Йън Ървайн
Тъмна е луната (36)

36.
Светлина в Каркарон

Каран се събуди още по тъмно от упорито тропане, все едно някой от капаците на прозорците се бе разхлабил. Надигна се с помътена от съня глава и полека осъзна, че няма вятър, който да блъска капака. Някой думкаше от цяла вечност по входната врата. Всяко мускулче я болеше от преумората, но бездруго беше време да става. Втурна се надолу по каменните стъпала, загръщайки се с халата. Дали войната не бе избухнала отново? Или бирниците на Игър бяха подранили…

Щом отвори вратата, застана пред поредното малко чудо. Отпред се тълпяха засмени хора — Малиен и още единадесет от избралите я за предводителка аакими.

— Чух в Туркад за твоите несгоди — направо започна Малиен — и дойдохме по-рано, отколкото бяхме намислили. Тук сме всички освен Тенсор, Аспър и Баситор, от чието отсъствие несъмнено ще си доволна.

— Как е Тенсор?

— Горе-долу добре след онова, което го сполетя.

— Нямам думи да ти опиша колко се радвам! — Каран ги разцелува поред. — Не знам как ще ви изхраним, но по-късно ще си блъскаме главите над това. Влизайте!

— Ние пък не дойдохме с празни ръце — ухили се Малиен. — Погледни!

Каран надникна навън и видя да се подава от мъглата най-грамадната каруца, която можеше да си представи, с шест колела и покрит с брезент товар, стърчащ разтег и половина над канатите.

— Та какво ще има за закуска? — подкачи я Малиен.

— Овесена каша и палачинки — обеща Каран.

Малиен скочи върху ритлите, порови под брезента и измъкна великанска манерка.

— Ето ти сироп от боровинки, тъкмо като за каша и палачинки — рече гордо тя и всички отидоха в кухнята да се стоплят.

Вечерта Каран, Малиен и Шанд обсъдиха събитията от последните месеци, естествено не пропуснаха да поговорят и за Лиан. Накрая старецът дръпна Каран настрана.

— Вече не съм ти нужен тук и ако не се сещаш за нещо друго, ще си тръгна призори.

— Щом искаш, тръгвай, имаш моята най-сърдечна признателност — промълви Каран, която отдавна вече не му се сърдеше. — Без тебе бях за никъде. Знам и какво си пуснал в ковчежето снощи. Никога не бих могла да ти се отплатя.

— Отричам да съм слагал нещо в ковчежето — каза най-невъзмутимо Шанд. — Затова те моля повече да не споменаваш това.

— Така да бъде. У дома ли се прибираш?

Той въздъхна и плъзна дебелите си пръсти през оредяващата си коса.

— Иска ми се, но… трябва да занеса вести в Туркад.

— За Лиан! — сепна се тя. — Задължително ли е да казваш на Игър и за него?

Старецът се поколеба.

— Моля те! — настоя тя. — Той е по-добре сега. Дай ми поне този шанс. Какво ще стори тук, щом Малиен ще го държи под око? А дори инат като тебе трябва да признае, че не е изключено и да грешиш.

Шанд се навъси.

— Е, нека бъде по твоему… Има някаква нищожна вероятност да съм се заблудил и ако е така, последствията ще бъдат печални. Няма да изтърва и една дума до следващата ни среща, а ти внимавай.

Каран стана по изгрев, но той бе тръгнал. Този ден времето беше толкова меко, че всички поеха нагоре по пътеката към канарите и Готраймската гора. Лиан беше бодър, вървеше до нея по целия път и запомняше всичко видяно, за да го вмъкне в сказание по-късно.

Чудесното, макар и студено време се задържа повече от седмица, събраха стотици торби ядки, напълниха няколко бъчви с осолена риба, както и десетки кошници изсъхнали и спаружени, но годни за ядене плодове. От тях щяха да сварят сладко. Не пропускаха и гъбите, дивия чесън и всякакви грудки и корени. Дивечът бе повече, отколкото очакваха. Заедно с докараното от аакимите вече имаха достатъчно запаси, за да изкарат зимата, а оставаше и малко за изпращане в града.

