Том Кланси
Реална заплаха (26)

24.
ВЪТРЕШНИ ПРАВИЛА

Кларк и Ларсон тръгнаха много преди зазоряване. Отново се отправиха на юг с наетия джип „Субару“ с двойно предаване. На предната седалка имаше едно куфарче. Отзад се намираха няколко сандъка с камъни, под които лежаха два автоматични пистолета „Берета“ с цеви с резба за заглушител. Жалко беше да се поставят пистолетите в един и същи сандък с камъните, но и двамата мъже не мислеха да връщат оръжията у дома си, след като работата свърши, а и най-искрено се надяваха да нямат нужда от тях.

— Какво точно търсим? — попита Ларсон след едночасово мълчание.

— Надявах се, че ще се сетиш. Нещо необичайно.

— Да виждаш хора с пушки наоколо не е ужасно необичайно, ако ти прави впечатление.

— Организирана дейност?

— И това е вярно, но си има обяснение. Няма да видим много активност от страна на военните — каза Ларсон.

— Защо?

— Снощи партизаните отново са нападнали един малък военен пост — чух го по радиото тази сутрин. „М-19“ или ФАРК отново са се развихрили.

— Кортес — веднага каза Кларк.

— Да. Това е разумно. Ще отклонят официалните власти в различна посока.

— Трябва да се срещна с това момче — каза Кларк, загледан в летящия пейзаж.

— И? — запита Ларсон.

— И какво мислиш? Копелето участваше в план за убийството на един от нашите посланици, директора на ФБР и административния директор на Агенцията за борба с наркотиците, един шофьор и няколко отбрани телохранители. Той е терорист.

— Ще го върнеш обратно в Щатите ли?

— На полицай ли ти приличам? — реагира Кларк.

— Виж какво, ние не…

— Не и аз. Впрочем ти забрави ли онези две бомби? Доколкото си спомням, ти присъства там.

— Това беше…

— Различно? — засмя се Кларк. — Винаги така казват: „Но това е различно.“ Ларсон, не съм учил като теб в Дартмут и може би не схващам разликата.

— Това не са ти шибаните филми! — гневно отговори Ларсон.

— Ако бе филм, ти щеше да си блондинка с големи цици и деколтирана блузка. Знаеш ли, аз съм в тоя занаят от времето, когато ти си карал коли, направени от „Мачбокс“, и никога не съм чукал по време на работа. Никога. Нито веднъж. И не изглежда никак честно. — Можеше да добави, че е женен и сериозно се отнася към брака си, но защо да обърква момчето? Постигна каквото искаше. Ларсон се усмихна. Напрежението се намали.

— Мисля, че в това отношение те бия, мистър Кларк.

— Тя къде е?

— Няма я до края на седмицата — европейски маршрути. Оставил съм съобщение на три места. Искам да кажа, бележка за нея да се измъква оттук. Щом се върне, ще се качи на следващия самолет за Маями.

— Добре. Това е достатъчно сложно. Когато всичко свърши, се ожени за момичето, установи се някъде и си създай семейство.

— Мислил съм по този въпрос. Какво ще кажеш за… искам да кажа, честно ли е да…

— Статистически погледнато, работата ти е по-малко опасна, отколкото да държиш магазин за спиртни напитки в голям град. Те всички имат семейства. На работа в отдалечено място може да те крепи само мисълта, че има някой, при когото да се върнеш. Можеш да ми вярваш за това, синко.

— Но за момента се намираме в района, който искаш да разгледаш. Какво ще правим сега?

— Движи се по страничните пътища. Не карай много бързо. — Кларк свали стъклото и започна да души въздуха. След това отвори куфарчето и извади една топографска карта. Мълча няколко минути, като настройваше мозъка си към ситуацията. Там горе имаше войници, обучени мъже в страната на индианците, преследвани и опитващи се да избягнат срещата. Трябваше да добие необходимото настроение, като местеше поглед от терена към картата и обратно.

— Господи, бих убил човек за един радиотелефон! — „Сам си си виновен Джони — помисли си Кларк. — Да беше поискал един. Трябваше да кажеш на Ритър, че там трябва да има човек, за да комуникира с войниците, вместо да се опитвате да минавате през спътник, сякаш се провежда някакво проклето изследване на личния състав.“

— Само за да говориш с тях ли?

— Хей, момче, дотук видя ли някаква охрана?

— Не.

— Точно така. С един радиотелефон мога да ги извикам от планините. Можехме да ги приберем, да ги почистим и да ги закараме на шибаното летище, за да отлетят за дома — каза Кларк, като в гласа му се четеше разочарование.

— Това е луд… Господи, прав си. Това положение наистина е откачено. — Ларсон най-после проумя и се удиви, че напълно погрешно е виждал ситуацията.

— Отбележи си. Така става, когато провеждаш операция от Вашингтон вместо от бойното поле. Запомни го. Един ден може да станеш инспектор. Ритър разсъждава като специалист по шпионажа, а не като животното, което съм аз, пък и доста отдавна не е стъпвал на бойното поле. Това е най-големият проблем в Ленгли: хората, които командват, са забравили как изглеждат нещата тук. А правилата доста са се променили, откакто те са поставяли в тайници сведенията си в Будапеща. Освен това тукашната ситуация е много по-различна от това, за което я мислят те. Не става дума за събиране на разузнавателна информация. Това са бойни действия с малка активност. Трябва да знаеш кога да не се криеш. Играта просто е съвсем нова.

— Във Фермата не ни обясняваха такива неща.

— Не се изненадвам. Повечето инструктори са група стари… — Кларк млъкна. — Намали малко.

— Какво има?

— Спри колата.

Ларсон се подчини, като отби колата от чакълената настилка. Кларк изскочи е куфарчето си, което наистина изглеждаше много странно. Взе и ключовете от колата. След това отвори багажника и хвърли обратно ключовете на Ларсон. Кларк започна да рови в единия сандък между пробите от златоносни скали и извади своя пистолет „Берета“ със заглушител. Носеше дълго яке и пистолетът се скри много добре на кръста му заедно със заглушителя. След това помаха на Ларсон да го следва бавно в колата. Кларк тръгна с картата и снимки в ръка. Зад завоя се виждаше камион с въоръжени мъже. Разглеждаше картата, когато те извикаха, и той вдигна глава с очевидна изненада. Един мъж махна с автомата си АК-47 по начин, който не изискваше превод: „Ела веднага или ще бъдеш убит.“

Ларсон бе обзет от порива да се напикае, но Кларк му махна с ръка да го последва и уверено отиде до камиона. Каросерията му имаше покривало от брезент, но Кларк вече знаеше какво има под него. Беше го надушил. Затова спря преди завоя.

— Добър ден — каза на най-близкия въоръжен човек. — Кофти ден си избрал за пътуване, приятелче.

— Той ми каза, че сте тук. Имам разрешение — отговори Кларк.

— Какво? Разрешение ли? Чие разрешение?

— На senor Ескобедо, разбира се — чу го да казва Ларсон.

„Господи, това не е истина, моля те, кажи ми, че това не е истина!“

— Кой сте вие? — попита мъжът със смесица от гняв и предпазливост.

— Геолог съм. Търся злато. Тук — каза Кларк, като обърна снимката. — В областта, която съм отбелязал. Мисля, че тук има злато. Разбира се, че не бих дошъл тук без позволението на senor Ескобедо, а той ми рече да казвам на хората, които срещам, че съм под негова закрила.

— Злато? Злато ли търсите? — дойде още един мъж. Първият отстъпи пред него и Кларк предположи, че сега разговаря с шефа.

— Si. Елате и ще ви покажа. — Кларк ги заведе до задницата на колата и извади два камъка от десния сандък. — Шофьорът ми е senor Ларсон. Той ме запозна със senor Ескобедо. Ако познавате senor Ескобедо, трябва да познавате и него, нали?

Мъжът явно не знаеше какво да прави или мисли. Кларк говореше хубав испански без следа от акцент, а и с такъв нормален тон, сякаш пита някой полицай за посоката.

— Ето, виждате ли? — Кларк посочи камъка. — Това е злато. Това може да е най-голямата находка след Писаро. Мисля, че senor Ескобедо и приятелите му ще купят всичката тази земя.

— Не ми казаха нищо — започна да печели време човекът.

