Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

49.
От трън та на глог

Пазачите завлякоха Лиан обратно в залата с машината. Той отново се бореше с непоносимото изкушение да прави каквото Рулке поиска от него, за да получи наградата си. Ако каронът му дадеше знанията си, Лиан несъмнено щеше да се издигне до най-великия летописец на всички времена. Но изобщо не очакваше това, което щеше да го сполети.

— О, готов си да се подчиняваш на волята ми? — посрещна го Рулке, облегнат небрежно на творението си. — Закъсня! Вече си ми ненужен, какъвто си измамник и лъжец! Как изобщо съм се заблуждавал, че бих ти позволил да разкажеш нашите Предания? Ти си отрепка и аз те изхвърлям заслужено. Стъпи на онази плоча.

Каронът посочи шестоъгълник от тъмен метал, вграден в пода. Доскоро го нямаше.

В ума на Лиан се въртеше едничка мисъл: „Но аз не искам да си тръгна!“. Отвори уста и пак я затвори.

— Няма! — промълви той и в гласа му прозвуча ехо от предишното нахалство. — Не ми е платено.

— Че ти какво друго очакваше от „Великия предател“? — присмя му се Рулке. — Пък и аз не плащам на измамници.

Джарк-ун повторно халоса Лиан по слепоочието, Йеча го дръпна и го стовари върху плочата. Рулке с един могъщ скок се озова върху машината и хвана лостовете.

Лиан се подпря на колене. Виеше му се свят, гадеше му се. Каронът му крещеше нещо с разкривено от ярост лице, после опря длан в ръчка със сребърна топка в края и творението внезапно се изпълни с енергия. Чу се толкова ниско боботене, че Лиан го възприемаше по-скоро с тялото си. Очертанията на всеки предмет в залата се размиха пред очите му, дори светлината сякаш описваше криволици. Плочата под него се загря.

— Ето ти отплата! — извика му Рулке. — Ти си първият! Съчини някаква лъжа, за да стряскаш приятелите си в Туркад.

Натисна сребърната топка, вътрешностите на Лиан се усукаха мъчително и той бе запратен от Каркарон във въртоп от празно пространство.

Този път не загуби съзнание, а само изплува от някакво безпаметство в дълбока пряспа. От носа му капеше кръв. „Тук хич не ми мирише на Туркад…“ Още беше тъмно, но различаваше нацепени каменни тераси, а в далечината — силуета на Каркарон, който не можеше да бъде объркан с нищо друго. Лежеше малко над амфитеатъра, точно над пътеката по билото, където двамата с Каран бяха изчаквали да се здрачи.

„Не ми се вярва моите приятели да се стреснат от толкова нищожно прехвърляне.“

В прозорците на кулата примигваха червени светлини. Трябваше да се върне при Каран.

Запълзя напред, загуби опора и тупна върху най-горната полукръгла скамейка на амфитеатъра. Каква нетърпима умора и слабост… Би могъл да заспи в този сняг… И точно това се случи.

Разсъни се в миг. „Не бива да се унасяш тук, глупако!“ Изправи се насила и зърна ярка точица, която криволичеше нагоре по рида. Зяпаше я безчувствено и се питаше дали гашадите са дошли да го върнат в Каркарон, но му беше все едно. Не, нямаше да дойдат от тази посока…

— Май беше по-нагоре — стигна до него гласът на Талия.

Но тя рискуваше, като си светеше тук… В немощта си Лиан не можеше да я повика, вятърът отнесе от устните му само скимтене.

Чу вик. Той понечи да тръгне към нея и се свлече. След малко Талия вдигна главата му и поднесе светлината към очите му, за да изтрие замръзващата кръв.

— Това е Лиан — каза тя на някого.

Друга тъмна фигура се домъкна по мекия сняг.

— Май не е пострадал много — добави Талия. — Лиан, добре ли си?

— Искам да спя! — изпъшка той.

Целият беше схванат.

— Къде е Каран? — грубо попита Мендарк.

Лиан не посмя да отвори очи. От гласа на Мендарк се бе схванал още повече.

— Къде е?! — изрева Магистърът и го раздруса.

— В Каркарон — изхриптя Лиан. — Рулке през цялото време е искал да докопа нея, а не мен.

— Какво се случи? — тревожно се обади Талия. — Защо се качихте тук?

— Каран знаеше за таен вход — изтощено смънка Лиан.

Искаше да им обясни, но знаеше колко измислено ще им прозвучи всичко. Отпусна се и млъкна.

Талия вдигна малко капачето на фенера и се взря в лицето му. Нямаше го потиснатия и съкрушен Лиан от последните месеци. Макар и лишен от последните си сили, сега беше по-уверен в себе си. Тя се питаше какво ли е предизвикало промяната.

— Не ми харесва тази история — процеди Мендарк. — Дръж го, докато го вържа.

— С това ли ще се занимаваш сега? — рязко отвърна Талия. Правоъгълник от светлина очерта портата на Каркарон и изчезна. — Видя ли? Някой идва насам.

