Йън Ървайн
Тъмна е луната (4)

4.
Безпределната бездна

Прекрасен пролетен ден в Катаза, острова-планина, който някога бе господствал над Перионско море. Кандор бе превърнал морето в свой заден двор и беше властвал над околните земи със сила и чрез търговията. Но тази скъпоценност, морето, бе пресъхнала отдавна, от нея бе останала безмерна пропаст, осеяна с хълмове и плочи от сол, с назъбени късове изстинала лава и врящи серни гейзери. Сухото море. Около него земите пустееха. Империята на Кандор се превърна в прах. Неговата несравнима крепост се бе обезлюдила за цяло хилядолетие, но смайващите кули, съградени от сплетени каменни спирали и облицовани с бели и лазурни плочи, се извисяваха същите, както някога. Сухото море беше най-бдителният им пазач.

Оранжевите лъчи на слънцето струяха през откритите прозорци и превръщаха всяка прашинка в искрица чисто злато. Приятен ветрец подмяташе прашинките в игрив танц на безгрижно блаженство. Но хората в най-високо разположената зала на Голямата кула нямаха сили да им се радват. Стълкновението с Рулке ги бе съсипало, въпреки привидната ми победа. Избликът на възторг от съвместния им отпор и надмощието се бе изпарил. Предсказанието на Рулке и наглата самоувереност, с която им бе избягал, ги лиши дори от помен на въодушевление.

А и крайното отчаяние, с което прибягнаха до всичко достъпно им в Тайното изкуство, започваше да иска своята разплата. Само у Шанд мъждукаше следа от жизненост, но и на него му идеше да се хвърли през прозореца. „Рулке е на свобода!“ Каква полза да се напъват отсега нататък?

Каран и Лиан бяха изчезнали незнайно накъде през портала, който пък мъртвееше, по-инертен и от каменен отломък. Единствен Тенсор можеше да го възстанови, но сега доблестният ааким лежеше сгърчен и смазан на носилката. Очите му бяха като цепки в подутото лице и зяпаха немигащо в тавана. От време на време гърч раздрусваше тялото му.

„И пак не защитих Каран“ — упрекваше се Шанд. Огледа другите, пръснати из залата. Твърде зле бяха пострадали. Значи му предстоеше много работа. Може би така щеше да се залиса и да пропъди за малко отчаянието.

Игър се бе проснал на пода, дълъг като върлина. Черни кичури лепнеха по лицето му. Бе облян в пот, гърдите му свиреха от усилието да поемат повече въздух.

— Селиал се нуждае повече от помощта ти — изгъгна той, щом Шанд хвана ръката му.

Тя се присвиваше на стъпалата пред натрошената врата и сякаш искаше да се отърве от живота, в който не бе постигнала нищо достойно. Шанд понечи да я вдигне, тя обаче изстена жално, сви се на кълбо в нишата и обгърна с ръце главата си. Духът й бе сломен — не бе събрала смелост да се опълчи навреме на Тенсор и сега навсякъде виждаше последствията от това. Едва ли щеше да се опомни някога.

Шанд припряно се премести при следващия пострадал, за да приключи по-скоро тук. Хиляда стъпала по-надолу лежаха Малиен и Талия. Какви ли мъки търпяха?

Огромният чернокож воин Осейон наглед беше невредим. Не владееше магии и не бе опустошен от участие в битката на чародеите, но май беше зашеметен и не желаеше друго освен дълъг сън.

Шанд се наведе над Мендарк. Магистърът го отблъсна и се изправи без помощта му. И той страдаше като останалите, но се владееше толкова добре, че Шанд трудно долови болката му. Магистърът не бе загубил волята си.

— Селиал! — прогърмя гласът му. — Доведи лечителите си, погрижете се за Тенсор. Другите да си събират багажа! Подгответе се да тръгнем утре сутринта. Осейон, ти се заеми с нашето снаряжение. — После добави с по-мек тон: — Игър, ставай. Необходим си ни!

