Йън Ървайн
Тъмна е луната (15)

15.
„Стъпчи скорпиона!“

Лиан не продума по целия път към бивака. Поведението на Малиен го бе стъписало. Смяташе, че й е симпатичен. Как ли щяха да реагират враговете му? Как би постъпил Баситор?

Разстоянието не беше голямо, но вървяха цялата нощ и част от следващия ден, докато стигнат бивака. Местността беше твърде неравна — потоци черна лава, застинали един върху друг, с толкова дълбоки пукнатини, че паднал в тях човек за нищо на света не би могъл да се измъкне сам. Трябваше да преодолеят и няколко остри хребета, коварно хлъзгави и опасно високи. Навсякъде се виждаха ями с гореща пепел и димящи гейзери или падини с миризлива кал. Въздухът разлютяваше очите му.

Бивакът беше разположен на малко поле от черна пепел, заобиколено от скали, високи по няколко разтега. Палатките и шейните бяха закътани до самата южна стена в мечтаната оскъдна сянка. Посрещнаха ги с пиршество — глътка-две вода в повече, още по един резен скаг.

Четиринадесет аакима стояха в полукръг пред палатките. Някои като че им се зарадваха — Аспър, Селиал и Зара, която едва сега бе започнала да пъпли нагоре от душевната бездна, в която се бе сринала след смъртта на сестра си. Изражението на повечето от аакимите обаче беше неразгадаемо. Или не прибързваха с изводите, или потискаха истинските си чувства. Но от Баситор направо лъхаше на недоверие.

Тенсор беше облегнат на скалата и не отвори очи. С нищо не показа, че е забелязал пристигането им. Мендарк изглеждаше по-дребен и съсухрен, но и по-самоуверен, откакто Лиан го бе видял за последен път. Усмихваше се — не дружелюбно, но не и кисело. Лиан знаеше, че той ще слуша внимателно и не би се оставил някой друг да му повлияе.

Игър се бе отделил от останалите. Дори позата му издаваше колко е настръхнал.

— Какво му има пък сега? — прошепна Каран на Малиен.

— Нападението на Рулке беше страховит удар за него. Провали се в Катаза и това беляза ума му. Опитахме се да ви върнем, а трябваше да спасяваме на косъм Шанд, Талия и Аспър. Нямахме друг избор, освен да затворим Нощната пустош… — запъна се Малиен. — Съжалявам.

— Позволявам си да кажа, че просто сте направили необходимото — промърмори Каран.

— Слязохме при разлома и се опитахме, но поискахме прекалено много от Игър и последствията бяха твърде лоши. За него също… сега е почти слепец. Внимавай.

— Каран! — разнесе се познат вик и Шанд изтича от тесен пролом в скалите. — Не вярвах, че ще те видя отново!

— По-корава съм и от ботушите ти — увери го тя, когато се прегърнаха.

— Ти си същинско чудо — увери я старецът. Сълзите капеха по брадата му. — Как успя да избягаш?

— Да, как? — рязко повтори Игър.

Лиан го стрелна с изплашен поглед и се захвана да разказва.

— Хайде да ядем — предложи Мендарк.

Погълнаха скромните дажби много преди края на историята. Щом Лиан спомена за странната машина на Рулке, Мендарк го прекъсна:

— Творение! Как изглеждаше?

— Голямо. По-голямо от всяка колесница и наглед беше изработено от най-черния метал, с много извивки и издатини… — Лиан поспря в търсене на думи. Започна наново: — Май беше дълго към четири разтега, над два разтега широко и толкова високо. Отгоре имаше нещо като седалка, видях множество ръчки. Но най-необичайното беше, че не се опираше в нищо и висеше над пода. А вътре…

— И вътре ли си бил? — остро се намеси Игър.

Присвиваше очи, за да вижда силуета на Лиан. За неговото зрение хората бяха само мърдащи сенки.

— Ръката ми потъна в машината, затова си напъхах и главата.

— Какво видя? — с внезапно прегракнал глас попита Игър. Лиан вложи в описанието всичко, останало в паметта му — тъмно червеното осветление, седалките, уредите и светещите плочи.

— Всичко беше… размито. Не можах да разгледам подробно.

— Не ми харесва тази машина — обади се Малиен, — ако ще и да не съществува наистина.

— Как тъй? — учуди се Талия.

