Йън Ървайн
Тъмна е луната (44)

44.
Безумно решение

Бдението на Каран продължи цял ден — държеше ръката на Лиан, галеше челото му или се опитваше да го храни. И през цялото време се стараеше да достигне съзнанието му. Струваше й се, че сега той е по-добре. Само веднъж имаше пристъп, но по-слаб и кратък. Няколко капки отвара от макови семена пак го върнаха в целителния сън.

Толкова пъти се провали в опитите си да създаде мисловната връзка, че продължи усилията си и през нощта въпреки съвета на Талия. Лежеше прегърнала Лиан. Стаята притъмня като катран. Каран нямаше желание да пали фенер. Мракът може би щеше да улесни усилията й.

Внезапно усети, че той се взира в нея, а във въображението си го видя да протяга с копнеж ръцете си към нея. Докосна образа му.

„Защо ме изостави?“ — дочу тя далечния му глас.

„Толкова съжалявам…“

„Много съм слаб. Дръж ме!“

Сега тя стоеше на ръба над огромна черна пустота, сякаш бе на някоя от канарите, спускащи се на тераси към Сухото море. Лиан беше самотна точица в другия край на бездната. Изнизваха се години в безцелно и безплодно дирене, но никой не намираше пътя към другия.

В мрака се появи светлинка и тя го зърна отвъд пропастта, дребничък като мравка, грейнал като много далечен фар. Обърна глава към нея и в този миг докосващият го лъч се преобрази в острие, после и в жезъл, прострял се над пустотата. Той посегна към опъната в пространството нишка, сиянието се плъзна по нея и показа пътека.

Лиан направи първата крачка. Каран забеляза, че пътеката стига до нея. Затаи дъх, събра смелост и пристъпи. Пътеката се люшкаше под краката й, тя разпери ръце, за да пази равновесие, и видя как Лиан прави същото — фигурка като от клечици в безмерната далечина.

Напредваше крачка по крачка, той повтаряше движенията й, но по средата пътеката се скриваше в тъма. Поне десетина пъти Лиан се олюля и едва не падна, а Каран захапваше пръстите си, за да не писне. Пращаше му по мисловната връзка насърчение и обич, той се задържаше на ръба и продължаваше към нея.

След цяла вечност мракът по средата се сви до кълбо, не по-голямо от хамбар, а Каран усети как ужасът застърга по гръбнака й. Не беше чак оглушително предупреждение от дарбата й, тя обаче се запъна насред крачка. Тънката пътека под нея се разтресе.

В главата й се разнесе врява от слети гласове и отделните думи се губеха. Изведнъж чу и вика на Лиан, но долови само името си. Не знаеше дали й казва да се пази, или я моли за помощ, защото в този миг из бездната отекна нисък звук и заглуши всичко друго.

Трусовете се засилваха, Лиан се подпря на колене и длани. Но в прилив на дързост, който Каран нямаше да забрави до последния си миг, той се закрепи на призрачната пътека, сви шепи около устата си и изрева с все сила.

До нея обаче не стигна нищо. Черното кълбо в средата поглъщаше звуците. Лиан се люшкаше, Каран се втурна към него в безнадежден стремеж да го хване, преди да е паднал.

Тъкмо да се хвърли през кълбящия се мрак, слухът й различи ехо от поредния крясък на Лиан:

— Върни се!

Тя заби пети в пътеката.

— Връзката…

Какво искаше да й подскаже? Не схващаше останалото. Нима искаше да заздрави мисловната връзка? Семенцето на недоверието отново покълна в душата й.

Черният облак се издуваше и свиваше като туптящо сърце. Тя пристъпи нерешително.

Този път ехото беше немощно, но нямаше как да сбърка неистовата настойчивост в гласа на Лиан:

— Прекъсни връзката… веднага!

И тогава видя как го събаря удар на невидим огромен юмрук. Коварство! Тя се завъртя и побягна. Тясната хлъзгава пътека се превърна в стръмнина, губеща се в тъмата. Често само се досещаше къде да опре крак. А сянката напираше зад нея, още малко и щеше да я догони.