Игър трепна силно. Провалът беше оглозгал самочувствието му и отново го бе обладал неизразимият с думи ужас, че Рулке ще се завърне, по-силен от всякога, и ще покори повторно съзнанието му. Игър би сторил какво ли не, за да се отърве от тази участ. Той се надигна немощно като старец, потресен и сякаш смален. Липсваха част от спомените му — от влизането му в портала до мига, когато Мендарк бе проникнал в ума му и направи… нещо.

— Какво става с мен?

Напразно тръскаше глава в опит да избистри мислите си.

— Когато Рулке е завладял съзнанието ти преди векове, сигурно е оставил отпечатък, подобен на гноясващ цирей, за да те отслаби и да ти внуши страх.

— Спохождаха ме страшни кошмари — призна Игър, все още разтреперен.

— Свършено е с тях — успокои го Мендарк. — Заличих отпечатъка.

Игър го зяпна озадачен.

Шанд пък ги наблюдаваше отстрани и се чудеше. Струваше му се, че двамата са разменили ролите си. Игър тънеше в малодушие, а Мендарк ликуваше. Схватката с Рулке явно го бе прочистила от всички съмнения в собствената му мощ, породени от неуспехите през последната година.

Шанд обаче се бореше с прекалено силна умора, за да се тревожи за това. А и с никаква работа не можеше да прогони тягостните си угризения спрямо Каран.

— Ще ида да видя Малиен и Талия — промърмори той.

И други тръгнаха с него. Няколко етажа по-долу срещнаха Талия с широка превръзка на челото. Мургавата й кожа беше като избелена.

— Какво се случи? — попита ги.

— Когато аакимите взривиха вратата, парче от нея те просна на пода.

— Не, горе.

Шанд й обясни набързо.

— Как е Малиен?

— Доста зле, но ме смайва с бодрия си дух.

Слизаха още дълго до порутената зала, превърната от Тенсор в работилница. Помещението имаше странната форма на детелина с девет листа, с огнище в дъното на всяка ниша. Сега вместо едно от огнищата се виждаше отвор на шахта, спускаща се в мрака. Може би водеше чак до разлома, над който бе издигната Голямата кула. Този разлом беше сред най-забележителните средоточия на сила, подпомагаща Тайното изкуство, в цял Сантенар. Павилионът, сътворен от Тенсор — входът към неговия портал, сега представляваше купчина отломки. Сложиха носилката с Тенсор наблизо.

Шанд намери Малиен на площадката пред залата, на няколко крачки от одеялата, където я бе настанил. Щом чу стъпките му, зелените й очи се отвориха. Рижата й коса бе посипана с прахоляк.

— Какво те прихваща? — скастри я Шанд и напрегна изтощените си мускули, за да я изправи. — Пълзиш си насам-натам, а рамото ти е счупено. Ако някой болник, когото ти лекуваш, си позволи това…

— Исках да знам какво става.

Колкото и бледа да беше усмивката й, непреклонността й сгря сърцето на Шанд.

— Не победихме, но и не сме разгромени. Рулке избяга и предполагаме, че отново е в Нощната пустош. Порталът погълна Каран и Лиан още преди това. Не знаем къде са.

Малиен се олюля в ръцете му.

— Никой ли не понечи да ги спре?

— Че кой е успял да възпре Каран, когато си е наумила нещо? Освен това… май не ни достигна храброст. Всичко свърши прекалено бързо. Аз се опитах, но не сполучих. Тенсор нападна Рулке. Опасявам се, че няма да може вече да ходи.

— Заведи ме при него! — възкликна Малиен.

Шанд я внесе в залата с помощта на Осейон и я настаниха до Тенсор. Видът му я потресе. Изпепеляващата й ярост към него изчезна на мига.

— Горкият глупак — промълви тя и сложи длан на челото му. — Я се виж сега… А когато те срещнах, каквато си бях празноглава и недорасла, не вярвах да е имало по-величав сред аакимите в цялата ни история. Уви, Тенсор, имаш гибелни недостатъци.

