Том Кланси
Реална заплаха (6)

4.
ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОДГОТОВКА

За първи път Чавес разбра колко необикновена е тази работа на летище „Сан Хосе“. Откараха ги дотам с фургон под наем, на който нямаше никакви обозначения. Слязоха в района на летището, определен за цивилни самолети, където ги чакаше реактивен частен самолет. Това вече беше нещо. „Полковник Смит“ не се качи в самолета. Той стисна ръцете на всички, каза им, че ще ги очакват, и се върна във фургона. Сержантите се качиха на самолета, който им се стори не толкова за бизнесмени, колкото малък лайнер. Дори имаше стюардеса, която сервираше напитки. Всички разтовариха оборудването си и си взеха по напитка с изключение на Чавес, който беше толкова уморен, че дори не погледна към младата дама. Едва усети излитането и преди самолетът да свърши изкачването, вече спеше. Нещо му подсказваше, че трябва да спи, докато има време за това. За войниците това беше вреден инстинкт, който обикновено се оказваше верен.

 

 

Лейтенант Джексън не беше идвал в поделението в Монтерей, но по-големият му брат му даде нужните инструкции и той намери офицерския клуб без трудности. Внезапно се почувства сам. Когато заключваше хондата си, осъзна, че неговата полева униформа е единствената наоколо. Поне не беше трудно да прецени човек на кого трябва да отдава чест. Като младши лейтенант той трябваше да козирува на почти всички.

— Хей, Тими! — извика брат му, седнал съвсем близо до вратата.

— Здрасти, Роб. — Двамата мъже се прегърнаха.

Семейството им беше сплотено, но Тими не беше виждал брат си, подполковник Робърт Джеферсън Джексън от Военноморските сили на САЩ, почти от година. Майката на Роби беше починала отдавна. Била само на тридесет години, когато се оплакала от болки в сърцето, решила да полегне за няколко минути и никога повече не станала, поразена от инфаркта. По-късно казаха, че била свръхнапрегната, но без поставена диагноза. Поредната американска чернокожа жена, прокълната да заболее от тази болест без симптоми. Съпругът й, преподобният Хошая Джексън, оплакваше загубата й заедно с цялата енория, в която и двамата бяха отгледали семейството си. Но макар и набожен мъж, Хошая Джексън беше и баща, чиито деца се нуждаеха от майка. Четири години по-късно той се ожени за една двадесет и три годишна енориашка и започна отново. Тимоти беше първото дете от втория му брак. Четвъртият му син беше избрал път като този на първия. Випускникът на академията в Анаполис Роби Джексън караше изтребител във военноморския флот. Тими беше си изслужил разпределението в Уест Пойнт и очакваше да направи кариера в пехотата. Вторият от братята беше лекар, а третият — адвокат с политически амбиции. Времената в Мисисипи се бяха променили.

За страничния наблюдател щеше да бъде трудно да определи кой от двамата братя е по-горд с другия. Роби, с три златни ленти на пагоните, носеше на джоба на куртката си златната звезда, която указваше, че е бивш командир в открито море — в неговия случай „VF-14“, ескадрила от изтребители „F-14 Томкет“. Сега Роби работеше в Пентагона и беше на път да стане командир на самолетоносачен полк, а след това вероятно да направи собствена кариера. Тимоти от своя страна беше семейният завързак в продължение на много години, но Уест Пойнт го промени до неузнаваемост. Беше по-висок от брат си поне с пет сантиметра и имаше най-малко шест килограма повече мускули от него. На рамото му, над емблемата на дивизията, се намираше рейнджърска светкавица. Още едно момче беше станало мъж по стария начин.

— Добре изглеждаш, момче — отбеляза Роби. — Какво ще кажеш за по чашка?

— Но само толкова. От доста време не съм сядал.

— Тежък ден ли има?

— Всъщност тежка седмица — отговори Тими, — но вчера успях да се наспя.

— Май се престарават — отбеляза Джексън с известна братска загриженост.

