Йън Ървайн
Тъмна е луната (32)

32.
Аелиор

— Някой май се опита да влезе — подхвърли Мейгрейт.

Нямаше представа защо го каза, нито как го беше узнала.

Фейеламор пак вдигна ръка към светлинната лента, но не можа да я задейства и потръпна.

Мейгрейт знаеше какво я гложди. Нахлула в твърдината на своята неприятелка, господарката й се боеше. Въпреки че Ялкара бе изчезнала от Сантенар преди векове, Фейеламор до ден-днешен се страхуваше от нея! Мейгрейт си позволи тайничко да позлорадства. Тя самата изобщо не се плашеше, макар да не разбираше защо й е толкова приятно в това място.

— Изтощена съм — изломоти господарката й. — Прехвърлянето взе всичко от мен.

Мейгрейт извади още един от своите светлици — този беше мраморен и изпускаше бледо зелено сияние. Пасваше си с нейната по-тъмна кожа, но много загрозяваше Фейеламор.

Двете хапнаха плодове и хляб от раницата на Мейгрейт.

— Не мога да си го позволя точно сега! — изгъгна Фейеламор.

Заскърца със зъби и се удари ядно с юмрук. Очите й се извиха встрани. От ъгълчето на устата й се проточи слюнка.

Остана около минута в това състояние. Мейгрейт я наблюдаваше угрижено. После погледът на господарката й се избистри, тя пое дъх със свистене и избърса брадичката си.

— Ти надделя над прилошаването от магията? — промълви Мейгрейт с изострено любопитство.

— Потиснах го като напън за повръщане. Но също като гаденето следващия път ще бъде двойно по-силно. Да вървим. Трябва да намерим нещо, което е скрито тук, но не знам къде. Ще започнем с работните й стаи, библиотеката и нейната… — Фейеламор търсеше думата — …лична стая.

— За спалнята ли говориш?

— Що за проклета реч… Да, спалнята! — вбеси се господарката й.

Мейгрейт реши да й опъне нервите още малко.

— Как протече последното ти стълкновение с Ялкара?

— Нямам никакво желание да се връщам отново към това — сприхаво отвърна Фейеламор.

Тя обаче трудно успяваше да мисли за друго, откакто минаха през портала. Всъщност не й понасяше да говори открито за провала си. Насили се да отвори уста след дълго мълчание.

— Не знам как започна всичко, но беше отдавна, малко след като Ялкара се прехвърли на Сантенар. Толкова време мина! — Потърка челото си с прашна длан. — Щом се срещнахме, сякаш всяка от нас откри в другата враг по рождение. Тя ми вдъхваше страх, какъвто не изпитвах към другите карони, дори към Рулке. Те ми бяха противници според случая, противопоставяхме се взаимно на стремежите си. Но Ялкара се появи тук с някаква своя цел, в която твърде важно място заемах аз. Дойде да ми се опълчи, да ми пречи и да ме забавя, да заличи желанията и надеждите ми. Защо съдбата отреди тъкмо нея за надвиснало над живота ми зло?… — Фейеламор тръсна глава с внезапна досада. — Хайде, да не се бавим!

Мейгрейт водеше, осланяше се на интуицията си и се радваше, че са разменили ролите си. Засега господарката й търпеше това, само понякога предлагаше да свърнат в друга посока.

— Какво дойдохме да вземем? — попита Мейгрейт следобед.

Тепърва проумяваше как се е чувствала Каран миналата есен във Физ Горго, след като толкова дълго не бе подозирала за истинската цел на начинанието.

— Докато пътешествах, научих една опасна тайна. И стигнах до догадката, че трябва да е скрита тук…

— Но какво си научила?

Зелените очи на Фейеламор блеснаха в червено на светлината.

— Не знам какво! Известно ми е само, че Ялкара е скрила нещо… скъпоценно и смъртоносно. Сигурно го е оставила, в случай че й потрябва в бъдеще, иначе защо да налага толкова мощна закрила над това място? Дано го позная, когато го открия…

„Така да бъде — каза си Мейгрейт. — Ще участвам в твоята игра. Останем ли по-дълго, ще съм по-доволна.“

Тя тръгна да обикаля самостоятелно, жадуваше да опознае владението на Ялкара и се прехласваше по всичко видяно.

