Йън Ървайн
Тъмна е луната (31)

31.
Порталът на Фейеламор

Фейеламор се запъти на североизток, за да изведе Мейгрейт от Банадор. Вървяха през Фейдонската гора, където секачите поваляха последните, твърди като желязо, великански дървета, за да може пристанищният град на Туркад да се издига все по-нависоко над тинята на плитчините. Прекосиха река Сабот по брода в Ганс — обширните чакълести брегове бяха оголени заради сушата. Завариха самотен търсач да пресява наносите за зрънца платина. Продължиха на север, после свърнаха на запад към областта Дънет, свряна насред огромната Елудорска гора. По западния край на тази изолирана земя се издигаха планини, на юг бяха трудно достъпните възвишения на Банадор, а на север започваше верига от безплодни хълмове. Вървяха около две седмици и въпреки войната, патрулите и опустошенията не се натъкнаха на сериозно препятствие.

Няколко пъти дочуха по пътя вести за завръщането на Игър и участта на Втора армия.

— Нали ти казах? — натякна Фейеламор. — Е, какво мислиш сега за този твой любовник?

Мейгрейт чувстваше как се отърсва и от последните нишки на връзката си с Игър. Той беше същинско чудовище и вече нищо не означаваше за нея. Щом взе това решение, вече нямаше друг избор, освен отново да служи на господарката си — на тази жена, която бе властвала над нея през целия й живот? И дългът към която не би могла да изплати до края на дните си.

— Приключих с него — троснато промърмори Мейгрейт.

От този миг с всяка крачка се лишаваше от откритата наскоро самоувереност, завръщаха се унинието, отчаянието и празнотата на предишния й кошмарен живот. Докато доближат скривалището, което Фейеламор си бе избрала в дебрите по гористите подножия на Дънет, новото „аз“, което Мейгрейт бе градила с толкова мъчителни усилия, вече го нямаше. Фейеламор за пореден път беше обсебила съдбата й, а под новата за нея любезност се криеше все същата грубост.

 

 

— Най-после пристигнахме — промърмори господарката й и се отпусна на обрасъл с мъх камък, а въздишката й криеше бремето на вековни безплодни стремежи. — Единствено това място в Сантенар ми напомня донякъде за Талалейм. Тук мога да постигна целта си.

Избраното от нея убежище беше дълбока долина, стигаща до планините. Завършваше с на практика непристъпна висока стръмнина. Ридовете от двете страни също бяха почти отвесни и опасни за катерене — по-добри и от крепостни стени. В долината се влизаше по улей, издълбан във варовика от речните води, които се спускаха буйни, дълбоки и студени в руслото си. Двете жени проникнаха в скривалището си по тесен корниз край реката. Нямаше да бъдат неуязвими тук, но трудно би ги доближил някой и задачата да се опазят се улесняваше. По-нагоре долината се разширяваше и тъмнееше под гигантски дървета, а в горния си край беше влажна и мъглиста под стъпаловидни водопади, достигащи височина триста разтега. Увивни лози покриваха стволовете, около които всичко беше обрасло с папрати. Фейлемите сигурно биха харесали тази земя, тя беше бледа сянка на родината им. Фейеламор я бе намерила отдавна и беше запомнила мястото, за да дойде тук при нужда.

— Прекрасно е — промълви Мейгрейт, когато се огледа във всички посоки.

Фейеламор се изправи като ужилена.

— Не само прекрасно, а подходящо! Каквото и да направя тук, ще ми провърви, а ни предстои много работа. Как се нуждая от сънародниците си…

— Още са в Мириладел, нали?

— Повечето са там. На триста левги оттук. — Мириладел беше земя на езера, блата и прохладни гори от южната страна на Големите планини. — Но колкото и да са далеч, трябва да ги доведа тук. Ето я и първата от твоите най-важни задачи.

Мейгрейт затаи дъх. Започваше онова, което бе очаквала през всичките дълги години. Е, ако не очаквала, поне се бе подготвяла за него. Всъщност изобщо не беше сигурна, че го желае.

— Първо ще се опитам да достигна с мисловна връзка фейлемите. Ти ще ме подкрепяш! Седни тук.

