Том Кланси
Реална заплаха (8)

6.
ВЪЗПИРАНЕ

Феликс Кортес пътуваше с пуерторикански паспорт. Ако някой забележеше кубинския му акцент, той щеше да обясни, че семейството му е напуснало тази страна, когато е бил дете, но чрез внимателен подбор на входното летище той избягваше подобно нещо. Освен това работеше и по акцента си. Кортес владееше свободно три езика — английски, руски и родния си испански език. Беше вулгарно красив с тропически загар, който едва се различаваше от тена на човек, връщащ се от отпуск. Тънкият мустак и ушитият по поръчка костюм показваха, че той е преуспяващ бизнесмен, а блестящите му зъби го правеха приятен преуспяващ бизнесмен. Чакаше на емигрантската опашка на международното летище „Дълес“ и разговаряше с дамата зад себе си, докато стигна до инспектора от емигрантската служба. Държеше се покорно и не бързаше като човек, който пътува често.

— Добър ден, сър — каза инспекторът, като едва повдигна очи от паспорта. — Какво ви води в Америка?

— Бизнес — отговори Кортес.

— Аха — изръмжа инспекторът. Прелисти паспорта и видя многобройни печати за входни визи. Човекът пътуваше много и към половината от пътуванията му през изминалите… четири години бяха до Щатите. Печатите бяха разпределени по равно между Маями, Вашингтон и Лос Анжелис. — Колко време ще останете?

— Пет дни.

— Имате ли нещо за деклариране?

— Само дрехи и работните си записки. — Кортес вдигна куфарчето си.

— Добре дошли в Америка, мистър Диас. — Инспекторът постави печата на паспорта и му го подаде.

— Благодаря ви. — Той отиде, за да си вземе чантата — голяма и доста използвана чанта за два костюма. Опитваше се да минава през американските летища в часове на малко натоварване. Това се дължеше не толкова на удобството, колкото на факта, че е необичайно време за човек, който има нещо за криене. В по-малко натоварените часове инспекторите имаха възможност да досаждат на хората колкото си искат и не пускаха кучетата, надушващи наркотиците, покрай куфарите. Освен това, когато летището не бе претъпкано, можеше и по-лесно, разбира се, да забележи дали не го наблюдават, а Кортес (Диас) беше специалист в това отношение.

Спря се пред бюрото на „Херц“, където нае един шевролет от големите. Кортес не обичаше американците, но харесваше големите им коли. Всичко мина съвсем нормално. Той използва кредитна карта „Виза“. Младата дама на бюрото зададе обичайния въпрос дали не желае да стане член на клуб „Херц № 1“ и той пое брошурата с престорен интерес. Единствената причина да използва една и съща фирма за автомобили под наем беше, че просто нямаше достатъчно други, за да може да избегне повторението. Освен това той никога не използваше едни и същи паспорт и кредитни карти. В едно място, недалеч от дома му, имаше такива в изобилие. Беше дошъл във Вашингтон, за да се срещне с един от хората, които правеха това възможно.

Краката му все още бяха сковани, когато излезе, за да получи колата — можеше да се качи на летищния микробус, но беше седял твърде дълго. Влажната жега на късния пролетен ден му напомни за дома. Не че си спомняше Куба с кой знае каква обич, но правителството му беше дало обучението, необходимо за сегашната му работа. Всички училищни часове по марксизъм-ленинизъм, в които казваха на хората, които едва намираха храна, че живеят в рая. В случая с Кортес; те бяха имали въздействие в друга насока — казваха му какво трябва да иска от живота. Обучението в DGI му беше дало вкуса към привилегиите, а непрекъснатите политически инструктажи караха правителството да му изглежда още по-гротескно в исканията и целите си. Но той беше играл играта и научи това, което искаше, като замени младостта си за оперативна подготовка. Изучаваше структурите на капиталистическите общества, как да прониква в тях и да ги унищожава, като напипваше силните и слабите им места. Контрастът между двете системи порази бившия полковник. Относителната бедност на Пуерто Рико му беше изглеждала като рай дори когато работеше заедно с полковник Ойеда и диваците мачетероси, за да го отхвърли и замени с кубинската версия на социализъм. Кортес поклати глава весело и тръгна към паркинга.

 

 

На шест метра над главата на кубинеца Лиз Мъри остави съпруг си зад микробус, пълен с туристи. Едва намериха време за една бърза целувка. Тя имаше да върши разни неща, а полетът на Дан щеше да бъде обявен след десет минути.

— Трябва да се върна утре следобед — каза той на излизане.

— Добре — отговори Лиз. — Не забравяй за ония от фирмата за пренасяне на мебели.

— Добре. — Дан затвори вратата и изкачи три стъпала. — Искам да кажа, че няма да забравя, скъпа … — Обърна се точно навреме, за да види жена си, която се засмя и замина. Отново го прецака. „Не е честно — оплака се на себе си той. — Връщат те от Лондон, натресват ти голямо повишение и още на втория ден те накисват в най-голямата каша.“

Премина през автоматичните врати на терминала и видя телевизионен екран с информация за неговия полет. Носеше само една чанта, която беше достатъчно малка, за да може да я вземе със себе си в самолета. Вече беше прегледал писмените материали. Бяха изпратени по факса във Вашингтон от оперативната служба в град Мобайл и за тях се говореше доста в сградата на Хувър^[1].

