Том Кланси
Реална заплаха (4)

2.
СЪЗДАНИЯТА НА НОЩТА

Името в паспорта му беше Дж. Т. Уилямс, но той имаше доста паспорти. Настоящата му „професия“ — представител на американска фармацевтична фирма, та той можеше да разговаря надълго и нашироко за различните синтетични антибиотици. По подобен начин можеше да обсъжда тънкостите на бизнеса с тежко оборудване като специален представител на „Катерпилар Трактор“, а имаше и други две „легенди“, които можеше да сменя така лесно, както и дрехите си. Името му не беше Уилямс. В Оперативния отдел на ЦРУ го знаеха като Кларк, но не се казваше и така, макар че под това име живееше и се грижеше за семейството си. Преди всичко той беше инструктор в школата за оперативни агенти на ЦРУ, известна като „Фермата“, но тъй като много го биваше, доста често се връщаше към оперативната работа.

Кларк беше добре сложен мъж, висок Над метър и осемдесет, чернокос, с изпито лице, намекващо за предните му, както и сини очи, които грееха, когато той искаше, и горяха, когато не искаше да греят. Въпреки че беше много над четиридесетте, Кларк нямаше обичайните тлъстини около кръста, които съпътстват работата зад бюро, а раменете му говореха изключително красноречиво за неговата програма за физическо натоварване. Въпреки всичко това при сегашната почит към здравото тяло той беше достатъчно незабележим, ако оставим настрана единствения му отличителен белег. На ръката си имаше татуировка на усмихнат червен тюлен. Трябваше да я махне, но сантименталността не му позволяваше. Тюленът беше част от наследството, което някога беше си избрал. Когато в самолета го заговаряха за татуировката, той искрено обясняваше, че някога е бил във военноморските сили, а след това продължаваше да лъже как флотата е дала пари за обучението му в колеж по фармацевтика, машинно инженерство или нещо друго. Всъщност Кларк нямаше степен от завършен колеж, въпреки че беше натрупал достатъчно специални знания, за да може да получи квалификация по половината от тях. Липсата на колежанска диплома би трябвало да го дисквалифицира от поста му в ЦРУ, но Кларк имаше умения, които бяха много редки в западните разузнавателни служби. Не винаги имаха нужда от такива умения, но пък от време на време съвсем реално те им трябваха и веднъж един висш служител на ЦРУ беше установил, че е добре да имат на заплата хора като Кларк. Фактът, че той се разви в много добър оперативен агент, използван най-вече за специални, кратки, опасни задачи, беше добре дошъл за ЦРУ. Кларк беше нещо като легенда, макар само шепа хора в Ленгли да знаеха защо. Имаше само един мистър Кларк.

— Какво ви води в страната ни, сеньор Уилямс? — попита служителят от емиграционната служба.

— По работа. А се надявам и да ида на риболов, преди да се върна у дома — отговори на испански Кларк. Свободно говореше шест езика и на три от тях можеше да се представи за местен жител.

— Испанският ви е отличен.

— Благодаря ви. Израснал съм в Коста Рика — излъга Кларк. За това го биваше особено много. — Баща ми работеше там много години.

— Да, личи си. Добре дошли в Колумбия.

Кларк отиде да си вземе чантите. Отбеляза си, че въздухът тук е рядък. Всекидневното тичане го поддържаше във форма, но си напомни, че трябва да изчака няколко дни, преди да опита нещо истински изморително. Намираше се в тази страна за първи път, но нещо му подсказваше, че не и за последен. Всички асове бяха започнали с разузнаване. Това беше и сегашната му задача. Това, което трябваше да разузнае, му говореше каква ще бъде истинската мисия. Каза си, че и преди е вършил такива неща. Всъщност една такава мисия беше виновна ЦРУ да смени името му и да му предостави живота, който водеше вече почти двадесет години.

Една от особеностите на Колумбия беше, че позволява на хората да внасят оръжие без много проблеми. Този път Кларк не беше си правил труда. Питаше се дали следващия път нещата няма да са малко по-различни. Знаеше, че не може да работи чрез резидента в посолството. В края на краищата той дори не знаеше за идването му в страната. Кларк се зачуди защо, но отхвърли тази мисъл с вдигане на рамене. Това не го интересуваше. Занимаваше го само мисията му.

