Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

39.
Евенил

Фейеламор седеше разплакана на тревата.

— Най-черният ден в моя живот — промълви тя, когато сълзите пресъхнаха. — Да ме оскърбят така собствените ми сънародници. Това е непоносимо.

Не помръднаха още дълго, но накрая тя се изправи.

— Трябва да отида пак в Хависард.

— Каниш се да нарушиш техните заповеди? — Мейгрейт смяташе, че не я засяга, но й бе станало интересно.

— Те са толкова далеч — оправда се господарката й. — И не знаят това, което ми е известно. Длъжна съм да взема книгата. И то веднага!

Тя започна да пуска различни вещи в раницата си.

— Ако и Мендарк се е възползвал от портала, може да е на петстотин левги оттам — каза Мейгрейт.

Тя приготви храна, нож, светлик и всички необходими дреболии, които Фейеламор сигурно би забравила.

— Едва ли! Поначало не ми се вярва, че е проникнал през портал. Сигурно е вътре или близо до крепостта, а книгата е у него. Върни ме там!

— Да те върна ли? Но как?

— Що за глупачка си! През портала!

— Това е моят портал — тихо напомни Мейгрейт. — Не знам дали ще се задейства за тебе.

— Наблюдавах те. И видях колко лесно ти беше. — Фейеламор потръпна, като че се боеше от способностите или скритите й заложби. — Знам, че ти е по силите да го направиш за мен. Длъжна си.

Мейгрейт дори не помисли да възрази. Без да се бавят, тръгваха към края на долината и каменните игли. Фейеламор се вмъкна между тях.

В съзнанието на Мейгрейт се наместиха и неувереност, и твърде противоречиви чувства. Не искаше Фейеламор да припарва до нейния скъпоценен портал. Мразеше я, желаеше й да загине при прехвърлянето. Но дългът да се погрижи за нея надделяваше.

Фейеламор се съсредоточи, Мейгрейт отвори портала и се опита да извика представата за библиотеката в Хависард. Но нейната господарка тутакси й отне контрола на прехвърлянето и изчезна със силен гръм от разместения въздух.

Мейгрейт позяпа опустялата пролука между камъните. Заболя я главата. Изобщо не се бе подготвила добре, а Фейеламор вече я нямаше. Дори не бяха поговорили за всевъзможни подробности. Как ще се върне Фейеламор в долината? Какво да прави самата Мейгрейт, ако фейлемите дойдат, а Фейеламор изобщо не се появи?

Чакаше неотлъчно два дни при пещерата. Веднъж й се стори, че нейната господарка прави опити да се прехвърли. Мейгрейт стори всичко по силите си, но порталът не се отвори. Фейеламор не се върна.

Не издържаше повече на глада. Смъкна се с патериците до бивака. Напълни раницата си, върна се и пак се помъчи да отвори портала, за да отиде в Хависард. Този път успя с лекота, но изобщо не откри Хависард. Фейеламор се бе постарала тя да не я последва.

Изостави портала и се зае да подготви долината за пристигането на фейлемите. Дотогава имаше месеци, сигурно щяха да пристигнат чак към края на есента, но ако наброяваха стотици, с какво щяха да се хранят и къде щяха да се подслонят? А Мейгрейт бездруго се стремеше да бъде постоянно заета с нещо.

 

 

Фейеламор се озова в библиотеката на Хависард след преход, който не би повторила за нищо на света. Струваше й се, че порталът е целият в бодли. Творението на Мейгрейт сякаш също искаше да я тормози.

Щом се хлъзна на лакти по прашния под, тя си спомни как книгата бе паднала от торбата й. Не можеше да сбърка и следите на Мендарк, който бе отишъл да я вдигне. Виждаше отстрани и отпечатъците от подметките на Мейгрейт, която бе внимавала да не заличи неговите. Фейеламор й се възхити за благоразумието, но и едновременно я проклетиса.

Тръгна по криволичещата диря на Мендарк. Денят се влачеше тягостно, тя обаче не си позволи небрежност, да не би той да е скрил нещо някъде. Долови следите му и там, където Мейгрейт ги бе загубила, но й бяха нужни много часове, преди да стигне до мазния тунел.

Тя също пропълзя надолу с надеждата да го намери заклещен в края или мъртъв от падането върху скалите. Предвидливо взе и ножа, забиваше го в стените, за да спира хлъзгането си.

Долу се натъкна на люк, от който бяха останали пантите и две изгнили парчета от дъски. Не можеше да продължи нататък — пръстенът на Ялкара бе дал шанс на Мендарк да се измъкне, но за нея наложената над Хависард защита оставаше непроницаема.

