Том Кланси
Реална заплаха (18)

16.
СПИСЪК НА ЦЕЛИТЕ

— Готов съм да слушам предложения — каза Мъри. Веднага съжали за тона си.

— Господи, Дан! — За момент лицето на Шоу изглеждаше сиво, но сега доби гневно изражение.

— Извинявай, но, по дяволите, Бил, както трябва ли ще го правим, или ще се лигавим?

— Както трябва.

— Едно от нашите момчета я е питало обичайните неща и тя е отговорила, че не е казала на никого… Е, може и така да е, но на кого, по дяволите, е звъняла във Венецуела? Провериха обажданията за година назад и този номер не е търсен досега. Момчето, което оставих да се грижи за нещата, е направило допълнителни проверки — обадила се е в апартамент и няколко минути след обаждането на Мойра от онзи телефон са позвънили до някъде в Колумбия.

— О, Господи. — Шоу поклати глава. Ако говореха за друг, щеше просто да изпита гняв, но Мойра беше работила с директора, откакто той се върна във Вашингтон от Ню Йорк, където командваше Оперативния отдел.

— Може да е нещо невинно. Дори може да е съвпадение — предложи Мъри, но това не подобри много настроението на Бил.

— Желаеш ли да се обзаложиш, Дани?

— Не.

— Е, след като кацнем, всички се връщаме в службата. Ти също трябва да присъстваш.

— Да. — Сега беше време Мъри да поклати глава. Тя проля толкова сълзи край гроба, колкото всички останали. По време на кариерата си бе виждал толкова много измама, че му стигаше за цял живот, но не можеше да смели мисълта, че Мойра е виновна. „Това трябва да е съвпадение. Може би някое от децата й си има приятелче, с което си пишат. Или нещо подобно“ — помисли си Дан.

 

 

Детективите, които претърсиха дома на сержант Брадън, намериха каквото им трябваше. Не беше много — само един калъф за фотоапарат. Но той съдържаше апарат „Никон F-3“ и достатъчно обективи, че целият пакет да струва осем или деветстотин долара. Повече, отколкото може да си позволи един сержант от град Мобайл. Останалите полицаи продължиха претърсването, а старшият детектив позвъни до фирмата „Никон“ и погледна номера на фотоапарата, за да провери дали собственикът му го е регистрирал за гаранцията. Фотоапаратът беше регистриран, а и от името, което му прочетоха, детективът разбра, че трябва да се обади и до ФБР. Ставаше въпрос за един федерален случай и полицаят се надяваше, че някак ще успеят да запазят името на един човек, който със сигурност е бил мръсник. Мръсник или не, след себе си е оставил деца. Вероятно ФБР ще разбере това.

 

 

Ако постъпеше така, щеше да извърши федерално престъпление, но адвокатът считаше, че дългът към клиентите е по-висш. Това бе едно от поредните бели петна, които украсяват не толкова учебниците по право, а томове писмени съдебни присъди. Сигурен беше, че е извършено престъпление, че нищо не се прави за разследването му, както и че разкриването на престъплението е съществено важно за защитата на клиентите му, обвинени в убийство. Не очакваше, че ще го хванат, но ако това се случеше, той щеше да има какво да представи пред комисията по професионалната етика към асоциацията на адвокатите в щата. Професионалният дълг към клиента и личната ненавист на Едуард Стюарт към смъртното наказание доведоха до неизбежното решение.

В сержантския клуб вече не му викаха „щастливия час“^[1], но всъщност нищо не беше се променило. Стюарт бе служил във Военноморския флот на САЩ като офицер-юрисконсулт на самолетоносач — дори и във флотата един подвижен град от шест хиляди души имаше нужда от някой и друг юрист — и знаеше всичко за моряците и бирата. Ето защо посети един военен магазин, взе си подходяща униформа на старшина от бреговата охрана и влезе в базата. Запъти се към сержантския клуб, където никой нямаше да обърне особено внимание на присъствието му, стига да плаща напитките си в брой. Когато служеше на самолетоносача „Айзенхауер“, работеше с един старшина и знаеше достатъчно добре жаргона, за да може да премине случаен тест за автентичност. Разбира се, следващият трик беше да намери човек от екипажа на катера „Панаш“.

На катера приключваха поредния ремонт между две плавания. Екипажът щеше да дойде в клуба след работно време, за да се наслади на бирата, докато все още имат тази възможност. Просто трябваше да намери когото трябва. Знаеше имената и разгледа видеоархивите в местните телевизионни станции, за да види лицата. Чист късмет беше, че попадна на Боб Райли. Знаеше повече за кариерата на този човек, отколкото за другите старшини.

Главният помощник-боцман влезе в клуба в четири и тридесет след десет горещи часа, прекарани в контролиране на работите по палубното оборудване. Беше обядвал леко и изразходвал всичко под формата на пот. Затова смяташе, че няколко халби бира ще заменят всички течности и електролити, загубени под горещото слънце на Алабама. Барманката го видя и наля бира „Самюел Адамс“ във висока чаша, докато той си избираше стол. След минута или половин халба бира по-късно Едуард Стюарт отиде при него.

— Вие не сте ли Боб Райли?

— Да — отговори боцманът, преди да се извърне. — Ти кой си?

— Мислех си, че няма да ме познаете. Мат Стивънс. Почти ми откъснахте главата на онази гемия „Мелън“ преди време. Казахте, че от мен никога нищо няма да излезе.

— Изглежда, сгреших — отбеляза Райли, като ровеше съзнанието си за спомен от това лице.

— Не. Вие бяхте прав. По онова време бях истински боклук, но вие… е, дължа ви една, старшина. От мен стана нещо. Предимно по причина на нещата, които ми казахте вие. — Стюарт протегна ръка. — Предполагам, че ви дължа най-малкото една бира. За Райли не беше необичайно да чува такива неща.

— По дяволите, всички се нуждаем от малко вкарване в релсите. И мен са ме удряли в стените на трюма, когато бях хлапак.

— И аз съм го правил — ухили се Стюарт. — Станеш ли старшина, трябва да си уважаван и отговорен, нали така? Иначе кой ще вкарва офицерите в релсите?

Райли изръмжа в знак на съгласие.

— За кого работиш?

— Адмирал Хали. Той в е Бъзардс пойнт. Трябваше да дойдем дотук за среща с командира на базата. Сега мисля, че играят голф. Така и не я разбрах тази игра. Ти си на „Панаш“, така ли?

— Разбира се.

— При капитан Вегенер?

— Да. — Райли довърши бирата си и Стюарт махна с ръка на барманката да напълни нови чаши.

— Толкова ли е добър, колкото разправят?

— Ред е по-добър моряк от мен — искрено отговори Райли.

— Никой не е толкова добър, боцмане. Бях там, когато ти прекара кораба през… как се казваше оня контейнеровоз, дето се прекърши на две?

— „Арктическа звезда“ — усмихна се на спомена Райли. — Господи, тогава си заработихме хляба.

— Помня как те гледах. Помислих, че си луд. Е, както и да е. Сега управлявам само компютър при адмирала, но преди да стана старшина, работих малко на един кораб отвъд Норфолк. Разбира се, той не можеше да се мери с „Арктическа звезда“.

