Йън Ървайн
Тъмна е луната (42)

42.
Ухото

По оскъдната сивкава светлина Лиан позна, че утрото е настъпило съвсем скоро. Той огледа двора за екзекуции — тясно пространство, дълго петдесетина разкрача. Заради високите стени слънчевите лъчи никога не проникваха тук, зидовете и каменните плочи бяха покрити с мъх. Навсякъде по стените висяха окови на вериги. От едната страна имаше площадка, от другата — ешафод от зацапан камък.

Уелм, чието име Лиан не знаеше, го хвърли по лице на плочите. Лиан се озърташе диво в това страшно място.

— Гледай нагоре — подсказа му уелмът засмян.

Веднага съжали, че го послуша. По цялата дължина на двора от стената стърчаха бесилки освен точно над площадката. Бяха двадесет и шест и на всички без последната висяха трупове. Някои явно бяха обсебени много отдавна. Лиан се преви от гледката, но с напъните изкара само малко стомашни сокове.

— Има една за запълване, нали! — подхвърли уелмът. — Ще те провесим на нея след час. Привършвай по-бързо разказите си, летописецо.

Безпомощният Лиан изпъшка, извъртя се, понечи да ритне гадината, но падна. Уелмът се разкикоти противно.

— Брей че опасен затворник! — Долепи го до стената и закопча окови на китките му. — Чакай ме тук — ухили му се през рамо. — Няма да се бавя.

Влезе в Цитаделата и затръшна вратата.

„Чакай ме тук!“ Ама че жалка шегичка. Никъде нямаше да ходи. Имаше късмет, че старият Уистан го убеди да разкаже патилата си. „Не вярвам да го нарекат «Предание за Лиан». Не, ще бъде «Предание за Огледалото», но някой друг ще си припише заслугата.“

Напрягаше се с все сила, само че успя единствено да разрани кожата на китките си. Заваля дъжд, после и суграшица — обикновена туркадска зима. Неведнъж чу вопли по улиците, като че започваха размирици. И това беше присъщо за града. Никой не идваше, а Лиан замръзваше. Компания му правеха само двадесет и петте трупа.

Денят се точеше нескончаемо и още преди края му Лиан прималя от глад. Не се бе насилил да яде боклука в тъмницата и от дни коремът му беше празен.

Следобед вятърът се засили, труповете се клатеха и люшкаха. Довечера и неговото безжизнено тяло щеше да е при тях. Ако бившите му приятели не пожелаеха да платят цената на въжето, щеше да си виси, докато гарваните изкълват плътта, а костите паднат в двора.

Труповете сякаш доловиха представата във въображението му, един се откъсна, останките от главата и тялото тупнаха поотделно на плочите. От ужасната гледка Лиан се разплака за нещастния глупак, навлякъл си гнева на Игър. Плачеше и за себе си.

Скоро врявата на улицата се засили. Чуваше как хора бягат насам-натам с оглушителни викове, но тъй и не схвана какво се е случило.

 

 

— Какво да сторя? — вайкаше се Каран.

Терзанията на Лиан кънтяха в душата й и тя не знаеше как да се опази. Връзката със съзнанието му изцеждаше последните сили.

Надирил сръбна от чашата си.

— Игър ще го погуби в първия удобен момент.

— Но защо някой ще се плаши от Лиан? — смутено попита Лилис.

Надирил й обясни сбито.

— Спомни си, че Игър до неотдавна беше обсебен от Рулке. Чак в Катаза се освободи с помощта на Мендарк. Ако Рулке е обсебил Лиан по същия начин, в което се съмнявам, може да го използва, за да прехвърли отново връзка към Игър. Единственият начин Игър да се защити веднъж завинаги е да убие Лиан.

— Нищо ли не би могъл да направиш? — не се сдържа Каран.

— Не знам. Стар съм.

— А нямаш ли… сили? — попита го Лилис.

Надирил прихна.

— Имам, но не са чак толкова страшни, че да шепнеш за тях театрално. Не съм некромант като Мендарк или Игър. Всички тук сме немощни простосмъртни.

