Том Кланси
Реална заплаха (7)

5.
НАЧИНАНИЯ

Чавес се събуди с главоболие, което винаги придружава първоначалното пребиваване в място с по-рядка атмосфера. Болка, която започва някъде зад очите и обикаля цялата глава. Той беше благодарен за всичко това. През цялата си кариера в армията винаги се беше събуждал няколко минути преди сигнала за ставане. Това му позволяваше да направи преход от съня към будното състояние и правеше ставането по-леко поносимо. Завъртя глава наляво и надясно, като разглеждаше обкръжението си в оранжевия сумрак, който влизаше през незакритите с пердета прозорци.

Постройката би била наречена военна барака от всеки, който не живее в такава редовно. На Чавес му приличаше повече на ловен лагер, а предположението му беше съвсем правилно. Прецени, че спалното помещение е около шестстотин квадратни метра, и преброи четиридесет единични легла с метални рамки, всяко застлано с дюшек и кафяво армейско одеяло. Но чаршафите бяха пригаждани допълнително — в ъглите им имаше поставен ластик — и той реши, че няма да се налага да вършат онези глупости с изопван ето им до такава степен, че хвърлена върху тях монета да подскача, което беше чудесно. Подът беше направен от небоядисани, лъснати с восък чамови трупи вместо избичени греди. На сержанта му се стори странно, че през ловния сезон хората — богатите хора — плащат, за да живеят така, а това е истинско доказателство, че парите не дават автоматично мозък на никого. Чавес не харесваше чак толкова живота в бараките и единствената причина да няма апартамент близо до Форт Орд или в самия него беше желанието му да спестява за онзи „Шевролет Корвет“. За да бъде илюзията завършена докрай, в долната част на всяко легло имаше истинско армейско шкафче за обувки.

Помисли си да се изправи на лакти, за да погледне през прозореца, но знаеше, че времето за това не е далеч. Пътуването от летището беше продължило два часа и при пристигането на всеки беше определено легло. Останалите легла вече бяха пълни със спящи и хъркащи мъже. Войници, разбира се. Само войниците хъркат така. Тогава хъркането им му се стори злокобно. Единствената причина млади мъже да спят и хъркат малко след десет часа вечерта е умората. Тук не беше място за почивка. Е, очакваше го.

Събудиха ги с електрически звънец, който предизвикваше асоциации за евтин будилник. Това беше добре. Няма тръба. Мразеше тръбите сутрин рано. Като повечето професионални войници Чавес знаеше стойността на съня и събуждането не беше повод за празнуване. Веднага около него се раздвижиха тела и се чуха обичайните при събуждане мърморения и псувни. Отметна одеялото и с изненада усети колко е студен подът.

— Ти кой си? — попита мъжът в съседното легло, като гледаше надолу.

— Чавес. Сержант от Браво, 3-а рота на 17-и полк.

— Аз съм Вега. И аз съм от този полк. В щаба съм, 1-ва рота на 22-и полк. Снощи ли дойде?

— Да. Какво става тук?

— Ами не зная, но вчера ни съсипаха от тичане — отговори сержант Вега. Протегна ръка. — Казвам се Хулио.

— Аз съм Доминго. Наричай ме Динг.

— Откъде си?

— От Лос Анжелис.

— Аз съм от Чикаго. Хайде. — Вега стана. — Едно от хубавите неща тук е, че има топла вода колкото искаш и никакво натягане за вътрешния ред. Само ако се сетят да пускат шибаното отопление през нощта.

— Къде се намираме, по дяволите?

— В Колорадо. Само толкова знам. Не е много. — Двамата сержанти се присъединиха към разтегнатата колона от хора, тръгнали към умивалнята.

Чавес се огледа. Никой не носеше очила. Всички изглеждаха доста добре физически дори за войници. Няколко очевидно бяха културисти, но повечето, както й Чавес, изглеждаха слаби и жилести като бегачи на дълги разстояния. Трябваше му половин минута, за да открие и друго съвсем очевидно нещо. Всички бяха латиноамериканци.

Душът му се отрази добре. Разполагаха с хубава купчина нови хавлиени кърпи, както и достатъчно мивки, за да могат всички да се обръснат. А тоалетните дори имаха врати. Чавес реши, че като се изключи редкият въздух, мястото си го биваше. Който и да беше началникът тук, даде им двадесет и пет минути, за да се оправят. Това беше почти цивилизовано.