Каран тичаше както никога досега. Почти се добра до върха и се препъна. Измъкна бясно крака си от щракналата черна уста, пропълзя нагоре, скочи, отхвърли я някаква гъвкава повърхност — така въображението й си представяше връзката — и се търкулна по-надалеч от ръба. Вече нищо не я застрашаваше.

Задъхана прекъсна връзката, преди да й бъде отнета властта над нея. „Рулке ми бе поставил капан…“ Опомни се в леглото си, плувнала в пот, а сърцето й биеше толкова диво, че чуваше пулса си.

Лиан също се тресеше. Бе ококорил очи, макар че не я виждаше.

— Няма! — ломотеше той. — Ще умра, но няма да ти позволя да я заловиш.

Клепачите му се спуснаха. Заспа.

А тя прозря най-сетне. Предател не би постъпил така, освен ако Лиан не беше дяволски хитроумен. Каран обаче го познаваше. Нима всички го бяха охулили незаслужено?

Хвана го за раменете, извика името му, но той не се събуждаше. И Рулке не натрапваше повече присъствието си. Лиан като че си отдъхна. Тя запали фенера, залости вратата, сряза въжетата на ръцете и краката му, накрая пак се пъхна в леглото и го прегърна.

Та той замръзваше! Изхленчи тихичко в прегръдката й и тя притисна главата му към гърдите си. По-сигурно от всякаква мисловна връзка тялото й го уверяваше, че е обичан и нужен. Лиан въздъхна и заспа кротко.

Някой натисна дръжката на вратата, постоя и се махна. Каран дремеше, сепваше се, пак се унасяше, но сънищата й бяха мирни. Изведнъж отвори очи и усети, че Лиан е буден до нея. Още беше съвсем тъмно.

— Лиан…

Той не отговори, но пръстите му се плъзнаха по носа, веждите, бузите й. Тя хвана ръката му и я притисна към устните си.

— Кажи ми какво се случи. Искам да чуя всичко!

Лиан пак въздъхна и си дръпна ръката.

— Ти не пожела да ми се довериш. Предпочете да слушаш Шанд, а не себе си. Каква обида… Откакто той се върна в Тулин, ти изобщо не би се вслушала, каквото и да ти обяснявам.

— Извинявай… — Как да изрази с думи срама си? — Не биваше да отстъпвам, макар че той не ми остави друг изход. Но ако се беше видял онази нощ… изглеждаше страшно.

— Знам, вече си спомням. Тогава всичко уж беше прекрасно и правилно! Но щом Рулке се опита да те призове, разбрах какво прави.

— Да призове мен?!

— Започна се още в Нощната пустош, след като ти ме… остави там. Спомените ми се проясниха едва преди няколко дни. Знам, че изпитвах ужасна болка, а той заповядваше: „Някой ден ще те призова и ти ще дойдеш да ми кажеш каквото знаеш. Ако Каран е оцеляла, ще доведеш и нея, защото тя ми е по-необходима от тебе.“ И пак болка. Отначало в сънищата имаше само голословни заплахи. Изглежда не може да проникне в ума ми по друг път. А през нощта в Тулин… какви обещания! Но почувствах и скритата надълбоко опасност. Тогава той започна да си присвоява връзката.

— Защо не ми обясни?!

— Подслушах какво си говорихте с Шанд. Ти се съгласи да ме смяташ за твар, обладана от Рулке.

— Не можеш да си представиш как ме разкъсваше това отвътре — прошепна Каран.

— Знам обаче какво ми беше на мен. Шанд твърдеше, че съм изменник, и ти не възразяваше, макар да ти е известно колко е предубеден. Той настрои всекиго срещу мен. И накрая Мендарк ще ме довърши, ако Игър не го изпревари. Двамата са от един дол дренки.

Яростта пак напираше у нея.

— Мендарк не е тук. Изгоних го.