— Стига, Мат. Заслужил си тази работа след две години морски истории. Един ден и аз ще си намеря лека служба. Вече съм стар за драматични изживявания.

— Как е храната тук?

— Добра.

— Да те черпя ли един обяд?

— Мат, та аз дори не си спомням какво ти казах.

— Аз обаче помня — увери го Стюарт. — Бог знае какво щеше да стане от мен, ако ти не ме беше насочил по правия път. Не се шегувам, човече. Длъжник съм ти. Хайде. — Подкани с ръка Райли да го последва към едно сепаре до стената. Вече пиеха третата бира, когато главният старшина-кормчия Ореза влезе в клуба.

— Хей, Португалец — извика Райли на колегата си.

— Виждам, че бирата е студена, Боб.

Райли направи жест към своя компаньон.

— Това е Мат Стивънс. Заедно бяхме на „Мелън“. Разказвал ли съм ти за оная история с „Арктическа звезда“?

— Само около тридесет пъти — отбеляза Ореза.

— Искаш ли да му разкажеш историята, Мат? — попита Райли.

— Хей, та аз дори не успях да видя всичко, нали знаеш…

— Да. Половината екипаж си изповръщаха червата. Страшен ураган беше. Нямаше начин хеликоптерът да излети, а този контейнеровоз — задната му половина, защото предната вече я нямаше — всеки момент щеше да се преобърне и тогава…

След около час бяха изпити още по две халби и тримата мъже ядяха наденици със сирене, които вървяха страхотно с бира. Стюарт разправяше истории за новия адмирал, за главния съвет на бреговата охрана, където юристите са и строеви офицери, от които се очаква да знаят как се управлява кораб и как се командват хора.

— Хей, а какви са тези работи, дето ги чувах за вас и ония двама смотаняци с наркотиците? — попита накрая адвокатът.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Ореза. Той все още не беше напълно пиян.

— А бе ония от ФБР отидоха да се видят с Хали. Аз трябваше да напечатам всичките му доклади на моята пишеща машина.

— Какво разправяха хората от ФБР?

— Не мога да… о, майната му! Вижте какво, всички сте на чисто. Бюрото е приключило въпроса. Казаха на вашия капитан да си гледа работата и да не пикае повече накриво. Сведенията, които измъкнахте от онези боклуци… не чухте ли? Операция „Тарпон“. Цялото това ужилване започна от вас, момчета. Не го ли знаете?

— Какво? — Райли не беше виждал вестник или телевизор от няколко дни. Макар да знаеше за смъртта на директора на ФБР, той нямаше представа, че съществува връзка с онова „упражнение по обесване“.

Стюарт обясни каквото знаеше, а то не беше малко.

— Половин милиард долара? — тихо отбеляза Ореза. — Това би трябвало да стигне за няколко нови кораба.

— Христос ни е свидетел, че се нуждаем от тях — съгласи се Стюарт.

— Момчета, вие не сте обесвали — искам да кажа, че не сте бесили наистина някой от тези посерковци, нали? — Стюарт имаше в джоба си миникасетофон „Рейдио шак“ и завъртя докрай копчето за усилване на звука.

— Всъщност идеята беше на Португалеца — каза Райли.

— Нямаше да свършим нищо без теб, Боб — щедро отговори Ореза.

— Да. Номерът беше в това как можем да направим обесването — започна да обяснява Райли. — Виждаш ли, трябваше всичко да изглежда съвсем истинско, за да накараме ония да се напикаят от страх. Но като премислих, се оказа, че нещата не са чак толкова трудни. Щом като единият остана сам, лекарят му боцна малко етер, за да го приспи за няколко минути, а аз нагласих на гърба му въже с ремък. Когато го качихме на горната палуба, вече бяхме поставили кука на примката, та като сложих клупа на врата му, трябваше само да закача куката за едно въже на гърба му. Така че го вдигахме за гърба, а не за врата. Не искахме да убиваме тоя посерко. Всъщност аз исках — каза Райли, — но Ред реши, че идеята не е добра. — Боцманът се ухили на кормчията.

— Другият номер беше с торбата — каза Ореза. — Поставихме черна качулка на главата му. Е, вътре имаше парче марля, напоено с етер. Копелето изрева, сякаш го колят, когато помириса етера, но той го приспа веднага, след като изтеглихме задника му нагоре по мачтата. Дребният повярва на всичко. Посеркото му с посерко се напика, много красиво беше! Пя като канарче, когато го върнаха в каютата. Разбира се, веднага свалихме другия и го събудихме. Те наполовина бяха опиянени от марихуаната, която пушиха през целия ден. Мисля, че изобщо не разбраха какво правим с тях.

„Не, не са.“

— Марихуана ли?

— Идеята беше на Ред. Те си имаха собствен запас — приличаха на истински цигари. Ние просто им ги върнахме и те се опиха. След малкото етер и всичко останало предполагам, че не са разбрали какво им се е случило.

„Почти вярно е“ — помисли си Стюарт, като се надяваше, че касетофонът записва всичко.

— Щеше ми се наистина да бяхме ги обесили — каза Райли след няколко секунди. — Мат, никога не си виждал нещо такова. Яхтата изглеждаше ужасно. Четирима души — заклали ги като говеда. Мирисал ли си кръв някога? Не зная дали можеш да издържиш. Можеш — увери го боцманът. — Изнасилили жената и момичето, а след това ги нарязали като… Господи, знаеш ли, че от това сънувам кошмари? Аз и кошмари! Исусе Христе, това е морска история, която ми се ще да забравя. Имам дъщеря на тази възраст. Ония гадове са изнасилили момичето и са го убили, а след това го нарязали и нахранили с него акулите. Момиче, което дори не е достатъчно голямо да кара кола или да излиза с момчета.

— Трябва да бъдем професионалисти, нали? Да сме хладнокръвни, да не се ангажираме лично. Трябва ли да правим всичките тези глупости? — попита Райли.

— Така казват книгите — съгласи се Стюарт.

— В книгите не е предвиден такъв случай — каза Португалеца. — Хората, които вършат подобни работи, те не са човеци. Не зная какви са, дяволите да ги вземат, но хора не са. Не можеш да правиш такива неща и да си човек, Мат.

— Ама какво искате вие? — попита Стюарт, който изведнъж зае отбранителна позиция и вече не беше техен съмишленик. — Имаме закони, където пише какво да се прави с такива хора.

— Законите не вършат много работа, нали? — попита Райли.

Стюарт се замисли, че разликата между хората, които той беше длъжен да защити, и онези, които трябваше да обвини, е, че лошите са неговите клиенти, а добрите — не. И сега, когато се преструваше на старшина от бреговата охрана, той също нарушаваше закона, точно както го бяха нарушили тези мъже. И съвсем като тях го правеше за едно по-висше добро, за някаква по-висока морална кауза. „Правото“ бе загубено някъде, не можеше да бъде открито в юридическите книги или в каноните на етиката. И все пак, ако човек не може да го намери някъде там, то къде, по дяволите, е то? Но Стюарт беше адвокат и неговата работа засягаше закона, а не правото. С право се занимават съдиите и съдебните заседатели. Или нещо такова. Стюарт си помисли, че не трябваше да пие толкова много. Пиенето прави така, че неясните неща да изглеждат ясни, а ясните — объркани.