— Това е свързано с още нещо — подхвърли Фейеламор, когато Мейгрейт се върна при нея. — Нека бъде и урок, и проверка за тебе, може би най-трудната преди окончателната. Онази, която ще те освободи.

Изрече думите, уж без да влага особен смисъл в тях, и само я стрелна с поглед, но Мейгрейт изстина в миг, безмерният страх заби нокти в нея. Стори й се, че стои сама пред конус от светлина и го брани от пълчища, които налитат да я захапят и разкъсат. Нямаше кой да й помогне, нямаше и надежда. Всичко отмина веднага преди Фейеламор да поеме по следващия коридор.

 

 

Сутринта попаднаха в първото от местата, които Фейеламор търсеше — просторна стая с простичка украса по стените при тавана и пода. Някогашната спалня на Ялкара. Имаше легло от черна стомана и бронз, широко и дълго, с високи табли и абаносови шкафчета от двете страни. По стените се виждаха само няколко малки копринени гоблена — пейзажи от друг свят в бледи цветове. През врата отстрани се влизаше в гардеробната, зад нея пък беше банята с квадратна вана, голяма колкото леглото. Всичко беше изработено прекрасно, но без никакви излишества.

Лицето на Фейеламор се разкриви грозно. Тя плъзна по стаята враждебен поглед и влезе в гардеробната. Какви ли лични вещи е имала великата Ялкара, питаше се Мейгрейт. Отвори дясното шкафче до леглото. Долу имаше чекмедже, над него — няколко прегради, но празни. Не намери нищо и във второто шкафче освен подложка за писане, писец върху нея и хлабаво навит лист.

Извади малкия свитък. На него бяха изписани няколко колони с тъмносиньо мастило, но тя не познаваше нито азбуката, нито езика и го остави. Писецът бе изработен от абанос с инкрустирани златни лентички, а върхът беше от меко сребро, какъвто бяха ползвали в древността. Обикновен, но красив предмет. Мейгрейт го претегли на дланта си — беше необичайно тежък. Представи си как Ялкара е натискала силно, за да пише с него по хартията. Какво ли е написала накрая? Нещо с огромно значение или някаква дреболия? За нея беше важно да знае повече за Ялкара, най-загадъчната сред кароните. Взе подложката, завъртя я под ъгъл спрямо светлината и забеляза леки вдлъбнатини.

Фейеламор не се мяркаше наоколо и Мейгрейт поръси дебелия картон с прах, после го чукна лекичко, за да махне излишното. Открои се една-единствена дума… Да! „Аелиор“. Само тя, написана горе, все едно Ялкара я бе нанесла разсеяно, улисана в размисли. Сигурно беше така, защото около думата имаше драскулки.

Аелиор… Звученето на думата сякаш събуди отклик в ума на Мейгрейт. Но името — несъмнено беше име — не й подсказваше нищо. Име на човек или на място? Фейеламор не знаеше за това и Мейгрейт нямаше намерение да й казва.

В банята отекнаха стъпки. Мейгрейт пресрещна господарката си на вратата и показа свитъка. Фейеламор го разгъна нехайно, намръщи се отнесено и го захвърли.

— Тук няма нищо.

Излязоха от покоите и тръгнаха надолу.

 

 

Скоро намериха и библиотеката, голямо помещение с формата на ченгел. Книги закриваха стените от тавана до пода.

— Не е и тук! — даде воля на раздразнението си Фейеламор, щом застана на прага.

Мейгрейт се поддаде на хрумването си и влезе, а господарката й не я възпря. Повечето книги изглеждаха еднакво и приличаха на големи дневници. Тя предположи, че знаците на гръбчетата им са цифри, но не можеше да ги разчете. Струваше й се, че дневниците са подредени последователно. Сложените на горните рафтове вдясно бяха оръфани и зацапани.

— Разбира се, Ялкара се е старала да попълва Преданията — промърмори Фейеламор, която я последва вътре.

Взе наслуки един том и го прелисти набързо.

— Каронски писмена, както можеше да се очаква. Никой не ги е разгадал. — Закрачи покрай рафтовете. Само последната книга се различаваше — беше много по-малка от другите и по-тънка. Тя я отвори.

Знаците в нея бяха странни — припряно нанесени извивки и завъртулки. Нещо се мярна за миг в паметта на Фейеламор, но мисълта й се изплъзна.

