Йън Ървайн
Тъмна е луната (14)

14.
Гатанката

Малко под южния край на платото един малък павилион от жълто-зелен камък беше сгушен в горичка, вкопчила се в стръмния склон. Там често бе седяла Малиен. Сега и Каран свикна да прекарва времето си на това място. Взираше се в пресъхналото море или разглеждаше каменистите езерца и мочурища сред дърветата по-надолу. Усещаше, че и тук е скрита сила, но различна от онази в разлома. Сигурно затова мястото бе допаднало и на Малиен.

Мразеше крепостта — тази чужда развалина. Спеше в палатката си до павилиона, къпеше се в едно от вирчетата и се засищаше с фурми и други плодове, които тепърва узряваха по клоните на дърветата.

Бе прекарала пет самотни дни в Катаза. Следобед тръгна край ръба на платото в търсене на диви растения, с които да разнообрази храната си. Зърна полянка с див лук — стотици скупчени нагъсто луковици. Тъкмо се наведе да откъсне по-дебело снопче и всичко се разми пред очите й, досущ като при пропадането в портала. Подобно на торнадо завихряне шареше из въздуха зад крепостта, отхапа камъни от покрита с мъх стена, разпиля ги като бисквити и хлътна зад ръба към павилиона. Вятърът донесе стипчива миризма. Чу се силен пляскащ звук. Заскърцаха падащи дървета и земята се разтресе.

Тя се втурна по пътеката, но още не смееше да се надява. Порталът ли беше? Тичаше през гората, а бодливите клони я дращеха. Стигна до павилиона, спря и се загледа надолу. Заради повалените стволове изобщо не виждаше езерцето, което й служеше за вана.

— Лиан? — извика тя плахо.

Провря се между клоните. Нямаше и следа от портал. Отмести гъста папрат и пред нея се откри дъното на езерцето. Вместо вода имаше полуизгнили дънери. Скалите наоколо бяха опръскани с черна кал.

— Лиан!

Газеше през мокрите останки и изритваше от пътя си треските.

— Лиан?

Може би го е затиснало дърво… Тя заобиколи тичешком повален на земята дървесен ствол. Очакваше да види от другата страна смазаното тяло на Лиан. Нищо! Надеждата и вълнението й гаснеха. Седна на дървото и впери празен поглед пред себе си. „Сигурно е заседнал в промеждутъка, където го е натикал неустойчивият портал“, разсъждаваше унило тя.

Зад нея се чу тихо жвакане. Извъртя се, но не видя никого.

— Лиан? — прошепна Каран и отново затършува из сумрачния хаос на опустошението.

Пак жвакане… Тя притича към опразненото вирче. Само воняща черна кал и гниеща дървесина. Изведнъж сякаш един от дънерите повдигна ръка и я отпусна да цопне безволно.

— Лиан! — изпищя Каран и скочи до него.

Толкова беше оплескан, че по него не се виждаше нищо. Той пак се напъна да извади ръката си, но калта го придърпваше твърде силно. Каран повдигна главата му. Разплака се, докато изгребваше с пръст калта от устата му. Лиан вдиша пресекливо и се отпусна в ръцете й, прекалено слаб дори да отвори очи. Тя изчовърка калта от ноздрите му с тънка клечка. Избърса клепачите му и поизплакна лицето му с кална вода, която отново бе започнала да се събира на дъното. После Каран седна, зашеметена от чудото на появяването на нейния любим. А и какво друго можеше да направи? Лиан бе твърде тежък, за да го издърпа от миниатюрното тресавище.

Как ли си бе върнал свободата? Как бе успял да избяга от Рулке? Въпреки че седеше в студена кал, Каран изведнъж се препоти.

Накрая Лиан се размърда.

— Не се съмнявах, че си мъртва — изхриптя той, от прекрасния му глас нямаше и помен. — Видях Катаза в руини.

— Лиан… — изхлипа тя и го притисна към себе си. — Как избяга?

— Ти беше права — изграчи Лиан. — Той е твърде изтощен и бавен.

Очите му срещнаха за миг нейните, но незабавно се извърнаха встрани. Хлад скова тялото й. Клепачите му се затвориха.

— Порталът ме изцеди ужасно — смънка Лиан и заспа от преумора.

Подозренията й се пробудиха отново. „Какво ли е правил през тези пет дни? Но вината за това е моя. Ще му бъда предана и няма да се съмнявам.“

 

 

След минути Лиан се сепна.

— Под леглото! — кресна той.