Цивилизованото отношение свърши точно в шест и тридесет. Мъжете облякоха униформите си, които включваха и високи обувки, и излязоха навън. Чавес видя четирима души, застанали в редица. Трябва да бяха офицери. Личеше си по стойката и изражението им. Зад четиримата стоеше още един, по-възрастен мъж. Според Чавес той също приличаше и се държеше като офицер… но не съвсем.

— Къде трябва да застана? — попита той Вега.

— Трябва да си с мен. Трети взвод с капитан Рамирес. Яко копеле е, но е свестен. Надявам се, че обичаш тичането.

— Ще гледам да не се изложа — отговори Чавес.

Вега се обърна усмихнат:

— Това казвам и аз.

— Добро утро на всички! — прогърмя гласът на по-възрастния. — За онези от вас, които не ме познават, аз съм полковник Браун. На новите добре дошли в малкото ни планинско скривалище. Вече сте разпределени по съответните си взводове и за сведение на всички ще кажа, че по щатна таблица имаме цялото оборудване. Това е групата в пълен състав.

Чавес не се изненада от факта, че Браун е единственият очевидно нелатиноамериканец наоколо. Но не знаеше защо не се изненада. Четирима други се приближаваха към строя. Те бяха инструктори по физическа подготовка. Човек винаги може да ги познае по чистите им бели тениски и сигурността, че могат да смажат всекиго.

— Надявам се, че всички сте се наспали добре — продължи Браун. — Ще започнем деня с малко упражнение…

— Разбира се — промърмори Вега, — май е по-добре да си умрем преди закуска.

— Откога си тук? — тихо попита Динг.

— Втори ден ми е. Господи, надявам се да стане по-леко. Офицерите трябва да са били тук най-малко една седмица — не повръщат след бягането.

— …и хубаво малко тичане от три мили през планината — завърши Браун.

— Това не е много — отбеляза Чавес.

— Вчера и аз казвах същото — отговори Вега. — Слава богу, че отказах цигарите.

Динг не знаеше как да реагира на това. Вега беше лек пехотинец от 10-и планински полк и се предполагаше, че както самият него може да се движи цяло денонощие с двадесетина килограма екипировка на гърба си. Но въздухът беше доста рядък, достатъчно, за да накара Чавес да се чуди на каква надморска височина се намират.

Започнаха с нормалната дневна доза и няколкото повторения не бяха чак толкова трудни, въпреки че Чавес се поизпоти. Но от бягането му стана ясно колко трудни ще бъдат нещата. С изгрева на слънцето над планините почувства що за място е това. Лагерът се гушеше в дъното на долина и обхващаше двадесетина декара почти равна земя. Всичко останало изглеждаше вертикално, но като се вгледа, видя, че склоновете се спускат под четиридесет и пет градуса и по тях са накацали проскубани малки борчета, които никога няма да надраснат височината на новогодишна елха. Четирите взвода, всеки воден от инструктор и капитан, се отправиха в различни посоки нагоре по коларски пътища, прокарани в планината. Чавес прецени, че на първата миля са изкачили над сто и петдесет метра, бягайки по многобройните завои, които водеха до скалист хълм. Инструкторът не се притесняваше да пее обичайните неща, с които се съпровождаше бягането в строй. Пък и нямаше кой знае какъв строй, просто единична колона мъже, опитващи се да не изостават от един робот без лице, чиято бяла тениска ги подканваше да вървят напред към разрухата. Чавес, който всеки ден от две години насам беше пробягвал най-малко три мили, сега се задъхваше след първата. Искаше да каже нещо като „Тук няма никакъв шибан въздух!“, но не искаше да губи кислород. Нуждаеше се от всяка малка молекула в кръвообращението си. Инструкторът се спря при хълма, за да провери дали всички са по местата си, и Чавес, който упорито бягаше на място, има възможност да види изглед, достоен за снимка на Ансел Адамс^[1]. В пълната светлина на утринното слънце гледката беше дори по-хубава. Но единствената му мисъл сега, когато виждаше на разстояние четиридесет мили, беше страх, че вероятно ще трябва да ги пробяга всичките.

„Господи, мислех си, че съм във форма!“

„По дяволите, във форма съм.“

Следващата миля минаваше по един хребет на изток и слънцето причиняваше болка на очите им, които трябваше да бъдат отворени. Бягаха по тясна пътека, излизането от която можеше да означава доста болезнено падане. Инструкторът постепенно ускоряваше темпото или поне така изглеждаше, докато не спря при следващия хълм.