 

 

Армията на Съединените щати беше възродила идеята за пехотна дивизия само преди няколко години. Не беше чак толкова трудно да се сформират частите. Просто работата се състоеше в това да изберат механизирана дивизия и да махнат всичкото й механизирано оборудване. В резултат оставаха към 10 500 души със структура по-проста дори от тази на въздушна дивизия, която по традиция е най-лесната от всички и следователно можеше да бъде транспортирана само с петстотин полета на самолети от военновъздушните сили. Но лекопехотните дивизии, или ЛД, както станаха известни, не бяха толкова безобидни, колкото можеше да си помисли случайният наблюдател. Далеч не.

Със създаването на „леките бойци“ армията беше пожелала да се върне към неподвластните на времето исторически принципи. Всеки воин с мозък в главата ще се закълне, че има два вида бойци: пехотинците и онези, които по един или друг начин подкрепят пехотата. Най-вече лекопехотните дивизии бяха институциите за следдипломна квалификация по съвременни воински умения. Тук армията създаваше сержантите си по старомодния начин. С оглед на това за командири се назначаваха някои от най-добрите офицери. Полковниците, които командваха бригадите, и генералите, които командваха дивизиите, бяха ветерани от Виетнам, в чиито спомени от този горчив конфликт се включваше и уважение към враговете. Най-вече към начина, по който Виетконг и северновиетнамската армия бяха превърнали недостига на оборудване и огнестрелно оръжие в предимство. Армейските „мозъци“ решиха, че няма причини американските войници да не притежават същите умения в областта на военнополевите операции, които развиха виетконгците. Още по-добре беше, че такива умения щяха да бъдат съчетани с традиционната американска страст към оборудването и огневата мощ. В резултат възникнаха четири елитни дивизии, 7-ма в зелените хълмове на Форт Орд в Калифорния, 10-а планинска във Форт Дръм, Ню Йорк, 25-а в Шофийлд Баракс, Хавай, и 6-а във Форт Уейнрайт, Аляска. Както навсякъде, имаше проблеми с текучеството на сержантите и офицерите с ранг ротни командири, но това беше част от общия план. Леките бойци живеят напрегнат живот и когато достигнат тридесетгодишна възраст, дори най-добрите помежду им започват да си мислят с копнеж как отиват на бой с хеликоптер или бронетранспортьор, а може би и как могат да прекарат повече време с младите си съпруги и деца, вместо да се катерят по хълмовете. По този начин най-добрите, онези, които оставаха и завършваха сержантските училища, каквито имаше във всяка дивизия, и които знаеха, че понякога сержантът трябва да действа и без указанията на лейтенанта, отиваха в по-тежките формации, съставящи останалата част от армията. Те донасяха със себе си умения, които никога нямаше да забравят напълно. С две думи, леката пехота беше завод, в който армията създаваше сержанти с изключителни водачески умения и владеене на непроменливите истини на боя — винаги всичко се свеждаше до няколко души с кални обувки и вмирисани униформи, които можеха да използват земята и нощта като свои съюзници, за да пратят смърт на събратята си.

Кадровият сержант Доминго Чавес беше един от тези хора. Във взвода го знаеха като „Динг“^[1] и беше двадесет и шест годишен. Вече имаше деветгодишен стаж като ветеран. Започнал беше като хлапе в улична банда в Лос Анжелис, но чувството му за благоразумие преодоля наученото на улицата и той реши че при Bandidos^[2] няма бъдеще, след като застреляха от една кола негов близък приятел в престрелка, чийто смисъл той така и не можа да проумее. На следващата сутрин се качи на автобуса до най-близката служба за набиране на кадри за армията, след като морските пехотинци му отказаха. Въпреки почти пълната му неграмотност сержантът го записа веднага. Не беше изпълнил нормата си, а и момчето изявило желание да иде в пехотата, с което запълваше две празни места в месечния доклад за пригодността на сержанта. Най-важното беше, че младежът искаше да се запише веднага. За сержанта това бе възможно най-доброто.

