Том Кланси
Реална заплаха (25)

23.
ИГРИТЕ ЗАПОЧВАТ

Сутринта започваше както винаги, въпреки че Райън бе отсъствал цяла седмица. Шофьорът му се събуди рано и отиде с колата си до Ленгли, където взе служебния буик и документи за своя пътник. Те се намираха в метално куфарче с ключалка с комбинация и саморазрушаващо се устройство. Досега никой не се беше опитвал да си има работа с колата или пътниците й, но това не означаваше, че такова нещо никога няма да се случи. Шофьорът, човек от официалната охрана на ЦРУ, носеше собствения си деветкалибров пистолет „Берета 92-F“, а под таблото му се намираше и автомат „Узи“. Човекът беше се обучавал, в тайните служби и отлично можеше да защитава „шефа“ си, за какъвто смяташе директора на разузнавателния отдел. Но му се щеше и Райън да живееше някъде по-близо до Вашингтон или пък да трябваше да си плаща за всичкото возене. Мина по вътрешната страна на столичното околовръстно шосе, след което по детелината слезе на изток на пътя Мериленд 50.

Джак Райън стана в шест и тридесет — час, който му се струваше невероятно ранен сега, когато наближаваше четиридесетте — и извърши същите неща, които сутрин вършат повечето работещи хора, макар фактът, че е женен за лекарка, да означаваше, че закуската му е „здравословна“, а не каквато я харесва. Какво им е лошото на мазнините, на захарта и на консервантите?

Към шест и петдесет и пет приключи със закуската си, облече се и прегледа вестника до средата. Кати имаше задачата да заведе децата на училище. На излизане Джак целуна дъщеря си, но Джак младши се смяташе за твърде голям за такива глезотии. Буикът на ЦРУ тъкмо пристигаше, редовен и надежден, както се опитваха да бъдат и авиолиниите, и железопътният транспорт.

— Добро утро, доктор Райън.

— Добро утро, Фил. — Джак предпочиташе да отваря сам вратата си и се пъхна на дясната задна седалка. Най-напред щеше да дочете своя вестник „Уошингтън пост“, като завърши както винаги с комиксите и си остави Гари Ларсон^[1] за най-накрая. Ако хората от ЦРУ се нуждаят от нещо, то е ежедневната доза от комичната поредица „Далечният край“, най-популярния комикс в Ленгли. Не беше трудно човек да се досети защо е така. По това време колата се намираше обратно на Маршрут 50 сред натоварения поток за Вашингтон. Райън започна да се занимава с ключалката на куфарчето. След като го отвори, пъхна картата си за самоличност от ЦРУ, за да обезвреди разрушителното устройство. Документите в него бяха важни, но всеки нападател на колата в този момент би се интересувал повече от притежателя, отколкото от писмения материал, а в ЦРУ никой не си правеше илюзии за способностите на Райън — или всеки друг — да устоява на опити за измъкване на информация. Разполагаше с четиридесет минути, за да разбере нещата, случили се през денонощието — в случая през почивните дни, за да може да задава интелигентни въпроси на началниците на секции и на офицерите от нощното дежурство, които щяха да го информират, когато пристигне.

Прочитането на вестниците преди всичко останало винаги даваше благоприличен вид на официалните доклади на ЦРУ. Райън имаше съмнения относно журналистите — често пъти анализите им бяха погрешни, — но всъщност и те се занимаваха както и ЦРУ със събиране и разпространяване на информация. С изключение на някои твърде технически, обаче жизненоважни области — като контрола на въоръжаването, — работата им често пъти се равняваше, а понякога и превъзхождаше тази на обучените служители на правителството, които докладваха в Ленгли. Разбира се, един добър кореспондент в чужбина получаваше по-добра заплата, отколкото офицер от ръководен ранг и талантливите хора често пъти отиваха там, където има повече пари. Освен това на репортерите се позволяваше да пишат книги, а точно по този начин може да се печелят добри пари, както бяха направили през годините много московски кореспонденти. Райън знаеше от опит, че достъпът до секретна информация означаваше единствено достъп до източници. Дори на неговото ниво в ЦРУ той често пъти получаваше информация, която малко се различаваше от написаното в компетентните вестници. Само че Джак знаеше източниците на тази информация, което е важно за определянето на надеждността й. Там е тънката, но често пъти съществено важна разлика.

Информацията започваше със Съветския съюз. Там се случваха всякакви интересни неща, но все още никой не знаеше какво означават те или докъде ще доведат. Чудесно. Райън и ЦРУ бяха докладвали по такъв анализ от незапомнени времена. Хората обаче очакваха по-добри отговори. Райън си помисли, че това искаше и онази жена, Елиът, която мразеше ЦРУ за всичко, което върши — всъщност заради неща, които то вече не вършеше, — но въпреки това искаше да знае всичко. Кога ли ще се осъзнаят и ще разберат, че за аналитиците на разузнавателна информация е толкова трудно да предвидят бъдещето, колкото е и за добрите спортни журналисти, когато предвиждат кой ще играе в първенството? Дори и след пробива на „Ол стар“ Американската лига на източните щати имаше три отбора, на които оставаха само няколко точки до първото място. Това бе работа за специалист по облозите. Райън мислено изсумтя и си помисли колко е жалко, че Лас Вегас не е направил лотария за членовете на съветското политбюро или за гласността, или как ще се разреши „въпросът за националностите“. Така щеше да има някаква ориентация. Когато стигнаха до околовръстното шосе, той четеше докладите от Латинска и Южна Америка. И наистина някакъв наркобарон на име Фуентес е бил взривен от бомба.

„Колко жалко“ — беше първата мисъл на Джак. Той разсъждаваше абстрактно, но се съвзе. Не, не е никак жалко, че е мъртъв. Дори е много тревожно, защото е убит от американска авиобомба. Джак си припомни, че Бет Елиът мрази ЦРУ заради такива неща. Заради всичките тези неща, одобрявани от съдия и съдебни заседатели, а след това изпълнявани от екзекутор. Това няма нищо общо с правдата или неправдата. За нея въпросът се състоеше в политическата целесъобразност и може би в естетиката. Политиците се вълнуват повече от „проблемите“, отколкото от „принципите“, но говорят така, сякаш двете съществителни значат едно и също.

„Господи, ти наистина си изпаднал в цинично настроение рано сутрин в понеделник, а?“

„А как ли Роби Джексън се е добрал до тази информация? Кой ли е разпоредил операцията? Какво ще стане, ако нещата наистина се разчуят?“

Или пък: „Трябва ли това да ме вълнува? Ако трябва, защо? Ако не трябва, защо не?“

„Това е политически въпрос, Джак. По какъв начин политиката се намесва в работата ти? Дали политиката изобщо трябва да се намесва в работата ти?“

Както и много други въпроси, и това можеше да бъде превъзходна тема за философска дискусия, нещо, за което йезуитското образование бе подготвило Райън и към което имаше вкус. Но настоящият случай не представляваше абстрактно изследване на принципи и хипотетични примери. Би трябвало да знае отговорите. Ами ако някой член на специална комисия му зададе въпрос, на който трябва да отговори? Такова нещо можеше да се случи по всяко време. Можеше да отклонява подобен въпрос само докато пътуваше с колата си от Ленгли до Капитолийския хълм.

Ако излъже, ще отиде в затвора. Това бе и неприятната страна на повишението му.

По тази причина, ако заявеше най-искрено, че не знае, нямаше да му повярват. Нито членовете на комисията, нито може би и съдебните заседатели. Честността не е най-добрата закрила. Тази мисъл не е ли забавна?