— Това не е каронската азбука. Защо ли? Какво я е подтикнало да избере по-достъпна за други писменост?

— Може би е искала да опази написаното тъкмо от кароните — обади се Мейгрейт. — Но явно е имала желание някой да го прочете. Защо въобще човек ще се занимава с Преданията, ако не за да остави следа в историята?

Взе друга книга, една от най-ранните. Явно бе преподвързана по някое време, защото листовете изглеждаха подрязвани допълнително и редовете стигаха почти до краищата им.

Освен рафтовете в залата имаше само малко бюро от дърво на леопардови шарки и табуретка. Мейгрейт отнесе там томчето и забърса бюрото с пеша на куртката си. Седна на високата табуретка и се зае да прелиства книгата с едната си ръка, а с другата държеше светлика над нея. Нямаше схеми, рисунки или дори драсканици. Страница след страница плътни редове и някакви знаци в горния край. Вероятно дати. Върна дневника на мястото му и извади друг.

 

 

Особеният усет, събуждащ се и затихващ на вълни в тази противна бърлога, подсказа на Фейеламор колко е близо до онова, което търсеше. Прилошаването пак се засилваше, може би от напрежението, с което използваше дарбите си. Ако не стигнеше скоро до заветната цел, никога нямаше да я открие.

Мейгрейт разглеждаше книги, а Фейеламор излезе да провери стаите нататък по коридора. Интуицията й вече я водеше непоколебимо. Представяше си какво има зад вратата, още преди да я отвори. Спря рязко пред петата поред врата.

Нещо бе скрито в този лабиринт от складове и килери. Започна да тършува старателно. В дъното на поредния килер се натъкна на няколко тайни прегради, но не си загуби времето с тях. Знаеше, че мечтаната вещ не е вътре.

Прекара тягостни часове, ровейки, вече губеща търпение, сред прастари съдове с подправки, чекмеджета с кухненски пособия и стаи, натъпкани с грижливо сгънати чаршафи и покривки. Никакъв резултат. Тъкмо влизаше през поредната врата, когато подскочи с вик. Усети някакъв мек, но и бодлив допир по гърба си. Отстъпи крачка назад… аха, ето го пак! Или във вратата, или в стената. Имаше далеч по-чувствителни пръсти и от най-изкусния джебчия, плъзгаше ги внимателно по повърхностите. Да, беше в стената, и то прикрито набързо, защото в мазилката се долавяха малко повече грапавини. Напипваше ръбчетата.

Сдоби се с инструменти, изкърти мазилката, изсече хоросана между камъните в зида и извади този, който си бе набелязала. В кухината имаше малка оловна кутия, запечатана със заклинание. Измъчи се до непоносима болка, за да го премахне, но накрая все пак отвори скърцащия капак.

Видя три златни накита — тежка верижка, гривна и вита огърлица от червено злато. Когато бе проникнала с измама в библиотеката на Чантед, за да се сдобие с още сведения за Ялкара, беше разгледала рисунките, на които тя бе изобразена с тези украшения от ааканско злато. Твърде добре съзнаваше ценността му.

Хвана верижката и я порази такъв удар, че я отхвърли през вратата. Дълго не събра сили да се изправи. Кожата по пръстите й се поду зачервена и се сбръчка. Гадно боцкане пробягваше по нервите й. Все едно. Ще измисли как да борави безопасно с това злато. Затвори капака, прибра кутията в раницата си и се запъти към библиотеката, преливаща от самодоволство. Беше получила каквото искаше.

На входа я преви гърч, който само предизвестяваше какви страдания я чакат тепърва. А Мейгрейт още си седеше до бюрото и прехвърляше дневниците. Фейеламор пък взе тънкото томче и отново се взря в странните писмена. Възкликна приглушено и Мейгрейт надникна иззад ъгъла. Златото май бе изострило усета на Фейеламор — вместо предишното любопитство видът на тези знаци я смрази от тревога.

— Кънти в главата ми като сирена… — промърмори тя на себе си и тръгна покрай рафтовете. Извади няколко тома, без да подбира. — Всичко друго е с каронската азбука, но тази писменост не съм срещала другаде освен в Огледалото! А сега ми се струва, че би трябвало да ми е достъпна. Непременно ще я прочета. Не се съмнявам, че в тази книга ще намеря необходимото.

