Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

26.
Тар Гаарн

— Талия! — подвикна Мендарк няколко часа след отплаването им от Флуд.

Тя стоеше на носа на кораба, зареяла поглед във вълните, и си мечтаеше за Крандор. Вятърът развяваше дългата й черна коса.

— Талия! — кресна пак той.

Тя се обърна и избърса солените пръски от лицето си.

— Какво има?

— Снощи ми донесоха пратка от Надирил. Добавил е още сведения за Хависард. Вътре беше и това писмо. Доста време се е влачило.

Тя седна да чете на завет. Писмото беше написано с красив, макар и старомоден почерк.

18 гъфинс 3099 г.

Библиотеката

Зайл

 

Скъпа ми Талия,

Ако получиш това писмо, моля те, прати отговор с вести за себе си. И двамата с Лилис се безпокоим много за тебе. Ето още нещо за нашето издирване. Започнах да търся, дори чак в Туркад, и похарчих немалко от парите на Лилис. Натъжава ме откритието колко големи рушвети искат митничарите напоследък. По мое време стигаха и шепа медни монети. Що за покварен свят!

Както си спомняш, бащата на Лилис е бил отвлечен от бързоходен кораб с червени платна и име от рода на „Нож“ или „Кинжал“. За нещастие имена като тези се оказаха твърде популярни. Прилагам и списък на десетина кораба, които са спирали в Туркад през онази година, заедно с пристанищните градове, в които са регистрирани.

Съветвам те да обърнеш особено внимание на последните седем, които са от Крандор и други страни на изток. (Виж и писмото на Лилис, ще забележиш колко напредва с уроците.)

Талия, бъди предпазлива — в повечето пристанища отвличането на моряци се наказва сурово, значи корабът несъмнено е бил на пирати или контрабандисти!

Твой приятел

Надирил

Тя обърна листа. От другата страна със същия излязъл от мода почерк, но с по-закръглени детски букви беше писмото на Лилис.

„Най-мила ми Талия,

 

Не мога да ти опиша колко съм щастлива. Трудя се усърдно в учението и Надирил е доволен как чета, ама още казва, че пиша УЖАСНО!

Няма да повярваш какви чудеса научавам. Надирил ми показва как да работя с каталога, но да си кажа правичката (дано той не наднича над рамото ми), там е голяма БЪРКОТИЯ! Старая се, само че работата край няма.

Толкова ми липсваш, че понякога си плача нощем, щото си мисля как лежиш бездиханна насред Сухото море. Прочетох всичко, което имаме тук, за онова страшно място. Но ти пък си толкова силна, умна и смела! Знам си, че с тебе всичко е наред.

Трябва да свършвам, че Надирил все ми натяква колко е скъпа хартията. Спомних си нещо за деня, когато отвлякоха Джеви. Онези мъже бяха мургави като тебе и говорът им беше също като твоя, значи са от изток.

Моля те, поздрави от мен Пендер и Осейон, ДОРИ и Мендарк. Ето колко ми е мъчно за всички ви!

Желая ти сполука

Лилис“

„И на мен ми е мъчно за тебе.“ Талия прочете списъка. „Жълтият сатър“, „Сабята“, „Сребърният меч“, „Камата“, „Клъц-клъц“, „Мачете“ и „Среднощно копие“. За съжаление официалните им описания не включваха и цвета на платната, а капитаните нерядко предпочитаха червеното, значи новите сведения не й помагаха много. Три морски съда бяха от Крандор, а другите четири — от пристанища, пръснати на стотици левги по бреговете на Лоралин. Месеци биха минали, докато обиколи всички. Безнадеждно дирене…

Тя занесе писмото на Мендарк, който този ден беше в чудесно настроение.

— Лилис праща поздрави и на мен? — засмя се той. — Станала е по-добродушна. Е, ще се отбиваме, където можем, но не пилей излишно време. И не се забърквай в неприятности.

— Аз — в неприятности?! — невинно се учуди Талия.