— Разбира се, това е тайна. И трябва да ви предупредя, senor, да не разправяте на никого, иначе ще имате разговор със senor Ескобедо!

За Ларсон беше много трудно да контролира пикочния си мехур.

— Кога ще тръгваме? — попита някой от камиона.

Кларк се огледа, докато двамата мъже се опитваха да решат какво да правят. В камиона има шофьор и може би още някой. Не видя и не чу никой друг. Тръгна към камиона. Направи още няколко крачки и видя това, което подозираше и се боеше да види. Под единия край на брезента стърчеше дулото на пушка М-16А2. За по-малко от секунда реши какво трябва да прави. Дори и за самия Кларк беше удивителна бързината, с която се върнаха старите навици.

— Спрете! — каза водачът.

— Мога ли да натоваря пробите си на вашия камион? — попита Кларк, без да се обръща. — За да ги закарате на senor Ескобедо? Той много ще се зарадва, като види какво съм намерил, вярвайте ми.

Двамата мъже затичаха, за да го настигнат, а пушките висяха в ръцете им. Доближиха се на три метра, когато той се обърна. При това дясната му ръка не се помести заедно с тялото, а извади беретата от колана, докато с лявата размахваше картата и снимката. Ларсон разбра, че двамата не се досетиха какво става. Кларк беше толкова ловък…

— Не този камион, senor, аз…

Очакваше ги още една изненада, но тя бе последната. Дясната ръка на Кларк се вдигна и изстреля куршум в челото на единия от разстояние метър и половина. Преди водачът дори да започне да пада, същата участ постигна и другия. Без да се бави, отиде от дясната страна на камиона. Качи се на степенката на камиона и видя, че в кабината има само шофьор. Той също получи куршум в главата. По това време Ларсон се намираше извън колата. Тръгна към Кларк и се приближи достатъчно близо, за да може да получи един изстрел за усилието си.

— Не прави това! — каза Кларк и спусна предпазителя на пистолета си.

— Господи, аз просто…

— В такава ситуация трябва да обявиш присъствието си. За малко не загина, защото не се обади. Запомни го. Хайде. — Кларк се метна в каросерията на камиона и свали брезента.

Повечето от труповете бяха на местни хора, ако се съди по дрехите им, но имаше и две лица, които Кларк слабо си спомняше. Трябваше му само миг, за да се сети…

— Капитан Рохас. Съжалявам, момче — тихо каза той на тялото.

— Кой?

— Той командваше група „Знаме“. Един от нашите е. Тези копелета са убили някои от нашите. — Гласът му звучеше доста уморено.

— Изглежда, нашите момчета са направили същото…

— Нека ти обясня нещо за боя, момче. Има два вида хора на бойното поле: твоите и другите. Втората категория може да включва хора, които не се бият, и трябва да се опитваш да ги предпазиш, ако имаш време за това. Но единствените, които наистина имат значение, са твоите хора. Имаш ли кърпичка?

— Две.

— Дай ми ги, а след това натовари тези двамата в камиона.

Кларк свали капачката на бензиновия резервоар, който се намираше под кабината. Завърза кърпичките една за друга и ги вкара в гърловината. Резервоарът беше пълен и кърпичката веднага се напои с бензин.

— Хайде, обратно в колата. — Кларк разглоби пистолета си и го върна в сандъка с камъните, а след това затвори задния капак и седна на предната седалка. Щракна една запалка за цигари. — Приближи се.

Ларсон се подчини, като стигнаха до камиона, когато огънчето па запалката се появи. Кларк извади ръката си навън и докосна кърпичките с пламъка. Те веднага се запалиха. Ларсон не се нуждаеше от предупреждение да стартира веднага. Свиха на следващия завой, преди огънят наистина да се разгори.

— Карай обратно за града. Газ! — нареди Кларк. — Кой е най-бързият път до Панама?

— Мога да те закарам там след два часа, но това означава, че…

— Имаш ли радиопозивните, за да кацнем на една база на военновъздушните сили?

— Да, но…

— Вече трябва да напуснеш страната. Прикритието ти е напълно разрушено — каза мистър Кларк. — Изпрати съобщение до своето момиче, преди тя да се е върнала тук. Накарай я да изчезне, да се качи на някой самолет гратис или както се казва. Повече не трябва да се връща тук. И тя е разконспирирана. Животът и на двама ви е в опасност — сериозна опасност. Може някой да ни е видял. Някой може да е забелязал, че ти си ме докарал дотук. Някой може да е засякъл, че два пъти си вземал тази кола под наем. Вероятно няма такова нещо, но човек не остарява в този занаят с ненужни рискове. Няма какво повече да допринесете за тази операция, така че махайте се оттук.

— Да, сър. — Стигнаха до шосето, преди Ларсон отново да проговори: — Ами какво щеше да стане, ако ти…

— Какво?

— Прав беше. Не можем да оставим хората да правят това…

— Грешиш. Не знаеш защо го направих, нали? — попита Кларк. Говореше като човек, който преподава на ученици, но даде само една от причините. — Ти разсъждаваш като шпионин, а това вече не е разузнавателна операция. Има наши хора, войници, които тичат и се крият из тези планини. Аз просто искам да отклоня вниманието. Ако помислят, че нашите хора са слезли тук, долу, за да отмъстят за смъртта на своите, това може да накара някои от лошите да се върнат от планината, да ги накара да гледат където не трябва и да облекчи донякъде нашите момчета. Не е много, но само толкова можех да направя. — За момент замълча. — Не бих казал, че ми беше хубаво. Хич не ми харесва нашите хора да бъдат убивани и изобщо не обичам да ме спират да направя каквото мога срещу това. Случваше се прекалено много пъти — в Близкия изток, навсякъде, — губим хора и не правим нищо. Този път имах оправдание. Отдавна не съм го правил. И знаеш ли какво? Почувствах се добре — студено си призна Кларк. Сега млъквай и карай. Имам да обмисля някои неща.

 

 

Райън се намираше в канцеларията си, все още мълчеше и мислеше. Съдията Мур все отсъства под някакъв предлог. Ритър прекарва голяма част от времето си извън канцеларията. Джак не можеше да задава въпроси и да изисква отговори в тяхно отсъствие. Това положение правеше Райън старши изпълнителен директор. Трябваше да отговаря на всевъзможни телефони и да се занимава с разни допълнителни книжа. Може би щеше да успее да обърне положението в своя полза. Беше сигурен в едно. Трябва да разбере какво, по дяволите, става. Ясно е, че Мур и Ритър са допуснали грешка. Най-напред смятаха, че Райън не знае нищо. Трябваше да се досетят. Той беше стигнал толкова нависоко в ЦРУ, защото го биваше се досеща за разни неща. Втората им грешка беше, дето смятаха, че неопитността ще му попречи да прояви упоритост дори ако започне да се досеща. По принцип и двамата разсъждаваха като бюрократи. Хората, които прекарват живота си в бюрократична Обстановка, обикновено се бояха да нарушават правилата. Това е сигурен начин човек да бъде уволнен, а хората се плашеха от мисълта, че трябва да зачертаят кариерата си. Но по този въпрос Райън имаше решение от много време. Не знаеше каква е професията му. Беше морски пехотинец, борсов посредник, доцент по история, след това започна работа в ЦРУ. Винаги можеше да се върне към преподаването. Хора от университета във Вирджиния бяха разговаряли с Кати за хабилитирането му за професор в тяхната медицинска школа, а дори и Джеф Пелт искаше той да дойде при тях и да съживи катедрата по история като гостуващ лектор. Джак си помисли, че ще бъде добре да преподава отново. Във всеки случай по-лесно от това, което вършеше тук. Независимо какво виждаше в бъдещето си, той не се чувстваше хванат в капан от работата си. А Джеймс Гриър му беше дал всички напътствия, от които се нуждаеше: „Прави това, което смяташ за правилно.“

— Нанси — натисна той интеркома, — кога ще се върне мистър Ритър?

— Утре сутринта. Трябваше да се срещне с някого във Фермата.

— Добре, благодаря. Можеш ли да се обадиш на жена ми и да оставиш съобщение, че довечера ще закъснея доста.

— Разбира се, докторе.

— Благодаря ти. Ще ми трябва папката с предварителния доклад от Отдела за контрол на стратегическите оръжия.