 

 

Този път пътуването към вътрешността беше далеч по-неприятно. Западните ветрове от Тихия океан удряха склоновете на Андите и се засилваха хаотично нагоре, в търсене на пролуки, през които да преминат. Вихрите, възникнали в резултат на това, се усещаха на три хиляди метра, а тук, само на триста метра над земята, се летеше доста трудно, въпреки че хеликоптерът имаше автопилот, следящ трасето. Джоунс и Уилис се бяха стегнали с коланите, за да намалят въздействието на вятъра. И двамата знаеха, че на хората отзад им е трудно, тъй като големият хеликоптер „Сикорски“ правеше шестметрови подскоци най-малко десет пъти в минута. Ръката на ПД лежеше върху лоста, като следваше движенията на автопилота, готова незабавно да поеме управлението, ако системата покаже признак на повреда. Това е истинско летене, както обичаше да казва той. По принцип такова изказване означаваше, че полетът е опасен.

Прелитането през този проход — повече приличаше на седловина — не правеше нещата по-леки. На юг се намираше връх, висок пет хиляди деветстотин седемдесет и четири метра, а на север — две хиляди триста и седемдесет и седем метра. Между тях минаваше голямо количество тихоокеански въздух, през който хеликоптерът „Пейв Лоу“ ревеше със скорост двеста възла. Тежаха доста, тъй като преди малко бяха дозаредили гориво недалеч от тихоокеанския бряг на Колумбия.

— Това е Мистрато — каза полковник Джоунс. Компютърната система за навигация вече ги беше отклонила на север, за да минат доста далеч от града и пътищата около него. Двамата пилоти също така се оглеждаха и за всяко нещо, подобно на човек, каруца или къща. Разбира се, маршрутът беше избиран по спътникови снимки — дневни и нощни инфрачервени снимки, — но винаги съществуваше вероятност от изненада.

— Бък. Зона за кацане Едно след четири минути — извика по разговорната уредба ПД.

— Разбрано.

Летяха над провинция Ризаралда, част от голямата долина, която лежеше между хребетите на две огромни, устремени към небето планини, образувани от разместване на земните пластове. Хобито на ПД беше геологията. Той знаеше колко много усилия са необходими, за да свали човек един летателен апарат на такава височина, и потрепна от мисълта за силите, необходими за избутването на планина дотук.

— Зона за кацане Едно пред нас — каза капитан Уилис.

— Виждам я. — Полковник Джоунс хвана лоста за управление. Натисна копчето за микрофона: — Имаме една минута. Заредете оръдията.

— Разбрано. — Сержант Зимър напусна мястото си и се насочи назад. Сержант Бийн включи миниоръдието си за всеки случай. Зимър се подхлъзна и за малко не се строполи в локва от повръщано. Това не беше нещо необичайно. Сега полетът се успокои, тъй като се намираха под заслона на планините, но тук отзад имаше няколко хлапета, които се чувстваха много зле и с радост биха стъпили на твърда земя. Зимър трудно ги разбираше. На земята също беше опасно.

Хората от първия взвод се изправиха, когато хеликоптерът започна да се снижава за първото кацане и както и предишния път, щом се докосна до земята, изтичаха навън през задната му част. Зимър ги преброи, провери дали всички са на безопасно разстояние, и извести пилота да излита.

 

 

„Следващия път — помисли си Чавес, — следващия път ще вляза и ще изляза, мамицата му!“ Беше се возил на хеликоптер в лоши условия и преди, но такова изживяване не бе имал. Отиде до дърветата и изчака останалите да го настигнат.

— Радваш ли се да си на земята? — попита Вега, щом се добра до него.

— Не мислех, че съм се наплюскал толкова — изпъшка Динг. Всичко, което бе ял през последните няколко часа, остана на борда на хеликоптера. Отвори манерката си и изпи половин литър вода, просто за да отмие гадния привкус.

— Обичах увеселителните влакчета — каза Oso. — Но вече не, mano!

— Точно така! — Чавес си спомни как чакаше на опашка за големите влакчета в Нотс Бери Фарм и в други калифорнийски увеселителни паркове. Никога вече.

— Добре ли си, Динг? — попита го капитан Рамирес.

— Съжалявам, сър. Такова нещо не ми се е случвало. Никога! Ще се оправя след минутка — обеща на командира си той.

— Не бързай. Избрахме приятно местенце за кацане. — „Надявам се, че е така.“

Чавес разтърси глава, за да я прочисти. Не знаеше, че морската болест започва във вътрешното ухо, нито що е морска болест допреди половин час. Но направи това, което трябваше — пое си дълбоко дъх и започна да разтърсва глава, за да си възвърне чувството за равновесие. Казваше си, че земята не се движи, но част от мозъка му не беше сигурна в това.

— Накъде, капитане?

— Ти вече си тръгнал в правилна посока — потупа го по рамото Рамирес. — Давай.

Чавес си сложи очилата за нощно виждане и пое към гората. Господи, колко неприятно беше! Сержантът обеща пред себе си никога вече да не прави такива глупости. Главата му сигнализираше, че вероятно краката не го държат, но той насочи вниманието си върху терена и равновесието си и бързо се придвижи на двеста метра пред основната част от взвода. Мислеше си, че първата мисия в блатистите низини бе просто упражнение, нищо сериозно. Но тази е истинска. Когато се замисли за това, и последните останки от замайването му изчезнаха и той се залови за работа.

 

 

Тази вечер всички работиха до късно. Трябваше да се проведе разследване, а и нормалната канцеларска работа също искаше своето. По времето, когато Мойра влезе в канцеларията на Бил Шоу, тя беше успяла да организира всичко, което му трябваше да знае, и беше време да му каже и какво бе забравила. Не се учуди, когато видя в стаята и Дан Мъри. Изненада се, когато той заговори първи:

— Мойра, теб разпитваха ли те за пътуването на Емил? — попита Дан.

Тя кимна.

— Да. Забравих нещо, което исках да ви кажа сутринта, мистър Шоу, но когато дойдох на работа, вие спяхте. Кони ме видя — увери го тя.

— Давай — каза Бил, като се чудеше дали трябва да се чувства малко по-добре от този факт или не.

Мисис Улф седна, след това се обърна и погледна отворената врата. Мъри отиде да я затвори. На връщане постави ръка върху рамото й.

— Всичко е наред, Мойра.

— Имам приятел. Живее във Венецуела. Запознахме се… запознахме се преди месец и половина и ние… трудно ми е да го обясня.

Тя се поколеба, загледа се за момент в килима, след това вдигна поглед.

— Влюбихме се. Той идва в Щатите по работа през няколко седмици и тъй като директора го нямаше, искахме да прекараме уикенда в… в „Скривалището“ в планините до Лъри Кавернс. Знаете ли го?

— Да — каза Шоу. — Приятно място, където човек може да се махне от всичко.

— Е, когато разбрах, че мистър Джейкъбс няма да бъде тук и можем да прекараме дълъг уикенд, аз му се обадих по телефона. Той има завод. Произвежда авточасти… всъщност има два завода, един във Венецуела и един в Коста Рика. Карбуратори и такива неща.

— В дома му ли се обади? — попита Мъри.