Чавес нямаше ясна представа за военната служба, а и повечето от това, което знаеше, се оказа погрешно. След като загуби косата и брадата си, разбра, че силата не струва нищо без дисциплина и че армията не търпи наглостта. Получи този урок зад едни бяло боядисани бараки от ръцете на строевия сержант, чието лице беше черно като нощ в джунглата. Но Чавес не познаваше леки уроци в живота си и в резултат на това той беше се научил да ненавижда трудните. След като разбра, че армията е и йерархия със строги правила, той остана и постепенно се превърна в боец доста над средното равнище. Бившето хлапе от бандата познаваше другарството и взаимопомощта, затова доста лесно пренасочи тези си познания в положителна посока. В края на основното обучение дребното му тяло беше жилаво като стоманена жица. Това го караше да се чувства необикновено горд, а и беше на път да усвои всяко оръжие, което един пехотинец може да носи. Един ден си зададе въпроса къде на друго място му дават на човек картечница и му плащат, за да стреля с нея.

Но войниците се създават, те не се раждат. Първото разпределение на Чавес беше в Корея, където научи всичко за хълмовете и за това колко смъртоносни могат да бъдат вражеските банди, тъй като службата в демилитаризираните зони никога не е била нещо, което може да се нарече безопасно. Тук разбра веднъж завинаги, че дисциплината има реална цел. Тя опазва живота на хората. Един малък отряд севернокорейски диверсанти с цел, известна само на командирите им, бе избрал дъждовна нощ, за да премине през охраняваната от неговата част зона. По пътя си се натъкнали на необозначен подслушвателен пост. Двамата му американски обитатели били решили да поспят през нощта и никога вече не се събудили. По-късно части на Република Корея пресрещнаха и елиминираха диверсантите, но Чавес откри хората от собствения си взвод с гърла, прерязани точно както това се правеше в неговия квартал.

Тогава реши, че войната е сериозна работа и той иска да я овладее. Взводният старшина забеляза това първи, а след него и лейтенантът. Чавес обръщаше внимание на лекциите, дори се опитваше да си води записки. Като разбра, че той не може да чете и пише друго освен нещата, които внимателно бе запаметил предварително, взводният командир намери помощ за младия редник. Чавес се потруди доста през свободното си време и в края на годината издържа от първия път приравнителен изпит за гимназиално образование. Хвали се на всички, които желаеха да го слушат, и по-късно стана специалист четвърти клас, което му докарваше по още 58,50 долара месечно.

Взводният лейтенант не разбра напълно, макар сержантът да го долови, че от това стечение на обстоятелствата Доминго Чавес беше се променил завинаги. Въпреки че винаги бе имал присъщата на латиноамериканците гордост, осемнадесетгодишният войник осъзнаваше, че наистина е направил нещо, с което може да се гордее. По тази причина считаше, че е длъжник на армията, и с присъщото му чувство за дълг, което също беше част от културното му наследство, щеше да работи вечно, за да го изплати.

Някои неща никога не си отиват. Той възпитаваше у себе си физическа жилавост. Част от нея идваше от дребното му тяло — той беше висок само метър и седемдесет, — но също и от разбирането, че светът не е футболно игрище: хората, които издържаха най-дълго, бяха в повечето случаи жилавите, тънки бойци. Чавес заобича тичането и едно обилно изпотяване го радваше. По тази причина разпределянето му в 7-а лека пехотна дивизия беше почти неизбежно. Въпреки че е базирана във Форт Орд до Монтерей на калифорнийския бряг, дивизията се простира надолу чак до военния резерват Хънтър Лигет, където някога е било огромното ранчо на семейство Хърст^[3]. Това място с величествени хълмове се превръщаше в мъчителен лунен пейзаж през калифорнийското лято — стръмни хълмове без върхове, възлести безформени дървета и трева, която се превръщаше в прах под обувките. За Чавес това беше дом. Той пристигна като току-що произведен сержант и незабавно го изпратиха на двуседмичния дивизионен курс за командири на бойни единици — подготвителна школа за взводни сержанти, която постла пътека пред него към школата за рейнджъри във Форт Бенинг, Джорджия. След завръщането си от най-суровите курсове в армията Чавес беше станал по-строен и се чувстваше по-уверен откогато и да било. Завръщането му във Форт Орд съвпадна с пристигането на една „кохорта“ от новобранци за неговия батальон. Динг Чавес беше определен за командир на взвод чистички наемни войници, наскоро преминали обучение за пехотинци. За младия сержант това беше първият път, когато трябваше да се отплаща. Армията беше инвестирала значително време и обучение в него и сега беше време той да предаде наученото на деветима новобранци, а и армията да види дали Чавес притежава онова, от което са направени водачите. Той пое командването на взвода, както доведен баща на голямо семейство приема новите си деца. Искаше те да станат добри, защото бяха неговите деца и той щеше да положи всички усилия те да станат такива.