— Доктор Молина е в Сънивейл със съдията — отговори Нанси.

Том Молина беше завеждащият на Отдела за контрол на стратегическите оръжия, който извършваше проверка на два други отдела по спазването на Договора за ракетите със среден обсег на действие.

— Зная. Аз просто искам да прегледам доклада, за да го обсъдя с него, когато се върне.

— Ще ми трябват около петнадесет минути, за да го взема.

— Не бързам много — отговори Джак и изключи интеркома. Този документ можеше да обърка самия цар Соломон за три дни и това му даваше много правдоподобна причина да остане на работа до късно. Конгресът започваше да се безпокои поради някои технически проблеми, свързани с унищожаването на последните ракетни установки на двете страни. Райън и Молина трябваше да се явяват там през следващата седмица. Джак изтегли — дъската за писане отстрани на бюрото си. Знаеше какво ще направи, след като Нанси и останалите хора от канцелариите си отидат.

 

 

Кортес беше много изтънчен политически наблюдател. Това бе една от причините да стане полковник толкова млад в бюрократична организация като DGI. Изградена по модела на съветското КГБ, тя вече имаше своя колекция чиновници и охрана, на фона на които американското ЦРУ приличаше на малка семейна фирма. Разликата в относителната ефективност на агенциите бе още по-изненадваща. Въпреки всичките си предимства на американците им липсваше политическа воля и винаги се бореха за неща, които би трябвало да са съвсем ясни. В академията на КГБ един инструктор ги беше сравнил с полския парламент отпреди години. В него имало над петстотин шляхтичи, като всичките е трябвало да постигнат съгласие, преди да се направи нещо. По тази причина нищо не се е случвало, което позволило Полша да бъде насилвана от всеки, който можел да вземе просто решение.

Но в този случай американците бяха действали. Решително и добре. Какво се е променило?

Промяната — това, което трябва да се е променило в случая — е, че американците нарушаваха собствените си закони. Реагираха емоционално… „Не — помисли си Феликс, — това не е честно.“ Отговориха със сила на пряко и арогантно предизвикателство, точно както биха реагирали руснаците, макар и с някои дребни тактически разлики. Емоционалният аспект се съдържаше във факта, че направиха каквото трябва, нарушавайки своите невероятни закони за контрол над разузнаването. При това годината бе изборна за Америка…

— Аха — каза Кортес. Наистина е просто, нали? Американците, които вече веднъж му помогнаха, ще го сторят отново. Той трябва да определи подходяща мишена. Това му отне още десет минути. Все пак той бе експолковник. В продължение на един век от историята на Латинска Америка винаги полковниците са вършили тези неща.

„Какво би казал Фидел?“ — Кортес за малко не се разсмя при тази мисъл. През целия си живот този брадат идеолог мразеше norteamericanos, както евангелистите мразят греха. Радваше се на всяко малко ужилване, което можеше да им причини. Изпращаше криминалните си елементи и лунатици на нищо неподозиращия Картър — „Всеки би могъл да се възползва от този глупак — развеселен си помисли Кортес. — Играеше всякакви възможни гамбити на партизанската дипломация срещу тях.“ Той наистина би се насладил на този номер. Сега Феликс само трябваше да измисли как да предаде съобщението. За него играта беше много рискована, но досега спечелваше при всяко хвърляне на заровете, а те все още се намираха в ръцете му.

 

 

Според Чавес това вероятно бе грешка. Може би фактът, че постави главата върху гърдите на човека, ги е разгневил. Каквато и да е причината, сега колумбийците претърсваха гората със страст. Не бяха намерили следите на група „Нож“, защото войниците се стараеха здравата да не оставят такива, но със сигурност знаеше едно: предстоеше голяма касапница, и то скоро.

Но капитан Рамирес не го осъзнаваше. Заповедите му все още бяха да отбягва контакт и той ги спазваше. Повечето от хората не оспорваха това, но Чавес го подлагаше на съмнение — или по-точно, искаше да го стори. Сержантите не задават въпроси на капитаните или поне не много често, и то само ако човек е старши сержант първа степен и може да попита насаме. Ако ще има битка, а имаше адски голяма вероятност това да стане, защо да не я нагласят така, че условията да са благоприятни за тях? Десет кадърни мъже, въоръжени с автоматични оръжия и гранати, а и две картечници — това позволяваше залагането на адски добра засада. Ще им дадат следа, която да ги отведе право в капана. Все още носеха две противопехотни мини. Ако имат късмет, ще повалят десет-петнадесет души още през първите три секунди. След това останалите, онези, които бягат твърде бързо, няма да са толкова буйни. По-скоро ще се ядосват заради напиканите си панталони. После никой няма да изгаря от желание да ги преследва. Защо Рамирес не може да го проумее? Той караше всички да се движат до изнемога, вместо да потърси хубаво място за почивка, да подготви добра засада, да раздадат тупаниците, а след това отново да тръгнат. Имаше си моменти за предпазливост. Имаше и време за бой. Значението на думата инициатива, предпочитана във военната терминология навсякъде по света, беше, че изяснява кой взема решенията за кое от двете е настъпил моментът. Чавес знаеше това инстинктивно. Подозираше, че Рамирес мисли твърде много. Не знаеше за какво, но умуването на капитана започваше да тревожи сержанта.

 

 

Ларсон върна джипа и закара Кларк до летището в собственото си БМВ. Когато отиваха към самолета, разбра, че колата ще му липсва. Кларк носеше всичкото чувствително или секретно оборудване със себе си и нищо друго. Не беше се спрял, за да си опакова багажа, не взе дори бръснача си, въпреки че беретата със заглушителя отново се намираше на кръста му. Движеше се със спокойна и нормална походка, но сега Ларсон знаеше как изглежда мистър Кларк, когато е напрегнат. Видя му се дори още по-спокоен от обикновено, по-отпуснат, разсеян, само и само за да изглежда безобиден в очите на хората около себе си. Ларсон си помисли, че това е една много опасна котка. Летецът си припомни стрелбата при камиона, сети се как Кларк предразположи двамата с пушките и поиска да му помогнат. Не знаеше, че в ЦРУ има такива хора, не и след разследването на комисията Чърч.

Кларк се качи в самолета, като захвърли оборудването си отзад и успя да покаже малко нетърпение, докато Ларсон извършваше процедурите по предполетната подготовка. Върна се в нормалното си състояние едва когато колесниците се прибраха в самолета.

— Колко време е до Панама?

— Два часа.

— Изкарай го над водата колкото е възможно по-скоро.

— Нервен ли си?

— За момента само във връзка с твоето управляване на самолета — отговори Кларк по разговорната уредба. Погледна към него и се усмихна. — Тревожа се за тридесетина хлапета, които може точно сега да умират.

Четиридесет минути по-късно напуснаха колумбийското въздушно пространство. След като полетяха над Панамския залив, Кларк се пресегна за оборудването си от задната седалка, отвори вратата и го пусна в морето.

— Имаш ли против да те попитам…

— Нека за момент да приемем, че цялата операция се разпадне. Колко точно веществени доказателства желаеш да занесеш в залата за изслушвания в Сената? — Кларк замълча. — Разбира се, няма голяма опасност от това, но какво ще стане, ако хората видят, че носим нещо, и се запитат какво ли е то и защо го пазим?

— О, добре.

— Помисли, Ларсон. Хенри Кисинджър го каза: „Дори и параноиците имат врагове.“ Ако искат да очистят онези войници, то какво ли ни мислят на нас?

— Но… мистър Ритър…

— Познавам Боб Ритър от доста време. Имам няколко въпроса за него. Искам да видя дали има достатъчно добри отговори. Адски сигурно е, че не ни е информирал за неща, които трябваше да знаем. Може би това е поредният пример за начина на мислене на Вашингтон. Но пък може и да не е.

— Наистина ли смяташ, че…

— Не зная какво да мисля. Обади се — нареди Кларк. Нямаше смисъл да насочва Ларсон към тези неща. Не работеше достатъчно дълго време в ЦРУ, за да ги разбира.

Пилотът кимна и направи това, което му наредиха. Превключи радиото си на рядко използвана честота и започна да предава:

— „Хауърд“, тук специален полет „Рентгенов лъч Злато Уиски Делта“, искаме разрешение за кацане, край.