 

 

Плаването на север покрай дългия западен бряг на Фаранда им се стори отегчително — тази пустош на практика беше безлюдна. Първата седмица имаха благоприятен вятър, а и течението ги носеше на север, понякога изминаваха по над четиридесет левги в денонощие. А когато вятърът започна да пречи, „Хлапето“ вече заобикаляше големия северен полуостров. Нататък предстоеше мудно и опасно провиране между външния и вътрешния бариерен риф, чиито извивки се проточваха хиляда левги край северното крайбрежие на Фаранда и още на изток към Крандор.

В края на втората седмица спряха в Нис — най-северната точка на Фаранда. Талия се зарадва на разнообразието. До толкова жадувания Крандор оставаше цял месец кандилкане в морето, а замислеше ли се за нещо друго, тутакси я нападаха тревогите. Времето изтичаше.

Нис беше мърляво тропическо градче, едно от средищата на търговията с подправки. Но бащиният род на Талия се занимаваше със съвсем същото от много поколения и тежката миризма на карамфил, кардамон и уханни орехчета всъщност я трогваше до сълзи.

Не се застояха в града, само натовариха вода, прясно месо и зеленчуци — Мендарк не забравяше, че трябва да бърза. На Талия не й провървя много в издирването, но поне задраска едно име в своя списък. Подмятаният от тайфун „Клъц-клъц“ се блъснал в рифа преди три години и потънал, а целият екипаж се удавил.

След няколко дни страшна буря ги изтласка далеч на север. Разминаха се като по чудо с коварните рифове около остров Банти но същинското вълшебство на Пендер, застанал на щурвала, и майсторлъкът на Ръждивия в боравенето с платната ги отърваха на косъм.

Ръждивия имаше нелеп вид — загрубяла кожа на лицето, снопчета жълтеникава коса около плешивото теме, тантуресто тяло с кльощави крака и извънредно дълги ходила. Той сякаш беше роден за ролята на тъжния клоун. Точно така се държеше, все очакваше да се случи най-лошото, макар че беше превъзходен помощник-капитан.

Още пет дни се бориха с вятъра и се промушваха между двата пояса от рифове при големия планински остров Фанкстър. Ръждивия неуморно предсказваше, че тук най-сетне ще си докарат белята. Спокойната следваща седмица го опроверга и накрая видяха пред себе си Таранта. Дори Пендер не беше уверен при влизането в пристанището заради осеяния със скали залив и назъбената брегова линия. Наеха лоцман.

— Два и половина тара! — мърмореше си Пендер. — Не бях чувал, че лоцман може да иска толкова пари!

А лоцманът се оказа съсухрена старица на около осемдесет години, с мътни очи и само четири зъба в устата, които през цялото време стискаха очукана лула. Тя се провря чевръсто между моряците, хвана руля и започна да кряка заповеди.

Пендер се шляеше безцелно по палубата.

— Дъртата кранта наглед е сляпа като къртица…

— Шът! — скастри го Мендарк. — Ще я обидиш. Това е старата Хетла и наистина е сляпа.

— Хъм…

— Сериозно ти говоря!

— Какво?!

Пендер се хвърли към фалшборда и погледна изцъклено скалите, стърчащи като зъби на чакалот на някакви си един-два разтега от кораба.

— Сляпа е по рождение — уточни Мендарк, — но в Таранта няма по-добър лоцман. И в буря не е погубвала кораб вече цели шест десетилетия.

Пендер се мусеше недоверчиво.

— Ами че тя има дарбата на усета, бърборко! — сопна му се Талия.

Завариха „Среднощно копие“ до кейовете в града. Не беше нищо повече от малка, тумбеста търговска гемия, почти разпадаща се заради дървоядите в дъските. Изобщо не приличаше на зловещо красивия кораб, който Лилис бе описала. Талия прати на нея и Надирил дълго писмо с новините от последната половин година и досегашните неуспехи в издирването.

Продължиха към Гариот, където Пендер трябваше да разтовари стоката и (с неохотното съгласие на Мендарк) да напълни трюма с подправки и живачен сулфид за плаването на юг край бреговете на Крандор. Талия отдалеч разпозна двата димящи вулкана, между които минаха. По-големият беше известна надлъж и нашир забележителност на града.

