твърде малка. Следователно, който е наблюдавал летищата, се е преместил тук… Как ли го е направил? Простият начин е с камион или автобус, но изглеждаше прекалено очевидно, така биха постъпили „М-19“. За американците това би представлявало твърде голям риск. Янките биха използвали хеликоптери. Откъде ще излитат? Може би от кораб или по-вероятно от една от базите им в Панама. Не знаеше да има военноморски учения на американците на разстояние, което може да покрие един хеликоптер. Следователно трябва да е голям хеликоптер с възможност за дозареждане по време на полет. Само американците правеха това. И би трябвало хеликоптерът да е базиран в Панама. Кортес сложи гилзите в джоба си и започна да слиза по хълма. Сега имаше откъде да започне, а това беше всичко, от което се нуждае човек с неговите умения.

 

 

Самолетът „VC-20A“ на Райън — все още не можеше да свикне с мисълта, че това е неговият самолет — излетя от летището извън Монс рано следобед. Първото му официално представяне в международния разузнавателен бизнес мина добре. Докладът му за Съветския съюз и дейностите му в Източна Европа бе посрещнат с всеобщо одобрение и съгласие. Райън констатира с удоволствие, че шефовете аналитици на всички разузнавания в НАТО споделяха точно същото мнение за промените в политиката на врага си: никой не знаеше какво, по дяволите, става. Имаше теории, започващи от възгледа „Избухва мир и какво ще правим сега?“ до също толкова невероятното мнение, че „всичко е измама“. Но когато нещата се сведоха до официална разузнавателна оценка, хората, работили В този бизнес още преди Джак да се роди, само клатеха глави и мърмореха над бирите си — точно така правеше и Райън от време на време. Разбира се, истински добрата новина за тази година беше успехът, който имаха контраразузнавателните служби при разкриването на операции на КГБ по цяла Европа. ЦРУ не казваше на никого (освен на сър Базил, който присъстваше при изготвянето на плана) точно как е станало това, но се радваше на значителен престиж за дейността си в тази сфера. Балансът (Джак често пъти цитираше термини от инвестиционния бизнес) беше сравнително ясен: военната организация НАТО се намираше в най-доброто си състояние. Службите й за сигурност бяха по-ефикасни, отколкото всички мислеха, че е възможно. Проблемът беше, че цялостната мисия на съюза изглеждаше вече съмнителна в политическо отношение. За Райън това приличаше на успех, стига политиците да не се палят по разни щуротии и да създават нови проблеми.

Имаше много поводи да се усмихва човек над белгийската земя, която се отдалечаваше все повече, докато започна да прилича на шарено одеяло.

Вероятно най-вярното свидетелство за настоящото щастливо състояние на НАТО беше, че разговорите около банкетните маси и по време на кафето през почивките не засягаха „бизнеса“. Аналитиците разузнавачи от Германия и Италия, Британия и Норвегия, Дания и Португалия, всички изразиха загрижеността си от нарастващите проблеми с наркотиците в страните си. Дейността на Картела, който вече не се задоволяваше само с продажба на стоките си само в Америка, се разрастваше на изток. Професионалистите от разузнаването знаеха за убийството на Емил Джейкъбс и се чудеха дали международният наркотероризъм не е предприел съвсем нови и опасни действия — и какво следваше от това? Темпераментните французи особено силно одобряваха бомбения взрив край Меделин и бяха изненадани от объркания и донякъде обезкуражаващ отговор на Райън: „Не мога да коментирам. Не знаех нищо.“ Разбира се, реакцията им можеше да се предвиди. Ако някой еквивалентен френски служител бъде убит така отявлено, DGSE^[1] щяха да започнат незабавна операция. Французите особено много ги биваше за тези неща. Френските средства за масова информация и още по-важно френският народ разбираха и одобряваха това. И затова представителите на DGSE очакваха Райън да знае всичко и да се усмихне без коментар, вместо да се смути. Това не беше част о играта, както я играеха в Европа, и учудваше съюзниците о Стария свят. „Трябва ли да бъдат толкова непредсказуеми?“ биха се запитали те. Непредсказуемостта имаше стратегическа стойност за руснаците, но не и за съюзниците.

„И не за мен — помисли си Райън. — Какво става, по дяволите?“

Фактът, че се намираше на три хиляди мили от дома си, даваше възможност на Райън да види нещата отстрани. При липсата на действен правен механизъм, който да предотвратява подобни престъпления, може би правилното действие беше прякото. От правиш ли пряко предизвикателство към силна държава, рискуваш пряка реакция от нея. Ако можем да бомбардираме чужда страна за това, че е спонсорирала нападение срещу американски войници в една берлинска дискотека, то защо да не убиваме хора на територията на съседна братска демократична държава?

„Ами политическите измерения?“

Тук е проблемът, нали? Колумбия имаше собствени закони. Тя не беше Либия, ръководена от човек, приличен на герой от комична опера и със съмнителна психическа стабилност. Това не беше Иран, свирепата теокрация, управлявана от безмилостни старци разбойници. Колумбия беше страна с истински демократични традиции, изложила собствените си институции на риск в борбата да защитят гражданите на друга страна от… самите тях.

Какво, по дяволите, правим?

Правилното и погрешното добиваха различни стойности на това ниво на държавно управление. Или може би не? Какви са правилата? Какъв е законът? Има ли такива? Райън разбра, че преди да успее да отговори на въпроса си, трябва да научи фактите. Това щеше да е достатъчно трудно. Облегна се на удобната седалка и се загледа към Ламанша, който се разширяваше като фуния, докато самолетът се носеше на запад към края на Европа. Отвъд този нос със смъртоносни за корабите скали се простираше Северният Атлантически океан, а зад него беше домът му. Имаше седем часа да реши какво трябва да прави, след като стигне там. „Цели седем часа“ — помисли си Джак, като се чудеше колко пъти един и същи въпрос може да поражда само нови въпроси вместо отговори.