Следващият етап беше преминаването през металния детектор. Всъщност той го подмина. Служителят каза обичайното „Извинете, сър“ и Мъри вдигна значката си, на която пишеше, че той е Даниъл Е. Мъри, заместник-директор на Федералното бюро за разследване. Нямаше как да мине през металния детектор с автоматичния пистолет „Смит и Уесън“, закачен на колана му. Хората по летищата бяха склонни към нервност, ако той покаже това, което носи. Не че стреляше толкова добре с него. Той дори все още не беше се преквалифицирал. Това трябваше да стане през следващата седмица. Не бяха толкова строги на тази тема спрямо висшето ръководство на ФБР — сега основната трудова опасност за него идваше от телбодите, — но макар Мъри да не беше суетен за много неща, стрелковите умения бяха едно от тях. Макар и без особена причина Мъри се притесняваше. След четири години, прекарани в Лондон като аташе по правните въпроси, знаеше, че се нуждае от сериозна практика, преди отново да може да стреля „експертно“ с всяка ръка, особено с нов пистолет. Възлюбеният му Колт Питон .357 беше пенсиониран. ФБР преминаваше към автоматични пистолети и при пристигането в новата си канцелария откри на бюрото си гравиран пистолет Смит и Уесън, завит като подарък. Уреден му беше от приятеля му Бил Шоу, новоназначения заместник-директор по разследванията. Бил винаги си беше страхотен. Мъри прехвърли чантата в лявата си ръка и тайно провери дали пистолетът си е на мястото, както обикновеният гражданин би проверил портфейла си. Единственият недостатък на Лондон беше, че не можеше да носи оръжие. Както всеки американски полицай, Мъри се чувстваше гол без пистолет, въпреки че никога не бе имал причина да го използва в бойна обстановка. Сега ако не друго, можеше да направи така, че този полет да не отиде до Куба. Но, разбира се, вече нямаше да има много възможности да обезпечава спазването на закона на място. Избра кресло близо до изходната врата на самолета и си помисли, че сега е част от ръководството, което е друг начин да се каже, че е твърде стар, за да е полезен. Нямаше да се доближи до работа по истински случай повече, отколкото сега. А работеше по сегашния случай само защото директорът беше видял папката и я предал на? Бил Шоу, който от своя страна желаеше да я разгледа някой, когото познава. Случаят обещаваше да бъде деликатен. Мъри започваше работа на новото си място с истински сложен случай.

Полетът трая малко повече от обичайните два скучни часа, по време на които дадоха суха закуска. На вратата го посрещна специалният агент Марк Брайт, заместник-шеф на оперативната служба на ФБР в Мобайл.

— Имате ли друг багаж, мистър Мъри?

— Само тази чанта. И името ми е Дан — отговори Мъри. — Някой разговарял ли е вече с тях.

— Още не… искам да кажа, така ми се струва. — Брайт провери часовника си. — Трябваше да се върнат към десет часа, но снощи ги повикаха за спасителна операция. Някаква рибарска лодка избухнала катерът трябваше да измъкне екипажа. Това се появи в сутрешните новини по телевизията. Очевидно добре са се справили.

— Супер — отбеляза Мъри. — Ще печем на шиш един шибан герой, а той отново излязъл в морето и спасил още хора.

— Знаете ли миналото на този човек? — попита Брайт. — Нямах възможност да…

— Инструктираха ме. Точната дума е герой. Този Вегенер е легенда. Наричат Ред Вегенер царя на спасителните операции. Пол вината от хората, които някога са влизали в морето, са били спасявани от него. Или поне така се говори. А пък има и големи приятели в парламента.

— Като?

— Сенатор Билингс от Орегон. — Мъри накратко обясни защо сенаторът му е приятел.

— Той е председател на Съдебния комитет. Защо не си подбира приятели само от Министерството на транспорта? — попита тавана Брайт. Съдебният комитет на Сената имаше контролни функции спрямо ФБР.

— Откога се занимаваш със случая?

— Аз съм тук, защото работата ми е да осъществявам връзката с Агенцията за борба с наркотиците. Не съм виждал папките допреди обяда. Бях извън службата за два дни — каза Брайт, излизайки през вратата. — Роди ни се бебе.

— О! — отбеляза Мъри. Не можеш да виниш никого за такива неща. — Честито. Всички наред ли са?

— Докарах Мериън у дома тази сутрин, а Сандра е най-хубавото нещо, което някога съм виждал. Но е доста шумна.

Мъри се засмя. Доста време беше минало, откакто той трябваше да се грижи за бебе. Колата на Брайт се оказа форд, чийто двигател мъркаше като добре нахранен тигър. На предната седалка имаше документи по случая с капитан Вегенер. Мъри ги запрелиства, докато Брайт се измъкваше от паркинга на летището. Те допълниха това, което чу във Вашингтон.

