Том Кланси
Реална заплаха (27)

25.
ПАПКАТА „ОДИСЕЙ“

Разбира се, Мъри накара един старши агент незабавно да отиде до базата „Андрюс“ и той стигна там точно навреме, за да види как малкият реактивен самолет-такси се отделя от лявата първа писта. Агентът използва документите си, за да влезе в кабинета на полковника, който командваше 89-та военнотранспортна ескадрила. Получи полетния план за самолета, който току-що излетя. Използва телефона на полковника, за да се обади на Мъри, а след това заплаши летеца и му каза да забрави, че някога той, агентът, е бил тук, че никога не е правил официално запитване, защото става дума за важно криминално разследване, и то свръхсекретно. Кодовата дума на операцията беше „Одисей“.

Мъри и Шоу се събраха минутка след обаждането. Шоу реши, че може да поеме функциите на действащ директор. Сигурен беше, че тази длъжност не е постоянна и след като се намери подходящата политическа пионка, той ще се върне на поста шеф на Отдела по разследванията. Един вътрешен глас у него негодуваше срещу това. Какво лошо има един бивш полицай да ръководи ФБР? Разбира се, тук ставаше дума за политика, а не за полицейска работа, а през тридесетгодишния си стаж Шоу бе разбрал, че политиката не е лъжица за неговата уста.

— Трябва да пратим някого там — отбеляза Шоу. — Но как, за бога?

— Защо не използваме аташето си в Панама? — попита Мъри. — Познавам го. Солиден човек е.

— Той прави нещо с Агенцията за борба с наркотиците. Ще се върне в службата си след два дни. Заместника му не го бива за тази работа. Твърде неопитен е, за да може сам да провежда операцията.

— Моралес е в Богота, но някой може да забележи… Пак си играем на гоненица, Бил, а оня лети с петстотин мили в час… Какво ще кажеш за Марк Брайт? Може би той ще успее да открадне един реактивен самолет от бреговата охрана.

— Действай!

— Специален агент Брайт на телефона — каза той, като вдигна слушалката.

— Марк, обажда се Дан Мъри. Искам да свършиш една работа. Записвай си, Марк. — Мъри продължи да говори. Две минути по-късно Брайт промърмори тиха ругатня и извади телефонния си указател. Първото обаждане беше до военновъздушната база в Еглин, второто до бреговата охрана и третото — до дома му. Нямаше да се прибере за вечеря. На излизане грабна няколко неща и нареди на друг агент да го закара до бреговата охрана, където вече го очакваше хеликоптер. Излетяха минутка след като се качи на борда му, и се отправи към базата в Еглин.

Военновъздушните сили имаха само три изтребителя „F-15Е Страйк Ийгъл“, все прототипи на варианта за нападение на земни цели на големия изтребител с два двигателя. Два от тях се намираха в Еглин за технически изпитания, докато Конгресът реши дали самолетът ще влезе в серийно производство. С изключение на някои учебни модификации този самолет беше единствената версия с две седалки на първокласния изтребител. Майорът, който щеше да лети с него, стоеше до самолета, когато Брайт слезе от хеликоптера. Двама старшини помогнаха на агента да облече полетния си костюм, да си сложи коланите на парашута и спасителната жилетка. Шлемът се намираше върху горната част на облегалката на задната седалка. След десет минути самолетът беше готов да излети.

— Какво има? — попита пилотът.

— Трябва да отида в Панама толкова бързо, колкото можеш да го уредиш.

— Хей, ти искаш да кажеш, че ще ме караш да летя бързо? — отговори майорът, след което се засмя. — Значи няма за какво да бързаме.

— Какво?

— Цистерната излетя преди три минути. Ние ще го оставим да стигне на хиляда метра, преди да излетим. Там ще дозаредим гориво от него, а след това ща дадем газ. От Панама ще излети друг самолет-цистерна, за да ни посрещне — за да имаме достатъчно гориво за кацане, сър. По този начин можем през по-голямата част от полета да летим със свръхзвукова скорост. Ти казваш, че бързаш, нали?

— Ъхъ. — Брайт се мъчеше да нагласи шлема си. Не се чувстваше много добре. В кабината беше доста топло, а системата за кондициониране на въздуха все още не работеше. — Ами какво ще стане, ако другата цистерна не се появи?

— „Ийгъл“ са много добри самолети за безмоторно летене — увери го майорът. — Няма да се наложи да плуваме твърде далеч.

В ушите на Брайт пропука съобщение по радиото. Майорът отговори, а след това каза на пътника си:

— Стиснете топките си, сър. Време е да излитаме.

Самолетът изрулира до края на пистата, където за миг застана неподвижен, докато пилотът накара двигателите да зареват с пълна сила и да разтърсят машината, след което пусна спирачката. Десет секунди по-късно Брайт се питаше дали катапултът на самолетите, изстрелвани от самолетоносачи, може да бъде по-впечатляващ от това. Самолетът „F-15E“ поддържаше стабилен ъгъл на изкачване от петдесет градуса и продължаваше да набира скорост, като оставяше брега на Флорида далеч назад. Заредиха гориво на сто километра от брега — Брайт беше прекалено очарован, за да се бои, въпреки че друсането се усещаше — и след като се разделиха, изтребителят се изкачи на двадесет хиляди метра и пилотът натисна бутона за форсажа. Задната кабина трябваше да служи само за пускане на бомби и ракети върху целта, но имаше няколко прибора. От един от тях агентът разбра, че летят с малко повече от хиляда мили в час.

— Защо е това бързане? — попита майорът.

— Искам да стигна до Панама преди един човек.

— Можеш ли да ми дадеш подробности? Възможно е това да ни помогне, човек никога не знае.

— Един от онези реактивни самолети за бизнесмени — „G-3“, мисля. Излетя от базата „Андрюс“ преди осемдесет и пет минути.

Пилотът се засмя.

— Това ли е всичко? По дяволите, ти можеш да се настаниш в някой хотел, преди той да кацне. Ние вече сме го изпреварили. Прахосваме горивото, като се движим така бързо.

— Ами пилей го — каза Брайт.

— Нищо против, сър. И да летя със скорост Мах-2, и да седя, все същото ми плащат. Окей. Предполагам, че ще стигнем деветдесет минути преди твоя човек. Харесва ли ви возенето?

— Къде е водата?

— До дясното ви коляно би трябвало да има бутилка От много добра реколта е, домашно и с хубав аромат, но никак не е претенциозно.

Брайт взе бутилката и отпи от чисто любопитство.