— Да де, ама ти ги надминаваш по хитрост — неотстъпчиво заяви момичето, седнало до Джеви при огнището. — Все нещичко ще измислиш, нали?

Лилис бе опознала добре нрава му, както и навика да не казва нищо повече от това, което изискват въпросите към него.

— Сложих ухо на стената до тъмницата на Лиан — промърмори старецът, като че се оправдаваше.

— Ухо? — озадачи се Каран. — За какво говориш?

— Устройство, което подслушва за мен. Ще науча, ако нещо се случи долу. Ще ми го каже устата.

Той сложи на масата миниатюрен модел на магарешка муцуна. Лилис се наведе.

— Нищо не чувам.

— Значи никой не вдига шум в тъмницата.

Каран и Лилис се бяха вторачили в „устата“, но тя не издаваше звук сякаш на инат. Един слуга поднесе обяд. После седнаха до огнището с чаши жълтеникав чай, когато зад тях се разнесе глас като слабичък магарешки рев:

— Помощ! Измъкнете ме!

Каран се надигна вихрено и се поля цялата. Устата говореше, без устните да помръдват. През виковете чуваше и плющенето от сандалите на двамина уелми.

Ставите на Надирил изскърцаха, докато се изправяше. Лилис зяпаше в почуда устройството. То издаде тихичък трясък — в тъмницата отваряха решетката.

— Излизай! — заповяда писукащо подобие на гласа на Вартила.

— Къде ме водите? — умоляващо попита Лиан.

Стъпките се отдалечаваха по коридора.

— Къде отидоха?! — наежи се Каран.

— Не знам — промърмори Надирил. — Лилис, ще ми донесеш ли наметалото? Ти чакай тук — нареди той на Каран.

— Ще дойда!

— Не бива. Аз мога да отида в Цитаделата по каква ли не работа, но ако ти си с мен, Игър ще ни заподозре, ще му хрумне, че знаем нещо. Подготви се да избягаш от Туркад незабавно. Лилис, ти идваш с мен, може да те пратя с вест. Ела и ти, Джеви.

Тримата излязоха. Каран избърса панталона си, подреди раницата си и я сложи до тази на Лиан. Седна да чака. Боеше се каква ли вест може да получи.

 

 

Разстоянието от къщата, където се бе подслонил Надирил, до Цитаделата не беше голямо. Запътиха се към главния вход.

— Нищо не казвай, преди да сме влезли — заръча той на момичето. — И нито дума за ухото.

— Добре. — Лилис стискаше ръката на Джеви и се сгуши до него, когато минаваха между грамадните стражници. — Ще избавиш ли горкия Лиан?

— Не знам, дете — тежко отрони старецът. — Нека първо го намеря.

Качи се в канцеларията на Мендарк, без никой да му попречи. Разказа на Магистъра какво е научил, но не и как.

— Така ли?! — кресна Мендарк и креслото му отлетя назад към стената. — Отвели са Лиан някъде? И са убили Осейон и Торгстед?

— Може би не са ги убили, но са намерили начин да ги обезвредят.

— Игър прекалява! — побесня Мендарк и закрачи възбудено из стаята.

— Смъртен страх от Рулке помрачава всеки негов миг.

— Как да спася Лиан? Той ми е нужен. Игър разполага с цели армии, а аз — с шепа стражници.

— Създай му проблеми, които ще погълнат цялото му внимание, докато аз намеря Лиан.

— Но как? — мърмореше си Мендарк. — А-а, сетих се. Ти върви и остави това на мен.

Щом Надирил излезе, Мендарк извади кълбото от черен опал и пръстена от седем части, с които бе проникнал в Хависард. Докосна кълбото, кристалът светна, а пръстите му заопипваха пръстена.

Надирил погледна нагоре към прозорците. Въпреки затворените капаци видя как стаята грейна отвътре във всички цветове на дъгата. Усмихна се и продължи нататък.

След броени минути покривът в щаба на Игър пламна, запалиха се казармите на Първа армия и дори една част от Цитаделата. Разгоряха се загадъчни пожари на още половин дузина места, важни за отбраната на града. В Туркад плъзнаха слухове за нашествие на гашадите. Хората по улиците пощуряха и всички войници на Игър не стигаха да ти усмирят.

