Том Кланси
Реална заплаха (12)

10.
ПОЛЕТ НАД СУША

Марк Брайт се представи на заместник-директора Мъри просто от вежливост, преди да влезе при директора.

— Трябва да си хванал първия самолет за насам. Как се развива делото?

— Делото срещу пиратите — така го наричат вестниците — е наред. Аз съм тук заради нещо, което се разви вследствие на това дело. Жертвата е била по-мръсна, отколкото си мислехме — обясни Брайт за няколко минути, като извади една от папките от куфара си.

— Колко?

— Не сме сигурни. Нужен е внимателен анализ от хора с опит в света на големите пари, но… е, вероятно някъде към седемстотин милиона долара.

Мъри успя да постави кафето си на бюрото, без да разлее нито капка.

— Повтори!

— Правилно чу. Аз не го знаех до вчера и не спрях да чета тези материали допреди двадесет и четири часа. Господи, Дан, аз само го прегледах. Може да греша, но в смисъл, че сумата сигурно е по-голяма. Както и да е, предположих, че директорът може да желае да види това нещо много спешно.

— А да не говорим за министъра на правосъдието и президента. В колко часа ще се срещнеш с Емил?

— След половин час. Искаш ли да присъстваш? Ти си по-добре запознат с тези международни неща от мен.

ФБР имаше много заместник-директори и постът на Мъри имаше неясна дефиниция, която той шеговито определяше като „момче за всичко“. Водещ експерт на ФБР по тероризма, Мъри беше и експерт по придвижването от едно място на друго на хора, оръжия и пари от международните групи. Това в добавка към широкия му опит на уличен агент му даваше правото да наблюдава някои важни случаи за директора или за Бил Шоу, изпълнителния помощник-директор по разузнаването. Брайт не беше влязъл в канцеларията му без причина.

— Солидна ли е информацията ти?

— Както ти казах, тя все още не е събрана докрай, но имам няколко номера на сметки, дати на извършване на сделки, суми и солидна следа чак до мястото, откъдето е започнало всичко.

— И всичко това, защото онези от бреговата охрана…

— Не, сър — поколеба се Брайт. — Е, може би. Знаехме, че жертвата е мръсна, и затова проверихме миналото му малко по-внимателно. Вероятно щяхме да се доберем до тази информация и без това. Постоянно се връщах в къщата. Знаете как е.

— Да — кимна Мъри. Една от чертите на добрия агент е упоритостта. Друга е инстинктът. Брайт беше се върнал в дома на жертвата, защото е предчувствал, че там трябва да има още нещо. — Как намери сейфа?

— Оня имаше една каучукова подложка, върху която стъпваше подвижният му стол. Нали знаеш как тези парчета се отместват, когато се возиш напред-назад на стола си? Трябва да бях седял повече от час на онова бюро и забелязах, че се е разместило. Дръпнах стола, за да върна подложката на мястото й, и тогава ме осени идеята — какво идеално скривалище. Така и излезе. — Брайт се усмихна. Имаше право.

— Би трябвало да запишеш този случай в „Инвестигейтър“. — Това беше стенвестникът на Министерството на правосъдието.

— В канцеларията имаме един много добър специалист по сейфовете. Пък и всичко беше просто намиране на кодовете на диска. Имаме човек в Мобайл, който ни помага за тези неща, а и техните работи не го интересуват чак толкова. Мисля, че трябва да го прикриваме много внимателно, докато конфискуваме парите.

— Знаеш ли, никога не сме притежавали пазарен център. Но си спомням, когато конфискувахме оня бар, където танцуваха жени без сутиени — засмя се Мъри, като вдигна телефона и набра номера на канцеларията на директора. — Добро утро, Мойра, обажда се Дан Мъри. Кажи на шефа, че имаме нещо истински горещо за него. Бил Шоу също би желал да присъства. Ще бъдем там след две минути. — Мъри постави слушалката на мястото й. — Хайде, агент Брайт. Не се случва много често на човек да му се падне голям шлем и толкова бързо да се напъха в първа група. Виждал ли си директора?

— Поздравявал съм го веднъж-два пъти на приеми.

— Свестен човек е — увери го Мъри на път за вратата. Не трябваше да ходят дълго по застлания с килим коридор. Бил Шоу ги срещна в коридора.

— Здрасти, Марк. Как е баща ти?

— Лови много риба.

— Сега живее на Кийс^[1], нали?

— Да, сър.

— Това ще ти хареса, Бил — отбеляза Мъри, като отвори вратата. Поведе ги, но се закова на място, когато видя секретарката на директора.

— Господи, Мойра, колко си красива!

— Внимавайте какво говорите, мистър Мърфи, или ще кажа на жена ви! — Но това беше самата истина и не можеше да бъде отречена. Костюмът й беше красив, гримът — идеален, а лицето й светеше с това, което може да се нарече нова любов.

— Най-смирено моля за прошка, мадам — галантно каза Мъри. — Този красив млад мъж е Марк Брайт.

— Подранили сте с пет минути, агент Брайт — отбеляза мисис Улф, без да поглежда тефтера със срещите. — Кафе?

— Не, благодаря, мадам.

— Добре. — Тя провери дали директорът не разговаря по телефона. — Можете да влезете.

Канцеларията на директора беше достатъчно голяма, за да може в нея да се провеждат съвещания. Емил Джейкъбс беше дошъл във ФБР след отлична прокурорска кариера в Чикаго, а за да поеме този пост, беше отказал място в тамошния апелативен съд. Ясно беше, че можеше да бъде съдружник в която и да е юридическа фирма. Но от деня, в който издържа изпита, Емил Джейкъбс беше решил да прекара живота си, като вкарва криминалните престъпници в затвора. Част от причината се криеше във факта, че баща му си беше изпатил по време на бирените войни през сухия режим. Джейкъбс никога не забрави белезите, които носеше баща му, задето беше отвърнал на един гангстер от южните квартали. Дребният като баща си Емил Джейкъбс гледаше на мисията си в живота като защита на слабите от злото. Преследваше я с религиозен плам, който криеше зад отличния си аналитичен мозък. Един от малкото евреи, живеещи в общество на ирландски католици, той беше станал почетен член на седемнадесетте ирландски ложи. Докато сегашните агенти знаеха Дж. Едгар Хувър като „директора Хувър“, за тях директорът Джейкъбс беше „Емил“.

— Баща ви е работил за мен — каза Джейкъбс, като протегна ръка на агент Брайт. — Той е на остров Маратон^[2], нали? Все още ли ходи за тарпони^[3]?

— Да, сър. А вие откъде знаете?

— Всяка година ми изпраща картичка за Ханука^[4] — засмя се Джейкъбс. — Изненадан съм, че не ви е разказвал тази история. Е какво имате да ми кажете?

Брайт седна, отвори куфарчето си и раздаде подвързани копия на документите. Започна да говори, отначало неловко, но след десетина минути напълно беше навлязъл в темата. Джейкъбс бързо разлистваше папката, но не пропускаше нито дума от това, което се говореше.

— Става дума за около половин милиард долара — приключи Брайт.

— От това, което виждам тук, синко, мисля, че са повече.

— Нямах време да направя подробен анализ, сър. Предполагах, че ще желаете да видите тези документи веднага.

— Познал си — отговори Джейкъбс, без да вдига поглед. — Бил, кой е най-добрият в Министерството на правосъдието, за да се заеме с това?

— Помните ли човека, който водеше делото по спестовните влогове и заемите? Той е вълшебник, когато трябва да се проследят пари от едно място към друго. Марти някой си — каза Шоу. — Млад човек. Има истински нюх за тези неща. Смятам, че и Дан трябва да се включи.