— Не. Той работи толкова много и аз му позвъних в службата. Имам номера тук. — Тя подаде листчето от хотел „Шератон“, на която той беше написал номера. — Както и да е, свързах се със секретарката му — казва се Консуела, — тъй като той беше в цеховете. После той ми позвъни и аз му казах, че можем да се видим, и той дойде. Срещнахме се на летището в петък следобед. Аз си тръгнах малко след като мистър Джейкъбс излезе.

— Кое летище?

— „Дълес“.

— Как се казва той? — попита Шоу.

— Диас. Хуан Диас. Можете да му се обадите в завода и…

— Този телефонен номер е на един апартамент, а не на завод, Мойра — каза Мъри. Каза го много ясно и бързо.

— Но… но той — каза тя и спря. — Не. Не. Той не е…

— Мойра, искаме да направиш пълно описание на външността му.

— О, не. — Устата й се отвори и остана така. Гледаше ту Шоу, ту Мъри, докато осъзна ужасната истина. Разбира се, тя беше в черно, вероятно същите дрехи, които бе носила на погребението на съпруга си. В продължение на няколко седмици тя отново беше весела, красива и щастлива жена. Но вече край. Двамата директори на ФБР усетиха болката й и се намразиха за това, което трябваше да й причинят. И тя беше жертва. Но беше и нишката, а на тях им трябваше следа.

Мойра Улф събра малкото си останало самочувствие и преди съвсем да загуби контрол над себе си, с крехък като кристал глас им даде най-доброто описание на човек, което някога бяха получавали. Шоу каза на личния си помощник да я закара до дома й.

— Кортес — каза Мъри, след като вратата се затвори зад нея.

— Спокойно можеш да се обзаложиш — съгласи се изпълнителният директор на разузнаването. — За него пише, че е истински ас при компрометирането на хора. И как го доказа! Господи. — Шоу извърна глава, когато протегна ръка към кафето. — Но той не е могъл да знае какво правят, нали?

— Няма много смисъл в идването му, ако е знаел — каза Мъри. — Но откога криминалните престъпници действат логически? Е, ще започнем да проверяваме входните контролни пунктове, хотелите, летищата. Трябва да видим дали можем да проследим този минетчия. Аз ще се заема с това. Какво ще правим с Мойра?

— Тя не е нарушила никакви закони, нали? — Точно това беше странното. — Ще й намерим място, където няма секретни материали. Вероятно в друга служба. Дан, не можем да я унищожим.

— Не.

 

 

Мойра Улф се прибра у дома си малко преди единадесет часа. Децата й все още бяха будни и я чакаха. Предположиха, че сълзите й се дължат на закъсняла реакция от погребението. Те също познаваха Емил Джейкъбс и тъгуваха за смъртта му колкото всеки служител на ФБР. Тя не каза нищо, а се изкачи по стълбите, за да си легне, а те останаха пред телевизора. Насаме в банята тя погледна към жената в огледалото, която бе допуснала да я прелъстят и използват като… като глупачка. Нещо по-лошо от глупачка, тъпа, самотна застаряла жена, търсеща младостта си. Толкова много искаше отново да бъде обичана, че… че обрече колко? Седем души ли? Не можеше да си спомни, загледана в празното лице в огледалото. Младите агенти от охраната на Джейкъбс имаха семейства. Тя беше изплела пуловер за първородния син на Лио. Той е още твърде млад и няма да си спомня колко приятен, красив младеж беше баща му.

„За всичко съм виновна аз.“

„Аз помогнах да ги убият.“

Тя отвори огледалната врата на шкафчето с лекарствата. Както повечето хора, семейство Улф не изхвърляха старите лекарства, и тя го намери. Едно пластмасово шишенце „Плацидил“. В него все още имаше… преброи шест. Разбира се, ще бъдат достатъчно.

 

 

— Какво те води насам по това време? — попита Тими Джексън по-големия си брат.

— Отивам на самолетоносача „Рейнджър“, за да наблюдавам едно учение. Опитваме някои нови тактики за прехващане, при които помагах. А мой приятел току-що получи командния пост на „Ентърпрайз“. Реших да дойда един ден по-рано, за да наблюдавам церемонията. Утре отивам в Диего и ще хвана камиона до „Рейнджър“.

— Камион?

— Камиона, който зарежда самолетоносача с припаси — обясни Роби. — Двумоторен витлов самолет. Е, как е животът в леката пехота?

— Все още тичаме по баирите. На последното учение ни поотупаха истински. Новият ми отдельонен командир сгафи. Не е честно — отбеляза Тим.

— Какво искаш да кажеш?

Лейтенант Джексън глътна остатъка от напитката си.

— Един неопитен лейтенант и един неопитен капитан са твърде голямо бреме за който и да е взвод… Така каза новият майор. Той беше с нас. Разбира се, капитанът не възприема нещата точно по този начин. Загубих малко от теглото си вчера, защото той ми отгриза парче от задника. Господи, как ми се иска Чавес да си е тук.

— Кой?

— Един сержант, когото загубих. Той — всъщност тук е странното. Трябваше да отиде в един център за основно обучение като инструктор, но, изглежда, се е загубил. Майорът казва, че го е видял в Панама преди няколко седмици. Накарах взводния сержант да го потърси, да види какво става, по дяволите — той все още е от моите хора, нали така? — Роби кимна. Разбираше го. — Както и да е. Документите му липсват, а чиновниците се чудят какво да направят, за да го намерят. От Форт Бенинг ни се обадиха, за да разберат къде е той, защото все още го очакват. Никой не знае къде, по дяволите, е отишъл Динг. Такива неща случват ли се във военноморските сили?

— Когато някой изчезне, обикновено това значи, че иска да изчезне.

Тим поклати глава.

— Не. Не и Динг. Той ще служи цял живот. Мисля, че дори няма да спре и след двадесет години стаж. Ще се пенсионира като старши сержант. Той не е от онези, които бягат.

— В такъв случай може би някой е пъхнал документите му в грешното чекмедже — предположи Роби.

— Предполагам. Все още съм нов и не ги разбирам тези неща — припомни си Тим. — И все пак е странно да се появи някъде в джунглата. Но стига за това. Как е Сис?

 

 

Единственото хубаво нещо бе, че липсваше жегата. Всъщност бе доста хладно. Динг реши, че може би няма достатъчно въздух, за да е горещо. Намираха се на малко по-малка височина от онази, при която тренираха в Колорадо, но това беше преди седмици и щяха да минат няколко дни, преди войниците напълно да се реаклиматизират. Това донякъде щеше да ги забави, но като цяло Чавес реши, че жегата ги изтощава повече, отколкото редкият въздух. С нея се свикваше по-трудно.

Не беше виждал толкова насечени планини — никой не би ги нарекъл хълмове — и въпреки че имаха много растителност, той внимаваше къде стъпва. Гъстите дървета ограничаваха видимостта, което беше добре. Очилата за нощно виждане висяха на главата му като лошо скроена шапка и му позволяваха да вижда само на стотина метра напред, а много често и на по-малко разстояние. Все пак виждаше, защото растителната покривка над главата му не допускаше светлината, необходима на невъоръженото око. Беше страшно и самотно, но сержант Чавес се чувстваше като у дома си.