— Способна си да установяваш далечна връзка?! — смаяно възкликна Мейгрейт. — А аз си мислех…

— Тази дарба е присъща именно на фейлемите, макар че и сред нас се среща рядко. Не съм ли ти казвала по време на обучението ти?

— Ако е така, защо ти не дойде с мен във Физ Горго да откраднем Огледалото?

— Де да бях дошла! — навъси се Фейеламор.

Започнаха, като свързаха съзнанията си с лекота. На Мейгрейт преживяването не й допадна също както при връзката с Каран при Физ Горго миналата есен. Чувстваше го като нахлуване в най-неприкосновените кътчета на душата й — единствените, които бе успяла да опази само за себе си при дългото си подчинение на Фейеламор. Съзнанието й се възпротиви и отхвърли връзката, а самата тя отхвърча по гръб на тревата.

— Въздържай се! — изгъгна Мейгрейт. — Или ще се свързваш с мен както аз предпочитам, или няма да го правим. Не бърникай в главата ми.

Господарката й се надигна бавно и сви пръсти. Мейгрейт се напрегна, готова да избяга. Но каквото и да бе намислила Фейеламор, отказа се веднага и се настани на камъка.

— Както желаеш. Само връзката има значение. Ще опитаме пак, ако си готова.

Мейгрейт се слиса. Може би и тя имаше някаква власт над Фейеламор…

Накрая, без да навлиза в мислите й, господарката й налучка връзка, която Мейгрейт беше склонна да търпи.

„Еламай, Еламай!“ — отправи зов Фейеламор.

Безпределната празна тишина на света кънтеше в ума на Мейгрейт.

— Толкова са далеч… и е толкова трудно — прошепна Фейеламор.

„Еламай! Халал! Гетрен!“

— Не отговарят.

Тя зовеше неуморно, но отклик нямаше. Фейеламор посърна.

— Защо мълчат? — Беше се вкопчила в дънера, за да не се свлече на земята. — Много съм отпаднала. Дай ми малко от твоята сила.

На Мейгрейт й се стори, че собствената й кръв изтича от гърлото й по връзката. Изведнъж й се зави свят и тя също трябваше да се подпре, за да не падне. Ручейчето се превръщаше в пълноводен поток. По челото й изби студена пот.

А Фейеламор упорстваше, докато в очите й не изскочиха сълзи. Мейгрейт се почувства омекнала като надут преди седмица балон. Всеки момент можеше да припадне, затова се излегна на тревата.

Накрая доловиха отговор, макар и съвсем слаб.

„Кой ни вика? — дочуха като шумолене на сламки. — Ти ли си, Фейеламор?“

„Да, аз съм. Време е. Елате при мен в Елудор. Намира се на северозапад от големия град Туркад на остров Мелдорин. Намерих убежище в планинските подножия — местността се нарича Дънет.“

Нямаше нужда да обяснява, че тук има гора — нима фейлеми биха се скрили другаде?

Мейгрейт чувстваше гнева им, нежеланието да се отзоват.

„Защо не ни потърси досега? Къде беше толкова години?“

„Нямаме време! — напрягаше се Фейеламор. — Елате! Елате! Веднага и потайно.“

Не чу нищо.

„Ще дойдете ли? — Връзката чезнеше. — Ще дойдете ли?! — Отново мълчание. — Умолявам те, Еламай! Длъжни сте да дойдете. — Фейеламор зарови лице в тревата. — Свържете се с мен утре!“

Връзката избледня като светлина след залез.

— Ще дойдат! Трябва да дойдат!

Мейгрейт си мълчеше. Защо пък да идват? Те бяха прогонили Фейеламор, още когато самата тя беше дете. Не знаеше причината, но в нея се криеше и отговорът на загадката за нейното раждане и смъртта на родителите й.

 

 

На другата сутрин Фейеламор се събуди раздразнена и наежена.

— Какво ти е? — попита Мейгрейт, щом й омръзна да я гледа как крачи напред-назад.

— Фейлемите трябваше вече да са ме потърсили.

Фейеламор веднага се извърна, за да не среща погледа й. Към края на деня вече не можеше да се владее. Въпреки присъщата за нея сдържаност тя дори започна да си гризе ноктите. Никой не пожела да се свърже с нея в мислите й.