— Е, ако исках лек живот, щях да се запиша във военноморските сили.

Братята се посмяха добре по пътя към бара. Роби си поръча един „Джон Джеймсън“, а Тими се задоволи с бира. Разбира се, разговорът по време на вечерята започна със семейните новости, а след това се насочи към професионалната сфера.

— Не е много по-различно от това, което вършиш ти — обясни Тими. — Ти се опитваш да се доближиш и да опечеш някого с една ракета, преди той да е разбрал, че си там. Ние се опитваме да се доближим и да го простреляме в главата, преди да е разбрал къде се намираме. Знаеш ги тези работи, нали, големи братко? — попита Тими с усмивка, в която се долавяше капчица завист. Роби вече го беше правил веднъж.

— Веднъж ми беше достатъчно. Оставям онези глупости, с близкия бой, на идиоти като теб.

— Е, вчера ние бяхме челен дозор на батальона. Моят водещ взвод навлезе прекрасно. Противникът беше група от калифорнийските гвардейци, основно танкове. Бяха малко невнимателни с построяването си и сержант Чавес се вмъкна в лагера им, преди да се бяха усетили. Трябва да видиш как работи този човек. Кълна се, Роб, когато иска, той е почти невидим. Жалко е, че трябва да бъде заменен.

— А?

— Просто го прехвърлиха в друга част днес следобед. Така или иначе щях да го загубя след две седмици, трябваше да замине за Форт Бенинг. Обаче го извикаха по-рано. Днес отлетя цяла тълпа добри сержанти. — Тим замълча за момент. — Всички са от испански произход. Съвпадение. — Отново млъкна. — Странно е. И Леон трябваше да замине за Форт Бенинг?

— Кой е Леон?

— Един сержант втори клас. Беше във взвода на Бен Тъкър — Бен и аз играехме футбол заедно в Уест Пойнт. Да, след две седмици той трябваше да замине за едно училище за рейнджъри като инструктор. Чудя се защо той и Чавес тръгнаха по едно и също време. Е, така е в армията. Харесва ли ти Пентагонът?

— И по-лошо съм виждал — каза Роби. — Още двадесет и пет месеца и, слава на всемогъщия Господ, най-после ще бъда свободен. Сега се насочвам към генералска длъжност — обясни по-големият брат. Той се намираше на онзи етап от кариерата, където нещата ставаха истински трудни. Имаше повече добри мъже, отколкото служби за заемане. А що се отнася до бойните операции, един от решаващите фактори беше чистият късмет. Виждаше, че Тими все още не знае нищо за това.

 

 

Реактивният самолет се приземи, след като беше летял почти три часа. Щом кацна, самолетът изрулира до товарния терминал на малката аерогара. Чавес не знаеше коя е. Събуди се недоспал, когато някой рязко отвори вратата. Първото му впечатление беше, че тук няма много въздух. Стори му се странно и го отдаде на обичайното замайване след дрямката.

— По дяволите, къде се намираме? — попита друг сержант.

— Ще ви обяснят отвън — отговори стюардесата. — Желая ви приятно прекарване. — Усмивката, която съпътстваше отговора, беше твърде чаровна, за да позволи ново предизвикателство.

Сержантите събраха багажа си и се измъкнаха от самолета, като откриха, че ги очаква друг фургон. Чавес разбра къде са още преди да се качи във фургона. Въздухът тук наистина беше рядък и като погледна на запад, разбра защо. Последните отблясъци на залеза огряваха назъбените очертания на планините на запад. Източна посока, полет в продължение на около три часа и се намират в някаква планина. Веднага разбра, че са някъде в Скалистите планини, въпреки че никога не беше идвал насам. Когато фургонът тръгна, Чавес погледна самолета за последен път и видя камион-цистерна, който се приближаваше до него. Чавес не успя да схване нещата напълно. Самолетът щеше да излети след тридесет минути. Малко хора дори биха забелязали, че той е идвал тук, а още по-малко биха се тормозили с въпроса защо.