Той не показа с нищо, че я чува. Малиен въздъхна. Може би точно нейното съжаление го гнетеше повече от всичко.

— Шанд, а какво става със Селиал? — попита тя.

Той й отвърна само с поглед.

— Значи се е пречупила?

— Боя се, че е така.

Малиен изкриви лице от болка, когато опита да се надигне.

— Шанд, помогни ми да оздравея. Сега на мен се пада да водя аакимите, за да се избавим от най-голямата заплаха след падането на Тар Гаарн.

— Ще правиш каквото искам от тебе! — Той й нагласи постеля до Тенсор. — Няма да мърдаш нито днес, нито утре. — После се отдалечи, като поклащаше глава. — Умът ми не побира как ще отнесем двама ви оттук.

 

 

Сега, когато Малиен бе ранена, Аспър остана единственият лечител в групата аакими, който беше в състояние да помогне някому. Той се зае първо с Тенсор, скоро Шанд се освободи и дойде да помага. Свалиха дрехите, избърсаха го с мокри кърпи и го прегледаха. По грамадното тяло се издуваха мускули на борец, но гръдният му кош беше хлътнал от едната страна, лявата му ръка висеше безжизнено, а целият му скелет като че беше разкривен.

— Аспър, нещо ме озадачава… — промърмори Шанд, докато се занимаваше със счупените ребра.

— Какво?

Лечителят отметна падналия пред очите му кичур с окървавената си длан. Имаше красиви ръце, чиито пръсти — типично за аакимите — бяха двойно по-дълги от дланта.

— Като гледам, нито формата, нито броят на костите му са каквито трябва.

Аспър се засмя.

— Нима не знаеш, че строежът на телата ни не е точно като вашия? Ние, аакимите, сме отделна… — запъна се в търсене на дума — … раса… племе… Не, не, ние сме отделен вид. Много близък до вашия и все пак различен.

— Знаех, но не предполагах, че разликите са толкова големи.

 

 

Щом направиха за ранените каквото можаха, Шанд отново бе връхлетян от тревогите за Каран и Лиан. Какво бе казал Рулке? „Ако знаеха къде ще ги пренесе порталът, нямаше да се напъхат с такова желание в него.“

— Къде ли са попаднали? — обади се и Малиен. — Дали Рулке ги е запратил право в Нощната пустош?

— Не знам — отвърна Мендарк, — а и това не е най-важното.

— Кое тогава е по-важно? — кресна Шанд.

Толкова се страхуваше за Каран, че му идеше да вие. Но така изобщо не би разколебал Мендарк — човек, нелишен от благост, но закоравял интригант, който и в тази беда съзираше някакви шансове за себе си.

— По-важна е целта, за която са му необходими — невъзмутимо напомни Мендарк. — Е, какво ще правим с Рулке?

— Нека първо налучкаме къде са те сега — предложи Талия, — после ще се опитаме да ги върнем.

— Не! — отсече Игър и макар че се опитваше да бъде спокоен, едно мускулче на лицето му заподскача.

— Какво ти става! — скастри го Мендарк. — Нали ти върнах свободата.

— И имам намерение да я запазя — дрезгаво изръмжа Игър. — Няма да му дам втори шанс.

— Ако знаех, че ще се превърнеш в мишле — прихна Мендарк, — не бих си направил труда да ти помагам.

— Никога няма да разбереш какво преживях… — прошепна Игър.

— Пфу! — Мендарк пак се обърна към Шанд с наглед искрена усмивка. — Как мислиш, стар мой противнико в споровете? Ами ако Каран и Лиан наистина са в онзи капан? Правилно ли е дори да го опитваме да ги измъкнем, или рискът ще е прекомерен?

— Да затворим Нощната пустош! — с неумолимо упорство изрече Игър.

— Трябва да ги избавим, разбира се — възрази Шанд.

— Съгласен съм — подкрепи го Мендарк. — Както и да сме настроени към Каран и Лиан — на мен не са ми безразлични, — да не забравяме, че Рулке е нашият враг. Щом той иска да са в неговите ръце, длъжни сме да му попречим.