— Сол и електролит, за да ви държат буден — обясни пилотът след няколко секунди. — Вие сте от ФБР, нали?

— Да.

— Какъв е случаят?

— Не мога да кажа. Какво става? — Чуваше пиукане в слушалките.

— Противоракетен радар — отговори майорът.

— Какво?

— Онова там е Куба. На брега има батарея за противовъздушна отбрана, която никак не харесва американските военни самолети. Не мога да си обясня защо. Но пък ние сме извън обсега им. Не се притеснявайте. Всичко е нормално. Използваме ги, за да си настроим системата. Част от играта е.

 

 

Мъри и Шоу четяха материала, който Джак им донесе. Непосредствените им проблеми бяха първо да определят какво би трябвало да става, след това да решат какво наистина става, а после дали е законно или не. И ако не е законно, да предприемат необходимите действия, стига да ги формулират. Имаха си работа не с гнездо червеи, а с отровни змии, които Райън беше изсипал върху бюрото на Мъри.

— Знаеш ли как може да свърши всичко това?

Шоу се извърна от бюрото.

— Страната не се нуждае от нов скандал. — „Или поне не от моите ръце“ — помисли си той.

— Независимо дали го искаме или не, имаме си го — каза Мъри. — Признавам си, нещо в мен казва: „Точно така!“ за начина, по който го правят. Но това, което чувам от Джак, говори най-малкото за техническо нарушение на законите за контрола и съвсем сигурно престъпване на заповедите за изпълнителните директори.

— Освен ако няма някоя операция, за която не знаем. Ами ако и министърът на правосъдието е вътре?

— Мислиш, че той участва? Денят, когато убиха Емил, министърът на правосъдието летя за Кемп Дейвид заедно с всички останали, спомняш ли си?

— Интересува ме за какво отива в Панама нашият приятел?

— Може би ще узнаем. Отива сам. Няма охрана, всички около него са се заклели да пазят тайна. Кого би изпратил в „Андрюс“, за да ги накара да проговорят?

— Пат О’Дей — отговори Мъри. Това обясняваше нещата. — Искам той да осъществява и връзката с хората от службата за сигурност. Доста е работил с тях. Искам да кажа, че ще го пратя, когато му дойде времето. Още не сме готови за това.

— Съгласен съм. Имаме осемнадесет души, които работят по операцията „Одисей“. Не са достатъчно.

— За момента трябва да държим нещата така, Бил. Мисля, че следващата стъпка ще бъде да хванем някого от Министерството на правосъдието, за да прикрива задниците ни.

— Господи, не зная — раздразни се Шоу. — Едно нещо е да провеждаш разследване, за което министърът на правосъдието знае, но не се включва пряко, обаче не си спомням да съм провеждал операция, без той да знае абсолютно нищо за нея.

— В такъв случай нека не бързаме. Главното е да решим какъв е планът, а след това да тръгнем оттам.

Това беше логически обосновано заключение от страна на Мъри, но в същото време погрешно. Писано бе този ден да е пълен с грешки.

 

 

Изтребителят се приземи навреме, осемдесет минути преди пристигането на самолета от „Андрюс“. Брайт благодари на пилота, който зареди гориво и веднага излетя за по-спокойното връщане до Еглин. Разузнавателният офицер на базата посрещна Брайт, съпроводен от най-старшия агент от канцеларията на аташето в Панама — млад, умен човек, но твърде отскоро на поста си, за да може да се заеме с толкова деликатен случай. Новодошлият агент разясни на колегите си малкото, което знаеше, и накара и двамата да се закълнат, че ще пазят тайна. Това им стигаше, за да започнат работа.

Първата му спирка беше в магазина на базата, откъдето си купи нови, съвсем безлични дрехи. Офицерът от разузнаването му предостави доста грозен автомобил с местни регистрационни номера, който оставиха пред базата. В района на базата щяха да използват синя кола без номера на военновъздушните сили. Когато самолетът „VC-20A“ кацна, плимутът се намираше близо до линията на старта. Брайт извади фотоапарата си от чантата и му закачи хилядамилиметров телеобектив. Самолетът изрулира и спря до един хангар, а стълбичката се спусна заедно с отварянето на люка. Брайт прегърна фотоапарата и започна да прави снимки в едър план от неколкостотин метра разстояние, когато единственият пътник слезе от самолета и тръгна към една очакваща го кола.

— Господи, това наистина е той. — Брайт пренави филма и извади касетата. Подаде я на другия агент и зареди нова ролка с тридесет и шест пози.

Колата, която следваха, беше същата като тяхната. Тя тръгна веднага. Брайт и останалите едва имаха време да се прехвърлят в своята кола, но полковникът от военновъздушните сили, който ги возеше, явно имаше амбицията да участва в северноамериканското рали, та бързо зае позиция на стотина метра зад другата кола.

— Защо се движи без охрана? — попита той.

— Казаха ми, че по принцип не си прави труда да взема охрана — отговори му Брайт. — Странно е, нали?

— Да, по дяволите, като се има предвид кой е, какво знае и къде се намира в момента.

Пътуването до града мина нормално. Колата на военновъздушните сили остави Кътър пред един луксозен хотел в предградията на град Панама. Брайт изскочи от колата си и започна да го наблюдава как си взема стая, точно като човек в командировка. Другият агент дойде след около минута, а полковникът остана в колата.

— Сега какво?

— Има ли някой от местната полиция, на когото можеш да се довериш?

— Не. Познавам няколко души. Някои са доста добри, но доверие? Не и тук, човече.

— Е, съществува и старомодният начин — отбеляза Брайт.

— Добре. — Помощникът на аташето извади портфейла си и отиде до регистратурата. Върна се след две минути.

— ФБР ми дължи двадесет долара. Регистрира се като Робърт Фишер. Ето и номера на картата му от „Американ експрес“. — Той подаде смачкано късче индиго, на което се намираше подписът му.

— Обади се до службата и го пусни за проверка. Трябва да следим стаята му. Трябва… Господи, а с какви възможности разполагаме? — Брайт махна с ръка да излязат навън.

— Не са достатъчни за това нещо.

За момент лицето на Брайт се сбърчи в грозна гримаса. Обаждането по телефона нямаше да е лесно. „Одисей“ беше секретна операция и първото, което Мъри го накара да запомни, бе да пази тайна, но… Винаги има едно „но“. Така че той сега бе най-старшият и трябваше да се обади по телефона. Знаеше, че такива неща правеха или съсипваха кариерите на хората. Жегата и влагата бяха убийствени, но Марк Брайт се потеше и по друга причина.