 

 

Хотелската стая на Кларк беше добра и отговаряше на ранга на прикритието му. В тила си усещаше болка, която го подсещаше, че все още не се е приспособил съвсем към надморската височина, но две хапчета тиленол щяха да се погрижат за това, а и той знаеше, че работата му не включваше много физически усилия. Поръча да му донесат закуската в стаята и се зае с упражнения, за да поразмърда мускулите си. Но сутрешното бягане определено беше отписано. След като свърши, той взе душ и се обръсна. Обслужването тук беше добро. Тъкмо се облече, и закуската пристигна, а към девет часа беше готов за работа. Кларк взе асансьора до фоайето и излезе от хотела. Колата го чакаше. Качи се отпред.

— Buenos dias^[1] — каза шофьорът. — Може да вали днес следобед.

— Нося си шлифер, ако вали.

— Вероятно дъждът ще бъде студен.

— Шлиферът ми е с подплата — каза Кларк, довършвайки паролата.

— Който е измислил това, е напълно прав — каза мъжът. — Прогнозата е за дъжд. Казвам се Ларсон.

— Кларк. — Не се ръкуваха. Това просто не се правеше. Кларк си помисли, че Ларсон, който вероятно също не се представи с истинското си име, беше около тридесетте, с тъмна коса, но тя не се връзваше с донякъде скандинавското му име. Тук се знаеше, че Карлос Ларсон е син на баща датчанин и майка от Венецуела и ръководи школа по летене. Той беше вещ пилот и учеше клиентите си на всичко, което знаеше, без да задава твърде много въпроси. Това се харесваше на клиентите му. Всъщност не беше необходимо да задава въпроси — пилотите, особено начинаещите, говорят много — а той имаше силна памет и запомняше всяка подробност, а също и такъв вид професионален опит, който подканваше останалите да искат от него съвети. Всички смятаха, че той е финансирал бизнеса си, като е направил няколко много незаконни полета, след което се полупенсионирал и отдал на луксозен живот. Тази легенда създаваше доверие у хората, от които той се интересуваше, но също така не го превръщаше в противник на тези хора. Той беше човек, направил необходимото, за да вземе това, което искаше, и сега си живееше живота. Това обясняваше и хубавата му кола, която беше от най-мощните модели, произвеждани някога от БМВ, както и скъпия апартамент и метресата му, една стюардеса на „Авианика“, чиято истинска работа беше куриер на ЦРУ. Ларсон смяташе, че това разпределение е мечта, тъй като стюардесата наистина му беше любовница, а това е допълнително възнаграждение, което не би развеселило отдела за личния състав на ЦРУ. Притесняваше се единствено от това, че разпределението му не е известно на завеждащия операциите на ЦРУ в Колумбия. Макар и сравнително неопитен агент, Ларсон (Кларк щеше да се изненада, ако разбереше, че това е истинското му име) знаеше достатъчно за начините на работа на ЦРУ, за да разбира, че отделните „вратички“, които ръководството намира, по принцип означават наличието на някаква специална операция. Прикритието му беше създавано в продължение на осемнадесет месеца, през които от него не се изискваше да прави много в замяна. Пристигането на Кларк беше сигналът, че всичко това вероятно ще се промени. Време бе да заслужи заплатата си.

— Какъв е планът за деня? — попита Кларк.

— Ще полетим малко. Ще се приземим, преди времето да се развали — добави Ларсон.

— Зная, че имаш квалификация за летене по прибори.

— Приемам това като вот на доверие — каза пилотът усмихнато, като караше към летището. — Разбира се, ти си прегледал снимките.

— Да. Отнеха ми около три дни. Аз просто съм достатъчно старомоден и искам сам да позяпам нещата. Картите и снимките не дават всичко.