— Вижте! — провеси се тя над фалшборда като развълнувано дете. — Ето го Бел Торанс.

Мендарк и Осейон застанаха до нея да се насладят на гледката, дори Пендер се присъедини към тях. Бел Торанс беше великан със съвършен конус, издигащ се толкова нависоко, че и в тези ширини върхът му белееше от оскъден сняг. На Талия й се прииска да разкаже на своите спътници нещо за родните си земи.

— Онзи, вторият — Бел Баал-Баан, е бил като близнак на Бел Торанс, но при едно изригване се разхвърчал на парчета. Вълна, висока колкото кула, помела стария град, а пепелта затрупала останките. Седмици наред от небето се сипела кална мръсотия. А Бел Баал-Баан го нямало, ако не броим онези подредени като пръстен островчета. После едно от тях започнало да бълва пушек и се образувала Бел Сус-Баал — наричаме я „дъщерята на Баал-Баан“. Ах, Крандор! Всичко си имаме тук!

— Тоест вулкани, цунами, земетръси, тайфуни, наводнения и свлачища — кисело изброи Мендарк. — Да не споменавам и най-противните буболечки в цял Сантенар.

— Но пък земите са богати — отбеляза Пендер. — Погледни какви дървета избуяват…

Талия се изуми на връхлетелите я чувства. Още преди да стъпи върху шоколадовата на цвят пръст на Крандор, тя усети, че си е у дома. Ветрецът носеше към нея плътната, влажна и радваща миризма на тропици и гори, в които всичко мъртво изгнива скоро. Напредваха покрай бряг, където играеха голи дечица, а от канавките се стичаше кафява смърдяща вода. Къщите пък бяха обикновени колиби на подпори с квадратни отвори вместо прозорци. Тя въздъхна доволно. Тук й беше мястото. После въздъхна по-тежко. Все още не се връщаше завинаги.

— Сега накъде? — попита, щом акостираха до кея, облицован с вулканични скали.

— Тар Гаарн — напомни Мендарк, — а после към Хависард.

— Колко има дотам? — равнодушно вметна Пендер.

Не го интересуваха места, които са недостъпни за кораба.

— Не е близо — поклати глава Талия. — Поемаме на юг до Стринклет, значи поне стотина левги. Тръгва се по Големия северен път на югозапад, след това на запад по планинските пътеки към Тар Гаарн.

 

 

Четири дни по-късно пристигнаха в Стринклет без никакви произшествия. Мендарк знаеше как се чувства Талия. Самият той от много седмици умуваше за Тар Гаарн и Хависард. У него зрееше догадката, че там може да бъде намерено онова, което е необходимо за направата на нова златна флейта. Не би я споделил с никого, дори с Талия. Никой нямаше да може да изтръгне от нея нещо, което тя не знаеше. А напоследък помощничката му проявяваше дразнещ стремеж към самостоятелност…

Първата нощ останаха на „Хлапето“, защото заради празника в града всички странноприемници бяха препълнени. Но вече не издържаха в тази теснотия и докато Пендер и моряците се занимаваха с разтоварването и дребния ремонт, пътниците отидоха в града. Мендарк избра този момент да съобщи неочакваната новина.

— Утре се отправям към Тар Гаарн. Сам! Вие се занимавайте с каквото искате в Крандор, но искам да се срещнем отново тук след петдесет дни.

— Сам ли?! — в един глас ахнаха Талия и Осейон.

Талия предпочиташе да тръгне с него — щеше да види за пръв път Тар Гаарн, за който толкова бе слушала. Какво ли бе намислил?

— Да, съвсем сам!

— Но кой ще те охранява? — възрази Осейон. — Аз какво да правя?

— Не ми пука! — грубо отвърна Мендарк. — Успявах да се защитя някак и когато ти още си бозал от майка си. Нека това е почивка за тебе.

— Не ща почивки — смънка едрият воин.