Джейкъбс вдигна поглед.

— Е?

— Нямам нищо против. Жалко е само, че не можем да получим комисионна от конфискуваното. Ще трябва да действаме бързо. Онези само малко да заподозрат и…

— Това може и да няма значение — замислено каза Джейкъбс, — но не бива да се бавим. Такава загуба ще ги жилне доста лошо. А и с другите неща, които ние… извинете ме. Добре, Дан, хайде да организираме нещата така, че да стане бързо. Има ли някакви усложнения по делото за пиратство?

— Не, сър. Веществените доказателства са достатъчни, за да ги осъдим. Прокурорът отхвърли признанията им, когато защитникът започна да мърмори за това, как са били получени. Каза ми, че когато го е сторил, се е усмихвал. Казал на адвоката, че не иска никакви сделки, защото има достатъчно доказателства, за да ги изпържи на електрическия стол, което е и желанието му. Бори се за по-близка дата, като сам ще гледа делото. Цялото.

— По всичко изглежда, че нечия политическа кариера започва да напъпва — отбеляза Джейкъбс. — Колко от всичко това е представление и колко е истина?

— С нас, в Мобайл, той винаги е бил много добър, сър — отговори Брайт.

— Човек винаги има нужда от приятели в Конгреса — съгласи се Джейкъбс. — Вие напълно доволни ли сте от делото?

— Да, сър. Непробиваемо е. Нещата, които последваха от него, могат да бъдат самостоятелни дела.

— Защо е имало толкова много пари на яхтата, ако онези са планирали просто да го убият? — попита Мъри.

— Стръв — отговори агент Брайт. — Според признанието, което измъкнахме, те е трябвало да предадат парите на някого в Бахамските острови. Както виждате от този документ, жертвата понякога е провеждала сделки с големи суми в брой. Вероятно това е причината да купи яхтата.

Джейкъбс кимна.

— Добре. Дан, ти нали каза на онзи капитан…

— Да. Той си научи урока.

— Чудесно. Да се върнем към въпроса с парите. Дан, ти се координирай с Министерството на правосъдието и ме дръж в течение чрез Бил. Искам определена дата, на която да започнем конфискациите — давам ви три дни да решите коя. Агент Брайт и клонът в Мобайл трябва да получат признание за разкриването на случая… Но името на този случай е кодова дума, докато не бъдем готови за действие. — Кодова дума значеше, че случаят ще бъде засекретен както в ЦРУ. За ФБР, което провеждаше повечето от контраразузнавателните операции, това не беше толкова необичайно. — Марк, избери една кодова дума.

— Тарпон. Баща ми винаги е бил луд по ловенето им, а и те се борят здравата.

— Ще трябва да ида там, за да го видя. Никога не съм хващал нещо по-голямо от щука. — Джейкъбс млъкна. Мъри реши, че мисли за нещо, и се зачуди какво ли е то? Каквото и да е, от него лицето на Емил доби много лукав вид. — Нещата просто не могат да бъдат по-навременни. Жалко, че не мога да ви кажа защо. Марк, поздрави баща си от мен. — Директорът стана и срещата приключи.

Мисис Улф забеляза, че всички бяха усмихнати, когато излязоха от канцеларията. Шоу дори й намигна. Десет минути по-късно тя откри нова папка с име „Тарпон“, напечатано на етикет. Папката отиде в секция „Наркотици“ и Джейкъбс й каза, че след няколко дни ще последва още документация.

Мъри и Шоу изпратиха агент Брайт до колата му.

— Какво става с Мойра? — попита Дан, след като колата тръгна.

— Смятат, че си има приятел.

— Време беше.

 

 

В 16:45 Мойра постави пластмасовия калъф върху клавиатурата на компютъра и друг — върху пишещата машина. Преди да излезе от канцеларията, провери грима си за последен път, а след това излезе с пъргава походка. Най-странното беше, че тя не забелязваше как всички в канцеларията се радваха за нея. Останалите секретарки и изпълнителни помощници, дори и хората от охраната на директора, избягваха коментарите, за да не я накарат да се чувства неловко. Тази вечер тя очевидно имаше среща. Знаците бяха ясни, макар Мойра да смяташе, че успява да скрие всичко.

В качеството си на старша изпълнителна секретарка мисис Улф имаше право на запазено място на паркинга — едно от многото неща, които правеха живота й по-лек. Десет минути по-късно тя излезе на 10-а улица и тръгна в северозападна посока, а след това зави вдясно по авеню „Конститюшън“. Вместо по нормалния южен маршрут към Александрия и дома си тя пое на запад през моста „Теодор Рузвелт“ към Арлингтън. Натовареното движение сякаш се разделяше пред нея, за да направи път, и след двадесет и пет минути тя спря пред един малък италиански ресторант на Седемте кьошета. Преди да влезе, тя отново провери грима си в огледалото. Децата й тази вечер щяха да ядат в „Макдоналдс“, но те я разбираха. Казала им беше, че ще работи до късно, и беше сигурна, че са й повярвали. Не се сещаше, че те подозират лъжите й така лесно, както тя едно време хващаше шмекериите им.

— Извинете — каза тя на съдържателката, като влезе.

— Вие трябва да сте мисис Улф — веднага отговори младата жена. — Моля, елате с мен. Мистър Диас ви очаква.

Феликс Кортес — Хуан Диас — седеше в едно ъглово сепаре в задната част на ресторанта. Мойра беше сигурна, че е избрал това тъмно ъгълче, за да са сами, и че седеше с гръб към стената, за да я види, като влезе. Беше отчасти права и за двете. Кортес се притесняваше. Щабът на ЦРУ се намираше на по-малко от пет мили оттук, хиляди служители на ФБР живееха наоколо, а кой може да знае дали някой старши офицер от контраразузнаването не харесва същия ресторант? Мислеше, че никой не знае как изглежда той, но офицерите разузнавачи не оцеляват до пенсионна възраст чрез предположения. Нервността му не беше напълно престорена. От друга страна, беше невъоръжен. Кортес работеше в област, в която огнестрелните оръжия създаваха много повече проблеми, отколкото решаваха, въпреки че обществото мисли другояче.

Феликс се изправи, когато тя се приближи. Съдържателката се отдалечи веднага, щом разбра от какъв характер е тази „делова“ вечеря, оставяйки двамата влюбени — тя помисли, че е приятно — да се хванат за ръцете и да си разменят необичайно страстни целувки, въпреки че общественото заведение ги ограничаваше. Кортес настани дамата си и й наля чаша бяло вино, преди да седне срещу нея. Първите му думи бяха изречени със срамежливо притеснение.

— Боях се, че няма да дойдеш.

— Откога чакаш? — попита Мойра. В пепелника имаше половин дузина смачкани фасове.

— Почти от час — отговори той с игрив поглед. Мойра си помисли, че той съвсем очевидно е развеселен от самия себе си.

— Но аз подраних.

— Зная. — Този път той се засмя. — Караш ме да правя глупости, Мойра. Аз не се държа така вкъщи.

Тя не разбра правилно идеята му.

— Извинявай, Хуан, не исках да…

„Отлична реакция — отчете съзнанието на Кортес. — Точно както трябва.“ Взе ръката й през масата. Очите му искряха.

— Не се притеснявай. Понякога е добре един мъж да се прави на глупак. Прости ми, че те повиках така внезапно. Имам малък проблем с работата. Трябваше да летя до Детройт по спешност и тъй като съм тук, исках да те видя, преди да се върна у дома.