— Казаха ми, че мисията ни е просто да летим направо и с постоянна височина, никакви кръгове и други подобни, за да не ядосваме някои хора. — Хубавото на училището по летене беше, че можеше да се очаква самолетите му да бъдат видени къде ли не. Но ако един от тези самолети покаже особен интерес към конкретни хора, те можеха да си запишат регистрационния му номер и да отидат до летището, за да попитат защо. Хората, които живееха в Меделин, не се славеха с учтиви въпроси. Ларсон не се боеше от тях. Докато поддържаше прикритието си, знаеше, че няма много причини за тревога. В същото време той беше професионалист, а професионалистите са внимателни, особено ако искат да живеят дълго.

— Добре звучи. — Кларк също знаеше тези неща. Беше успял да остарее в трудния си бизнес, като поемаше само необходимите рискове. Те му стигаха. Не беше много по-различно, отколкото ако играеше лотария. Въпреки че човек имаше малко шансове да улучи правилния номер, ако той играе играта достатъчно дълго, правилният — или неправилният — номер щеше да се падне, независимо колко е внимателен човек. Само дето в тази лотария наградата не е в пари. Наградата беше необозначен плитък гроб, който човек получава само ако врагът не е забравил някои неща за религията.

Той не можеше да реши дали харесва мисията си, или не. От една страна, целта си струваше. От друга… но на Кларк не му плащаха, за да прави подобни преценки. Плащаха му да върши работа, а не да мисли много за нея. Това беше главният проблем с тайните операции. Човек рискува живота си по преценка на други. Добре беше да знае защо рискува, но онези, които вземаха решенията, казваха, че познанието често пъти прави работата по-опасна. Оперативните работници не винаги го вярваха. Точно сега Кларк имаше този проблем.

Самолетът „Туин Бийч“ беше паркиран в частта на международното летище Елдорадо, където имаше самолети от всякакви размери. Не се изискваше много интелект, за да може човек правилно да прецени за какво се използват те. Имаше прекалено много скъпи коли и много повече скъпи самолети, които едва ли можеха изцяло да принадлежат на старите богаташи. Това бяха играчките на парвенютата. Погледът на Кларк се плъзна по тях, на лицето му се четеше слаб интерес.

— Надниците за греховна работа не са малки, а? — засмя се Ларсон.

— А какво ще кажеш за бедните копелета, които плащат тези надници?

— Зная това. Казвам само, че самолетите са хубави. Онези гълфстриймове — мога да летя на такива — са прекрасни във въздуха.

— Колко струват? — попита Кларк.

— Един мъдрец е казал някога, че ако питаш за цената, няма да можеш да си я позволиш.

— Да. — Устните на Кларк се извиха в усмивка. „Но цената на някои неща не се измерва в долари.“ Вече навлизаше в необходимото състояние на духа за тази мисия.

Ларсон направи предполетната подготовка на самолета за около петнадесет минути. Беше кацнал преди деветдесет минути и малко частни пилоти биха се притеснявали да проверяват всичко по списъка. Но Ларсон беше добър летец, което преди всичко означаваше, че е внимателен. Кларк седна на дясната седалка в кабината, като се закопча с колана, сякаш е начинаещ по време на първия си полет. Търговските полети бяха малко по това време на деня и лесно излязоха на пистата за излитане. Единствената изненада беше сравнително дългият разбег.

— От височината е — обясни по разговорната система Ларсон, като зави встрани от пистата. — И приборите стават малко бавни при ниска скорост. Няма проблеми. То е, като да караш в сняг — просто трябва да внимаваш. — Дръпна лоста за вдигане на колесника, като остави самолета да лети с пълна газ, за да набере височина възможно най-бързо. Кларк погледна приборите, но не забеляза нищо нередно, макар да изглеждаше малко странно висотомерът ти да показва двадесет и седем хиляди метра височина, когато все още можеха да различават отделните хора по земята.

Самолетът се наклони наляво и пое курс на северозапад. Ларсон отпусна газта, като отбеляза, че тук човек трябва да обръща много внимание и на температурата на двигателите, макар охладителната система на двата двигателя „Континентал“ да беше подсилена, за да позволи загряването. Летяха към планинския гръбнак на страната. Небето беше ясно и слънцето светеше ярко.