— Добре, кажи му, че се нуждаем от шест души, които да ни помагат при наблюдението.

— Сигурен ли…

— В момента не съм сигурен в нищо! Човекът, когото следим — ако го подозираме, — всемогъщи Боже, ако него подозираме… — Брайт млъкна. Нямаше много за казване.

— Да.

— Аз ще стоя тук. Кажи на полковника да организира нещата.

Оказа се, че не е трябвало да бързат. Обектът — сега Брайт го наричаше така — се появи във фоайето на хотела три часа по-късно, избръснат и свеж в новия си тропически костюм. Отвън го чакаха четири автомобила, но Кътър знаеше само за малкия бял мерцедес, в който се качи и замина на север. Останалите три автомобила се движеха на достатъчно разстояние, за да го виждат.

Притъмняваше. Брайт беше заснел само три пози от втората лента. Извади я и сложи свръхчувствителен черно-бял филм. Направи няколко снимки на колата, за да е сигурен, че е заснел регистрационния номер. Хората от местния криминален отдел бяха адски силно впечатлени от факта, че работят заедно с ФБР по секретен случай. Брайт разпозна къщата, пред която спря мерцедесът. Трябваше да се досетят за това.

Сержантът знаеше едно място, от което къщата се виждаше — на не повече от хиляда метра встрани, — но вече беше твърде късно да отидат там, а и колата не можеше да остане на шосето. Брайт и местният представител на ФБР изскочиха и намериха едно мокро и миризливо място, на което да легнат и да чакат. Сержантът им остави радио, за да го повикат, и им пожела щастие.

 

 

Собственикът отсъстваше, зает, разбира се, с решаването на държавни дела, но достатъчно любезно им бе предоставил къщата си. В нея имаше малоброен дискретен персонал, който сервира леки напитки и закуски, а след това се оттегли, като остави касетофоните, както със сигурност смятаха двамата, за да се запише всичко. Е, всъщност това нямаше значение, нали?

Как ли пък не! И двамата осъзнаха деликатността на разговора, който предстоеше да се проведе, и Кортес изненада госта си, като му предложи да разговарят отвън, независимо от жегата. Двамата оставиха саката си и излязоха през порталните врати в градината. Единственото приятно нещо беше внушителната колекция от сини лампи, които пращяха, като привличаха и убиваха хиляди насекоми. Звукът би объркал повечето подслушвателни уредби, а и кой би очаквал от тях да изоставят климатика в къщата?

— Благодаря, че отговорихте на съобщението ми — каза с приятен глас Кортес. Сега не беше време да се надува и позира. Време беше за работа и трябваше да изглежда подходящо скромен пред този човек. Това не го притесняваше. Работата с хора от неговия ранг го изискваше и Феликс трябваше да свиква с тези неща. Подобни личности се нуждаят от почитание. И по този начин много по-лесно се предаваха.

— За какво искате да разговаряме? — попита адмирал Кътър.

— Операциите ви срещу Картела, разбира се. — Кортес му махна с ръка да седне на един плетен стол. Изчезна за момент, след което се върна с поднос с напитки и чаши. Тази вечер щяха да пият вода „Перие“. И двамата не се докоснаха до алкохола. За Феликс това беше първият добър знак.

— За какви операции говорите?

— Вие би трябвало да знаете, че аз нямам никаква връзка със смъртта на мистър Джейкъбс. Това деяние е извършено в пристъп на лудост.

— Защо трябва да ви повярвам?

— По това време се намирах в Америка. Не ви ли казаха? — Кортес допълни някои подробности. — Източник на информация като мисис Улф — довърши той — струва далеч повече от едно глупаво отмъщение, базирано на чувства. Освен това е още по-глупаво да се предизвиква велика нация по такъв директен начин. Реагирахте много добре. Всъщност провежданите от вас операции са доста впечатляващи. Не подозирах за разузнаването на летищата дори след като бе прекратено, а начинът, по който симулирахте минираната кола… това е изкуство, ако позволите да се изразя така. Можете ли да ми кажете каква е стратегическата цел на операцията ви?

— Стига, полковник.

— Адмирале, имам възможност да изложа всичките ви действия в пресата — почти с тъга каза Феликс. — Или кажете на мен, или на членовете на Конгреса. Ще установите, че аз съм далеч по-приемлив. В края на краищата ние сме хора от една и съща професия.

Кътър помисли за момент, а след това му отговори. Много се раздразни, като видя, че събеседникът му се смее.

— Отлично! — заяви Кортес, когато се овладя. — Най-искрено бих искал да срещна човека, предложил тази идея. Той наистина е професионалист.

Кътър кимна, сякаш приема комплимента. За миг Феликс се зачуди дали това не е истина. Достатъчно лесно е да разбере.

— Трябва да ми простите, адмирале. Не омаловажавам операцията ви. Искрено ви казвам, че това не е така. Всъщност вие постигнахте целта си.

— Знаем. Знаем също, че някой е опитал да убие вас и Ескобедо.

— Да — отговори Феликс. — Всъщност бих искал да разбера как организирате толкова добро разузнаване срещу нас, но знам, че няма да ми разкажете.

Кътър изигра тази коз така, както смяташе, че трябва.

— Имаме далеч повече възможности, отколкото си мислите, полковник. — Козът не беше особено силен.

— Убеден съм — отговори Кортес. — Смятам, че има една област, в която се разбираме.

— Коя е тя?

— Искате да започнете война в Картела. Аз също.

Кътър се издаде с начина, по който затаи дъх.

— О? Как така?

Кортес разбра, че е спечелил. И този глупак съветва американския президент?

— Ами аз просто ще се превърна de facto в част от операцията ви и ще преструктурирам Картела. Разбира се, това означава, че трябва да елиминирам някои от по-неприятните членове.

Кътър не беше пълен глупак, но допусна следващата грешка да зададе очевидния въпрос:

— И вие да застанете начело?

— Знаете ли какви са тези хора от Картела? Порочни селяци. Необразовани варвари, опиянени от властта, и пак се оплакват като разглезени деца, че не ги уважават. — Кортес се усмихна на звездите. — Това не са хора, които мъже като нас трябва да вземат на сериозно. Не мислите ли, че светът ще бъде по-добър, когато те го напуснат?

— И на мен ми хрумна същата мисъл, както вече изтъкнахте.

— Значи имаме разбирателство.

— За какво?