 

 

Преди изгрев резетата изстъргаха и в двора за екзекуции влезе Вартила. Поне приличаше на Вартила, макар по-висока и с по-бавни движения. Лиан вече беше неспособен да се плаши и само гледаше безучастно как сваля оковите от ръцете му.

— Ти ли дойде да ме бесиш?

Вартила го накара да се подпре на рамото й.

— Не!

В светлината на фенера изражението й беше по-сурово от всякога.

— Тогава кой…

Вартила понечи да се усмихне, но гледката беше по-страховита и от мусенето й.

— Свободен си. Ще те отведа при Каран, която чака до градската порта.

— Помилваха ли ме? — ахна Лиан. — Това да не е някаква жестока шега?

— Нямам време за шеги. Доста се забавих, докато те открия. Съжалявам. Наметни се с тази роба и си сложи качулката. Никой не бива да те види.

Повече не продумаха. Промъкваха се по улици, гъмжащи от изпаднали в паника хора и войници, които напразно се стараеха да възстановят реда. Всеки от тях познаваше Вартила по лице и се отдръпваше от пътя й. Лиан дори не се чудеше какво се е променило. Преди да се доберат до портата, страхът му прегоря в безмерна ярост, каквато не знаеше, че може да изпита.

 

 

Каран се сви на пода пред огнището и към края на нощта се унесе. Не след дълго някой я раздруса.

— Събуди се! — настоя Лилис. — Готова ли си за тръгване?

— Да. Лиан на свобода ли е?

— Не знам. Трябва да те заведа до западната порта. Хората се развилняха по улиците, половината град гори. Разправят, че гашадите са се върнали. Ще внимаваме по пътя.

Каран, Лилис и Джеви излязоха в неприятната нощ. „Омразно място!“ — фучеше безмълвно Каран и си мечтаеше за Готрайм. Лилис ги заведе невредими до портата и там чакаха цял час под мокрия сняг и вятъра. Преди зазоряване от мрака се показа висока фигура, забулена като по-ниския силует до нея. Дрезгавият глас обаче ги успокои, че пред тях е Надирил.

— Тръгнете на мига — заповяда той и избута Лиан към нея.

— Как излезе на свобода? — попита го Каран. Лиан беше в такова състояние, че изобщо не отвори уста. — Какво ще направи сега Игър? — обърна се тя към Надирил.

— Мендарк му създаде предостатъчно грижи тази нощ. Отвън ви чакат коне. Заминавайте!

Каран си знаеше, че и за бягството ще има разплата, но сега това беше без значение. Нали Лиан беше свободен! Благодари на Надирил и ококорената Лилис, а после забързано излязоха през портата.

 

 

В душата на Лиан гноясваше такава рана от Туркад, че той се затвори напълно в себе си. В редките мигове, когато забелязваше света наоколо, проявяваше единствено ледена злоба към всекиго и всичко. Каран често се опитваше да научи какво е преживял, но той искаше да говори.

— Никой не ми вярва, защо и на мен да ми пука за някого?

— Ако не бяхме аз и Надирил, щеше да си мъртъв! — ядоса се тя.

— По-добре да бях умрял.

Каран не знаеше какво да прави. Не искаше да му се умилква и също потърси убежище в мълчанието. Колкото и да се стараеше, не можеше да извади трънчето на съмнението. Може би все пак той бе подвластен на Рулке или на Фейеламор… или и на двамата, колкото и нелепо да изглеждаше.

Лиан лесно долавяше двойственото й отношение и не искаше да прави дори нищожна стъпка към нея. Пропастта между тях зейна още по-широка.

Няколко дни яздиха в кишата, като непрекъснато се озъртаха за потеря, но накрая пристигнаха в Готрайм. Нямаше нито изход, нито отговори, всичко си беше както през лятото. Само мълвата за Каркарон се разнасяше. Мнозина виждаха гашадите да пренасят огромни товари от Шазмак. Подготвяха нещо, но какво?