— Какви ги плещиш?

Той се вторачи замаяно в нея.

— Каран… — Дари я с чудна, сгряваща усмивка и се озадачи: — Аз ли казах това? Не знам…

Понечи да стане, краката му не издържаха и той пак се хлъзна в локвата.

— Ох, главата ми!

Каран стисна ръката му и двамата изпълзяха от тресавището. Измиха се при съседното вирче.

— Какво стана? — попита тя, щом се почистиха. — Стори ми се, че ще те убие.

Е, поне това Лиан не бе забравил.

— Ти ме изостави при Рулке! — кипна той на мига. — Как можа?!

„Не съм! — изписука гласче в главата й. — Нали имахме план? Но ти не направи нищо, а порталът ме погълна.“ Каран обаче знаеше, че не е оправдала доверието му, и сърце не й даваше да се оправдава.

— Съжалявам, трябваше да бъда по-разумна. — Улови ръката му. — Просто…

Лиан си издърпа ръката.

— И аз помислих, че ще ме убие. После обаче го налегна някакъв пристъп и се помъкна нанякъде. Не го зърнах цяла вечност. Още малко и щях да захапя собственото си тяло от глад.

— Какво ти направи? Кажи ми!

— Задаваше ми безброй въпроси. Не знаеше дори, че Ялкара се е върнала на Аакан. Потопи ме в транс. Беше като особен тежък сън. Не знам какво е правил след това. Каза, че е чул от мен всички Предания за последните хиляда години. Може и така да е, но не помня.

— Доста си прегракнал…

— Боли ме гърлото. Опита се да ме привлече на своя страна. Изкушавах се. Накрая ме събуди и…

Лиан стисна устни. И той се досещаше, че нещо не пасва. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи подозрително. Но нали тя го бе зарязала? Защо трябваше да се чувства гузен? Взря се в очите й и си послужи с особения глас, чрез който разказвачите добиваха власт над чувствата над множество слушатели.

— Избягах, както и ти, когато ме изостави там.

Каран почервеня като роза. Лиан хем злорадстваше, хем се засрами от себе си.

— Каквото и да е правил Рулке, то явно доста го е изтощило. Изглеждаше изнемощял. Имаше толкова болнав вид. Някак се промъкнах до портала. Опита се да ми попречи, но порталът вече ме отнасяше.

Каран се бореше със собствените си страхове. Лиан не бе опитвал да й въздейства с гласа си още от първата им среща. Какво ли прикриваше? Лъкатушещите й мисли не стигаха доникъде.

 

 

Дълго се влачиха нагоре по запречената тук-там пътека към платото, защото Лиан беше много отпаднал. Когато се изкачиха, той се вцепени, поразен от разрухата, от падналите кули и полуразрушената крепост. Единият ръб на пролома сега стърчеше с цял човешки ръст по-високо от другия. Вулканът на север изхвърляше облаци пепел. Земята се разтресе и от пукнатината пред тях изригна пара. Развалините на Голямата кула се слегнаха още малко.

— Как си се измъкнала оттам? — ахна Лиан, забравил за яда си.

Тя му разказа.

— Тук не е безопасно — увери го накрая. — Хайде да си взимаме багажа и да потегляме.

Лиан се наведе да вдигне парче лазурит, голямо колкото дланта му.

— Колко е хубаво… Как ли е стигнало дотук?

— Аз отчупих голям къс, когато се катерих по кулата. Ако искаш, вземи го.

— Ще го взема. — Лиан пъхна парчето в кесията си. — За спомен от Катаза… Хей! Знаеш ли, Рулке ми каза гатанка. Според него Кандор е скрил най-ценните си книжа на място, каквото има всеки. Под леглото! Как не се сетих по-рано…

— Изобщо не знам къде е била спалнята му — неуверено промълви Каран.

— Аз знам. Тършувах във всяка стая на крепостта.

Можеха да пострадат, докато се провираха през затрупаните от струтванията коридори под един от рухналите шпилове на твърдината. Озоваха се в покои, още по-необикновени от спалнята на Рулке. Подпорите на леглото бяха от благоуханен кедър с изящна резба, двете табли — инкрустирани с десетки видове скъпа дървесина, по която сребърни нишки очертаваха фигурки на двойки, слети в неудържима страст.

Лиан се пъхна отдолу. Каран позяпа изумена изображенията, после изсумтя и се мушна до Лиан.

— Не те изоставих там нарочно. Толкова ме е срам. Ще ми простиш ли?

— Остави това сега!

