Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

9.
Затварянето на портала

— Представям си как ни се присмива — изхленчи Игър и си избърса челото.

Талия също се боеше, но малко оставаше да го зашлеви.

— Глупости! — скастри го Мендарк. — Я се стегни.

Игър застана над разлома, чиято цепнатина вече беше широка два пръста и минаваше през пода, стените и тавана. От дълбините се чуваше бълбукане и съскане. Той се напрегна, за да запечата в съзнанието си измеренията на Нощната пустош, а след това да вземе енергия от разлома.

— Готови ли сме? — по-сдържано попита Мендарк.

— Да! — увери го Талия и поднесе към устните си тръбичка, пълна с изумруден прах.

Около модела стояха още Аспър, Зара и Баситор. Малиен щеше да помага на Мендарк в насочването на енергията. Другите се бяха качили по стълбата.

— Броя до три. — Мендарк се вторачи в Игър. — А щом всеки от вас направи каквото се иска от него, наведете глави и закрийте очите си. — Едно… Две…

Той зажумя, за да избистри образа на Нощната пустош в ума си.

— Той е твърде могъщ — зашепна Игър. — Чувствам как възпрепятства усилията ни и пази силата си за мига, в който сбъркаме. А това е неизбежно. Нима знаем какво вършим?

— Той е немощен! — изсумтя Мендарк. — Опитва се да ни подлъже защото няма друг изход. Помни, че за този процес е необходима точност. Не прекалявай със силата. Игър, чуваш ли ме?! На крачка сме от ръба на бездната. Опомни се най-сетне! Ще се справиш ли? Ако не, разкарай се оттук, за да те замести друг!

Не си направи труда да не допусне надменност в гласа си и всички го разбраха добре. Настъпи дълго мълчание.

— Ще мога… — потръпна Игър и избърса потта от очите си.

Талия въздъхна с облекчение. Мендарк вдигна ръка и замахна надолу.

— Три! — изплющя думата като камшик.

Като един те издухаха праха към модела и се хвърлиха по очи на пода. В миг зеленият облак заискри по цялата сфера, после Игър изрева неистово, вдиша с пълни гърди и краят на рубиновия жезъл блъвна истински фонтан от светлина.

— Много е! — изкънтя викът на Мендарк.

Ослепително сияние избухна в модела, проникваше през дланите им, през клепачите и за кратко блокира всичките им сетива. След това се спусна мрак.

 

 

Засега не се случваше нищо. Рулке беше изцеден, седеше облегнат на ледената преграда и дремеше, но през няколко минути се будеше да провери портала. Каран донесе завивка от спалнята и двамата с Лиан се увиха. Можеха само да чакат. Непривично беше да разчитат на своя враг във всичко, да споделят с него надежди и опасения. Каран обаче помнеше всичко чуто за неговата хитрост и коварство и не можеше да потисне страха си.

Палатът се разкриви, стените изтъняха още повече. През тях се виждаха стая след стая, като през стъкло. Загуба на още енергия… Само творението на Рулке изглеждаше плътно.

— Уф! — стъписа се Лиан, който бе започнал да потъва в пода.

Тя му помогна да се измъкне и той изграчи:

— Умирам от глад.

Рулке го погледна с помътнели очи.

— В спалнята ми, от която вече се възползвахте, ще намерите съд с вода и малко храна. Донесете ги.

Каран изтича и се върна. Храната беше във вид на пресовани кубчета печено тесто. Тя ги подаде през отвора и Рулке ги раздели по равно. Преглътнаха кубчетата с по няколко глътки вода. Безвкусна храна, но като нямаше друга…

— Размишлявах над казаното от тебе — подхвана Лиан.

— Ами! — отрони Рулке равнодушно.

— За стремежа ти да ги надхитриш. Наблюдавах и как им се опълчваш. Може и да си позволявам твърде много, но…

— Така е, но изплюй камъчето най-после! Проклети летописци, все гледате да наредите стотина думи, когато е достатъчна и една.

— Ти хвърляш срещу тях цялата си сила — натърти Лиан. — Струва ми се, че тук стратегията ти е несполучлива.

— Досега не ме е проваляла — с безжизнен глас възрази Рулке.

— Но ти ги нападаш така, сякаш си по-силен от тях. Знам, че някога е било така, но не и тук и сега…

Лиан се запъна.

— Имаш ли други съвети за мен, дребно човече?

— Нямам много умения извън боравенето с думите, освен едно…

— Две — измърка Каран и плъзна длан по бедрото му.

Жестът й не убягна от отвратения поглед на Рулке.

— Вие двамата сте като зайци!

— В школата нямаше по-добър от мен в премерването на силите с лакти, опрени в масата. Често побеждавах далеч по-яки мъже. Те се заблуждават, че всичко опира до грубия натиск, но това е само борба на воля.