— Мърдайте краката! — сопна се на онези, които не бяха изостанали от него. Имаше двама изостанали, които според Чавес бяха от новодошлите и се намираха само на двадесетина метра след другите. По лицата им се четяха срамът и решимостта да настигнат другите.

— Окей, хора, оттук ще се движим по надолнище.

И по-голямата част беше надолнище, но от това бягането само ставаше по-опасно. Краката, омекнали от умората, идваща от кислородния глад, трябваше да преодоляват надолнище, което се променяше от умерено в опасно стръмно с доста ронливи камъни за невнимателните. Тук инструкторът намали темпото заради безопасността, както решиха всички. Капитанът пропусна хората си пред себе си и започна да бяга в края на колоната, за да ги наглежда. Сега лагерът се виждаше. Пет постройки. От един комин се издигаше дим с обещание за закуска. Чавес видя площадка за кацане на хеликоптери, шест автомобила — все с четворно предаване — и нещо, подобно на стрелбище. Не се виждаше никакъв признак за живот и сержантът разбра, че дори при онази гледка не беше видял никакви сгради, намиращи се на по-малко от пет-шест мили. Не беше трудно да се досети защо районът е така рядко населен. Но в момента нямаше време и енергия за размисъл. С очи, фиксирани върху пътеката, Динг Чавес концентрираше вниманието си върху темпото и местата, на които стъпва. Изравни се с един от предишните изостанали и започна да го наблюдава. Чавес вече мислеше за взвода като за свой, а войниците трябва да се грижат един за друг. Но човекът беше се стегнал. Бягаше с изправена глава, решително стиснал длани в здрави юмруци, а мощните му издишвания показваха намерението му да стигне до лагера, към който се приближаваха по вече равната пътека. От другата страна на лагера се приближаваше друга група.

— Строй се! — извика за първи път капитан Рамирес. Подмина хората си и зае мястото на инструктора, който спря и ги пропусна покрай себе си. Чавес забеляза, че той дори не беше се изпотил. Трети взвод се строи в две колони след командира си.

— Взвод! Ходом марш! — Всички забавиха темпото и започнаха да маршируват. Благодарение на това умората от дробовете и краката им изчезна и разбраха, че сега са под опеката на капитана, и си спомниха, че все още принадлежат към армията. Рамирес ги отведе пред бараките. Капитанът не накара никого да пее в ритъм с крачките. Чавес реши, че капитанът е достатъчно умен да знае, че никой няма достатъчно сили за това. Изглежда, Хулио беше прав. Рамирес може би е добър командир.

— Взвод, стой! — Рамирес се обърна. — Свободно, хора. Е, не беше лошо, нали?

— Madre de Dios!^[2] — тихо отбеляза един глас. Един човек на края на колоната понечи да повърне, но нямаше какво.

— Добре — усмихна се на хората си Рамирес. — Надморската височина наистина е много кофти. Но аз съм тук от две седмици. Свиква се много бързо. След две седмици ще пробягваме по пет мили със снаряжение и ще се чувствате добре.

„Глупости“, помислиха си Чавес и Хулио Вега, като знаеха, че капитанът, разбира се, е прав. Първият ден в новобранския лагер беше по-труден от днешния… нали?

— Не ви юркаме много. Разполагате с един час за отпускане и закуска. Не прекалявайте с храната, следобед ще потичаме още малко. В осем часа се събираме тук за обучение. Свободни сте.

 

 

— Е? — попита Ритър.

Седяха на сенчестата веранда на една стара къща в някогашна плантация на остров Сейнт Китс. Кларк се чудеше какво ли са садили тук някога. Вероятно захарна тръстика, въпреки че сега нямаше нищо. Сградата, която някога е била господарската къща, очевидно трябваше да прилича на островното убежище на висш капиталист и колекцията му метреси. Всъщност тя принадлежеше на ЦРУ, които я използваха като неофициален център за конференции, като особено приятно скривалище за разпитване на важни бегълци и за други, по-земни нужди — място, където по-висшите служители на ЦРУ прекарваха отпуските си.

— Информацията беше доста точна, но не са дооценени физическите трудности. Не критикувам хората, които са компилирали пакета. Това просто трябва да се види, за да бъде повярвано. Много трудно е в ненаселените райони. — Кларк се протегна в тръстиковия стол и протегна ръка, за да вземе напитката си. По ранг той се намираше много по-ниско от Ритър, но Кларк беше един от малкото служители в ЦРУ с уникално положение. Това, съчетано с факта, че той често пъти работеше лично за заместник-директора по оперативните въпроси, му даваше правото да се държи свободно в присъствието на същия този шеф. Ритър се отнасяше с голямо уважение към Кларк.