— Ама че случай?

— Нали — отбеляза Брайт. — Не вярваш всичко това да е истина, нали?

— Чувал съм разни откачени неща и преди, но това е шампион на всички времена. — Мъри млъкна. — Странното е, че…

— Да — съгласи се по-младият агент. — Съгласен съм. Нашите колеги от Агенцията за борба с наркотиците го вярват, но това, което научихме оттук — искам да кажа, че дори фактите да са съвсем объркани, това, което имаме, е толкова…

— Вярно. — И това беше другата причина Мъри да бъде ангажиран със случая. — Колко важна е била жертвата?

— Имал е връзки с големи политици, директори на банки, завършил университета в Алабама, обичайното участие в граждански клубове — каквото си щеш. Той не е бил просто солиден член на обществото, а направо канара. — И двамата знаеха, че човекът е от щата Джорджия, значи случаят беше важен. — От старо семейство е, произхожда от генерал от Гражданската война. Дядо му е бил губернатор.

— Пари?

Брайт изсумтя.

— Повече, отколкото някога биха ми трябвали. Има голям имот на север от града, все още е обработваема ферма, предполагам, може да се нарече плантация, но парите му не идват от нея. Вложил е всичките фамилни пари в недвижими имоти, и то доста успешно, доколкото разбираме. Работил е чрез плетеница от малки корпорации, както обикновено. Имаме един екип, който работи по въпроса, но ще ни трябва известно време, за да се оправим. Някои от параваните на фирмата се намират зад граница и може никога да не узнаем всичко. Знаеш как става. Едва сме започнали да проверяваме нещата.

— „Изтъкнат местен бизнесмен замесен с наркобарони.“ Господи, наистина е криел нещата много добре. Никой ли не е надушил нищо?

— Никой — призна си Брайт. — Нито ние, нито Агенцията за борба с наркотиците, нито местната полиция. Абсолютно нищо.

Мъри затвори папката и поклати глава, загледан в колите. Това беше само началната пукнатина в случая, която може да се превърне в много човекогодини следователска работа. „По дяволите! Ние все още дори не знаем какво точно търсим — помисли си заместник-директорът. — Знаем само, че в добрия кораб «Емпайър билдър» е имало един милион долара в използвани двадесет и петдесетдоларови банкноти.“ Толкова много пари в брой могат да означават само едно — но това не е вярно. Толкова много пари могат да означават много неща.

— Пристигнахме.

Влизането в базата беше лесно, а и Брайт знаеше пътя към пристана. От колата „Панаш“ изглеждаше доста голям, огромна бяла кула с яркооранжева лента и тъмни петна по средата. Мъри знаеше, че корабът е малък, но беше необходим голям океан, за да се разбере това. Когато той и Брайт излязоха от колата, някакъв човек, застанал в началото на мостика, се обади по телефона и след секунди при него се появи друг. Мъри го разпозна от папката. Вегенер.

Мъжът имаше разбъркани останки от някогашна червена коса, но сега тя беше изпъстрена с толкова сиво, че не се поддаваше на точно описание. Докато се изкачваше по алуминиевото мостче, агентът от ФБР си помисли, че той изглежда в добра форма, имаше малко тлъстини около кръста, но само толкова. Татуировката на ръката му сочеше, че е морж, а безстрастните му очи го характеризираха като човек, който не е свикнал на разпити от какъвто и да било вид.

— Добре дошли на борда. Казвам се Ред Вегенер — каза той с усмивка, която можеше да мине за учтива.

— Благодаря ви, капитане. Аз съм Дан Мъри, а това е Марк Брайт.

— Казаха ми, че сте от ФБР — отбеляза капитанът.

— Аз съм заместник-директор от Вашингтон. Марк е помощник специален агент, ръководител на службата в Мобайл. — Мъри видя, че лицето на Вегенер се промени.

— Е, зная защо сте тук. Нека идем в каютата ми, за да обсъдим нещата.

— От какво са тези черни петна по корпуса? — попита Дан, когато капитанът ги поведе. Имаше нещо в начина, по който каза това. Нещо… странно.

— Двигателят на една рибарска лодка се запалил. Случи се на пет мили встрани от нас снощи, когато бяхме тръгнали насам. Горивните резервоари избухнаха точно когато се приближихме. Извадихме късмет. Нямаше убити, но боцманът беше поизгорен.

— Какво стана с лодката? — попита Брайт.

— Не можехме да я спасим. Измъкването на екипажа беше доста трудно. — Вегенер отвори вратата за гостите си. — Понякога това е всичко, което може да се направи. Господа, желаете ли кафе?

Мъри отказа. Сега очите му наистина дълбаеха тези на капитана. Дан помисли, че той изглежда смутен. Неправилно чувство. Вегенер настани гостите си, а след това седна на стола зад бюрото си.

— Зная защо сте тук — обяви Ред. — За всичко съм виновен аз.

— Ъъ, капитане, преди да продължите… — опита се да каже Брайт.