— Нищо истинско не може да бъде сътворено в Нощната пустош, защото самата й тъкан и градеж са невеществени — обясни Мендарк. — Е, там може да изглежда реална, но в света отвън няма да е по-истинска от образ в огледало. Творението е само схема, най-вероятно за нещо, което той се надява да създаде, щом се върне на Сантенар.

— Уви, схемата явно е завършена! — натърти Малиен. — Достатъчно е да я пренесе и да сглоби самата машина. Как ще й се противопоставим?

— За какво ли е предназначена? — прошепна Каран.

— Кой знае? — вдигна рамене Шанд. — Но е безспорно, че надминава всички предишни устройства, които е измислял.

— Или точно това се стреми да ни внуши — възрази Мендарк, — щом толкова се е постарал да я покаже на Лиан. Тепърва ще видим дали ще му свърши работа. Схема в Нощната пустош, дори напълно завършена, не е същото като устройство, което действа в условията на Сантенар. Нали за да го направи тук, трябва да намери, добие, пречисти и оформи съвсем точно всички материали — метал, стъкло, керамика или каквито ще да са. Въпреки че Шазмак и гашадите са на негово разположение, това ще му отнеме месеци. Спомнете си, че Шутдар и незнайно колко аакими са се трудили едва ли не цяла епоха, за да създадат една малка флейта.

— Дано да си прав! — неприязнено му отвърна Игър. — Защото и ние сме на месеци път от Туркад или всяко друго място, откъдето можем да му се опълчим. Лиан, довърши разказа си. Нека чуем какво си научил за Рулке и как си избягал оттам.

Малиен обгърна със здравата си ръка раменете на Каран и двете седнаха една до друга. Жегата обаче скоро направи прегръдката им непоносима.

— Колко ли време остава?… — промълви Каран в краткото мълчание.

— Докато дойде Рулке ли? Малко! — натърти Мендарк.

Лиан заговори отново. За Мендарк беше особено интересно как Рулке е бранил портала.

— Колко близо бяхме до успеха! Ако Игър бе налучкал степента на силата, ако не беше паниката му, нищо чудно да бяхме постигнали целта.

— И ако този подъл летописец не му бе подсказал стратегията, с която да надделее! — изкрещя Игър. — Зейните се раждат предатели, както и ти сам се убеди с Хения.

— Премерване на силите на кръчмарска маса! — разкикоти се Мендарк. — Стига де, Игър, какво ново би научил Рулке за стратегията тъкмо от Лиан?

— Той е изменник! — злобно настояваше Игър.

— А защо и Лиан да не каже същото за нас, нали направихме всичко възможно да го затворим при Рулке? Но още не го е казал. Игър, никога няма да признаеш собствените си грешки, нали? Хайде, Лиан, слушаме те.

Той им описа как Каран бе избягала и отново всички притихнаха. Мнозина в бивака поглеждаха и двамата със съмнение, макар че сметнаха версията на Каран за по-убедителна. Мендарк се оживи, когато научи за неустойчивостта на Нощната пустош.

— Не съм и помислял, че ще се случи. Дали Нощната пустош няма да го довърши в края на краищата? Ех, ако е така…

— Не бих разчитал на това — излая Игър. — Да чуем всичко, летописецо.

Разказът за собственото му бягство срещна незабавен отклик. Игър се изправи със скок.

— От мен да знаете, продал се е на врага! Стъпчи малкия скорпион, докато е време, или неизбежно ще ни ужили и големият!

И Лиан се изправи мигновено. Всички млъкнаха сащисани. Ръката на Каран посегна към ножа на колана й, но пръстите на Талия стиснаха китката й като менгеме.

— Позволяваш си твърде много, Игър — студено изрече Талия. — Законът е в сила и тук, не само във владенията на Мендарк. Ще го разпитаме както се полага. И ако решим, че наистина ни е предал, ще отсъдим с общо съгласие какво да бъде наказанието. Не съм ли права, Мендарк?

Каквото и да бе мнението му, Мендарк нямаше да позволи на Игър да му заповядва.

— Така е! Оставете го да довърши каквото има за казване. Лиан, трябва да знаеш, че ще претегляме всяка твоя дума.

Лиан продължи със заекване и запъване — съзнаваше, че се бори за живота си. Този разпит беше по-тягостен от всяко унижение, което бе изтърпял заради произхода си. Не научиха нищо повече от него, нито прозряха принудата на Рулке, заложена дълбоко в съзнанието му и за която Лиан дори не подозираше.

— Сега ми обясни отново как избяга — троснато нареди Игър. Заяждаше се за всяка дреболия и накрая отсече: — Не съм удовлетворен.