Той тропаше по плочките и плъзгаше пръсти по подпорите.

— Няма нищо — промърмори с досада. — Не било толкова просто.

— Какво търсиш?

Любопитството й се събуди, докато го гледаше да бута и дърпа леглото отдолу.

— Скривалище за документи.

— Плътно е… — каза тя, опипвайки горния ръб на рамката. — О… Какво е това?

Натисна скрит в рамката бутон и нещо щракна над главата й. Пак чукна с юмрук по дъската, но сега усети кухина. Зашари с пръсти вътре, измъкна дълга метална кутия и вдигна капака. Кутията беше пълна догоре с книжа, а под тях имаше тънка книга.

Лиан грейна и побърза да изнесе кутията на светло.

— Каран, това е!

Не успяха да намерят други скривалища. Седнаха на леглото да хапнат скаг — питки като тухлички, изпечени от стрити корени, смесени със сушени плодове, ядки и семена.

Лиан прегледа документите. Листове, плътно навити на руло, съдържаха записки за проучването около гибелта на Шутдар и унищожаването на флейтата. Датите на повечето бяха скоро след появата на Възбраната. Сложените отдолу книжа бяха написани столетия по-късно, малко преди смъртта на самия Кандор.

А на дъното под книгата намериха потъмняла верижка, сплетена от сребърен филигран.

— Колко е приятна на пипане. — Каран плъзна почернелия метал по бузата си. — Топли, успокоява и закриля…

Лиан изсумтя:

— Сребърен накит, нищо повече.

— Гледай си своите дарби и не оспорвай моите! — подразни се тя. — Каквото и да е това, изработката е прекрасна, изплетена е по подобие на спиралите в Голямата кула. Може би Кандор е искал да му напомня за кулата. Усещам, че е древна.

Лиан я взе от ръката й.

— Такава си е. И понеже аз я намерих, вече е моя.

Каран се обиди, но Лиан коленичи и я сложи на шията й.

— Хайде да започнем на чисто, бива ли?

Целуна я по носа.

— Ох, Лиан… — целуна го и тя.

 

 

Минаха часове, докато той прочете всичко, но в документите се описваха само неуспехи в безплодните търсения. Уморен, Лиан пусна поредния лист.

— Не е тук. Кандор сигурно е носил доказателствата със себе си.

Книжката, подвързана с тънка фина кожа, беше запълнена с неразгадаемите каронски писмена. Лиан я остави и взе последния документ.

— Я, това е писмо до Рулке.

След миг изпсува.

— Сега пък какво? — Каран, която се бе загледала в книгата, вдигна глава. — Не можеш да го прочетеш ли?

— Вече съм го чел. Копие на онова писмо, което присвоих от архивите на Магистъра в Туркад.

Подхвърли й свитъка, Каран изтърва книгата и от нея се изсули сгънат лист.

— Как съм го пропуснал? — слиса се Лиан. — Датата на този е с няколко месеца по-късна от останалите.

Зачете на глас:

„Скъпа Ялкара,

Пиша ти, за да променя датата и часа на нашата среща. Ще дойда в Хависард по-рано от уговореното, и то тайно. Подгонили са ме. Може би онези от Съвета, но според мен е Рулке. Иска моята тайна за себе си. Не е изключено и ти да си застрашена, защото му казах, че съм споделил опасенията си с тебе.

Рулке се стреми единствено към собственото си възвеличаване. Открай време ми завижда. Ще донеса всичко при тебе и скоро след това ще потегля към Алсифър за срещата с Рулке.

Приветствам те

Кандор“

— А Рулке ми каза, че Кандор е бил убит! — добави Лиан. — Може би заради опазването на същата тайна, заради която е било убито и сакатото момиче. Рулке ли е убиецът? Ама че бъркотия…

— Е, сега имаш и улики, и заподозрени.

— Но къде е убит Кандор? И това трябва да науча.

Каран сви рамене, но й хрумна нещо.

— Лиан! Ами ако е дело на Мендарк или на Игър? Или пък на Фейеламор? Започнеш ли да разпитваш, вероятно ще те сполети същата участ.

— Никой от тях дори не е бил роден, когато е унищожена флейтата.

— Не е вярно. Ами Фейеламор, Рулке и Тенсор… — Каран се уплаши. — Не разбираш ли?! Който и да е бил, ако е жив и днес, ще убие всеки, задал му неудобни въпроси. Значи тебе. А и мен!

Лиан седна и се хвана за главата.