— Правил съм някои истински глупости по мое време, но този път наистина я оплесках — продължи Вегенер, като запали лулата си. — Имате ли нещо против да запаля?

— Не, нищо — излъга Мъри. Не знаеше какво предстои, но разбра, че Брайт не мисли така. Той знаеше и още няколко неща. — Защо не ни разкажете какво стана?

Вегенер бръкна в бюрото си и извади нещо. Подхвърли го към Мъри. Беше пакет цигари.

— Един от нашите приятели изпусна това на палубата и накарах мой човек да му го върне. Предположих, че… е, вижте го сами. Искам да кажа, че изглежда като пакет цигари, нали така? А когато имаме хора в карцера, се предполага, че трябва да се отнасяме с тях както трябва. Затова им позволих да си получат цигарите обратно. Разбира се, това е марихуана. Затова, когато ги разпитвахме — особено онзи, който проговори, е, той беше надрусан много силно. По тази причина нещата се объркват, нали?

— Това не е всичко, нали, капитане? — невинно попита Мъри.

— Райли поотупа един от тях. Аз съм отговорен. Говорих със старшината за това. Оня, все му забравям името, отвратителният, е, той се изплю върху мен и Райли беше там. Райли се ядоса и го отупа малко. Не трябваше да го прави, но това е военна организация и когато се изплюеш върху командира, на бойците това може да не им хареса. Та Райли се поизпусна — но това стана на кораба ми и отговорността е моя.

Мъри и Брайт си размениха по един поглед. Заподозрените не бяха казали нищо за това.

— Капитане, не сме тук точно за това — каза след малко Мъри.

— О? — възкликна Вегенер. — Защо тогава?

— Те казват, че сте екзекутирали един от тях — отговори Брайт. За момент в каютата настъпи тишина. Мъри чуваше как някой някъде кове нещо, но най-силният шум идваше от климатичната инсталация.

— И двамата са живи, нали? Само двама бяха и са живи. Изпратих по хеликоптера касетата със записа на претърсването, нали? Искам да кажа, че ако и двамата са живи, то кого сме разстреляли?

— Обесили — поправи го Мъри. — Казват, че сте обесили единия от тях.

— Чакайте малко. — Вдигна телефона и натисна един бутон. — Говори капитанът от мостика. Изпрати заместника ми в каютата. Благодаря. — Телефонът се върна на мястото си и Вегенер вдигна поглед. — Ако нямате нищо против, искам и моят заместник да чуе това.

Мъри успя да запази безстрастната си физиономия. „Трябваше да се сетиш за това, Дани — помисли си той. — Имали са достатъчно време да измислят подробностите, а мистър Вегенер не е глупак. Може да се крие зад цял сенатор и ние предал двама хладнокръвни убийци. Дори и без признание от тяхна страна има достатъчно улики за углавно престъпление, а ако се занимаваш с Вегенер, рискуваш да загубиш това. Важността на жертвата… е, прокурорът няма да се съгласи. В никакъв случай…“ Нямаше нито един прокурор в Съединените щати, комуто липсваха политически амбиции, и поставянето на тези двамата на електрическия стол струваше половин милион гласа. Мъри не можеше да поеме риска да провали половин милион гласа. Директорът на ФБР Джейкъбс е бил федерален прокурор и ще разбере. Мъри реши, че това може да направи нещата далеч по-лесни.

След миг се появи заместник-капитанът и след като се представиха, Брайт продължи с версията си за това, което двамата бяха казали в местната служба на ФБР. Нужни му бяха пет минути, през които Вегенер пуфкаше лулата си и позволи на очите си леко да се разширят.

— Сър — каза заместник-капитанът, — чувал съм няколко хубави морски истории, но тази ще бъде шампион на всички времена.

— Аз съм виновен — обади се Вегенер, като поклати глава. — Не трябваше да им връщам марихуаната.

— Как така никой не е забелязал какво пушат? — попита Мъри не толкова от любопитство да чуе отговора, а от възхищение за умението, с което им беше представена историята. Изненада се, когато заместник-капитанът отговори:

— Има един отвор за вентилация точно зад мостика. Ние не надзираваме затворниците постоянно — а тези са ни първите между другото, — защото това е ненужна заплаха или нещо подобно. Както и да е, в устава ни е записано да не го правим. Пък и нямаме много хора, които можем да изпратим да ги пазят. Та димът бива изсмукван през оня канал и никой не е забелязал миризмата чак до вечерта. След това беше твърде късно. Когато ги доведохме в каюткомпанията за разпит — един след друг, и това е записано в устава, — бяха с лъснали очи. Първият не проговори. Вторият говори. Имате записа, нали?

— Да. Гледах го — отговори Брайт.

— Значи сте видели, че им прочетохме правата от картата, която носехме точно по устава. Но да сме ги бесили? По дяволите! Това е щуротия. Наистина е откачена работа. Ние не… искам да кажа, ние не можем да ги обесим. Дори не зная кога такова нещо е било позволено от закона.