Джак погледна през прозореца, когато минаха покрай храма на мормоните съвсем до околовръстното шосе, близо до авеню „Кънектикът“. Старата сграда изглеждаше величествено с мраморните си колони и позлатени остри кули. Вярата, вдъхвана от тази впечатляваща постройка, се струваше чудата на Райън, католик от началото на живота си, но хората, които я изповядваха, бяха честни, усърдни и пламенно верни на страната си, защото вярваха в принципите на Америка. И всичко се свежда дотук, нали? Райън си помисли, че човек или вярва, или не. Всяко магаре може да се обяви против нещо като капризно дете, което твърди, че мрази някакъв зеленчук, без да го е опитвало. Човек можеше да познае в какво вярват такива хора. Мормоните отделяли десятък от доходите си, за да могат да построят този паметник на вярата, точно както средновековните селяни са правели, за да построят катедралите от своето време и по абсолютно същата причина. Селяните бяха забравени от всички освен от Бога, в когото вярваха. Катедралите — свидетелство на вярата им — оставаха като прослава за тях и все още се използваха за целта си. Кой ли си спомня политическите проблеми на онзи век? Благородниците и техните крепости се бяха разпаднали, кралските родословия почти пресъхваха и от онези времена бяха останали само мемориалите на вярата. Вярата в нещо по-важно от телесното съществуване, изразена в каменни фигури, изваяни от човешки ръце. Какво по-важно доказателство е необходимо за важните неща? Джак знаеше, че не е първият, който се вълнува от този факт, съвсем не, но не винаги хората могат да прозрат Истината толкова ясно, както Райън тази сутрин. Пред нея стремежът му към целесъобразност изглеждаше плитък, ефимерен и крайно ненужен. Все пак трябваше да измисли какво да прави и макар че действията му вероятно ще бъдат предрешени от други, знаеше и какъв ориентир, каква мярка ще използва, за да определи позицията си. Реши, че за момента това е достатъчно.

Петнадесет минути по-късно колата премина през портала, а след това заобиколи предната част на сградата и влезе в гаража. Райън затвори всичките материали в куфарчето и взе асансьора до седми етаж. Когато влезе, от машината за кафе, заредена от Нанси, се чуваше клокочене. Хората му щяха да пристигнат след пет минути за да довършат сутрешния му инструктаж. Райън имаше още малко време за размисъл.

Всичко, което в колата изглеждаше достатъчно, избледня между стените на канцеларията му. Сега трябваше да направи нещо. И въпреки че щеше да се ръководи от принципи, действията му трябваше да са тактически обосновани. Но Джак нямаше никаква идея какво да прави.

Началниците на отдели дойдоха навреме и започнаха инструктажа си. Забелязаха, че шефът им е странно въздържан и мълчалив. Обикновено задаваше въпроси и винаги правеше по някоя весела забележка. Сега само кимаше и сумтеше. Може би почивните му дни са били натоварени.

 

 

За други понеделник сутрин означаваше ходене в съда, срещи с адвокати и изправяне пред съдебни заседатели. Тъй като обвиняемите имат правото да се явят пред съдебните заседатели в най-добрия си вид, за затворниците в Мобайл беше време за къпане.

Както и при всички останали аспекти на затворническия живот, сигурността беше от най-голяма важност. Вратите на килиите се отвориха и затворниците, понесли кърпи и обути в сандали, тръгнаха към края на коридора под зорките погледи на трима опитни надзиратели. Сутрешното мърморене на затворниците беше както обикновено: роптаене, шеги и по някоя ругатня. Насаме или по време на разходката, или в стола затворниците имаха склонността да образуват радикално противоположни групи. Вътрешните затворнически правила забраняваха такова разделение. Надзирателите знаеха, че това просто гарантира насилия, но съдиите, които съставяха правилниците, се ръководеха от принципи, а не от реалността. А убиеха ли някого, отговорността падаше върху надзирателите. Те бяха най-цинични от всички хора, занимаващи се с прилагането на закона. Патрулните полицаи по улиците ги отбягваха като прости пазачи, затворниците ги мразеха, а и обществото нямаше кой знае колко добро мнение за тях. Не можеха да гледат особено прилежно на работата си, а и преди всичко се тревожеха за личното си оцеляване. Рискът в работата им беше съвсем реален. Смъртта на затворник съвсем не е дреболия. Провеждаше се сериозно криминално разследване както от затворническата охрана, така и от полицията, а в някои случаи и от федерални служители. Но животът на един престъпник не струва колкото този на надзирателя — или поне така разсъждаваха самите надзиратели.

Въпреки всичко това те полагаха максимални усилия. Повечето от тях бяха опитни мъже и знаеха какво да търсят. Разбира се, това важеше и за затворниците и всичко тук не се различаваше от нещата на едно бойно поле или от тайните битки между разузнавателните служби. Тактиките се променяха със смяната на мерките и контрамерките. Някои затворници са по-изобретателни от други. Някои са истински гении. Други, особено младежите, са страхливи, покорни и имат цел, еднаква с тази на пазачите — да оцелеят в опасна среда. Всеки тип затворник изискваше малко по-различен вид наблюдение и изискванията към охраната бяха сериозни. Не биваше да се допускат грешки.

Хавлиите висяха на номерирани окачалки. Всеки затворник имаше личен сапун и един надзирател наблюдаваше как влизат голи в банята, в която имаше двадесет душа. Провери дали не се виждат някакви оръжия. Но той беше млад и все още не знаеше, че ако човек реши, той винаги има едно място, в което може да скрие нещо.

Хенри и Харви си избраха съседни душове точно срещу пиратите, които съвсем глупаво бяха заели места, невидими за надзирателя до вратата. Братята си размениха щастливи погледи. Онези копелета може да се имат за велики, но мозъците им не работеха особено добре. Двамата братя не се чувстваха много удобно в момента. Електроизолационната лента върху едносантиметровата дървена дръжка беше гладка, но имаше ръбове и влизането в банята с нормална походка налагаше голяма решителност. Болеше ги. Горещата вода потече от всички душове едновременно и помещението започна да се изпълва с пара. Братята Патерсън започнаха да сапунисват очевидните места, за да улеснят изваждането на дръжките, част от които, разбира, се можеха да бъдат видени от внимателен наблюдател, но те знаеха, че пазачът е нов. Харви кимна на двама души в ъгъла на банята. Всичко започна с доста суховат, подготвен за случая диалог.

— Върни ми шибания сапун бе, копеле такова!

— Педераст — небрежно отговори другият. Той беше обмислил добре репликата си.

Нанесоха му удар и той отвърна.

— Спирайте шибаните си истории. Излизайте оттук! — викна пазачът. В този момент още двама души се включиха в мелето. Единият знаеше защо го прави, а другият, младок за първи път в затвора, беше разбрал само, че трябва да го е страх и да се защитава. Верижната реакция веднага доведе до включването в боя на цялата баня. Пазачът отвън отстъпи и се развика за помощ.

Хенри и Харви се обърнаха с ножове, скрити в ръцете им. Рамон и Хесус гледаха боя, погледите им не бяха насочени където трябва. Двамата се стараеха да останат извън схватката, без да знаят, че е инсценирана.

Харви се зае с Хесус, а Хенри с Рамон.

Хесус така и не видя какво става, просто забеляза как някакъв кафяв силует се доближи като сянка и усети удар в гърдите си, последван от втори. Погледна надолу и видя кръв от дупка, стигаща до сърцето му — с всеки удар на сърцето му раните се разтваряха още, — а след това кафявата ръка отново го удари и към първите две кървави рани се прибави и трета. Той изпадна в паника и се опита да сложи ръка върху раните, за да спре кръвта, но не знаеше, че повечето от кръвта отива в перикарда, където причиняваше смъртта от спиране на сърдечната дейност поради съсирване. Падна назад, удари се в стената и се свлече на пода. Хесус умря, без да знае защо.

Харви, който знаеше, че е по-умният от двамата, пристъпи към по-бърз начин на убиване. Рамон само го улесни, като забеляза приближаващата се опасност и се извърна. Хенри го притисна към облицованата с плочки стена и удари острието си в слепоочието на мъжа, където знаеше, че костта е тънка като черупка на яйце. След като острието влезе, Хенри го развъртя наляво и надясно и нагоре и надолу два пъти. За няколко секунди Рамон се извива като уловена риба, а след това тялото му увисна подобно на безжизнена парцалена кукла.