— Не е ли клопка това? — Бузата на Игър пак трепкаше. — Може би те са само примамка, за да привлече и нас там.

— Или е така — сви рамене Мендарк, — или наистина са му необходими. Вие какво ще кажете? — Той огледа кръга от лица. — Ще се опитаме ли да върнем Каран и Лиан, или ще бягаме и ще се крием? Предпочетем ли второто, ще се наложи да бягаме бързо и да се крием надълбоко.

— Да се опитаме — промълви Малиен, а останалите един по един повториха думите й.

Мендарк погледна питащо стария си неприятел.

— Проклет да си! — изсъска Игър. — Разбира се, че ще ви помогна — без мен нещо няма да постигнете. Но всичко ще е напразно.

— Да речем, че успеем. Или пък не. После какво? — попита Шанд.

— Ще отворим портал, който да ни пренесе в Туркад — реши Мендарк.

— Можем ли? — усъмни се Малиен.

— Възможно е! Малиен, погребете своите покойници, след това ще поискам от майсторите сред вас да изградят наново портала на Тенсор и да поправят медното огледало. Да се захващаме!

Аакимите изпълниха скръбните си задължения. Трима бяха погубени — сред тях и високият Хинтис, който толкова мразеше Лиан. Смъртта бе заличила свирепия гняв, изпълвал последните му мигове.

Подобната му на вълна коса бе покрита с прах, чертите му бяха застинали в неестествено спокойствие. Само езикът му се подаваше от ъгълчето на устата. Приличаше на огромно дете. Неговият приятел Баситор внимателно изчисти косата му и заедно с още един ааким положи трупа на носилка. Изнесоха телата от Голямата кула по западния мост, към крепостта.

 

 

Шанд вървеше улисан подир аакимите. Внесоха телата в стая, от която бяха почистили и последната прашинка. Тук също се виждаха прелестните, чувствени творби, с които бе украсена Катаза. Всички аакими влязоха и затвориха вратата. Шанд само чуваше по някой откъслечен звук от печална мелодия, но не можеше дори да гадае какво правят вътре.

Минаха часове, преди да излязат. Мъртъвците бяха измити и намазани с благоухания, вчесани и пременени в най-хубавите им дрехи. Изнесоха ги от огромната твърдина в тържествено шествие. Носачите слязоха внимателно по каменните стъпала, минаха по равните плочи на широката площадка и поеха по пътека, спускаща се отвъд ръба на платото. Тя се виеше между стърчащи камъни и корени на дървета към малкия павилион, който Малиен толкова харесваше и където между дебелите стволове се откриваше изглед към Сухото море. Тук бяха и Тенсор и Малиен, макар и на носилки. Аспър вървеше последен. Той носеше най-скъпите за всеки от покойниците вещи.

По залез положиха телата между кривите корени на гигантска смокиня. Окичиха дървото с фенери и бдението продължи цяла нощ. Разнасяше се печалната музика на техните инструменти, отблясъците на фенерите придаваха бронзов оттенък на лицата. Всеки съчини и изпя погребална песен. Ниско долу малки конуси проблясваха по периферията на острова, после изригваха и блестящи фонтани от лава озаряваха сухото морско дъно.

В края на нощта сложиха любимите предмети до мъртвите им притежатели, засипаха гробовете и белязаха всеки с малък обелиск. Щом слънцето прати към тях първия си лъч над хоризонта, отекна трикратен зов на рог и те тръгнаха обратно.

Селиал се подпираше на рамото на Шанд.

— Не знаеш какво е да погребваш своите в чужд свят — долови той задавения й шепот.

— Не знам — съгласи се Шанд мрачно. — Знам обаче какво е да не научиш никога къде са погребани близките ти.

Тя не намери думи за отговор. Върнаха се смълчани към кулите, за да започнат опасните си опити за досег с Нощната пустош.