— Как е адмирал Гриър? — попита Кларк. Всъщност преди много години точно Джеймс Гриър го беше наел на работа.

— Не изглежда много добре. Най-много още два месеца — отговори Ритър.

— По дяволите. — Кларк се загледа в чашата си, а след това вдигна поглед. — Дължа му много. Дължа му целия си живот. Нищо ли не могат да направят?

— Не. Разпростряло се е твърде много, за да може да се направи нещо. Могат само да му създават известно спокойствие и нищо повече. Жалко. Той е и мой приятел.

— Да, сър. Зная. — Кларк привърши напитката си и се върна към работата. — Все още не ми е ясно какво точно имаш предвид, но можеш да забравиш идеята за нападение над тях в домовете им.

— Толкова ли е сериозно?

Кларк кимна утвърдително.

— Толкова. Това е работа за истинска пехота с истинска подкрепа и дори и в този случай ще понесеш тежки загуби. От думите на Ларсон разбирам, че охранителните им войски са доста добри. Предполагам, че може да решиш да подкупиш някои от тях, но вероятно вече им се плаща достатъчно добре. Така че може просто да те бият с твоите камъни по твоята глава. — Оперативният офицер не попита каква точно е операцията, но предполагаше, че целта е да бъдат отмъкнати някои живи тела и да бъдат пренесени в Щатите, където ще пристигнат увити като подарък пред някоя от службите на ФБР или някой щатски съд. И той като всички останали грешеше. — Същата работа е, ако искаш да хванеш някой в движение. Вземат обичайните предпазни мерки — непостоянни разписания, непостоянни маршрути — и където и да идат, имат въоръжен ескорт. Значи за залавянето на някой извън дома му се изисква добро разузнаване, тоест да имате някого отвътре. Ларсон е проникнал толкова навътре, колкото никога не сме имали възможност да внедрим някого, и пак не е достатъчно. Ако се опитаме да го вкараме по-близо, ще го убият. Той ни е доставил някои хубави данни — Ларсон е доста добро хлапе, — а и рисковете са доста големи. Предполагам, че местните хора са опитвали да…

— Опитвали са. Шестима от тях са умрели или изчезнали. Имало е информатори. Много изчезват. Местните органи са напълно проникнати. Не могат дълго време да провеждат операции, без да рискуват живота на хората си. Ако достатъчно дълго правиш това, хората престават да се записват в армията.

Кларк вдигна рамене и погледна към морето. На хоризонта се виждаше белият корпус на кораб-кръстосвач, тръгнал към брега.

— Предполагам, че не трябваше да се изненадвам от силата на тези копелета. Ларсон е прав, че вече могат да си купят мозъците, които им липсват. Откъде наемат консултантите си?

— На свободния пазар, основно Европа и…

— Искам да кажа, професионалните разузнавачи. Трябва да имат истински добри шпиони.

— Е, имат Феликс Кортес. Това е само слух, но през последните няколко месеца името се чу няколко пъти.

— Полковникът от DGI, който изчезна — отбеляза Кларк. DGI беше кубинската разузнавателна служба, изградена по модела на съветското КГБ. Имаше съобщения, че Кортес работи с мачетеросите, пуерториканска терористична група, която ФБР до голяма степен беше смазала през изминалите няколко години. Друг полковник от DGI на име Филиберто Ойеда беше арестуван от ФБР, след което Кортес изчезна. Решил бе да стои извън границите на собствената си страна. Следващ въпрос: дали Кортес е решил да се насочи към този най-енергичен клон от системата на свободната икономика, или все още работи под кубински контрол? Какъвто и да е случаят, DGI се обучаваше от КГБ. Старшите му служители бяха випускници на академията на КГБ. Следователно те бяха противници, заслужаващи внимание. Кортес със сигурност беше такъв. Досието му в ЦРУ говореше за гений, способен да манипулира хората, за да получи информация.

— Ларсон знае ли за това?