Той не се движеше по права линия към целта, а следваше одобрената армейска процедура постоянно да се отклонява наляво и надясно. На всеки половин час спираше, връщаше се и изчакваше да се появи останалата част от взвода. След това идваше техният ред да починат няколко минути и да проверят дали зад тях няма хора, които може да са заинтересувани от новите посетители на джунглата.

Ремъкът на автомата МП-5 беше двойно навит през рамото му, за да може да го носи винаги в положение за стрелба. На цевта имаше електроизолационна лента, която я предпазваше от запушване, още лента имаше и по халките на ремъка, за да се намали до минимум шумът. Чавес внимаваше за тези неща. Този път работата беше сериозна. Такива бяха и инструкциите. Вече не ставаше дума за разузнаване.

Шест часа по-късно пред тях се появи мястото за дневния престой. Чавес съобщи по радиото — пет почуквания на бутона за предаване, последвани от три в отговор, — че взводът трябва да стои на мястото си, докато той провери района. Бяха си избрали истинско орлово гнездо, от което денем можеха да наблюдават много мили от главния път, извиващ се като змия между градовете Манизалес и Меделин, встрани от който се намираха рафинериите. Предполагаше се, че шест от тях са на разстояние една нощ от мястото за дневния престой. Чавес внимателно го обиколи, като търсеше следи от стъпки, боклук, всякакви неща, които намекваха за човешка дейност. Помисли си, че мястото е твърде хубаво, за да не го е използвал някой друг. Може би фотограф от „Нешънъл джиографик“, който е искал да заснеме долината. От друга страна, качването дотук беше истинска Досада. Намираха се на около деветстотин метра над пътя. Тук не можеше да мине танк, камо ли кола. Направи спираловиден кръг около мястото, като се насочи към центъра му, и не намери нищо. Може би е наистина далеч от пътя. След половин час отново натисна бутона на радиотелефона си. Останалите от взвода бяха имали достатъчно време, за да проверят тила си, и ако някой ги следеше, досега щяха да се обадят. Когато капитан Рамирес се появи, слънцето обагряше източната страна на долината в червено. Хубаво, че десантът им съкрати нощта. Всички се чувстваха изморени от прехода, но не съвсем и имаха пред себе си един ден отново да свикнат с надморската височина. Бяха изминали пет линейни мили от зоната за кацане — всъщност реално извървяното разстояние бе седем мили, а изкачването — шестстотин метра.

Както и преди, Рамирес разпръсна хората си по двойки. Наблизо имаше поток, но сега никой не страдаше от обезводняване. Чавес и Вега заеха позиция над един от най-вероятните подходи — полегат склон без много дървета и с добро поле за стрелба.

— Как се чувстваш, Oso?

— Защо никога не се пада някое прохладно и равно място с много въздух? — Сержант Вега свали предпазната си жилетка и я постави на място, където щеше да му служи като удобна възглавница. Чавес направи същото.

— Хората не водят войни по такива места, човече. Там строят игрища за голф.

— Прав си. — Вега постави автомата си до една скала. Върху цевта му имаше камуфлажно парче плат. Можеше да откъсне някое храстче, зад което да скрие автомата, но не искаше излишно да разбърква нищо. Този път Динг спечели жребия и безмълвно заспа.

— Мамо? — Часът минаваше седем, а по това време тя винаги беше на крак и приготвяше закуската на ранобудното си семейство. Дейв почука на вратата, но не чу нищо. Тогава се уплаши. Загуби баща си и знаеше, че дори и родителите не са безсмъртни, непроменящи се същества в центъра на растящата детска вселена. Това беше постоянният кошмар на децата на Мойра, за който те никога не говореха, дори и помежду си, от страх, че такива разговори могат по някакъв начин да предизвикат нещастието. „Ами ако нещо се случи с мама?“ Още преди ръката му да хване дръжката на вратата, очите на Дейв се напълниха със сълзи, като си помисли какво може би ще намери.

— Мамо? — Сега гласът му трепереше и той се засрами от това, защото се боеше, че другите може да го чуят. Завъртя дръжката и бавно отвори вратата.

Щорите бяха спуснати и позволяваха на утринната светлина да залее стаята. Тя лежеше на леглото все още в черната траурна рокля. Не мърдаше.

Дейв просто стоеше на място и сълзите тръгнаха по бузите му, когато осъзна с болка, че тайният му кошмар се е Превърнал в реалност.

— Мамо?

Дейв Улф притежаваше кураж колкото всеки друг тийнейджър, а сега имаше нужда от всичката си смелост. Събра сили, отиде до леглото и взе ръката на майка си в своята. Тя все още беше топла. Опипа пулса й. Имаше, слаб и бавен, но го имаше. Това го подтикна към действие. Вдигна телефона до леглото и набра 911.

— Полиция, Отдел „Спешни случаи“ — незабавно отговори един глас.

— Нуждая се от линейка. Мама не се събужда.

— Кой е адресът ви? — попита гласът. Дейв го каза. — Добре, а сега опишете състоянието на майка си.

— Тя спи и не се събужда, и…

— Майка ви пие ли много?

— Не! — разгневен отговори той. — Тя работи във ФБР. Снощи отиде право в леглото, когато се върна от работа. Тя… — И той го видя, на нощната масичка. — О, Господи. Тук има шише с хапчета…

— Прочети ми етикета! — каза гласът.

— П-л-а-ц-и-д-и-л. Това е на баща ми, а той… — На оператора му беше достатъчно да чуе само толкова.

— Добре. Ще изпратим линейка след пет минути. Всъщност линейката пристигна за малко повече от четири минути. Къщата на семейство Улф се намираше само на три преки. Санитарите нахлуха в стаята още преди останалите членове на семейството да разберат, че има нещо нередно. Мъжете изтичаха нагоре по стълбите и видяха Дейв, който все още държеше ръката на майка си и я разтърсваше като клонка в силен вятър. Първият санитар го избута встрани и най-напред провери дихателните пътища, след това очите и накрая пулса й.

— Четиридесет и слаб. Дишането е… осем и слабо. Плацидил е — докладва той.

— Тази гадост ли! — Вторият санитар се обърна към Дейв. — Колко хапчета имаше там?

— Не зная. На баща ми са и…

— Да тръгваме, Чарли. — Първият санитар я подхвана под ръцете. — Мърдай, хлапак, трябва да бягаме. — Нямаше време да се занимават с глупостите на Стоукс^[2]. Санитарят беше едър, плещест човек и изнесе Мойра от стаята като бебе. — Можеш да дойдеш с нас до болницата.

— Как е…

— Тя все още диша, момче. Това е най-хубавото, което мога да ти река за момента — каза вторият, докато излизаше през вратата.

 

 

„Какво става, по дяволите?“ — чудеше се Мъри. Беше дошъл, за да вземе Мойра — колата й все още се намираше в гаража на ФБР — и може би да й помогне да облекчи вината, която съвсем очевидно изпитваше. Беше нарушила правилата за сигурност. Направила бе нещо много глупаво, но тя бе жертва на мъж, който я е избрал заради слабостите й. Поредният урок от кариерата му.

Не познаваше децата на Мойра, макар да знаеше някои неща за тях, но не му беше особено трудно да се досети кой е хлапакът, който тичаше след санитаря. Мъри паркира служебната си кола и изскочи от нея.