През прозрачната преграда различаваше ясно трънливия гъсталак долу и попадналото в него тяло на Мендарк. Ръката му шавна — още беше жив! Дори след толкова дни не се отказваше от мисълта да се освободи. „Аз притежавам златото, за което той дойде, у него пък е книгата, която трябва да взема непременно.“

За нея храстите все едно бяха върху тъмната страна на луната. Капанът на Хависард я държеше още по-здраво, отколкото шиповете него. Послужи си с всяка сила, която владееше, но защитата не я пропусна.

Със следващия изгрев на слънцето забеляза хора, които неуморно изсичаха храстите и напредваха към Мендарк. Тя се напрягаше да премине, докато не побесня и от нея във всички посоки се пръскаха кошмарни илюзии. Тунелът за отпадъци започна да се гърчи като черво на някакъв дракон.

Само че не можа да я избълва навън. „Ако не се укротя, ще се погубя.“ Гледаше как Талия и огромен войник стигат до безволно проснатия Мендарк и го отнасят.

Тя запълзя нагоре, като на всяка педя забиваше ножа си в стените. Затътри се до библиотеката и с най-неимоверното усилие на волята в целия си живот принуди портала да се отвори.

Не си го представяше такъв. Пред нея се откри влажна, капеща, почти жива тръба, сякаш я очакваше отворената уста на гигантска змия, от чието небце се стичаше киселина. Проходът изригна лютиви, вонящи на гнило изпарения край нея. Нямаше друг изход.

Фейеламор стисна клепачи, наведе се и някак се промуши в разтърсващия се тунел. Не се надяваше, че ще излезе от него.

— Отнеси ме при книгата на Мендарк! — нададе вой тя.

Порталът изръмжа и я запрати в забравата, но преди да бъде погълната от абсолютния мрак, тя усети как Мейгрейт се мъчи да я върне в долината.

Не успя. Порталът се сгърчи и я хвърли в нищото.

 

 

Фейеламор не се бе върнала от Хависард. Колкото и да се радваше на чувството, че се е освободила и преоткрива себе си, Мейгрейт остана в Дънет — оковите на дълга и отговорностите я държаха здраво. Трудеше се прилежно, поднови своите телесни и духовни упражнения, докато не си възвърна най-превъзходното състояние, което можеше да постигне.

Есента отминаваше, а подготовката за пристигането на фейлемите я изправяше пред цяла планина от задачи. Когато се справи и с тях, се зае с портала. Оформи всяка от двете скални игли като обелиск, довърши каменното яйце, даващо й власт над портала, и го нагоди безупречно към същността на реката, пещерата и скалите. Представяше си различни крайни точки на портала и дори отваряше проход към някои от тях. Нито веднъж обаче не се прехвърли — това би я изтощило, а и съзнаваше риска да изчезне от света. Засега нямаше своя цел в живота, нито място, където искаше да отиде.

Откри и слабост в себе си, която все не преодоляваше. Трудно й беше да си изгради отчетлива представа дори за най-познатите места. Отново започна да се плаши от портала.

 

 

Дните се редуваха в самота. Снегът се бе натрупал под дърветата, когато Фейеламор се завърна неочаквано. Мейгрейт й се зарадва, защото и нейното търпение вече се изчерпваше в това откъснато от света място.

— Къде са фейлемите?! — кресна господарката й още от другия край на поляната.

— Никой не се е мяркал, докато те нямаше.

Фейеламор изтърва ругатня, а твърде рядко си позволяваше това.

— Напразно съм бързала. Много пъти отправях мислен зов към тебе. Защо не ми отговаряше?

— Никаква връзка не долових — невъзмутимо отвърна Мейгрейт.

Откъде накъде ще поема вината за недостатъците и неумението на фейлемите?

Фейеламор блъсна с юмрук по близкото дърво — още по-неприсъща за нея невъздържаност.

— Има ли храна?

Тя се нахрани припряно, без да сваля раницата от гърба си.

— Веднага ли потегляш?! — възкликна Мейгрейт. — Взе ли книгата? Научи ли нещо за Мендарк или за Игър?

— Новините ще почакат! Надпреварата е в разгара си. Мендарк и Игър са намислили нещо.

Фейеламор се извърна.

— Не се дръж с мен като с дете! — сопна й се Мейгрейт. — Кажи ми какво става по света, иначе няма да ме намериш тук следващия път.

Фейеламор й се озъби, но реши да отговори.