 

 

Мъри си помисли, че законът е капан. Той е богиня за почитане, красива бронзова дама, която вдига фенера си в тъмното, за да показва пътя. Но какво да се прави, ако този път не води доникъде? Сега имаха непробиваем случай срещу единствения „заподозрян“ в убийството на директора. Колумбийците бяха измъкнали признанието му. Събрали бяха достатъчно физически доказателства, надлежно преработени в легендарните съдебни лаборатории на ФБР. Съществуваше само един проблем. Договореността за екстрадиране, която Съединените щати имаха с Колумбия, в момента не действаше. Върховният съд на Колумбия, или по-точно съдиите, които бяха останали живи, след като не много отдавна дванадесет от колегите им бяха убити от мародерите на „М-19“, защото поддържаха договореността за екстрадиране преди жестоката си смърт — та останалите живи, бяха решили, че договореността е в някакво противоречие с конституцията на страната им. Няма договореност. Няма екстрадиране. Убиецът ще бъде съден на местна почва и несъмнено изпратен в затвора с продължителна присъда. Обаче Мъри и ФБР го искаха затворен най-малкото в „Марион“, Илинойс — федералния затвор със строг тъмничен режим за истински опасни престъпници, един истински Алкатраз^[2], но без обкръжението. Затова Министерството на правосъдието реши, че може да има основания да предизвика дело за смъртна присъда във връзка с убийствата заради наркотици. Но признанието, което измъкнаха колумбийците, не съвпадаше напълно с американските правила за веществените доказателства и адвокатите признаваха, че те може да бъдат отхвърлени от американски съдия, което ще елиминира смъртната присъда. А човекът, убил директора на ФБР, може да се превърне в нещо като знаменитост в затвора „Марион“ в Илинойс, чиито обитатели не се отнасяха към ФБР със същата степен на привързаност, както повечето граждани на САЩ. През вчерашния ден научи, че същото нещо важи и за случая с пиратите. Някакъв хитър адвокат беше открил номера на бреговата охрана и също разби делото за смъртната присъда. И единствената добра новина за Мъри беше, че неговото правителство е отговорило по много задоволителен начин, който обаче попадаше в правната категория предумишлено убийство.

Дан се тревожеше, че това му се струва добро. Не такива лекции му бяха чели — както и той по-късно бе чел на други — като студент и по-късно инструктор в Академията във ФБР. Какво ставаше, когато правителството наруши закона? Отговорът в учебника е анархия — или така поне се случваше, когато станеше ясно, че правителството нарушава собствените си закони. Но това е всъщност определението и за криминалните престъпници — човек, заловен в нарушение на закона.

— Не — тихо каза Мъри. Прекарал беше живота си в следване на тази светлина, защото в тъмните нощи на обществото му оставаше само този маяк на разума. Той и ФБР бяха призвани вярно и честно да отстояват законите на страната си. Имаше вратички — трябваше да има, защото написаните думи не могат да предвидят всичко. Но когато буквата е недостатъчна, човек се ръководи от духа на закона. Може би ситуацията не винаги беше задоволителна, но поне елиминираше съмненията. А какво да се прави, когато законът просто не върши работа? И това ли е част от играта?

 

 

Кларк имаше малко по-различно мнение. Законът никога не беше негова грижа — или поне не непосредствена грижа. За него „легално“ означаваше, че нещо е „позволено“, а не че някой законодател е съставил набор правила, а един или друг президент ги е подписал. Достатъчно беше президентът да реши, че съществуването на нещо или някого противоречи на интересите на страната. Службата му за правителството беше започнала като тюлен във Военноморския флот на Съединените щати: елитните, секретни командоси. В онова стегнато и тихо общество си създаде име, което все още се произнасяше с респект: наричаха го Змията, защото стъпките му не се чуваха. Доколкото му беше известно, никой от враговете му не го бе виждал и живял достатъчно дълго, за да може да разкаже за това. Разбира се, тогава имаше друго име, но само защото след като напусна военноморския флот, той беше допуснал грешката — наистина я смяташе за грешка, но техническа — да приложи уменията си на принципа на свободната практика. И, разбира се, беше се справил доста добре, докато полицията не откри самоличността му. От това приключение му остана урокът, че никой не провежда истинско разследване на бойното поле, но го правеха на друго място, затова там се изискваше далеч по-голяма предпазливост. Една глупава грешка, заради която местната полиция почти беше успяла да го разкрие, предизвика вниманието на ЦРУ, което от време на време се нуждаеше от хора с неговите умения. Това дори представляваше шега: „Когато трябва да се убие, намерете човек, който го прави, за да се прехранва.“ Или поне тогава звучеше забавно, почти двадесет години по-рано.

Други решаваха кой трябва да умре. Онези, другите, бяха законно избраните представители на американския народ, на които той бе служил под някаква форма през почти целия си живот на зрял човек. Законът, както веднъж си направи труда да установи, е, че няма закон. Ако президентът каже „убий“, то Кларк е само инструментът на правилно определената правителствена политика, особено сега, когато членовете на Конгреса трябваше да се споразумяват с Отдела на изпълнителните директори. Наредбите, които от време на време забраняваха такива действия, бяха за служителите от канцеларията на президента. Тези заповеди президентът можеше свободно да нарушава — или по-точно да ги предефинира, за да подхождат на ситуацията. Разбира се, Кларк вършеше малко такива неща. Работата му в ЦРУ изискваше предимно някои от другите му умения — влизане и излизане от различни места, без да бъде забелязан, в което го биваше най-много. Но преди всичко го бяха назначили за убиване. За Кларк, кръстен в черквата Джон Терънс Кели в енорията на „Свети Игнаций“ в Индианаполис, Индиана, това представляваше просто военна операция, одобрена от страната и религията му, към която се отнасяше умерено сериозно. В края на краищата на Виетнам никога не бяха давали привилегията на обявената война и ако убиването на враговете на неговата страна тогава беше одобрено, защо да не е така и сега? За преименувания Джон Т. Кларк предумишленото убийство представляваше затриване на хора без справедлива кауза. Закона той оставяше на юристите, защото знаеше, че неговото определение за справедливата кауза е далеч по-добро в практически смисъл, а и далеч по-ефективно.