— Какво става? — попита той втория санитар. Вдигна и значката си, за да получи отговор.

— Опит за самоубийство. Хапчета. Нуждаете ли се от друго? — попита санитарят, тръгнал към мястото на шофьора.

— Тръгвайте. — Мъри се обърна, за да провери дали не е препречил пътя на линейката.

Когато се обърна, за да погледне децата, разбра, че думата „самоубийство“ все още не е била изговаряна на глас и че грозотата й ги накара да се прекършат пред очите му.

„Кортес, копеле такова! Моли се да не ми паднеш в ръцете!“

— Деца, казвам се Дан Мъри. Работя заедно с майка ви. Искате ли да ви закарам до болницата? — Разследването можеше да почака. Мъртвите са си мъртви, щяха да почакат. Емил би го разбрал.

Откара ги пред входа за спешни случаи и отиде да потърси място за паркиране и да се обади по радиотелефона си.

— Свържи ме с Шоу — каза той на дежурния. Не чака дълго.

— Дан, Бил на телефона. Какво става?

— Мойра се е опитала да се самоубие снощи. Хапчета.

— Какво ще правиш?

— Някой трябва да се грижи за децата. Тя има ли приятели, които да доведем тук?

— Ще проверя.

— Дотогава ще се навъртам наоколо, Бил.

— Разбирам. Обади се, за да ми кажеш какво става.

— Добре. — Мъри постави слушалката на мястото й и отиде до болницата. Децата седяха в чакалнята. Дан знаеше какво нещо е чакането пред отделението за бърза помощ. Знаеше също и че златната значка на агент на ФБР може да му отвори почти всяка врата. Послужи му и сега.

— Преди малко при вас доведоха жена — каза на най-близкостоящия до него лекар. — Мойра Улф.

— О, свръхдозата.

„Тя е човек, а не някаква проклета свръхдоза!“ — помисли си Мъри. Вместо това кимна с глава. — Къде е?

— Не можете…

Мъри рязко го прекъсна:

— Тя е свидетел по много важен случай. Искам да видя какво става.

Лекарят го заведе в една стая. Гледката не беше красива. В гърлото й вече бяха заврели респираторна тръба, а в ръцете — по две тръбички за вътрешновенозна течност. При по-добро вглеждане се виждаше, че едната тръбичка сякаш изтегля кръвта и я отвежда до нещо, което я връща в същата ръка. Нямаше дрехи и по гърдите й стояха залепени с лейкопласт сензори за електрокардиограма. Мъри се мразеше за това, че трябва да я вижда в такова състояние. Болниците лишаваха всички от гордост, но животът е по-важен от гордостта.

Защо Мойра не знаеше това?

„Ти защо не долови сигнала, Дан? — укори се Мъри. — Трябваше да се сетиш да осигуриш някой, който да я наглежда. По дяволите, ако я беше оставил под опеката на полицията, тя нямаше да направи това.“

„Може би трябваше да й крещим, вместо да се държим така леко с нея. Може би е възприела нещата погрешно. Може би. Може би. Може би.“

„Кортес, считай се за мъртвец. Просто не съм решил кога ще те пречукам.“

— Тя ще оцелее ли? — попита Мъри.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита един лекар, без да се обръща.

— ФБР и искам да зная.

Лекарят все още не се обръщаше.

— Аз също, приятел. Взела е плацидил. Доста силно приспивателно. Малко лекари го предписват сега, защото е твърде лесно човек да прекали с дозата. Смъртоносната доза 50 е от пет до десет капки. СД-50 означава дозата, която убива половината от вземащите го хора. Не знам колко хапчета е взела. Все още не е напълно заминала, но симптомите на живот при нея са твърде слаби, за да сме спокойни. Провеждаме диализа на кръвта й, за да не позволим на хапчетата да въздействат на организма й. Надяваме се всичко това да не е загуба на време. Поставили сме я на сто процента кислород, след това ще я напълним с вътрешновенозни течности и ще чакаме. Тя ще спи поне още един ден. Може би два, може би три. Все още не мога да ви кажа. Не мога да ви кажа и какви шансове има. Сега знаете колкото мен. Излизайте оттук, имам работа.

— В чакалнята има три деца, докторе.

Това накара лекаря да завърти глава за около две секунди.

— Кажете им, че има добри шансове, но за известно време ще бъде трудно. Съжалявам, просто не знам. Хубавото е, че ако се съвземе, ще е напълно. Обикновено това лекарство не причинява трайни увреждания. Освен ако не те убие — добави лекарят.

— Благодаря.

Мъри отиде да каже на децата това, което можеше. След около час дойдоха някакви съседи, за да останат заедно с децата на семейство Улф. Дан си отиде тихо, след като един агент се появи, за да застане на пост. Мойра беше може би единствената им връзка с Кортес, а това означаваше, че животът й се намира пред потенциална опасност от покушение. Мъри стигна в офиса си малко след девет часа. Все още изпитваше гняв. Чакаха го трима агенти и той им махна с ръка да го последват.

— Добре. Какво открихте?

— „Мистър Диас“ е използвал кредитна карта „Американ експрес“ в „Скривалището“. Открихме номера на картата на два компютъра за преброяване на билети — слава богу, че съществуват тези компютри за проверка на кредитите. Веднага, след като е оставил мисис Улф, взел самолет от летище „Дълес“ за Атланта. Описанието съвпада с това, което вече имаме. Но миналата седмица не е влизал в страната през „Дълес“. Сега проверяваме записите в компютъра и трябва да получим отговор още преди обед. Но нямаме голям шанс да налучкаме входния маршрут. Обзалагам се, че е минал през някое от големите вътрешни летища, Далас-Форт Уърт, Канзас сити, Чикаго, някое от тях е. Но по-интересно е друго. „Американ експрес“ откриха, че имат няколко карти на името на Хуан Диас. Някои от тях са издадени неотдавна и те не знаят как е станало.

— О! — Мъри си наля кафе. — Как така не са ги забелязали?

— Ами всички суми им се изплащат навреме и в пълен размер, така че от тази страна всичко е наред. Адресите малко се различават, пък и самото име не е особено необичайно, така че при едно случайно поглеждане никой няма да се досети. Изглежда, някой има възможност да се вмъква в компютърните им системи — чак до програмите на директорите — и това може да е друга нишка, по която да тръгнем. Вероятно е продължил да работи с това име за в случай, че Мойра погледне картата. Но от всичко разбираме, че през изминалите пет месеца е направил пет пътувания до Вашингтон. Някой си играе с компютърната система на „Американ експрес“. Някой адски добър. Някой — продължи агентът, — който е достатъчно добър, за да може да се включи в много компютри. Този човек може да открива пълни кредитни линии за Кортес или всеки друг. Трябва да има начин да се открие този човек, но не се надявам да стане бързо.

На вратата се почука и влезе един млад агент.

— Далас-Форт Уърт — каза той, като подаде един телефакс. — Подписите съвпадат. Той е дошъл тук и се е качил на самолет от „Ла Гуардия“ късно следобед в петък за Ню Йорк. Стигнал е към полунощ местно време в петък. Вероятно е взел редовния самолет до Вашингтон, за да се срещне с Мойра. Все още проверяват.