— „Уиски Делта“, тук „Хауърд“, чакайте — отговори анонимният диспечер от контролната кула, който след това провери радиопозивните му. Не знаеше какво означава съкращението РЛЗУД, но тези букви се намираха в „горещия“ списък. Явно ЦРУ или някоя друга служба, която изпраща хора там, където не трябва да се намират. Това му беше достатъчно. — „Уиски Делта“, преминете на едно-три-едно-седем. Имате разрешение за директно приближаване. Вятърът е с посока едно-три-едно-седем и скорост десет възла.

— Разбрано. Благодаря ви. Край на връзката. — Поне едно нещо мина добре днес. Десет минути по-късно Ларсон приземи самолета и последва един джип до мястото за паркиране на рампата. Там ги чакаха полицейските части за сигурност на военновъздушните сили и отведоха веднага двамата агенти в базата. В нея се провеждаше учение за действие по време на тревога; всички носеха зелени бойни униформи и повечето имаха на кръста си оръжие. Това включваше и цивилния персонал, повечето от членовете на който бяха навлекли униформи, за да изглеждат по-войнствени.

— Кога е следващият полет за Щатите? — попита Кларк една млада жена капитан. На униформения й гащеризон се виждаха сребърните криле на пилотската емблема и той се зачуди какъв летателен апарат управлява тя.

— Имаме един транспортен самолет за Чарлстон — отговори тя. — Но ако искате да се качите на него…

— Млада госпожице, проверете заповедите си за такава операция. — Кларк й подаде паспорта си на името на Дж. Т. Уилямс. — В раздел „СР“ — с надежда добави той.

Жената капитан стана и отвори горното чекмедже на шкафа със секретната информация, който имаше ключалка с двойна комбинация. Извади една папка с червени краища и я отвори на последния разделител. Това беше графата „Специално разузнаване“, в която се определяха някои предмети и хора, които трябваше да бъдат пазени повече, отколкото обикновените „свръхсекретни материали“. Тя се върна само след две секунди.

— Благодаря ви, полковник Уилямс. Самолетът излита след двадесет минути. Има ли нещо, от което се нуждаете вие и помощникът ви, сър?

— Разпоредете се в Чарлстън да уредят един самолет, който да ни закара до Вашингтон, капитане. Моля ви за това. Съжалявам, че трябваше да дойда така неочаквано. Благодаря ви за помощта.

— Винаги сте добре дошли, сър — усмихна се тя на учтивия полковник.

— Полковник? — попита Ларсон, когато излязоха през вратата.

— От Отдела за специални операции. Доста добре е като за отракан стар боцман, нали?

Един джип ги закара до самолета „Локхийд Старлифтър“ за пет минути. Подобното на тунел помещение за товар беше празно. Човекът, отговарящ за разпределянето на товара, им обясни, че самолетът принадлежи на резервите на военновъздушните сили. Докарали някакъв багаж, но сега отиват право за дома. Кларк нямаше нищо против и се излегна веднага след като самолетът се вдигна във въздуха. Помисли си, преди да заспи, че е удивително колко добре правят някои неща сънародниците му. Човек можеше да се прехвърли от състояние на смъртна опасност в пълна безопасност само за няколко часа. Същата страна, която пращаше хора на бойното поле и не успяваше да им окаже подходяща поддръжка, се отнасяше с тях като с най-важни личности, стига те да са вписани в подходяща книга, сякаш само този факт може да направи всичко по-добро. Ненормално е съотношението на нещата, които можем да правим, и онези, които не можем. Миг по-късно той захърка до смаяния Карлос Ларсон. Събуди се малко преди да кацнат — пет часа по-късно.

 

 

Както всяко правителствено учреждение и ЦРУ имаше редовно работно време. Към три и тридесет следобед хората, които идваха рано поради „гъвкавото работно време“, вече излизаха, за да преварят натовареното движение, а към пет и тридесет дори и седмият етаж беше тих. Нанси, която работеше пред канцеларията на Джак, покри пишещата си машина „Ай-Би-Ем“ с калъфката — използваше и компютър, но все още харесваше пишещите машини — и натисна бутона на разговорната уредба.

— Нуждаете ли се от мен, доктор Райън?

— Не, благодаря. Ще се видим утре.

— Добре. Лека нощ, доктор Райън.

Джак се обърна на стола си и продължи да гледа в дърветата, които отделяха като стена комплекса на ЦРУ от външния свят. Опитваше се да мисли, но съзнанието му беше някак празно. Знаеше, че това, което ще направи, ще му струва кариерата в ЦРУ, но вече наистина не го беше много грижа. Ако работата го изисква, то значи си струва.

„Но какво ли би казал адмиралът за това?“

Джак не знаеше отговора. Той извади една книга с меки корици от бюрото си и се зачете. Прегледа стотина страници, докато стана седем часът.

Време беше. Райън вдигна телефона и се обади на бюрото за сигурност на етажа. Когато секретарките ги нямаше, хората от охраната изпълняваха разни задачи.

— Обажда се доктор Райън. Нуждая се от някои документи от централния архив. — Прочете три номера. — Големи са — предупреди човека той. — По-добре вземи някой със себе си, за да ти помогне.

— Да, сър. Ще тръгнем натам след минута.

— Не бързам чак толкова — каза Райън и затвори телефона. Вече имаше репутацията на шеф, с когото се работи лесно. След като постави слушалката на мястото й, той скочи на крака и включи личната си копирна машина. След това излезе през вратата на канцеларията в помещението, където работеше Нанси, и се заслуша в заглъхващите стъпки на двамата офицери от охраната, които излизаха от главния коридор.

Тук горе вратите на канцелариите не се заключваха. Нямаше смисъл. Човек трябваше да премине през десетина охранявани зони, за да стигне дотук, като всяка зона се пазеше от въоръжени агенти и се контролираше от отделна централна служба за сигурност на първия етаж. Имаше и движещи се патрули. Охраната в ЦРУ беше по-строга, отколкото във федералните затвори и почти толкова потискаща. Но това не важеше за старшите изпълнителни директори и Джак само трябваше да мине през коридора, за да отвори вратата на канцеларията на Боб Ритър.

Служебният сейф — или по-добре трезор — на заместник-директора по оперативните въпроси се намираше зад фалшива стена, точно като този на Райън. Беше там не толкова от съображения за сигурност — всеки компетентен крадец би го намерил за по-малко от минута, — а за естетика. Джак отвори панела на стената и набра шифъра. Питаше се дали Ритър знае, че Гриър има комбинацията му. Вероятно да, но със сигурност не знаеше, че адмиралът си я е записал. Такова нещо би било толкова странно за ЦРУ, че никой не е мислил за тази вероятност. Най-умните хора на света все още пропускаха някои дреболии.

Разбира се, вратите на сейфа имаха алармена инсталация. Тя работеше на същия принцип, както предпазителите на ядрените оръжия — а те бяха най-доброто. Човек или набира правилната комбинация, или алармата се задейства. Ако се объркаш първия път, над циферблата светва лампа, която указва, че имаш на разположение десет секунди да се поправиш, или други две лампи ще светнат на две различни бюра на охраната. Втората грешка задействаше още алармени инсталации. Третата грешка включваше режима на блокиране на сейфа за два часа. Няколко директори на ЦРУ се научиха да ругаят системата и бяха станали за смях на охраната. Но Райън не се плашеше от ключалки с шифър. Компютърът, който следеше тези неща, реши, че това трябва да е мистър Ритър, и всичко мина спокойно.

Сега сърцето на Джак започна да бие по-бързо. Тук имаше над двадесет папки, а той разполагаше само с няколко минути. Но отново го спасиха процедурите в ЦРУ. Вътре във всяка папка се намираха резюмета, в които бе описано за какво се отнася операцията. Всъщност той не обърна особено внимание на написаното, а използва резюметата за да определи интересните теми. За по-малко от две минути Джак събра папки с етикети „ОРЛОВО ОКО“, „Увеселителна лодка-I“ и „Увеселителна лодка-II“, „Лудория“ и „Реципрочност“. Купчината имаше обща височина почти четиридесет и пет сантиметра. Джак внимателно отбеляза къде се намират папките и затвори вратата на сейфа, без да я заключва. След това се върна в канцеларията си, като постави папките на пода зад бюрото си. Най-напред започна да чете „Орлово око“.