Във Форт Орд беше научил и истинското изкуство на войника, тъй като за леките пехотинци тактиката е точно това — изкуство. Разпределен в рота „Браво“ на трети батальон от 17-и пехотен полк, чийто донякъде амбициозен девиз беше „Нинджа! Наша е нощта!“, Чавес отиваше на полето с лице, намазано с камуфлажна боя — в 17-и полк дори пилотите на хеликоптери носят камуфлажна боя, — и научи докрай професията си, докато обучаваше своите хора. Най-много от всичко той обикна нощта. Научи се да се движи с взвода си през охранявани райони тихо като шептящия вятър. Целта на подобни мисии по принцип беше една и съща. Тъй като не можеше да се мери с тежките военни формации, Чавес се обучаваше да върши близката, неприятна работа, която винаги е била характерна за леката пехота: нападения, засади, проникване във вражески територии и събиране на разузнавателни сведения. Потайността беше начинът им на работа, а изненадата — средството, за да се появяват, където най-малко ги очакват, да нанасят жестоки удари отблизо, а след това да изчезват в тъмното, преди противникът да може да реагира. Подобни неща бяха пробвани върху американците, беше редно и те да се научат как да връщат услугата. В края на краищата Доминго Чавес беше човек, когото апахите^[4] от Виетконг биха разпознали като един от своите хора — или един от най-опасните си врагове.

— Хей, Динг! — извика взводният сержант. — Лейтенантът иска да те види.

Бяха прекарали доста дълго учение в Хънтър Лигет, което свърши два часа преди зазоряване. Учението продължи почти девет дни и дори на Чавес му дойде доста. Краката му го подсещаха, че вече не е на седемнадесет години, което го развеселяваше. Е, това беше последното му подобно учение с „нинджите“. Щеше да излезе оттук и да стане строеви сержант в армейската школа за основно обучение във Форт Бенинг, Джорджия. Чавес беше изключително горд от това. Армията го беше образовала в достатъчна степен, за да може сега да служи за пример на младите. Сержантът се изправи, но преди да отиде при лейтенанта, бръкна в джоба си и извади един шокен^[5]. Откакто полковникът беше започнал да нарича хората си нинджи, малките гадни стоманени метателни оръжия станаха de rigieur^[6] за мъжете — донякъде това тревожеше командването. Но за истински добрите като Чавес винаги имаше малко привилегии. Метна шокена с измамно мощно движение на китката и той се заби цял сантиметър в едно дърво на четири метра от него. Взе си го на път за шефа.

— Слушам, сър! — каза Чавес, като застана мирно.

— Свободно, сержант — каза лейтенант Джексън. Седеше облегнат на едно дърво, за да облекчи мазолестите си крака. Двадесет и три годишният випускник на академията Уест Пойнт научаваше колко трудно е да не изостава от войниците, които би трябвало да ръководи. — Обадиха се по телефона. Нужен си им в щаба. Нещо във връзка с документите за прехвърлянето ти. Можеш да идеш дотам със снабдителния хеликоптер. Той ще дойде след един час. Между другото, снощи свърши много хубава работа. Тъжно ще ми бъде да те загубя, Динг.

— Благодаря ви, сър! — Чавес си помисли, че като за млад офицер Джексън не беше лош. Разбира се, зелен е, но се стараеше много и научаваше доста бързо. Рязко отдаде чест на по-младия мъж.

— Пази се, сержант. — Джексън се изправи, за да отговори на поздрава, както подобава.

— Наша е нощта, сър! — отговори Чавес в стила на нинджите от трети батальон на 17-и пехотен полк. Двадесет минути по-късно се качи в хеликоптера „Сикорски UH-60A Блекхоук“ за петдесетминутния полет обратно до Орд. Батальонният старши сержант му подаде някаква бележка, когато се качваше. Чавес разполагаше с един час, за да се приготви, преди да се яви в служба „Личен състав“. Взе дълъг душ, за да изтрие солта и „военната боя“, но успя да пристигне малко по-рано, облечен в най-добрите си камуфлажни бойни дрехи.