— Вашите минирани коли вече елиминираха петима от шефовете ни. Разбира се, всички те са от групата, одобрила убийството на вашия посланик и останалите. Такива действия не могат да останат ненаказани, защото светът ще изпадне в хаос. Също така, за да покажа добра воля, аз ще намаля пратките на кокаин за страната ви наполовина. Търговията с наркотици е безредна и достатъчно свирепа — мъдро заяви бившият полковник от DGI. — Нуждае се от преструктуриране.

— Ние искаме тя да спре! — Кътър разбра още докато го казваше, че това е глупаво.

Кортес отпи от водата си и продължи да говори с разумен глас:

— Тя никога няма да спре. Докато вашите граждани желаят да разрушават мозъците си, някой ще прави това възможно. Следователно въпросът е как можем да направим този процес по-нормален. Образователните ви програми евентуално ще намалят търсенето на наркотици до търпими нива. Дотогава мога да приведа бизнеса в нормално състояние, за да се намали разпадането на обществото ви. Ще свия износа. Мога дори да ви осигуря няколко ареста, за да се отчете и вашата полиция. Това е изборна година, нали?

Дишането на Кътър отново се забави. Играеха покер с високи залози, а Кортес току-що обяви, че картите в колодата са маркирани.

— Продължавайте — успя да каже той.

— Не е ли това целта на операциите ви в Колумбия? Да ужилите Картела и да намалите контрабандата с наркотици? Предлагам ви успех. Успех, който вашият президент ще може да посочи гордо с ръка. Намаляване на износа, някои драматични арести и конфискации, война в Картела, за която няма да ви винят, но заслугата също ще бъде приписана на вас. Предлагам ви победа — каза Кортес.

— В замяна на…

— Аз също трябва да постигна малка победа, за да закрепя положението си пред шефовете, нали? Вие ще изтеглите подкрепата си за зелените си барети, които се катерят по онези ужасни планини. Знаете, хората, които подкрепяте с оня голям черен хеликоптер в хангар № 3 на военновъздушната база „Хауърд“. Виждате ли, онези хора, които искам да отстраня, имат много телохранители, а най-добрият начин да намаля броя им е вашите хора да ги избият вместо мен. За нещастие в същото време, за да повиша авторитета си пред своите висшестоящи — Кортес произнесе думата с ирония, чиято величина можеше да се измери по скалата на Рихтер, — моята кървава и скъпа операция трябва накрая да завърши с успех. Това е тъжна необходимост, но от ваша гледна точка тя също елиминира някои проблеми на сигурността, нали?

„Господи!“ Кътър се отвърна от Кортес и насочи поглед докрай лампите за насекоми към джунглата.

 

 

— Според теб за какво си говорят?

— Не зная — отговори Брайт. Използваше последната си ролка. Дори и с високочувствителен филм трябваше доста да намали скоростта на затвора, за да получи добра снимка, което означаваше, че трябва да държи фотоапарата спокойно, като ловна пушка, насочена към далечна газела.

 

 

Какво каза президентът? Приключете операцията. Не ме интересува как ще го направите…

Но аз не мога да направя това.

— Съжалявам — отговори Кътър. — Това не е възможно.

Кортес направи безпомощен жест с ръце.

— В този случай ще информираме света, че вашето правителство е нахлуло в Колумбия и е извършило масово убийство. Разбира се, вие знаете какво ще се случи с вас, вашия президент и много висши служители от правителството. Толкова време ви беше необходимо, за да се съвземете от останалите скандали. Вероятно е много трудно да се служи на правителство, което има толкова проблеми със собствените си закони и ги използва срещу своите служители.

— Не можете да шантажирате правителството на Съединените щати.

— Защо не, адмирале? Нашата професия носи рискове, нали? Вие за малко не ме убихте с първата си „минирана кола“, но въпреки това аз не се обиждам. За вас рискът е да се изложите на показ пред обществеността. Знаете, че семейството на Унтиверос беше там, съпругата му и двете деца и, струва ми се, единадесет домашни прислужници. Всички са убити от вашата бомба. Разбира се, няма да броя хората с оръжие. Войникът трябва да поеме войнишките рискове. Както постъпих аз. И както трябва да постъпите вие, адмирале, с тази разлика, че вашият риск не е войнишки. Вашият риск е пред съда и телевизионните репортери, както и пред конгресните комисии. — „Какъв е старият войнишки кодекс? — замисли се Кортес. — Смърт или безчестие.“ Знаеше, че гостът му няма смелостта и за двете.

— Нужно ми е време, за да…

— Да помислите ли? Извинете, адмирале, но се налага да се върна след четири часа, което означава, че трябва да тръгна след петнадесет минути. Моите шефове не знаят, че съм тук. Нямам време. Нито вие. Предлагам ви победата, на която вие и президентът се надявахте. В замяна искам нещо. Ако не се споразумеем, то последствията ще бъдат неприятни и за двама ни. Да или не, адмирале?

 

 

— За какво мислиш, че току-що си стиснаха ръцете?

— Кътър не ми изглежда особено щастлив. Повикай колата! Изглежда, тръгват.

— А с кого, по дяволите, се среща той? Не го познавам. Ако е играч, не е от местните.

— Не зная. — Колата им закъсня, но резервният екип проследи Кътър до хотела. Когато Брайт стигна на летището, разбра, че обектът планира да се наспи добре за през нощта. Самолетът „VC-2А“ трябваше да излети по обед към „Андрюс“. Брайт реши да го изпревари, като хване ранен пътнически самолет до Маями и оттам да отиде с друг полет до международното летище във Вашингтон. Щеше да пристигне полумъртъв от умора, но навреме.

 

 

Райън вдигна телефона и разбра за директора — съдията Мур най-после се връщаше, но все още се намираше на два часа път от летище „Дълес“. Шофьорът на Джак беше готов, когато директорският асансьор отвори вратите си в гаража, и веднага тръгнаха за Бетесда. Пристигнаха твърде късно. Джак отвори вратата и видя леглото, покрито с чаршаф. Лекарите вече бяха излезли.

— Стоях тук до края. Лесно си отиде — каза един от хората от ЦРУ. Джак не го позна, въпреки че онзи сякаш бе чакал Джак да дойде. — Вие сте доктор Райън, така ли?

— Да — тихо каза Джак.

— Около час преди да загуби съзнание, той каза нещо за… да си спомните това, за което сте разговаряли. Не зная какво искаше да каже, сър.

— Аз не ви познавам.

— Казвам се Джон Кларк. — Мъжът пристъпи, за да стисне ръката на Джак. — Аз съм от Оперативния отдел, но адмирал Гриър ме нае преди много време. — Кларк въздъхна. — Сякаш губя баща си. За втори път.

— Да — с пресипнал глас отговори Райън. Твърде уморен беше, твърде смачкан, за да крие чувствата си.