— Защо не ги призовеш отново? — учуди се Мейгрейт, когато приготвяше вечерята.

— Не мога! — изстърга гласът на господарката й. — Връзка на такова разстояние не е нещо, с което се захващаш всеки ден.

— А аз си представях…

— Трудно е да я установиш и на една левга. Ако разстоянието е две левги, става четири пъти по-трудно. Три левги — девет пъти. А на триста левги… пресметни си го сама! Може би никой не е опитвал това преди в цялата история на Трите свята! Мога да се изтощя в десет безплодни опита, защото сигналът е твърде слаб. Но нали има стотици, хиляди фейлеми. Ако всички заедно пожелаят да се свържат с мен, ще преодолеят неумолимите пречки на пространството.

— Да де, стига да пожелаят — промърмори Мейгрейт, за да я ядоса.

Няколко дни по-късно те опитаха отново, но макар че се раздадоха докрай и Фейеламор вече нямаше сили дори да си вдигне главата, не доловиха нищо.

— Май се крият от тебе — подхвърли Мейгрейт, макар да се опасяваше, че ще изпита гнева на господарката си.

Фейеламор стисна клепачи, за да спре сълзите, и прошепна:

— Така е. Издигнали са преграда в съзнанията си. Срещу мен! А аз ги доведох на Сантенар. Не ми оставят друг избор, освен да посегна към забраненото.

Дни наред тя не помръдна от ложето, което си беше стъкмила от клони и папрати. Мейгрейт я наглеждаше, но всеки път чуваше „Махни се! Размишлявам!“. След като мина седмица от идването им в долината, Фейеламор наруши мълчанието, което си бе наложила сама.

— Аз бях права — започна нерадостно.

Мейгрейт добави дърва в огъня, който им помагаше да отпъждат комарите. Не прояви никакво любопитство, Фейеламор обаче искаше да сподели неволите си с нея.

— Права бях, когато подхванах тази рискована игра преди три столетия. През цялото време ме измъчваха съмнения, мислех си дали не погазих своята чест заради неуловима сянка. Дали не извърших това безгранично зло заради нещо, което никога няма да се сбъдне.

Мейгрейт се заслуша. За какво говореше тя? Изведнъж й стана студено и протегна ръце към пламъците. А господарката й се взираше в огъня и редеше думите с равен глас.

— Още преди моята неприятелка Ялкара да открие пролука във Възбраната и да избяга, аз подозирах, че все още има проходи между световете. Опълчих й се, за да го намеря, и бях победена. Тя научи прекалено много тайни от онова прокълнато Огледало. Но преди Гетрен да ме отнесе на сигурно място, зърнах за миг своя шанс в Огледалото! Бях в несвяст много седмици. По-късно, когато не можех да се надигна от постелята и ме разяждаха омразата към нея и погнусата от себе си, аз научих, че Ялкара не е постигнала всичко, което е искала. Пострадала толкова зле, че била принудена да избяга незабавно. Узнах, че е оставила нещо, което да довърши делото й. И както тънех в скръб и отчаяние, ме осени нов замисъл. Прозрях как да злоупотребя с дарбата, да я превърна в сечиво, което да приспособя към нуждите си, за да разкъсам Възбраната!

Мейгрейт така се втрещи, че за малко да се втурне накъдето й видят очите. И на Големия събор бяха споменали за премахване на Възбраната, но това бяха празни приказки. Но оттогава често беше умувала какви могат да бъдат последиците.

— Но никога нямах увереност — говореше Фейеламор. — Едва когато си послужих с Огледалото в Катаза, се убедих в правотата си.

Нещо древно и плашещо се таеше в очите й. Тя изви глава, сякаш се притесни, че се е издала, и то тъкмо пред Мейгрейт.

Значи през цялото време целта й е била да пробие през Възбраната. Тогава какво би сполетяло Сантенар? Редно ли беше да й помага? Краткият досег с властта беше отворил очите на Мейгрейт за света и за собственото й място в него. Имаше какво да направи и човек като нея, равнодушен към могъществото и богатството, но държащ на почтеността.

Веднъж дори бе попитала Игър за Възбраната, защото знаеше, че той е най-близо до вникването в същността й.