— Зная, че за последен път е било позволено през 1843 година — каза капитанът. — Причината да има академия в Анаполис е, че някои хора били обесени на кораба „Сомерс“. Един от тях бил синът на военния министър. Предполага се, че имало опит за бунт, но доста воня се е вдигнала около случая. Вече не бесим хора — сухо завърши Вегенер. — Отдавна съм в армията.

— Не можем дори да имаме военен съд — добави заместникът. — Искам да кажа, сами. Упътването по този въпрос тежи около пет килограма. Господи, нали трябват съдия и истински адвокати. Служа вече почти девет години и не съм виждал истинско бесене, само практическите упражнения, които провеждат в часовете по право в академията. На борда правим единствено „капитанска мачта“, и то рядко.

— Но идеята не е лоша. Не бих имал нищо против да обеся онези кучи синове — отбеляза Вегенер. На Мъри му се стори, че думите му бяха много странни и уместни. Съжали Брайт, който вероятно не е имал случай, който да се извърти така. В този смисъл Мъри беше благодарен за времето, което беше прекарал като аташе по правните въпроси в Лондон. Разбираше от политика повече от останалите агенти.

— О?

— Когато бях малък, бесеха убийците. Израснал съм в Канзас. А тогава нямаше много убийци. Разбира се, сега сме твърде цивилизовани, за да го правим, и убийства стават всеки ден. Цивилизовани — изсумтя Вегенер. — Заместник, бесили ли са пирати по този начин?

— Мисля, че не. Екипажът на Черната брада е бил съден в Уилямсбърг. Ходил ли си там? Старият съд се намира в туристическата част на града. Помня, чух, че били обесени на мястото, където се намира хотел „Холидей ин“. А капитан Кид май са го закарали в Англия, за да го обесят. Да, имали са място, наречено пристанище за екзекуции или нещо такова. Та мисля, че не — не сме го правили на борда на корабите дори и по онова време. И е съвсем сигурно, че не сме го направили и сега. Що за история, Господи!

— Значи това не се е случило — каза Мъри, но не като въпрос.

— Не, сър. Не се е случило — отговори Вегенер. Заместникът кимна с глава в подкрепа на капитана си.

— И вие желаете да потвърдите това под клетва?

— Разбира се, защо не?

— Ако нямате нищо против, бих искал да разговарям с един от вашите старшини. Онзи, който е „нападнал“…

— Райли на борда ли е? — попита заместника си Вегенер.

— Да. Работят с Португалеца нещо в трюма.

— Добре, хайде да отидем да го видим. — Вегенер се изправи и подкани с ръка посетителите си, за да го последват.

— Свободен ли съм, сър? Имам да свърша някои неща.

— Разбира се, заместник-капитане. Благодаря ти.

— Тъй вярно. Довиждане, господа — каза лейтенантът и се изгуби зад един ъгъл.

Разходката трая повече, отколкото Мъри очакваше. Трябваше да минат покрай две работни групи, които поправяха преградите. Старшинският отсек, наречен козарник поради древни и неизвестни причини, се намираше в задната част. Райли и Ореза, двамата най-старши от старшините на борда, деляха кабината, разположена до малкия салон, където сержантският състав се хранеше в относително спокойствие. Вегенер отвори вратата и от нея излезе облак дим. Боцманът беше захапал пура в зъбите си, а огромните му ръце се опитваха да боравят с една смешно малка отвертка. При появата на капитана и двамата станаха на крака.

— Свободно. Какво, по дяволите, е това?

— Португалеца го намери. — Райли подаде секстанта. — Съвсем стар е и се опитваме да го поправим.

— Как ви се струва — 1778 година, сър? — попита Ореза. — Секстант, направен от Хенри Еджуърт. Намерих го в един магазин за стари боклуци. Може да изкараме някой долар, ако го почистим.

Вегенер го огледа.

— 1778-а ли каза?

— Да, сър. Това е един от най-старите модели. Стъклото е счупено, но е лесно да се поправи. Зная един музей, където плащат много пари за такива неща… Но, разбира се, мога да го оставя и за себе си.

— Имаме гости — каза Вегенер. — Искат да разговарят за двамата, които заловихме.

Мъри и Брайт вдигнаха значките си. Дан забеляза един телефон в каютата. Разбра, че може би заместник-капитанът се е обадил, за да ги предупреди. Пурата на Райли още беше цяла.

— Няма проблем — отговори Ореза. — Какво ще правите с онези копелета?

— Това ще реши прокурорът — обади се Брайт. — От нас се иска да съберем сведенията по случая, а това означава, че трябва да установим какво сте правили, когато сте ги заловили.

— Е, в такъв случай трябва да разговаряте с мистър Уилкокс, сър. Той командваше групата, която се качи на борда — каза Райли. — Ние само изпълнявахме заповедите му.

— Лейтенант Уилкокс е в отпуск — вметна капитанът.

— А какво ще кажете за времето, когато ги докарахте на този кораб? — попита Брайт.

— О, това — призна си Райли. — Е, сгреших, но оня дребен минетчия… искам да кажа, че се изплю на ризата на капитана, а такива неща не се правят, нали знаете? Затова го понатупах малко. Може би не трябваше да го правя, но пък и този идиот трябваше да се държи възпитано.