Всеки от братята сложи оръжието си в ръката на своята жертва — не трябваше да се притесняват за пръстови отпечатъци в банята, — бутнаха телата едно до друго и се върнаха под душовете си, където започнаха енергично да се търкат взаимно, за да измият всяка частица кръв, която може да е попаднала върху телата им. По това време всичко утихна. Двамата, които се скараха за сапуна, си бяха стиснали ръце, извинили се на охраната и сега изпълняваха сутрешните си задължения. Парата продължаваше да замъглява помещението, а братята Патерсън старателно се доизмиха. Когато ставаше въпрос за веществени доказателства, към чистотата се отнасяха почти с набожност. След пет минути водата спря и мъжете започнаха да излизат.

Надзирателите преброиха хората — ако затворническите надзиратели могат да правят нещо, то е да броят — и се оказа, че са с двама по-малко, докато другите започнаха да се сушат и да се щипят по задниците, както правят затворниците в чисто мъжка среда. Единият надзирател надникна в отделението с душовете, готов да извика нещо на испански, който помнеше от гимназията, но под долния слой пара видя нещо, подобно на тяло.

— О, по дяволите! — Обърна се и изкрещя на другите надзиратели да се върнат. — Никой да не мърда, мамицата му! — извика той на затворниците.

— Какво има? — попита един глас.

— Хей, човече, след час трябва да съм в съда — изтъкна друг.

Братята Патерсън се избърсаха, обуха сандалите си и застанаха мълчаливо. Някои други заговорници вероятно щяха да си разменят доволни погледи — току-що бяха извършили идеално двойно убийство при наличието на полицай на три метра от тях, — но близнаците не трябваше да го правят. Всеки от тях знаеше точно какво мисли другият. Свобода. Бяха избягнали наказанието за едно убийство, като извършиха други две. Знаеха, че полицията ще играе честно. Лейтенантът е свестен, а свестните ченгета държат на думата си.

 

 

Слухът за смъртта на пиратите се разпространи със скорост, която би накарала всяка новинарска агенция да се почувства горда. Лейтенантът седеше на бюрото си и пишеше доклад по един случай, когато новината стигна до него. Кимна и се върна към неудобната задача да обясни как е разбита личната му радиокола и как са взети, един скъп радиотелефон, куфарчето му и, най-лошо, една пушка. Тя изискваше попълването на всевъзможни документи.

— Може би Бог по този начин ни казва, че е по-добре да си седи у дома човек и да гледа телевизия — отбеляза един от другите лейтенанти.

— Ах ти, агностико, знаеш ли, че най-после реших да… о, по дяволите!

— Проблем ли имаш?

— Делото Патерсън. Всички куршуми се намираха в куфарчето, забравих да ги извадя. Няма ги. Дуейн, куршумите ги няма. Бележките на следователя, снимките, всичко!

— Прокурорът ще се влюби в теб, приятел. Ти просто върна братята Патерсън на улицата.

„Струваше си“ — помисли си лейтенантът.

 

 

В канцеларията си на няколко преки оттук Стюарт отговори на телефона и въздъхна с облекчение. Разбира се, трябваше да се засрами, но този път просто не можа да си наложи да изпита печал за клиентите си. Заради системата, която ги провали, да, но не и за живота им, който определено не носеше полза на никого. Освен това беше си получил хонорара преди делото, както правеха умните адвокати с дела на пласьори.

 

 

Петнадесет минути по-късно прокурорът на САЩ даде изявление, че е разярен от факта затворници във федерален затвор да умират по такъв начин и че смъртта им ще се разследва от съответните федерални власти. Добави, че се е надявал на смъртна присъда по законен път, което е далеч по-различно от смъртта от ръката на неизвестен убиец. Изявлението беше отлично и щеше да се излъчи по обедните и вечерните новини, а това възхити Едуард Давидоф повече и от смъртта на двамата. Загубата на делото можеше да унищожи шанса му за място в Сената. Сега хората щяха да кажат, че всъщност правосъдието е възтържествувало, и ще свържат изказването с неговото лице. Така стана почти толкова добре, колкото и ако ги осъдеха.

 

 

Разбира се, адвокатът на братя Патерсън се намираше в стаята. Те никога не разговаряха с офицер от полицията без адвоката си — или поне така смяташе той.

— Хей — каза Харви. — Никой не си прави майтап с мене и аз не си правя майтап с никого. Чух, че се сбиха. Това е. Чуеш ли нещо подобно в такова място, най-умно е дори да не поглеждаш какво става. По-добре е да не знаеш нищо.

— Изглежда, клиентите ми няма какво да добавят към следствието ви — каза адвокатът на детективите. — Възможно ли е двамата мъже да са се убили помежду си?

— Не знаем. Ние просто разпитваме хората, присъствали там по време на случилото се.

— Разбирам. Значи не смятате да обвините клиентите ми в каквато и да е връзка с този печален нещастен случай?

— Не на този етап — каза по-старшият детектив.

— Много добре. Искам да се запише в протокола. Също да се отбележи, че моите клиенти нямат сведения, които да се отнасят до разследването ви. И накрая, като това също трябва да се запише, вие няма да разпитвате клиентите ми без мое присъствие.

— Да, сър.

— Благодаря ви. Сега моля да ме извините, но трябва да поговоря с клиентите си насаме.

Този разговор продължи около петнадесет минути, след което адвокатът знаеше какво се е случило. Което означава, че той „знаеше“ не в метафизичния или правния смисъл, или по какъвто и да е друг начин, свързан с правната етика, но му беше ясно. По силата на правната етика той не можеше да предприема действия въз основа на предположението си, без да наруши служебната клетва. Затова направи възможното. Пусна молба за разрешение да впише новооткрити сведения по делото на клиентите си. Към края на деня щеше да добави доказателството за неизвестните му неща.

 

 

— Добро утро, господин съдия — каза Райън.

— Добро утро, Джак. Казвай каквото има бързо, защото излизам след няколко минути.

— Сър, ако ме попитат какво става в Колумбия, какво да отговоря?

— Настрани от това ли те държахме? — попита Мур.

— Да, сър.

— Имам заповед да постъпя така. Можеш да се досетиш откъде дойде тя. Мога само да ти кажа, че никой не е взривен от ЦРУ. Ние провеждаме една операция там, но не сме поставяли никакви бомби в коли.

— Радвам се да го науча, господин съдия. Всъщност аз не смятах, че се занимаваме с минирани коли — каза Райън възможно най-спокойно. „0, по дяволите! И съдията ли?“ — Значи, ако ми се обадят от Конгреса, ще им кажа това, нали?

Мур се усмихна и стана.

— Ще трябва да свикнеш да си имаш работа с тях, Джак. Не е лесно, често пъти нещата не са никак приятни, но смятам, че ще откриеш как и те вършат някаква работа — по-добре от Фаулър и хората му, ако съдя по нещата, които чух сутринта.

— Срещата можеше да премине и по-добре, сър — призна си Райън. — Разбрах, че адмиралът е провел последната такава среща. Предполагам, че щеше да е по-добре да бях говорил с него, преди да замина.

— Не очакваме от теб да си идеален, Джак.

— Благодаря, сър.

— Трябва да хващам самолет за Калифорния.

— Приятно пътуване, господин съдия — каза Райън на излизане от стаята. Влезе в канцеларията си и затвори вратата, преди да изтрие спокойната гримаса от лицето си.

— О, Господи — прошепна той. Ако съдията Мур просто му беше пробутал някоя елементарна лъжа, щеше да приеме това по-лесно. Но лъжата не беше елементарна. Внимателно измислена, може би планирана и непременно репетирана. „Не сме поставяли никакви бомби в коли.“

„Не, просто военноморските сили ги пуснаха вместо вас.“

„Добре, Джак. Ами сега какво ще правиш?“

Не знаеше какво, но имаше цял ден пред себе си, за да реши.