— Елате. Ще ви взема чаша кафе и ще ви разкажа някои неща за стареца. — Кларк тъгуваше, но бе свикнал да си има работа със смъртта. Райън определено нямаше такива навици, което означаваше, че е късметлия.

Кафенето не работеше и си наляха от един чайник в чакалнята. Кафето беше претопляно и кисело, но Райън не искаше да се прибира веднага у дома и със закъснение си припомни, че дойде на работа със собствената си кола. Ще трябва тази вечер да се прибира сам. Твърде уморен беше за такова нещо. Реши да се обади на Кати и да й каже, че ще нощува тук. ЦРУ имаха споразумение с един от местните мотели „Мариът“. Кларк предложи да го закара и Джак освободи шофьора си. И двамата мъже решиха, че няма да е зле да пийнат по чашка.

Ларсон го нямаше в стаята. Оставил бе бележка, че Мария ще се прибира тази вечер и той отива да я докара. Кларк извади малка бутилка бърбън, а в този хотел имаха и истински стъклени чаши. Смеси два коктейла и подаде единия на Джак Райън.

— За Джеймс Гриър — последния от свестните хора — каза Кларк, като вдигна чашата си.

Джак отпи. Кларк беше направил напитката малко силна и той едва не се закашля.

— Ако той ви е наел, как…

— Операциите ли? — Кларк се усмихна. — Е, сър. Аз никога не съм ходил в колеж, но Гриър ме забеляза чрез някои от контактите си във военноморския флот. Историята е дълга. Нямам право да разказвам някои неща от нея, но пътищата ни са се пресичали три пъти.

— О?

— Когато французите отидоха да сгащят онези хора от „Пряко действие“, които ти откри на спътниковата снимка. Аз бях свързочният офицер в Чад. Вторият път, когато отидоха в пустинята за онези от АОЪ, които не ви харесваха, аз се намирах в хеликоптера. И аз съм глупакът, който отиде на оня плаж, за да изведе мисис Герасимова и дъщеря й. И за всичко това, сър, сте виновен вие. Аз върша откачените неща — обясни Кларк. — Цялата оперативна работа, заради която момчетата от шпионажа се напикават. Разбира се, те може да са по-умни от мен.

— Не знаех.

— Не трябваше да го знаете. Съжалявам, че изпуснахме онези гадове от АОЪ. Винаги съм искал да ви се извиня за това. Французите наистина много ги биваше. Толкова щастливи бяха, дето намерихме „Пряко действие“, че искаха да ни сервират главите на онези от АОЪ на подноси. Но така се случи, че имаше една проклета либийска част на маневри и хеликоптерът просто се натъкна на тях — това е проблемът, когато човек се приближава с ниско летене. Оказа се, че и лагерът вероятно си е бил празен. Всички много съжалявахме, че нещата не станаха по плана. Това можеше да ви спести малко тъга. Опитахме, доктор Райън. Наистина опитахме.

— Джак. — Райън протегна чашата си за нова доза.

— Добре. Наричай ме Джон. — Кларк допълни и двете напитки. — Адмиралът каза, че мога да ти кажа това. Също така каза, че си се досетил какво става долу на юг. Аз бях там — каза Кларк. — Какво искаш да знаеш?

— Сигурен ли си, че можеш да ми го кажеш?

— Адмиралът каза така. Той е… извинявай, беше заместник-директор и предполагам, че мога да правя това, което ми е казал. За скромно редово животно като мен всичката тази бюрокрация е малко объркваща, но предполагам, че човек не може да сгреши много, ако каже истината. Освен това Ритър ме увери, че всичко, което вършим, е законно, че има всички необходими разрешителни за тази ловна експедиция. Това позволение трябваше да дойде от едно място. Някой е решил, че наркотиците са „реална заплаха“ — това е цитат — за сигурността на Съединените щати. Само един човек има пълномощията да го каже и властта да го направи. Може и да не съм бил в колеж, но чета много. Откъде искаш да започна?

— От началото — отговори Джак. Слуша в продължение на повече от час.

— Ще се връщаш ли? — попита Райън, когато разказът свърши.

— Смятам, че шансът да хванем Кортес си струва и може да успея да помогна за измъкването на онези хлапета в планините. Идеята не ми харесва много, но с това си изкарвам хляба. Предполагам, че и жена ви не харесва всичко, което трябва да върши като лекар.

— Искам да те питам нещо. Как се чувстваше, когато насочваше онези бомби?

— Ти как се чувстваше, когато стреляше по хора?

Джак кимна.

— Извинявай. Търсех си го.

— Започнах като тюлен от военноморските сили. Много време прекарах в Югоизточна Азия. Получавах заповеди да ида и да убивам хора и аз го правех. Онова не беше обявена война, нали? Човек не се хвали с подобно нещо, но такава бе работата. Откакто започнах в Управлението, не съм правил много такива неща. Имаше време, когато ми се е искало да го правя още, защото в крайна сметка можеха да бъдат спасени няколко живота. Държал съм на прицел главата на Абу Нидал, но никога не получих заповед да очистя този гад. Същото стана с още двама души, пак толкова лоши. Всичко щеше да може да се отрече, чисто и така нататък, но ония в Ленгли, дето носят копринени гащички, не можаха да се решат. Казаха ми да проверя дали може да се направи, а проверката е точно толкова опасна, колкото и да натиснеш спусъка, но не ми дадоха зелена светлина, за да довърша мисията. От моята гледна точка мисията е добра. Онези копелета са врагове на нацията ни. Убиват наши граждани — очистиха двама агенти на ЦРУ по не особено красив начин, — но ние не правим нищо по въпроса. Кажи ми дали това е разумно. Но аз изпълнявам заповеди, както се очаква от мен. Никога не съм нарушавал заповед, откакто започнах работа.

— Какво мислиш за един разговор с ФБР?

— Шегуваш се. Дори и да ми се иска, а аз не искам, главната ми грижа са онези момчета в планината. Ако ме задържиш заради това нещо, Джак, някои от тях може да бъдат убити. Ритър ми се обади по-рано тази вечер и попита дали желая да се върна. Утре сутринта тръгвам за Панама в осем и четиридесет, а оттам — за Колумбия.

— Знаеш ли как да влезеш във връзка с мен?

— Това може да е добра идея — съгласи се Кларк.