— Проблем ли?

— Промяна в конструкцията на един карбуратор. Нещо във връзка с икономията на гориво и е необходимо да променя някои от инструментите в заводите си. — Той махна с ръка. — Проблемът е разрешен. Тези неща не са необичайни, а и за мен това беше удобно извинение да пътувам още веднъж дотук. Вероятно трябва да благодаря на вашето Министерство на околната среда или на държавната служба, която се оплаква от замърсяването.

— Аз самата ще ти напиша писмото, ако желаеш.

Гласът му се промени:

— Толкова се радвам да те видя, Мойра.

— Боях се, че…

По лицето му се виждаше какво чувства.

— Не, Мойра, аз се боях. Аз съм чужденец. Идвам тук толкова рядко и със сигурност, около теб се въртят много мъже.

— Хуан, къде си отседнал?

— В „Шератон“.

— Там има ли обслужване в стаите?

— Да, но защо…

— Няма да съм гладна още два часа — каза му тя и довърши виното си. — Можем ли да тръгнем сега?

Феликс пусна две двадесетдоларови банкноти на масата и я изведе от заведението. Съдържателката си припомни песента от филма „Кралят и аз“. Влязоха във фоайето на хотел „Шератон“ след по-малко от шест минути. Бързо отидоха до асансьора, като се оглеждаха предпазливо и се надяваха, че няма да бъдат забелязани, но по различни причини. Стаята му на десетия етаж представляваше скъп апартамент. Мойра не забеляза почти нищо и през следващите два часа не мисли за друго освен за мъжа, когото погрешно смяташе за Хуан Диас.

— Толкова добре стана — каза накрая той.

— Кое?

— Това, че имаше проблем с новия карбуратор.

— Хуан!

— Сега трябва да започна да създавам проблеми с качествения контрол, за да ме викат всяка седмица в Детройт — предложи той, като леко галеше ръката й.

— Защо не си построиш завод тук?

— Трудовите разходи са много високи — сериозно отговори той. — Разбира се, наркотиците биха представлявали по-малък проблем.

— И там ли?

— Да. Казват му basuco, гадно нещо, не е достатъчно хубаво за износ и твърде много от работниците ми го вземат. — За момент спря да говори. — Мойра, аз се шегувам, а ти ме караш да говоря за бизнес. Да не си загубила интереса си към мен?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да се върна във Венецуела, докато все още мога да ходя.

Пръстите й започнаха да го опипват.

— Мисля, че скоро ще се възстановиш.

— Радвам се да науча това. — Той обърна глава, за да я целуне, и задържа погледа си върху нея, разглеждаше тялото й в светлината на залязващото слънце. Тя забеляза погледа му и посегна към чаршафа. Той я спря.

— Вече не съм млада — каза му тя.

— Всяко дете на света гледа майка си и вижда най-красивата жена, въпреки че много майки не са красиви. Знаеш ли защо е така? Детето гледа с любов и вижда, че му отговарят с любов. Любовта е това, което създава красотата, Мойра. А за мен ти си красива.

И ето. Най-после беше го казал. Той видя как очите й се разшириха, устните й мръднаха и дишането й стана дълбоко. За втори път Кортес изпита срам. Отърси се от него. Или направи опит. Правил беше такива неща и преди, разбира се. Но винаги го правеше с млади жени, млади, неженени, с желание за приключения и вкус към вълнуващите неща. Тази жена се различаваше в толкова много отношения. Припомни си, че различна или не, той имаше работа за вършене.

— Прости ми, притеснявам ли те?

— Не — тихо отговори тя. — Вече не.

Той й се усмихна.

— А сега готова ли си да вечеряш?

— Да.

— Това е добре.

Кортес стана и донесе хавлиите, закачени от вътрешната страна на вратата на банята. Обслужването беше добро. Половин час по-късно Мойра остана в спалнята, когато вкараха количката с храната в дневната. Той отвори свързващата врата веднага щом сервитьорът си отиде.

— Правиш нечестен човек от мен. Ако знаеш как ме изгледа той!

Тя се засмя.

— Знаеш ли колко отдавна беше, когато за последен път трябваше да се крия в съседната стая?

— А ти не си поръча достатъчно. Как можеш да живееш само на една дребна салата?

— Ако надебелея, ти няма да се върнеш при мен.

— Там, откъдето идвам, ние не броим ребрата на жените — каза Кортес. — Ако видя, че някой отслабва много, си мисля, че отново за това е виновно basuco. Там, където живея, точно тези хора забравят да се хранят.

— Толкова лош ли е този наркотик?

— Ти знаеш ли какво е basuco?

— Кокаин, съгласно докладите, които минават през мен.

— Лошо качество, недостатъчно добро за престъпниците, за да го пращат на norteamericanos, смесено с химикали, които отравят мозъка. Това се превръща в проклятието на родината ми.

— И тук е доста лошо — каза Мойра. Виждаше, че това е нещо, което истински тревожи любовника й. Както и директора.

— Разговарях с полицията у дома. Как могат работниците ми да вършат работата си, ако мозъците им са отровени от това нещо? И какво правят полицаите? Само свиват рамене и мърморят някакви извинения — а хората умират. Умират от basuco. Умират от оръжията на търговците. И никой не прави нищо, за да спре всичко това. — Кортес направи жест на разочарование. — Знаеш ли, Мойра. Аз не съм просто капиталист. Моите фабрики осигуряват работа, донасят пари в страната ми, пари за хората, да могат да строят домове и да образоват децата си. Да, аз съм богат, но помагам за изграждането на страната си — с тези ръце. Така е. Работниците идват при мен и ми казват, че децата им… Е, не мога да направя нищо! Някой ден търговците на наркотици ще дойдат и ще се опитат да ми вземат завода — продължи той. — Аз ще отида в полицията, а полицията няма да направи нищо. Ще отида при армията, но армията няма да направи нищо. Ти работиш за вашите federales, нали? Нищо ли не може да се направи? — Кортес задържа дъх, като се чудеше какъв ли ще е отговорът на този въпрос.

— Трябва да видиш докладите, които пиша за директора.

— Доклади — изсумтя той. — Всеки може да пише доклади. У дома полицията пише много доклади и съдиите правят разследвания — и нищо не се получава. Ако работя по този начин във фабриката си, скоро ще трябва да живея в някоя колиба на хълма и да прося пари по улиците! Твоите federales правят ли нещо?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Точно сега се вършат неща, за които не мога да говоря. В канцеларията казват, че правилата се променят. Но аз не зная какво означава това. Директорът скоро ще лети до Колумбия, за да се срещне с министъра на правосъдието и… о! Не трябваше да казвам това. Тайна е.

— Няма да излезе от мен — увери я Кортес.

— Аз всъщност не зная много — внимателно продължи тя. — Нещо ново ще започне. Не зная какво. Директорът не го харесва много, каквото и да е то.

— Ако ще навреди на престъпниците, защо той да не го харесва? — попита Кортес озадачен. — Можете да ги изпозастреляте до един на улицата и след това аз ще черпя твоите federales една вечеря!

Мойра само се усмихна.

— Ще предам това. Точно това го пише във всички писма — получаваме писма от всякакви хора.

— Твоят директор трябва да се вслуша в тях.

— Също и президентът.

— Може би той ще се вслуша — предположи Кортес. „През тази година има избори…“

— Може би вече се вслушва. Каквото и да се е променило сега, то е започнало там.

— А твоят директор не го харесва? — поклати глава той. — Не разбирам правителството в собствената си страна. Не би трябвало да се опитвам да разбера вашето.