 

 

Всичките им съмнения, ако имаха такива, се разсеяха в понеделник призори. Хората, дошли в планината, все още се намираха тук. Прекарали бяха нощта в свой базов лагер на няколко километра южно от тях и сега Чавес слушаше как се мотаят насам-натам. Дори дочу изстрел, но не стреляха срещу човек от взвода му. Може би елен или нещо подобно, или пък някой се е подхлъзнал и изстрелял един куршум по погрешка. Сам по себе си изстрелът беше достатъчно злокобен.

Взводът седеше сгушен в тясна отбранителна позиция. Имаха хубаво прикритие, а също и добро поле за обстрел, но най-хубаво от всичко беше, че позициите им не се виждаха. Напълниха манерките си по пътя насам и се намираха далеч от източник на вода. Всеки, който търси войници, ще сметне, че са направили обратното. Така също ще търсят войниците на някое възвишение, но и тук долу се криеха достатъчно добре. Горната част на склона беше гъсто обрасла и не позволяваше някой да се приближи тихо. Склонът от обратната страна беше опасен, а всички останали пътеки до мястото за наблюдение се виждаха, което позволяваше на хората от взвода да чакат шанса си и ако е необходимо, да се махнат. Рамирес разбираше от терени. Сегашната им мисия изискваше избягването на контакт, ако е възможно, а ако не, да ужилват и да се изместват. Това означаваше, че Чавес и другарите му вече не бяха единствените ловци в гората. Никой не би си признал, че се страхува, но бдителността им беше два пъти по-силна.

Чавес се намираше извън охранявания периметър на подслушвателно-наблюдателен пост, от който добре се виждаше най-вероятният подстъп до останалата част от взвода, както и една тайна пътека дотам, ако се наложи да се маха. Гуера, сержантът-специалист по операциите, беше с него. Рамирес искаше и двете картечници да са наблизо.

— Може би просто ще ни отминат — помисли на глас Динг, всъщност прошепна.

Гуера изсумтя:

— Мисля, че им дърпахме опашката малко повече от необходимото. Сега имаме нужда от една дълбока дупка.

— Изглежда, са спрели да обядват. Чудя се за колко ли време?

— Изглежда, прочистват нагоре-надолу, като някаква шибана метла. Ако не греша, ще ги видим на онова място там. Ще слязат по онази малка долина и ще тръгнат назад право към нас.

— Може би си прав, Пако.

— Трябва да се махаме.

— По-добре да го правим нощем — отговори Динг. — Сега, като знаем какво правят, можем да стоим далеч от пътя им.

— Може би. Изглежда, ще вали, Динг. Не мислиш ли, че ще се приберат по домовете си, вместо да се мокрят като нас, глупаците?

— Ще разберем след час-два.

— Дъждът ще ни оплеска и видимостта.

— Вярно.

— Ето! — посочи Гуера.

— Виждам ги. — Чавес насочи бинокъла си към далечната дървесна линия. Веднага видя двама, към които след по-малко от минута се присъединиха още шест души. Дори от няколко мили разстояние се виждаше, че са задъхани. Един мъж спря и пое дълга глътка от бутилка — Динг се запита дали това не е бира. Човекът си стоеше на открития терен, сякаш искаше да го използват като мишена. Кои са тези боклуци? Носеха обикновени дрехи, без да се замислят за никакъв камуфлаж, но имаха патрондаши като на Чавес. Оръжията им определено бяха АК-47, предимно със сгъваем приклад.

— „Шест“, тук „Водач“, край.

— „Шест“ слуша.

— Виждам осем… не, десет души с автомати „Калашников“, на половин миля източно по склона на хълм две-нула-едно. В момента не правят нищо, просто стоят там, край.

— Накъде гледат, край.

— Никъде. Шляят се, сър, край.

— Дръж ме в течение — нареди капитан Рамирес.

— Разбрано. Край. — Чавес се върна към бинокъла си. Един от хората посочи върха. Останалите го последваха с очевидна липса на ентусиазъм.

— К’во има? Не иска ли малкото бяло бебче да се качи по малкото шибано хълмче? — попита Динг. Той цитираше първия си взводен сержант в Корея, макар Гуера да не знаеше това. — Мисля, че започват да се изморяват, Пако.

— Добре. Може би ще се приберат у дома.

Наистина бяха уморени. Тримата никак не бързаха да се изкачат догоре. След като стигнаха върха, изкрещяха, че не са видели никого. Изненадан, Динг забеляза, че останалите под тях хора стояха на открито като някакви глупаци. Увереността е добро качество у войника, но това не беше увереност, нито хората — войници.

Когато тримата стигнаха по средата на склона, облаци закриха слънцето. Почти веднага след това заваля дъжд. На западната страна на планината се трупаше свирепа тропическа гръмотевична буря. Две минути след дъжда блесна и светкавица. Една мълния удари на мястото, където преди малко стояха тримата. Мълнията се задържа там за изненадващо дълга частица от секундата, като пръста на гневно божество. След това други мълнии започнаха да бият навсякъде и дъждът започна да се лее с всичка сила. Неограничената допреди малко видимост сега се сви до около четиристотин метра, като се увеличаваше и намаляваше в ритъм с падането на непрозрачните мокри завеси.

Чавес и Гуера си размениха загрижени погледи. Мисията им беше да слушат и гледат, но сега не можеха да видят много далеч, а чуваха и по-малко. По-лошото бе, че след дъжда земята ще е мокра. Клонките и листата няма да пращят, когато хората стъпват върху тях. Влагата във въздуха също абсорбира шума. Некадърните клоуни, които наблюдаваха допреди малко, можеха да се приближат много по-близо до поста, без да бъдат забелязани. От друга страна, ако взводът трябва да се премести, той можеше по същите причини да се движи по-бързо и с по-малък риск да бъде забелязан. Както винаги обкръжението предоставяше предимства на онези, които знаеха как да ги използват, а понякога налагаше едни и същи ограничения и на двете страни.

Бурята продължи през целия следобед, наваляха няколко сантиметра дъжд. Една мълния докосна земята на стотина метра от сержантите — за двамата това беше ново и страшно като артилерийски преграден огън с внезапния си изблик на светлина и шум. След това стана мокро, студено и неприятно, а температурата спадна около десет градуса.

— Динг, виж вляво пред нас — напрегнато прошепна Гуера.

— О, мамицата му! — Чавес нямаше нужда да пита как са се приближили толкова близо. Мълнията попречи на зрението и слуха им, а и почвата бе подгизнала. Двама души се намираха на не повече от двеста метра разстояние.

— „Шест“, тук „Водач“. На около двеста метра от нас, на югоизток, има двама глупаци — докладва на капитана Гуера. — Имайте готовност, край.

— Разбрано, имаме готовност, край — отговори Рамирес. — Спокойно, Пако.

Гуера натисна бутона за излъчване вместо отговор.

Чавес много бавно вдигна оръжието си в положение за стрелба, като провери дали предпазителят е спуснат, но палецът му остана на лостчето. Знаеше, че те са възможно най-невидими, добре скрити на земята под младите дръвчета. Всеки имаше по лицето си камуфлажна боя и дори от петдесет метра разстояние не се отличаваха от околната среда. Трябваше да стоят неподвижно, защото човешкото око е много чувствително за движения, но докато не се движеха, си оставаха невидими. Това беше много добра практическа демонстрация за причината, поради която армията обучаваше хората да бъдат дисциплинирани. И на двамата сержанти им се щеше да са си взели камуфлажните дрехи, но вече беше малко късно да се тревожат за това, а и зелените им дрехи имаха достатъчно кафяв цвят от дъжда и калта. По негласно споразумение и двамата знаеха, че не трябва да движат твърде много главите си. Можеха да си говорят шепнешком, но само за наистина важна информация.