 

— Не знам какво би се случило — бе казал той, — а предполагам и на никой друг не му е ясно. Няма човек, който наистина да разбира Възбраната. Защо се е появила? Не знаем. Дали Шутдар я е създал нарочно, като последна гавра с възхитителното си творение — златната флейта? Последен изблик на злоба, преди да унищожи и себе си, и флейтата? Или това се е случило просто защото равновесието се е наложило отново след толкова продължително отклонение към крайностите? Или пък накрая се е намесила друга сила? Там са били Рулке, Ялкара и Кандор, както и повечето други величия на онази епоха. Била ли е Възбраната нечий замисъл или провал? Незабавно ли е възникнала, или постепенно се е развивала през следващите седмици? Това също не знаем. В едно-единствено нещо няма съмнение — когато кароните и фейлемите пожелали да се върнат на своите светове, Пътят между световете се оказал затворен.

— Не е ли замесена Ялкара? — бе попитала Мейгрейт. — Тя е знаела достатъчно, за да намери пролуката във Възбраната, когато се е нуждаела от нея.

— Убеден съм, че Възбраната ни защитава, независимо дали е създадена с тази цел, или някаква друга. И не вярвам, че премахването й ще ни върне в положението, преди да бъде унищожена златната флейта. Според мен така биха се отворили всички проходи между световете. И Сантенар ще бъде безсилен пред пустотата.

Нашият свят ще заприлича на село под бент. Разкъса ли се бентът, селото бива пометено от вълната. Ако Възбраната бъде пробита, Сантенар пък ще бъде разкъсан, защото нямаме защита срещу онова, което дебне в пустотата. Може би изобщо не съществува защита. Фейеламор си позволява да посяга към нещо, което не разбира.

 

— Да премахнеш Възбраната? — повтори на глас Мейгрейт и Игър изчезна от мислите й. — Ами Сантенар? Нима би обрекла света, в който си намерила подслон от толкова векове?

— Когато бягаш от затвор, не те интересува безопасността на надзирателите. Нека Сантенар сам се погрижи за себе си. Надникнах в Огледалото и видях каквото търсех. Има път. Мога да пробия Възбраната. И ще отведа фейлемите у дома, ако ще всичко около мен да бъде заличено. Заклела съм се. Съзнавам дълга си.

— Как ще го направиш?

— Не смея да кажа нито на тебе, нито на друг. Достатъчно е да знаеш, че има много крачки до целта, необходима е прилежна подготовка. Първата крачка е направена — инструментът е готов. Несъвършен е, да, но ще послужи. С втората също приключих. Видях пътя. Намерих прохода на Ялкара в Огледалото. Но трябва да науча много и да се сдобия с толкова неща, а времето свършва. Надпреварвам се с Рулке, а той вече показа намеренията си. Който от нас успее пръв, ще провали замисъла на втория. Може би трябва да изпреваря и Мендарк, ако е оцелял в Катаза. При връщането си оттам открих огромна заплаха — нещо, което не бива да попадне в ръцете нито на Съвета, нито на Рулке. Което пък може да се окаже и възможност… Не, няма дори да мисля за това.

Да се заемаме с нашата работа. Фейлемите ме изоставиха. Молех се да не стигам до този избор, но сега съм принудена да го направя. Налага се да отидем на далечни места, а времето не стига. Няма как, ще отворя портал като онзи, който Тенсор създаде в Катаза. И тази тайна изтръгнах от Огледалото.

— Портал ли?! — втрещи се Мейгрейт. — Нали на фейлемите е забранено да прибягват до подобни средства?

— Права си. Всеки портал е престъпление срещу забраната, наложена над магическите творения, която сме се клели да спазваме в далечното минало. Създаването му е гибелен грях и ще платя неимоверна цена. Но сега ми е потребен портал, ще ми е необходим отново и когато настъпи края на всичко това.

Мейгрейт знаеше за забраните, които засягаха единствено фейлемите, но не и за последствията от нарушаването им. Фейеламор се върна на ложето си, по-сприхава от всякога. Мейгрейт странеше от нея през следващите дни, обикаляше из гората, докато не опозна цялата долина. Обичаше горите, в такава земя бе израсла, но тази тук беше тъмна и влажна, винаги в сянката на високите ридове, и непрекъснато й навяваше потискащи мисли.