— Наистина жадувах за онова, което Рулке ми предложи, но не толкова, че да му дам и тебе. Никой не ме подкрепи. Само ме оплюха и осъдиха. А вие двамата с Шанд бяхте толкова уверени в правотата си. Всеки ме презираше, но не и Надирил. Как ти щукна, че ще сключа сделка с Рулке? Аз съм зейн! Поел съм горчивата поука още с майчиното си мляко. Не отричам, че предложенията му бяха примамливи. Но не бих склонил ти да си отплатата. А Игър ме заряза в двора за екзекуции при двадесет и петима мъртъвци. Без храна и вода, само в компанията на разклащани от вятъра трупове. Можеш ли да проумееш какво преживях? В онзи двор започнах да разбирам кои са истинските ми врагове.

Съкрушената Каран признаваше, че всичко, казано от него за нея, Мендарк и Шанд, е вярно. Но друга част от съзнанието й нашепваше: „О, да, колко сладко редиш думите, но това ти е занаятът, ако ще и Рулке да не ти ги слага в устата…“ Как да му повярва?

— Какво искаше той от тебе?

— Ясно е, че не иска мен, а тебе! Притежаваш някаква дарба, за която не подозираш, а тя е жизнено важна за постигането на целите му.

Каран онемя, а мислите й се устремиха в няколко посоки едновременно. Рулке отдавна се стремеше да я подчини. А тя недоумяваше. Отначало се заблуди, че му е необходимо Огледалото. В Нощната пустош се убеди, че е сгрешила. Може би затова интуицията я бе подтикнала да избяга. Чак сега проумяваше, че той иска да се възползва от редките й дарби.

А постъпките на Лиан имаха коренно различен смисъл, щом бе понесъл всичко това заради нея. Или надминаваше по лукавство самия Рулке, или тя го бе онеправдала жестоко. Можеше да разчита единствено на собствения си разум. Не искаше повече да се поддава на недоверието си към Лиан, нито да си затваря очите за своите грешки. Знаеше добре, че не е способен на толкова чудовищна лъжа.

Когато й се притичаше на помощ, Лиан се заставяше да върши неща, които не му бяха по нрава, но нито я обвиняваше, нито се съмняваше в нея. И продължаваше да я брани въпреки всичко, което тя му бе сторила. Каран реши веднага да изкупи вината си.

— Какво ни чака, ако не поискам да отида, а ти не ме отведеш при него?

— Ще прати гашадите в долината да те хванат. Това обеща онзи ден.

— И къде ме иска?

— В Каркарон. Или вече е там, или скоро ще се настани в кулата.

Много загадки се изясняваха, но не и решението на Рулке да пренебрегне Шазмак заради Каркарон. Дали лудият Басунез не е бил прав, че Каркарон е най-подходящото място в Сантенар за занимание с Тайното изкуство? Защо да си блъска главата над въпрос, чийто отговор нямаше кой да й каже? Единственият начин да го научи бе да се качи в кулата. Нали и членовете на Съвета искаха да знаят за какво се подготвя Рулке?

А Каркарон беше неин и тя кипваше всеки път, щом се сетеше, че Рулке го е присвоил, но нямаше какво да направи. Кулата оставаше непристъпна дори при дълга обсада. Ако Рулке пратеше слугите си да я търсят, щеше да застраши цялата долина, независимо дали тя и Лиан щяха да останат тук. Какъв изход имаше?

Тя се вдигна припряно от леглото и запали фенера.

— Какво правиш? — подпря се на лакти Лиан.

— Не мърдай оттук. Трябва да намеря нещо.

Хукна боса през тъмната къща. В дъното на библиотеката имаше големи шкафове с широки чекмеджета, побрали карти и стари рисунки, съхранявани от много поколения. Там се пазеха и скици на имота, някои начертани още преди построяването на къщата. Не намери обаче плановете на Каркарон.

Каран седна на дългия сандък до шкафовете и разтри ходилата си. Къде ли бяха плановете? Всичко ценно от Каркарон било пренесено заедно с трупа на Басунез. Само че никога не бе виждала книжата му.