— Дочувам нещо зад себе си — каза Чавес след десет минути.

— По-добре да погледнеш — отговори Гуера.

Динг много бавно, за повече от тридесет секунди, извъртя тялото и главата си.

— Ох! — Няколко човека разпъваха постелки на земята. — Ще останат за през нощта.

Ясно беше какво е станало. Преследвачите, патрулирайки, бяха обкръжили наблюдателния пост с лагера си. Сега виждаха над двадесет мъже.

— Нощта ще бъде забавна — прошепна Гуера.

— Да, а и аз трябва да се изпикая — опита да се пошегува Динг. Погледна към небето. Дъждът ръмеше, но облаците бяха все така гъсти. Щеше да се стъмни малко по-рано, може би след два часа.

Противникът им се разпръсна на три групи — не съвсем глупава постъпка, — но всяка от групите запали огън за готвене, което беше глупаво. Освен това вдигаха шум и разговаряха така, сякаш вечерят в някоя селска cantina^[2].

За Чавес и Гуера това беше добре дошло. Позволяваше им отново да използват радиотелефона си.

— „Шест“, тук „Водач“, край.

— Тук „Шест“.

— „Шест“, ъъ — поколеба се Динг, — лошите типове си устроиха лагер навсякъде около нас. Не знаят, че сме тук.

— Кажи ми какво искаш да направиш.

— Засега нищо. Мисля, че ще можем да излезем оттук, когато се стъмни. Ще ви кажем кога тръгваме.

— Разбрано. Край.

— Да излезем ли? — прошепна Гуера.

— Няма смисъл да ги тревожим, Пако.

— Хей, mano, страшно съм притеснен, мамицата му.

— Това няма да ти помогне.

 

 

Все още нямаше никакъв отговор. Райън излезе от канцеларията си след едно на пръв поглед нормално разглеждане на стара кореспонденция и доклади. Всъщност не можа да свърши много работа. Повечето от нещата, които го разсейваха, просто не го оставяха на мира.

Каза на шофьора си да отбие към Бетесда. Не се обади предварително, но отиването му дотам нямаше да изглежда твърде необикновено. Охраната на отделението за важни персони беше все така силна, но всички познаваха Райън. Човекът до вратата поклати тъжно глава, като посегна да отвори. Райън разбра напълно сигнала. Спря и се стегна, преди да влезе. Гриър не се нуждаеше от шокираните изражения на посетителите. Но Джак се почувства именно шокиран.

Сега Гриър тежеше не повече от петдесетина килограма. Истинско плашило, което някога беше мъж, кадрови офицер от военноморските сили, командвал кораби и водил мъже в изпълнение на дълга към родината си. Петдесетгодишният опит на човека, служил на правителството, сега се прахосваше тук на болничното легло. Умираше не просто човек. Умираше една епоха, когато имаше стандарт в поведението на хората. Заминаваха си опит, мъдрост и преценка, трупани в продължение на половин век. Джак седна до леглото и махна с ръка на телохранителя да излезе от стаята.

— Здравей, шефе.

Очите му се отвориха.

„Ами какво да кажа сега? Как се чувстваш? Това ли се казва на умиращ човек?“

— Как мина пътуването, Джак? — Гласът беше слаб.

— Белгия си е на мястото. Всички ти изпращат поздрави. В петък информирах Фаулър, както ти си направил предишния път.

— Какво мислиш за него?

— Мисля, че му е нужна помощ във връзка с външната политика.

Адмиралът се усмихна:

— Аз също. Но речите му са хубави.

— Не можах да се сработя с една от помощничките му, Елиът, момичето от Бенингтън. Адски отвратителна е. Каза, че ако нейният човек спечели изборите, аз ще бъда уволнен. — Това не трябваше да казва. Гриър се опита да се размърда, но не можа.

— В такъв случай я намери, целунете се и се сдобрете. Ако трябва да я целунеш по задника по обед на площада в Бенингтън, направи го. Кога ще се научиш да превиваш схванатия си ирландски врат? Попитай някога Базил доколко харесва хората, за които трябва да работи. Твоят дълг е да служиш на страната, Джак, а не просто на хора, които случайно харесваш. — Един удар от професионален боксьор не би му причинил по-голяма болка.

— Да, сър. Прав сте, имам още да се уча.

— Побързай, момче. Не ми остава много да те уча.

— Не говорете така, адмирале. — Това прозвуча като молба на малко дете.

— Време ми е, Джак. Някои от хората, с които съм служил загинаха преди петдесет години до остров Саво или остров Лейте^[3], или на много други места в океана. Аз имах много по-голям късмет от тях. И сега е твой ред да поемеш нещата вместо мен. Искам ти да заемеш мястото ми, Джак.

— Имам нужда от съвет, адмирале.

— Колумбия?

— Мога да попитам откъде знаеш това, но няма да го направя.

— Когато човек като Артър Мур не иска да те погледне в очите значи нещо не е наред. Той беше тук в събота и не искаше да ме гледа в очите.

— Мене ме излъга вчера. — Райън обяснява в продължение на пет минути, като описа какво знае, какво подозира и от какво се опасява.

— И искаш да знаеш какво да направиш? — попита Гриър.

— Бих се възползвал от малко напътствия, адмирале.

— Не са ти нужни напътствия, Джак. Достатъчно умен си. Имаш всички необходими контакти. И знаеш кое е правилно.

— Но какво ще стане с…

— Политиката ли? Тези глупости ли? — Гриър почти се изсмя. — Джак, знаеш ли, когато човек лежи тук като мен, можеш ли да се досетиш за какво си мисли? Мисли си за всичките неща, които би искал да опита да направи още веднъж. Всички грешки, всички хора, с които е можело да се държиш по-добре, и благодариш на Бога, че нещата не са били по-лоши. Джак, никога не съжалявай за искреността си дори ако тя нарани някого. Когато си станал лейтенант от морската пехота, си се заклел пред Бога. Сега разбирам защо го правим. То е закрила, а не заплаха. То е нещо, което трябва да ти помогне да си спомняш колко са важни думите. Идеите са важни. Принципите са важни. Думите са важни. Твоята дума е най-важна от всички. Тя показва кой си ти. Това е последният урок, Джак. Ти трябва да поемеш нещата оттук. — Той спря да говори. Джак забеляза как болката преминава през тялото му, като преодолява силните лекарства. — Ти имаш семейство, Джак. Иди си у дома при тях. Предай им моите поздрави и им кажи, че смятам техния татко за много добър човек, с когото трябва да се гордеят. Лека нощ, Джак. — Гриър заспа.

Джак седя на леглото още няколко минути. Толкова му трябваше, за да се овладее. Избърса очите си и излезе от стаята. Лекарят се беше запътил насам. Джак го спря и се идентифицира.

— Не му остава още много. По-малко от седмица. Съжалявам, но никога не е имало голяма надежда.

— Помогнете му да се чувства добре — тихо каза Джак. Още една молба.

— Това правим — отговори специалистът онколог. — По тази причина е в безсъзнание повечето време. Все още съзнанието му е доста бистро, когато е буден. Проведох няколко много приятни разговора с него. И на мен ми харесва. — Лекарят беше свикнал да губи пациенти, но това не го радваше. — Ако бяхме започнали преди няколко години, може и да успеехме да го спасим. Прогресът не е достатъчно бърз.

— Никога не е. Благодаря, че се опитахте, докторе. Благодаря за грижите. — Райън се качи в асансьора, за да слезе до приземния етаж, и каза на шофьора да го закара вкъщи. По пътя отново минаха покрай храма на мормоните, чиито мраморни орнаменти грееха в светлината на прожекторите. Джак все още не знаеше как точно ще постъпи, но бе сигурен какво иска. Обеща мълчаливо на един умиращ мъж и никое обещание не можеше да е по-важно от това.