— Насилих портала да ме пренесе при книгата, но той ме запрати от Хависард в някаква тайна библиотека на Мендарк, скрита далеч на юг. Дълго е за разправяне как се измъкнах оттам. Не можах да взема книгата. Мендарк се е появил отново и съм убедена, че е у него. Наблюдавах потайно техния сговор — обясни тя без самодоволство. — Не беше лесно дори за мен.

Осведоми накратко Мейгрейт какво се е случило с Мендарк и Игър, също и с Каран и Лиан. Бродещите разказвачи вече разнасяха тези истории навсякъде в Мелдорин.

— А от планините над Толрайм до мен стигна твърде тревожна мълва.

— Срещнахме се там преди година, когато ти предаде аакимите и пусна гашадите в Шазмак…

— Не ги предадох. Не са от моята раса. Предупредих Тенсор какво ги чака, когато ме плениха, но той не пожела да ме чуе.

— Превъзходно оправдание. После отиде в Толрайм да търсиш сведения за Каран.

— Исках да проуча потеклото й и узнах онова, което ти бе скрила от мен — тя е трикръвна!

— Аз пък не знаех, че тя е трикръвна — натърти Мейгрейт. — А ти предаде аакимите. Стотици загинаха заради тебе.

— Предупредих ги! — гневно повтори господарката й. — И оттогава мина цяла година.

— О, времето заличава вината, така ли?

Фейеламор се престори, че не чува.

— Нещо се мъти край Толрайм на място, наречено Каркарон. Що за зловещо име… Как да се справя и с тази заплаха?

— Ами аз… — започна Мейгрейт.

— Да! Отиди и разузнай какво става. Може би е замесен Рулке. Аз трябва да се върна в Туркад и да взема онази гибелна книга на Ялкара. Тръгни колкото се може по-скоро.

— Ще тръгна — подчини се Мейгрейт.

Господарката й подхвърли през рамо:

— А когато дойдат фейлемите, не споделяй нищо с тях.

 

 

По горските пътеки до Толрайм имаше поне петдесетина левги. Мейгрейт вървя десет неприятни дни в студа. Добра се до градчето по здрач и нае стая в единствената странноприемница — голяма постройка от гранит с твърде провинциален вид. Копнееше да се изкъпе, но дървата не стигаха и за огрев. Изми се колкото можа с кана хладка вода.

Преоблече се и слезе в гостилницата. И там цареше оскъдица. Поднесоха й корав хляб и редичка яхния от несъмнено повехнали зеленчуци. Тъкмо обираше остатъците със залък и един накуцващ младеж доближи нейната маса.

— Моля за извинение…

Той свали шапката от главата си и я стисна нервно.

Мейгрейт го погледна. Щеше да е хубав мъж, ако не беше толкова мършав. Едната му ръка бе отрязана над лакътя.

— Вие не сте ли Мейгрейт? — попита той.

— Аз съм — отвърна тя, — но предпочитам да не разправяш на всеки срещнат, че съм тук. Откъде ме познаваш?

— Участвах в битката при Касим миналото лято, когато победихте онези магьосници гашадите и спасихте Първа армия. Името ми е Евенил.

— Аха… Какво те доведе тук, Евенил?

Той се усмихна стеснително.

— Това е родният ми град. Оттук тръгнах да си търся белята. Един ден се озовах в Орист без пукнат грайнт в джоба, записах се в армията на Игър… и ето ме отново тук.

— С какво се занимаваш сега?

— Платиха ми няколко сребърни тара като обезщетение за ръката. Върша каквото ми е по силите. Има твърде много работа дори за сакатите, само дето никой няма пари да плаща. И за какво са ми пари, като с тях почти не може да се купи храна — цените са страшни. Джобът ми пак е празен.

„Вече си мислиш дали няма да умреш от глад тази зима“ — рече си Мейгрейт. Тя бе видяла мнозина като него дори през това кратко пътуване.

— Евенил, я ми кажи — подхвана и го покани с жест да седне срещу нея — познаваш ли моята приятелка Каран Фърн?

— Не, но непрекъснато слушам за нея. Като малък си играех с децата в Готрайм, само че тогава тя не беше там.

— А сега у дома ли си е?

— Не ми се вярва. Чух, че пак заминала за Туркад.

Младежът се умърлуши от притеснение, че не може да й каже нищо полезно.

— Чувал ли си за някакво място високо в планините, което наричат Каркарон?

— Разбира се! Построил го е лудият Басунез. Мога да ви заведа там, ако искате — предложи той обнадежден.

Мейгрейт се замисли и лицето му пак се изопна. Толкова отслабнал нямаше как да доживее края на зимата. „Този човек е загубил ръката си, докато се е сражавал под мое командване. Сега ме моли за помощ. Не мога да му откажа.“

— Ще ми бъдеш водач, но…

— О, благодаря ви!