„Свети Исусе!“ „Прехващане и прекратяване на движещи се към сушата полети с наркотици“. Това означаваше… свалянето им със стрелба. Някой почука на вратата.

— Влез. — Появиха се хората от охраната с папките, които Райън искаше. Нареди да ги поставят на столовете и ги освободи.

Джак смяташе, че разполага с около час, най-много два, за да направи каквото трябваше. Това означаваше, че ще има време да преглежда, а не да чете. За всяка операция имаше по-подробно резюме на целите и методите, плюс доклади за ежедневното развитие. Личната копирна машина „Ксерокс“ на Джак беше голяма и сложна и можеше да организира и подрежда листата, но най-важното бе, че ги изкарваше много бързо. Започна да подава листа в тавата. Възможността за механично подаване му позволяваше да чете и копира едновременно. Деветдесет минути по-късно имаше над шестстотин копирани страници, може би една четвърт от всичкия материал. Не беше достатъчно, но трябваше да свърши работа. Извика охраната, за да върнат папките, които донесоха — най-напред той поразмести листата в тях. След като си тръгнаха, той събра папките, които… открадна? Изведнъж осъзна, че е нарушил закона. Не се сети да помисли за това. Наистина. Докато връщаше папките обратно в сейфа, Райън си казваше, че нищо не е нарушил. Като старши изпълнителен директор той имаше право да знае тези неща, а правилата не се отнасяха за него… но си спомни, че този начин на мислене е опасен. Той служеше на по-висша цел. Вършеше това, което трябва…

— По дяволите! — каза Райън, след като затвори вратата на сейфа. — Ти не разбираш какво правиш. — След една минута се върна в канцеларията си.

Време беше да си тръгва. Най-напред се подписа на листа с отброените копирани листа на машината. Човек не снимаше нищо в тази сграда, без да се разпише за него, но той беше помислил за това. Събра на купчина почти толкова голям брой листа и ги сложи в сейфа си, уж това е копието от доклада на Отдела за контрол над разоръжаването, който Нанси донесе. Снимането на такива неща се позволяваше свободно на директорите. Откри, че в сейфа си имаше упътване за тази работа. Направените копия сложи в куфара си. Последното нещо, което Райън направи, преди да си тръгне, беше да смени комбинацията на сейфа си с нещо, за което никой не би могъл да се досети. Кимна на офицера от охраната на бюрото до асансьора. Когато стигна до подземния гараж, видя буика на ЦРУ, който го чакаше.

— Извинявай, че те карах да стоиш толкова късно днес, Фред — каза Джак, като се качваше в колата. Фред беше вечерният му шофьор.

— Няма проблеми, сър. У дома ли?

— Да. — Необходима му беше пълна концентрация, за да не започне да чете още по пътя. Вместо това се облегна и си наложи да заспи. Сигурен беше, че това ще е единственият му сън за нощта.

 

 

Кларк стигна в „Андрюс“ малко след осем часа. Първо се обади в канцеларията на Ритър, но отнякъде се включиха в линията, за да му обяснят, че заместник-директорът по оперативните въпроси е зает тази сутрин. Тъй като нямаше какво друго да правят, Ларсон и Кларк си взеха стаи в един мотел близо до Пентагона. След като си купи прибори за бръснене и четка за зъби от магазина за подаръци „Мариот“, Кларк отново заспа, което изненада по-младия агент, който беше твърде възбуден, за да може да стори същото.

 

 

— Много лоши ли са нещата? — попита президентът.

— Загубихме девет души — отговори Кътър. — Това е неизбежно, сър. Знаехме, че операцията е опасна. Знаеха го и те. Можем да направим…

— Можем да приключим тази операция, и то веднага. И завинаги да я забравим. Сякаш никога не се е случвало. Не съм искал нищо такова. Не съм искал цивилни хора да пострадат, а още по-малко и загубата на девет души от нашите. По дяволите, адмирале, казахте ми, че тези хлапета са толкова добри…

— Господин президент, аз никога…

— И още как, по дяволите! — каза президентът достатъчно силно, за да стресне агента от службата за сигурност, който стоеше пред канцеларията му. — Как, по дяволите, ме забърка в тази каша?

Аристократичното лице на Кътър стана мъртвешки бледо. Всичко, за което беше работил, акцията, която предлагаше в продължение на три години… А Ритър говореше за успех. Това беше най-ненормалната част от всичко.

— Сър, целта ни е да ударим Картела. Агентът от ЦРУ, който изпълнява операция „Реципрочност“ в Колумбия в момента, казва, че може да предизвика война вътре в Картела — и направихме точно това! Те току-що са се опитали да убият един от хората си — Ескобедо. Пратките на наркотици, са намалели. Все още не сме го обявили, но вестниците вече пишат за растящите улични цени. Ние побеждаваме.

— Чудесно. Ти го кажи на Фаулър! — Президентът плесна една папка върху бюрото си. Личните му проучвания показваха, че Фаулър му води с четиринадесет процента.

— Сър, след конвенцията кандидатът на опозицията винаги…

— Политически съвети ли ще ми даваш? Не си ми демонстрирал адски голяма компетентност в сферата, за която се предполага, че я имаш.

— Господин президент, аз…

— Искам цялата тази операция да се спре. Искам всичко да бъде пазено в тайна. Искам ти да прекратиш операцията, и то веднага. Кашата я забърка ти и ти ще си я сърбаш.

Кътър се поколеба.

— Сър, как искате да го направя?

— Не зная. Просто искам да разбера, когато всичко приключи.

— Сър, това може да означава, че аз трябва да изчезна за малко.

— Ами изчезни!

— Някои хора може да забележат.

— В такъв случай ще бъдете изпратен на специална мисия за президента, адмирале. Искам това да се прекрати. Не ме интересува какво трябва да правите. Просто го направете!

Кътър застана мирно. Все още си спомняше тази стойка.

— Слушам, господин президент.

 

 

— Завий руля — каза Вегенер.

Корабът „Панаш“ зави рязко при промяната на положението на руля и на мощността на двигателя и пое надолу по канала.

— Право напред.

— Рул право напред. Изпълнено, сър — отговори младият рулеви, наблюдаван грижливо от Ореза.

— Много добре. Пълен напред на една трета, поддържай курс едно-девет-пет. — Вегенер погледна младия мичман на палубата. — Поеми управлението и изкарай кораба.

— Тъй вярно, сър. Поемам управлението — отговори мичманът с известна изненада. „Изведи я“ обикновено означаваше, че човек започва извеждането още от пристана, но днес капитанът беше необичайно предпазлив. Хлапето на руля можеше да се справи оттук нататък. Вегенер запали лулата си и тръгна към другия край на мостика. Португалеца го последва.

— Не съм бил по-щастлив на друго отплаване — каза Вегенер.

— Зная какво имаш предвид, капитане.

Прекарали бяха един страховит ден. Само един, но и той им стигаше. Предупреждението на агента от ФБР им дойде като доста силен шок. Вегенер мъмри хората си един след друг — нещо, което намираше толкова безвкусно, колкото и безполезно, — за да разбере кой е проговорил. Ореза смяташе, че знае, но не беше сигурен. Благодареше на съдбата, че не трябваше повече да се рови кой е човекът. Опасността отмина заедно със смъртта на пиратите в затвора в Мобайл. Но и двамата мъже научиха урока си. Отсега нататък щяха да се придържат към правилниците.

— Капитане, според теб защо онзи от ФБР ни предупреди?

— Хубав въпрос, Португалецо. Изглежда, всичко, което измъкнахме от тези копелета, е довело до разкриването на онези пари. Предполагам, че се чувстват задължени. Освен това местният агент на ФБР казва, че шефът му от Вашингтон е заповядал да ни предупреди.

— Мисля, че сме му длъжници — отговори Ореза.

— Май си прав. — И двамата се загледаха в морето, а „Панаш“ пое по курс едно-осем-едно на път за патрулната станция в канала Юкатан.