— Длъжен съм да завърша сказанието. Тези писма са изключително важни.

— Ще ги нося тайно — реши Каран. — Не споменавай нито тях, нито за догадките си, ако успеем да догоним другите. Покажи им книгата, бездруго никой няма да може я прочете. И да не се изтървеш как Рулке ти е помогнал да я намериш! Хайде да се приготвим. Ще тръгнем сутринта.

Доядоха си вечерята в неловко мълчание. Наруши го Лиан.

— Как можа да избягаш без мен?

— И ти трябваше да се втурнеш към портала.

— Опитвах се да те защитя. Рулке май се канеше да те убие.

— Тъй ли… — Тя притисна длан към устните си. — Толкова съжалявам! Ти беше на колене и… ми се стори, че се заклеваш пред Рулке.

— Как можа да си го помислиш?!

Лиан се смълча и се замисли нерадостно за събитията, довели го тук. Ако не се бе съгласил да помага на Тенсор, щеше ли да се случи всичко това?

Той самият носеше не по-малка вина от всеки друг за нещастията. Набъркваше се в чужди дела, за които нямаше представа, само от желанието да види как всичко ще потръгне, за да продължи своето Велико предание. Но вече край!

Той въздъхна тежко, отърси се от мислите си и каза:

— Каран, държах се глупаво. Изкушението да узная продължението на историята надделя.

— И аз нямам оправдание. Рулке лесно ме настрои срещу тебе. Почувствах пробуждането на безумието толкова силно, че не можах да се сдържа. И щом стъпих на плочата, порталът ме засмука. Оттогава ми е криво през цялото време. — Тя се подпря на лакът. — Лиан, закълни се… че не си се продал на Рулке.

— Изкуших се, но няма от какво да се срамувам. — Той посърна. — Освен ако съм направил нещо, докато бях в транс.

 

 

Лиан будува дълго, залисан в мисли за времето, което бе прекарал с Рулке. То му изглеждаше някак смътно, като сън. Той самият вече се тормозеше от съжаление относно бягството си, струваше му се нагласено. Спомни си старата поговорка за онзи, който дръзва да седне на трапеза с дявола. Кога ли Рулке щеше да му представи сметката за плащане? Можеше ли да направи нещо, за да се отърве? През вековете на гонения зейните се бяха научили как да се защитават, а и за да стане майстор-летописец, Лиан поначало бе развил разнообразни способности на ума си. Как да ги приложи най-добре? И какво ли бе му сторил каронът в Нощната пустош? Дали бе сключил сделка с Рулке в унеса си, без сам да знае?

Опасяваше се, че спомените му от Нощната пустош ще се заличат, затова записа всичко в дневника си… като пропусна, разбира се, всичко неудобно и уличаващо. Обиколи спалнята на Кандор, обзет от желанието да научи още нещо за културата на кароните. Какво изобилие от чувствени, превъзходни творби — другаде щяха да са безумно скъпи, но нямаше как да ги пренесе през Сухото море. Дори топките върху подпорите на леглото бяха от гравирано сребро. Лиан си спомни, че в кесията му е почти празна. Покатери се и отвинти една топка. Тежеше колкото пълна шепа сребърни тарове. Пусна я в кесията си.

Пак се отплесна в мисли за Кандор, а оттам и за Рулке. Поне едно нещо се бе съхранило в паметта му — как го изкушаваше каронът. В главата му до среднощ пламтяха мисли за обещанията на Рулке — тайните, неизвестни на никого сред летописците.

 

 

Спускането към Сухото море бе много дълго. Лиан мълчеше и не се оплакваше, въпреки че се страхуваше от високото. Това изненада Каран. Помисли си, че още й е сърдит или че изтощението е прогонило страха му.

След четири ужасно дълги дни те спряха за нощувка малко преди да стигнат подножието на планината, върху последната канара преди полегатия безплоден скат към Сухото море. Хапнаха оскъдно въпреки глада. Усещаха преумората от припряното слизане по планината, а сутринта трябваше да започнат истински трудния поход.

— Скат и див лук! — промърмори Каран. — Още отсега ми писна.

Лиан не отговори. Задухът потискаше въпреки редките хладни повеи по склона.

— От утре водата пак ще е по-ценна от диаманти — продължи тя. Бледото й лице лъщеше от пот, непокорната й коса бе провиснала. — Лиан, не ми се вярва, че ще издържа.

Стана и отиде при струйката, стичаща се по улей в скалата, за да наплиска лицето си. Лиан се загледа в нея. Той понасяше жегата много по-леко. Родината му Джеперанд се намираше до източните предели на Сухото море и през лятото там наставаше адски пек.