— Красиво е, нали?

— Наистина — съгласи се Кларк. Планините бяха покрити с изумруденозелени дървета, чиито листа трептяха в маранята от влагата на нощния дъжд. Но обиграните очи на Кларк виждаха и други неща. Ходенето по тези хълмове би било страхотна гадост. Май единственото хубаво нещо, което можеше да се каже, беше, че тук имаше много добра маскировка, под която хората да се крият. Съчетанието от стръмни баири и разреден въздух щеше да направи това място доста тежко. Не му бяха обяснили какво точно щеше да става, но му бяха ясни достатъчно неща, за да се радва, че трудната част няма да е за него.

Планинските вериги в Колумбия са разположени по вектора югоизток-североизток. Ларсон избра удобен проход, за да прелети над тях, но заради ветровете от близкия Тихи океан прекосяването доста ги раздруса.

— Свиква се. Ветровете са силни днес поради навлизащия въздушен фронт. Около тези хълмове теченията са много мощни. Трябва да видиш какво представлява истински лошото време.

— Благодаря, ама не искам. Не виждам много места за кацане, ако нещата…

— Ако се влошат ли? — попита Ларсон. — Затова обръщам внимание на предполетната подготовка. Но тук долу има повече писти, отколкото можеш да си представиш. Разбира се, не винаги си добре дошъл, ако решиш да използваш някоя от тях. Не се притеснявай. Само преди месец сложих нови двигатели на тази птица. Продадох предишните на един от учениците си за стария му „Кинг еър“. Сега той принадлежи на митническите служби — обясни Ларсон.

— Ти имаше ли пръст в тази работа?

— Не! Виж какво, очакват от мен да зная защо всички тези хлапета взимат уроци. Предполага се, че не съм тъп, нали? Затова ги уча на стандартните тактически методи за бягство. Можеш да ги прочетеш във всяка добра книга, а от мен очакват да мога да ги правя. Пабло не го биваше кой знае колко в четенето. Но пък беше страхотен роден пилот. Жалко, защото беше съвсем свястно момче. Спипаха го с петдесет кила марихуана. Разбрах, че не е говорил много. Не съм изненадан. Лакомо малко копеле.

— Колко силно са мотивирани тези хора? — Кларк бе виждал доста битки и знаеше, че мярката за врага не е в броя на оръжията му.

Ларсон се намръщи към небето.

— Зависи какво искаш да кажеш. Ако промениш думата от „мотивиран“ на „мачо“, изглежда, ще намериш отговора. Нали знаеш за техния култ към мъжествеността. Отчасти е възхитително. Тези хора имат особено чувство за чест. Например онези, които познавам от светски тържества, се отнасят прекрасно с мен. Гостоприемството им е впечатляващо, особено ако покажеш малко уважение, което прави всеки. Освен това аз не съм им съперник в бизнеса. Искам да кажа, че познавам тези хора. Учил съм някои от тях да летят. Ако имах проблем с парите, може би мога да ида при тях, за да ми помогнат. Половин милион в брой с едно ръкостискане като гаранция — и ще изляза от хасиендата с парите в куфарче. Би трябвало да направя няколко куриерски полета, за да оправим нещата, разбира се. И никога няма да трябва да връщам парите. От друга страна, ако ги изиграя, те ще направят всичко, за да си платя за това. Имат правила. Ако живееш по тях, си в безопасност. Ако не, по-добре си опаковай багажа.

— Зная за безскрупулността. Какво ще ми кажеш за мозъците?