— Не сме тук за това — обади се Мъри след малко. — Той казва, че сте го обесили.

— Обесили сме го? На какво? — попита Ореза.

— Мисля, че му викате нок.

— Искате да кажете… обесили, като в — е, обесили? За врата, така ли? — попита Райли.

— Точно така.

Смехът на боцмана прозвуча като гръмотевица.

— Сър, ако някога обеся някого, то на следващия ден той няма да се разхожда и да се оплаква от мен.

Мъри повтори разказа, който беше чул, почти дословно. Райли поклати глава.

— Тези неща не се правят така, сър.

— Какво искате да кажете?

— Значи последното нещо, което дребният е видял, е как приятелят му се люлее напред-назад, нали? Но тези неща не се правят така.

— Все още не разбирам.

— Когато обесите някого на кораб, трябва да му завържете краката и да пуснете от тях въже, което да тегли надолу — връзвате го за перилата или за някоя преграда, за да не се люлее. Трябва да направите това, сър. Имате нещо с тегло над… над петдесет килограма и ако то се люлее свободно, ще изпочупи разни неща. Затова го връзвате с две въжета, което означава, че го вдигате на макарата — разбирате, нали? — а след това изтегляте долното въже, за да го държите на мястото му съвсем плътно. В противен случай просто нещата не са както трябва. По дяволите, всеки го знае.

— А вие откъде го знаете? — попита Брайт, като опитваше да скрие раздразнението си.

— Сър, корабите плават във водата, или в тях се товари стока, а това е моята работа. Наричаме я моряшка професия. Представете си, че имаме нещо с тегло колкото един човек. Ще ли ви се то да се люлее като някакъв шибан полилей на дълга верига? Господи, та нали в един момент ще удари радара и ще го откъсне от мачтата. А и през онази нощ имаше буря. Не, в миналото са го правили, сякаш вдигат знаме — едно въже на върха на мачтата и друго — в долната част. Завържеш ли го както трябва, то няма да се люлее. Хей, ако някой на палубата остави нещо да се мята по този начин, аз ще му пръсна задника. Оборудването е скъпо. А ние не си го чупим просто за развлечение, сър. Какво мислиш за това, Португалец?

— Прав е, снощната буря беше доста силна — капитанът не ви ли е казал? Единствената причина да държим онези боклуци на борда беше, че не допуснахме хеликоптера да кацне и да ги вземе заради бурята. А и нямахме никакви работни групи на палубата, нали?

— Не — отговори Райли. — Не си показвахме носовете тази нощ. Искам да кажа, сър, че ако трябва, можем да излезем на работа дори и в ураган. Но щом не е необходимо, човек не излиза на палубата по време на буря просто така. Опасно е. По този начин се губят хора.

— Лошо ли беше времето същата вечер? — попита Мъри.

— Някои от новите хлапета я прекараха с глави, заврени в пликовете. Готвачът реши да сервира пържоли същата вечер — засмя се Ореза. — По това разбрахме, нали, Боб?

— Това е единственият начин — съгласи се Райли.

— Значи същата вечер не е имало и военен съд?

— А? — За момент Райли изглеждаше истински озадачен, а след това лицето му просветна. — О, искате да кажете, да ги осъдим честно, а след това да ги обесим, както в оная стара реклама за бирата?

— Само единия — подсети го Мъри.

— А защо не и двамата? И двамата са шибани убийци, нали? Вижте, сър, аз бях на борда на онази яхта и видях с очите си какво бяха направили. Ужасна каша. Вие може би виждате такива неща постоянно. Аз никога не бях виждал и бях потресен. Ако искате да бъдат обесени, аз ще го направя и на следващия ден няма да се оплакват. Добре де, може би не трябваше да хвърлям оня на перилото — изпуснах се — да, съжалявам. Но двамата малки смотаняци са очистили цяло семейство, а и може би е паднало и малко изнасилване. И аз имам семейство. Имам дъщери: Също и Португалеца. Искате да леем сълзи за тези двамата задници, но сте сбъркали мястото, сър. Сложете ги на електрическия стол и аз ще натисна ключа вместо вас.

— Значи не сте ги обесили? — попита Мъри.

— Сър, ще ми се да се бях досетил за това — обяви Райли. В края на краищата Ореза го беше измислил.

Мъри погледна Брайт, чието лице в момента имаше леко розов оттенък. Всичко беше минало дори по-спокойно, отколкото той очакваше. Е, предупредили го бяха, че капитанът е умен. Командването на кораб не се дава на идиоти — или поне не трябва.

— Добре, господа. Предполагам, че това дава отговор на всички въпроси, които имаме към вас за момента. Благодаря ви за сътрудничеството.

След миг Вегенер ги поведе към стълбата. Тримата мъже застанаха на мостчето. Мъри направи знак на Брайт да иде в колата, а след това се обърна към капитана.

— Всъщност на тази палуба кацат и излитат хеликоптери, така ли?