— Десет пъти ви разказах все същото! — избухна и Лиан.

— Достатъчно, Игър! — намеси се Мендарк. — Каран, Лиан… отдръпнете се за малко. Лиан, дай ни всичките си книжа и дневника.

Прочетоха ги дума по дума, особено бележките за портала на Тенсор.

— Още има да обсъждаме — заяви Мендарк. — Знам, че Рулке е изтощен, но въпреки това възможно ли е било дори един от тях да избяга? А двамата по отделно… това е извън пределите на достоверното. Не откривам обаче никакви противоречия в отговорите му.

— И аз — съгласи се Шанд. — Но зейните са изпечени лъжци, всеизвестно е. Как някой би устоял на Рулке, камо ли пък Лиан? Нали се е съгласил да помага на Тенсор?

— Рулке може да ги е пуснал — наблегна на думата Малиен.

— Разбира се, че ги е пуснал! — изфуча Игър. — За да ни шпионират! Да убием и двамата и да се свърши с това.

Отново тишина, наситена с потрес. Мендарк се изопна.

— Не сме ги съдили!

Игър се отдръпна по-далеч от него.

— Справедливостта е слабост, която не можем да си позволим, щом Рулке прави каквото си поиска.

— Опомни се! Нали уж заради това беше войната ти срещу мен и Туркад — справедливостта! Ще кажа същото като Малиен. Дори Лиан да се е продал, нима му е по силите друго, освен да шпионира? Дори в това се съмнявам, но шпионинът ще разкрие и на нас много неща за своя господар. Аз обаче вярвам на Лиан и ще се възползвам от немалките му способности. Нуждаем се от ума и паметта му.

Разпитаха и Каран със същата придирчивост. За нея поне беше ясно, че говори правдиво. Не наложиха на двамата никакви ограничения и условия.

Побързаха да изминат още малко път през остатъка от нощта. След няколко часа изгревът пламна като факел на изток и щом слънцето се отдели от хоризонта, жегата ги принуди да спрат и да опънат палатките.

Мендарк се озова до Лиан.

— Има нещо, което не споменах снощи. Длъжник си ми за петнадесетте години, през които ти плащах издръжката в школата.

— Много добре го зная. Какво ще поискаш от мен?

— Просто не забравяй и занапред кой е господарят ти — изрече Мендарк заплашително.

 

 

Каран беше нервна през цялата следваща нощ. Щом спряха призори, тя мълчаливо изяде своя резен скаг и веднага се провря в палатката, която Лиан бе разпънал в сянката на нисък рид. Смъкна дрехите си и заспа на мига.

Денят се точеше мудно в ужасната жега, рядка дори за Сухото море. Всички спяха — тук нямаха нужда от стражи.

Каран въздъхна и се обърна насън. Очите й зашариха под клепачите. Задъха се, после изстена. Лиан се отърси от неспокойната дрямка и я видя да се надига. Тя сви ръце към гърдите си, вдиша дълбоко три пъти, разкрачи се като за вдигане на голяма тежест, изпъшка тихо и протяжно, накрая изпъна ръце над главата си, сякаш крепеше товар.

Пръстите й закачиха пръта и събориха платнището. Лиан я измъкна от гънките. Каран го гледаше със съвсем бистър поглед, преливащ от отчаяние.

— Страх ме е…

Останалите вече се събираха около палатката, нетърпеливи да разберат какво става.

— Каран сънува нещо неприятно — подаде глава Лиан и се шмугна вътре. — Какво ти се присъни? — попита той, щом нагласи палатката.

— Рулке. Стоеше върху творението си като победоносен завоевател. Отпред машината излъчваше светлина, която изгаряше всичко. Лиан, той идва!

— Да! — шепнешком отвърна Лиан. — Той идва!

Тя се отпусна по гръб. Знаеше, че няма да заспи. Бе премълчала, че в съня й Лиан стоеше до дясното рамо на Рулке като най-верния му служител.

 

 

Лиан и Каран се мъкнеха последни през местност, осеяна с хиляди огромни каменни буци, остри зъбери и криволичещи като лабиринт падинки. Другите се отдалечаваха постепенно. Зад поредния завой стоеше Игър. Лиан се озърна и се вцепени — огромният Баситор ги бе издебнал отзад.

— Какво има? — разсеяно попита Каран, улисана в своите тревоги.

— Шпиони! — избълва Баситор. — Изменници!