 

 

Почивката им се отрази добре. Болките се поуспокоиха и всички се надяваха, че схванатите им тела ще се оправят след няколко часа движение. Капитан Рамирес събра хората и им разясни новата ситуация. Обадил се беше по сателитния си телефон и поиска да ги изтеглят. Всички посрещнаха съобщението с одобрение. Но за нещастие искането трябвало да бъде препратено нагоре — с подпис за одобрение, бяха му казали от „Променлива“. А хеликоптерът не можеше да лети заради смяна на двигател. Ще прекарат в страната най-малко още една нощ, а вероятно и две. Дотогава задачата е да избягват контакт и да се отправят към подходящ пункт за изтегляне. Тези точки вече бяха указани и Рамирес посочи мястото, където трябваше да идат. Намираше се на петнадесет километра на юг. Така че за тази вечер задачата беше да заобиколят групата на преследвачите си. Това Щеше да е проблем, но след като ги заобиколят, щяха да преминат спокойно през район, в който вече са били. Щяха да се опитат да изминат осем или девет километра тази вечер, а останалите — през следващата нощ. Във всеки случай операцията беше прекратена и те се изтегляха. Новодошлите от група „Знаме“ щяха да образуват трета огнева група, като усилят и без това огромната огнева мощ на „Нож“. Всички все още имаха една трета от първоначалното си въоръжение. Храната се привършваше, но имаха достатъчно за два дни при условие, че никой няма нещо против куркането в корема. Рамирес приключи инструктажа с уверен тон. Операцията беше скъпа и трудна, но те постигнаха целта на мисията си и наистина навредиха на наркобароните. Сега всички трябваше да издържат до изтеглянето. Бойците от взвода си кимнаха с глави и се приготвиха за тръгване.

Чавес ги поведе след двадесет минути. Идеята беше да се движат колкото могат по-високо в планината. Противникът им обикновено лагеруваше в по-ниските места и по този начин имаха шанс да не се срещнат. Както винаги трябваше да се избягва всичко, което наподобява обитаемо място. Това означава, че трябва да заобиколят отдалеч плантациите за кафе и съседните села, но те и така го правеха. Също така трябваше да се движат толкова бързо, колкото позволяваше безопасността, а това означаваше, че сигурността беше занижена. По време на учения винаги го правеха самоуверено. Но увереността на Динг също беше занижена поради недостатъчния му опит. Хубавото бе, че според него Рамирес отново действаше като командир. Вероятно и той е бил уморен.

Едно от добрите неща на движението покрай кафеена плантация е, че растителността не е толкова гъста. Хората сечаха дърва за огъня си, а от това гората оредяваше доста. Ефектът на тази дейност върху ерозията не беше грижа на Чавес. Можеше да се движи по-бързо и изминаваше почти по два километра в час, а това далеч надминаваше очакванията му. Към полунощ краката му сигнализираха за всеки изминат метър. Отново разбираше, че умората се натрупва. Трябва повече от един ден, за да се отърсиш от нея, независимо в каква форма се намира човек. Чудеше се дали и надморската височина не му влияе. Във всеки случай още се бореше да поддържа същото темпо, да остане нащрек, да не забравя пътеката, която трябва да следва. Операциите на пехотата са далеч по-изморителни в интелектуално отношение, отколкото смятат повечето хора, а интелектът неизбежно е първата жертва на умората.

Припомни си едно малко селце на картата надолу по хълма на около половин километър от мястото, където се намираше в момента. Завил беше където трябва преди половин километър. Поне според картата, която провери на предишния сборен пункт, където почиваха преди четиридесет минути. Дочуваше звуци от тази посока. Странно! Знаеше, че местните селяни работеха здравата по плантациите. Сега би трябвало да спят. Динг пропусна очевидния сигнал. Но не пропусна писъка — по-скоро стенание, звука, издаван, когато…

Включи очилата за нощно виждане и забеляза една фигура, бягаща срещу него. Не можеше да познае… всъщност, да. Това беше момиче, което умело се движеше из гората. Зад нея се чуваха звуци от човек, който тичаше по-тромаво. Чавес натисна бутона на радиотелефона си, за да сигнализира опасност. Другите зад него спряха в очакване на сигнал, че всичко е наред.

Такъв не последва. Момичето се препъваше и сменяше посоката. След няколко секунди тя се спъна и падна в краката на Чавес.

Сержантът притисна с длан устата й. С другата си ръка направи универсалния знак за мълчание — постави пръст пред устните си. Очите й се разшириха, когато го видя — или по-скоро разбра, че не го вижда. Той бе само смесица от цветове на камуфлажна боя, която го караше да прилича на същество от филм на ужасите.

— Сеньора, няма защо да се боите от мен. Аз съм войник. Не нападам жени. Кой ви преследва? — Оттегли ръката си с надеждата, че тя няма да изпиши.

Но тя не можеше, дори и да искаше. Вместо това изпъшка в отговор. Много бързо беше бягала.

— Един от техните „войници“, от хората с пушките…

Ръката му затисна устата й, когато шумът от чупещи се клони се приближи.

— Къде си? — пропя гласът.

„По дяволите!“

— Бягай натам — каза й Чавес, като посочи с ръка. — Не се спирай и не поглеждай назад. Бягай!

Момичето побягна и мъжът се насочи към шума. Премина право покрай Динг Чавес, точно на тридесет сантиметра от него. Сержантът хвана мъжа през лицето и го събори, като в същото време дръпна главата му назад. Когато и двамата мъже паднаха на земята, бойният нож на Динг направи един напречен прорез. Шумът го изненада. Излизащият въздух от дихателната тръба, комбиниран с бликащата кръв, издаваха звук, от който потрепера. Мъжът напразно се съпротивляваше няколко секунди, а след това тялото му се отпусна. Жертвата имаше нож и Чавес го постави в раната. Надяваше се, че момичето няма да бъде обвинено в убийство, но можеше да направи само толкова за нея. Капитан Рамирес се появи след минутка и никак не беше доволен.

— Нямах голям избор, сър — каза Чавес в своя защита. Всъщност се чувстваше доста горд от себе си. В края на краищата работата на войника е да закриля слабите.

— Разкарай се оттук!

Взводът се изтегли особено бързо от района, така че не чуха дали някой е потърсил обзетия от любовни помисли сомнамбул. Това беше последният инцидент за тази нощ Пристигнаха на планираното място точно преди зазоряване. Рамирес настрои радиото си и се обади.

— Разбрано, „Нож“. Чуваме местоположението и целта ви. Все още нямаме потвърждение за изтеглянето ви. Моля, обадете се около осемнадесет часа. Дотогава нещата трябва да са изяснени. Край.

— Разбрано. Ще се обадя към осемнадесет часа. „Нож“ прекратява връзката.