— Да. Дочул е името на някакво парти. Разбира се, повече щеше да ни е от полза, ако знаем как изглежда Кортес, обаче имаме само описание, на което отговарят половината от хората на юг от Рио Гранде. Не се тревожи. Ларсон знае как да се пази и ако нещо се обърка, той има собствен самолет, с който ще се измъкне от Додж сити^[3]. По този въпрос има съвсем конкретно нареждане. Не искам да загубя един обучен оперативен офицер заради полицейски работи — добави Ритър. — Изпратих те там, за да направиш нова оценка. Знаеш каква е общата цел. Кажи ми какво мислиш, че може да се направи?

— Окей. Вероятно си прав да се насочиш към летищата и да поддържаш операцията само в рамките на събиране на разузнавателна информация. Ако имаме необходимите разузнавателни данни, бихме могли сравнително лесно да опипаме преработвателните лаборатории, но и те са много и подвижността им изисква време, за да можем да стигнем до тях. Предполагам, че това ще свърши работа пет, най-много шест пъти, преди другата страна да се усети. След това ще почнем да търпим загуби и ако лошите имат късмет, може да загубим цяло нападателно поделение — ако имаш хора, които мислят, че трябва да направят това. Проследяването на готовата продукция от лабораториите за преработка вероятно е невъзможно без наличието на много наши хора долу на земята. Твърде много, за да се запази операцията дълго време в тайна — а и от това не бихме спечелили много. Има доста малки летища в северната част на страната, които трябва да бъдат наблюдавани, но Ларсон смята, че те могат да станат жертви на собствения си успех. Толкова успешно са подкупили военните и полицията в този окръг, че ще започнат редовно да използват едни и същи летища. Ако десантните групи не се показват много, вероятно ще могат да работят в продължение на два месеца — тук може би съм малко щедър, — преди да се наложи да ги измъкнем. Нужно е да видя колко са добри тези групи.

— Мога да уредя това — каза Ритър. Вече беше решил да прати Кларк до Колорадо. Кларк най-добре можеше да оцени възможностите им. — Продължавай.

— Това, което гласим, ще върши работа в продължение на месец-два. Можем да следим самолетите, които излитат, и да предупреждаваме когото трябва. — Това беше единствената част от операцията, за която Кларк знаеше нещо. — Ще им създадем неприятности през това време, но не се надявам да постигнем повече.

— Рисуваш доста неприятна картина, Кларк. Кларк се наведе напред.

— Сър, ако желаете да провеждате тайни операции, за да събирате годни за ползване тактически данни от противник, който е така децентрализиран в действията си, да, това е възможно, но само за ограничено време и с ограничена полза. Ако увеличите броя на хората, за да се опитате да направите нещата по-ефективни, ще ви разбият. Можете да проведете такава операция, но това няма да е за дълго. Не зная защо изобщо си губим времето. — Това не беше съвсем вярно. Кларк предполагаше, че причината за всичко са предстоящите избори, но на един оперативен офицер не му се разрешава да прави подобни забележки — особено когато те са правилни.

— Защо си губим времето, не е съвсем твоя грижа — изтъкна Ритър. Не повиши глас. Нямаше нужда, а и Кларк не беше от хората, които могат да бъдат сплашвани.

— Добре. Но това не е сериозно начинание. Стара история, сър. Дайте ни изпълнима задача. Сериозно ли е това, за което говорим или не?

— Какво си намислил? — попита Ритър.

Кларк му каза. Лицето на Ритър не показваше много чувства, докато слушаше. Помисли си, че едно от хубавите неща на Кларк е, че е единственият човек в ЦРУ, който може да обсъжда такива теми спокойно и безстрастно. Имаше доста хора, за които подобни разговори бяха интересно интелектуално упражнение, непрофесионални размисли, взети съзнателно или несъзнателно от шпионските романи. „Хей, няма ли да е прекрасно, ако можехме да …“ Обществеността вярваше, че ЦРУ назначава на работа голям брой професионалисти и експерти точно в тази област. Но не беше така. Дори КГБ беше се изчистило от подобни занимания, като препращаше този вид работа на българите, считани от съдружниците си за недодялани варвари, или на терористични групи в Европа и Близкия изток. Политическата цена на подобни операции беше твърде висока и независимо от манията за секретност, която поддържаха всички разузнавателни служби в света, те винаги излизаха наяве. От времето, когато Ритър завърши Фермата на река Йорк, светът беше се цивилизовал много. И макар да смяташе това за хубаво, понякога връщането в доброто старо време предлагаше разрешения на проблеми, които не бяха напълно елиминирани.

— Трудно ли ще бъде? — попита заинтересувано Ритър.