Да, но… Когато се завърна в Готрайм за пръв път след края на детството си, тя откри дневниците на своя баща. Често ги препрочиташе, за да съхранява образа му в паметта си. През целия си живот той бе проявявал особено любопитство към Каркарон. Тя дори помнеше как й бе подхвърлил, че в кулата има таен вход.

Устреми се по дългата тясна пътека между шкафовете и налетя на Лиан, който се мъкнеше пипнешком. Той се хвана за рафт, крака му бе леко схванат.

— Брей, че си щура! — подхвърли с измъчена усмивка. — Какво си намислила?

Тя му подаде ръка.

— Търся картата на Каркарон, сигурно е в дневниците на баща ми. Ето ги.

Освен тънките бележници имаше сноп книжа, вързани с връв. Картата не беше в тази купчина. Каран грижливо събра книжата.

— Очаквах да е тук…

— Кога си била в Каркарон с баща си?

— Като дете, преди седемнадесет години. Скоро след това го убиха.

Каран прибра документите, а Лиан сваляше дневниците от рафта един по един, разгръщаше ги, после ги връщаше на местата им. Прелисти третия, извади малък сгънат лист и й го връчи, без да го погледне.

— Май е каквото търсиш…

Малкият чертеж бе озаглавен „Каркарон“. Имаше схема на крепостта и защитните й съоръжения. Обясненията бяха написани с равен четлив почерк.

— Баща ми го е начертал. Това е почеркът от дневниците му. Но как позна, че е в дневниците?

— А къде другаде да е?

Каран научи каквото искаше. Пъхна чертежа в джоба си. Лиан й се стори премалял. Хвана го под ръка и бавно се върнаха в нейната спалня.

— Ти лягай, аз ще се върна ей сега.

Скоро му донесе огромна паница гореща супа и дебела филия хляб.

— Изяж всичко и заспивай. Аз няма да се бавя.

Лиан не бе спал истински, откакто Мендарк се бе захванал с него. Скоро обаче започна да трепери от студ в постелята. Протегна ръка към Каран и не я намери. Тутакси се разсъня. Повлече се през къщата и зърна нисичък силует до отворената врата отзад.

— Къде отиваш? — прошепна той ядосано, макар че вече знаеше отговора.

— В Каркарон!

Пръстите му се вкопчиха в палтото й.

— Нищо по-тъпо не съм чувал от устата ти.

— Имам ли избор? Нима трябва да протакам, докато прати гашадите? А дори да избягам, те пак ще опустошат долината при претърсването.

— И какво смяташ да правиш като отидеш в Каркарон?

Каран се двоумеше. „Бъди откровена с него…“

— Не знам какво ще правя. Ще се пазаря с Рулке, за да те освободи.

Както и да я разубеждаваше Лиан, тя не се отказваше. Силата на духа и го стъписа.

— Ама че си глупачка… Но аз съм още по-голям глупак от тебе. Идвам и аз.

— Дрън-дрън. Какъвто си немощен, няма да стигнеш и до оградата.

— Идвам — натърти Лиан, — ако ще да ме носиш на гръб догоре.

Тя се разсмя до сълзи, после заплака. Целуна го по устните.

— Върви да се облечеш топло. Ще те чакам.

— Току-що доказа, че не бива да ти вярвам. Ела, ще седиш на леглото, докато се обличам.

Каран се ухили и послушно се върна в спалнята. Лиан трупаше по тялото си пласт след пласт вълна, навлече и дебело палто с подплата, а отгоре се покри с наметало от промазан брезент. Накрая седна да си почине.

— Ще ми помогнеш ли с ботушите? — помоли прегракнал.

— Що за жалка двойчица сме… — поклати глава Каран и се наведе да вземе ботушите.

Сложи и в неговата раница сушени продукти от килерите. Пак си напълниха коремите с топла супа от големия казан. Гладът на Лиан се изостри изведнъж и той изгълта още една паница. През това време Каран написа бележка на Рейчис, напълни голяма манерка със супа и я пъхна в сгънатия си спален чувал. Накрая излязоха сред снега и вятъра. Всеки криеше ужаса си от предстоящото в усамотения Каркарон, построен от един луд.