Непосредствената му грижа представляваше следващата цел. Имаше още два дни за използване на бойната група на самолетоносача и искаше, ако е възможно, да проведе още една бомбардировка.

Кларк беше настанен в къща в покрайнините на Богота. ЦРУ бе създало това скривалище преди едно десетилетие, а за собственик се водеше фирма. Обикновено то се даваше под наем на посещаващи страната американски бизнесмени. Къщата не беше забележима с нищо. Телефонът също бе обикновен, докато Не се закачеше към него портативно кодиращо устройство. То нямаше да издържи на проверки в Източна Европа, но за достатъчно ниското ниво на подслушване тук стигаше. Имаше също и спътникова антена, работеща отлично през не особено добре видим отвор в покрива, и тя също преминаваше през кодираща система, която приличаше досущ на портативен видеокасетофон.

„Е, какво да направя сега?“ — запита се той. Атентатът срещу Унтиверос беше внимателно изпълнен, за да прилича всичко на взрив от минирана кола. А защо не истинска бомба? Хитрината беше да се нагласи така, че да изплаши до смърт предвидените жертви, като ги накара да се разкрият и да се превърнат в по-добри цели.

За да се постигне това, всичко трябваше да изглежда като истински опит за покушение, но в същото време не можеше да бъде достатъчно истински, без да нарани невинни хора. Това е проблемът с минираните коли.

Недостатъчна детонация? — помисли си Кларк. Това е добра идея. Ще направи бомбата така, че да изглежда на истински опит, който не е успял. — „Твърде трудно е“ — реши той.

Най-хубавото от всичко би било убийството с пушка, но подготовката щеше да е много трудна. Дори намирането на място с добра видимост щеше да бъде опасно. Шефовете на Картела наблюдаваха всеки прозорец, от който можеха да се обстрелват домовете им. Ако един американец наеме апартамент и от него бъде изстрелян куршум — е, това не би било тайна операция. Важното беше ония да не знаят точно какво става.

Концепцията на Кларк за операцията беше елегантно проста. Толкова елегантна и толкова проста, че за нея не можаха да се досетят експертите по „черните операции“ в Ленгли. Кларк просто искаше да избие достатъчно много хора от списъка си, за да увеличи параноята сред противника. Да ги убие всички, макар и желателно, беше практически невъзможно. Искаше просто да очисти достатъчно много тях, и то така, че да предизвика друга, напълно нова реакция.

Картелът се състоеше от няколко много жестоки човека, чието разузнаване се провеждаше почти толкова ловко, колкото на бойното поле. Като добри войници, те бяха нащрек за опасността, но за разлика от войниците търсеха опасността отвътре, а не само отвън. Въпреки успеха на сътрудничеството им тези хора си оставаха съперници. Парите и властта не им стигаха и никога нямаше да им стигнат. Хората като тях никога не се насищаха и на двете, но най-вече на властта. Кларк и останалите смятаха, че крайната им цел е да наложат контрол над страната си, но държавите не се управляват от комитети или поне не от големи. Кларк само трябваше да накара хората в Картела да мислят, че някой заграбва властта в собствената им йерархична система, след което те щяха с радост да започнат да се избиват помежду си в нова версия на мафиотските войни от 30-те години.

Но пред себе си признаваше, че може и да не стане така. Предполагаше, че вероятността за пълен успех на плана му е 30 процента. Но дори и да се провали, от играта щяха да излязат някои основни играчи и ако не стратегически, това щеше да се счита за тактически успех. Отслабването на Картела може да увеличи шанса на Колумбия да се справи с него, което представляваше друг възможен стратегически изход, но не единственият. Имаше вероятност войната, която той се надяваше да започне, да завърши подобно на войните в Кастеламаре, запомнени като Нощта на италианските змии, в които много мафиоти бяха избити от колегите си. От тази нощ се зароди по-силна, по-добре организирана и по-опасна мрежа на организираната престъпност под далеч по-изтънченото водачество на Карло Лучано и Вито Дженовезе. Кларк смяташе, че това е истинската опасност. Но нещата не можеха да станат по-лоши, отколкото бяха сега. Или поне това реши Вашингтон. Струваше си да се поеме такъв риск.

Ларсон пристигна в къщата. Тук бе идвал само веднъж и макар къщата да съответстваше на легендата на Кларк, че е геолог — наоколо бяха разхвърляни няколко сандъка с камъни, — този аспект на операцията го притесняваше.

— Чу ли новините?

— Всички казват, че е минирана кола — отговори Ларсон с лукава усмивка. — Следващия път няма да имаме такъв късмет.

— Може би не. Следващият път наистина трябва да бъде забележителен.

— Не гледай към мен! Не разчиташ аз да разбера кога ще се проведе следващото събрание, нали?

„Би било хубаво“ — помисли си Кларк, но не очакваше това да стане и не би одобрил ничие искане за такова нещо.

— Не. Просто трябва да се надяваме, че ще заловим друг разговор. Те трябва да се срещнат. Трябва да се съберат и да обсъдят станалото.

— Съгласен съм. Но това може да не стане горе в планините.

— О?

— Те имат вили и по низините.

Кларк беше забравил за това. Прицелването щеше да е много трудно.

— Можем ли да насочим лазера от самолет?

— Защо не? Но след това кацам, зареждаме гориво и отлитам по дяволите и никога няма да се върна в тази страна.

 

 

Хенри и Харви Патерсън, двадесет и седем годишни братя близнаци, представляваха доказателство за всяка теория на криминолозите. Баща им беше професионалист, макар и не особено вещ, през целия си съзнателен живот, прекратен на тридесет и две годишна възраст, когато един собственик на магазин за алкохолни напитки го застрелял от четири метра с двуцевната си пушка дванадесети калибър. Това бе важно за привържениците на школата за поведенческото определение на личността, която по принцип поддържаха политиците консерватори. Също така те представляваха продукт на семейство с един родител, слабо образование, отрицателно въздействие от страна на връстниците им и на икономически притиснатия квартал. Тези фактори пък са важни за школата за въздействие на обкръжението, чиито привърженици са преди всичко политиците либерали.