— Лъжци! — добави Игър. — Я седнете да си поприказваме.

Какво друго можеха да направят, никой от вървящите отпред нямаше да ги чуе? Седнаха на проядена от вятъра жълтеникавокафява гънка в соленото дъно. Баситор извади дълъг нож.

— А сега, Лиан — подхвана Игър, — ще ми обясниш какво се случи вчера, иначе…

Кимна към аакима, който приклекна пред Каран.

— …иначе ще й избода очите — довърши Баситор.

— Няма нищо за обясняване — невъзмутимо отрече Каран. Не би им показала колко се бои. — Сънувах Рулке. Стоеше върху творението си, от което бликаха мощни лъчи.

Игър почти долепи носа си в нейния.

— Това ли било?

Тя надуши киселия му дъх. Жълта пелена покриваше зениците му.

— Да…

Очите й обаче кривнаха. Не можа да се възпре.

— Лъже! — изрева Баситор и върхът на ножа му опря в долния й клепач. — Отговаряй правдиво. Кълна се, ще провеся очите ти на бузите.

— Каран — смотолеви Лиан, — ако има още нещо, кажи им го!

Тя плачеше от ужас, но въртеше глава.

— Щом е тъй, заеми се с него! — изхриптя Игър и кимна отсечено към Лиан.

Баситор го хвана за брадичката и поднесе острието към очите му. Лиан се смръзна и се опули към върха на ножа, без да мига.

— Е, Каран? — злорадо подкани Игър. — Какво предпочиташ? Да извадим очите на твоя любим или…

Баситор опря ножа в слабините на Лиан.

— Сънувах, че и Лиан стои там до Рулке — запелтечи тя. — Но това е само сън!

— Който доказва падението му. Друго няма ли да си признаеш? — троснато попита Баситор и пак вдигна ножа към лицето на жертвата си.

— Не. Няма друго — отвърна тя безсилно.

— Изобщо не сме приключили с вас — увери я Игър. — Лиан, разкажи ни пак за Нощната пустош. Искаме да знаем какво си правил през петте дни, когато останахте само ти и Рулке.

Лиан започна да говори, но Игър го прекъсна още на първото изречение:

— Това го чухме. Сега кажи истината.

Лиан поклати глава. Щяха да го осакатят, защото нищо повече не можеше да им разкаже. Каран съзря единствения си шанс. Игър беше непохватен в слепотата си. Лесно би му се изплъзнала. Но пъргавият Баситор… Тя щеше да се спаси, Лиан — не.

Едната й длан опираше в земята. Стисна шепа зърнест прахоляк и когато Баситор се обърна с ножа към нея, привлечен от движението й, тя запрати всичко в очите му.

Заслепи го, но не го разколеба. Той се хвърли с ножа напред към мястото, където знаеше, че ще я намери, а другата ръка разпери, за да я улови, ако понечи да избяга.

Лиан подложи крак и аакимът се просна по корем. Острието полетя към Каран под напора на огромната тежест на Баситор. Тя трескаво се извъртя, ножът потъна в спечената сол до гърлото й, а Баситор се стовари върху нея. Главите им се удариха с пукот.

Това обърка аакима за миг, в който обикновено тромавият Лиан успя да грабне ножа.

— Помощ! — развика се Лиан с цялата мощ на гласа си. — Игър, не мърдай! Помощ!

Усукваше робата на Баситор под врата му и притискаше върха на ножа в основата на черепа му.

— Махни се от Каран, ама много бавно. Опиташ ли се да ме изненадаш, ще ти прекъсна гръбнака.

Мускулите на аакима се напрегнаха. Лиан се страхуваше от врага си, натисна още по-силно и изсъска:

— Ще го направя! — Така стегна робата, че Баситор не можеше да си поеме дъх.

Игър понечи да се прокрадне към тях.

— Стой си на мястото — троснато заповяда Лиан, — иначе ще убия единственото ти приятелче, слепецо!

Аакимът се отпусна изведнъж и се търкулна встрани, за да освободи Каран. Тя имаше огромна цицина на челото и друга на тила. Гледаше зашеметено.

Лиан й подаде ръка.

— Да вървим. А ти се махни от пътя ни!

Замахна с ножа така, че дори болните очи на Игър да го видят.

Игър се притисна към стената на долчинката.

— Аз не забравям! Ще живеете в страх от мен до края на дните си. Заклевам се, че ще ви смажа, колкото и време да мине.