— Умни са, колкото е необходимо. Каквито мозъци не им стигат, си ги купуват. Могат да купят всичко, всеки. Недей да ги подценяваш. Системите им за сигурност са на най-съвременно ниво, както онези, които слагаме на силозите на междуконтиненталните балистични ракети… по дяволите, може би са по-добри и от тях. Охраняват ги така добре, както ние нашия президент, само че техните стрелци не са ограничени от правила за въздържане. Предполагам, че най-добрият показател за мозъка им е, че са се съюзили, за да образуват Картела. Достатъчно умни са, за да разбират, че войните между бандите струват скъпо на всички, и затова са образували свободен съюз. Не е идеален, но върши работа. Хората, които се опитват да се наместят в бизнеса, обикновено умират. Меделин е град, където се умира лесно.

— Полицията? Съдилищата?

— Местните хора са се опитвали. Много мъртви полицаи и много мъртви съдии го доказват — каза Ларсон, като поклати глава. — Ужасно е трудно за хората да продължават усилията си, след като не се виждат никакви резултати. След това идва и моментът с парите. Колко често може един човек да пренебрегне куфар, пълен с необложени с данък стодоларови банкноти? Особено ако другият вариант е сигурна смърт за него и семейството му. Картелът е умен, приятелю, и търпелив. Притежава всичките необходими средства и е достатъчно безскрупулен, за да стресне дори нацистки ветеран. В крайна сметка това е доста сериозен враг. — Ларсон посочи едно сивкаво петно в далечината. — Там е Меделин. Наркотиците са в този малък град в долината. Една ядрена ракета би разрешила проблема, да кажем около два мегатона, експлозия във въздуха на височина хиляда и двеста метра над нивото на земята. Чудя се дали хората от останалата част на страната биха били против.

Това накара пътника да погледне към пилота. Ларсон живееше тук, познаваше много хора, а дори и харесваше някои от тях, както каза преди малко. Но омразата му към тях понякога се показваше под покривката на професионалното му безпристрастие. Лицемерие от най-добра проба. Кларк реши, че това момче има истинско бъдеще в ЦРУ. Мозък и страст. Ако знаеше как да поддържа равновесие между тези две неща, можеше да се развие много. Кларк бръкна в чантата си, за да извади фотоапарат и бинокъл. Вниманието му не беше насочено към самия град.

— Хубави места, нали?

Наркобароните непрекъснато ставаха все по-загрижени за сигурността. Дърветата по върховете на хълмовете около града бяха прочистени. Кларк преброи около една дузина нови къщи. „Къщи“ — помисли си той и изсумтя. Думата крепости подхождаше повече. Огромни жилищни помещения, оградени с ниски стени, които от своя страна бяха обкръжени от стотици метри прочистени стръмни склонове. Това, което хората намираха за живописно в италианските види, беше елегантното им разположение. Винаги на върха на хълм или планина. Лесно може човек да си представи колко работа е необходима за такова красиво място — разчистване на дърветата, мъкнене на каменни блокове нагоре по склона, за да може накрая да бъде осигурена внушителна гледка на много мили от върха. Но крепостите и селата не са били построени на такива места за развлечение. Тези къщи — също. Височините означаваха, че никой не може да ги достигне, без да бъде забелязан. Прочистената земя около къщите беше позната в армията със стегнатото наименование „зона за убиване“, поле за стрелба с автоматични оръжия. Всяка къща имаше само един път до една врата. Стените бяха от камък, който може да спре куршуми до петдесети калибър. Видя през бинокъла, че непосредствено от вътрешната страна на всяка стена има чакълена или циментова пътека за охраната. На една цяла рота обучени пехотинци нямаше да й е лесно да превземе една от тези хасиенди. „Може би нападение с хеликоптер, подкрепяно от минохвъргачки и щурмови хеликоптери… Господи — помисли си Кларк, — за какво мисля аз?“

— Какво можеш да кажеш за плановете на къщите?

— Няма проблем. Три архитектурни фирми са проектирали тези места. Охраната им не е твърде добра. Освен това в тази къща съм бил на едно парти — всъщност преди две седмици. Предполагам, че не е много умно от тяхна страна. Обичат да показват къщите си. Мога да ти осигуря етажните планове. Снимките от спътниците ще покажат охраната, разполагането по гаражи на превозните средства, такива неща.