Хвана ръката й, целуна я и тутакси я пусна изчервен.

— Може би е опасно. Какво се говори за онова място?

— Всеки знае някакъв слух, но сега си имаме по-тежки грижи — какво ще ядем утре.

— Семейството ти тук ли е?

— Нямам близки. Искам да се оженя за едно момиче, ако още е съгласна. Джанит беше моята любима, преди да тръгна по света. Мечтаехме си за своя къща и деца, но за какво съм й еднорък?

— Но ти още си мъж, а и вече си на служба при мен. Отиди да говориш с нея.

— Не, след като се върнем.

— Ето ти три сребърни тара. Купи храна за една седмица, ако намериш, и ела тук утре призори.

Сутринта той я чакаше, носеше раница и торба с най-окаяните плодове, зеленчуци и жито, които бе виждала.

— Нищо по-добро не успях да купя — промърмори Евенил, — а дори за тях ме оскубаха цял тар. — Подаде й другите две монети. — Месо няма никъде.

— Все едно. — Мейгрейт не взе парите. — Задръж ги, току-виж намерим нещо по пътя. Все ми е едно какво ям. Ако се наложи, ще ловуваме.

На хълбока му висеше меч, вързан с парче връв. Неугледно и късо, оръжието имаше нащърбено острие, сякаш го бяха използвали за сечене на дърва, макар че сигурно беше негодно и за тази работа.

Потеглиха към гранитните канари. Той вероятно се досещаше за настроението й, защото вървеше безмълвно, но усърдно подбираше най-удобния път, по който изкачването щеше да е най-лесно. Мейгрейт се въздържа от самохвалство, че е вървяла по трудни пътеки, надлъж и нашир по света. Младежът просто се стараеше да заслужи парите си.

 

 

Пълзяха по последния склон на рида, в който бяха изсечени стръмни стъпала.

— По-нагоре — обясни Евенил — има кръгла площадка с каменни седалки. Хората и до днес разправят как лудият Басунез уреждал там кървави представления за зидарите.

— Амфитеатър на тези чукари?!

— Вярно, това беше думата. Амфитеатър!

— Сигурно е най-противният в цял Сантенар.

Тя се загърна плътно в наметалото, но неспирният вятър проникваше лесно през плата. Дори в този необичайно ясен ден слънцето не сгряваше, а вятърът хапеше необуздано. Струваше й се, че стихията ги ненавижда заради топлата им кръв и се мъчи да ги свари неподготвени, за да ги хвърли в бездната.

Добраха се до амфитеатъра, прекосиха го и надникнаха над ниския западен ръб. Тясна пътека по острото било се спускаше и пак се изкачваше към грозна кула с девет стени. По куполовидния покрив от бронз и каменни плочи бе полепнал сняг.

Оказа се, че тук наистина се е заселил някой — не можеше да сбърка кльощавите фигури на двама гашади, застанали на стъпалата пред отворената порта.

Мейгрейт и Евенил стояха сврени зад каменната ограда през целия тягостен ден и наблюдаваха. Гашадите се качваха и слизаха по стълбите, обикаляха около стените. Сменяха се на всеки два часа. Понякога на кулата се мяркаха още часови или пък надничаха през бойниците. Какво ли пазеха?

Мейгрейт си знаеше, че ако се върне само с тези сведения, Фейеламор няма да е доволна. Длъжна беше да научи повече, но се боеше. Трябваше да се погрижи и за безопасността на своя верен спътник.

— Ще се кача при портата — каза му малко преди здрач. — Стой тук и внимавай да не ме издебнат в гръб! Може да са разпратили съгледвачи наоколо.

И в сумрака погледът му издаде, че е разгадал непохватната й хитрина. Бившият войник се почувства унизен.

— Евенил, подчиняваш ли се на заповедите ми? — попита тя по-рязко.

Той наведе глава.

Тя се помъкна по криволичещата между две пропасти пътека. За няколко минути, когато часовите се сменяха, имаше шанс да се прокрадне наблизо. В този студ дори несломимите гашади се криеха на завет при отворените крила на портата. И оттам можеха да оглеждат околността, но все пак имаше някакъв шанс. Тя се промъкна докъдето посмя и легна до пътеката доста под стъпалата. Виелицата я прикриваше, стига никой да не слезеше по стълбата.

Дочака смяната и във все по-гъстите вихрушки пропълзя по стъпалата и се потули зад бронзовата статуя на митична крилата твар. Оттук чуваше и какво си говорят часовите. Личеше, че са неспокойни. Може би долавяха присъствието й. Знаеше, че е немислимо да мине през портата, но от стената стърчаха всевъзможни шипове и пръти. Мейгрейт реши да се изкачи по тях до тесен осветен прозорец под върха на кулата.