Талия донякъде се зарадва на многото седмици, през които щеше да остане в Крандор. Тя обаче знаеше, че Мендарк тръгва без придружители, за да не научи никой какво е вършил и намерил ли е нещо. Може би се канеше да задържи само за себе си всяка находка. Недоверието му я уязви.

Когато се събудиха по изгрев, Мендарк го нямаше.

 

 

По криволичещия в планините път имаше стотина левги от Стринклет до отдавна изоставения Тар Гаарн. Петнадесет дни на кон, ако предвиди почивки, неприятни случайности, лошо време, рухнали мостове и размити от дъждовете пътища.

Мендарк нае два коня, за да дава винаги отдих на единия, и се добра до целта по-рано, колкото и мудно да се точеха часовете. „Ако не е там? — въртеше се из главата му. — Ако не мога да го намеря? И дори да го отнеса в Туркад, как ще го опазя от алчните лапи на Игър?“ Сега нямаше на разположение почти никакви сили, докато Игър се опираше на армиите и богатствата на цяла империя.

„Но той е слабак, натъкне ли се на препятствия, а аз само се заинатявам от тях. Липсва му лукавство.“

Тази мисъл обаче му напомни за врага, който не страдаше от подобни недостатъци — Рулке. Мендарк се плашеше до премала от творението му и скритите в него възможности. Всички останали дори не смееха да мечтаят за такава машина, а Рулке може би я създаваше в момента!

Изобщо не хранеше илюзии, че е равен по мощ на своя противник. Но нямаше да се предаде. Не беше изключено Рулке да се провали или пък в творението му да има слабо място. Играта не свършва до самия край.

Спря на хълма и сведе поглед към величествените развалини. Опечаляваше го споменът как нещо толкова прекрасно и изтънчено бе съкрушено с такава лекота. Поражението беше изтръгнало живеца от душите на аакимите.

А как се бе променила земята оттогава… Когато аакимите тепърва се замисляха за построяването на града, Перионското море все още имаше целия си блясък и красота. Едва що бе започнало да пресъхва и бреговете му бяха гъсто населени. Сега пустинята се простираше навсякъде, а в Тар Гаарн не идваше никой.

Дори Рулке не беше пожелал да унищожи града, след като бе смазал защитата му. В тези сушави земи кулите му бяха приличали на живи блещукащи фонтани. Кристалните куполи и високите каменни арки сякаш бяха изплетени от паяжина. Също като Катаза този град оставаше почти непроменен след обезлюдяването му преди хилядолетие. Всички по-малки творби на жителите му бяха плячкосани и отнесени, но статуите, мозайките и релефите се виждаха и до днес. А повечето покриви бяха непокътнати.

Но най-потресаващ си оставаше самият град дори под прахоляка и пясъка, дори осеян с каменни трошки и надробени плочки, дори обрасъл с повехнала трева. Струваше си да дойде тук, за да го види за последен път. „Още веднъж“ — поправи се Мендарк, но съзнаваше, че повече няма да стъпи на това място. Тялото му бе достигнало предела на издръжливостта си и дори чародей като него не би успял да удължава живота си безкрайно.

Тръгна надолу по виещия се път към Тар Гаарн, където почвата беше наситено червеникава като златото от Аакан. Обикаляше между зидове и паднали колони, за да попият и костите му спомена за града.

 

 

Девет дни Мендарк ровеше из развалините, въпреки че още през първия час осъзна колко безсмислено е начинанието му. Нямаше нищо, което да проясни загадките около Огледалото или да го улесни в търсенето му. Не откри дори книги, камо ли ааканско злато. Но нямаше сили да се откъсне от този град. У него оставаше убеждението, че Тар Гаарн е най-висшето постижение в историята на Сантенар. За пръв път го бе зърнал малко след завършването му. Хиляда години след опустошаването му виждаше тук същата прелест.

Но дали златото на аакимите изобщо е било съхранявано в Тар Гаарн? Не са ли го отнесли в най-голямата си библиотека в Стасор? Ако е така, веществото все едно не съществуваше — въпреки дългите му връзки с аакимите, те никога не биха го допуснали до тайните, които съхраняваха там. Дали не е било в Шазмак, завзет от гашадите? Може би в прочетената от Лиан книга „Предания на аакимите“ е била запазена и тази тайна.