Каквато и да бе причината за поведението им, двамата си бяха бандити, харесваха начина си на живот и не им пукаше особено много как са препрограмирани мозъците им и какво са научили през детството си. Не бяха глупави. Ако тестовете за интелигентност не се създаваха за грамотни хора, двамата щяха да имат резултати, малко по-добри от средните. Притежаваха животинска хитрост, достатъчна да направи залавянето им от полицията доста трудна задача, както и „улично“ познаване на закона, което им позволяваше да манипулират правната система със забележителен успех. Имаха и принципи. Братята Патерсън пиеха — всеки от двамата се намираше на ръба на алкохолизма, — но не използваха наркотици. По тази причина изглеждаха малко странни, но тъй като никой от тях не се интересуваше особено силно от закона, отклонението от характерните особености на нормалния криминален престъпник също не ги тревожеше.

Заедно бяха си проправяли път чрез обири, разбивания и нападения из Южна Алабама от петнадесетата си годишнина. Техните връстници им имаха страха. Няколко души бяха заставали на пътя им — и умряха. Мъртви поради травма от удар с тъп предмет (палка) или от пробивна рана (от нож или пистолет). Полицията ги подозираше пет убийства. Проблемът беше в това, да се определи кой го е извършил. Фактът, че двамата са еднояйчни близнаци, представляваше техническо усложнение пред всяко дело, което адвокатът им — добър юрист, когото намериха в зората на кариерите си — използваше с голям успех. При всяко убийство, извършено от братя Патерсън, полицаите можеха да заложат заплатите си, че единият брат — обикновено онзи, който има повод да убие жертвата — се е намирал съвсем показно някъде далеч. Освен това жертвите им никога не бяха честни граждани, а членове на собственото им престъпно общество, а това винаги охлаждаше страстите на полицаите.

Но не и този път.

Изминаха четиринадесет години от първото нарушение на закона, но сега Хенри и Харви най-после се оплескаха сериозно. Полицаите по целия щат научиха от шефовете си, че братята са заловени в крупно криминално престъпление, и то, отбелязваха не без удоволствие шефовете, поради друга двойка еднояйчни близнаци. Две проститутки, хубави момичета на осемнадесет години, бяха поразили сърцата на братята Патерсън. През изминалите пет седмици Хенри и Харви не могли да се наситят на Норийн и Дорийн Грейсън, а патрулните полицаи наблюдавали процъфтяващия романс и водели спорове как, по дяволите, могат да се отличават един от друг. Полицаите, привърженици на поведенческата школа, вярваха, че няма значение, което схващане полицаите, привърженици на школата за обкръжението, отхвърляха като псевдонаучна глупост, да не говорим, че е и сексуално перверзна мисъл. Но и двете страни смятаха, че въпросът е доста занимателен. И в двата случая истинската любов доведе до падението на братята Патерсън.

Хенри и Харви бяха решили да освободят сестри Грейсън от сводника им, който продаваше и наркотици, един колкото отвратителен, толкова и ужасен човек с дълъг низ свирепи престъпления, заподозрян в изчезването на няколко от собствените му момичета. Проблемът възникна поради жестокия побой над сестрите за това, че не бяха предали някои от подаръците си — бижута, — подарени от братята за едномесечния юбилей от запознанството им. Норийн имаше счупена челюст, а Дорийн загуби пет зъба. Имаше и други възмутителни неща, които разяриха братята и наложиха сестрите да бъдат настанени в медицинския център на университета в Алабама. Близнаците не понасяха леко обидите и една седмица по-късно двамата използваха еднакви револвери „Смит и Уесън“ от сенките на една тъмна уличка, за да прекратят живота на Елрод Макилвейн. За тяхно нещастие една полицейска радиокола се намираше на половин пресечка разстояние от тях. В този случай дори самите полицаи смятаха, че братята Патерсън са направили услуга на град Мобайл.

Сега се намираха в стаята за разпити с лейтенанта. Обичайно агресивни, братята този път бяха оклюмали. Пистолетите се намериха на по-малко от петдесет метра от местопрестъплението. Въпреки че и на двата пистолета нямаше използваеми отпечатъци — огнестрелните оръжия не винаги се поддават на такава процедура, — четирите куршума, намерени в тялото на Макилвейн съвпадаха с двете дула. Братя Патерсън бяха задържани на четири преки от мястото със следи от барут по ръцете, както и с добре известен мотив да убият сводника. По-добри доказателства не можеха да се желаят. Полицаите нямаха единствено самопризнание. Късметът на близнаците най-после се беше свършил. Дори и адвокатът им го каза. Нямаше никаква надежда за споразумение с обвинението — местният прокурор ги мразеше дори повече, отколкото полицията — и въпреки че вероятно щяха да излежават присъда в строг тъмничен затвор, добрата новина беше, че вероятно няма да ги поставят на електрическия стол. Съдебните заседатели едва ли щяха да искат екзекуцията на хората, убили сводник търговец на наркотици, вкарал две от проститутките си в болница и вероятно затрил няколко от другите. Можеше да се спори дали това е престъпление поради афект, а според американските закони на такива мотиви по принцип се гледа като на смекчаващи вината обстоятелства. Облечени в еднакви затворнически дрехи, братя Патерсън седяха на масата срещу офицера от полицията. Лейтенантът дори не можеше да ги различи и не си правеше труда да пита кой кой е, защото вероятно щяха да излъжат просто за да се заяждат.

— Къде ни е адвокатът? — попита Харви или Хенри.

— Да — наблегна Харви или Хенри.

— Нямаме нужда сега от него. Какво ще кажете, момчета, ако поискаме да ни направите една малка услуга? — попита лейтенантът. — Направете ни една малка услуга и вероятно ние ще ви направим една малка услуга. — С това проблемът с адвоката се реши.

— Глупости! — отбеляза единият близнак, разбира се, за да започне пазарлъка. Намираха се в стадия, когато човек е готов да се хване за сламка. Пандизът им кимаше с глава и макар че никой от двамата не беше излежавал дълга присъда, имаха достатъчен стаж в местните затвори, за да знаят, че няма да е забавно.