— Красиво — отбеляза Мъри. — Знае всички ходове. Откъде е влязъл?

— Все още проверяват, сър. Получил е билета за Ню Йорк на гишето. В момента разговаряме с емигрантския контрол, за да проверим кога е преминал през митницата.

— Добре. Друго?

— Имаме негови отпечатъци. Установихме нещо, което, изглежда, е показалец на лявата ръка от листчето, което е дал на мисис Улф. Сравнихме го с разписката за кредитната карта от гишето на авиокомпанията в „Дълес“. Не беше лесно, но нашите от лабораторията използваха лазерното си оборудване. Изпратихме хора в „Скривалището“, но все още няма резултати. Чистачките там са доста добри — прекалено добри за нашите цели, обаче момчетата все още работят по въпроса.

— Всичко, но не и снимка на копелето. Всичко, но не и снимка — повтори Мъри. — Какво е станало след Атланта?

— О, не ви казах! Взел е самолет за Панама след кратък престой.

— Докъде е адресирана картата на „Американ експрес“?

— Каракас. Вероятно някое място само за получаване на писма. Всички са такива.

— Как така Емиграционният отдел не… О! — Мъри направи гримаса. — Разбира се, паспортът му е с различно име или има колекция паспорти в комплект с картите.

— Човекът е истински професионалист. Късметлии сме, че така бързо получихме толкова информация.

— Какво ново в Колумбия? — попита той следващия агент.

— Не е много. Работата в лабораторията върви добре, но не откриваме нищо, което вече да не знаем. Колумбийците са открили имената на половината от онези типове. Арестуваният казва, че не познавал всички, и сигурно е така. Подели са голяма операция, за да ги намерят, но Моралес не е особено обнадежден. Имената са все на хора, които колумбийското правителство се опитва да издири от доста време. Все любители на оръжията. Наемни убийци, точно както предполагахме.

Мъри провери часовника си. Днес щяха да погребват двамата агенти от охраната на Емил. Церемонията щеше да се състои в Националната катедрала, очакваше се и президентът да произнесе реч. Телефонът иззвъня.

— Мъри на телефона.

— Тук е Марк Брайт от Мобайл. Имаме някои допълнителни неща.

— Да.

— В събота застреляха един полицай. Наемни убийци с автомати „Инграм“ от упор, но едно от местните хлапета успяло да свали единия с вярната си двадесет и две калиброва пушка. Улучил го в тила. Убил го е. Вчера намериха тялото му в колата. Убиецът с положителност е разпознат като пласьор на наркотици. Местните полицаи претърсиха къщата на жертвата — сержант Брадън — и намериха фотоапарат, който е принадлежал на жертвата от случая с пиратите. Новата жертва е сержант от Отдела за взломаджиите. Предполагам, че е работил за пласьорите и вероятно е прегледал къщата на жертвата преди убийствата, за да потърси онова, което намерихме ние.

Мъри кимна замислено. Това допълваше известните им неща. Значи са искали да бъдат сигурни, че жертвата не оставя някакви сведения след себе си, преди да очистят него и семейството му. Но техният човек не се е оказал достатъчно добър и са го убили. Това е свързано и с убийството на директора Джейкъбс. Просто допълнителни реакции от операция „Тарпон“. „Онези копелета наистина стягат мускули.“

— Друго?

— Местните полицаи са в много гадно настроение заради всичко това. Първо, някой убива полицай посред бял ден. Жена му също е била улучена от заблуден куршум. Ченгетата са вбесени. Снощи са претрепали един търговец на наркотици. Ще го изкарат, че е било при самозащита, но аз мисля, че нещата са ясни. Засега толкова.

— Благодаря ти, Марк. — Мъри затвори телефона. — Онези копелета са ни обявили война — промърмори той.

— Какво казахте, сър?

— Нищо. Проверихте ли отново по-ранните пътувания на Кортес — хотели, коли под наем?

— Изпратили сме двадесет души да ровят, сър. След около два часа трябва да получим предварителна информация.

— Дръжте ме в течение.

 

 

Стюарт беше първият човек, с когото прокурорът на САЩ имаше среща тази сутрин и изглеждаше необикновено енергичен, помисли си секретарката. Тя не можа да забележи махмурлука му.

— Добро утро, Ед — каза Давидоф, без да става. На бюрото му имаше куп хартия. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Никаква смъртна присъда — каза Стюарт, като седна. — Предлагам да се споразумеем за признаване на вина и двадесет години затвор. Това е най-добрата сделка, на която можеш да се надяваш.

— Ще се видим в съда, Ед — отговори Давидоф, като насочи поглед към документите на бюрото си.

— Искаш ли да разбереш какво имам?

— Ако е добро, сигурен съм, че ще ме уведомиш, когато му дойде времето.

— То може да е достатъчно, за да си тръгнат хората ми свободно.

— Ще повярвам, когато го видя — каза Давидоф, но този път вдигна поглед. Помисли си, че Стюарт е прекалено енергичен, но честен адвокат. Не лъже или поне не в съда.

По навик Стюарт носеше старомодна чанта от полутвърда кожа вместо по-новите и по-добре изглеждащи дипломатически куфарчета, които използваха повечето адвокати. Оттам извади касетофона. Давидоф гледаше мълчаливо. И двамата бяха адвокати и експерти по сдържаност, можеха да казват каквото трябваше, независимо от чувствата си. Но тъй като и двамата имаха това качество, също като професионални играчи на покер познаваха по-изтънчените сигнали, които другите не можеха да доловят. Когато натисна бутона за възпроизвеждане, Стюарт вече знаеше, че е разтревожил противника си. Записът продължи няколко минути. Качеството на звука беше жалко, но се чуваше и с малко пречистване в лаборатория — а обвиняемите можеха да си позволят средствата за това — записът щеше да стане достатъчно ясен.

Ходът на Давидоф беше очевиден:

— Това няма връзка със случая. Цялата информация от признанието е изключена от следствието. Споразумяхме се по този въпрос.

Сега, когато имаше надмощие, Стюарт се поотпусна. Време беше да прояви благородство.

— Ти се споразумя. Аз не съм казвал нищо. Правителството допусна сериозно нарушение на конституционните права на клиентите ми. Симулираната екзекуция представлява поне душевно измъчване. А това съвсем сигурно е незаконно. Трябва да изправиш онези двамата пред съда, за да защитиш случая си, но тогава аз ще разпъна на кръст моряците от бреговата охрана. Това може да обезсили всичките им твърдения. Не се знае какво ще кажат съдебните заседатели, нали така?

— Може да станат и да започнат да ръкопляскат — предпазливо отговори Давидоф.