— С необходимата подкрепа и малко допълнителни средства работата ще стане за нула време. — Кларк обясни за какви допълнителни средства става дума. — Всичко, което са направили, е в наша полза. Това е и една от грешките им. Подхождат традиционно към отбраната си. Все старата история. В този случай е важно кой определя правилата на играта. За момента ние играем по едни и същи правила, а те в случая дават предимство на противника. Ние никога не се поучаваме от това. Винаги позволяваме на другата страна да определя правилата. Можем да ги дразним, да им създаваме неприятности, да отмъкваме част от печалбите им, но, по дяволите, като се има предвид колко изкарват вече, това са нищожни загуби. Според мен само едно нещо може да промени нещата.

— И то е?

— Иска ли ти се да живееш в къща като тази? — попита Кларк и подаде една от снимките си.

— Франк Лойд Райт^[4] се запознава с Людвик Лудия — отбеляза Ритър с усмивка.

— Човекът, който е купил къщата, има доста голямо самочувствие. Те са манипулирали цели правителства. Всички казват, че на практика те са правителство. Същото са казвали и в Чикаго по време на сухия режим, че всъщност Капоне е управлявал града. Не само един град, нали? А тези хора са на път да почнат да управляват собствената си страна и да наемат и други държави. Затова да приемем, че притежават де факто властта на правителство. Вкарай и собственото „аз“. Рано или късно ще започнат да действат като правителство. Зная, че ние няма да нарушим правилата. Но няма да се изненадам, ако те ги престъпят веднъж-два пъти просто за да проверят дали ще им се размине. Разбираш ли какво искам да кажа? Те разширяват собствените си хоризонти и все още не са се изправили пред тухлената стена, която показва къде трябва да спрат.

— Джон, ти се превръщаш в психолог — отбеляза Ритър с тънка усмивка.

— Може би. Тези типове продават наркотици, нали? В повечето случаи самите те не използват стоката за себе си, но мисля, че се пристрастяват към най-силния наркотик.

— Властта.

Кларк кимна.

— Рано или късно ще прекалят с дозата. Тогава някой ще помисли сериозно по това, което току-що предложих. Когато влезеш при големите, правилата малко се променят. Разбира се, това е политическо решение.

 

 

Той беше господар на всичко пред себе си. Или поне тази фраза му дойде на ума и както е с всички подобни афоризми, можеше да бъде вярна и в същото време невярна. Долината, към която гледаше, не беше негова, парцелът земя, на който стоеше, бе по-малко от хиляда хектара, а перспективата включваше милион хектара. Но никой от хората, които обитаваха земята пред погледа му, не можеше да продължи да живее, ако той решеше иначе. Това беше единствената власт, която имаше значение, и той беше я упражнявал твърде много пъти, за да може да ги преброи. Леко мръдване на китката, небрежна забележка на някой съдружник, и всичко беше готово. Той никога не се отнасяше небрежно към това нещо — смъртта е сериозна работа, — но знаеше, че може да бъде и небрежен. Знаеше, че това е власт, от която човек може да полудее. Виждал беше на няколко пъти да се случва на негови съдружници, за което те съжаляваха. Но той беше светски човек и бе следвал история. Необичайно беше за хората, ангажирани в работа като неговата, да имат облагите от доброто обучение, което му наложи баща му. Най-много съжаляваше за това, че не можа да му благодари. Благодарение на образованието си той разбираше пазарните сили и тенденции не по-зле от университетските преподаватели. Разбираше и историческите сили, които ги бяха предизвикали. Учеше марксизъм, въпреки че отхвърляше виждането на марксистите. Поради множество причини знаеше, че там се съдържа зрънце истина, примесена с политически бръщолевения. Останалата част от професионалното му образование беше така нареченото „обучение на работното място“. Докато баща му помагаше за изобретяване на напълно нов начин за водене на бизнеса, той беше наблюдавал, съветвал и действал. Изследвал беше нови пазари под напътствията на баща си и доби авторитета на човек, който планира внимателно и щателно, когото често пъти издирват, но никога не хващат. Арестуван беше само веднъж, но след като двама от свидетелите бяха починали, останалите започнаха да забравят и с това приключи работата му с полицията и съдилищата.