— Странно е, нали? Сега за първи път не зная… Е, не бива да ти казвам. — Мойра довърши салатата си. Погледна празната си чаша. Феликс/Хуан я допълни.

— Ще ми се обадиш ли, когато твоят директор замине за Колумбия? — попита той.

— Защо? — Тя беше твърде изненадана, за да отговори с не.

— При държавни посещения човек прекарва няколко дни, нали?

— Да, предполагам. Не зная със сигурност.

— Ако твоя директор го няма, а ти си негова секретарка, ще имаш малко работа, нали?

— Да, няма да е много.

— Тогава, разбира се, ще летя до Вашингтон. — Кортес стана и направи три крачки около масата. Халатът на Мойра висеше свободно върху тялото й. Той се възползва от това. — Утре рано трябва да летя за дома. Един ден с теб не ми е достатъчно, любов моя. Хм, мисля, че си готова.

— А ти?

— Ще видим. Никога няма да разбера едно нещо — каза той, като й помагаше да стане.

— Какво?

— Защо трябва някой глупак да използва прах, за да си доставя удоволствие, като може да има жена? — Всъщност това беше нещо, което Кортес наистина не разбираше. Но не му беше и работа.

— Която и да е жена? — попита тя, като тръгна към вратата.

Кортес свали халата от нея.

— Не. Не която и да е жена.

— Господи — каза Мойра половин час по-късно. Гърдите й блестяха от пот — нейната и неговата.

— Грешах — въздъхна той, легнал по лице до нея.

— В какво?

— Когато твоят директор на federales отиде в Колумбия, не ми се обаждай. Не зная дали ще мога да правя това по-често от веднъж месечно.

Тя се засмя.

— Може би не трябва да работиш толкова много, Хуан.

— Как е възможно да не работя? — Той се обърна и я погледна. — Не съм се чувствал така, откакто бях момче. Но вече не съм момче. Защо жените остават млади, а мъжете не?

Тя се усмихна на очевидната му лъжа. Беше й доставил голямо удоволствие.

— Не мога да ти се обадя.

— Какво?

— Нямам телефонния ти номер — засмя се тя. Кортес скочи от леглото и извади портфейла от джоба на сакото си и промърмори нещо, което прозвуча цинично.

— Нямам картички — ех! — Той извади тефтерчето от нощната масичка и написа номера. — Това е служебният ми телефон. Обикновено не съм там, прекарвам работното си време в цеховете. — Изсумтя. — Все съм във фабриката. Понякога спя там. Но Консуела ще ме намери, където и да съм.

— А аз трябва да тръгвам — каза Мойра.

— И кажи на шефа си да пътува през почивните дни. Ще прекараме два дни някъде сред природата. Зная едно малко и тихо място в планината, на няколко часа път оттук.

— Мислиш ли, че ще можеш да издържиш? — попита го тя, като го прегърна.

— Ще ям здравословна храна и ще правя упражнения — обеща й той. Целунаха се за последен път и тя излезе от стаята.

Кортес затвори вратата и отиде в банята. Не беше научил кой знае колко, но нещата, които беше открил, може да са съществено важни. „Правилата се променят.“ Както и да се променят, на директора Джейкъбс това не му харесваше, но той се съобразяваше. Щеше да иде в Колумбия, за да го обсъди с министъра на правосъдието. Припомни си, че Джейкъбс познава министъра доста добре. Били са съученици в колежа преди около тридесет години. Министърът беше летял до Америка за погребението на мисис Джейкъбс. А сега става дума за нещо, на което и президентът е сложил печата си. Да. Двама от съдружниците на Кортес се намираха в Ню Орлийнс, за да се срещнат с адвоката на двамата глупци, оплескали убийството на яхтата. ФБР със сигурност имат пръст там и каквото и да се е случило, той ще може да си направи извод.

Кортес вдигна поглед от мивката, в която миеше ръцете си, за да види в огледалото мъжа, събрал тези дребни разузнавателни сведения, и реши, че този мъж не му харесва. Вдигна рамене и се отърси от това чувство. Не го изпитваше за първи път. Със сигурност нямаше да е за последен.

 

 

Изстрелването беше осъществено в 23:41 часа. Двата масивни ускорителя с твърдо гориво на ракетата „Титан-IIID“ се запалиха в определеното време, генерирана беше тяга над милион килограма и целият механизъм отскочи от ракетната площадка сред сияние което би могло да се види от Савана до Маями. Ускорителите работиха 120 секунди, преди да бъдат изхвърлени. В този момент се включиха двигателите с течно гориво в централната секция, като засилиха целия апарат още по-нагоре, по-бързо и по-далеч. През цялото време приборите на борда излъчваха данни до една наземна станция на Кейп. Всъщност прехващаше ги и една съветска подслушвателна инсталация в северния край на Куба, както и един „риболовен траулер“, който беше заел позиция до Кейп Канаверал и плаваше под червен флаг. „Титан-IIID“ беше ракета, използвана предимно за военни цели, а интересът на руснаците към това изстрелване беше резултат на непотвърден доклад от страна на руското военно разузнаване, според който на ракетата е монтиран спътник, специално модифициран за приемане на много слаби електронни сигнали — в доклада не се казваше точно какви.

По-бързо и по-високо. Половината от останалата ракета се отдели, щом горивото на втората степен свърши, и третата степен светна на около хиляда мили по-нататък. Инженерите и техниците в бункерите на Кейп Канаверал отбелязаха, че всичко върви по план, както би трябвало при ракета, чиито предци датираха от края на 50-те години. Третата степен изгоря навреме. Полезният товар заедно с четвъртата, или преходната, степен изчакваха подходящ момент, за да се включат и да изпратят полезния товар до необходимата геостационарна височина, от която той ще кръжи над определена част на земния екватор. Паузата даде възможност на хората от контролната зала да сръбнат от кафетата си, да отидат до тоалетна и да прегледат данните от стартирането, което, всички бяха съгласни, премина толкова идеално, колкото един инженер има правото да очаква.

Проблемът дойде след половин час. Преходната степен се включи по-рано, сякаш от само себе си, като изхвърли полезния товар на определената височина, но не на очакваното място; също така, вместо да бъде поставен в идеално неподвижно състояние, полезният товар се оказа в ексцентрична пътека, като криволичеше в несиметрична осморка над екватора. Дори и да беше над необходимата географска ширина, траекторията му би нарушавала контакта с по-високите географски ширини за кратки, но неприятни периоди. Въпреки всичко, което беше минало както трябва, въпреки хилядите частици, които бяха работили точно както трябва, извеждането в космоса беше се провалило. Инженерният състав, който отговаряше за първите две степени, поклащаше глави в знак на съчувствие към онези, които отговаряха за междинния етап и които сега разглеждаха таблото за изстрелване с очевидно униние. Изстрелването беше провалено.