 

 

Аакимите продължиха приготовленията си за пътешествието, в случай че начинанието им претърпи провал и бъдат принудени да избягат незабавно. Пълнеха мехове с вода, опаковаха палатки, сглобяваха шейни с плъзгачи за багажа и припасите, провериха тразпарите — опреснителите за солена вода — и цялото снаряжение. Имаха достатъчно храна от подготовката си по-рано, когато се бяха разбунтували срещу Тенсор.

Мендарк, Талия и Осейон също се занимаваха със задачите си. Талия свали доста светещи кълба от скобите по стените, за да имат светлина нощем в пустинята. Само Шанд наглед лентяйстваше, защото бе привършил набързо с подготовката си. Или седеше при Малиен, или се усамотяваше на върха на кулата, облягаше се на каменните первази и се взираше в Сухото море. Тормозеха го мислите за Каран, а и за Лиан. Въпреки всеизвестните предразсъдъци на Шанд срещу народа на зейните, Лиан му беше симпатичен.

— Да започваме — настоя Мендарк на следващата сутрин.

— Но как? — попита Малиен. — Не знаем къде ги е пренесъл порталът.

— И аз дойдох през него — напомни Игър. Беше се подпрял на тезгяха на Тенсор, защото още се чувстваше слаб. — Ако ги бе върнал в Туркад, щях да знам. Те са другаде.

— Същото си помислих и аз — каза Шанд. — Тенсор, ти какво предполагаш?

Аакимът бе впил мътен поглед право пред себе си и мълчеше.

— Аз пък усещам, че са в Нощната пустош! — натърти Малиен. — Не знам обаче за какво са притрябвали на Рулке.

— Нима? — заяде се Шанд. — Дори не смея да умувам как би могъл да употреби Каран.

— Да не се размотаваме! — троснато напомни Мендарк. — Вярно, понесохме удар, но и на него не му е по-леко. И той е слаб като нас! Ако изобщо има подходящо време да го нападнем, то е сега.

— Аз пък все още смятам, че е най-добре да затворим Нощната пустош — заинати се Игър. — Рулке е разполагал с премного години, за да заложи клопки, а там няма как да ги усетим.

— Готов си да зарежеш Каран и Лиан в негова власт? — неприязнено подхвърли Талия.

Игър сведе глава.

— Да, жестоко е, но във всяка война падат жертви и често сред тях са най-великите, благородните и прозорливите. С проникването в Нощната пустош рискуваме всичко. Това е негов свят, за който не знаем нищо. А нима някой може да си представи по-добре от мен последствията от нахлуването в непознатото?

— Тенсор може! — поправи го Талия.

Тя седеше на виещата се стълба малко над залата и наблюдаваше Мендарк. Майсторите бяха възстановили павилиона на Тенсор, доколкото им беше по силите. Закрепиха счупените колони с метални скоби, изчукаха вдлъбнатините по медния купол и накрая го разположиха върху седемте колони.

Мендарк обикаляше подиума и проверяваше здравината на конструкцията. Имаше много пукнатини, липсваха парченца.

— Прилича на счупено гърне, залепено от неук чирак — поклати глава той.

— Да, жалка работа свършихме — не възрази Тел, старшата сред механиците. Тя беше тантуреста жена, която начесто стискаше зъби, докато се трудеше. — Но при такова бързане…

Медното огледало, с което Тенсор бе направлявал портала, след като Огледалото на Аакан го подведе коварно, също не беше в безупречно състояние. Бяха изгладили гънката, минаваща по диагонала, но и след повторното полиране следата от нея личеше. Мендарк подръпваше неспокойно брадата си.

— Ще се задоволим и с това, няма как. — Той извади камъче от джоба си. — Повдигнете ме!

Аспър сплете пръсти пред него, за да стъпи. Мендарк старателно постави камъчето върху най-високата точка на купола и слезе. През това време сложиха параван пред стълбата, а четирима аакими внесоха нажежена топилня със закрепени отгоре навити тръби.

— Започваме! — обяви Мендарк.