Накрая, без да е постигнал някаква яснота, Мендарк се озова на северния път, водещ извън града. Ходенето му помагаше да избистри ума си. И по едно време стъпи на билото, отделящо Тар Гаарн от съседните долини. От запад духаше горещ вятър, но той седна в сянката на разкривена смокиня и зарея поглед към града. Сега съзираше печална сянка върху хубостта. И тази сянка падаше иззад гърба му, накрая беше невъзможно да не се обърне. Повече от седмица отбягваше тази необходимост — не искаше да помрачава последното си гостуване в Тар Гаарн.

Неволно се изправи и погледът му спря на трите кули, стесняващи се надменно до метални игли към върховете си, сякаш отричаха всякакви земни сили. Етаж след етаж, тераса след тераса в такова изящество, че привидно не биха могли да устоят дори на вятъра, камо ли да послужат за подслон или отбрана. Блясъкът им подлъгваше, че са излети от стъкло. Хависард… Твърдината на Ялкара. Беззащитна, открита… и непристъпна до ден-днешен. Колко време беше минало от бягството й? Над три столетия. Не. Ялкара не би избягала. Постигнала е онова, заради което е дошла в този свят, попречила е на Фейеламор, намерила е обратния път към Аакан и се е прехвърлила. И досега никой не знаеше защо е била на Сантенар.

Тайнствената Ялкара. Господарката на заблудите. Повелителката на демоните. Защо се е появила доста по-късно от другите двама карони? Не за да им помага, по това нямаше спор. Напротив. Да ги държи под око, да ги дебне? Вероятно. Да се опълчи на Фейеламор? Уж не е имало нужда от това, но двете се вкопчили в борба от самото начало. Или за да осъществи друга, насочена към далечното бъдеще и твърде секретна мисия от името на кароните… Цел, която може би и в този момент предопределя съдбините на всички?

Докато аакимите набираха мощ, тя не потърси дом, владения, слуги или войници. Не им се противопостави. Но в мига на разгрома им се озова на точното място и още преди силите на Рулке да нахлуят в победения град, тя изчезна заедно с Огледалото. Чак тогава някой се устреми подире й — Рулке се отказа от плячкосването на Тар Гаарн (ето една от възможните причини градът да се съхрани толкова добре) и я преследваше навсякъде из Лоралин. Да имаше кой да разкаже тази несравнима история…

Изглеждаше, че се повтаря потресаващата драма с гонитбата на Шутдар, но Ялкара изчезна безследно. А Рулке се захласна безогледно в подготовката и настройването на своя невероятен град Алсифър, построен за него от злочестия Питлис. И не след дълго самият Рулке бе запратен в Нощната пустош.

А Ялкара наложи волята си на Огледалото, върна се едва ли не пред прага на Тар Гаарн и построи върху сребърните мини на Хависард своята твърдина, на която даде същото име. Защо точно там? Мнозина твърдяха, че жадувала за безмерно богатство. Тя наистина поднови работата в мините, които бяха прокопани до самата рудна жила в дълбините на горещата земя. И забогатя неимоверно. Мендарк обаче все си мислеше, че е избрала Хависард, за да се присмее на аакимите и да ги унижи, както и за да е сигурна, че Тар Гаарн никога няма да бъде възстановен.

Градеше своята крепост с неописуемо прахосване на труд, придаваше й незапомнено великолепие… но колкото и да беше странно, според мълвата собствените й покои се отличавали със строга простота. Хависард преливаше от противоречия.

И Мендарк се бе поддал на неустоимия зов на това място. Дойдеше ли в Тар Гаарн, сядаше тук и се взираше в необяснимия Хависард. Тъй и не успя да влезе вътре, както се проваляше и всеки друг. Върху Хависард бе наложена закрила. Но този път щеше да успее.