— Харесва ли ви идеята за доживотен затвор? — попита лейтенантът, без да се впечатлява от демонстрацията на сила. — Знаете как стават нещата, минават седем или осем години, преди да ви амнистират, и след това ви пускат. Искам да кажа, ако сте късметлии. Адски дълго време. Харесва ли ви идеята, момчета?

— Ние не сме глупаци. Ти к’во търсиш тука? — попита другият Патерсън, показвайки, че е готов да обсъжда сроковете.

— Свършете една работа за нас и, е, може да се случи нещо хубаво.

— Каква е тая работа? — Вече и двамата братя реагираха положително на споразумението.

— Виждали ли сте Рамон и Хесус?

— Пиратите ли? — попита единият. — Мама му стара! — В криминалните среди, както и във всички други си имаше йерархия. Хората, които насилват жени и деца, се намираха на дъното. Братя Патерсън бяха свирепи криминални престъпници, но не се занимаваха с жени и деца. Нападаха мъже — в повечето случаи много по-слаби от тях, но все пак мъже. Това беше важно за имиджа им.

— Да. Виждали сме тези посерковци — каза другият, за да подчертае по-сбитата забележка на брат си. — Последните два дни тия лайна са се надули, като че са изсрани от крал. Шибани спаньоли. Хей, ние сме кофти, но никога не сме изнасилвали, нито убивали малки момичета… а разправят, че тия ще се отърват, а? Мамицата им! Ние очистихме един шибан сводник, дето обича да бие мадамите ни, и ни чака доживотен затвор. Какво правосъдие е това, мистър ченге? Мамицата му!

— Ако се случи нещо на Рамон и Хесус, нещо истински сериозно — тихо каза лейтенантът, — може би ще се случи още нещо. Нещо, което ще ви е от полза, момчета.

— Какво?

— Ами например ще можете да се виждате с Норийн и Дорийн много редовно. Може би дори да се задомите с тях.

— Мама му стара! — възкликна Хенри или Харви.

— Това е най-добрата сделка, момчета — каза лейтенантът.

— Искаш да очистим копелетата ли? — Хенри зададе въпроса, с което разочарова брат си, който считаше себе си за по-умния от двамата.

Лейтенантът просто продължи да ги наблюдава.

— Разбрахме те — обади се Хенри. — Откъде можем да сме сигурни, че държиш на думата си?

— За каква дума става въпрос? — Капитанът замълча. — Рамон и Хесус убиха четиричленно семейство, разбира се, най-напред са изнасилили съпругата и малката дъщеря. Вероятно имат пръст и в убийството на един полицай от Мобайл и жена му. Но нещо се обърка с делото срещу тях. Най-много да им дадат двадесет години, а ще ги пуснат след седем или осем. За това, че са убили шест души. Не е много честно, а?

Двамата близнаци вече се досещаха за какво става дума. Лейтенантът разбираше това по еднаквото изражение в двата чифта очи насреща му. След това дойде ред и на решението. В двата чифта очи за момент се мярна предпазливост, докато братята обмисляха как да направят необходимото. След това очите им се успокоиха. Братя Патерсън кимнаха с глави и с това разговорът приключи.

— Момчета, внимавайте. Затворът е много опасно място. — Лейтенантът се изправи, за да повика надзирателя. Ако го питаха, той щеше да каже, че — след като е получил разрешение да разговаря с тях, без да присъства адвокат, разбира се — е искал да ги разпита за един обир, в който двамата не бяха участвали, но може би знаеха нещичко. А в замяна на съдействието им е предложил известна помощ от страна на прокурора. Уви, те не показали никакви знания за въпросния обир и след по-малко от петминутен разговор ГИ върнал в килията им. Ако някога споменат за същинското съдържание на разговора, тяхната дума щеше да е твърдение на двама закоравели бандити с открито и решено дело за убийство над главите си срещу думата на лейтенант от полицията. В най-лошия случай щеше да се стигне до разказ на пета страница в „Мобайл Реджистър“, който заемаше доста сурова позиция спрямо престъпността. А те едва ли биха си признали за двойно убийство, независимо дали е извършено по поръчка на полицията или не.

Лейтенантът беше почтен човек и веднага се захвана за работа, за да спази нещата от своя страна, като очакваше братята Патерсън да направят същото. От четирите куршума, намерени в тялото на Елрод Макилвейн, един не можеше да се използва за целите на балистичното тестване поради състоянието му — непокритите със стомана оловни куршуми често пъти се повреждат, — а останалите, макар и достатъчно добри за криминалното следствие, почти не можеха да служат като добро доказателство. Лейтенантът нареди куршумите да бъдат изнесени от склада за съхраняване на веществени доказателства за допълнително изследване заедно с бележките на балиста и снимките. Разбира се, той трябваше да се разпише за тях, за да се запази „веригата на свидетелските показания“. Това правно изискване беше написано, за да е сигурно, че винаги се знае къде се намират използваните в съдебни дела важни веществени доказателства. Така се предотвратяваше незаконното производство на фалшиви улики. Когато дадено веществено доказателство се загуби, дори и да се намери, после то не може вече да се използва в криминално дело, защото вероятно е подправено.

Лейтенантът отиде в лабораторията, но техниците тъкмо си тръгваха. Попита експерта по балистика дали може да провери отново куршумите по случая Патерсън в понеделник сутринта. Човекът отговори, че единият малко не съвпада, но можеше да послужи за целите на делото. Нямаше нищо против да ги провери отново.

Полицаят се върна в канцеларията си с куршумите. Кафявият плик, в който се намираха, носеше етикет с номера на делото и тъй като все още се намираше в ръцете на когото трябва и срещу получаването му имаше подписа на лейтенанта, веригата на веществените доказателства не беше нарушена. Написа в бележника на бюрото си, че не желае да ги оставя в канцеларията си през почивните дни и ще ги занесе у дома си, като целият пакет ще се намира в заключения куфар. Лейтенантът беше на петдесет и три години и му оставаха четири месеца до уволнението с всички облаги. Помисли си, че тридесет години служба са достатъчни и занапред го очакват само приятни моменти с рибарската лодка. Но не можеше да се оттегли от службата с чиста съвест, ако остави двамата убийци на полицай с осемгодишна присъда при лек режим.