— Здрасти, Динг — поздрави един от дивизионните сержанти, който работеше в „Личен състав“, докато счупеният му крак заздравее. — Човекът те чака в залата за конференции, в края на коридора на втория етаж.

— Какво има, Чарли?

— Дяволите да ме вземат, ако зная. Един полковник иска да те види.

— По дяволите, трябваше да се подстрижа — промърмори Чавес, като тръгна нагоре по дървените стълби. Обувките му също можеха да изглеждат по-добре. Кофти начин да се явиш пред шибания полковник, но пък Чавес имаше право на малко повече подробности, отколкото бяха му дали. Помисли си, че едно от хубавите неща в армията беше точно това, че правилата важеха за всички. Той почука на съответната врата, твърде изморен, за да се притеснява. В края на краищата не му оставаше много време тук. Заповедта му за Форт Бенинг вече беше готова и той се чудеше какви ли са леконравните мацета в Джорджия. Неотдавна беше се разделил със сериозно гадже. Може би по-стабилният живот, който водеха строевите сержанти, би му позволил да…

— Влез — прогърмя един глас в отговор на почукването. Полковникът седеше зад евтино дървено бюро. Беше облякъл черен пуловер над светлозелената си риза и имаше табелка, според която името му беше Смит. Динг застана мирно.

— Сержант Доминго Чавес се явява по заповед, сър.

— Добре. Отпуснете се и седнете, сержант. Зная, че от известно време сте в непрекъснато движение. Ако искате, в ъгъла има кафе.

— Не, благодаря, сър. — Чавес седна и се поуспокои, когато видя личното си досие на бюрото. Полковник Смит го взе и го разтвори. Обикновено човек се тревожи, когато някой разглежда личното му досие, но полковникът го погледна със спокойна усмивка. Чавес забеляза, че над името си полковник Смит няма обозначение на военната част, нито дори и емблемата с щик и пясъчен часовник, която бе символ на 7-а лекопехотна дивизия. Откъде ли идва? Кой е този човек?

— Това изглежда дяволски добре, сержант. Бих казал, че имате всички шансове да станете сержант първи клас след две или три години. Виждам, че сте били и долу, на юг. Три пъти, нали?

— Да, сър. Два пъти в Хондурас и веднъж в Панама.

— Справили сте се добре и трите пъти. Тук пише, че отлично владеете испански.

— С него съм израснал, сър. — Това говореше и акцентът му. Искаше да знае за какво е всичко това, но сержантите не задават такива въпроси на полковниците. Пък и желанието му се сбъдна.

— Сержант, съставяме една специална група и желаем да влезете в нея.

— Сър, имам нови заповеди и…

— Знам това. Търсим хора, които имат комбинацията от добри езикови умения и… по дяволите, търсим най-добрите леки пехотинци. Според всичко, което чета за вас, вие сте един от най-добрите в дивизията. — Имаше и други критерии, в които „полковник Смит“ не се задълбочи. Чавес не беше женен. И двамата му родители бяха починали. Нямаше близки роднини или поне не беше известно да си пише или да се обажда на някого много често. Той идеално отговаряше на изискванията. Е, имаше и някои други неща, които им се искаше той да притежава, но човек не може да има всичко. — Това е специална мисия. Може да бъде опасна, но вероятността е малка. Все още не сме сигурни. Ще продължи два месеца, най-много шест. На края ще станете сержант първи клас и ще имате право на избор за разпределянето си.

— Каква е тази специална мисия, сър? — бодро попита Чавес. Възможността да стигне до сержант първи клас година или две по-рано незабавно и изцяло привлече вниманието му.

— Това не мога да ви кажа, сержант. Не обичам да набирам хора, без те да знаят за какво — излъга „полковник Смит“, — но и аз имам заповеди. Мога да ви кажа, че ще бъдете изпратен някъде на изток оттук за интензивно обучение. Може би всичко ще свърши там, а може би не. Ако нещата спрат там, обещанието за повишението и свободния избор на разпределение си остава. Ако продължат след това, вероятно ще бъдете изпратен на място, където ще можете да упражнявате специалните си умения. Да, мога да ви кажа, че става дума за нелегално събиране на разузнавателни данни. Няма да ви пращаме в Никарагуа или нещо подобно. Не ви готвим за тайна война. — Технически това изявление не беше лъжа. „Смит“ не знаеше точно каква е мисията, а и не го окуражаваха да размисля за нея. Бяха му дадени изискванията за задачата и вече почти беше намерил хората, които могат да я изпълнят — каквато и да е тя, дяволите да я вземат.