Миналата пролет Мендарк потърси в Голямата библиотека и прерисува древните чертежи на сребърните рудници. С това запълваше онези седмици, когато Талия си въобразяваше, че е потънал в отчаяние. На картите и схемите, създадени още преди появата на Ялкара, липсваха новите тунели и проходи, но нищо по-добро не би могъл да намери. Не се знаеше дали Ялкара е имала свои чертежи.

Не биваше да протака повече. Мендарк слезе по склона, подмина Хависард, без да се озърне, и след поредното възвишение стигна до издълбаните долини, купчините натрошена скала, шахтите и тунелите, от които се процеждаше разяждаща вода. В поточетата имаше толкова желязо, че сякаш по руслото течеше кръв.

Мините на Хависард — пълна противоположност на Тар Гаарн в грозотата си. Мендарк отново погледна чертежите, откри входа на нужната му хоризонтална галерия по-нагоре, увери се, че голямата манерка е пълна, напипа светлика, който си носеше от Катаза, и нагази в плитката вода.

По тази галерия се стигаше до истински лабиринт, типичен за древните рудници. Мендарк начесто проверяваше къде е попаднал, но скоро установи, че чертежите са неточни. И без това очакваше да се натъкне на нови тунели и шахти, прокопани по времето на Ялкара. Несъмнено много от старите са се срутили или са били затрупани.

Ориентираше се по усета си за посоката и дълбочината, за да се озове под твърдината. Но как да проникне вътре? Могъщото заклинание не бе отслабнало с годините, както би трябвало да се случи след изчезването на Ялкара от Сантенар. Значи го захранваше нещо в самия Хависард. И докато то съществуваше, твърдината щеше да е непристъпна до пълното изчерпване на силата му.

Мендарк обаче бе съставил план, заради който беше решил да дойде сам. Не искаше да го видят какво прави, какви сили е в състояние да подчини и преди всичко — какво би намерил тук, както се надяваше.

Промъкваше се покрай разбити стъпала и шахти, в които можеше да намери смъртта си. Катереше се по стръмни отводнителни тунели и виждаше същински музей на всеки вид помпа, изобретяван някога. Останките от някои гниеха, други като че бяха непокътнати, но непобедимата вода бе запълнила цялата долна половина на рудниците.

Накрая намери тунел, по който се добра до кухина с размерите на огромна зала за аудиенции, изсечена в здравата скала. Разположена нависоко, тя беше суха и празна. Мендарк долавяше над себе си цялата древност и тежест на Хависард, както и защитата му. Ами да! Делящата го от твърдината яка преграда беше дебела поне десетина разтега и тук магическата закрила бе най-отслабена, защото не беше чак толкова необходима. Само оттук би успял да я преодолее.

Мендарк сложи светлика в издълбана ниша. Извади от бронзова кутия, тапицирана с кадифе, нещо обло с размера на голямо яйце. Уж чернееше, но когато го вдигна към светлика, вътре заиграха хиляди цветове. Цял черен опал, който лично той бе полирал до гладкостта на ахат. Издуха старателно праха от нишата и сложи предпазливо опала до светлика.

Измъкна от кожена кесия наниз пръстени, седем на брой, с ширината на гривни. Можеха да бъдат свързвани в няколко различни съчетания и бяха изработени от сребриста платина.

Докосна с върха на показалеца си опала и остави на него червена следа. Насочи цялата сила на ума и волята си към петънцето, а когато сетивата му наподобиха лъч, който би могъл да пробие и метал, започна да търси нагоре през тежката скала, към Хависард. Незабавно долови твърдината и мислено зашари вътре, за да открие туптящото незнайно сърце, което подхранваше заклинанието. Накрая го напипа, но прекалено високо, за да го достигне или да си го представи, камо ли да го преодолее. Оставаше му само по-опасният път.