Аакимите не се помайваха в благоприятните дни, а с неуморен труд изградиха зидовете и сложиха покрив. В къщата пак щеше да има допълнителни стаи, когато ги завършеха отвътре, но въпреки това щяха да се свират в теснотия. А после ги връхлетя същинската зима и валя сняг цяла седмица. Готрайм беше напълно откъснат от света.

Работата намаля, никой не излизаше, освен ако не бе крайно наложително. Можеха да довършат възстановяването на къщата на спокойствие. Някои аакими пак се качиха в гората да ловуват. Ниските температури не ги притесняваха.

Каран пък седеше с Рейчис до голямата маса в трапезарията, отрупана с книги, дълги колкото ръката й. Дебелите листове в тях бяха от домашно направена хартия. Нейните семейни Предания. Всяка подробност от живота в Готрайм бе записвана в продължение на хилядолетие: раждане, смърт, реколта, суша, развъждане на животни, пожари, наводнения, епидемии, глад, войни…

Но заемеше ли се с тях, все се намираше нещо да я разсее или самата тя откриваше, че не успява да се съсредоточи. Но една нощ лежеше будна, не се стърпя, стана и погледна към пълната луна, обърната към Сантенар с тъмната си страна. Изведнъж се пробуди нейната дарба на усета. В тъмните бездни на света още едно парченце си бе щракнало на мястото. Врагът се бе изтръгнал на свобода! Каран проумя, че отдавна е чакала и това да се случи.

Лиан преглеждаше своите записки от дните, прекарани с Тенсор, описанията на Нощната пустош и книжата на Кандор. Занимаваше се с тях кротко и старателно, но вече я нямаше изгарящата страст. Обикновено зарязваше хартиите в ранния следобед и сядаше да зяпа снега през прозореца. Над него властваше безмерна печал.

Понякога обикаляше из къщата, прехвърляше небрежно родовите архиви на Каран, оглеждаше как е построена къщата или се унасяше в някакви свои мечтания. Особено му допадаше старата част на имението, построена според легендата преди две хиляди години. Няколко пъти Малиен се натъкваше на него, както беше легнал на пода и се взираше в тавана.

В нощта, когато прозрението осени Каран, неприятно видение го лиши от дълбоката забрава на съня. Той седна в леглото и се опита да събере откъслечните образи в нещо по-смислено.

В сънищата си пренасяше цепеници и ги редеше до каменната стена на барака за дърва. Не беше в Готрайм, защото се влачеше с товара си към върха на опасно остър рид, а бушуващият вятър напираше да го запрати в небето. В един миг разбра, че не носи дърва, а странно извито парче метал. При всеки опит да го подреди върху останалите то не пасваше и някой му крещеше гневно. Лиан безкрайно разнасяше своето парче метал нагоре и надолу по билото, но всеки път го виждаше с различна форма и никоя не се оказваше подходяща. Сутринта Малиен го намери седнал на стъпало в старата къща. Гледаше втренчено стената. Тя постоя угрижено до него.

— Лиан…

Той дори не шавна и Малиен докосна рамото му. Лиан бавно изви глава и я погледна отнесено.

— Да?

— Ела с мен. Имам новини.

Тя тръгна по коридора и Лиан се затътри след нея. Малиен свърна към трапезарията, където седяха Каран и Рейчис. В стаята обаче имаше още един човек — стопанин от западната, по-неплодородна част на долината. Той често ходеше на лов в Готраймската гора.

— Дутрис, запознай се с Малиен и Лиан — представи ги Каран. — Разкажи им какво си видял онзи ден.

Той беше млад, на годините на Каран, нисък и жилав, със загоряло лице и тънки, но мазолести пръсти. Въпреки бяло-русата коса брадата му тъмнееше. Заговори бързо и тихо, без да увърта.

— Ловувах в гората. Бивакът ми беше от западната страна. Преди две нощи видях светлина високо горе на пътеката, която води на запад. Но там няма нищо освен Каркарон. Отидох да погледна. В Каркарон имаше осветени прозорци. Не посмях да се приближа повече и слязох веднага в долината.

