Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

47.
Отговорът

Лиан се поклони на Рулке. Запазваше строгото си изражение, но тайно ликуваше. Рулке бе украсил разказа си с варварска пищност и не беше оставил никого равнодушен. Обаче бе преиграл въпреки цялата си искреност, говореше по-скоро на съперника си в състезанието, отколкото на останалите слушатели. А взирайки се в лицата на гашадите, Лиан откриваше колко са смутени и разтревожени от сказанието.

Знаеше какво ги е уязвило. Желанието, с което Рулке бе угодил на капризите си и бе застрашил неволно живота на всички карони. То бе довело до необходимостта от геройството му и изобщо не се вписваше в строгите правила, на които гашадите държаха повече от всичко. Според онези, за които дългът беше висшата ценност, Рулке бе пренебрегнал своя дълг. Никаква отчаяна храброст не можеше да го оправдае.

Лиан вече се бе отказал от предварително избраното сказание и мислено доизпипваше съвсем друго. Внушаваше си да потисне личните пристрастия, доколкото му е по силите. Гашадите бяха сурови и сериозни същества, не одобряваха игривостта и стремежа към наслади. „Съсредоточи се в посланието, не в разказа!“ Не биваше да изпада в красноречие. Щяха да чуят от него простичка история, в чийто смисъл да вникнат лесно.

— Моето сказание започва в по-късни времена, малко преди появата на Възбраната. Тази история е за съвсем друг народ, нито велик, нито горделив. Стремежите им били по-скромни. Дълг, вярност, чест — в това откривали същината на живота. Наричали се мирмиди. В техния език тази дума означава „служба“ и „безпрекословно подчинение“.

Никой не знае откъде са дошли в югоизточните области на Лоралин. Те били ниски, стройни, тъмнокоси хора. Земята, която избрали, била покрита със сняг половин година, а морето край бреговете замръзвало за четири месеца. Заселили се на полуостров Гаш, който и сега се нарича така.

Рулке изопна рамене и се намръщи. „Знае с какво съм се захванал и няма да ми се размине безнаказано“ — рече си Лиан.

— Те обаче харесвали новия си дом, защото имало закътани долини с горещи извори, макар зиме пръстта да ставала корава като желязо.

Мирмидите се отличавали с копнежа си да имат повелител и цел в живота, иначе всичко било безсмислено за тях. По онова време над тях властвал някой си Бандиар, дребен некромант. Светът изобщо нямало да научи за него, ако не бил Шутдар.

След като избягал на Сантенар със златната флейта, Шутдар непрекъснато бягал и се криел от преследвачите си. Отивал в затънтени краища с първобитни жители, които говорели никому неизвестни наречия. И всеки път враговете му го намирали. Накрая се озовал на полуостров Гаш, но и там не намирал спокойствие. Шутдар остарявал, бил изтощен и осакатен. У него се трупала омраза към всичко, дори към живота. Имал една-единствена скъпоценност — своята златна флейта.

Моята флейта — подчерта тихо Рулке.

— Потърсил убежище в мразовита пещера, но един ден Бандиар го намерил и го поканил в своята крепост. Но защо? Той също си мечтаел за флейтата, макар да му стигала хитростта да не прояви желанията си. Разчитал да завоюва постепенно пълното доверие на Шутдар. Той обаче, колкото и да бил пропаднал, запазвал острия си като игла ум. Бил срещал какви ли не хора, но в края на краищата всички искали едно и също. Знаел, че и Бандиар е като тях.

От мига на пристигането си в крепостта Шутдар станал източник на смут и нещастия. Той бил подозрителен и лукав, покварен и зъл. Изкушавали го извратени и смъртоносни за околните развлечения. Из тъмните кътчета на замъка никой не бил в безопасност — момичета и бабички, старци и момчета, дори домашните животни. Уж кретал немощно, но пламнела ли похотта, добивал плашеща пъргавина, а съсухрените му ръце стискали като стомана.

Бандиар обаче не смеел да му каже и една дума напреки. Извинявал всичките му престъпления като дребни недостатъци на гений. Скоро всички се научили да странят и да бягат от ужасната твар.

Лиан откриваше по лицата на съдниците в състезанието само презрение към такъв господар — дългът между повелител и служители е взаимен и свещен. Време беше за следващото внушение.

— Мирмидите били хора, отдаващи се на унили мечтания. Освен в дълга намирали удовлетворение и в музиката. Мелодиите им звучали прекрасно, но скръбно, сякаш сух вятър въртял вихрушки из развалини.

Не отстъпвали от вкоренените в душите им правила, дори когато всички проумели, че съществото, на което техният господар Бандиар се подмазва, иска да вземе всичко, без да даде нищо.

