Йън Ървайн
Тъмна е луната (6)

6.
Нощната пустош

Лиан се премяташе в пустотата.

— Каран! — изпищя, ослепен от светлина.

Заби нос в нещо твърдо и мигом протегна ръце. Усети нейната топла гладка кожа и успя да я хване за глезените. Зърна и лицето й до краката си, обгърнато от бяло-синкав ореол.

Тя направи опит да се усмихне. Двамата се държаха с огромни усилия, сякаш бяха отблъскващи се магнити — някаква невидима сила ги дърпаше в различни посоки. Летежът беше безкраен, времето като че нямаше никакво значение тук. Дори и в затворените им очи проникваше неестествена пъстрота.

— Накъде сме се понесли така? — прошепна Лиан.

— Не знам. Надявах се порталът да ни прехвърли обратно в Туркад. Нали оттам дойдоха Игър и Фейеламор.

— Щяхме вече да сме в града. Когато Тенсор ме натика в своя портал, веднага изхвърчах от другия му край.

Страшно прозрение осени Каран.

— Може порталът да е друг, да го е отворил Рулке?

В този миг нещо се разтърси между тях. Лиан се ококори, обзе го паника. Каран зяпаше в него с толкова разширени зеници, че зеленото в очите й почти не се виждаше. Червените й кичури се развяваха.

— Май сме загазили, нали? — изстена Лиан.

— Да — прошепна тя. — Прегърни ме силно. Боя се, че наближава краят.

Той я притисна така, че секна дъха й. После прошепна в ухото й:

— Поне сме заедно…

В този миг ефирът се усука на видима лента между тях. Имаше цвят и форма, но беше недостъпен за осезанието. В него се появи мехурче като бобче, забило се в гърдите на Лиан. То бързо се изду, подобно на балон, и ги раздели. Лиан се напъваше да го отстрани, но ръцете му минаваха през мехура.

— Не ме пускай! — извика Каран.

Пръстите им се плъзгаха по китките на другия. Колкото и да стискаха, не успяха да се задържат. Балонът се пръсна беззвучно и ги отблъсна силно един от друг.

Лиан трескаво търсеше с поглед Каран, но зърна само силуета й, който се смаляваше в сиянието. Безумно променящите се светлини потискаха сетивата му, а когато отвори уста да повика Каран, не се чу нищо. Губеше зрението, слуха и осезанието си. Залута се в пространство без посоки. Не можеше да определи и колко бе време изминало, преди да нахълта през кристален прозорец и да се плъзне по под, гладък и студен като лед.

Лежеше сляп и безчувствен. Първо се завърна болката — тя избухна поне на десетина места из тялото му. Още когато Тенсор го бе вдигнал пред себе си, за да се предпази от Рулке, си бе прехапал дълбоко езика. Сега му се струваше, че старателно е близал трион.

„Студ… лед… под? — пълзяха мислите в главата му. — Жив или мъртъв, но вече не съм в портала, а в нещо истинско!“

Отвори очи. Лудешкото премятане на прехвърлянето бе оставило траен пъстър отпечатък и сега виждаше само цветни петна. Те потъмняваха до черно. Плътна чернилка и смътно впечатление за огромно студено пространство. Това в никакъв случай не беше Туркад! Примига. Подът имаше твърдостта на метал. Подпря се и седна върху него. Мокрото му лице мръзнеше от въздушните течения. Мокро ли? Лиан плъзна невидимата си длан по челото и трепна, щом стигна до лепкавата влага — на слепоочието си имаше рана. Затисна подутите й краища с пръсти и се изправи. Единият му глезен се подгъна. Лиан бавно се отдели от пода и чак след това стъпи отново. Глезенът не го заболя много, поне не беше счупен.

Сега мракът не беше толкова непрогледен и той се увери, че стои в зала с гигантски размери. Пред него се простираше черен под. Макар да му се струваше, че далеч над главата му се извисява черен купол, все не успяваше да го зърне. Над пода се стелеше мъгла. Щом Лиан се размърда, тя се изви в мудни, мъждукащи лентички. Той бе чел за топлите морета, които светят, щом потопиш ръка в тях нощем. Тук обаче беше друго — ледено безжизнено сияние.

Къде ли бе попаднал? В никоя от познатите му книги нямаше описание на подобно място. Каза си, че палат, издълбан в ледовете на южния полюс, сигурно би изглеждал така.

Студът проникваше през изтънелите от дълго ходене подметки на ботушите му. Трябваше да се движи, за да не замръзне. Глезенът му пък се подуваше, вече обтягаше ботуша и на всяка крачка го тормозеше все по-неприятно. Главата му тежеше, стомахът му къркореше.

— Каран… — отрони той, притеснен от толкова чуждия вид на странното място. — Каран! — повтори по-гръмко и от устата му изскочи облаче пара.