— Слушам те — насърчи го Рулке. — Може някой ден да си опиташ силите срещу мен. — Той изду мускулите на ръката си, по-едра от крака на Лиан. — Каква тактика прилагаш?

— Необходимо е по-голямо усилие за натиска, отколкото за удържането на противника. Аз… само му преча, докато той се мъчи да притисне ръката ми към масата. Минават няколко минути, ръцете ни се преуморяват и аз лекичко поддавам. Той натиска с всичко, което му е останало, защото очаква да ме довърши, но аз пак го задържам. Накрая започвам да гледам унило и щом той се напъне докрай и няма никаква сила, просто залепвам ръката му за масата.

— Летописецо, у тебе се криело повече, отколкото си мислех — промърмори Рулке. — Да, обаче…

Ледената преграда подскочи и той се хвърли немощно към портала.

Борбата се поднови, но скоро стана ясно, че Рулке я губи. Плочата грееше като слънце по пладне, светлинни копия се забиваха във всички посоки и дупчеха преградата като решето. Мъглата заприлича на пушеци над вулкан.

Задъхан и облещен, Рулке се свлече на колене, изпружил ръцете си със свити юмруци. Цялото му тяло се сгърчи. Скоро опря чело в пода. Нищо не нарушаваше тишината.

— Какво прави? — прошепна Каран.

— Не знам — също шепнешком отвърна Лиан. — Усещам да се натрупва напрежение…

Стените и преградата трептяха с нисък звън като от гонг, Каран и Лиан усещаха вибрациите дори в черепите си. Плочата се обля в толкова силна светлина, че бяха принудени да закрият очи. Ледената стена пред тях се изпари светкавично. Рулке нададе изтерзан вопъл, чиито отгласи не стихваха из огромната зала. После рухна по корем и замря.

— Е, това беше — промърмори Лиан с пресъхнало гърло.

 

 

— Ох, какъв си глупак — беснееше Мендарк. — Проклет, трижди проклет глупак!

Талия отвори очи. Отначало й се привидя, че Игър е успял въпреки всичко. Моделът още висеше във въздуха, линиите му бяха слети в жълта мътилка. На едно място личеше бледозелено петно — мястото на портала.

— Направихте го! — провикна се тя.

— Не — отрече Мендарк смазан, сякаш кулата бе налегнала плещите му с цялата си тежест.

Другаде по сферата нямаше зелена обвивка. Неовладяният изблик на енергия бе изпарил изумрудения прах.

Игър се олюляваше, гледаше изцъклено, а долната му челюст висеше.

Пред очите им светлинното кълбо избледня, но преди да угасне, от него падна зелен стъкловиден конус и се сцепи на пода. Скалите под краката им подскачаха, изпарения изригваха от десетина места.

Идиот! — бълваше Мендарк в такава дива ярост, че думите трудно се различаваха. — Прекали поне стократно с тази мощ.

— И ти го притисна прекалено — озъби му се Шанд. — Предупредих те.

— Не виждам — смънка Игър, от очите му се стичаше обилна слуз. — Нищичко не виждам. — Още стискаше вече безполезния рубинов жезъл, чийто край бе провиснал разкривен. — Толкова се страхувам…

— Това ли е краят? — намеси се Талия. — Нищо друго ли не можем да направим?

— Свършено е с нас — отсече Мендарк. — Вече няма да затворим портала.

— Страхувам се — монотонно хленчеше Игър.

— Ти пропиля единствения ни шанс. Знаех си, че не бива да разчитам на тебе.

— Тогава защо го изтормози до полуда? — кипна Талия.

— Защото нямах избор!

— Безсмислено е да си разменяме обвинения — укроти ги Малиен. — Да се качваме по стълбата, докато още можем да се измъкнем.

Талия се наведе да прибере двете парчета от изумрудената стопилка. Поредният трус я разклати, земята долу затътна скрибуцащо. Целият процеп бълваше пара. Игър отлетя настрана.

— Светлина! — изкрещя Мендарк.

Всички извадиха светлиците от джобовете си. В разлома вече можеше да се напъха крак, а въздухът над него лъхаше на пещ.

— Няма да се спасим! — завайка се Зара.

Над тях скърцането на основите преминаваше в писък.

— Талия, помогни ми! — извика Шанд.

Двамата подкрепяха почти безпомощните Игър и Малиен да стигнат до стълбата и да запълзят нагоре. Другите се катереха пред тях. Талия се мъкнеше вяло. Не помнеше такова прилошаване след употребата на магия. Стоеше бездейно в подножието до Шанд. Мендарк се скри от погледа им в шахтата, Игър въпреки слепотата си щъкаше бързо подире му.

— Хайде — настоя Малиен, впила пръсти в рамото си. — Аз съм бавна и трябва да се кача последна.

— Не, ще се нуждаеш от помощта ми — заинати се Талия. — Шанд, тръгни пръв.

Той скръсти ръце и се усмихна.

— Живях твърде дълго. Аз съм след тебе, Талия.