Последната година беше време на смърт и умът й не можеше да се скрие от тази истина. През времето, което беше прекарала с фейлемите в Мириладел, те почти не остаряваха, малцина умираха или се раждаха. Обикновено ги погубваха злополуки или пък сами губеха желанието да търпят и занапред принудителното изгнание на Сантенар.

Но откакто беше дошла в Мелдорин, навсякъде виждаше смърт, а и тя бе изиграла своята роля на нейна глупава помощничка. Аакими загиваха и в Шазмак, и далеч извън стените му, цял Ягадор беше пламнал от северните до южните си предели. Безчет хора се бяха простили с живота си, повечето заради Игър. А с военния си поход в Банадор, уж по най-благородни подбуди, Мейгрейт бе изтребила още мнозина.

Колко ли деца щяха да умрат от глад тази нощ, защото бащите им не са се прибрали вкъщи след сражението? Колко ли вдовици щяха да си изплачат очите? Колко ли майки, бащи, братя и сестри щяха да ридаят за онези, които никога нямаше да зърнат отново? Колко дръзки млади бойци се домъкваха обратно сакати и озлобени от болката и мизерията? Мейгрейт за пръв път допускаше подобни въпроси да се впият в ума й.

Дори след двадесет години тези рани нямаше да заздравеят. И за какво воюваха? По волята на един или друг тиран. А по-лоша от Фейеламор нямаше.

„Някой трябва да стори и добро на този свят — рече си Мейгрейт, — и няма кой друг да свърши това вместо мен. Започвам да проумявам своя дълг… към самата себе си. Ще открия призванието си в онова, което доскоро беше само досадно бреме за мен. Времето с Фейеламор, Игър и Ванхе ми даде уменията, каквито малцина други имат. Останалото зависи от мен. И когато мигът настъпи, трябва да съм готова.“

Тя не си позволяваше да безделничи. Плетеше рогозки и стени от тръстики, съшиваше ги с усукана трева и ги провесваше между пръти. Накрая се сдоби с колиба — леко, но пък доста уютно убежище. Там окачи хамака си, за да не й досажда толкова влагата. Фейеламор, ако ще, да спи свита на кълбо в някое клонато дърво.

После се зае да прерови облите камъни в речното русло и запълни времето си със сътворяване на светлици. Отдавна се бе усъвършенствала в това до майсторство, но пък беше минало много време, откакто бе упражнявала тези си умения. Всеки светлик се различаваше от другите. Правеше по някой и от камък, ако усещаше, че е подходящ. Повечето бяха от минерали, каквито се намираха тук. Най-лесно беше да събере парчета кварц, обаче не харесваше ослепителната, сякаш накъсана светлина. Предпочиташе калцитите с тяхното меко сияние, но тези светлици се изчерпваха бързо. Най-хубав беше топазът, само че кристалите му се срещаха рядко. Веднъж дори си изработи кълбо от гранит, по-скоро за да провери на какво е способна. Неговите зловещи лъчи, изпускани от стотиците кристалчета в скалата — прозрачни, розови, млечни или черни, прекалено й напомняха за тъмната страна на луната. Послужи си с този светлик веднъж и не го докосна повече.

Когато си възвърна лекотата в направата им, започна да се забавлява с най-негодните за целта камъчета, особено късчетата базалт. Успяваше да изтръгне светлина и от тях, в един от случаите насила. Окачваше своите светлици в малки кошнички от трева и целият бивак пъстрееше, щом паднеше мрак, а светлината бавно бледнееше с изтичането на нощта.

Изпитваше потребност от труд, до изнемога, до болка. Върна се към упражненията си, правеше ги почти по цял ден, но сякаш се опитваше да напредне в празно пространство. Изпълняваше всичко като машина с тяло и душа, дори намери решението на поредната от Четиридесет и деветте кригми, която дълго бе отлагала. Но все не намираше удовлетворение. Искрата, пламнала в нея, само тлееше и догаряше. Как да стигне до източник на сила, за да се избави от господството на Фейеламор и да поеме живота си в свои ръце?

 

 

След няколко седмици Фейеламор ненадейно стана от ложето си.