Нямаше дори ехо, което да го подлъже с призрак на надежда. Както и да крещеше името й, гласът му звучеше самотен и плах като блеенето на изгубило се агне. Тази представа му напомни и каква участ очаква подобни безпомощни същества: да станат жертва на някой рис или диво куче. Дали и тук не се спотайваха някакви зверове, които охотно биха погълнали жалка твар като него?

Къде ли може да е Каран? Попаднала ли е изобщо тук? Или се е зареяла в някой промеждутък на пустотата, от който няма връщане? Дали е мъртва? На порталите не биваше да се разчита.

Уж се влачеше окаяно, а пружинираше на всяка крачка, все едно отскачаше с все сила. Поредната чудатост, като всичко наоколо. А студът така се просмукваше в костите му…

Накрая проумя, че не може да куцука повече, ако ще и да замръзне. Отпусна се на пода, порови в джобовете си и напипа комат черен хляб, останал от предишни дни. Задъвка го бавно с пресъхналата си уста, но скоро го изяде, без да се засити.

Студът го принуди да се изправи. Тътреше крака и се кореше, че дотолкова е свикнал да разчита на Каран. Спомняше си с отвращение и присмех романтичните илюзии, които се въртяха из главата му по пътя към Тулин, преди да я е срещнал. Що за глупак беше, мислеше само за щуротиите в Преданията и копнееше за слава и велики дела. Несъмнено не беше роден за герой. Никога нямаше да бъде нещо повече от обикновен летописец.

Сети за отдавнашното си желание, позабравено през последните твърде напрегнати дни — да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е възникнала Възбраната, и кой е убил сакатото момиче. Лиан се досещаше, че е бил на крачка от поне частичен отговор — имало е някаква особено важна следа, която е пропуснал. Може би Рулке знае всичко или пък му е известно къде са архивите на Кандор.

Най-скъпоценната му цел си оставаше съставянето на „Предание за Огледалото“. Не можеше да има никакво съмнение, че то ще се нареди до другите Велики предания. Лиан чувстваше, че е негов дълг да го завърши, каквото ще да става.

Увлечен в тези мисли, той измина немалко разстояние. Изведнъж се сепна — стоеше на входа на поредното огромно помещение. А и то му се стори някак познато, защото тук имаше подобие на мъждива светлина. Ами да! Призрачното сияние открояваше обсидианови колони, дебели колкото вековни дървета, а зад тях беше тронът, сякаш издялан от абанос…

Нима бе попаднал в собствените си кошмари? Тъкмо тази зала се бе повтаряла в сънищата му, които бе споделял с Каран преди месеци. Припомни си и свързания с тях ужас. Знаеше, че е в Нощната пустош, този извлечен от нищото мехур пространство в непроницаема обвивка. Те трябвало да се превърнат в затвор за Рулке. Тъмно, студено, безжизнено място, което да изсмуче волята на пленника, да го отслаби.

Е, той обаче си бе сътворил леден дворец от нищото. Лиан се обнадежди, че ще намери и всичко необходимо за поддържане на живота. В края на краищата Рулке също беше от плът и кръв — ядеше, пиеше, спеше. Продължи търсенето, увлечен в догадки за Нощната пустош. От какво ли е изградена и как Рулке й е придал тези форми? Задължително беше да научи и това, за да няма пропуски в „Предание за Огледалото“. Никой никога не бе описвал невеществения затвор, защото никой не бе влизал… Но защо да се подлъгва с глупави мечти? Не намери ли портала, ще остане тук до края на живота си.

Лиан се отдаде на горчиво отчаяние, безнадеждност, по-черна от мрака край него. Може би Рулке също я е преживял в началото. Той обаче не се е примирил, а неуморно е кроил планове.

Само и Каран да беше тук… Но как и тя би намерила спасителния изход, щом за цяло хилядолетие Рулке не е успял въпреки гения и могъществото си?

„Не е чудно, че е изпълнен с такава враждебност и злоба към нас…“

Какво ли правеше Рулке сега? Разгромил ли беше всички в Катаза, подготвяше ли се да завладее Сантенар?

Изведнъж Лиан се почувства съвсем дребен, самотен и уплашен. Осъзна, че стои пред грамадния трон и се отдалечи от него забързано, викайки името на Каран. Ехото сякаш го преследваше из залата.

Отсреща полека се проясниха очертанията на друга врата. Лиан я бутна и влезе в по-малка стая, облята от същата разсеяна светлина. По средата й се издигаше внушителна и сложна машина, но той долавяше само общите й очертания. Дори това смътно впечатление го объркваше, докато я оглеждаше от всички страни. Все му се привиждаше, че формите й се менят. Настръхна. Каквото и да представляваше, не искаше да припарва до нея.

— Каран! — изкрещя той и се върна към вратата.

Ехото изстена, но отговор не се чу.