— Има такава възможност, нали? Начинът да го разберем е само един. Ще проведем делото. — Стюарт върна касетофона в чантата си. — Все още ли искаш ранна дата на процеса? С тази информация мога да атакувам веществените ти доказателства. В края на краищата, ако онези са били достатъчно откачени, за да направят този номер, какво ще кажеш, когато клиентите ми заявят, че са били накарани да мастурбират, за да дадат пробите от семенната течност, за които ти разказа на всички вестници, или пък че са били насилени да държат в ръка оръжията, с които е извършено убийството, за да оставят отпечатъци? Впрочем все още не съм обсъдил с тях всички подробности. Ами като свържа всичко това с нещата, известни за жертвата? Мисля, че имам възможност да ги изпратя вкъщи живи и здрави. — Стюарт се наклони напред, като постави ръце върху бюрото на Давидоф. — От друга страна, както казваш самият ти, трудно може да се предвиди реакцията на съдебните заседатели. Затова ти предлагам те да се признаят за виновни и да излежат двадесет години вместо исканото от теб наказание. И без никакви ненужни изявления от съдията, че трябва да лежат всичките двадесет години — така че да изкарат в пандиза, да речем, осем години. Ще кажеш на пресата, че има проблеми с веществените доказателства и страшно те е яд, но нищо не може да се направи. Моите клиенти ще бъдат вън от играта доста време. Получаваш исканата присъда, но никой няма да умира. Е, това е моето предложение. Давам ти два дни да си помислиш.

Стюарт стана, вдигна чантата си и излезе, без да каже нито дума повече. Когато се озова в коридора, потърси тоалетната. Почувства спешна нужда да си измие ръцете, но не беше сигурен защо. Със сигурност знаеше, че е постъпил както трябва. Престъпниците — те наистина бяха престъпници — ще получат присъда, но няма да умрат на електрическия стол — и кой знае, може би ще се поправят. С такива лъжи се заблуждават адвокатите. Няма да е необходимо да разбива кариерите на онези типове от бреговата охрана, които вероятно са престъпили чертата само веднъж и никога вече няма да го сторят. Можеше да ги провали, но не искаше. Помисли си, че по Този начин всички печелят по нещо, а за един адвокат това е доста добро упражнение. Но той все още изпитваше нуждата да си измие ръцете.

 

 

За Едуин Давидоф всичко беше още по-тежко. Не ставаше въпрос само за криминален случай. Същият електрически стол, който щеше да прати онези двама пирати в ада, трябваше да го изстреля в сградата на Сената. Откакто прочете като гимназист „Съвет и съгласие“^[3], Давидоф мечтаеше за място в Сената на Съединените щати. И беше работил много сериозно, за да си го извоюва: първенец в курса на юридическото училище „Дюк“, удължено работно време, ужасно зле заплатено от Министерството на правосъдието, речи из целия щат, които почти разбиха семейството му. Беше жертвал собствения си живот на олтара на правосъдието… и както признаваше пред себе си, амбицията. И сега, когато всичко се намираше в ръцете му, когато можеше да осъди двама криминални престъпници, които са проиграли правото си на живот… всичко се проваляше. Ако се измъкнеше с хленчене от делото, ако се съгласи на сделки за някакви си нищожни двадесет години, всичката му работа, всичките му речи за правосъдието ще бъдат забравени. Просто така.

От друга страна, ако пренебрегне думите на Стюарт и прати делото в съда… ще рискува да бъде запомнен като човека, който го загуби. Може да обвини хората от бреговата охрана за стореното, но тогава ще жертва техните кариери и може би свобода. А на чий олтар? На правосъдието ли? На амбицията си? Ами отмъщението? Независимо дали печели делото на пиратите или не, тези двамата ще страдат дори и за това, че стореното от тях е дало възможност на правителството да нанесе най-силния удар досега върху Картела.

Наркотици. Всичко се свеждаше до тях. Способността им да корумпират хората надминаваше всичко останало, за което той знаеше. Наркотиците развращават хората, замъгляват разума и накрая убиват. Наркотиците генерираха такива количества пари, с които можеше да се корумпират хората, които не желаеха да съдействат. Наркотиците разяждаха институции на всякакви нива и по всевъзможни начини. Подкупваха цели правителства.

В такъв случай къде е отговорът? Давидоф не разполагаше с него, макар че ако някога се бори за място в Сената, щеше да подскача нагоре-надолу пред телевизионните камери и да твърди, че го знае — или поне част от него, — само и само хората на Алабама да му се доверят да ги представлява…

„Господи — помисли си той, — ами какво да правя сега?“

„Онези двама пирати заслужават смърт за това, което са направили. А какво става с дълга ми към жертвите?“ Не всичко беше лъжа. Всъщност нищо не беше лъжа. Давидоф наистина вярваше в правосъдието, вярваше, че законът е това, което хората трябва да изградят, за да се защитават от хищници, вярваше, че мисията му в живота е да бъде оръдие на това правосъдие. Иначе защо работи толкова усилено за толкова малко пари? „Не всичко е амбиция в края на краищата.“

„Не.“

Едната от жертвите се оказа мръсник, но другите три? Как наричат това военните? Материални загуби. Това е терминът, който се използва за случаите на действие срещу отделна мишена, при което неволно бъдат разрушени други неща, оказали се наблизо. Едно е, когато държавата правеше това по време на война. Но в този случай ставаше дума просто за убийство.

„Не, не е обикновено убийство. Тези копелета не са бързали. Те са се наслаждавали на деянието си. Осем години достатъчни ли са, за да заплатят за всичко?“

„Но какво ще стане, ако загубиш целия случай? Дори ако спечелиш, можеш ли да пожертваш онези хора от бреговата охрана, за да постигнеш правосъдие? Това също ли е материална загуба?“

Трябва да има изход. Обикновено имаше, а разполагаше и с два дни, за да открие начина.

 

 

Спаха добре и редкият планински въздух не им се отрази така лошо, както очакваха. Към залез-слънце взводът вече беше на крака и пълен с енергия. Чавес изпи кафето си, като преглеждаше картата и се чудеше кои ли отбелязани мишени ще поразят тази нощ. През целия ден бяха наблюдавали непрекъснато пътя под себе си, като донякъде знаеха какво да търсят. Камион със съдове за киселина. Нископлатени местни работници ще разтоварят бурканите и ще тръгнат към хълмовете, последвани от хора с раници, пълни с листа от кока, както и друго леко оборудване.

Към залез-слънце един камион спря. Стъмни се, преди да разберат какво става, а и очилата им за нощно виждане нямаха възможност да действат като бинокли, но камионът тръгна много скоро. Намираше се на три километра от „Хотел“, едно от включените в списъка на целите местоположения на четири мили оттук.

Време беше да започнат представлението. Всеки напръска доста голяма доза течност за отблъскване на насекоми на дланите си, след това я разтъркаха по лицата, вратовете и ушите си. Освен че отблъскваше насекомите, тя също омекотяваше камуфлажната боя, която нанесоха по лицата си като някакво ужасно червило. Членовете на всяка двойка си помагаха, когато нанасяха боята. По-тъмните цветове се нанасяха по челата, носа и скулите, докато по-леките отиваха по нормално засенчените места под очите и в трапчинките на бузите. Това не беше бойно камуфлажно покритие, както може да си помисли някой, ако гледа филмовия образ на войниците. Целта беше да станат невидими, а не страшни. С потъмнени естествено ярки места и осветлени нормално тъмни зони, физиономиите им вече никак не приличаха на човешки.

Време бе да заслужат заплатите си. Маршрутите за приближаване и сборните пунктове бяха предварително избрани и всеки човек от взвода ги знаеше. Поиграха си на въпроси и отговори, обсъдиха евентуалните варианти, съставиха алтернативни планове и накрая Рамирес вдигна взвода и поеха надолу по склона към целта си, докато източната стена на долината все още беше осветена.