— Жалко за „Знаме“ — каза единият от хората в комуникационния фургон.

— Случват се такива работи.

 

 

— Името ви е Джоунс?

— Точно така — отговори полковникът, без да се обръща. Тъкмо беше се върнал от изпитателен полет. Новият, всъщност възстановеният петгодишен двигател работеше прекрасно. Хеликоптерът „Пейв Лоу III“ отново можеше да лети. Полковник Джоунс се обърна, за да види с кого разговаря.

— Познавате ли ме? — високомерно попита адмирал Кътър. Този път носеше пълната си униформа. Не го беше правил от месеци, но трите звезди на обвитите в ширити пагони блестяха на сутрешното слънце наред с офицерската му значка за бойна служба. Всъщност ефектът на бялата униформа и белите обувки беше доста силен. Точно както беше го планирал.

— Да, сър. Извинете, сър.

— Заповедите ви са променени. Трябва да се завърнете в базата си в Щатите възможно най-бързо. Това означава още днес — подчерта Кътър.

— Но какво става с…

— За това ще се погрижим по друг начин. Трябва ли да ви казвам от името на кого ви говоря?

— Не, сър. Не е необходимо.

— С никого не трябва да разговаряте за това. Никъде. Никога. Необходими ли са ви още инструкции, полковник?

— Не, сър. Заповедите ви са съвсем ясни.

— Много добре. — Кътър се обърна и се качи в служебната кола, която тръгна веднага. Следващата му спирка беше на един хълм край Галиард. Там имаше един комуникационен фургон. Кътър премина покрай въоръжената охрана — човекът носеше униформа на морски пехотинец, но не беше военен — и влезе във фургона, където произнесе същата реч. Кътър с изненада разбра, че за преместването на фургона щеше да трябва хеликоптер, защото бе твърде голям, за да може да се тегли надолу по тесния път. Затова им заповяда да изключат всичко и да извикат за хеликоптер да вдигне фургона. Дотогава трябваше да чакат и да не предприемат нищо. Каза им, че сигурността е нарушена и последващите излъчвания само ще застрашат живота на хората, с които комуникираха. Получи съгласието им по този въпрос и си тръгна. Качи се на самолета си в единадесет часа сутринта. Щеше да се прибере във Вашингтон за вечеря.

 

 

Марк Брайт дойде непосредствено след обяда. Предаде касетите си с лентата на експерта от лабораторията и отиде в кабинета на Дан Мъри, където докладва какво беше видял.

— Не знам с кого се срещна, но вероятно ще познаете лицето. Какво става с номера на кредитната карта?

— Сметка на ЦРУ, до която има достъп от две години. Но сега я използва за първи път. Тамошният ни човек изпрати по факса едно копие, за да проследим подписа. От криминалната лаборатория ни предоставиха съвпадащи почерци — каза Мъри. — Изглеждаш ми малко скапан.

— Не мога да си обясня защо. По дяволите, спах цели три часа и половина през изминалото денонощие и половина. Изкарах си срока във Вашингтон. Мобайл си е направо ваканция.

Мъри се ухили.

— Добре дошъл обратно в нереалния свят на Вашингтон.

— Трябваше ми малко помощ, за да свърша работата — каза след това Брайт.

— Каква? — Мъри вече не се усмихваше.

— Персонал на военновъздушните сили, хора от разузнаването и контраразузнаването, по дяволите, дори да бях им казал всичко, което зная, а такова нещо не съм правил, самият аз не съм наясно какво става. Разбира се, поемам отговорността, но ако не бях постъпил така, вероятно нямаше да направя снимките.

— Струва ми се, че си постъпил правилно — каза Мъри. — Предполагам, че не си имал голям избор. Понякога е така.

Брайт прие официално поднесеното опрощение.

— Благодаря.

Трябваше да чакат още пет минути за снимките. За този случай имаше разчистени бюра, но дори приоритетните неща се забавяха, което дразнеше всички. Техникът — всъщност ръководител на секция — пристигна с повечето от снимките.

— Предположих, че ще поискате да ги видите веднага.

— Правилно предполагаш, Марв… Свети Исусе! — възкликна Мъри. — Марв, това е секретен материал.

— Вече ми го каза, Дан. Устата ми е затворена. Можем да ги поувеличим, но ще ни трябва още един час. Искаш ли да започна да работя по тези?

— Възможно най-бързо — кимна Мъри и техникът излезе.

— Господи — каза Мъри, когато отново разгледа снимките. — Марк, направил си голяма снимка.

— Е, кой, по дяволите, е този?

— Феликс Кортес.

— Кой е той?

— Беше полковник от DGI. Изпуснахме го на косъм, когато прибрахме Филиберто Ойеда.

— Случаят с мачетеросите? — Това не му говореше нищо.

— Не съвсем — поклати глава Мъри. Каза го почти със страхопочитание, помисли малко, а след това се обади на Бил Шоу да слезе. Директорът дойде при тях след минута. Агент Брайт все още не разбираше нищо, когато Мъри посочи на шефа си снимките. — Бил, няма да повярваш.

— Та кой, по дяволите, е Феликс Кортес? — попита Брайт.

Шоу отговори на въпроса му:

— След като се измъкна от Пуерто Рико, отиде да работи за Картела. Има участие в убийството на Емил, не знаем до каква степен, но е адски сигурно, че е замесен. И ето го сега, седи заедно със съветника на президента по въпросите на сигурността. Според теб за какво са си говорили?

— Няма я тук, но направих снимка, на която си стискаха ръцете — обяви младшият агент.

Шоу и Мъри не можаха дори да реагират, когато чуха това. После се спогледаха. „Главният президентски съветник по въпросите на сигурността си стиска ръцете с човек, който работи за Картела…“

— Дан — каза Шоу, — какво става, по дяволите? Дали целият свят не е полудял?

— Май така изглежда.

— Обади се на приятеля си Райън. Кажи му…кажи на секретарката му, че имаме нещо във връзка с тероризма — не, не можем да рискуваме така. Вземи го на път за дома.

— Той има собствен шофьор.

— Много ми помагаш.

— Разбрано. — Мъри вдигна слушалката и набра един телефон в Балтимор. — Кати? Дан Мъри се обажда. Да, добре сме, благодаря. Шофьорът по кое време докарва Джак у дома? О, още ли не се е прибрал? Добре. Искам да направиш нещо много важно, Кати. Кажи на Джак да се отбие на път за вкъщи, за да, ъ-ъ, вземе книгите. Просто така, Кати. Това не е шега. Можеш ли да го направиш? Благодаря, докторе. — Той постави слушалката на място. — Големи заговорници сме.