Полезният товар не знаеше това. В определения момент той се отдели от междинната степен и започна да функционира, както беше програмиран. Десетметрови прътове с тежести се разтеглиха от него. Притеглянето на Земята, отдалечена на повече от двадесет хиляди мили, щеше да им влияе с приливите и отливите си, като поддържа спътника вечно насочен надолу. След това се разтвориха соларните панели, за да превръщат слънчевата енергия в електричество, което да зарежда бордовите акумулатори. Накрая започна да се разтваря огромна чиниеобразна антена. Рамката, направена от специална метало-керамична-пластмасова материя, запомняше точната си конфигурация и при нагряването от слънчевите лъчи се разтвори в продължение на три часа, докато образува почти идеална параболична антена с диаметър тридесет метра. Всеки човек, намиращ се достатъчно наблизо, за да наблюдава събитието, би забелязал табелката с името на производителя отстрани на спътника. Това беше излишно, тъй като никой никога нямаше да се намира достатъчно наблизо, но такъв беше обичаят. Планката, изработена от златно фолио, указваше, че основният изпълнител е концернът „TRW“, а името на спътника — „Риолит-Ж“. Последният от серия излезли от употреба спътници беше построен през 1981 година и се намираше в склад срещу повече от 100 000 долара годишно в готовност да го извеждат в космоса, което не беше очаквано от никого. ЦРУ и Агенцията за национална сигурност бяха разработили нови, по-малко тромави спътници за електронно разузнаване, на които се използваше специално оборудване за събиране на сигнали. Всъщност ново оборудване беше прикачено и към този старомоден спътник, който стана по-ефективен с голямата приемателна антена. Първоначално риолитът е бил разработен за подслушване на съветските електронни емисии, дистанционно измерване на изпитанията на ракети, откъслечни сведения от противовъздушните радари, остатъчни сигнали от микровълнови радарни кули, а дори и за сигнали от шпионски приспособления, оставени от агенти на ЦРУ на секретни места.

Това нямаше значение за хората в Кейп Канаверал. Един офицер от военновъздушните сили за връзка с обществеността даде изявление, в което се казваше, че (секретното) извеждане в космоса не е осъществено на необходимата орбита. Това потвърдиха и руснаците, които бяха очаквали спътникът да застане над Индийския океан, а всъщност той се клатушкаше над границата между Бразилия и Перу, от която дори не можеше да се види руската граница. Любопитен им се стори фактът, че американците са допуснали спътникът да се включи сам. От друг „риболовен траулер“, плаващ около калифорнийския бряг, подслушваха откъслечните закодирани съобщения от спътника към някоя наземна станция. Но каквато и информация да изпращаше, тя не интересуваше много Съветския съюз.

Тези сигнали се получаваха във Форт Хуачуа, Аризона, където техниците в друг, трудно разпознаваем автомобил за комуникации, чиято спътникова антена се намираше отвън, започнаха да настройват приборите си. Не подозираха, че изстрелването трябваше да изглежда неуспешно. Знаеха само, че всичко, свързано с него, беше тайна.

 

 

„Джунглата“ — помисли си Чавес. Тя миришеше, но той не се притесняваше толкова от вонята, колкото от змиите. Чавес никога не беше казвал на никого, но мразеше змиите и се страхуваше от тях. Всякакви змии. Не знаеше защо и се тревожеше от факта, ч страхът от змии е характерен за жените, а не за мъжете. Но дори мисълта за хлъзгавите, слузести гадини, за тези безкраки гущери с трепкащи езици и немигащи очи караше кожата му да настръхва. Висяха от клони или се криеха под камъни в очакване той да мине, за да ухапят най-удобната част от тялото му. Знаеше, че биха го направили, ако им падне. И сигурно щеше да умре. Затова беше нащрек. Нито една змия не може да го ухапе, не и ако е нащрек. Най-малкото имаше оръжие със заглушител. Така можеше да ги убива, без да вдига шум. „Шибани змии.“

Най-после стигна до пътя. Всъщност трябваше да си остане в тинята, но искаше да легне на сухо, чисто място, което най-напред огледа с очилата си за нощно виждане „AN/PVS-7“. Нямаше змии. Пое дълбоко дъх, а след това сне пластмасовата манерка от колана си. Движили се бяха цели шест часа, като покриха почти пет мили, което беше изсипване от тяхна страна, но трябваше да стигнат до този път преди зазоряване, и то така, че да не бъдат забелязани от противника, който знаеше за присъствието им. Чавес беше ги видял на два пъти. Всеки път по двама американски войници, които всъщност не бяха войници, не и според неговите разбирания. Чавес с взвода си бе ги заобиколил, като се примъкна през блатото тихо като… „змия“, кисело си помисли той. Съвсем лесно можеше да елиминира и четиримата, но задачата не беше такава.

— Добре се справи, Динг. — Капитан Рамирес легна до него. Говореха шепнешком.

— По дяволите, те спяха.

Капитанът се усмихна в тъмното.

— Мразя проклетата джунгла. Всичките тези шибани насекоми.

— Насекомите не са толкова страшни. Аз не харесвам змиите.

Двамата мъже огледаха пътя в двете посоки. Нищо. Рамирес потупа сержанта по рамото и отиде да провери останалата част от взвода. Веднага след като се отдалечи от дърветата на около триста метра се появи една фигура. Човекът се движеше право към Чавес. Охо.

Динг се оттегли под един храст и постави автомата си на земята. Той не беше зареден, не дори и с восъчни учебни патрони. Появи се и втори човек, но той тръгна в друга посока. Лоша тактика. Двойките би трябвало да си помагат. Е, жалко. Последните лъчи на луната се скриваха зад навеса на джунглата, а Чавес имаше предимството да гледа през очилата си за нощно виждане. Мъжът ходеше тихо — умееше да прави поне това — и бавно, като гледаше към пътя и се ослушваше толкова, колкото и гледаше. Чавес изчака, като изключи очилата и ги сне от главата си. След това извади бойния си нож от калъфа. Човекът сега се намираше само на петдесетина метра и сержантът се сви на кълбо и прибра крака под гръдния си кош. Когато онзи наближи на тридесет метра, Чавес спря да диша. Ако можеше да накара сърцето си да спре, щеше да го направи, за да намали шума. Но това беше развлечение. Ако нещата бяха наистина, сега в главата на другия щеше да се намира един деветмилиметров куршум.

Часовият мина покрай Динг, като погледна, но не видя тялото му под храста. Направи още една стъпка, преди да чуе изсвистяването, но вече беше твърде късно. Озова се по лице на чакъла и усети допира на един нож в тила си.

— Нинджите владеят нощта, момчето ми! Свършено е с теб.

— Да, спипа ме — отговори мъжът.

Чавес го преобърна. Беше майор и на главата си носеше барета. Май противникът не беше съставен от редници.

— Как се казваш? — попита жертвата.

— Сержант на свръхсрочна служба Доминго Чавес, сър.

— Е, вие току-що убихте един инструктор по бойни действия в джунглата, Чавес. Добре. Имаш ли нещо против да си пийна? Нощта беше дълга. — Чавес позволи на мъжа да се претърколи в храстите, където и той отпи глътка вода от манерката си. — От коя част си… чакай малко, трети батальон от седемнадесети полк, така ли е?

— Наша е нощта, сър — съгласи се Чавес. — Били ли сте там?

— Назначен съм в батальонния им щаб. — Майорът избърса малко кръв от лицето си. Беше се ударил.

— Извинете ме за това, сър.

— Вината е моя, сержант. Имаме двадесет човека в гората. Не предполагах, че можете да се доберете незабелязани чак дотук.

По пътя се дочу шумът на автомобил. След минутка се появиха далече разположените един от друг фарове на един „Хамър“ — новото и по-голямо въплъщение на джиповете — и обявиха края на учението. „Мъртвият“ майор отиде, за да свика хората си. Капитан Рамирес направи същото.

— Това беше окончателният изпит, хора — съобщи на взвода си той. — Наспете се добре. Утре заминаваме.

 

 

— Не мога да повярвам — каза Кортес. Беше пристигнал с първия полет от летище „Дълес“ за Атланта. Там срещна един от хората си в кола под наем. Сега обсъждаха информацията си в пълната анонимност на колата, движеща се с максималната разрешена скорост по околовръстното шосе на Атланта.

