Йън Ървайн
Тъмна е луната (10)

10.
Падането на кулите

— Мъртъв ли е? — прошепна Каран, щом зрението й се възстанови.

Притичаха по пода, покрит с локви и буци разкашкан лед. По лицето на Рулке, там, където го бе опарила избухналата енергия, се издуваха мехури.

— Не е — отвърна Лиан, напипал пулс на шията му. — Но умре ли той, същото ще сполети и нас. Виж дали ще намериш още малко вода, и то бързо!

Каран хукна. Лиан чакаше до поваления великан — страшният враг, който непременно би го употребил за своите цели, ако се възстанови. Но загубеше ли Рулке живота си, двамата с Каран оставаха заклещени в Нощната пустош до последния си ден.

След няколко минути Рулке изохка и отвори очи. Имаше мехур и на единия клепач, трудно фокусираше погледа си.

— Ти ли си, летописецо?

Лиан хвана ръката му, едва привдигнала се от пода. Каронът още дишаше тежко, но погледът му се избистри. Зъбите му лъснаха в усмивка, която необяснимо сгря душата на Лиан въпреки всички струпали се накуп заплахи.

— Победихме ги… — промълви Рулке. — Надделяхме! Бива си я стратегията ти, летописецо.

— Значи не затвориха портала?

— Няма никакво препятствие.

— Тоест и сега има възможност те… да нахлуят тук?

— Да, възможно е. Аз пък не смея да го затворя, защото после може и да не успея да го отворя.

— Аха… — Лиан се насилваше да не показва чувствата си. Оставаше шанс за бягство. Взря се в нараненото лице на карона и се запита какво ли предстои. — Ти… добре ли си?

Рулке се оттласна от пода, но се подпря на рамото му.

— От прастари времена не ми е било толкова зле.

Разгледа отражението си в своята странна машина — мехурите по лицето и кръвясалите очи. Пръстите и дланите му бяха обгорени от сблъсъка с енергията в изумруда на Игър, а и имаше рана от ножа на Каран.

Произнесе напевно слова, с които май пребори за малко изтощението. Напрегна мускулите си и се задържа на крака.

— Не бива да си позволявам отдих засега. Тепърва имам да правя и да научавам много неща. И ти можеш да ми помогнеш! — добави той властно.

Разтревоженият Лиан се отдръпна. Подът отново беше твърд под ботушите му. Рулке го догони с лекота. Как успя да се опомни за толкова кратко време?

— Е, ще имам ли подкрепата ти? — благо попита каронът и го хвана под ръка. — Ще бъдеш възнаграден щедро. Но ако не се съгласиш…

 

 

— Дръж се — нареди Талия.

Изпълзя нагоре покрай Малиен, като внимаваше да не закачи рамото й, и хвана здравата й ръка.

— Шанд, можеш ли да я буташ?

Старецът просто се надигна, докато краката на Малиен опрат в раменете му, издърпа се яростно по стъпалата и тримата се търкулнаха на кълбо в залата с портала.

Стените се разделяха. Подът се накланяше все повече, част от тавана падна и внезапен грохот оповести рухването на една от деветте каменни спирали. Талия метна Малиен на рамо и се учуди, че дребничката жена тежи толкова. Заедно с Шанд запристъпя през парчетиите и разкривените останки от металната врата.

Щом излязоха на площадката, се спънаха в труп на жена — Тел, яката майсторка на механизми, смазана от паднал камък. Стълбата беше осеяна с отломки, които се трупаха непрекъснато. Спиралите на кулата продължаваха да се разместват. Изведнъж кулата се люшна в обратната посока и процепите изчезнаха.

— Продължавай! — изхърка Шанд. — Малко остана!

Каменни отломки се търкаляха с тропот по стълбите. Един голям къс удари Шанд в гърба и той се присви. Но за радост на Талия след миг отново се изправи. Носът му бе разбит и кървеше.

След малко пред тях беше западният мост от Голямата кула към крепостта. Изтръгнаха от себе си сили за последен тромав бяг, щом видяха как кулата се накланя повторно. В началото на моста зееше дупка. Навсякъде около тях се срутваха камъни.