— Кой е Райън, не е ли от ЦРУ?

— Точно така — отговори Шоу. — Той е и човекът, който ни натресе този случай. За съжаление, Марк, ти нямаш право да слушаш тези неща.

— Разбирам, сър.

— Защо не провериш колко бързо можеш да се прибереш у дома си и да видиш как е пораснало бебето? Ти свърши адски добра работа. Няма да го забравя — обеща му директорът.

Пат О’Дей, новопроизведен инспектор, който работеше в централата на ФБР, наблюдаваше от паркинга как негов подчинен стоеше на старта в оцапаната униформа на сержант-авиомеханик от военновъздушните сили. Денят в базата „Андрюс“ беше ясен и горещ и един изтребител „F-4C“ от правителствения ескорт кацна пред самолета „VС-20А“. Преправеният реактивен самолет за бизнесмени изрулира до осемдесет и девети терминал на северната страна на комплекса. Стълбичката се спусна и Кътър излезе от самолета в цивилни дрехи. По това време ФБР знаеше — чрез разузнавателния персонал на военновъздушните сили, — че тази сутрин е посетил екипаж на хеликоптер и един фургон за комуникации. До момента никой не беше питал екипажите защо, тъй като в централата все още се мъчеха да разберат какво става, но не успяваха. Е, така е по щабовете. О’Дей би предпочел да се върне към работата си, където се намират истинските полицаи, въпреки че този случай имаше своя особен чар.

Кътър отиде до личната си кола, захвърли чантата на задната седалка и замина, а О’Дей и шофьорът му го последваха, за да не го губят от очи. Съветникът по националната сигурност пое по „Сютланд Паркуей“ на път за Вашингтон, а след като влезе в града, се качи по шосе I-395. Очакваха да се отклони по изхода на авеню „Мейн“ и да се отправи към Белия дом, но вместо това той продължи към официалната си резиденция във Форт Майер, Вирджиния. Едва ли можеше едно дискретно следене да е по-еднообразно.

 

 

— Кортес? Зная името. Кътър се е срещнал с бивш служител на DGI? — попита Райън.

— Ето снимката. — Мъри я подаде. Хората от лабораторията я бяха подложили на обработка според своя процес за компютърно разширяване на изображението. Една от най-черните измежду множеството магии на ФБР. Благодарение на нея от черно-бяла снимка с груба повърхност се получаваше идеално гланцово копие. Мойра Улф отново бе потвърдила самоличността на Кортес, просто за да бъдат всички сигурни. — Ето още една. — На втората снимка се виждаше как си стискат ръцете.

— Това ще изглежда много добре в съда — каза Райън, като върна снимките.

— То не е веществено доказателство — отговори Мъри.

— А?

Шоу обясни:

— Висшите правителствени служители постоянно се срешат със… със странни хора. Помниш ли, когато Кисинджър отлетя тайно до Китай?

— Но това беше… — Райън млъкна, когато осъзна колко тъпо звучи възражението му. Спомни си една тайна среща с генералния секретар на съветската компартия, за което не можеше да разкаже на ФБР. Какво ще си помислят някои хора за това?

— Не е доказателство за престъпление, а дори и за заговор, освен ако не знаем, че това, за което са разговаряли, е незаконно — каза на Джак Мъри. — Адвокатът му ще оспори, вероятно с успех, че макар срещата с Кортес да изглежда особена, тя цели изпълнението на „деликатна“, но правилна правителствена политика.

— Глупости — отбеляза Джак.

— Адвокатът би възроптал срещу избора ти на думи и съдията ще ги задраска от протокола. Ще посъветва съдебните заседатели да не вземат предвид тези думи и ще ти направи забележка за езика ти в съда, доктор Райън — изтъкна Шоу. — Тук имаме късче интересна информация, но тя не представлява улика, докато не установим, че е извършено престъпление. Разбира се, това са глупости.

— Е, аз се срещнах с човека, който е насочвал „минираните коли“ в целта.

— Къде е той? — веднага се обади Мъри.

— Нека оставим името му настрани за известно време.

— Аз мисля, че трябва да разговаряме с него — каза Шоу.

— Той не се интересува от разговори с вас. Не иска да иде в затвора.

— Няма да иде. — Шоу стана и започна да се разхожда из стаята. — В случай, че досега не съм ти казвал: и аз съм юрист. Всъщност имам докторат по право. Ако се опитаме да го съдим, неговият адвокат ще ни замери с делото Мартинес-Баркър. Знаеш ли какво е то? Един малко известен резултат от аферата Уотъргейт. Мартинес и Баркър бяха замесени в тази афера. Защитата им, вероятно Честна, беше, че те смятали обира за разрешен от упълномощени власти като част от разследване за националната сигурност. С едно доста многословно мнение на мнозинството апелативният съд реши, че няма умисъл за криминално престъпление. Обвиняемите през цялото време били действали с добри намерения и следователно не са извършени никакви престъпления. Вашият човек ще заяви от съдебната скамейка че след като е чул думите „реална заплаха“ от началниците си и след като му е казано, че пълномощията му се дават от най-горните инстанции на командната верига, той просто е следвал заповедите на хора които имат достатъчно големи конституционни права да ги дадат. Предполагам, Дан вече ти е обяснил, че в случай като този няма закон. По дяволите, повечето от моите агенти вероятно биха искали да почерпят твоя човек по бира за това, че е отмъстил за смъртта на Емил.

— За този човек мога да ви кажа, че е сериозен ветеран от войната и доколкото аз мога да позная — доста свестен.

— Не се съмнявам в това. Колкото до убийството, някои наши юристи казват, че действията на полицейските снайперисти се доближават много до предумишленото убийство. Разликата между работата на полицията и бойните действия не винаги може да се направи толкова лесно, колкото ни се иска. В този случай как ще теглиш чертата между убийството и законната антитерористична операция? Ще се стигне до… по дяволите, просто ще се видят политическите убеждения на съдиите, които разглеждат делото, обжалването и всички останали етапи на процеса. Политика. Знаеш — каза Шоу, — че беше адски по-лесно да се преследват обирджиите на банки. Тогава поне се знаеше какъв е резултатът.

— Там е работата — каза Райън. — На какво искаш да се обзаложиш, че всичко започна само защото годината е изборна?

Телефонът на Мъри иззвъня.

— Да? Добре. Благодаря.

Затвори телефона.

— Кътър току-що се е качил в колата си. Насочва се към „Паркуей“. Някой иска ли да познае накъде е тръгнал?