— Утре ще отворим портала!

През цялата нощ седя до огъня, умуваше и понякога драскаше с клечка в пръстта. Мейгрейт се събуди няколко пъти и все я виждаше бодра, но неподвижна. Не усети кога се зазори, край цялата река се разля мъгла. Фейеламор бе отишла някъде срещу течението.

Мейгрейт я последва. Завари я на място, където реката се стесняваше между две бабуни. Тук тя беше широка само десетина крачки, затова пък дълбока и буйна. Древните дървета на гъстата гора обрамчваха руслото. Двете окачиха площадка над теснината. Изплетоха я от увивни лози във формата на три огромни хамака, опънати един върху друг. Закрепиха я с още въжета от лози. Над нея поставиха още една, свързаха ги с тънки отвесни пръти и настлаха покрив от тръстика. Погрижиха се всичко да е достатъчно гъвкаво, за да не бъде разкъсано от вятъра.

Фейеламор слезе и изгледа смръщено този сплетен от растения павилион над реката.

— И така бива — отсъди тя накрая, — макар да не ми харесва, че твърде много напомня за творението на Тенсор. Но пък подобните неща си приличат. Ще ни бъде по-лесно да отворим портала. Ако имах време, щях да му придам красота и по-изящна форма. Е, в края на краищата не се опитваме да проникнем в Нощната пустош. Само скъсяваме дълъг път. Всъщност няма и друг начин да проникнем в онова място.

Мейгрейт стоеше като закована.

— Нямах… представа, че и аз ще дойда с тебе — запъна се тя.

— Какво, да не те е страх?

— Страх ме е, разбира се — сопна се Мейгрейт. — Ти ми втълпи, че това е забранено.

— Единствено за фейлемите.

— Въпреки това се боя. Видях как пострада Игър, когато минаваше през своя портал.

— Пфу! Той е нищожество в сравнение с тебе. Качвай се при мен!

Настаниха се на площадката и Фейеламор извади от кесията си парче блед камък. От едната страна беше полиран, от другата бе ъгловат и лъщеше като стъкло.

— Донесох го от Катаза — обясни тя. — Частица от портала на Тенсор, отчупи се при ненадейната поява на Игър… или на Рулке. Не помня.

— Рулке! — смънка Мейгрейт и стомахът й се сви.

Господарката й не проумя нейната реакция.

— Все едно е. Има значение единствено, че е бил в портала. Подобните неща се привличат… Надявам се това да ни стигне.

Близна парчето, нагласи го грижливо на площадката и стъпи върху него с бос крак. Насочи силата си и създаде връзка между себе си и Мейгрейт.

— Първо да видим къде ще се пренесем.

— Аа, къде всъщност? — попита Мейгрейт, която много се боеше от портала.

Фейеламор не отговори. Замахна и светът се скри. Навсякъде се кълбеше мъгла, после Мейгрейт съзря огромна твърдина върху голо било, а в долината отвъд — разрушен град.

— Тар Гаарн! — промълви господарката й.

Градът избледня, мъглата — също, двете вече надничаха в просторна тъмна стая. В скоби на стените бяха поставени светилници с топло сияние, но и сега им се струваше, че се взират през мъгла… може би мъглата на миналото. Около светилниците мъждукаха ореоли, преливащи се в цветовете на дъгата. На каменния под бе застлан копринен килим, в отсрещния край имаше маса с малко огледало върху нея.

„Огледалото!“ — сети се Мейгрейт, настръхнала от вълнение. Никога нямаше да забрави как надзърна за пръв път в него, когато се промъкна във Физ Горго. И как почувства, че то я призовава.

— Хависард по времето на Ялкара! — неволно потръпна Фейеламор. — Виждаме нейната дневна. Поне такава си я спомням. Надявай се, моли се спомените ми отпреди триста години да са достатъчни, за да я намерим каквато е сега, защото този начин за боравене с порталите крие рискове.

Гласът й секна. Тя залитна и се хвана за ръката на Мейгрейт.

— Помогни ми! Ние — фейлемите, можем да работим с прости творения, колкото и скъпо да ни струва. Задръж картината, докато аз търся пътя. Поеми я по връзката и я запази ясна в съзнанието си. Наблюдавай внимателно. Вероятно ще ти се наложи да поемеш всичко върху себе си на връщане.