Тел сипа вода в отвора на една фуния и незабавно от широките краища на седем тръби блъвна нажежена пара. За броени минути въздухът в залата се замъгли.

Мендарк вдигна огледалото пред себе си и занарежда. Лъскавата повърхност помътня, по нея пробягаха образи. Изведнъж павилионът се озари в алено. С остър пукот камъчето върху купола се пръсна на частички, които прокараха ярки дъги в мъглата.

— Игър, задръж го! — кресна Мендарк.

Игър вдигна ръце. В едната стискаше сияещ рубин. Изпъшка. Дъгите застинаха във въздуха — седем заслепяващи и безброй по-бледи, някои едва се различаваха.

— Две са долепени — посочи Мендарк. — Те са от тебе и от Фейеламор, когато се пренесохте от Туркад. — Игър кимна. — А третата, по-късата, е от бягството на Фейеламор. Не се е върнала в Туркад.

— Но може би там е искала да попадне — вметна Малиен.

Други две следи започваха заедно, но по средата на залата се раздалечаваха в лудешки спирали и прекъсваха внезапно. Трета, далеч по-ярка, поемаше в същата посока, но на две трети от разстоянието изчезваше.

— Двамата би трябвало да са Каран и Лиан — предположи Шанд, — а третата бележи идването на Рулке от Нощната пустош.

— Значи наистина са се пренесли там! — възкликна Малиен.

— Не прибързвай — успокои я Мендарк.

Седмата следа започваше малко встрани, криволичеше из залата, от нея във всички посоки се проточваха примки, но накрая също се губеше от погледите им.

— А тази е от прехвърлянето на Рулке — отбеляза Мендарк, който ходеше под нея и я разглеждаше. — Не ми харесва как завършва. Нещо не е наред.

— Предназначена е да ни обърка или подмами — подсети го Шанд.

— Не се е върнал в Нощната пустош — обади се Талия.

— Това никак не ме утешава — процеди Игър.

— И мен. Какво ли е намислил? — мърмореше си Мендарк.

— Ще налучкаме ли къде е отишъл? — поколеба се Талия.

— Не! Виждаме само следите, които започват или свършват тук. Няма начин да проследим други портали.

— Тоест няма да научим нищо повече — унило промълви Малиен. — Ами да влизаме, щом се налага.

— Не, свършиха ми силите — прошепна Мендарк и се тръшна на стъпалата пред павилиона.

— Моите също — задъха се Игър. Размаха ръка и светещите линии в мъглата изчезнаха.

— Дали аз да не проследя портала до Нощната пустош? — престраши се Талия.

— Стига да искаш, но не го отваряй.

— Няма, бъди сигурен!

— И как би го направила? — възпря я Малиен.

— Може да е имало два портала — подхвана Талия, която лазеше по пода сред парчетиите около павилиона.

— Два ли?

— Струва ми се, че Рулке мина през различен портал от онзи, който Тенсор отвори. Опитвам се да открия следи от тях.

— Обясни ми хода на мислите си — помоли Малиен, — после и аз ще ти обясня моите. Вероятно гледаме на проблема по различен начин.

Талия се взря в нея по-дружелюбно.

— Порталът, през който дойде Игър, е бездеен, но отвореният от Рулке май е проходим.

— Защо?

— Нощната пустош е непокътната, защитата около нея е цяла. Тенсор се е възползвал от пролука, която винаги е съществувала, само че е достъпна единствено отвън.

— Следователно…

— Рулке е принуден да поддържа портала отворен. Нека се опитаме да възстановим този тук. Но много предпазливо, вероятно той ще се помъчи да го овладее отново.

Подновиха усилията си. Шанд си седеше на скамейка до павилиона и ги гледаше, но рядко продумваше, и то само за дреболии. Талия се мъчи часове наред, внимаваше много и следваше съветите на Малиен. Изграждаше усърдно безтелесната рамка на портала — проходът, който можеше да подчини и самата структура на пространството.

Изведнъж се изопна по гръб.