Минавали седмици и месеци, а Шутдар се застоял на полуострова, защото Бандиар можел да го скрие от настървената глутница, а с богатството си задоволявал и най-гнусните му прищевки. Но вече и най-окаяните отрепки заобикаляли госта отдалеч.

Какво ли си е мислел Бандиар, когато Шутдар идвал да му се жалва и мрънка? Да проявим снизхождение към него. Може би си е казвал: „Още веднъж ще му угодя и той несъмнено ще ми даде каквото искам.“ Но всичко потръгнало още по-зле. Започнали да изчезват младежи, отвлечени против волята им. Някои се връщали след ден, седмица или месец и разказвали за непоносими унижения, други не можели да продумат.

Поданиците на Бандиар се събрали пред голямата порта на крепостта и поискали главата на Шутдар. Мирмидите от първия до последния били слуги, воини и съгледвачи и останали верни на своя повелител. Прогонили селяните с огън и насилие в дълбоките снегове. Не пощадили дори малки деца — ето колко предани били на господаря.

Народът направил единствено възможното, защото само Бандиар имал могъщество и богатство. Хората изоставили нивите и къщите си и избягали в планините, където зимата погубила още мнозина от тях. Но това е друга история.

У мирмидите покълвало мъчително съмнение, че господарят, на когото служели толкова всеотдайно, е глупак и се оставя да бъде разиграван.

Бандиар подчинявал всичко на алчния си стремеж да се сдобие с флейтата или поне с тайната й. Шутдар го надхитрял с присъщото си коварство и извличал неизчерпаемо забавление от тази игра. Неведнъж му подхвърлял намеци — дума, някой свитък, дори дебела книга, пълна със странни таблици и описания на стъписващи процеси или абстрактни размишления. Но тези нишки водели навътре в лабиринт от взаимно свързани главоблъсканици и парадокси, защото Шутдар си съчинявал всичко. Оплачел ли се Бандиар, Шутдар му се присмивал и го обиждал. След дни или седмици уж омеквал и пускал следващата примамка.

Мирмидите също се увлекли по великия замисъл на своя господар. Виждали проучванията, сътрудничеството (както си въобразявали) с Шутдар, неуморното трупане на резултати, все по-сложните модели и устройства, изработвани от Бандиар. Но накрая… нищо.

Започнали да ги спохождат бунтовни мисли, че не е редно господарят им да си служи с подобни средства, за да постигне целите си, съзирали поквара у Бандиар. Но нали бил техен повелител, без него нямало да намерят смисъл. Тайната на флейтата си струвала жертвите. Пак отхвърлили съмненията си.

Лиан оглеждаше крадешком съдниците. Лицето на Джарк-ун оставаше все така каменно, явно за него цялата история беше пълна глупост. Лиан знаеше, че никога няма да го привлече на своя страна. Лицето на Йеча трепваше всеки път, когато той описваше кръстопътя, пред който били изправени мирмидите. Идлис пък реагираше така, сякаш беше проснат на масата за изтезания. Но дали и най-проникновеното сказание можеше да го убеди да се опълчи на Рулке?

— Сред мирмидите имало и млада жена на име Наси. Смятали я за нищожество, защото се отнасяла нехайно към дълга си, а с това посрамвала и себе си, и останалите. Не била нито опърничава, нито ленива, макар да й отправяли такива упреци. Стараела се да бъде добра служителка, но все не довършвала работата си, защото се отплесвала в мечти, в умуване за доброто и злото. Дори се случвало да седне на топло в някое ъгълче, за да чете за далечни земи и народи.

Лесно се разсмивала и била сърдечна и щедра. Другите мирмиди били сурови хора, рядко си позволявали усмивка и никога не се смеели на глас. Съзнавали дълга си и към Наси, често я биели, за да си вземе поука. Това продължавало и след като пораснала по-висока от повечето. Въпреки това боят и болката не сломили ведрия й дух.

Поне с една задача се справяла добре — с шетането в работилниците на Бандиар. Само че се запалила по неговите дела далеч по-силно, отколкото подобавало на прислужница. Мирмидите я укорявали. Знаели обаче, че господарят им е доволен от нейната помощ, а доброто й настроение го разведрява. Бандиар обсъждал с нея начинанието си, като рядко си позволявал пренебрежение, защото тя имала жив ум.

С времето двамата си позволили близост, която е проява на неблагоразумие между господар и слугиня. Наси се прекланяла пред него, но не скланяла да сподели леглото му. Мирмидите пак си поприказвали с нея. Нищо ли нямало да свърши както трябва? Бъркала, като приемала Бандиар за свой приятел, а отказвала да изпълни дълга си, като легне с него. Наси понесла търпеливо и новите побоища.