 

 

Облаците се раздалечаваха и скоро щеше да изгрее луна. Време беше. Врагът имаше часови. Те се движеха по същия начин, както пазачите на участъците за преработка на кока. Огньовете все още горяха, но разговорите бяха спрели, тъй като уморените мъже заспиваха.

— Просто трябва да излезем, ходейки — каза Чавес. — Ако видят, че пълзим, веднага ще се досетят, че сме от лошите. Видят ли, че ходим, значи сме от тях.

— Разумно — съгласи се Гуера.

И двамата преметнаха оръжията през гърдите си. Профилът им ще е напълно непознат за врага, но близо до телата силуетите ще са по-неясни и оръжията ще бъдат готови за незабавна стрелба. Динг можеше да разчита на тихо убийство със своя МР5 SD2, ако възникне нужда. Гуера извади своето мачете. Разбира се, металното острие имаше черно анодно покритие и единствената блестяща част беше самият остър като бръснач режещ ръб. Гуера бе особено добър с такива оръжия и винаги остреше мачетето си. Освен това можеше да действа еднакво добре с двете си ръце и държеше ножа в лявата, а дясната лежеше върху пистолетната дръжка на неговия автомат М-16.

Взводът вече се намираше на около сто метра от лагера, край който щяха да преминат, готови да им окажат съдействие, ако е необходимо. В най-добрия случай това щеше да е трудно упражнение и всички се надяваха да не се налага.

— Окей, Динг. Ти водиш. — Гуера имаше същите пълномощия като Чавес, но тук опитът бе по-важен от старшинството.

Чавес го поведе надолу по хълма, като се прикриваше, доколкото беше възможно, а след това се отклони на север към сигурността. Очилата му за нощно виждане се намираха в раницата в скривалището на групата, тъй като трябваше да го сменят с друг преди стъмване. Липсваха му тези очила. Много.

Двамата мъже се движеха възможно най-тихо, а подгизналата почва им помагаше, но растителността все повече се сгъстяваше. Оставаха им само триста или четиристотин метра до спокойствието, но сега това изглеждаше твърде голямо разстояние.

Разбира се, не използваха пътеки, но не можеха да ги избягват напълно, а една от тях правеше завой. Когато Чавес и Гуера я пресичаха, двама мъже се появиха на не повече от три метра.

— Какво правите извън лагера? — попита единият. Чавес само махна приятелски с ръка, като се надяваше, че жестът ще го спре, но той се приближи, опитвайки да види кои са те, а другарят му се движеше до него. Когато видя, че Динг носи оръжие от различен вид, беше твърде късно за всички.

Чавес държеше автомата си с две ръце и го завъртя на двойния ремък, като изпрати един куршум под брадата на мъжа. Куршумът пръсна горната част на главата му. Гуера се извъртя и удари другия с мачетето. Главата се откъсна от тялото точно като във филмите. Той и Чавес се хвърлиха напред, за да подхванат телата, преди да паднат и да вдигнат много шум.

„По дяволите!“ — помисли си Динг. Сега ония щяха да разберат, че тук има някой. Нямаше време да скрият телата, защото можеше да се натъкнат на някой друг. По-добре е да се възползват докрай от убийството. Намери откъснатата глава и я постави върху гърдите на жертвата на Гуера, като я обхвана с двете безжизнени ръце. Посланието беше достатъчно ясно „Не се закачайте с нас!“

Гуера кимна одобрително и Динг отново тръгна. Изминаха още десет минути, преди да чуят звук като от плюене вдясно от себе си.

— Гледам ви от половин вечност — обади се Oso.

— Добре ли сте? — прошепна Рамирес.

— Срещнахме двама. Мъртви са — отговори Гуера.

— Хайде да тръгваме, преди да са ги намерили.

Но не стана така. След миг дочуха звук от падащо тяло, последвано от вик, после от писък, сетне от залп напосоки от автомат „Калашников“. Куршумите заминаха нахалост, но бяха достатъчни, за да събудят всичко живо в радиус от две мили. Членовете на взвода включиха очилата си за нощно виждане, за да могат възможно най-бързо да намират пътя си през гъсталака, докато в лагера зад тях избухнаха шум, викове и ругатни. Не спираха да се движат. Сега сякаш изпълняваха официална заповед от спътника: преследваните бяха те.

 

 

Всичко беше станало с несвойствена бързина на сто хиляди километра от островите Зелени нос. Спътниковите камери наблюдаваха времето от няколко дни, като следяха бурята на няколко различни светлинни честоти. Снимките се предаваха до всеки притежател на съответното оборудване и корабите вече сменяха курсовете си, за да избягнат урагана. От западноафриканската пустиня се носеше много горещ и сух въздух в почти рекордно горещото лято. Поет от източните пасати, влизаше в комбинация с влажния океански въздух и образуваше стотици огромни гръмотевични облаци, които вече се събираха в едно. Облаците стигаха до топлата вода, като изтегляха нагоре допълнителна топлина, която се добавяше към енергията им. Когато се стигна до критичното количество топлина, дъжд и облаци, бурята започна да се заражда.

Хората в националния център за ураганите все още не разбираха защо става така или, предвид обстоятелствата, защо това става толкова рядко, но сега то се случваше. Главният специалист манипулираше компютъра си, за да премине през спътниковите снимки с голяма скорост, връщаше ги и започваше отново. Всичко се виждаше ясно. Облаците бяха започнали да се въртят в орбита в посока, обратна на часовниковата стрелка около една точка в пространството. Зараждаше се организирана буря, която използваше собственото си кръгово движение, за да увеличи целостта и силата си, сякаш знаеше, че такова движение би й дало живот. Това не беше първата такава буря, но тази година съществуваха особено „добри“ условия за образуването им. Колко красиви изглеждаха на спътниковите снимки тънките колела от ефирни облаци. Като някакъв вид модерно изкуство. „Или — помисли си главният специалист — така щяха да изглеждат, ако от тях не са загинали толкова много хора.“ Всъщност на ураганите дават имена по простата причина, че е непристойно стотици и хиляди животи да бъдат прекратени от нещо с номер. Метеорологът си помисли, че този ураган ще е един от тях. За момента щяха да го нарекат тропическа депресия, но ако продължеше да става по-голям и по-силен, ще се превърне в тропическа буря. Точно тук решиха да го кръстят Адел.

 

 

„Може би единственото реално нещо във филмите — мислеше Кларк — е, че в тях шпионите често пъти се срещат в барове.“ В цивилизованите страни баровете са полезно нещо. Това са местата, където хората ходят, за да пият по някоя напитка, да се срещат с други хора и да разговарят с непознати в слабо осветени сепарета, където човек запазва анонимността си, а музиката гърми и заглушава думите им извън известен малък радиус. Ларсон пристигна след една минута и се прокрадна до сепарето на Кларк. В тази cantina нямаше столове до бара, а само истинска месингова релса, на която човек да подпре крак. Ларсон поръча една бира, местно производство, а колумбийците я правеха добре. Кларк си помисли, че ги бива за много неща. Ако оставим проблема с наркотиците, тази страна наистина може да се развие. Страната страдаше колкото… коя? Неговата ли? Не повече от неговата държава. Колумбийското правителство трябва да се изправи пред факта, че води война с наркобароните и губи… „За разлика от Америка?“ — запита се агентът от ЦРУ. За разлика от Америка колумбийското правителство беше застрашено. „Да, сигурно е така — мислеше той. — Ние сме много по-добре, отколкото хората в тази страна.“

— Е? — попита той, когато собственикът се отдалечи към другия край на бара.

Ларсон заговори тихо, на испански:

— Ясно е. Броят на войниците, с които разполагат големите тузове, е спаднал адски много.

— Къде са отишли?

— Един човек ми каза, че на югозапад. Говорят за ловна експедиция по планините.

— О, Господи — промърмори на английски Кларк.

— Какво?

— Ами горе имаме четиридесет леки пехотинци… — Той обясни за няколко минути.