— Не мога! — смънка тя и опря буза в прашния под.

— Кажи ми в какво не успяваш — помоли Малиен.

Тя измъкна ръката си от превръзката и стана от табуретката, за да обиколи павилиона, като докосваше всяка колона с върховете на пръстите си.

— Все едно се опитвам да хвана края на намазан с масло конец, пуснат в бъчва с желе — оплака се Талия. — Нито го виждам, нито го усещам. А дори да го напипам, не съм способна да го уловя.

— Дори да го бе уловила — отвърна Малиен, — не би имала къде да го закрепиш. Такива са си порталите — нужно е да усетиш недоловимото и да докоснеш невещественото. Опитай се да потиснеш здравия си разум.

„Как ли ще стане? — зачуди се Талия. — Цялото ми обучение се състоеше в упоритото му развитие.“ Въпреки това продължи да се опитва. След около час спря отново.

— Направих каквото можах — избухна тя, — нищо не се получава.

Безсилието и разочарованието я гризяха отвътре.

— Просто почакай! — укроти я Малиен.

Слънцето залязваше и съживяваше искрици в ожулените от пясъчните бури стъкла на прозорците от югоизточната страна. Светлината отслабваше, а Малиен, подкрепяна от Аспър, стоеше недалеч от павилиона и наблюдаваше.

— Май има нещо — обади се Талия след малко.

Тя седеше в сенките, опряла чело в каменната стена и затворила очи. Притискаше длани към пода.

— Ама че странно! — добави тя и се озърна в недоумение. Тялото й се разклати, главата й се завъртя, ръцете й също се разтресоха. Гърбът й се изви в дъга и тя бе изправена на крака, сякаш някой я дърпаше с примка.

— Помогнете! — кресна, щом не успя да се вкопчи в пода.

После се издигна във въздуха, а през главата й като че мина вълна и разкриви очертанията й.

Шанд притича, изправи се на пръсти и я хвана за глезените.

— Мендарк!

Талия се задушаваше.

— По-леко! — втурна се Мендарк през залата. — Не дърпай с все сила, че ще й счупиш врата.

Внезапно и Шанд загуби опора. Той също се издигаше, само че с главата надолу.

— Игър! Аспър!

Аакимът се хвърли към него, подскочи нагоре, впи пръсти в куртката му… и се понесе нагоре с първите двама.

— Помагайте де! — изрева гърлено той.

— Мендарк, какво е това?! — изпищя Малиен.

Отвсякъде притичваха аакими, но гледаха смутено и безпомощно.

— Капан! — извика Игър. — Затворете портала!

— Не знам как. Мендарк, направи нещо!

Мендарк избълва някаква дума. Краката на Талия се разлюляха като под бесилка. Павилионът се заклати, една колона се пръсна на парчета с оглушителен грохот.

От другата страна Игър бе разперил ръце като начинаещ чирак в магията и май напипваше невидими за окото форми. Нададе яростен вой и разтръска ръцете си. От пръстите му се виеше пара.

Дъхът на Мендарк секна, когато главата на Талия се заби в купола на павилиона и леко го повдигна, после като че мина през метала, но без да се покаже от другата страна.

— Той я отмъква! — изврещя Мендарк и изстреля слята поредица от думи, но напразно.

Куполът в миг се превърна в прозрачен пръстен, погълнал до половината тялото на Талия. Шанд и Аспър вече също навлизаха в него. Игър се засили, метна се нагоре и с две ръце избута купола от колоните. Но пръстенът си висеше невъзмутимо. Игър събори и останалите колони, като ги трошеше с ритници. Проходът към пустотата не се затваряше.

Отдолу стърчаха само прасците на Талия, а Шанд и Аспър потънаха до половината. Игър изпръхтя ядно, извади своя рубин и го вдигна. Напрежението го раздруса, лицето му се зачерви, после куполът звънна като гонг и падна на пода. Игър промърмори нещо, пъхна пръсти под ръба му и го запрати встрани. Тримата лежаха отдолу, сякаш ги бе скрил фокусник.