— Доста често. Но ми се иска да си имаме свой собствен.

— Мога ли да разгледам палубата, преди да си тръгна? Никога преди не съм бил на катер.

— Последвайте ме.

След по-малко от минута Мъри стоеше в центъра на палубата, точно на жълтия кръст, нарисуван върху неплъзгащата се черна повърхност на палубата. Вегенер обясняваше как работят светлините на станцията за управление, но Мъри разглеждаше мачтата, като пускаше въображаемо въже от нока към палубата. „Да — реши той, — достатъчно лесно е да го направи човек.“

— Капитане, заради самия вас ви казвам, че се надявам никога повече да не правите такива щуротии.

Вегенер се обърна изненадан.

— Какво искате да кажете?

— И двамата знаем какво искам да кажа.

— Вие вярвате на думите на онези двама…

— Да. Съдебните заседатели не биха повярвали. Или поне аз мисля така, въпреки че никога не се знае на какво може да повярват съдебните заседатели. Но вие сте го направили. Знам… с нищо не можете да ме разубедите.

— Какво ви кара да мислите…

— Капитане, работя във ФБР от двадесет и шест години. Чувал съм доста откачени неща, някои истински, някои измислени. Човек постепенно започва да долавя кое е истина и кое не. На мен ми се струва, че съвсем лесно можете да пуснете едно въже от онази макара горе дотук и ако застанете правилно срещу вълните, люлеенето няма да има никакво значение. В никакъв случай няма да пострада антената на радара, за която Райли така много се тревожеше. Както ви казах, не го правете отново. В този случай няма да ви закачаме, защото можем да проведем делото и без информацията, която ни предоставихте. Не си играйте с късмета. Е, сигурен съм, че няма да го правите. И открихте, че у този човек има повече, отколкото очаквахте, нали?

— Изненадан бях, че жертвата е …

— Да. Отворихте голяма кутия, пълна с червеи, без да си изцапате ръцете. Имахте късмет. Но не го насилвайте — повтори Мъри.

— Благодаря ви, сър.

След минута Мъри седеше в колата. Агент Брайт все още беше нещастен.

— Навремето, когато бях съвсем млад агент, току-що излязъл от академията, ме изпратиха в Мисисипи — каза Мъри. — Бяха изчезнали трима борци за граждански права, а аз бях член на екипа, който изясняваше случая. Не вършех почти нищо друго, освен да държа шлифера на инспектор Фицджералд. Чувал ли си за Големия Джо?

— Баща ми работеше за него — отговори Брайт.

— Значи знаеш, че Джо беше чешит, истински полицай от старите времена. Както и да е, до нас стигнаха слухове за това как местните ку-клукс-клановци се хвалят, че ще очистят няколко агенти — знаеш историята, преследвали са семействата им и други такива неща. Джо се ядоса малко. Закарах го с колата, за да види… забравих името на оня грозник… но той беше тарторът на местните мръсници, а беше и точно най-устатият. Когато спряхме колата, той седеше под сянката на едно дърво на поляната пред къщата си. До стола си имаше пушка и беше полупиян. Джо отива при него. Оня грозник понечва да вдигне пушката, а Джо само го гледа. Фицджералд можеше да прави това. Беше убил трима души и то си личеше на лицето му. Аз се поразтревожих, поставих ръката си на пистолета, но Джо просто го гледаше и му каза, че ако се чуят още приказки за очистване на агенти или ако има още скапани телефонни обаждания на съпруги и деца, то самият той ще се върне и ще го убие точно там, на поляната пред къщата му. Не викаше, просто го каза така, сякаш поръчва закуска. Оня му повярва. Повярвах му и аз. Както и да е, приказките престанаха. Това, което Джо направи, беше адски незаконно — продължи Мъри. — Понякога правилата се изкривяват. Аз съм го правил. Ти също.

— Никога не съм…

— Не се впрягай, Марк. Казах изкривяват, но не и пречупват. Правилата не предвиждат всички ситуации. Затова очакваме от агентите да упражняват способностите си за преценка. Така е в живота. В този случай моряците са открили много важна информация. Единственият начин да я използваме е, ако пренебрегнем начина, по който са се снабдили с нея. Не са нанесени никакви реални щети, тъй като подсъдимите ще бъдат съдени като убийци, а всичките необходими доказателства са реални. Те или трябва да се изпържат на стола, или да ни сътрудничат, като отново ни дадат всичката информация, която добрият капитан Вегенер е измъкнал от тях със заплаха. Във всеки случай така решиха във Вашингтон. Твърде неудобно е за всички да повдигат въпроса, който обсъдихме на катера. Ти наистина ли смяташ, че едно жури от местни съдебни заседатели би…

— Не — веднага си призна Брайт. — Не е необходим кой знае колко добър адвокат, за да разбие всичко на пух и прах, а дори и да не го направи…

— Точно така. Ние просто ще буксуваме. Живеем в несъвършен свят, но мисля, че Вегенер никога няма да повтори тази грешка.

— Добре. — На Брайт не му харесваше положението, но това нямаше значение.