— Ние сме нахлули? — Ларсон погледна — надолу към бара. — Господи, кой лунатик е родил тази идея?

— Ние и двамата работим за него… за тях, предполагам.

— По дяволите, има едно нещо, което не можем да направим на този народ, а операцията върши точно това, мамицата му!

— Добре. Отлети до Вашингтон и кажи това на заместник-директора по операциите. Ако Ритър все още има мозък, ще ги изтегли бързо, преди някой да пострада. — Кларк се обърна. Мислеше много усилено и не харесваше нещата, които минаваха през главата му. Припомни си една мисия, когато… — Какво ще кажеш ние двамата да хвърлим утре един поглед натам?

— Наистина ли искаш да разруша прикритието си? — попита Ларсон.

— Ти имаш ли си бърлога? — Кларк имаше предвид онова, което всеки оперативен агент устройва, когато започва работа под друга идентичност. Безопасно място, в което да избяга и да се скрие, ако се наложи.

Ларсон изсумтя.

— Ти какво си мислиш?

— Ами приятелката ти?

— Ако не се погрижим за нея, аз ще приключа с това ведомство — ЦРУ поощряваше лоялността между агентите си дори когато човек не спи с тях, а Ларсон изпитваше нормалната привързаност към дългогодишната си приятелка.

— Ще се опитаме да минем за пътуващи геолози, но след тази операция по мое нареждане прикритието ти ще се счита официално за невалидно и ще се върнеш във Вашингтон за ново назначение. Тя също. Това е официална заповед.

— Не знаех, че имаш…

Кларк се усмихна.

— Официално нямам, но скоро ще разбереш, че мистър Ритър и аз имаме споразумение. Аз върша оперативната работа, а той не ми се меси.

— Никой не може да направи това.

Вместо отговор Ларсон получи само вдигане на вежди и поглед, който изглеждаше далеч по-опасен, отколкото си мислеше.

 

 

Кортес седеше в единствената свястна стая в къщата. Това беше кухнята, голяма за местните стандарти, а пред себе си имаше маса, на която да разположи радиотелефоните си и картите, а освен това и един по-голям лист, където си водеше сметка. Досега беше загубил единадесет мъже в кратки и в повечето случаи безшумни схватки — и нямаше нищо в замяна. „Войниците“, с които разполагаше на бойното поле, все още бяха твърде разгневени, за да се страхуват, а това напълно подхождаше на целите му. На главната тактическа карта имаше прозрачен пластмасов калъф и той използваше червен мек молив, за да отбелязва зоните на активност. Влизал беше в схватка с два, а може би и с три от американските екипи. Смяташе, че е било така, защото загуби петнадесет човека от собствените си войници. Прие, че са били глупаци. Разбира се, това е само относително, тъй като на бойното поле късметът наистина е важен фактор, но историята учи, че по принцип умират най-напред тъпите, а на бойното поле се извършва процес на естествен подбор. Планираше, че може да загуби още петдесет или повече мъже, преди да предприеме нещо по-различно. Тогава ще повика подкрепления, което допълнително ще намали охраната на наркобароните. След това ще се обади на шефа си, за да му каже откритието си: че един или двама, или трима негови събарони са пратили на бойното поле хора, които се държат много странно. Разбира се, той вече знаеше кого може да обвини — а следващия ден ще предупреди някой от другите, също избрани предварително, за да им каже, че шефът му се държи доста странно, и той — Кортес — е лоялен към цялата организация, която му плаща, а не към отделни личности. Планът му беше Ескобедо да бъде убит. Тази мярка е необходима и не поражда особено съжаление. Американците вече бяха убили двама от наистина умните членове, а това щеше да му помогне да елиминира останалите два обекта. Оцелелите наркобарони ще осъзнаят, че имат нужда от Кортес. Постът му на завеждащ сигурността и разузнаването ще се промени и той ще добие право на място около масата, след като оставащата част от Картела се преструктурира в съответствие с идеята му за по-праволинейна и сигурна организация. След една година ще е първи между равните, а след още година просто ще стане първи. Дори няма да трябва да убива останалите. Ескобедо е един от най-умните, а се оказа, че е толкова лесно да го манипулира човек. Останалите ще са като деца, заинтересовани повече от парите и скъпите си играчки, отколкото какво наистина може да постигне организацията. Идеите му в тази област не бяха ясни. Кортес не можеше да мисли с десет хода напред. Четири му стигаха.

Отново разгледа картите. Скоро американците ще се досетят колко е опасна неговата операция и ще реагират. Извади куфарчето си и сравни снимките от въздуха с картата. Сега знаеше, че американците са докарани тук и вероятно ги поддържа само един хеликоптер. Това е толкова дръзко, че чак стига до глупост. Американците не научиха ли достатъчно за хеликоптерите в равнините на Иран? Трябва да намери вероятните зони за кацане… или може би не?

Кортес затвори очи и си наложи да се върне към първоначалните си принципи. Ето такава е истинската опасност при подобни операции. Човек дотолкова се оплита в ежедневието, че губи поглед върху цялостното положение. Може би има друг начин. Американците вече му бяха помогнали. Вероятно ще могат да му помогнат отново. Как ли може да го направи? Какво може той да им стори и какво да направи за тях? Какво могат те да сторят за него? Тези въпроси му дадоха храна за мисълта през оставащата част от безсънната нощ.

 

 

Лошото време не им позволи да пробват двигателя предишната нощ и по същата причина трябваше да чакат до три часа местно време, за да опитат пак тази нощ. Хеликоптерът „Пейв Лоу“ не можеше да се показва денем при никакви обстоятелства, без да има заповед отгоре.

Един мотокар изтегли хеликоптера от хангара, разтеглиха и фиксираха на мястото им перките, преди да пуснат двигателя. ПД и капитан Уилис подаваха газ, а сержант Зимър седеше пред таблото на бордовия механик. Отидоха нормално до пистата и започнаха излитането си, както го правят хеликоптерите, с неравномерно тласкане напред, а тоновете метал и гориво се заизкачваха във въздуха като дете по първата стълба в живота си.

Трудно беше да се разбере какво стана най-напред. Някакво пронизително стържене достигна до ушите на пилота, прониквайки през защитния дунапрен на шлема му като на Дарт Вейдър. В същото време, може би милисекунда по-рано, Зимър изкрещя предупредително и малко прекалено силно по разговорната уредба. Полковник Джоунс погледна към таблото с приборите и видя, че данните за двигател номер едно са напълно погрешни. Уилис и Зимър спряха двигателя, а ПД спусна хеликоптера, благодарен, че се намират само на три метра от земята. След по-малко от три секунди той отново се приземи, като намали мощността на единствения изправен двигател.

— Е?

— Новият двигател, сър. Просто се разпадна пред очите ми — изглежда, компресорът е напълно скапан. Ще трябва да го прегледам целия за други повреди — съобщи Зимър.

— Имаше ли някакви проблеми, когато го монтираше?

— Не. Всичко стана точно както го описват в книгата. Това става за втори път и все в тази партида двигатели. Изпълнителят се оплесква някъде с тези нови турбинни лопатки от композит. Това означава, че трябва да проверяваме всички двигатели от тази серия, докато не открием проблема, да приземим всеки хеликоптер, който ги използва — ние, военноморските сили, армията, всички. — Лопатките на турбината на новия двигател бяха изработени от керамични материали вместо от стомана. Така двигателят ставаше по-лек, можеше да се носи малко повече гориво — и по-евтин. А и изпитанията на производителя показваха, че новата версия е също толкова надеждна или поне докато влязоха на въоръжение. Първата повреда беше приписана на всмукана птица, но два хеликоптера на военновъздушните сили изчезнаха безследно в морето. Зимър имаше право. Всеки хеликоптер с този двигател щеше да бъде приземен, докато проблемът не бъде открит и отстранен.

— О, това е страхотно, Бък — каза Джоунс. — Ами какво става с резервния двигател, който донесохме тук?