— Можем да го наречем психологическа война — отговори мъжът. — Никакви сделки за смекчаващи обстоятелства. Нищо. Разглеждат го като дело за предумишлено убийство. На Рамон и Хесус не им обръщат никакво внимание.

Кортес се загледа в преминаващите коли. Пет пари не даваше за двамата sicario, които бяха заменими, както всеки терорист, и които не знаеха причината за убийството. Сега обмисляше серията от на пръв поглед разпокъсани и несвързани помежду си късчета информация за американски превантивни операции. Изчезваха необичайно много куриерски самолети. Американците третираха това дело по необичаен начин. Директорът на ФБР правеше нещо, което не му харесва и за което личната му секретарка все още не знае. „Правилата се променят.“ Това може да означава всичко.

Нещо фундаментално. Такова трябва да е. Но какво е то?

Имаха няколко добре платени и надеждни информатори из цялото американско правителство, в митниците, в бреговата охрана и никой от тях не беше докладвал абсолютно нищо. Обществото на хората на закона не знаеше нищо — с изключение на директора на ФБР, който не харесваше нещата, но скоро щеше да ходи в Колумбия…

Провеждаше се някаква операция… Или не. Активни мерки ли предприемат? Фразата идваше от КГБ и би могла да означава няколко неща — от подаване на дезинформация на репортери до „мокра“ работа. Американците биха ли направили нещо такова? Никога не бяха опитвали. Загледа се в преминаващия пейзаж. Той беше опитен разузнавач и работата му бе да определи какво правят хората от откъслечни парченца данни. Това, че работи за човек, когото ненавижда, беше по-маловажно. Всичко бе въпрос на гордост и освен това той мразеше американците още повече. Какво ли правеха сега?

Кортес трябваше да признае пред себе си, че не знае, а след един час ще трябва да се качи на самолета и след шест часа ще трябва да каже на работодателя си, че не знае какво става. Това не му харесваше.

Нещо фундаментално. Правилата се променят. Директорът на ФБР не харесва това, което става. Секретарката му не знае какво е то. Пътуването до Колумбия беше тайна.

Кортес се отпусна. Каквото и да ставаше, то не представлява непосредствена заплаха. Картелът беше достатъчно сигурен. Ще има време за анализ и реакция. Много хора във веригата на контрабандата можеха да бъдат жертвани, всъщност дори биха се борили за този шанс. А след известно време Картелът ще пригоди работата си към променящите се условия, както винаги беше правил. Той само трябваше да убеди работодателя си в този прост факт. Какво го е грижа el jefe за Рамон или Хесус или за която и да е друга от дребните риби, пренасящи наркотиците и убиващи, когато е необходимо? Важното беше доставката на наркотиците за клиентите да продължи.

Мисълта му се върна към изчезващите самолети. Досега американците бяха успявали да залавят само един или два месечно, независимо от всичките си радари и самолети. Но през последните две седмици бяха изчезнали четири самолета. Какво означаваше това? Американците не знаеха, но винаги имаше „оперативни“ загуби, военен термин, който не означаваше нищо друго освен нещастни случаи по време на полет. Една от причините шефът му да назначи на работа Карлос Ларсон беше намаляването на загубите и до неотдавна ползата се виждаше. Защо е този внезапен скок в загубите? Ако американците по някакъв начин са прехванали самолетите, екипажите им сега щяха да се появят по съдебни зали и затвори. Кортес трябваше да се откаже от тази мисъл.

Може би саботаж. Ами ако някой слага експлозиви в самолетите, както правеха арабските терористи? Не е вероятно… или може би е вероятно? Дали някой проверява за такива неща? Не е нужно много. Дори една малка повреда на нисколетящ самолет би изправила пилота му пред проблем, за чието решаване е необходимо повече време и височина, отколкото той има. Дори един капсул-детонатор, по-малък от кубически сантиметър, може да свърши работа… Трябва да провери това. Но кой би го правил? Американците ли? Обаче какво щеше да стане, ако се разчуе, че американците поставят бомби в самолети? Дали биха поели политическия риск? Вероятно не. Тогава кой е? Може би колумбийците. Някой старши колумбийски офицер, който работи съвсем сам… или му плащат янките. Това е възможно. Кортес беше сигурен, че тази операция не е на правителството. Там имаха твърде много информатори.

Трябва ли да е бомба? Защо да не е замърсен бензин? Защо да не е дребна умишлена повреда на двигателя, разкъсан кабел… или някой навигационен прибор? Какво беше казал Ларсон за това, че трябва да се следят внимателно приборите при ниско летене? Ами ако някой механик е променил настройката на изкуствения хоризонт… Или просто е направил така, че да спре да работи по някое време… може би нещо в електрическата система? Трудно ли е д накара човек един малък самолет да спре да лети? Кого да пита за това? Ларсон ли?

Кортес смъмри себе си. Това беше ненасочена мисъл, напълно непрофесионална. Имаше безброй много вероятности. Знаеше, ч вероятно става нещо, но какво е то? И призна пред себе си, че всичко е предположение. Необичайно големият брой изчезнали самолети можеше да бъде статистическа аномалия — той не го вярваше но си наложи да обмисли тази вероятност. Верига от случайности. Нито една разузнавателна академия в света не окуражаваше студентите си да вярват в съвпадения и все пак колко много странни съвпадения беше срещал в професионалната си кариера.

— Правилата се променят — промърмори той.

— Какво? — попита шофьорът.

— Връщаме се на летището. Самолетът ми за Каракас излита след по-малко от час.

— Si, jefe.

Кортес излетя навреме. Трябваше да пътува до Венецуела п очевидни причини. Мойра може да прояви любопитство, да ви билета му, може би да провери номера на полета му, а освен това американските агенти по-малко се интересуват от хората, които летят за там, отколкото от отиващите директно в Богота. Четири часа по-късно се качи на самолета на „Авианика“ за международното летище „Елдорадо“, където се прехвърли на частен самолет за последния полет през планините.

 

 

Оборудването беше раздадено както винаги, но с едно изключение. Чавес забеляза, че никой не се разписва за нищо. Това беше истинско отклонение от нормалната процедура. Армията винаги караше хората да се разписват за екипировката си. Ако счупиш или загубиш нещо, може и да не те накарат да го заплатиш, но искаха да дадеш отчет по един или друг начин.

Но този път не беше така.

Раздаваното оборудване се различаваше малко за отделните хора. Чавес, взводният разузнавач, получи най-лекия товар, докато Хулио Вега, един от картечарите, прие най-тежкото. Динг получи единадесет пълнителя за автомата си М-5, или общо 330 патрона. Гранатометите М-203, които двама членове на взвода бяха закачили на пушките си, бяха единственото тежко огнестрелно оръжие, което щяха да вземат.

Униформата му не беше в обичайната за армията шарка на линии и петна, а по-скоро в цвят каки, тъй като на случайния човек те не трябваше да Изглеждат като американци. Облеклото в цвят каки не беше необичайно за Колумбия. Униформите бяха за в джунглата. Зелена шапка с клепнала периферия вместо каска и кърпа, която да завързва на косата си. Малка кутийка със зелена боя-спрей и две пръчки камуфлажен „грим“ за лице. Водонепроницаема кутия с няколко карти; капитан Рамирес също имаше такава. Шестметрово въже с „карабинка“ за връзване — всички получиха по едно. Радио, работещо в УКВ-диапазон на малки разстояния от скъпа търговска марка, което беше по-добро и по-евтино от радиоапаратите, използвани в армията. Компактни бинокли със седемкратно увеличение — японски. Колан в американски стил, каквито носеха всички армии по света, само че направен в Испания. Две еднолитрови манерки за закачане на колана и трета двулитрова за раницата, също американска и от търговска марка. Голямо количество таблетки за пречистване на вода — щяха да се снабдяват с вода сами, което не беше изненадващо.