 

 

Напливът на пари в Колумбия беше предизвикал всякакви странични ефекти в зашеметяваща приумица на съдбата. Един от тях бе, че колумбийската полиция получи нова и много сложна криминологична лаборатория. Останките от къщата на Унтиверос преминаха обичайната редица химически проби и след няколко часа се определи, че използваното експлозивно вещество е смес от циклотетраметилентетранитрамин и тринитротолуол. Химикът написа, че разговорно са познати като уротропин и тротил. Смесени в съотношение 70:30, образуваха избухливо съединение, наречено октол, което е доста скъп, много стабилен и изключително агресивен експлозив, произвеждан в Съединените щати, но продаван от американски, европейски и една азиатска компания. С това работата му за деня приключи. Предаде доклада на секретарката си, която го прати по факса до Меделин, където друга секретарка направи ксерокопие и двадесет минути по-късно то достигна до Феликс Кортес.

Докладът представляваше поредното късче в загадката, пред която се намираше бившият офицер от разузнаването. Никоя местна мина не използваше октол. Той е твърде скъп, а обикновените експлозиви-гелове на азотна основа бяха достатъчни за търговските приложения. Ако е необходим по-голям взривен удар, за да се раздробят скалите, човек просто пробиваше по-голяма дупка и натъпкваше повече експлозиви. Но за въоръжените сили такъв вариант не съществуваше. Размерът на артилерийския снаряд е ограничен от диаметъра на оръдейното дуло, а размерът на бомбата — от допълнителното аеродинамично съпротивление за самолета. Следователно военните търсеха по-мощни експлозиви, за да получат подобри резултати от ограничените си по отношение на размерите оръжия. Кортес взе един справочник от рафта в библиотеката си и се увери, че октолът е почти изключително експлозив за военни цели… и се използва като стартиращо вещество за ядрени оръжия. Това предизвика кратък, подобен на излайване смях.

То обясняваше и някои неща. Първоначалната му реакция от експлозията беше, че е използван един тон динамит. Същият резултат можеше да се получи и с по-малко от петстотин килограма от този октол. Извади друг справочник и научи, че фактическото тегло на експлозива в деветстотинкилограмова бомба е по-малко от четиристотин и петдесет килограма.

Но защо нямаше парчета? Повече от половината от теглото на бомбата е в стоманения корпус. Кортес изостави тази мисъл за момента.

Една самолетна бомба можеше да разясни доста неща. Помнеше обучението си в Куба, когато северновиетнамските офицери обясняваха на класа му за „умните бомби“, които бяха проклятието за мостовете и електроцентралите на страната им през кратката, но свирепа бомбардировъчна кампания „Лайнбекър-II“ през 1972 г. След години на скъпо струващи провали американските изтребители бомбардировачи бяха унищожили множество добре защитени цели в разстояние на няколко дни, като използваха новите си боеприпаси с прецизно насочване.

Насочена към пикап, такава бомба би приличала по всичко на минирана кола.

Но защо нямаше парчета? Препрочете доклада от лабораторията. Имаше и целулозни останки, които техникът от лабораторията обясняваше като картонените кутии, в които се е намирал експлозивът.

Целулоза? Това означава хартия или дървесни влакна. Може ли да се направи бомба от хартия? Кортес взе един от справочниците си — „Оръжейни системи на Джейн“. Това беше тежка книга с твърда, неогъваща се корица… картон, покрит с плат. Наистина е толкова просто. Щом може да се направи хартията толкова здрава за съвсем прозаична цел като подвързването на книги…

Кортес се облегна в стола и запали цигара като поздрав към себе си — и към norteamericanos. Беше отлично. Изпратили са бомбардировач, въоръжен със специална умна бомба, насочили са я към този абсурден пикап и не са оставили след себе си никакво веществено доказателство. Учуди се кой ли го е измислил, удивен от факта, че американците бяха направили нещо толкова интелигентно. КГБ би изпратило рота командоси от войските със специално предназначение и щяха да водят конвенционална пехотна война, като оставят след себе си всякакви веществени доказателства, „предавайки съобщението си“ по типично руски начин, който имаше ефект, но не и изтънченост. Американците бяха успели този път да постигнат хитростта, характерна за испанците — за Кортес, засмя се Феликс. Това бе забележително.

Сега притежаваше отговора на въпроса „как?“ След това трябваше да разбере „защо?“ Но разбира се! Имаше една статия в онзи американски вестник за възможна бандитска война. Картелът имаше преди четиринадесет старши ръководители. Сега останаха десет. Американците ще се опитат да намалят тази бройка с… колко? Възможно ли е да си въобразяват, че само един-единствен атентат ще разпали жестока вътрешна война? Кортес реши, че не. Само един такъв случай не би бил достатъчен. Два може би, но не и един.

Значи американците имаха групи командоси, които скитаха из планините южно от Меделин, пуснаха една бомба и правеха още нещо, за да ограничат полетите с наркотиците. И това му се изясни. Разбира се, те свалят самолетите. Имаха хора, които да наблюдават летищата и Да изпращат разузнавателна информация някъде, откъдето се предприемаха действия. Това е напълно интегрирана операция. Най-невероятното от всичко беше, че тя всъщност върши работа. Американците бяха решили да направят нещо, от което щеше да има резултат. Това е чудо. През цялото време, докато той работеше като офицер от разузнаването, ЦРУ имаха сравнително ефективна система за събиране на информация, но не и за действие.

Феликс стана от бюрото си и отиде до бара в канцеларията си. Това изискваше сериозен размисъл и хубаво бренди. Наля си тройна доза в издута като балон чаша, развъртя я, като остави ръката си да стопли течността, за да могат ароматичните пари да погалят сетивата му още преди да поеме първата глътка.