 

 

Чавес използваше последния си комплект батерии. Ситуацията ставаше по-лоша. Някъде след тях имаше група преследвачи, а това ги караше да слагат охрана и отзад. Като водач той не можеше да се тревожи за това, но тя беше там — една досадна тревога, толкова реална, колкото болките в мускулите, заради които вземаше тиленол на всеки два часа. Може би ги следят. Може би всичко е една случайност или може би маневрите на Рамирес са лесно разбираеми за преследвачите. Чавес не мислеше, че е така, но беше твърде уморен, за да може да разсъждава ясно, и го знаеше. Това го притесняваше особено много. Сержантите получават заплати, за да се бият. На капитаните им се плащаше да мислят. Но ако Рамирес е твърде уморен, за да го прави, то е по-добре да бъдат без него.

Дочу шум. Шепота на клонче, което прошумолява във въздуха. Нямаше вятър. Може би е някое диво животно. Може би не е.

Чавес спря. Вдигна ръка право нагоре. Вега, който се движеше отпуснато на петдесет метра по-назад, предаде сигнала. Динг се приближи до едно дърво и остана прав, за да си осигури максимално добра видимост. Облегна се на него и усети, че задремва. Сержантът разтърси глава, за да я проясни. Умората наистина го оборваше.

Долови движение. Човек. Зелен призрачен силует, подобен на детска рисунка. Намираше се на около двеста метра вдясно пред Динг. Движеше се нагоре по склона, следван от друг човек двадесет метра по-назад. Движеха се като… войници, със сложните движения на краката, които изглеждаха толкова откачени, ако ги прави друг…

Имаше един начин да провери. В долната част на очилата си за нощно виждане „PVS-7“ имаше малко фенерче с инфрачервени лъчи за разчитане на карти. Невидимата за невъоръженото око светлина щеше да изглежда като лъч на прожектор за всеки с очила „PVS-7“. Дори не трябваше да вдига шум. Те би трябвало постоянно да се оглеждат.

Разбира се, все още имаше риск.

Чавес се отмести от дървото. Твърде далеч беше, за да може да види дали носят очилата си, но ако ги носеха…

Да. Главата на първата фигура се въртеше наляво и надясно. Спря се в посока към мястото, където се намираше Чавес. Динг вдигна очилата си, за да насочи светлината към тях, и присветна три пъти. Върна очилата за нощно виждане на мястото им, точно навреме, за да види как и другата фигура прави същото.

— Мисля, че са наши хора — прошепна Чавес в микрофона си.

— В такъв случай доста са се загубили — отговори гласът на Рамирес в слушалката му. — Внимавай, сержант.

Щрак-щрак. Добре.

Чавес изчака Oso да постави картечницата си на удобно място, след което тръгна към другия, като гледаше да се движи така, че Вега да може да го прикрива. Разстоянието му се стори адски дълго, още повече че нямаше възможност да насочи оръжието си към целта. Видя още един човек, а щеше да има й други, които го наблюдават през мерниците на оръжията си. Ако човекът не е от техните, шансовете му да види изгрева на слънцето се намираха някъде между нула и минус.

— Динг, ти ли си? — дочу шепот, когато изминаваше последните десет метра. — Аз съм Леон.

Чавес кимна. Двамата мъже си поеха дълбоко дъх, приближиха се и се прегърнаха. Само едно ръкостискане не беше достатъчно в тези обстоятелства.

— Загубили сте се, Берто.

— Вярно е. Аз зная къде се намираме, дяволите да го вземат, но наистина сме се загубили, мамицата му.

— Къде е капитан Рохас?

— Мъртъв е. И Естевес, Делгадо, половината група.

— Добре. Почакай. — Динг натисна бутона на радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“. Току-що влязохме в контакт със „Знаме“. Имали са малко неприятности, сър. По-добре елате тук.

Щрак-щрак.

Леон махна с ръка на хората си да се приближат. Чавес дори не помисли да ги преброи. Достатъчно беше да види, че половината ги няма. Двамата мъже седнаха на едно повалено дърво.

— Какво стана?

— Напъхахме се право в средата на дансинга. Решихме, че сме попаднали на участък за преработване. Оказа се, че не е така. Трябва да имаше тридесет или четиридесет души. Мисля, че Естевес сбърка и всичко се разпадна. Като бой в някой бар, само че с пушки, братче. След това капитан Рохас падна и — много лошо беше, братче, оттогава сме в движение.

— И нас ни преследват.

— Има ли нещо хубаво? — попита Леон.

— Напоследък не съм чувал нищо, Берто — отговори Динг. — Мисля, че е време да разкараме задниците си от това място.

— Вярно — каза сержант Леон точно когато се появи капитан Рамирес. Той докладва на капитана.

— Капитане — каза Чавес, когато Берто свърши. — Трябва ни място да се проснем и поспим.

— Прав е — съгласи се Гуера.

— Ами онези зад нас?

— От два часа не сме чували нищо, сър — напомни му Гуера. — Онова хълмче там ми изглежда напълно подходящо за целта. — Дотолкова можеше да оказва натиск на офицера, но се оказа достатъчно.

— Заведи хората горе. Определи района на лагера и назначи постове. Ще се опитаме да почиваме до залез-слънце, а след това може би ще се обадя и ще поискам помощ.

— Това звучи добре, капитане. — Гуера стана, за да организира нещата. Чавес веднага тръгна да огледа района, докато останалите от взвода отидоха на новото си МНП — място за нощна почивка. Чавес си помисли, че всъщност то ще е МДП — място за дневна почивка. Опитът му да се пошегува със себе си беше слаб, но в дадените обстоятелства Чавес можеше да постигне само толкова.

 

 

— Господи — прошепна Райън. Часът беше четири сутринта и той стоеше буден само заради кафето и нетърпението. Успя да открие нещата, които го интересуваха в ЦРУ. Но никога не бе попадал на нещо подобно. Първата му задача беше да… какво?

„Да се наспиш, дори и само за няколко часа“ — помисли си той. Джак вдигна телефона и се обади до ЦРУ. Там винаги имаше дежурен.

— Доктор Райън се обажда. Ще закъснея за работа. Изглежда, съм се отровил с яденето. Цяла нощ повръщах… сега мисля, че съм добре, но се нуждая от малко сън. Утре… днес — поправи се той — ще дойда с личната си кола. Благодаря. Дочуване.

Остави една бележка на хладилника за жена си и се пъхна в резервното легло, за да не я притеснява.

 

 

За Кортес най-лесната работа беше да пусне слуха. За всеки друг щеше да е трудно, но едно от първите неща, които направи, когато постъпи на работа в Картела, беше да вземе някои телефонни номера в района на Вашингтон. Не беше трудно. Както с всичко останало, въпросът бе само да се намери човек, който знае нещата, които ти трябват. Кортес го биваше за това. След като се сдоби със списъка с телефонните номера — излезе му десет хиляди долара, много добре изразходвани пари, — всичко се свеждаше до познаване на графиците на тези хора. Разбира се, беше доста опасно. Човекът може да не бъде на мястото си, което създаваше риск от разкриване, но правилният предварителен диалог вероятно можеше да предупреди за наличието на случаен зрител. Секретарките на такива хора обикновено са дисциплинирани хора, които рискуват службата си, ако са твърде любопитни.

Но фактът, поради който всичко ставаше наистина лесно, беше нещо, произведено по нова технология — принтер-телефаксът. Той представляваше съвсем нов символ на статут. Всеки трябваше да го има, особено важните хора, както имат и директен телефон, който заобикаля линиите на секретарката. Такава линия и телефаксът вървяха заедно. Кортес беше отишъл в личната си канцелария в Меделин и сам написа съобщението. Знаеше как изглеждат официалните съобщения на правителството на САЩ и положи всички усилия да направи и този документ като тях. Имаше заглавие „ПОВЕРИТЕЛНО — ДЪЖДОВЕН ОБЛАК“, а името на подателя беше измислено, но това в графата за получател бе съвсем истинско. Всичко това трябваше да е достатъчно, за да привлече вниманието на получателя. Основният текст на съобщението беше кратък. Съдържаше зашифрован адрес за отговор. Как ли ще реагира получателят? Е, не може да се отгатне. Според Кортес това също бе риск, и то хубав. Вкара листа в телефакса, набра номера и започна да чака. Машината направи останалото. След като дочу предупредителния наподобяващ чуруликане електронен любовен зов на другата факсмашина, предаде съобщението. После Кортес взе листа, сгъна го и го прибра в портфейла си.