Динг получи стробоскопна лампа с покриваща лупа за инфрачервени лъчи, защото една от задачите му беше да търси и маркира зони за кацане на хеликоптери, както и един панел „VS-17“ за същата цел. Сигнално огледало за моменти, в които използването на радио няма да бъде подходящо (освен това стоманените огледала не се чупят). Малко фенерче и газова запалка за цигари, което беше далеч по-добре, отколкото да се носи кибрит. Голяма бутилка с подсилващ тиленол, известен като „бонбоните на леките пехотинци“. Шишенце сироп за кашлица, доста подсилен с кодеин. Малко шишенце с вазелиново желе. Малка бутилка концентриран сълзотворен газ. Комплект инструменти за почистване на оръжието, в който имаше и четка за зъби. Резервни батерии за всичко. Противогаз.

Чавес щеше да се движи леко натоварен, само с четири ръчни гранати — холандски от типа NR-20С1 — и две димни гранати, също холандски. Всъщност оръжията на взвода и всичките им муниции бяха закупени в Колон, Панама, който бързо се превръщаше в най-удобния пазар на оръжие в това полукълбо. За всеки, който имаше пари, разбира се.

Дажбите бяха нормални. Водата представляваше основната хигиенна грижа, но вече бяха получили пълни инструкции как да използват таблетките си за пречистване. За онези, които забравеха за тях, имаше доста голямо количество таблетки против диария, които щяха да бъдат последвани от сериозно сдъвкване от страна на капитан Рамирес. Всички получиха нови инжекции с подсилващи вещества още в Колорадо, за да могат да се справят с характерните за този район тропически болести. Всички носеха и противокомарен безмирисен препарат, изработен за военните от същата фирма, която произвеждаше и търговския продукт, наречен „Оф“. Взводният лекар носеше пълна аптечка и всеки боец притежаваше по една морфинова спринцовка, както и пластмасова бутилка с интравенозни течности за увеличаване на количеството кръв.

Чавес взе още остро като бръснач мачете, 10-сантиметров сгъваем нож и, разбира се, трите си звезди за хвърляне, за които капитан Рамирес не знаеше. С всичко останало Чавес щеше да носи точно двадесет и шест килограма. Неговият товар беше най-лекият във взвода. Вега и другият картечар носеха най-тежкия товар — по тридесет и един килограма. Динг метна багажа на рамото си, за да види колко тежи, а след това нагласи ремъците на раницата си, за да я направи възможно най-удобна. Това бе излишно. Опаковал беше една трета от теглото си в нея, което е толкова, колкото може да носи човек, без да рискува физически срив. Обувките му бяха разработени и той имаше допълнителни чифтове сухи чорапи.

— Динг, можеш ли да ми помогнеш? — попита Вега.

— Разбира се, Хулио. — Чавес опъна малко ремъците на раменете на картечаря. — Добре ли е сега?

— Бива. Майчице, нося най-голямата картечница, която може да се купи с пари.

— Разбирам, Oso. — Хулио, който бе демонстрирал способността си да носи повече багаж от всеки друг във взвода, сега имаше нов прякор, Oso — мечка.

Капитан Рамирес мина по редицата, като обикаляше около всеки от хората, за да провери товара им. Нагласи няколко ремъка, потупа няколко раници и провери дали всеки от хората е натоварен както трябва, а оръжието му почистено. След като свърши, Динг провери неговия багаж и Рамирес зае мястото си в челото на взвода.

— Добре. Някой има ли болки или мазоли?

— Не, сър! — отговори взводът.

— Готови ли сме да отидем и да свършим тази работа? — попита Рамирес с широка усмивка, която показваше, че е толкова нервен, колкото всеки друг във взвода.

— Да, сър!

Оставаше още едно нещо. Рамирес мина по редицата и от всеки взе прозрачни пликове с портфейли и всякакви други неща, позволяващи идентификация. Накрая извади и своя плик, преброи всичко за последен път и ги остави на масата в бараката на взвода. Отвън другите взводове се качваха в петтонни камиони. Няколко души си махнаха с ръце. Въпреки че възникнаха приятелства по време на обучението, те бяха ограничени преди всичко в структурите на взводовете. Всяка група от единадесет души беше самостоятелно общество. Всеки член познаваше другия, знаеха всичко, което трябваше да се знае — от разказите за сексуалните постижения до уменията в стрелбата. Разцъфнаха няколко стабилни приятелства, а също и някои още по-ценни съперничества. Всъщност хората бяха станали по-близки, отколкото могат да бъдат приятелите. Всеки знаеше, че животът му зависи от уменията на другите, и никой не искаше да се покаже слаб пред другарите си. Колкото и да спореха помежду си, сега те бяха един екип. Може и да си разменяха остри думи, но през изминалите седмици бяха се превърнали в един организъм, чийто мозък беше Рамирес, очите — Чавес, юмруците — Хулио Вега и другият картечар, а всички останали бяха също толкова жизненоважни елементи. Бяха напълно подготвени за мисията си.

Камионите пристигнаха зад хеликоптера и бойците се качиха по взводове. Първото нещо, което Чавес забеляза, беше миниоръдието с калибър 7,62 мм от дясната страна на хеликоптера. До него стоеше един сержант от военновъздушните сили със зелена униформа и летателен шлем, боядисан с камуфлажна боя. Забеляза и огромен сандък, от който излизаше лента с патрони. Динг не обичаше особено военновъздушните сили — помисли си, че досега беше ги смятал за тълпа обратни шофьори, — но мъжът до оръдието му изглеждаше сериозен и адски компетентен. От другата страна на хеликоптера беше монтирано второ оръдие, а в задната част имаше място за още едно. Бордният механик — името на гърдите му беше ЗИМЪР — посочи на всички къде да седнат и провери дали всеки се е завързал на определеното място от пода. Чавес не размени думи с него, но долови, че този човек е бил насам-натам известно време. С малко закъснение се досети, че това е най-големият хеликоптер, който някога е виждал.

Бордовият техник направи последна проверка, преди да тръгне напред и да включи шлема си към вътрешната разговорна система. След миг се дочу виенето на двата турбинни двигателя.

— Изглежда добре — каза ПД по микрофона. Двигателите бяха топли и резервоарите дозаредени. Зимър беше отстранил дребен проблем в хидравличната система и хеликоптерът „Пейв Лоу III“ беше готов, доколкото опитните членове на екипажа му можеха да го подготвят. Полковник Джоунс натисна бутона на радиото.

— Кула, тук „Нощен сокол“ две-пет желае разрешение за излитане.

— Две-пет, тук Кула, тръгване разрешено. Вятърът е по посока едно-нула-девет с шест възла.

— Разбрано. Две-пет излита. Край на връзката.

Джоунс завъртя ръчката за газта на колективния лост за управление и го отпусна напред. Поради размера и мощността на двигателите беше обичайно големият хеликоптер „Сикорски“ да рулира до пистата, преди да излети. Капитан Уилис въртеше глава, за да проверява дали няма други машини по пистата, но беше късно през нощта и нямаше никого. Един човек от наземния технически състав вървеше заднишком пред тях като допълнителна мярка за безопасност, като им махаше със светещи палки. След пет минути се намираха на площадката до пистата. Палките се събраха и посочиха надясно. Джоунс погледна към човека за последен път и отговори на официалния му поздрав.