— Както и да е. Мога да ви кажа само толкова. Това, което сме говорили до момента, си остава в тази стая. Искам да кажа, че няма да го обсъждате с никого без моето позволение, разбирате ли?

— Разбирам, сър!

— Сержант, инвестирали сме много време и пари във вас. Време е да ни се отплатите. Страната има нужда от вас. Нуждаем се от знанията ви. Нуждаем се от това, което можете.

Щом нещата бъдат поставени по този начин, Чавес знаеше, че няма голям избор. „Смит“ също го знаеше. Младият мъж почака около пет секунди, преди да отговори, което беше по-малко време от очакваното:

— Кога тръгвам, сър?

Сега Смит се превърна в абсолютно делова личност. Извади един голям кафяв плик от чекмеджето на бюрото. На него с блестящ маркер беше написано ЧАВЕС.

— Сержант, позволих си да направя някои неща вместо вас. Тук се намират медицинското ви удостоверение и финансовите справки. Вече съм уредил да ви освободят от длъжност. Също така написах пълномощно, за да може някой друг да изпрати личните ви вещи до… е, вижда се от формуляра.

Чавес кимна, въпреки че главата му бе леко замаяна. Който й да е полковник Смит, той със сигурност имаше много конски сили, за да може да прокара документацията през легендарната армейска бюрокрация с такава бързина. Освобождаването от длъжност обикновено отнемаше пет дни само в седене и чакане. Той пое плика от ръката на полковника.

— Опаковайте нещата си и бъдете тук в осемнадесет часа. Не се притеснявайте за подстригване или други подобни. Ще трябва за известно време да оставите косата си да расте. Аз ще оправя нещата с хората от долния етаж. И не забравяйте: не можете да обсъждате това с никого. Ако някой ви пита, отговорете, че имате заповед да се явите във Форт Бенинг малко по-рано. Това е вашият разказ и се надявам да не се отклонявате от него. — „Полковник Смит“ се изправи и протегна ръка, като каза още една лъжа, примесена с истина: — Постъпихте правилно. Знаехме, че можем да разчитаме на вас, Чавес.

— Наша е нощта, сър!

— Свободен сте.

„Полковник Смит“ отново постави личното досие в куфара си. Свърши се. Повечето от хората вече бяха на път за Колорадо. Чавес беше един от последните. „Смит“ се зачуди как ли ще се развият нещата. Истинското му име беше Едгар Джефрис, някога офицер от армията, много отдавна вербуван, а след това нает на работа в Централното разузнавателно управление. Надяваше се нещата да се развият по план, но твърде дълго беше работил в ЦРУ, за да залага много на тази мисъл. Не набираше хора за първи път. Не всички операции минаваха добре, а още по-малко протичаха според плана. От друга страна, Чавес и останалите бяха пожелали доброволно да постъпят в армията на страната, доброволно се бяха записали за оставане на срочна служба и доброволно бяха се съгласили да приемат поканата му да вършат нещо ново и различно. Светът беше опасно място, а тези четиридесет мъже бяха решили съзнателно да се присъединят към една от по-опасните му професии. Това донякъде го улесняваше, тъй като Едгар Джефрис все още имаше съвест.

— Желая ти щастие, сержант — тихо промълви той.

Чавес прекара доста напрегнат ден. Най-напред се преоблече в цивилни дрехи и изпра полевата си униформа, след това събра всичкото имущество, което щеше да остави тук. Трябваше да го почисти, защото се искаше да го върне в по-добро състояние, отколкото при получаването му. Когато останалата част от взвода пристигна от Хънтър Лигет в тринадесет часа, задачите му бяха почти приключени. Завърналите се сержанти забелязаха заетостта му и скоро при него дойде взводният сержант.

— Защо си опаковаш багажа, Динг? — попита Мичъл.

— Искат да бъда в Бенинг рано — затова, ъ-ъ, затова ме накараха да се върна с хеликоптера по-рано сутринта.

— Лейтенантът знае ли?