 

 

Получателят се обърна изненадан, когато чу бръмченето на телефакса, който отпечатваше някакво съобщение. Трябваше да е официално, защото само шест души знаеха номера на тази линия. (Не му мина през ум за компютъра на телефонната компания.) Свърши започнатата работа и чак тогава протегна ръка, за да вземе листа.

„Какво ли е «Дъждовен облак», по дяволите?“ — учуди се той. Каквото и да е това, съобщението бе изпратено до него. Поверително! Започна да го чете. Пиеше третото си кафе за сутринта и има късмет, че кашлицата му не го разплиска върху бюрото, а по панталона му.

 

 

Ако не друго, Кати Райън беше точна. Телефонът в гостната иззвъня точно в осем и тридесет. Главата на Джак рязко отскочи от възглавницата, сякаш от токов удар, и той протегна ръка, за да вземе отвратителния уред.

— Ало?

— Добро утро, Джак — бодро каза жена му. — Какъв проблем имаш?

— Трябваше да стоя до късно. Имах да свърша малко работа. Взе ли другото нещо със себе си.

— Да, какво е…

Джак я прекъсна:

— Зная какво пише там, мила. Можеш ли просто да се обадиш? Важно е.

Доктор Каролайн Райън беше достатъчно умна, за да схване.

— Добре, Джак. Как си?

— Ужасно, но имам работа.

— Аз също. Дочуване.

— Да. — Джак затвори телефона и си наложи да стане от леглото. Реши да вземе душ.

 

 

Кати отиваше към хирургическото отделение и трябваше да бърза. Вдигна телефона в канцеларията и набра съответния номер по външната линия. Телефонът иззвъня само веднъж.

— Дан Мъри на телефона.

— Дан, обажда се Кати Райън.

— Добро утро. Какво мога да направя за теб през този хубав ден, докторке?

— Джак каза, че ще дойде да се видите след десет часа. Иска да му позволиш да паркира колата си на пътя под сградата и каза, че хората от коридора не трябва да знаят. Не ми е ясно какво значи всичко това, но ми заръча да ти предам само толкова. — Кати не знаеше дали да се чувства развеселена. Джак обичаше да играе малки смешни игрички — според нея те бяха тъпи — с хората, които имаха пълномощия като неговите. Сега се чудеше дали това не е някаква шега. Джак особено много обичаше да се майтапи със своя приятел от ФБР.

— Добре, Кати, ще се погрижа за това.

— Трябва да бягам да оправям очната ябълка на един човек. Поздрави Лиз от мен.

— Ще я поздравя. Приятно прекарване.

Мъри остави телефона с объркано изражение. Хората от коридора не трябва да знаят. „Хората от коридора“ беше фраза, която Мъри използва при първата им среща в болницата „Сейнт Томас“ в Лондон, когато Дан работеше като аташе към посолството. Хората от коридора наричаше ЦРУ.

Но Райън е един от шестимата шефове в Ленгли, вероятно и един от тримата най-висши.

Какво ли означава това, по дяволите?

— Хм. — Той повика секретарката си и я накара да уведоми охраната, че трябва да пропусне Райън на пътя под главния вход на сградата на Хувър. Скоро щеше да разбере.

 

 

Кларк пристигна в Ленгли в девет сутринта. Нямаше пропуск — човек не го носи по време на операция — и трябваше да използва кодова дума, за да премине през главния портал, което, разбира се, изглеждаше доста конспиративно. Остави колата си на паркинга за посетители — ЦРУ има и такъв — и влезе през главния вход. Веднага зави наляво, където бързо намери нещо, прилично на значка за посетители, която обаче свърши отлична работа на електронния портал. Сви надясно, мина покрай белите кули, които приличаха на играчки, нацапани с кал от някое огромно дете, Кларк беше сигурен, че декораторът на това място е бил човек, внедрен от КГБ. Или може би просто са избрали онзи, който предлага най-ниските цени. С един асансьор се изкачи до седмия етаж, а след това сви по коридора на директорските канцеларии, които имат собствени преддверия в предната част на сградата. Стигна до секретарката на директора по операциите.

— Мистър Кларк иска да се срещне с мистър Ритър — каза той.

— Имате ли среща? — попита секретарката.

— Не, но мисля, че той иска да се видим — учтиво каза Кларк. Нямаше смисъл да я насилва. Освен това Кларк беше възпитан да уважава жените. Тя вдигна телефона и предаде съобщението. — Можете да влезете, мистър Кларк.

— Благодаря ви. — Кларк затвори вратата зад себе си. Разбира се, тя беше дебела и звуконепроницаема. Много добре.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита директорът по оперативните въпроси.

— Ще трябва да прекратиш „Увеселителна лодка“ — каза Кларк без предварителни обяснения. — Операцията се разпада. Лошите преследват онези хлапета и…

— Зная. Чух го снощи. Виж, никога не съм мислил, че операцията ще мине без загуби. Един от екипите е понесъл доста бой преди тридесет и шест часа, но въз основа на заловени сведения, изглежда, са се представили доста добре и са им го върнали тъпкано…

— Това бях аз — каза Кларк.

— Какво? — изненадан запита Ритър.

— Аз и Ларсон се повозихме на кола вчера по това време и се натъкнахме на трима от ония, не зная как се казват. Тъкмо приключваха с товаренето на телата в каросерията на един камион. Не видях причина да ги оставя живи — каза Кларк със спокоен тон. От много време насам никой в ЦРУ не беше казвал такова нещо.

— Господи, Джон! — Ритър беше твърде изненадан, за да се досети да се скара на Кларк, че е нарушил собствената си сигурност, като се е намесил в друга операция.

— Познах едно от телата — продължи Кларк. — Капитан Емилио Рохас от армията на Съединените щати. Между другото, много свястно момче беше.

— Съжалявам, но никой не е казвал, че е безопасно.

— Дано семейството му, ако има такова, да разбере това. Операцията е провалена. Време е да намалим загубите си. Какво се прави, за да ги измъкнем? — попита Кларк.

— Мисля по въпроса. Трябва да се координирам с друг. Не съм сигурен, че той ще се съгласи.

— В този случай, сър — каза на шефа си Кларк, — предлагам да наложите мнението си.

— Заплашваш ли ме? — тихо попита Ритър.

— Не, сър. Бих предпочел да не ме разбирате по този начин. Казвам ви на базата на опита си, че тази операция трябва да бъде прекратена възможно най-бързо. Ваша работа е да изясните тази необходимост на хората, които са дали разрешение за операцията. Ако не успеете да получите разрешение, бих ви посъветвал въпреки всичко да я прекратите.

— Могат да ме изритат за това — изтъкна директорът.

— След като разпознах тялото на капитан Рохас, запалих камиона. По две причини. Исках да отклоня малко вниманието на врага и, разбира се, да направя телата неузнаваеми. Никога досега не съм изгарял тялото на свой. Не ми хареса. Ларсон все още не знае защо го направих. Твърде е млад, за да разбере. Вие не сте, сър. Вие изпратихте онези хора и сте отговорен за тях. Ако искате да ми кажете, че работата ви е по-важна от това нещо, то аз съм тук, за да ви кажа, че грешите, сър. — Кларк все още не повишаваше тона си над нивото, с което един разумен мъж обсъжда обикновени делови въпроси, но за първи път от много време насам Боб Ритър се разтревожи за собствената си безопасност.

— Впрочем опитът ти за отклоняване на врага е бил успешен. Сега четиридесет души търсят не където трябва.

— Добре. Това ще улесни измъкването на хората.

— Джон, не можеш да ми заповядваш така.

— Сър, не ви давам заповеди. Казвам ви какво трябва да се направи. Казахте ми, че операцията е моя.

— Ставаше дума за „Реципрочност“, а не за „Увеселителна лодка“.

— Сега не е време за семантика, сър. Ако не изтеглите онези хора, повечето — а вероятно и всички — ще бъдат избити. Това е ваша отговорност, сър. Не можете да изпратите хора на операция и да не ги поддържате. Знаете го.

— Прав си, разбира се — каза след малко Ритър. — Но не мога да го сторя сам. Трябва да информирам — е, знаеш. Ще се погрижа за това. Ще ги измъкнем колкото е възможно по-бързо.