— Е, нека започваме. — ПД завъртя газта докрай, като в същото време направи последна проверка на приборите на двигателите. Всичко изглеждаше добре. Носът на хеликоптера се повдигна няколко сантиметра, а след това се наведе и започна да се движи напред. След това започна да се издига, оставяйки зад себе си малък смерч от прах, което се виждаше само на сините светлини отстрани на пистата.

Капитан Уилис включи системите за навигация, като настрои електронния дисплей за терена. Имаше дисплей с подвижна карта, който не се различаваше много от оня, използван от Джеймс Бонд във филма „Златният пръст“. „Пейв Лоу“ можеше да се води от доплерова радарна система, която изследваше земята, от инерционна система с лазерни жироскопи или от навигационни спътници. Отначало полетяха по посока на Панамския канал, като симулираха редовен патрул. Без да знаят, прелетяха на разстояние, по-малко от една миля от комуникационния възел на операция „Увеселителна лодка“ в Корезал.

— Голямо копане е паднало — отбеляза Уилис.

— Бил ли си тук преди?

— Не, сър. За първи път ми е. Доста работа са свършили преди осемдесет-деветдесет години — каза той, като прелетяха над голям кораб-контейнеровоз. Вертолетът се заклати от горещите газове, излизащи от комина му. ПД зави надясно, за да се отърве от него. Полетът щеше да продължава два часа и нямаше смисъл да друса пътниците повече от необходимото. След около час тяхната цистерна „МЦ-130Е“ ще излети, за да дозаредят гориво за връщането.

— Доста земя е трябвало да извозят — съгласи се след малко полковник Джоунс. Намести се в седалката. След двадесет минути „намокриха краката си“, прелитайки над Карибско море за най-дългата част от пътуването по курс нула-девет-нула право на изток.

— Виж — каза Уилис след тридесет минути. На очилата си за нощно виждане забелязаха двумоторен самолет, насочил се на север, на около шест мили от тях. Забелязаха го по инфрачервения блясък на двата бутални двигателя.

— Няма светлини — съгласи се ПД.

— Чудя се какво ли носи?

— Съвсем сигурно е, че не е пощата. „Но по-важно е, не, освен ако не носи очила като нашите, той не може да ни види.“

— Може да се приближим и да извадим миниоръдията…

— Не тази вечер. „Жалко. Не бих имал нищо против.“

— Какво смяташ за нашите пътници?

— Ако трябваше да знаем, капитане, щяха да ни кажат — отговори Джоунс. Разбира се, и той се чудеше. „Господи, натоварени са за лов на мечки — помисли си полковникът. — Не носят стандартни униформи… Очевидно десантът е таен. По дяволите, тази част на мисията ми е позната от няколко седмици.“ — А тези хора очевидно планираха да поостанат. Джоунс не беше чувал някога правителството да е постъпвало по подобен начин. Чудеше се дали колумбийците също участваха. „…Вероятно не. А ние ще стоим тук най-малко месец, тоест планират ние да ги поддържаме и може би да ги измъкнем, ако нещата се понапекат… Господи, Лаос отново се повтаря — заключи той. — Добре, че взех Бък. Ние сме единствените останали истински ветерани.“ — Полковник Джоунс поклати глава. Къде беше отлетяла младостта му?

„Прекара я, завързал на гърба си хеликоптер, и вършеше всякакви откачени неща.“

— Имам цел — кораб на хоризонта, посока вляво — каза капитанът и промени курса с няколко градуса вдясно. Инструкциите за мисията бяха ясни. Никой не трябваше да го чува или вижда. Това означаваше да избягват кораби, лодки и любопитни делфини, намиращи се доста далеч от брега, да не летят по-високо от триста метра и без светлини. Мисията им беше точно такава, каквато биха изпълнявали по време на война, само някои от правилата за безопасност бяха оставени настрани. Джоунс си припомни, че дори при специалните операции това нещо не беше съвсем нормално. Заредените оръдия и всичко останало.

Стигнаха до колумбийския бряг без други инциденти. Щом видя брега, Джоунс предупреди екипажа си. Сержантите Зимър и Бийн включиха автоматичното управление на оръдията си и отвориха вратите до себе си.

— Е, току-що навлязохме в приятелска чужда страна — отбеляза Уилис, когато прелетяха над сушата при Толу. Използваха оборудването си за виждане на тъмно, за да търсят движещи се автомобили, които също трябваше да избягват. Маршрутът им беше така подбран, че да минават далеч от населени места. Шестлопатъчният ротор не издаваше резките звуци на малките хеликоптери. Звукът му от разстояние не се различаваше много от шума на самолетите с турбореактивни двигатели; освен това заблуждаваше относно посоката — дори и да го чуе човек, щеше да му е трудно да определи откъде идва. След като пресякоха над панамериканското шосе, завиха надясно, като минаха на изток от платото.

— Зимър, наближаваме зона за кацане 1 след пет минути.

— Разбрано, ПД — отговори бордовият механик. Решено беше на оръдията да останат Бийн и Чайлдс, докато Зимър се занимава с десантниците.

„Това трябва да е бойна мисия — усмихна се на себе си Джоунс. — Бък ми се обажда само ако очаква да се стреля по него.“

Сержант Зимър, застанал в задната част на хеликоптера, тръгна към центъра, като каза на първите два взвода да откопчаят коланите си и вдигна ръка, за да им показва колко минути остават. И двамата капитани кимнаха.

— Зона за кацане 1 пред нас — каза след малко Уилис.

— Поемам управлението.

— Управлението предадено на пилота.

Полковник Джоунс направи кръг около мястото, като се спусна по спирала в просеката, избрана от спътниковите снимки. Уилис разглеждаше земята в търсене на най-малък признак за наличието на живи същества, но не видя такива.

— Изглежда ми чисто, полковник.

— Спускаме се — съобщи по разговорната уредба полковникът.

— Готови! — извика Зимър, когато носът на хеликоптера се вдигна.

Чавес стана заедно с останалата част от взвода с лице назад към отварящата се врата за багаж. Краката му леко се подгънаха, щом хеликоптерът докосна земята.

— Тръгвай! — махна им с ръка Зимър, като потупваше всеки по рамото, за да не сгреши при броенето.

Чавес отиде зад капитана, като в момента, когато краката му стъпиха на земята, тръгна наляво, за да избегне вятъра от задната перка. Направи десет крачки и легна по лице. На пет метра над главата му смъртоносните лопати се въртяха с пълна мощност.

— Тръгвай, тръгвай, тръгвай! — каза Зимър, когато всички слязоха на земята.

— Разбрано — отговори Джоунс и завъртя лоста за газта, за да се вдигне във въздуха.

Чавес изви глава, когато воят на двигателите се засили. Хеликоптерът с угасени светлини беше почти невидим, но забеляза как призрачният силует се вдига и усети песъчинките, които се забиваха в лицето му. После вятърът от перката отслабна и спря. Хеликоптерът си беше отишъл.

Трябваше да предвиди това усещане, но се изненада. Намираше се на вражеска територия. Сега всичко беше на истина, не учение. Единственият изход оттук току-що беше отлетял и вече не се виждаше. Независимо от факта, че около себе си имаше десет души, за момент го обзе чувство за самота. Но той беше трениран човек, професионален войник. Чавес грабна зареденото си оръжие и то му вля сили. Не беше съвсем сам.

— Тръгвай — тихо му каза капитан Рамирес.

Чавес запълзя към гората. Знаеше, че взводът ще го последва.