— Показват го — усмихна се Кларк.

— Можеш ли да ми кажеш точно за какво си тук?

— Ами искат оценка на физическите характеристики на терена.

— Разбирам. По дяволите, аз можех да им го кажа, зная тези неща наизуст. — Въпросът на Ларсон не издаваше толкова любопитство, колкото обида, че не са поискали той да свърши тази работа.

— Нали знаеш как е в Ленгли — бяха думите, с които Кларк отхвърли тази забележка.

Това, което не каза, беше: „Ти си пилот. Никога не си мъкнал раница в джунглата. Аз съм го правил.“ Ако Ларсон знаеше миналото му, вероятно щеше да направи по-интелигентно предположение, но нещата, които Кларк вършеше за ЦРУ и което беше правил, преди да започне да работи за тях, не бяха много известни. Всъщност те не се знаеха от почти никого.

— Принципът е, че трябва да знаем толкова, колкото е необходимо, мистър Ларсон — каза Кларк след малко размисъл.

— Разбрано — каза пилотът по разговорната уредба.

— Хайде да направим прелитане за снимки.

— Най-напред ще се спусна над пистата, без да кацам. Ще го направим както трябва.

— Добре — отговори Кларк.

— Какво ще кажеш за рафинериите? — попита Кларк, след като се отправиха назад към Елдорадо.

— Намират се на югоизток оттук — отговори Ларсон, като завиваше встрани от долината. — Аз самият никога не съм ги виждал — не съм в този бизнес и те го знаят. Ако желаеш да ги видиш, трябва да идеш на тъмно с инфрачервен прибор за нощно виждане, но е трудно да ги намериш. По дяволите, преносими са, лесно се настройват и не тежат. Можеш да натовариш целия комплект на средно голям камион и на другия ден да го разположиш на десетина километри от мястото.

— Няма толкова много пътища…

— Какво ще правиш, ще претърсваш ли всеки камион? — попита Ларсон. — Освен това, ако искаш, можеш да пренесеш оборудването с хора. Тук работната ръка е евтина. Противникът е хитър и бързо се приспособява.

— Доколко се ангажира тукашната армия? — Разбира се, Кларк беше инструктиран за всичко, но знаеше, че на място нещата може да изглеждат различни.

— Опитвали са. Най-големият им проблем е да поддържат силите си. Хеликоптерите им не прекарват и двадесет процента от времето си във въздуха. Това означава, че не провеждат много операции. Значи, че ако някой бъде ранен, той няма да получи медицинска помощ особено бързо, а такова нещо пречи на работата при провеждане на операции. Пък и можеш да се сетиш колко плаща правителството, да речем, на един капитан. Представи си сега, че някой се запознае с капитана в местния бар. Черпи го и разговаря с него. Той казва на капитана, че може би е добре утре вечерта да се намира в югоизточния ъгъл на сектора му — е, където ще да е, но не в североизточния. Ако той реши да патрулира в единия край на района, но не и в другия, ще получи сто хиляди долара. Окей, другата страна има достатъчно пари, за да му плати веднага, просто за да види дали той ще им сътрудничи. Нещо като пари за стръв. След като покаже, че може да бъде купен, те се споразумяват за по-ниско, но редовно заплащане. Също така другата страна има достатъчно стока, за да може да му позволява от време на време да прави истински удари, когато разберат, че е техен човек, за да изглежда добре в очите на началниците си. Един ден този капитан се издига, става полковник, който контролира много по-голяма територия… Това става не защото са лоши хора, а просто защото нещата са така безнадеждни. Тук законите са крехка материя и, по дяволите, погледни как са нещата у дома, за бога. Аз…

— Никого не критикувам, Ларсон — каза Кларк. — Не всеки може да се заеме с една безнадеждна мисия и да не се отказва. — Обърна се, за да погледне през страничния прозорец, и се усмихна на себе си. — Трябва да си малко луд, за да вършиш тези неща.