Мендарк се нахвърли и така разтресе Лиан, че зъбите му изтракаха.

— Зейните са си все същите! — ръмжеше Магистърът. — Отново си ни предал!

Талия го дръпна настрани и рече с нетърпящ възражения тон:

— Остави го на мен! Бъди нащрек, сигурно са забелязали фенера. — Хвана Лиан за палтото и го изправи. — Можеш ли да ходиш?

Той изломоти нещо. Искаше единствено да заспи. Талия го подкрепяше, докато се мъкнеха край амфитеатъра.

— За твое добро ще е да обясниш всичко смислено — прошепна ледено в ухото му, но Лиан долови, че е готова да го изслуша.

— Никога не бих й сторил зло — изфъфли той. — Поне това знаеш.

— Ха, знам ли и аз…

Започна да й разказва, но бе стигнал само до тръгването от Готрайм, когато Мендарк ги догони.

— По-бързо! Онези идват.

Лиан пльосна по лице в снега.

— Ще ти се да отидеш пак при Рулке, а? — изсъска му Магистърът и го изправи. — Защо ли не те бутна в пропастта…

— Рулке се отнесе с мен по-почтено, отколкото всеки от вас — враждебно изръмжа Лиан.

Талия се върна тичешком при тях.

— Подгонили са ни! Видях петима или шестима.

Лиан недоумяваше защо на Рулке му е щукнало първо да го изхвърли от кулата и веднага след това да го залови отново. Но дали каронът знаеше къде се е озовал той? Може би само искаше да прогони тези двамата.

— Мендарк, забави ги малко — отсече Талия. — Аз ще отведа Лиан надолу. Ще те чакаме при Черното езеро.

— Тук не мога да се браня от тях!

Тръгнаха припряно по заледените стъпала, изсечени в скалата. Мендарк спря на място, където каменният ръб се стесняваше и никой не би успял да се промъкне покрай него.

— Вървете… Не, почакай!

— Какво има? — настръхна Талия, която не различаваше изражението му в мъждукането на фенера.

— Хрумна ми ужасна догадка. Шанд спомена веднъж, че на Рулке му липсвала дарбата да използва златната флейта.

— Помня.

— Значи е вероятно да се нуждае от някого с дарбата за усета, за да работи и с новото си творение. А този нещастник е натикал Каран в ръцете му. — Магистърът се разпсува. — Защо ми попречи онази нощ?! Още малко и щях да го прекърша.

Талия мълчеше сащисана.

— Как можа да ми сториш това? — изфуча Мендарк.

— На тебе ли?! — разяри се и тя. — Ти мислиш ли някога за другите?

Не стигнаха далеч — Лиан се сгърчи от болките, които почти го бяха довършили в Готрайм. Стовари се между камъните и впи нокти в лицето си.

Мендарк разпери наметалото си, а Талия освети за миг лицето на Лиан и веднага закри фенера.

— Къде са онези сега?

— Над амфитеатъра. Близо са!

— Ех, да завали по-силно…

Мендарк вдигна глава да погледне облаците.

— Няма защо да се надяваме на времето. Вятърът е прекалено силен.

— Помогни ни да се спуснем по стръмнината — помоли Талия, — после спри гашадите.

Лиан седна на земята.

— Сега съм по-добре — увери ги с треперлив глас.

— А какво те прихвана? — Мендарк безмилостно впи пръсти в ръката му. — Имаш си проблеми с новия господар ли?

Това преля чашата. Лиан замахна с двете си ръце и го цапардоса по слепоочието. Колкото и да беше слаб, събори прастария магьосник.

— Напълно заслужено — отбеляза Талия. — Но нямаме нужда от свади. Направи нещо, за да не ни догонят гашадите.

— Толкова близо до Рулке?! Рискът е…

— Ами рискувай, вдън земя да пропаднеш дано! Иначе все дърдориш какво място ти се полагало в Преданията.

— Добре де! — кресна Мендарк и се върна нагоре по билото.

Скоро избухна ослепително сияние и в урвата с грохот се стовариха камъни. Почти незабавно след това над тях надвисна тъмен силует.

— Бързо се справи — похвали го Талия. — Ама какво…

Тя се просна по лице и нещо избръмча над главата й.

Лиан веднага позна, че натрапникът е гашад. Мъжът скочи право към него и с лекота го метна на рамо. Лиан изврещя. Талия се хвърли към тях, но гашадът се извъртя и я подкоси с ритник. Тя се хлъзна надолу и си удари главата в стърчаща скала.

Гашадът се втурна към Каркарон. Ботушите му трополяха тежко, дишането му съскаше в ухото на Лиан. Стигнаха до стръмния наклон, където мъжът не можеше да го носи. Гашадът захвърли пленника си на леда, Лиан понечи да изпълзи встрани, но ботуш притисна ръката му. След миг-два гашадът пак го вдигна и продължи нагоре.