Мейгрейт съхрани видението на стаята, а господарката й направи нещо, което нейният ум отказа да възприеме. Фейеламор изсумтя с нескрито задоволство, а следващото й действие беше не по-малко загадъчно. Изведнъж между двете с мощна въздушна вълна се отвори портал. Напорът на вятъра изтласка мъглата, замириса на сухо и застояло.

— Не я изкривявай! — прошепна Фейеламор. — Иначе никога няма да се върнем! Ох, как ме измъчва това!

Щеше да падне без подкрепата на Мейгрейт, която също отмаля внезапно. Нейната господарка изсмукваше силата й чрез връзката, но все едно я изливаше безплодно в реката.

— Спри! — кресна Мейгрейт и впи пръсти в едно от въжетата. — Ще убиеш и мен, и себе си.

Усещането за изсмукване прекъсна. Фейеламор се издърпа и стана. Блузата й беше подгизнала, лицето й беше като смъртна маска.

— Ще опитаме иначе. — Тя се вторачи в Мейгрейт. — Променила си се.

Гледаше неуверено, като че осъзнаваше как губи властта си. Мейгрейт се изсмя. У нея пак се разгоря пламъче, цялата се сгорещи от веселието.

— В Туркад ме принудиха да бъда предводителка, да заповядвам и да искам незабавно подчинение. Счупиха калъпа, в който ти ме бе напъхала. Този опит ме преобрази завинаги. Помни това следващия път, когато понечиш да се разпореждаш с мен безпрекословно. Твоето време свършва, моето тепърва започва.

— Не си видяла и малка част от оръжията ми! — изфуча Фейеламор, но предпочете да избегне свадата. — Да продължим. Сега и ти стъпи на камъка.

Мейгрейт подпъхна ходило под по-дребния крак на господарката си и усети с петата си неравната повърхност на камъка. Ходилото на Фейеламор потрепваше. Мейгрейт не я бе виждала толкова изцедена, откакто се опомниха след Големия събор.

— Добре ли си?

— Забранени дела! — шепнеше Фейеламор. — Ще си платя за това. — Тя направи жест с двете си ръце. — Ще се упражня няколко пъти, за да свикна с портала и да опипам защитата на Хависард. Ще отидем там, където Ялкара ме победи, а после избяга.

Колкото и да се напрягаше, тя не постигаше нищо.

— Виждам къде искам да бъда, но не и как да стигна там. Цялото пространство в онова място е разкривено. Прекалено слаба съм.

Коленете й се подгънаха и Мейгрейт трудно я задържа да не цопне в реката.

— Всичко е напразно — задъхваше се Фейеламор, вкопчена в нея. — Опитам ли още веднъж, не бих имала сила да използвам портала. Ще рискувам с образа, който вече имам.

— Прехвърли ми всичко — предложи Мейгрейт, уплашена за съдбата и на двете. — Покажи ми как контролираш портала.

— Не си готова!

— Вярно е! Не съм. По-готова съм обаче от тебе, а не искам да умра заради неуспеха ти. — Тя се бе опомнила бързо и се чувстваше все по-добре въпреки безплодните усилия на Фейеламор. — Покажи ми как търсиш мястото и точно как се мъчиш да проникнеш.

Другата жена съзнаваше, че е в безизходица. Образите се преляха по връзката. Мейгрейт потърси… и картината на Хависард изплува, устойчива като самата земя, но беше обгърната от огромна прозрачна ципа.

— Има закрила! — озадачи се тя. — Но… май ще намеря къде да минем през нея.

Фейеламор потрепери от нейната увереност. По-късно трябваше да й смачка самочувствието. Но сега единствено важно беше да проникнат в Хависард.

Мейгрейт все още не искаше да мине през портала, но се наслаждаваше на шанса да разгледа Хависард. Повече я безпокоеше състоянието на Фейеламор.

Тя отвори портала.

— Да се прехвърля ли?

— Не! — викна господарката й стъписана, сякаш се безпокоеше за нея. — Първа ще бъда аз, за да го закрепя в другия край. Това е най-опасният момент, особено за мен.