Шутдар се настроил враждебно към Наси, защото само нея не успявал да заблуди. Бандиар отхвърлил желанието му да я получи за свое забавление. Наси внимавала да не я издебне.

Наложило се Бандиар да замине за цял месец и тя нямала много работа, затова оставала дълго в работилниците — той я бил помолил да подреди всичките му книжа. Тя се зачитала колкото да проумее къде е мястото на всеки лист, но полека съзирала, че Бандиар се заблуждава. Казала си, че греши, нали била обикновена слугиня, че и мързелива отгоре на всичко.

Захванала се да чете наново всичко. Пак нищо не се подреждало така, както се искало на нейния господар, затова пък започнала да долавя другия замисъл.

Лежала нощем в стаята си и сън не я ловял, докато подреждала парченцата от картината в ума си. Запознала се отблизо с моделите и устройствата, разглобявала ги и накрая вече нямало никакво съмнение. Целта, осмисляла живота на Бандиар от години, в която той бил вложил голямата част от богатството си и преследвал за сметка на своите поданици, на мирмидите, на честта и достойнството си, се оказала жестока подигравка.

Откритието я поразило направо в сърцето. И нейният живот, и животът на всички мирмиди губел смисъл. Били се подложили на безсмислени унижения.

Лиан се вглеждаше в очите на съдниците. Дали Идлис долавяше накъде го води? Рулке беше наясно с всичко. Зъбеше се ядно на съперника си, а пръстите му късаха на ситни парченца лист хартия.

Лиан усети, че Йеча ще отсъди в негова полза. Другите двама засега бяха против него. Е, поне Идлис щеше да бъде принуден да наклони везните на едната или другата страна.

— Наси свикала среща на мирмидите и им казала какво е разкрила. Те се смаяли — в думите й чували отглас на собствените си опасения. Били и възмутени, и унижени. Престорили се на глухи и за пореден път я пребили, защото била предала честта на господаря и се набърквала където не трябва. Захвърлили я в смрадлива килия под крепостта, докато се върне Бандиар.

Тъмницата станала любимо място на Шутдар. Идвал да й се присмива през решетките и да се хили грачещо, защото макар да му създала притеснения със своята прозорливост, той се радвал, че някой е проумял шегата му. Питал се може ли да поквари и нея.

Идвал нощ след нощ, нашепвал й мрачните тайни на своя занаят с надеждата да породи още раздори между нея и повелителя й. Бездруго тази страна му омръзвала.

Най-сетне Бандиар пристигнал и поискал отчет от мирмидите. Престъплението на Наси било толкова позорно, че те не желаели да обясняват, само го умолявали да сложи край на живота й. Бандар обаче настоял тя да разкаже сама за деянията си.

И Наси изредила цялата история пред него. Донесли книжата заедно с моделите. Показала как ги сглобявал Бандиар, как тя ги променила и какво било действието им сега. Разяснила замисъла и вложената в него злобна подигравка. Службата, животът и предназначението им изведнъж изгубили смисъл за мирмидите.

Настъпила тишината на покрусата. По лицето на Бандиар се четяло страшното му унижение. Мирмидите се молели безмълвно той да отрече всичко.

— Господарю, не искаме да я слушаме! — провикнал се някой. — Кажи ни, че не е истина. И ни разреши да я накажем за тази отвратителна измама.

Знаели отговора — виждали го в очите му.

Какво да им каже? Достатъчна била дума или жест. Бандиар се двоумял. Не можел да се принуди да изрече лъжите, които искали от него. Накрая отворил уста.

— Скъпи мои мирмиди — усмихнал им се престорено, — как бих могъл да…

И тогава нахълтал сакатият Шутдар с весели вопли, от ръждивите му зъби капела червеникава слуз.

— Вярно е! — кикотел се с противно злорадство. — Каква шега! По-хубава не съм измислял от хиляда години! Запитат ли се хората чие име е нарицателно за глупак, ще споменават Бандиар и мирмидите още хиляда години.

Бандиар нямал сили да отрича. Потреперил и се изправил.

— Да, вярно е — промълвил с нескрито презрение и към себе си, и към мирмидите. — Аз съм глупак, вие — също, щом ми служите.

Сложил оръжията си на масата и слязъл сред служителите си.

Вече нямало как да си затварят очите. Връхлетели го и насекли тялото му. Всеки нанесъл удар, но не и Наси. Стояла отстрани и гледала сащисана окървавения труп. Тя съчувствала на Бандиар. Не заслужавал такава участ.

Вгледала се в мирмидите, обърнала се към Шутдар и му протегнала ръка. Шутдар я стиснал с коравата си длан, а с другата вдигнал златната флейта към устните си. Изсвирил натрапчива мелодия, която завинаги се загнездвала в паметта, и след миг той и Наси изчезнали.