— Дали летописецът не би могъл да я разгадае? — сети се Мейгрейт.

— Лиан от Чантед ли? Подмазвачът на Тенсор? — прихна господарката й. — Не ми се вярва!

— А какво търсиш?

— Не съм сигурна. Може би все пак е тук — вдигна тя томчето. — Научих много и от нея в последния ни сблъсък, защото тя беше учудващо слаба, озадачи ме със своята мудност. Изобщо не приличаше на себе си.

Тя продължи да вади книги, надничаше и ги оставяше.

Но едва не заплати скъпо за тази си разсеяност, защото ненадейно цялата реалност се разтърси за пореден път, и то с огромна мощ. Като майсторка на илюзиите Фейеламор разбираше по-добре от всекиго какво представлява действителността, но единствено с неимоверни усилия успя да съхрани истинския образ на библиотеката в съзнанието си. Всичко трепкаше и се размиваше, дори плътните предмети сякаш не знаеха в какво състояние трябва да бъдат. Струваше й се, че е достатъчно да погледне нещо, за да го промени. Свързаните с това място преходи в реалността се изреждаха един подир друг: неусетно изсъхване на земята през епохите, бури, отнасящи пръстта от хълмовете, за да ги оголят безжизнени, съграждане и прокопаване — от малки колиби със стени от камъни и глина до изумително високи кули и сложно преплетени тунели в мините, безредният хаос на човешките деяния, на случките в историята и на тази стая.

Зърна дори себе си в отдавнашно столетие, видя и Ялкара — висока фигура, седнала на табуретката, за да пише в дневника си. Навеждаше глава и лицето й не се виждаше зад падналата тъмна коса. Всички карони си приличаха по цвета на косата. После тя се изгуби някъде, библиотеката опустя отново в прашен покой. Фейеламор се тресеше цялата, обливаха я горещи и студени вълни.

Отначало Мейгрейт се замая и по неволя стисна клепачи, но пак й се виеше свят. Накрая обаче цялото й тяло се скова от очакване, все едно ей сега щеше да кихне. Тя отвори очи и видя жената.

— Тази ли е неприятелката ти? — ахна Мейгрейт.

— Да, това беше Ялкара. — Фейеламор избълва панически: — Някой е проникнал и идва насам!

— Как е възможно? Над Хависард е наложена закрила.

— Имаше закрила, но ние влязохме. Събитията се движат към развръзка, а се знае, че тук са скрити важни тайни. Щом Тенсор разкри тайната на порталите, може би и други ще се възползват. Нищо чудно някой да е влязъл по същия начин.

— Или направеното от нас му е позволило да се промъкне.

— Нямаме време за умуване! — озъби се господарката й. — Върни се при портала и подготви прехвърлянето.

— Ами този натрапник?

— Аз ще се заема с това, щом разбера кой е. — Не се въздържа Фейеламор от поредното поучение. — Наблюдавай! Опознай способностите на врага си! И тогава нанеси удара светкавично!

Фейеламор отвори малката книга, плъзна безучастен поглед по страниците и тогава съществуващото около нея се поколеба за трети път. Пак изникна образът на Ялкара, вдигнала глава, сякаш за да се взре право в очите й. И откровението прониза Фейеламор до болка в сърцето. Гърбът й се вледени. Тази писменост наистина й беше позната, вече разчиташе по някой заоблен знак. Затвори книгата и погледът й проникна през пространството и времето. Малко беше да се каже, че седи потресена и смутена. Обзе я ужас, макар че не би могла да назове причината.

В паметта й невикани зашепнаха мрачни легенди от миналото. Онова безкрайно далечно минало, което фейлемите бяха заличили от летописите на своя свят. Оставаха само легенди и предупреждения.

Но нямаше време за това.

— Върни се при портала! — изпищя тя. — Подготви го незабавно!

Мейгрейт плъзна поглед по лицето й и хукна.

Фейеламор събра всички остатъци от силата си, за да преобрази своята външност. В друг ден не би се похвалила за такава илюзия. Не постигна нищо повече от промяна в дрехите и потъмняване на косата. Вторачи се в знаците по страниците на книгата, докато чакаше натрапника, а всяка секунда се разтягаше като вечността.