Считаше себе си за нещо, дошло от друг век — един класически капиталист крадец. Преди сто години те бяха прокарали железопътни релси през Съединените щати — той беше истински експерт по тази страна — и смазали всичко по пътя си. Индианските племена — третирани като двукраки версии на равнинния бизон — били пометени. Професионалните съюзи — неутрализирани с помощта на наети гангстери. Правителствата — подкупвани и събаряни. Пресата — оставена да лае твърде дълго, докато в лая й се заслушали твърде много хора. Той се беше поучил от този пример. Местната преса вече не си отваряше много устата, след като разбра, че членовете й са смъртни. Железопътните барони бяха си построили дворци — зимни в Ню Йорк и летни „вилички“ в Нюпорт. Разбира се, той имаше проблеми, пред които те не са се изправяли, но всеки исторически модел се разпадаше, ако човек го използва твърде дълго. Решил беше да игнорира и факта, че хора като Гулд^[5] и Хариман^[6] бяха направили нещо полезно, а не разрушително за обществата си. Друг урок, който научи от миналия век, беше, че убийствената конкуренция е загуба на време. Беше убедил баща си да преговаря с конкурентите си. Умна идея за време, когато външната опасност правеше кооперирането примамливо. По-добре да си сътрудничат, отколкото да пилеят време, пари, енергия и кръв — и да станат още по-уязвими. И това се оказа успешно.

Той се казваше Ернесто Ескобедо. Беше един от многото в Картела, но повечето от равните нему признаваха, че неговият глас бе този, който се слушаше. Може не всички да бяха съгласни, не всички да се прегъваха пред волята му, но идеите му винаги получаваха вниманието, което заслужаваха, защото ефективността им беше доказана. Картелът нямаше ръководител, тъй като не беше еднолично предприятие, а по-скоро съюз от босове, които действаха в тясно сътрудничество. Почти като комитет, но не съвсем; почти като приятели, но и това не беше съвсем така. Налагаше се сравнението с американската мафия, но Картелът беше както по-цивилизован, така и по-жесток от нея. Ескобедо би казал, че Картелът е организиран по-ефективно и е по-енергичен. А това различава младите и жизнени организации от по-старите и феодални структури.

Знаеше, че синовете на железопътните барони са използвали богатството, натрупано от предните си, за да образуват елитна власт, която ръководеше нацията си, „служейки й“. Но той не желаеше да остави такова наследство на синовете си. Пък и самият Ескобедо беше от второто поколение. Нещата сега се движеха малко по-бързо. Натрупването на голямо богатство вече не изискваше цял живот и затова Ернесто си казваше, че не може да остави такова наследство на синовете си. Можеше сам да притежава всичко. Първата стъпка към постигането на всяка цел беше да реши, че тя е възможна. Отдавна беше стигнал до това решение.

Целта му беше да го осъществи. Ескобедо беше четиридесетгодишен и притежаваше необичайна енергия и самоувереност. Никога не беше използвал продукта, който продаваше на други — успокояваше съвестта си с вино, при това доста рядко. Една-две чаши на вечеря, може би някоя чашка концентрат на делови събрания с колегите си, но по-често вземаше „Перие“^[7]. Това беше му извоювало повече уважение между съдружниците. Всички знаеха, че Ескобедо е трезв, сериозен човек. Тренираше редовно и обръщаше внимание на външността си. Беше пушил, но още в младостта си се отказа от този навик. Спазваше диета. Майка му, на седемдесет и три години, все още беше жива и жизнена; нейната майка бе същата на деветдесет и една. Миналата седмица баща му би навършил седемдесет и пет, ако не… Но хората, които спряха живота на баща му, заплатиха безжалостна цена за престъплението си заедно с целите си семейства. И повечето от тях умряха от ръката на Ескобедо. Спомняше си със синовна обич как изнасили жената на последния от тях пред очите му и как уби нея и двете му деца, преди оня да затвори очи за последен път. Не изпитваше удоволствие от убиването на жени и деца, но такива неща бяха необходими. Показа на оня човек кой е по-силният, а и след като се пръсна слух за подвига му, нямаше вероятност семейството му някога да бъде притеснявано. Не му беше приятно да прави това, но от историята знаеше, че суровите уроци се помнят дълго. Онези, които не могат да ги преподават, не са уважавани. Ескобедо най-много от всичко искаше уважение. Личното му участие в уреждането на тази конкретна сметка, вместо да я остави на наемниците, му спечели значително уважение в организацията. Съдружниците му казваха, че Ернесто може да мисли, но той знаеше и как да довежда нещата докрай.