— Познайте, сър — предложи Зимър. — Мога да ги накарам да ни донесат един стар ремонтиран двигател.

— Мисля, че трябва да вземем ремонтиран двигател или да свалим някой от друг хеликоптер в Хълбърт.

— Иди да се обадиш веднага — нареди полковникът. — Искам два изправни двигателя тук. Възможно най-бързо.

— Да, сър. — Двамата членове на екипажа се спогледаха. Ами хората, които трябва да поддържат?

 

 

Казваше се Естевес и също беше сержант на свръхсрочна служба в леката пехота на американската армия. Преди всичко това да започне, той също служеше в пети разузнавателен батальон на 14-и пехотен полк от Първа бригада на 25-а пехотна дивизия „Тропическа светкавица“, базирана в Шофийлд на Хавайските острови. Макар и млад и горд както всички останали воини, участващи в операцията „Увеселителна лодка“, той беше уморен и разочарован. А в момента — и болен. Вероятно страдаше от нещо, което бе пил или ял. Когато му дойде времето, щеше да се прегледа при взводния лекар и да вземе някакви хапчета, но точно сега червата му вдигаха шум и усещаше ръцете си по-слаби, отколкото би искал. Намираха се на бойното поле точно с двадесет и седем минути по-малко от група „Нож“, но не бяха влизали в съприкосновение с никого, откакто опустошиха онова малко летище. Намериха шест участъка за преработване, като четири бяха използвани неотдавна, но на нито един нямаше хора. Естевес искаше да се бие и беше сигурен, че другите групи правят точно това. И той, както Чавес, бе израснал в район с много банди. За разлика от Чавес участваше в една, докато съдбата го откъсна от нея и той дойде в армията. Пак за разлика от Чавес той вземаше наркотици, докато сестра му не се самоуби е една свръхдоза хероин. Той беше стоял до нея и видя как животът й спира така рязко, сякаш някой е дръпнал щепсела от контакта в стената. Следващата вечер спипа онзи пласьор на наркотици, а след това се записа в армията, за да избегне наказанието за убийство, без да предполага, че ще стане професионален войник и възможностите в живота му ще надхвърлят хоризонта на автомивките и чековете от службите за социални помощи. Той искаше да отмъсти за стореното зло на онзи боклук, който уби сестра му и поробваше народа му. Но все още не можеше да убие никого, все още не фигурираше в списъка на хората с резултати. Умората и разочарованието са смъртоносна комбинация пред лицето на врага.

„Най-после“ — помисли си той. Забеляза светлината на огъня от половин километър разстояние. Направи каквото трябваше — обади се до капитана, за да му обясни какво е видял, и изчака взводът да образува две групи, а след това да отидат там и да очистят десетте човека, които участваха в идиотския си танц в киселината. Въпреки умората и силното желание все още животът му се въртеше около едно — дисциплината. Отведе своята група от още двама души на място, подходящо за добра огнева поддръжка, а капитанът се зае с нападението. В момента, когато реши, че тази нощ щеше да е различна, тя стана такава.

Нямаше вана, нямаше раници, пълни с листа, а петнадесет души с оръжие. Той почука по бутона на радиотелефона си, за да предупреди, но не получи отговор. Не знаеше, че преди десет минути едно клонче беше пречупило антената му. Спря, като се чудеше как да постъпи и се оглеждаше наоколо за нещо, което да го подсети, а войниците до него го гледаха и се питаха какво става. В този момент стомахът му отново се сви, той се приведе, спъна се в един корен и изпусна оръжието си. То не произведе изстрел, но прикладът се удари в земята достатъчно силно, за да се чуе ясен метален удар. В този момент откри, че на пет-шест метра от него има човек, чието присъствие все още не беше установил.

Този човек беше буден, масажираше прасците, които го боляха, за да може да заспи. Шумът го стресна. Той обичаше да ловува и най-напред изпита смайване. Как е възможно тук да има някой? Сигурен беше, че никой от хората му не е преминавал извън зоната за наблюдение, но му се стори, че звукът идва от човек, от някакво оръжие. Хората му вече бяха предупредени за някакви схватки между… които и да са те, по дяволите, хора, убили други хора, които трябваше да убият тях, и това го тревожеше. Отначало звукът беше го стреснал, но сега го обзе страх. Вдигна пушката си и изстреля целия пълнител. Четири куршума попаднаха в Естевес, който умря достатъчно бавно, за да има време да изкрещи една ругатня по адрес на съдбата. Двамата членове на екипа му обсипаха с куршуми мястото, откъдето дойдоха изстрелите, като убиха мъжа с много шум и направиха голяма каша. Но по това време другите около огъня вече бяха станали и тичаха наоколо, а нападателната група все още не беше на мястото си. Реакцията на капитана при звука на изстрелите бе напълно логична. Подкрепящият го екип е попаднал на засада и той трябваше да се добере до тях, за да им помогне. Групата за огнева поддръжка се придвижи свободно до бивака и скоро установи, че наоколо се движат и други хора. Повечето от тях избягаха от огъня и се натъкнаха на щурмовата група, която тичешком се приближаваше от другата страна.

Ако имаше правилно съставен следоперативен доклад, първата забележка щеше да гласи, че и двете страни са загубили контрол над ситуацията. Капитанът, който водеше взвода, реагира прибързано и водейки отпред, вместо да изостане и да обмисли ситуацията, бе един от първите убити. Останалите хора от взвода сега нямаха водач, но не знаеха това. Разбира се, вещината на професионалните войници не намаля, но те са преди всичко и винаги членове на групи, всяка от които е жив и мислещ организъм, а колективната й сила е далеч по-голяма от тази на отделните членове. Без водач, който да ги командва, те се върнаха към наученото по време на обучението, но шумът и тъмнината ги объркваха. Сега и двете групи мъже се смесиха и липсата на обучение и водачески умения на колумбийците вече нямаше толкова голямо значение, защото боят се водеше от отделни хора от едната страна и от взаимно подкрепящи се двойки от другата. Всичко трая по-малко от пет объркани и кървави минути. Двойките „победиха“. Те убиваха страстно и ефективно, а след това изпълзяваха настрани, като в един момент се изправяха и побягваха към сборните си пунктове, а останалите живи врагове продължаваха да стрелят, преди всичко по самите себе си. Само петима души стигнаха до сборния пункт, трима от щурмовата група и двамата от екипа на Естевес. Половината хора от взвода бяха мъртви, включително капитанът, лекарят и радистът. Бойците все още не знаеха на какво се бяха натъкнали — поради грешка в комуникациите не ги предупредиха за операцията на Картела срещу тях. Това, което знаеха, беше достатъчно лошо. Върнаха се към базовия си лагер, събраха си раниците и продължиха.

Колумбийците знаеха и по-малко, и повече. Убили бяха петима американци — все още не бяха намерили Естевес — и загубиха двадесет и шест души от своите, като вероятно някои от тях са загинали от приятелски куршуми. Не знаеха дали някой се е измъкнал, нито каква е силата на взвода, който ги нападна. Дори не знаеха дали изобщо са нападнати от американци — намерените оръжия бяха американски, но М-16 се ползваше с популярност в цяла Южна Америка. Те, както и хората, които прогониха, осъзнаваха, че се е случило нещо ужасно. Събираха се на групи, сядаха, повръщаха и изпитваха шока след битката. Едва сега разбраха, че притежанието на автоматично оръжие не превръща автоматично притежателя му в бог. Постепенно шокът преминаваше в гняв, докато събираха загиналите свои хора.

Група „Знаме“ — или онова, което оставаше от нея — не се радваше на лукса да има тази информация. Нямаха време да мислят кой е победил и кой загубил. Всеки от тях получи шокиращ урок за бойните операции. Хората с по-високо образование може да кажат, че светът е детерминиран, но петимата мъже от „Знаме“ се успокояваха с най-непретенциозното от войнишките наблюдения: всичко се случва.