Каран седна и се вторачи на запад. Слънцето залязваше в толкова кристално ясно небе, че се виждаха очертанията на високия полуостров Фаранда, отдалечен на шейсет-седемдесет левги. Тя си спомни пътешествието с Шанд и се притесни още повече от по-късия, но по-мъчителен поход, който им предстоеше.

Тревожеше се и за Шанд. Дори през пролетта жежкото слънце го омаломощаваше. Как ли го понасяше сега? Представяше си как той отслабва все повече и другите накрая са принудени да го зарежат в пустинята.

Ръката на Лиан леко разтърси рамото й. С падането на здрача бе станало малко по-хладно. Той й подаде чаша с гореща отвара от горчива билка, която бе набрал на платото. Тя отпи, смръщи се, и отново отпи.

— Лиан…

Той се бе вторачил в пустинята.

— Видях светлина — промълви бавно.

Каран се изправи на пръсти, хваната за рамото му. Далеч в солената равнина мъждукаше искрица.

— Те са! — Лицето й засия. — Изпреварили са ни само с няколко дни. Побързай, да разпалим сигнален огън!

Заеха се да трупат дърва до ръба на канарата. Наоколо имаше предостатъчно сухи клони. Но преди да запалят огъня, светлинката угасна.

— Тръгнаха без нас… — отрони Каран.

— Все някога ще се огледат. Ще поддържаме огъня цяла нощ.

В последните часове на нощта обаче стана трудно да намират съчки наблизо.

— Слънцето скоро ще изгрее. — Каран се тръшна, изтощена и отчаяна. Очите й се бяха зачервили от дима. — Никога няма да ги настигнем.

Миг по-късно искрицата се появи. Светеше равномерно няколко минути, после примигна веднъж, втори път, трети…

— Дават ни знак!

— По-добре да сме предпазливи, докато не се уверим, че са те — напомни Лиан.

Облякоха широките пустинни наметала. Кожата на Каран изгаряше твърде лесно, затова се омота цялата, само очите й се виждаха през цепките в предпазните очила.

Така се бе настървила, че щеше да продължи да върви в най-горещите часове на деня, но Лиан я възпря. Вървяха бързо през следващата нощ, макар че той все изоставаше. Целият бе облян в студена пот.

На другия ден потеглиха още в ранния следобед и преди смрачаване Каран, която се бе качила на една стърчаща скала, извика:

— Виждам ги!

Скочи и закрачи припряно. Лиан се мъкнеше начумерен подире й. Тъмнината се сгъстяваше. От другата страна на широко равно петно сол се очертаха три силуета. Той съзираше в тях само враждебност и заплаха.

— Внимавай! — подвикна след Каран. — Не знаеш кой е там!

Тя не спря. Изведнъж се втурна напред в захлас.

— Малиен! — изкрещя оглушително и се хвърли към най-дребната от фигурите.

Малиен залитна назад и присви очи от болка.

— Извинявай! — завайка се Каран и й помогна да стане. — Забравих…

— Рамото ми скоро ще е напълно здраво. — Малиен я прегърна. — А ти как?…

— Къде е Шанд? — прекъсна я Каран. — Добре ли е?

— Добре е.

Талия и Осейон стояха безмълвни отстрани.

— Имате късмет, че изобщо се върнахме — подхвърли Малиен. — Някои от нас се бояха, че ни е подгонил Рулке.

Изчакаха в мълчание Лиан да дойде при тях. Той реши, че може би се питат как ли е избягал. Те обаче го посрещнаха със същата сърдечност. Дори Осейон го потупа по гърба.

— Добра среща! Отдавна загубихме надежда.

По пътя Каран започна да разказва случилото се в Нощната пустош, но щом разкри, че Лиан е избягал отделно, няколко дни по-късно от нея, Малиен спря като закована и се обърна към него.

— Лиан… — Той бе срещал неведнъж този неин поглед, докато помагаше на Тенсор. — За твое добро ще е да казваш само истината, защото трябва да убедиш не само мен, а и Мендарк и Игър.

Каран сгуши глава в раменете си и стисна по-силно ръката му.

— Бихте могли поне да ме изслушате, преди да ме съдите — изръмжа Лиан.

— Когато настигнем другите, ни чака тежка нощ — смънка Малиен под носа си.

А Лиан вече се питаше имало ли е смисъл да бяга от Нощната пустош.