Все още нямаше никакви признаци какво ще реши Идлис. „Проточих сказанието — сгълча се Лиан. — Време е за поуката!“

— Мирмидите се вторачили в червените парцали по трупа на своя повелител и се погнусили от своето падение чрез вярната и безпрекословна служба. Стигнали до върховната измяна.

„Вече нямаме господар — възкликнали те. — И не сме мирмиди. От днес нататък сме нунсти. Дойдохме от нищото и в нищото се връщаме.“ Смазани от срама, угризенията и страха, те загубили воля за живот. Днес мирмидите ги няма.

Лиан огледа слушателите. Дали се бе справил? Жалко, ако не бе успял, защото времето му беше изтекло. Лицето на Рулке потъмняваше, а гашадите не си позволяваха и най-малкото движение.

— Каква била участта на Наси? Тя оцеляла, но не останала при Шутдар, след като двамата се появили в далечна земя. Тръгнала сама по света, станала некромант и овладяла лечителството, доживяла дълбоки старини. Казват, че умряла при появата на Възбраната, но нейният род съществува и до днес в Салудит. Това е моето сказание.

Лиан се поклони на тримата съдници, на останалите гашади и на Рулке, който не отвърна на любезността. Твърде добре бе разбрал скрития подтекст на притчата.

— Забелязвам, че не посмя да добавиш „всяка дума е истина“ — извика той разлютен. — Това не е правдива история, а басня, стъкмена от отделни късчета, за да подразниш предразсъдъците на гашадите. Погледнете този измамник!

— Това е сказание — възрази Лиан — и то се опира само на истината. Такова е свещеното задължение на разказвача. Той има свобода да избере как да поднесе историята, но не може да я разкрасява в ущърб на истината. Има полуостров Гаш. Имало е и мирмиди, които служили на Бандиар, а накрая го убили и измрели.

Съдниците се споглеждаха.

Каран затаи дъх зад стената. Ако Лиан успееше, никога за нищо не би се усъмнила в него.

— Живели сме на юг преди векове. Знаем фактите. Смятаме, че сказанието е правдиво — обади се накрая Идлис.

Лицето на Рулке застина.

— Тогава дайте своя глас. И помнете, гашади — два пъти ме подведохте с Мейгрейт. Не го правете трети път.

За миг всичко замря. Светилниците по стените пръскаха леденосиня светлина. Лиан чу как долу тихо се затваря врата.

Пръв заговори Джарк-ун:

— Моят глас е за сказанието на Рулке.

Рулке се вторачи в Йеча.

— Лиан от Чантед — отсъди тя с въздишка.

Всички извиха глави към Идлис. Той бе казал на Каран преди година, че е най-незначителният сред уелмите, затова е по-усърден. Как щеше да прояви усърдието си сега?

Каран напразно се опитваше да укроти ударите на сърцето си. Идлис си имаше своето достойнство, макар че разбиранията му за честност бяха недостъпни за нейния ум. Опита се да го достигне със съзнанието си и се натъкна на черна стена.

Белезите по лицето на Идлис станаха лилави, сивкавата му кожа като че побеля. Как да примири дълга към господаря си с неговото изискване да отсъди честно?

— Трудно е да избера между двете сказания — започна той бавно и отчетливо. — Едното е история на глупак, другото — история за глупак. Избирам сказанието, не глупака.

— И кому даваш гласа си? — ядоса се Рулке.

— Сказанието на Лиан е по-добро.

Джарк-ун подскочи от табуретката, замахна и с невероятна сила заби юмрук в лицето на Идлис.

— Старшият е негоден да отсъди — изръмжа той. — Аз давам глас вместо него. Отправилият предизвикателството загуби.

Понечи да ритне лазещия по пода Идлис, но другите гашади изсъскаха и той се отказа, само промърмори:

— Лечителю, изцели себе си.

— Великият предател! — избълва Лиан към Рулке. — И твоето сказание те разобличава, както постъпката на слугата ти. Самодоволен глупак, чието безразсъдство излага всички на опасност, а после се преструва на герой, за да я премахне. Не такъв господар са чакали гашадите толкова столетия.

Юмрукът на Джарк-ун повали и него.

— Стига! — сопна се Рулке.

Отиде до стената, натисна една плочка и скритият люк, зад който се свиваше Каран, се вдигна. Тя понечи да хукне надолу по стъпалата, но се бе схванала от чакането и Рулке натисна съседната плочка. Тежък камък запуши стълбището.

Хванете я! — изрева той на гашадите. — Хванете и двамата.

Омърлушените слуги изпълниха заповедта. Рулке уронваше тяхната чест. Вече не беше съвършеният господар. Все още обаче бе господарят, на когото служеха.