Младежът видимо се притесняваше да не е сбъркал и Каран го успокои:

— Добре е, че си отишъл да огледаш, без да рискуваш напразно. Видя ли някого?

— Видях! Спускаха се по пътеката от планините. Грозници със сива кожа, кльощави като тояги. Гашади. Светлините в Каркарон бяха синкави и не трепкаха. Това е.

Каран му благодари и го отпрати, после отиде при Малиен.

— Гашадите пак идват от Шазмак. Знаех си! Снощи усетих нещо. Но защо са решили да си присвоят Каркарон? Не вярвам да има по-неприветливо място в цял Мелдорин.

— И какво има в Каркарон? — отърси се от безразличието Лиан. — Чувал съм от тебе това име…

— Има паметник на безумието — троснато изрече тя, — проявено от господар на Готрайм преди много столетия. Басунез, един от прадедите ми по майчина линия. Той бил нещо като некромант, задълбал в Тайното изкуство. Въобразил си, че е открил съвършеното място за своите занимания. Така знам от баща си. Някои места се различавали от останалите заради трептенията на земята, пресичането на разни силови линии или други подобни глупости. Нарекъл го Каркарон, което означава „по-добро и от кароните“. Не е ясно дали си е мислил за същността на самото място или за онова, което се е надявал да постигне там.

Строили Каркарон двадесет години с къртовски труд, защото Басунез все не бил доволен. Три пъти заповядвал да го съборят до основи и започвал наново. Площадката е изсечена на стърчаща скала насред остър стръмен рид, там има само голи камънаци. Не се намира лесно вода и нищо не спира жестоките ветрове. Дори през лятото е мразовито, а през зимата мястото е направо гибелно. Всяко късче дърво, всеки къшей хляб трябва да бъдат занесени на гръб по пътека, на която е лесно да срещнеш смъртта. Кому е нужен Каркарон? Нищо от никого не може да опази, дори източната пътека към Шазмак. Тя е по съседния рид, на половин левга оттам.

— Сега няма значение защо са отишли в Каркарон — прекъсна я Малиен. — Важното е, че са там.

— Търсенията на Басунез се оказали безплодни. Тъй и не открил мечтаната тайна, побърквал се от безсилен гняв и покруса. Слугите му си отивали един по един. Пръстите му премръзнали и трябвало да ги отрежат, а накрая го отнесла „бялата смърт“ в най-студената зима през онова столетие.

Преди да обезумее, той бил богат човек, но прахосал всеки грайнт, за да угоди на налудничавото си увлечение. Родът ни се разорил заради неговите чудатости. След смъртта му Каркарон бил изоставен. И днес ни принадлежи, но никога не ходим там.

— И все пак защо гашадите са се намъкнали? — промърмори Лиан.

— Представа нямам.

— Трябва да пратим вест в Туркад — обади се Малиен.

Каран се въртя в леглото цяла нощ. Дали се бяха настанили в Каркарон, за да проправят пътя на Рулке, или защото така бяха по-близо до нея и Лиан? Представи си как се втурват по пътеката, за да я хванат. Със самото си присъствие в Готрайм тя излагаше на нова опасност имението и цялата долина.

Но още преди края на нощта пристигна бързоходец с писмо. Мендарк се връщал с кораб от източните земи и Игър им заповядваше да се явят в Туркад.

— Само това ми липсваше — потръпна Каран. — Няма да отида! Мразя Туркад и не искам да се забърквам повече в тези мрачни дела.

— Никой от нас няма къде да избяга — възрази Малиен. — Поначало всичко започна, защото някои хора си затваряха очите.

Вестта пробуди и уж притихналите страхове на Лиан. Край на отдиха, пак го чакаха сънища и мъки. Изведнъж проумя смисъла на видението. Металните парчета бяха готови части за машината на Рулке, а той бе помагал на гашадите да ги пренесат в склада. Това ли вършеха те в Каркарон?