Талия очакваше да й се пръсне сърцето, когато прескочи дупката с Малиен на раменете си и двете се хързулнаха по моста. Малиен изпищя. Талия се надигна на колене и осъзна, че е немислимо да носи другата жена нататък. От одраните й колене потече кръв. И Шанд не беше по-добре. Запълзяха по плитката дъга на моста уверени в скорошния си край, защото целият свят наоколо сякаш се разпадаше.

Талия се канеше да легне в очакване на смъртта, но дотичаха Осейон и неколцина аакими. Грабнаха тримата за раменете и краката и препуснаха по моста, тъкмо когато каменната му настилка започна да се изронва от металния скелет.

Късовете камък се удряха един в друг и се разделяха. Ту се отваряха широки цепнатини, ту пак се скриваха. Пришпорени от паниката, носачите скачаха с пъргавината на планински кози. Миг преди мостът да пропадне под краката му, Осейон хвърли Талия на площадката и се метна до нея. Талия се обърна и гледката се вряза завинаги в паметта й.

Голямата кула се наклони още малко. От средата до върха й изскачаха облачета прах, после въжетата се изтръгнаха и навивките на каменните спирали се разделиха. За миг-два изглеждаше, че ще паднат всяка в своя посока, но с рухването си кулата започна да се рони от върха надолу. Горната й половина се срути с неописуем тътен вдясно, върху куполите и шпиловете на твърдината, като събори повечето от тях. Късчета лазурит свиреха във въздуха, едно сцепи бузата на Шанд. Дебело крепежно въже прелетя със свистене и помете най-широкия купол на крепостта.

Последен падна платиненият връх, закачи края на твърдината с оглушителен звън, смачка се и увисна. По-ниските етажи на кулата също се срутиха и всичко се скри в непрогледна пушилка.

Когато тътенът стихна и прахолякът се слегна, всички се вгледаха безмълвно в останките. Пет каменни спирали се бяха прекършили на равнището на моста, остатъци от другите четири стърчаха скупчени и назъбени, крепеше ги полукръг от злато и лазурит. Две разръфани въжета още се люлееха от краищата. Отляво и зад тях крепостта беше почти невредима, отдясно имаше само развалини.

— Сега вече ни е спукана работата — изръмжа Мендарк. — Няма да отворим портал, за да се приберем. Волю-неволю ще прекосяваме Сухото море през лятото! Никой не е успявал. Благодаря ти, Игър! Ти превърна вероятната победа в пълен разгром.

— Не биваше да използвате праха от изумруда — прошепна Тенсор. — След като Рулке толкова лесно отблъсна нападението на Игър с енергията на кристала, как очаквахте да му се наложите точно с останките от изумруда?

— Тенсор, ти ни навлече всичко това и отказа да помогнеш — процеди Мендарк. — Не си губи времето да ни укоряваш.

Игър зяпаше невиждащо към руините на Катаза.

— Бях прекалено уплашен… Прекалено.

Започваха да осъзнават в какво положение са изпаднали. Онези, които бяха стояли при разлома до края, бяха с обгорени лица и ръце от мощния изблик. Раната на Малиен се бе разкъсала при падането върху моста и трябваше да бъде зашита веднага. Тенсор беше осакатен, Игър — ослепен, а Зара седеше встрани вцепенена и дори не плачеше за сестра си.

— Никаква надежда ли няма да отворим пак портала? — попита Талия.

Походът през Сухото море по това време й изглеждаше като сбъднат кошмар, за който никой от тях не беше готов.

Поредният трус изхвърли на двадесет разтега във въздуха фонтан от лава и пепел.

— Ето ти нагледно доказателство за участта на Катаза — сви рамене Мендарк. — Ще се осмелиш ли да влезеш пак? — Не очакваше отговор.

Аакимите бяха изнесли снаряжението и припасите си навън. Провериха ги, нарамиха раниците и с последен поглед към руините на величавата Катаза поеха към канарите, от които започваше спускането към Сухото море.