Тук студът беше непоносим — вятърът виеше като побесняла от глад глутница, металните пръти залепваха за кожата й през протърканите ръкавици, а Мейгрейт не забравяше нито за миг, че виси над бездна.

Надникна през пролуката, като се постара да не се показва в светлината. Пред очите й се мярна огромен мъж. Позна го на секундата — Рулке пресичаше стаята. Сърцето й прескочи един удар и тя се почувства слаба, уязвима и уплашена. Прониза я и налудничаво влечение към него.

Рулке се извъртя на пети и се вторачи стреснат в обърнатия на север прозорец. Усещаше я! Тя се дръпна от източния прозорец и се спусна с трескави движения. Отгоре се разнесе гръмовният му глас. Мейгрейт бързо се прехвърляше от прът на шип, улавяше се рисковано за вледенения метал и отчаяно се стремеше да се скрие зад ъгъла на стената, преди той да се е подал от прозореца.

Чу се вик и отдолу — глупавият храбрец Евенил й се бе притекъл на помощ. В светлината откъм портата го видя да тича нагоре, размахал жалкия си меч. Просълзи се от верността му, която щеше да го погуби. Опита се да слезе по-бързо, но закъсня. Още висеше четири разтега над пътеката, когато кратката схватка долу завърши. Еднорък воин с тъп меч нямаше никакъв шанс срещу копията на гашадите. Тялото му се свлече от ръба на билото.

Мейгрейт се долепи неподвижно до стената, докато часовите оглеждаха пътеката. Накрая те влязоха в кулата да докладват на господаря си. Тя се смъкна по пътеката до мястото, откъдето бе паднал Евенил. Лесно го откри по тъмното петно. Взря се надолу, припомняше си колко е стръмен склонът тук, по средата на пътя между амфитеатъра и Каркарон. Невъзможно беше да е оцелял. Паметта й все повтаряше забиването на острието в гърдите му. Сигурно бе умрял още преди падането.

Искаше да й служи, както му подсказва почтеността, и ето каква награда бе получил накрая. Тя можеше да се върне горе и в яростта си да избие часовите, но имаше ли смисъл? Трябваше да изпълни един печален дълг — да отиде с ужасната вест при любимата на Евенил. Край на мечтите за дом и семейство. Тя пое унило надолу по склона.

 

 

По целия път валя сняг. Мейгрейт се върна в Дънет след дълго изтощително тътрене в преспите и завари Фейеламор там. Нейната господарка не бе успяла да вземе книгата и се разкъсваше от безмерен страх, че и фейлемите няма да дойдат. Въпреки усилията да ги достигне с мисълта си не дочу и шепот.

— Е, какво научи? — изсумтя тя, щом видя Мейгрейт.

— Рулке е там!

— Сигурна ли си? Как разбра?

— Покатерих се по стената на кулата и го видях през прозореца. Сигурна съм, че беше той. Не забравяй, че съм го срещала. Познах го веднага.

Бесът на Фейеламор се засили още повече.

— Що за глупост! Ами ако те бе забелязал? Нуждае се от такива като тебе повече и от… — Млъкна и се опули към Мейгрейт, като че едва сега бе осъзнала друга, още по-ужасна заплаха. — Защо? — прошепна тя. — Защо е отишъл в Каркарон, щом разполага с целия Шазмак?

— Не мога и да гадая. В Каркарон има голяма мощ. Знам ли…

— А и това място е свързано неразривно с един род. Басунез! Галиад! — Фейеламор се вкопчи в куртката на Мейгрейт и я разтърси. — И кому принадлежи Каркарон сега? Коя живее на един ден път оттам? Коя е трикръвна и има дарбата на усета — тъкмо каквото е необходимо на Рулке?

— Каран — изгъгна полузадушената Мейгрейт.

— „Талалейм, съдбата ти зависи от едната, три в себе си събрала.“

Тази поговорка беше древна, още от времето преди Фейеламор да напусне своя свят.

Тя пусна Мейгрейт и се тръшна на заснежената земя. Мейгрейт тръгна към реката, улисана в догадки каква ли тайна е скрита в поговорката.

Щом тя се отдалечи, Фейеламор промърмори:

— Везната се наклони в моя вреда. Рулке е страшен и сам по себе си. Има ли трикръвна, ще бъде непобедим. — Тя опря чело на скръстените си ръце, но след миг-два се изправи стремително. — От самото начало бях права за Каран. Отдавна трябваше да я премахна.