Китайският език е идеографичен — Кортес бе срещал китайски разузнавачи — и символът за „криза“ е комбинация от символите, изобразяващи „опасност“ и „удобен случай“. Двойствеността тук беше го поразила още първия път, когато чу това, и никога не го забрави. Удобните случаи като този бяха изключителна рядкост и много опасни. Разбираше, че основната опасност се крие във факта, че той не знае как американците получават разузнавателната си информация. Всичко говореше за агент, проникнал в организацията им. Някой на висок пост, но не толкова високо, колкото му се иска. Американците бяха компрометирали някого, както самият той много често бе правил. Стандартна процедура при разузнавателната работа, а ЦРУ бяха превъзходни в нея. Някой. Кой? Някой дълбоко обиден, желаещ да си разчисти сметките, като в същото време се сдобие с място около масата на босовете. Доста хора попадаха в тази категория. Включително и Феликс Кортес. И вместо да започва собствени действия за постигане на целта си, можеше да разчита американците да го сторят вместо него. Стори му се много странно, че Се доверяваше на американците да свършат работата му, но това беше и доста забавно. Всъщност такова е и определението за идеалните секретни операции. Той само трябваше да позволи на американците да изпълнят плана си и да гледа отстрани. Щеше да му е необходимо търпение и доверие във врага — да не споменаваме и степента на опасност, — но Кортес считаше, че си струва усилията.

След като не знаеше как да изпрати информация до американците, той реши, че трябва да се довери на късмета. Не, не късмет. Те, изглежда, по някакъв начин научаваха и може би ще го разберат и сега. Вдигна телефона и се обади, което за него беше много нетипично. След това, като се замисли, направи нови разпоредби. В края на краищата не можеше да се очаква, че американците ще постъпят точно както той искаше и точно когато той искаше. Някои от нещата трябваше да уреди сам.

 

 

Самолетът на Райън кацна в базата „Андрюс“ малко след седем часа вечерта. Един от помощниците му — добре беше да ги има — пое отговорност за секретните документи и ги закара обратно в Ленгли, докато Джак мяташе багажа си в колата и тръгна за дома. Щеше да се наспи добре, за да свали умората от смяната на часовите пояси, и утре отново ще седи на бюрото си. Докато изкарваше колата на маршрут 50, си помисли, че първата му задача е да разбере какво прави ЦРУ в Южна Америка.

 

 

Ритър поклати глава с изненада и благодарност. „Лудория“ отново беше дала резултат. Този път говореше самият Кортес. Все още не осъзнаваха факта, че комуникациите им са уязвими. Разбира се, това не бе рядко явление. Същото беше се случило с германците и японците през Втората световна война и се повтаряше отново и отново. Просто в тая област американците ги биваше. А и обаждането едва ли можеше да дойде в по-удобен момент. Самолетоносачът се намираше на разположение само още тридесет часа — време, достатъчно, за да изпратят съобщение до техния човек на „Рейнджър“. Ритър написа заповедите и изискванията за мисията на персоналния си компютър. Отпечата ги, сложи ги в плик с печат и ги предаде на един от старшите си подчинени, който се качи на снабдителен самолет на военновъздушните сили за Панама.

 

 

Полковник Роби Джексън се чувстваше малко по-добре. Ако не друго, поне можеше да усеща допълнителната тежест на четвъртата нашивка на раменете на бялата си риза, а и сребърният орел, който замени дъбовия лист на яката му, беше толкова по-приятен символ на летеца. Предсрочното му повишение означаваше, че го очаква сериозна кариера. Вероятно щеше да командва собствената си ескадрила на самолетоносача. Джексън знаеше, че това е последният му пост, на който щеше да лети, но и най-разкошният. Трябваше да лети в няколко апарата от различен тип и да отговаря за над осемдесет самолета, екипажите им и персонала за поддържането, без които самолетите просто приличаха на привлекателна украса за полетната палуба на самолетоносача.

Лошата новина беше, че тактическите му идеи не се оказаха толкова добри, колкото изглеждаха предварително, но той се успокои с мисълта, че за всички новости трябва време. Видя, че някои от новите му идеи бяха не както трябва, и поправките, предложени от един командир на ескадрила на „Рейнджър“, почти свършиха работа — всъщност значително подобриха идеята. А това също е нормално. Същото можеше да се каже и за ракетите „Феникс“. Подобряването на системата за насочване свърши добра работа — не колкото обещаваш производителят, но това също не бе необичайно, нали?

Роби се намираше в бойния информационен център. В момента не се провеждаха никакви полети. Бойната група се намираше п въздействието на неприятно време, което щеше да се изясни след няколко часа. Докато техниците се занимаваха със самолетите си, Роби и старшите служители от противовъздушната отбрана разглеждаха записите на схватките на изтребителите за шести път. Силите на „врага“ бяха се справили забележително добре, като пробиха отбраната на „Рейнджър“ и реагираха бързо и ефективно, за да докарат самолетите с ракети в необходимия диапазон. Фактът, че изтребителите на „Рейнджър“ бяха ги избили на връщане, нямаше значение. Целта на въздушния бой бе да бъдат разбити самолетите „Бекфайър“ по пътя насам.

Записът на лентата бе направен от радара на самолета „Е-2С Хоукай“, на който Роби се вози при първия бой. Шест гледания му стигаха. Научи всичко, което можеше да се научи, и сега мисълта му се рееше. Отново видя онзи „Интрудър“, който се стикова със самолета-цистерна и след това се отправи към Еквадор, като изчезна от екрана малко преди да стигне до брега. Джексън се облегна в стола си, докато около него дискусията продължаваше. Превъртяха напред лентата, за да наблюдават фазата на приближаването, прекараха повече от час в гледане на фактическата битка — „Или каквото остана от нея“, намръщено си помисли Джексън, — а след това отново я превъртяха напред. Командирът на „Рейнджър“ беше особено разтревожен от мудния начин, по който ескадрилите му се препостроиха, за да се върнат на самолетоносача. Лошата организация на изтребителите предизвика някои остри забележки от страна на полковника, притежател на титлата, която сега Роби очакваше. За него забележките имаха полза, макар че бяха малко вулгарни. Последвалата дискусия продължи до края на лентата, където онзи самолет „А-6“ отново се появи на път за самолетоносача, след като бе направил каквото е трябвало. Роби знаеше, че това е само предположение, а догадките представляваха опасност за професионалните военни. Но самолетът беше факт.