Тя кимна с благодарност и се хвана за прътите. Малиен се придърпваше трудно с една ръка. Талия я следваше, без да поглежда нагоре — от тавана се сипеха остри парченца и прах. Стълбата се тресеше непрекъснато, Малиен се изтърва веднъж и щеше да падне, но Талия я задържа с тялото си.

— Как е рамото ти?

— Откакто ме има на този свят, не съм била по-зле. И май тук ще е краят ми.

— И аз се боя от същото.

При по-резките трусове от основите на кулата се изтръгваше вой като писъци на изтезавани демони. Талия сведе поглед. Шанд се катереше устойчиво под нея.

— Ти как си?

— Добре — отвърна старецът, — макар че е горещо, а и пак надушвам пушеците.

И тя усещаше сърбеж в носа, очите й се насълзиха от горещата сяра.

— Малиен, ако можеш по-бързичко… Възможно ли е да устои? — промърмори на себе си Талия.

— Кулата ли? — изсумтя Шанд. — Ако това продължава — изключено. Признавам обаче, че е направена добре.

— Стигнахме до залата при основите — обади се Малиен. — На половината път сме. Трябва да си отдъхна минутка-две.

Стъпиха от стълбата на уж плътния камък, който обаче се люшкаше като морски вълни. И останалите още събираха сили тук въпреки опасността. Двама аакими се бяха вторачили в подвижните основи, прехласнати от майсторския градеж.

— Защо не е паднала? — дивеше се дрезгаво Баситор. — Това е пределът на якостта й…

— Разломът се измести натам — посочи Аспър. — Ако земята се плъзне още малко в същата посока или трусът е насочен право нагоре, кулата ще рухне тутакси!

— Погледни това опорно въже. Външните жици са се разръфали. Скоро ще се скъса.

Отгоре кухо изкънтя вик:

— Зара, Зара!

Шала се спусна вихрено по стълбата и Талия се усмихна неволно. Близначките наистина бяха неразделни.

— Тук съм, Шала! — обади се Зара. — Нищо ми няма.

В мига, когато Зара скочи от стълбата, скалата се раздруса мощно и едно от помощните въжета не издържа. Свободният край профуча през залата на една педя от лицето на Шанд и халоса Шала в гърдите с неумолимия напор на дънер, затъркалял се по планинска стръмнина. Тя се заби в стената, плъзна се надолу и застина на пода с опряна в камъка глава.

— Шала! — втурна се сестра й. — Как си?

Притича и Талия. Очите на Шала бяха отворени. Тя се усмихна немощно на близначката си и погледът й се изцъкли.

— Шала! — пищеше Зара. — Кажи нещо!

Аспър избута Талия и се наведе, но бездруго беше ясно, че Шала е мъртва. Тялото й беше премазано, шията — счупена. Той сложи трупа по гръб и затвори очите. Талия наведе глава.

— Размърдайте се! — разкрещя се Мендарк. — Това въже ще се изтръгне.

Всички запъплиха по стълбата. Избутваха Зара насила, тя се боричкаше и вряскаше. Дори сега не искаше да изостави сестра си. Най-сетне се добраха до първия етаж на кулата и аакимите се пръснаха да търсят път към спасението. Предполагаха, че има таен изход, но колкото и да тропаха по стените, не го откриха.

Земята се люшна в друга посока и скрибуцането отдолу ги извести, че подвижните основи са се изместили отвъд пределите на издръжливостта си. Подът се килна.

— Нагоре, безумци! — ревна Мендарк и те пак се устремиха по стълбата.

— Четири етажа — пресмяташе Талия на глас, — после два надолу, излизаме от кулата и минаваме по моста. Успеем ли, има някаква надежда.

— Ако кулата не падне към нас.

Глухо свистене от едната страна.

— Въжето беше дотук — промърмори Шанд.

Кулата се изкриви още повече, а заедно с нея и стълбата. Горе по стената на втория етаж плъзнаха пукнатини над мястото на скъсаното въже. Разширяваха се бързо и върху главите на бягащите падаха отломки от мазилката. Докато минаваха през четвъртия етаж, от зида в една ниша изскочи дялан блок и се стовари пред краката им. Изтрещяха падащи камъни и в стената зейна дупка — през нея се виждаха шпиловете и куполите на крепостта.

— Да скочим оттук! — посочи Талия.

— Недей! — възпря я Шанд. — Кулата ще рухне натам.

Нажежен въздух напираше отдолу и носеше задавящи пушеци. Талия погледна за миг — далеч под нея от разлома се изливаше червена ивица.

Доближаваха петия етаж, където Тенсор бе създал портала.

— Не мога… повече — оплака се Малиен.

— Още мъничко — насърчи я Талия, а с ъгълчето на окото си виждаше все по-широките пукнатини в стените.

— Ти върви. Схванаха ми се краката и ръцете. Не мога да мръдна!