Тя прекрачи в портала и изчезна. Площадката се разлюля неудържимо. Мейгрейт се опря на коляно и едва не дръпна ходилото си от камъка. Усещаше колко опасно е прехвърлянето и за миг се изкуши да премахне опората на портала в този край, докато Фейеламор е в него. И да се отърве от неприятности веднъж завинаги. Не, това беше спасение за страхливци. Тя закрепи портала, за да не се гъне и свива, най-сетне бе стабилизиран и в другия край. Гласът на Фейеламор, променен до шепнещо грачене, я повика.

Мейгрейт се поколеба. След случилото се с Игър не искаше да влиза в портал, но Хависард я подмамваше. Пристъпи, подвоуми се и тялото й сякаш се разтегна в противоположни посоки. Порталът я придърпваше по-силно. Вътрешностите й се усукаха на възли, след миг тя се появи с главата напред в тъмна стая и се удари в нещо.

Полежа малко. Имаше прахоляк в устата си, а и го вдишваше непрекъснато. Заблещука светещо кълбо, въртящите се прашинки полека се слегнаха и тя видя, че са в стаята, която си бе представила Фейеламор. Съвсем същата, макар и прашасала, но Огледалото го нямаше.

— Хависард! — пресекливо изрече господарката й. Лицето й бе загубило розовия си оттенък, изглеждаше стара и повехнала. — Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Порталът се натъкна на защитата, поставена от Ялкара, едва не го изтървах. За малко да умрем и двете. — Очите й издаваха ужаса от непредвидения риск. — Никой не е идвал тук, откакто Ялкара избяга. Наложената от нея закрила не губила силата си и за миг, но какво се е опитвала да опази, никой не знае.

Още дълго след прехвърлянето действителността се разклащаше като вълнички по водата на езеро. Фейеламор изглеждаше посърнала в твърдината на своята стара противничка, но Мейгрейт се ободри.

Изведнъж стените отново се разтърсиха от връхлетяла нереалност — двете жени бяха изхвърлени за недоловим миг от всякакво пространство и време. Хависард го нямаше или пък се пренасяха в моменти, когато отдавна е рухнал. Прозрачни вълни помитаха стените и им показваха други епохи. Тълпи копачи, излизащи от сребърните рудници. Построяването на Тар Гаарн. Или прастара ера, когато тук бе имало само гористи хълмове, ревящи водопади и пантери издебваха кози по склоновете. Всичко се разбърка диво и разтърси умовете им, привикнали с подредения свят. Време и пространство се гънеха и им подмятаха видения, в каквито тънат безумците. Всичко трепна още веднъж и Хависард отново беше на мястото си.

Старо, прашно, простичко уредено място: каменни подове в черно или сивкаво-синьо, тук-там малки килими. Каменни стени в сиво или леден оттенък на синьото. Нарядко се виждаше прекрасен малък гоблен или резба по камъка. Имаше релеф от метални нишки — галопиращ кон, също само в сиво, синьо и бяло. Мейгрейт се пресегна към светлинната лента на стената. За нейна изненада тя грейна по цялата дължина на коридора. Тръгнаха по него и заслизаха по дълга стълба. Не си казваха нищо. Мейгрейт губеше усета си за посоката, сякаш порталът бе завъртял мозъка й наопаки. Боляха я дългите кости в ръцете и краката.

Докато слизаха, действителността отново се измести, но по съвсем различен начин. Неустоимо и плашещо четирите измерения се извиха и разтърсиха. Мейгрейт се почувства като пребита. Загуби равновесие и се търкулна превита по последните три стъпала, притиснала длани към корема си. Всички светлини угаснаха. Фейеламор се тръшна на стълбата, за да не падне. Вдигна своя светлик по-високо и зяпна Мейгрейт. В очите й се преливаха златисти искрици.

— Това пък какво беше?

 

 

В Елудор площадката отскочи нагоре и се килна странично от неустойчивостта в прехвърлянето на Мейгрейт. Причини я огромното напрежение, с което тя поддържаше портала въпреки чудатостите на Хависард. После площадката зае предишното си положение и замря, но парчето камък, което Фейеламор бе пренесла чак от Катаза — опората на техния портал, полетя бавно към бурното течение на реката.