— Добре. — Кларк се поуспокои. Ритър беше понякога прекалено рязък по отношение на подчинените си, но държеше на думата си. Освен това директорът бе твърде умен, за да го предизвика за нещо такова. Кларк беше сигурен. Много добре беше изяснил позицията си и Ритър съвсем ясно бе разбрал.

— Ами какво ще правим с Ларсон и куриерката му?

— И двамата са изтеглени. Самолетът му е в Панама, а той е в Мариот, надолу по пътя. Впрочем доста е добър, но що се отнася до Колумбия, смятам, че вероятно е разкрит. Бих казал, че и двамата могат да си вземат няколко седмици отпуск.

— Добре. Какво ще правиш ти?

— Мога да се върна обратно още утре. Ако искате, ще ви помогна за изтеглянето.

— Може би сме се натъкнали на Кортес.

— Така ли?

— А ти си човекът, който ни даде първата му снимка.

— О! Къде? Оня от къщата на Унтиверос, човека, когото за малко изпуснахме ли?

— Същия. Жената, която прелъсти, го разпозна със сигурност. Управлява техните хора, които са изпратени в планината, от една малка къща близо до Ансерма.

— Ще трябва да върна Ларсон за тази работа.

— Смяташ ли, че си струва риска?

— Да хвана Кортес ли? — Кларк помисли малко. — Зависи. Струва си да се опита. Какво знаем за охраната му?

— Нищо. Само груба представа за местонахождението на къщата му. Това разбрахме от едно прехванато съобщение. Хубаво ще бъде да го заловим жив. Той знае много неща, които искаме да разберем. Ще го докараме тук и ще му лепнем едно обвинение. От онзи вид, дето заслужават смъртно наказание.

Кларк замислено поклати глава. Един от елементите на криминалните романи беше как хората в разузнаването желаят да глътнат ампулите си с цианкалий или да се изправят пред взвода стрелци с песен в сърцето си. Фактите показваха обратното. Хората заставаха пред сигурна смърт само когато нямаше друг привлекателен изход. Хитрината се състоеше в това да им се даде такава алтернатива, за което не се изискваше да си гений, както се шегуваха всички. Ако хванеха Кортес, нормалната процедура щеше да бъде да заведат дело, да го осъдят на смърт — само трябва да подберат необходимия съдия, а по въпросите на националната сигурност винаги имаше много вратички — и да поемат нещата оттук. Кортес ще се пречупи навреме, вероятно още преди делото да започне. Кортес не беше глупав в края на краищата и щеше да се досети кога и как да направи сделката. Вече беше продал страната си. Продажбата на Картела в сравнение с това ще е дреболия.

Кларк кимна.

— Дай ми няколко часа да помисля по въпроса.

 

 

Райън се отклони наляво от десета улица в северозападната част на града и пое към паркинга под сградата. Имаше униформени и цивилни полицаи и един от тях с папка в ръка се приближи към него.

— Джак Райън за среща с Дан Мъри.

— Бихте ли ми показали документите си за самоличност?

Джак извади пропуска си от ЦРУ. Човекът го разпозна и махна с ръка към колегата си. Той натисна един бутон, за да свали стоманената бариера, която трябваше да пречи на терористи с минирани коли да влизат под щаба на ФБР. Райън премина над бариерата и намери място за паркиране. Един млад агент на ФБР го посрещна във фоайето и му даде пропуск, който да задейства електронния портал. Джак си помисли, че ако някой изобрети подходящ компютърен вирус, половината от хората в правителството няма да могат да отидат на работа. И може би страната ще се намира в безопасност, докато проблемът се разреши.

Сградата на Хувър имаше определено необичайно разположение със своята плетеница от диагонално разположени коридори, които пресичаха коридори, разположени в квадрат. За непосветените е по-трудно да се ориентират дори от Пентагона. В случая Райън загуби всякаква ориентация, когато стигнаха до съответната канцелария. Дан го чакаше отпред и го отведе вътре. Джак затвори вратата след себе си.

— Какво става? — попита Мъри.

Райън постави куфарчето си на бюрото на Мъри и го отвори.

— Нуждая се от съвет.

— За какво?

— За една вероятно незаконна операция — всъщност няколко такива.

— Доколко са незаконни?

— Убийство — каза Джак колкото можа по-спокойно.

— Минираните коли в Колумбия ли? — попита от въртящия стол Мъри.

— Досети се, Дан. Браво. Само че не са били минирани коли.

„О“ — Дан се облегна и помисли няколко секунди, преди да отговори. Спомни си, че всичко, което правеха, беше отмъщение за убийството на Емил и останалите. — Каквито и да са те, законът по този въпрос е доста объркан, нали знаеш. Забраната за убиването на хора по време на разузнавателните операции е наложена с обнародвана президентска заповед. Ако той напише „освен в случаите“ в долния край на заповедта си, тогава всичко е законно — така да се каже. Законът наистина е странен. Преди всичко това е въпрос на конституция, а тя е много приятна и неясна там, където е необходимо.

— Знам. Незаконността идва оттам, че ми е наредено да дам неправилна информация на Конгреса. Ако хората, които ни надзирават, надушат нещо, то няма да се нарича убийство, а правилно формулирана правителствена политика. Всъщност според разбирането ми за закона това няма да се нарече убийство дори ако го направим, а след това информираме Конгреса, защото ще имаме време, за да почнем операция по прикриване на всичко. Но ако директорът на разузнаването ми нареди да дам невярна информация на Конгреса, то ние вършим убийство, защото не спазваме закона. Това е хубавото, Дан.

— Продължавай.

— Лошото е, че твърде много хора знаят какво става и ако нещата се разчуят, някои участници в операцията ще пострадат. За момента оставям встрани политическите измерения, само ще кажа, че има такива. Дан, не зная какво, по дяволите, да правя. — Както обикновено Райън направи много добър анализ. Сгреши само в едно. Не знаеше кое е истински лошото.

Мъри се усмихна, но не защото му се искаше, а защото приятелят му имаше нужда от това.

— Какво те кара да мислиш, че аз зная?

Напрежението на Райън понамаля.

— Е, мога да ида при свещеник, за да ме насочи, но те нямат пълномощията на хората като теб. А и ФБР е следващото най-добро нещо след свещениците, нали? — Така се шегуваха помежду си. И двамата бяха завършили Бостънския колеж.

— Откъде се ръководи операцията?

— Познай. Не е от Ленгли. Ръководят я от едно място точно на шест преки оттук.

— Това означава, че не мога дори да ида при министъра на правосъдието, така ли?

— Да. Той може да каже на шефа си, нали?

— В такъв случай ще закъсам заради нашата бюрокрация — подхвърли Мъри.

— Дали служенето на правителството наистина си струва всичко това? — мрачно попита Джак, който отново изпадаше в депресия. — По дяволите, може пък да се уволним заедно. Ти на кого можеш да се довериш?

Отговорът дойде лесно:

— Бил Шоу. — Мъри стана. — Хайде да идем при него.

 

 

„Цикъл“ е една от компютърните думи, добили гражданственост. Тя определя нещата, които се случват, и хората, които правят така, че тези неща да се вършат. Един цикъл на действие или решение съществува независимо от нещата около него. Във всяко правителство има практически безкрайна верига от такива цикли, като всеки се определя от собствени вътрешни правила, ясни за играчите. През следващите няколко часа се образува един цикъл. В него влизаха избрани членове на ФБР, но не и министърът на правосъдието, който имаше пълномощия над Бюрото. В цикъла щяха да се включат и членове на тайните служби, но не и шефът им, финансовият министър. Разследванията от този тип представляваха ровене на листа хартия и анализи. Затова Мъри — който имаше задачата да оглави работата на този цикъл — се изненада, като видя, че един от „подчинените“ му се отправи на път. Никак не му помогна и информацията, че човекът отиваше към военновъздушната база „Андрюс“.

 

 

По това време Райън седеше на бюрото си и всички решиха, че изглежда малко изморен, но пък знаеха, че е боледувал миналата нощ. Нещо от храната. Той вече бе решил какво трябва да прави: нищо. Ритър го нямаше, а и съдията все още не се беше завърнал. Не е лесно да бездействаш. Още по-трудно бе да се занимава с незначителни за момента неща. Но се чувстваше по-добре. Проблемът вече не беше само негов. Не знаеше, че това не е повод за облекчение.