Богатството му беше толкова голямо, че нямаше смисъл да бъде броено. Имаше божествената сила да дава живот и смърт. Имаше красива жена и трима чудесни синове. Когато брачното ложе загуби привлекателността си, можеше да избира между няколко метреси. Притежаваше всяка луксозна вещ, която можеше да се купи с пари. Къщи в града под себе си. Тази крепост на върха на хълма и имения до морето, всъщност до двете морета, защото Колумбия граничи с два огромни океана. В именията си имаше конюшни, пълни с арабски коне. Някои от съдружниците му имаха частни кориди, но този спорт никога не беше го привличал. Стреляше отлично и бе ходил на лов за всички видове животни, които страната му предлагаше, включително и хора. Казваше си, че би трябвало да е удовлетворен. Но не беше.

Американските железопътни магнати са обикаляли света, канели са ги в кралските дворове на Европа, оженили са децата си за наследници на благороднически родове — знаеше, че това е цинично упражнение, но някак си достойно — той напълно го разбираше. Тези свободи му бяха забранени и въпреки че причините бяха достатъчно очевидни, той се чувстваше обиден, че човек с власт и богатство като неговото може да няма достъп до нещо. Въпреки всичко, което беше постигнал, в живота му все още имаше ограничения и, още по-лошо, бяха наложени от хора с по-малка власт. Двадесет години по-рано беше избрал своя път към величието и въпреки очевидния си успех фактът, че е избрал този път, му забраняваше плодовете, които желаеше, защото по-нисшестоящи мъже не го одобряваха.

Не винаги е било така. Един от големите железопътни магнати някога е казал: „Закон ли? Какво ме интересува законът?“ И му се беше разминало, бе пътувал на воля и имал авторитет на велик човек.

„В такъв случай на мен защо не ми се разминава?“ — питаше се Ескобедо. Не беше глупав, още по-малко безразсъден, но не беше стигнал дотук, за да позволява на други да налагат правила върху живота му. Всъщност Ернесто беше нарушавал всяко правило, което си искаше, и от това забогатя. Реши, че е стигнал дотук, като си е създавал собствени правила. Трябва да се научи да създава нови. Щяха да свикнат с наложени от него условия. Уморен беше от правилата на другите. След като взе това решение, започна да изследва различни методи.

Какво се оказваше сполучливо за другите?

Най-очевидният отговор беше успехът. Каквото не можеш да победиш, трябва да го признаеш. В международната политика почти липсват правила, както във всяка авантюра, освен най-важното — успеха. Няма страна на света, която да не се е договаряла с убийци. Просто трябва въпросните убийци да са ефективни. Убий няколко милиона души, и ставаш държавник. Не се ли кланяше всяка страна в света пред китайците — а те не бяха ли убили милиони хора от собствените си хора? Америка не търсеше ли начин да е добре с руснаците — а те не са ли избили милиони от собствените си хора? По времето на Картър американците поддържаха режима на Пол Пот, който беше избил милиони камбоджанци. При Рейгън Америка искаше да постигне временно споразумение със същите иранци, които убиха толкова много хора от собствения си народ, включително и повечето от онези, които считаха Америка за приятел — и бяха изоставени. Америка се сприятеляваше с диктатори с кървави ръце — някои с леви, а някои с десни уклони — в името на realpolitic^[8], като отказваше да подкрепи умерените в политическо отношение, независимо дали са с леви или десни предпочитания, защото може да не са достатъчно активни. Всяка страна, на която в такава степен й липсват принципи, би могла да приеме и него, и съдружниците му, нали? Според Ернесто това беше основната истина за Америка. Докато той имаше принципи, от които не се отклоняваше никога, Америка нямаше такива.

Корупцията на Америка беше очевидна за Ернесто. В края на краищата той я подхранваше. В продължение на много години определени сили в най-големия и най-важен негов пазар водеха агитации за легализиране на дейността му там. За щастие всички те бяха се провалили. Това щеше да бъде провал за Картела и показваше още веднъж как на правителството може да му липсва разум да работи в свой интерес. Американското правителство можеше да спечели милиарди от този бизнес — като него и съдружниците му, — но му липсваше проницателност и ум, за да го направи. И те се наричаха велика сила. Въпреки всичката си предполагаема сила янките нямаха нито воля, нито мъжество. Той можеше да регулира нещата там, където живее, а те не можеха. Можеха да плават по океаните, да пълнят небето със самолетите си, но смеят ли да ги използват в защита на собствените си интереси? Той поклати развеселено глава.

Не. Американците не можеха да бъдат уважавани.