Тръгнаха по виещата се западна пътека. Шанд водеше за ръка високия Игър. След тях вървяха Мендарк и Осейон, чието внушително туловище сякаш се смаляваше под тежестта на раницата. Отзад беше Талия, изпълнена със страх от Сухото море, макар че беше по-закалена за такива изпитания от повечето други. Деветима аакими вървяха в колона, двама носеха Малиен, още двама — Тенсор.

Спускаха се пет дни до някогашния бряг, за да слязат оттам към дъното. С всяка крачка въздухът беше по-горещ, сух и солен.

В подножието на последната стръмна скала стъпиха върху полегат чакълест склон с полепнала по него кора от сол. Струваше им се, че гъстият въздух засяда в гърлото. Почти нестихващият вятър засипваше с разпрашена сол възпалените очи, уши и усти. Жегата лъхаше на отворена пещ.

— Това е непоносимо — смънка Шанд, закри главата си с края на наметалото и се устреми обратно към сянката.

Минутите се изнизваха, никой не помръдваше и не продумваше. Талия съзираше в очите им, че Сухото море вече ги е победило.

— Никой никога не го е прекосявал през лятото — повтори Игър думите на Мендарк. Само той от всички не бе минал по соленото дъно на идване. — Същинско безумие. Няма да издържа.

— До началото на лятото остават седем дни — промърмори Шанд. — Горещините тепърва започват.

Цял ден се свираха в една пещера, а при падането на нощта не събраха сили да потеглят. Сутринта спориха часове наред има ли изобщо смисъл да насилват късмета си. Дори аакимите настояваха да се върнат в Катаза до началото на есента, макар че съзнаваха колко безнадежден и рискован щеше да е престоят им там. Талия си вееше с шапката и не се намесваше в спора. Знаеше, че нямат избор.

— Колко имаме да вървим оттук до езерата? — обърна се Малиен към Осейон.

— Десет нощи. Само че през пролетта нощите бяха по-дълги.

— И по-хладни — лениво се обади Талия. — А ние бяхме здрави и издръжливи. Този път ще се влачим двойно по-дълго.

Малиен понамести ръката си в превръзката. Рамото й заздравяваше, но болката още бе силна.

— Върнем ли се горе, ще измрем.

— Или ще ни се прииска да сме умрели — добави Мендарк. — Дадем ли на Рулке още половин година да се подготви, вече нищо няма да може да го възпре. Аз ще тръгна, дори и сам.

Осейон се засмя непочтително.

— Сам ли, господарю? Няма ли поне на мен да заповядаш да те придружа?

Мендарк почервеня.

— Да де… аз, ти и Талия.

— Всички или никой — натърти Малиен.

През нощта те се затътриха по пътя. Най-безкрайната нощ в живота им. Само една случка ги поразведри малко.

— Виждам! — изрева Игър, щом слънцето се показа. — Виждам!

Оказа се, че зрението му не се бе възвърнало съвсем, просто различаваше светлината от мрака. Но все пак имаше надежда, че ще се възстанови, и това посмекчи озлоблението му.

Вървяха през кратките нощи, докато не се преуморят най-слабите — Игър и Селиал, тоест по няколко часа. Мъкнеха се непоносимо мудно из неравния терен от застинала лава. През дългите дни не се подаваха от палатките.

Всеки ден връхлитаха бури, носещи облаци разпрашена сол или кристалчета. Пътниците уплътняваха всяка пролука в палатките, покриваха носовете и устите си с парчета плат и дишаха през тях. Отмерваха толкова оскъдни дажби вода, че жаждата беше постоянно мъчение. И винаги усещаха вкус на сол.

На десетото утро Шанд изведнъж усети, че въздухът е замрял. Игър стоеше до палатката в очакване на единственото нещо, което виждаше по-ясно — светилото. Шанд обаче се изненада от друга гледка — сигнален огън, запламтял ярко в далечината.

— Ама че странно! — сподели той с Игър. — На планината има светлина.

Игър му позволи да го обърне в тази посока. Примижаваше напрегнато и накрая от очите му потекоха сълзи.

— Рулке… — изхриптя в безпомощен ужас.