— Значи сега трябва да разберем защо това бедно копеле и семейството му са се оставили да бъдат убити от един sicario^[2] и копиеносеца му. Знаеш ли, когато преследвах разни умници из Ню Йорк, никой не се занимаваше със семействата им. Дори не убиваха човек пред очите на семейството му освен в случаите, когато желаеха да кажат нещо много важно.

— За пласьорите на наркотици няма много правила — изтъкна Брайт.

— Да. А аз смятах, че терористите са лоши.

 

 

Кортес мислеше, че сега му е много по-лесно, отколкото когато работеше с мачетеросите. Ето, седеше в едно ъглово сепаре на хубав, скъп ресторант и държеше списък с вина върху десет страници — Кортес се смяташе за специалист по вината — вместо в гъмжащата от плъхове колиба, където ядеше боб и произнасяше революционни фрази заедно с хора, чието разбиране на марксизма се изразяваше в обиране на банки и записването на героични изявления на касети, които местните радиостанции пускаха между рекламите и рок-музиката. Америка трябва да е единствената страна в света, в която бедните хора отиваха на демонстрации със собствените си коли и най-дългите опашки, на които се редяха, бяха на касите в супермаркетите.

Избра една малко известна марка от долината на река Лоара за вечерята си. Сервитьорът щракна одобрително химикалката си и взе менюто.

Кортес беше израснал в страна, където бедните хора — тази категория включваше почти всички — просеха за обувки и хляб. В Америка бедните райони бяха онези, в които хората вземаха наркотици, струващи стотици долари в брой седмично. За бившия полковник това беше повече от странно. В Америка наркотиците се разпространяваха от бордеите към покрайнините на градовете, като донасяха благосъстояние на хората, които имаха стоката, нужна на другите.

А точно това ставаше и на международно ниво. Янките, вечно стиснати при отпускане на официални помощи за по-бедните си съседи, сега ги заливаха с пари, но на така нареченото междуправителствено ниво. Човек можеше да се посмее на това. Не знаеше и не се интересуваше колко дава правителството на янките на приятелите си, но беше сигурен, че обикновените граждани, дотолкова отегчени от комфортния живот, че имаха необходимост от химически стимули, даваха далеч повече и го правеха, без да поставят условия за „правата на човека“. Беше прекарал толкова много години като професионален офицер от разузнаването в опити да намери начин да унижи Америка, да навреди на статута й, да намали влиянието й. Феликс разбра, че подходът му е погрешен. Беше използвал марксизма, за да се бори с капитализма независимо от това, че беше известно кои неща вършат работа и кои не. Но можеше да използва капитализма в борбата срещу самия него и да изпълни първоначалната си мисия, като през това време се наслаждава на облагите на самата система, на която се опитваше да навреди. А най-странно от всичко беше, че бившите му работодатели го смятаха за предател, защото намери начин, който върши работа…

Кортес си помисли, че човекът насреща му е типичен американец. Тежащ повече от необходимото поради твърде много добра храна и невнимателен с дрехите си. Вероятно не лъскаше и обувките си. Кортес си спомни, че прекара почти цялото си детство бос и се беше считал щастливец, че има три собствени ризи. Мъжът караше скъпа кола, живееше в удобен апартамент, имаше работа, за която му плащаха колкото на десет полковници от DGI, и това не му стигаше. Ето я Америка — независимо какво имаха хората, то никога не беше достатъчно.

— Е, какво ново имате за мен?

— Четири перспективни предложения. Цялата информация е куфарчето ми.

— Добри ли са? — попита Кортес.

— Всички отговарят на вашите изисквания — отговори мъжът. — Нима аз не съм…

— Да, на вас може да се разчита напълно. Затова ви плащаме толкова много.

— Радвам се, че ме оценявате, Сам — каза мъжът с известно самодоволство.

Феликс — Сам за човека, с когото обядваше — винаги ценеше хората, с които работи. Оценяваше способностите им. Оценяваше информацията, която му даваха. Но ги презираше заради това, че са слабаци. И все пак един офицер от разузнаването — така мислеше за себе си — не можеше да бъде много придирчив. Америка изобилстваше от хора като този. Кортес не се замисляше, че и той бе купен. Считаше себе си за умел професионалист, донякъде наемен войник, но това беше съвсем според почитаната традиция, нали? Освен всичко той вършеше онова, което предишните му господари искаха от него, само че по-ефективно, отколкото беше възможно в DGI, а и друг плащаше. Всъщност в крайна сметка самите американци му плащаха заплатата.

Вечерята премина без инциденти. Виното беше точно толкова превъзходно, колкото очакваше, но месото бе препечено и зеленчуците го разочароваха. Помисли си, че Вашингтон има прекалено голяма слава като град на ресторантите. На излизане просто взе куфара на своя компаньон и отиде до колата си. Върна се в хотела след спокойно двадесетминутно каране. После прекара няколко часа в разглеждане на документите. Кортес мислеше, че можеше да се разчита на този човек, той заслужаваше признанието му. Всичките четири предложения бяха солидни. Щеше да започне да наема хора още утре.