— Полковник Джексън?

Роби се обърна и видя един куриер с папка в ръка. Носеше му съобщение, за което трябваше да се разпише. Той взе формуляра и го прочете.

— Какво има, Роб? — попита офицерът, отговорен за оперативните задачи на самолетоносача.

— Адмирал Пейнтър ще лети до военноморската академия. Иска да го чакам там вместо във Вашингтон. Предполагам, че желае предварително да прочете каква работа е свършила чудесната ми нова тактика — отговори Джексън.

— Не се притеснявай. Няма да си вземат пагоните обратно.

— Не предвидих всичко докрай — отговори Роби, като направи жест към екрана.

— Никой никога не е успявал.

„Рейнджър“ излезе от зоната с лошо време след половин час. Първо излетя транспортният самолет, който отиде към Панама, за да отнесе поща и да вземе някои неща. Върна се след четири часа. „Техническият представител“ го чакаше, предупреден чрез един безобиден сигнал по незасекретен канал. Когато свърши с четенето на съобщението, той се обади до каютата на полковник Йенсен.

 

 

Занесоха копия от снимката в „Скривалището“, но най-добрият им свидетел се намираше в Александрия и той сам я получи на място.

Мъри знаеше, че не трябва да пита откъде е тази снимка. Явно бе, че идва от ЦРУ и че е някаква разузнавателна снимка, но обстоятелствата около нея не бяха неща, които трябва да знае — или така щяха да му отговорят, ако попиташе. Което той не стори, защото можеше и да не приеме това обяснение, което имаше право да получи.

Състоянието на Мойра се подобряваше. Ремъците ги нямаше, но все още я лекуваха за някакви странични ефекти от приспивателните хапчета. Дочу нещо за състоянието на черния дроб, но тя добре понасяла лечението. Той я намери седнала в автоматизираното легло, повдигнато с команда от бутон. Часовете за посещение бяха свършили — тази вечер децата й се намираха у дома, а това според Мъри бе най-доброто лечение, което можеше да й се даде. Официалната версия беше, че случайно е поела свръхдоза лекарства. В болницата знаеха, че не е така, и това се разчу, но ФБР заяви пред обществеността, че е случайност, защото тя съвсем не е поела смъртоносна доза от лекарството. Психиатърът на ФБР я виждаше два пъти дневно и докладите му бяха оптимистични. Макар и факт, опитът за самоубийство се основаваше на импулс, а не на продължително обмисляне. С грижи и съвети тя се посъвзе и вероятно щеше да се оправи напълно. Психиатърът смяташе, че това, което Мъри възнамеряваше да стори, ще й помогне.

— Изглеждаш адски много по-добре — каза й той. — Как са децата?

— Никога вече няма да им сторя такова нещо — отговори Мойра Улф. — Колко глупаво и егоистично постъпих.

— Казах ти, че си била ударена от камион. — Мъри седна на стола до леглото и отвори кафявия плик, с който дойде. — Това ли е камионът?

Тя взе снимката от ръката му и за момент я погледна. Не беше много добра снимка. Направена от разстояние две мили дори и с мощни лупи и увеличение на изображението с помощта на компютър, на нея не се виждаше нищо, което да се доближава дори до любителска фотография. Но в една снимка има повече неща от самото изражение на лицето. Формата на главата, сресването на косата, стойката, начинът, по който държеше ръцете си, наклонът на главата…

— Той е — каза тя. — Това е Хуан Диас. Къде я намерихте?

— От една друга правителствена служба — отговори Мъри, като подбраните от него думи не й казваха нищо. Онова нищо, което означаваше точно ЦРУ. — Тайно наблюдавали някакво място — и аз не зная къде — и се сдобили с това. Помислили, че може да е нашето момче. За твоя информация, това е най-добрата потвърдена снимка на полковник Хуан Диас, това е последното му звание от DGI, с която разполагаме. Сега поне знаем как изглежда копелето.

— Хванете го — каза Мойра.

— О, ще го пипнем — обеща Мъри.

— Аз зная какво ще трябва да направя — да свидетелствам и всичко останало. Зная какво ще правят с мен адвокатите. Мога да го понеса. Мога, мистър Мъри.

„Тя не се шегува“ — осъзна Дан. Не за първи път отмъщението беше част от един спасен живот и Мъри с радост виждаше това. То е и още една цел, за която Мойра да живее. Неговата работа е да направи така, че тя и ФБР да получат отмъщението си. Одобреният термин във ФБР беше възмездие, но стотиците агенти, работещи по случая, сега не използваха тази дума.

 

 

Джак пристигна в канцеларията си рано на следващата утрин, за да открие очакваната купчина папки, отгоре на която го чакаше и бележка от съдията Мур.

„Конвенцията приключва довечера — пишеше в нея. — Имаш билет за последния полет до Чикаго. Утре сутринта ще информираш губернатора Фаулър. Това е нормална процедура за кандидатите за президенти. Приложени са указания за информирането, а също и копие от информацията за националната сигурност, дадена по време на президентската кампания през 1984 г. Може да се обсъжда информация с «ограничен» достъп, както и «поверителна», но нищо в «секретна» или в по-горна категория. Искам да видя експозето ти в писмен вид преди пет часа.“

И това напълно разби деня му. Райън се обади вкъщи, за да извести семейството си, че няма да се прибира още една нощ. След това се захвана за работата. Сега нямаше да има възможност да разговаря с Ритър и Мур до следващата седмица. А разбра, че Ритър ще прекара по-голямата част от деня в Белия дом. Следващото обаждане на Джак беше до Бетесда, за да се чуе с адмирал Гриър и да получи някои напътствия. С изненада разбра, че последното такова информиране е направил лично Гриър. Не се учуди, че гласът на стареца беше значително по-слаб от последния път. Все още имаше хумор в него, но въпреки това той му напомни за фигурист на олимпийските игри, чието изпълнение заслужава медал, но играе върху тънък, трошлив лед.