Неговото духовно зрение му подсказа нещичко за същността на защитата, но трябваше да я опознае несравнимо по-добре, преди да опита последното средство. Докосваше я с мисълта си по всички достъпни му начини и в същото време нагласяше наниза от пръстени в съчетание, което щеше да е настроено единствено към това заклинание и никое друго. Изведнъж нещо боцна съзнанието му — излъчването от скрито съкровище. Мендарк изпадна във възторг. Ааканското злато! Веднага го позна. Оттук не успяваше да определи точно къде е скривалището, но лесно би го открил, щом проникне вътре. Още тази вечер щеше да е в ръцете му. И тогава враговете му щяха да затреперят… особено Рулке.

Първо обаче се постара да опознае закрилата не по-зле от собственото си съзнание. Да разгледа всичките й страни и особености, както и да ги задържи в ума си, щеше да е подвиг, достоен за отделно сказание. Приключи ли всичко, ще заръча на Лиан да го разкаже. Нямаше да е просто поредното Велико предание, а най-славното. Нямаше да има равен нему в историята на Сантенар. Позволи си да помечтае — този копнеж го обсебваше все повече с наближаването на края на дните му.

Три пъти му се наложи да прекъсне работата си и да се просне на пода, а прекалената употреба на магия го изцеждаше. Три пъти се отчайваше, че успехът е недостижим, а всеки нерв в тялото му сякаш пищеше бясно да се откаже. „Никога! Това е последното усилие и ако надделееш, то ще оправдае всичко досега. Златото! Златото!

Четвъртия път даде всичко от себе си, дори за миг му причерня пред очите. Когато се свести на прашния под, трудно си спомняше кой е и защо се е довлякъл тук. И тогава нещо щракна в шаващите му пръсти. Мендарк сведе поглед към наниза — седемте пръстена се бяха заключили в невиждана досега фигура. Свърши първата половина от работата. Какъв хубав ден… Вече беше близо до решението.

Нямаше време за отдих. Нахлузи сплетените пръстени върху опала и те се наместиха като пояс около него. Светещото петънце се плъзна насам-натам по камъка, после се разля и целият опал засия. Същите цветове заискриха по стените и пода на пещерата, всичко се открои, сякаш огряно от слънцето.

Мендарк изрече една дума, завъртя опала като пумпал и цветовете се сляха, за да образуват решетка от светлина около него. Той докосна пръстените и кристалът замря. Решетката се превърна в плътно кълбо. Взе опала и наниза, протегна напред ръце и каза втора дума. Греещото кълбо се понесе нагоре, преливайки се подобно на сапунен мехур, и го издигна със себе си.

Ярката сфера докосна тавана на кухината и Мендарк затаи дъх. Ако бе сбъркал, този „мехур“ щеше да го сплеска на кърваво петно по скалната повърхност. Кълбото обаче проникна в здравия камък, в най-непрогледния мрак, който можеше да съществува. Съзнанието на Мендарк отказваше да се примири със ставащото. Той чувстваше как скалата се премесва с атомите на тялото му. Неочаквано се блъсна в непреодолима преграда, която очакваше да е премахнал — заклинанието!

Поддаде се на паниката. Не можеше да се справи. Страхът от затворени пространства го връхлетя. Щеше да умре тук, във вечния капан.

„Не!“ — изрева само умът му, защото устата и дробовете му бяха пълни с гранит.

Самият строеж на действителността се разтърси, когато силите му срещнаха нечии други, както му се стори. Плътната скала зазвъня подобно на камбана и омекна като парче желе с размерите на планина. Съзнанието на Мендарк произнесе най-могъщото отварящо слово.

Изведнъж камъкът се плъзна покрай него, сякаш наистина беше желе. Мендарк го изплю от устата си и се пребори да съхрани смелостта си. В главата му се мяташе смътно видение — две жени на въжена площадка над река. След миг площадката се разлюля силно и те изчезнаха… а той проникна в твърдината. Най-после! Това място беше твърде особено и май нямаше много общи страни със света, какъвто Мендарк го познаваше. Все едно. Сега беше в най-дълбокото подземие на Хависард. Не се задържа дълго на краката си. Прилошаването беше страшно. Опалът и нанизът се изплъзнаха от пръстите му и се търкулнаха по пода. Светликът се счупи и угасна. Той се свлече и потъна в забравата за цял ден.