— Би трябвало да са го предупредили. Е, трябва поне да са предупредили счетоводителя на полка. — Чавес беше малко притеснен. Тревожеше се от факта, че лъже взводния си сержант. През почти четирите години, прекарани във Форт Орд, Боб Мичъл му беше приятел и учител. Но заповедите бяха дадени от полковник.

— Динг, има още нещо, което трябва да научиш във връзка с документацията. Ела, синко. Лейтенантът си е в канцеларията.

Пехотният лейтенант Тимоти Уошингтън Джексън все още не беше се оправил, но беше почти готов да тръгне за офицерските ергенски жилища, наричани ОЕЖ, или само Ж. Вдигна поглед и видя двама от старшите си сержанти.

— Лейтенант, Чавес има заповед да се измита в посока към Форт Бенинг със страшна скорост. Ще го вземат довечера.

— Така чух и аз. Обади ми се батальонният старшина. Какво има, по дяволите? Ние не правим нещата така — изръмжа лейтенант Джексън. — Колко време имаш?

— До осемнадесет часа, сър.

— Супер. Трябва да се изкъпя, преди да се срещна с новия ротен. Сержант Майкълс, можеш ли да се оправиш с документите за имуществото?

— Да, сър.

— Добре. Ще се върна в седемнадесет часа, за да довърша нещата. Чавес, не си тръгвай, преди да се върна.

Останалата част от следобеда мина бързо. Мичъл пожела да се заеме с спедиторската работа — нямаше много неща за изпращане — и обясни на Чавес как по-лесно да попълни документите. Лейтенант Джексън се върна навреме и въведе двамата мъже в канцеларията си. Беше тихо. По-голямата част от взвода вече се намираше в града за заслужената свободна вечер.

— Динг, все още не съм готов да те загубя. Не сме решили кой ще поеме взвода. Сержант Мичъл, ти говореше за Окзанян?

— Точно така, сър. Ти какво мислиш, Чавес?

— Мисля, че е готов — отсъди Динг.

— Окей, ще позволим на Окзанян да опита. Късметлия си, Чавес — продължи лейтенант Джексън. — Свърших всичката си писмена работа точно преди да отидем на учението. Искаш ли да разгледаме заедно оценките ти?

— Може да видим само добрите оценки, сър — усмихна се Чавес. Лейтенантът го харесваше и Чавес знаеше това.

— Окей, ще напиша, че си дяволски добър, което си е така. Съжалявам, че трябва да те загубя така бързо. Искаш ли някой да те закара? — попита Джексън.

— Няма проблеми, сър. Планирах да се разходя.

— Глупости. Достатъчно ходихме вчера. Натовари нещата си в колата ми. — Лейтенантът му подхвърли ключовете. — Има ли друго, сержант Мичъл?

— Нищо, което да не може да почака до понеделник, сър. Предполагам, че си заслужихме хубав, спокоен уикенд.

— Както винаги преценката ти е безупречна. Брат ми е в града и няма да ме има до шест сутринта в понеделник.

— Разбирам. Приятно прекарване, сър.

Чавес нямаше много личен багаж, нямаше и кола, което беше необичайно. Всъщност той спестяваше парите си, за да си купи „Шевролет Корвет“, колата, която го очароваше още от детските му години, и му оставаха още пет хиляди долара, за да може да плати една в брой. Багажът му вече беше натоварен на задната седалка в колата на Джексън „Хонда CVCC“, когато лейтенантът се появи иззад бараките. Чавес му подхвърли ключовете.

— Откъде ще те вземат?

— Човекът каза, че трябва да ида в личен състав на дивизията, сър.

— Защо там? Защо не в Мартинес Хол? — попита Джексън, като включи двигателя. Мартинес беше обичайното място за такива неща.

— Лейтенанте, аз просто ходя там, където ми кажат.

— Не го ли правим всички? — засмя се лейтенантът.

Пътуването отне само две минути. Джексън се раздели с Чавес с ръкостискане. Лейтенантът отбеляза, че там има още петима военнослужещи. Всичките бяха сержанти и това донякъде го изненада. До един приличаха на латиноамериканци. Познаваше двама от тях. Леон беше от взвода на Бен Тъкър, 4-и взвод от 17-и полк, а Муньос — от дивизионното разузнаване. Биваше ги и двамата. Лейтенант Джексън вдигна рамене и си замина.