Той спря на вратата, щом позна къде е попаднал — голяма библиотека, побрала цялата лична история на един човек. Загледа се, вдигнал високо светлика, после с нежелание прекрачи напред. Дали не си мислеше, че това не може да е друго освен сън, който ще изчезне и ще го разочарова? Но видението не се разпръсна. Заслонила лицето си с длан, Фейеламор се взираше в новодошлия.

Мендарк! Нямаше съмнение за какво е дошъл. Значи Съветът е обмислил плановете си с много ходове напред. Е, мечтаната находка беше у нея. „Бъди предпазлива, той носи страшна заплаха.“

Мендарк доближаваше, а нереалността, която тя бе доловила наскоро, го предшестваше като ударна вълна, объркваща главата й. Губеше власт над себе си. Що за сила бе употребил, за да влезе?! Каквато и да беше, взаимодействието й с наложената закрила заплашваме всички в крепостта.

Фейеламор подскочи и го нападна с привидения и кошмари, които дори в нейното съзнание изглеждаха извратени и опасни, далеч над намеренията й. Изненаданият Мендарк падна и тя избяга мигновено, сякаш я гонеха породените от нея сенки. Прилошаването пламтеше, тътнеше, избухваше в мозъка й. Нямаше как да забележи, че малката книга се изтърси от раницата й.

Довлече се при портала с грозно разкривено лице. Мейгрейт за пръв път я виждаше толкова съсипана.

— Готов ли е? — писна господарката й.

— Да — отвърна Мейгрейт с предизвикателно спокойствие.

— Покажи ми другото място!

Мейгрейт й предаде образа на окачената над реката площадка — толкова бистър и точен, сякаш го наблюдаваха през прозорец.

— Последвай ме!

Фейеламор се хвърли безогледно в портала. Мейгрейт се пъхна подире й, заразена от нейните страхове. Те се засилиха още повече, щом установи, че господарката й е изчезнала. Това прехвърляне приличаше на отчайваща измислица. Още в първия миг тя се увери, че нещо не е наред. Връзката помежду им прекъсна, после я заляха кошмарни усещания за задушаване, вода и мрак, които шибаха кожата й подобно на стотици камшичета.

Как е могла да сбърка така крайната точка на прехода? В носа й нахлуваше студена вода. Дали не беше в океанските дълбини? Носеше я течение, но тя напипа с краката си чакълесто дъно, изхвърли се нагоре и главата й се подаде над повърхността. Разтърка очите си и зърна площадката, която си висеше безметежно малко по-нагоре по течението. Двете се бяха стоварили в речния бързей.

Тя не плуваше много умело, затова, когато се пребори с реката, се просна задъхана на брега. Щом се възстанови, започна да се озърта, но никъде не откри господарката си. След миг нещо като вързоп парцали изплува на повърхността. Немощно свити пръсти се хлъзнаха по гладка скала и водата пак завлече Фейеламор надолу.

Тази слаба ръка сякаш се вкопчи в сърцето на Мейгрейт. За добро или за зло беше обвързана с Фейеламор — мразеше я, но и намираше у нея нещо, от което се нуждаеше. Втурна се по брега, скочи в реката, размаха ръце във водата и хвана господарката си. Издърпа я на сухо място и започна да свива краката й, за да изхвърли водата от белите й дробове.

Просната върху мъха, Фейеламор беше отпаднала, изцедена и стара. Вървите на кожената й торба бяха вързани на толкова стегнат възел, че Мейгрейт не можеше да го разхлаби. Какво ли бе взела от Хависард? Най-сетне отвори торбата и изсипа съдържанието й на земята. Накитите лъснаха в червено сред зелените стръкове на тревата. Тежка, грубовато отлята верижка и по-малки украшения… Тя се стресна от усещането за непоносимо драскане по нервите на ръцете й. За какво ли й бе на Фейеламор това злато?

Зад нея господарката й вдиша пресекливо. Мейгрейт прибра накитите, стегна вървите и се отдалечи към гората. Щом загуби реката от поглед, отвори своето пакетче. Писецът нямаше как да е повреден, но водата бе стигнала до откъснатото парче от подложката с името Аелиор. Сърцето й се сви. Тя прибра хартията грижливо и навлезе в горските дебри.