Талия вдигна глава и пак я отпусна на пода.

— Все едно ме обърнаха наопаки — изграчи тя. — Порталът е преобразен. Долових присъствие, а миг по-късно започна да ме придърпва. Ама че ужас!

— Той беше — с неочаквано спокойствие промълви Игър. — Рулке ни дебне!

Шанд изпълзя и блъсна главата си в повалена колона. Талия за пръв път го виждаше толкова изнемощял.

— О, Каран! — прошепна той. — Съжалявам!

— Да не прибързваме — помоли Мендарк. — И да бъдем нащрек.

С падането на нощта забелязаха слабо мъждукане сред отломките. От тях се процеждаше светещ газ, който сякаш се бореше с невидими окови.

— О! — стресна се Малиен. — Това изобщо не ми харесва. — Тя разтърка челото си и остави прашна следа по него. — Просмукал се е от Нощната пустош. Порталът още е отворен.

— А Рулке е от другата страна! — натърти Игър. — Не можем да минем!

— Нищо ли няма да направим? — умоляващо се намеси Шанд.

— Ще затворим Нощната пустош! — рязко отвърна Игър.

— Но как? Та той задържа прохода.

— Колкото и да ми е противно да го кажа — подхвана Мендарк, — Игър е прав. В портала е заложен капан. Нямаме друг избор, освен да го затворим. — Той погледна Шанд със състрадание.

Талия потръпна. Оглеждаше залата, сякаш претегляше наум силата на врага, и хапеше устните си.

— Аз… аз просто съм длъжна да опитам отново — смънка тя.

— След това, което се случи?! — възрази Мендарк. — Нищо няма да опитваш!

— Не можем да ги изоставим там! — Веднъж не бе помогнала на Каран в беда и не си представяше да постъпи така отново. — Готова съм да рискувам живота си.

— А аз — не! Няма начин да успеем.

— Мендарк…

Той удари с юмрук по купола.

— Целият свят е заложен на карта!

— А защо ли си мисля, че ти искаш да го спечелиш за себе си? — изведнъж се вбеси Талия.

— Делата ми говорят сами, още откакто затворихме Рулке.

— И ти не пропускаш да се похвалиш с тях — сопна му се тя. — Да оставим на идните поколения да отсъдят. Сърце не ми дава да пожертвам Каран и Лиан!

— Брей… Явно няма да ме наследиш като Магистър.

— Не се и стремя към това, щом ще трябва да се превърна в твое подобие!

— Значи ми се противопоставяш?

Мендарк се изправи, Талия също, и му се наложи да я гледа отдолу нагоре.

— Слушай — започна той, — от всички тук аз съм най-загрижен за Лиан. И Каран… — понамръщи се — …ми е симпатична. Но нищо не можем да направим за тях. Нима не проумяваш? Има ли още някой несъгласен? — Мълчание. — Е, Шанд — подкани го Мендарк, — ти си най-пристрастен в това решение…

Шанд не помръдна. По едната му буза се стече сълза.

— И аз не виждам как да им помогнем! — рече той и рязко се извърна.

— Изглежда си прав — отрони Талия печално. — Направи каквото е необходимо.

— Игър… — обърна се Мендарк към доскорошния си противник. — Все пак ще те послушаме. Как да затворим Нощната пустош?

— Вече не знам. Не съм и подозирал, че той ще се окаже толкова могъщ.

— Не ни достигат сили да я затворим — увери ги Малиен. — Освен ако…

Погледът й неволно се стрелна към отвора на шахтата.

— Ами да! — изрева Мендарк. — Великолепна идея! Досега се проваляхме, защото ни липсваше мощ. Но ако сме всички заедно и черпим от огромен източник…

— Нали опитах! — задави се Игър.

— Принудени сме — кротко напомни Мендарк. — Ще се спуснем там, където е намирал могъществото си Кандор. В самия разлом.

— Не! — изпищя Селиал, проговаряйки за първи път този ден.